Целта на настоящата статия е да разгледаме турската външна политика в Близкоизточния регион, отчитайки дългосрочните перспективи и регионалните конфигурации, в рамките на реализиращата се в момента турска външнополитическа концепция.
„Халифатският проект” на Анкара
Комплексният анализ на последователната стратегия, която провежда турския премиер Реджеп Ердоган, навежда на извода, че последните, свързани с нея, събития се развиват в рамките на негласните (но очевидно съществуващи) геополитически проекти, имащи „халифатски” характер. В тази връзка си струва да припомним, че в някогашната Османска империя, султанът е разполагал с върховната светска власт, към което, в крайна сметка, се стреми и сегашния премиер Ердоган, включително чрез опитите си за трансформирането на Турция в президентска република. Що се отнася до върховната религиозна власт (каквато навремето е имал султанът), според някои анализатори, сегашните турски власти се опитват да възложат тази функция на генералния секретар на Организацията Ислямска конференция (ОИК), още повече, че в момента този пост се заема от турския професор Екмеледин Ихсаноглу.
През 1998, Съветът на Ислямската правна академия към ОИК, прие постановление №99 „За секуларизма”, в което се посочва, че „секуларизмът е обективистична система от възгледи, основана на принципа на непризнаването на Бога (т.е. на атеизма), и представлява антагонистично на Исляма течение, солидаризиращо се със световния ционизъм и другите разрушителни и разложителни течения, които се отхвърлят от Аллах, неговият Пророк и вярващите”.
Както е известно, за основни „пазители” на секуларизма в Турция се смятат генералитетът, и създадената от Мустафа Кемал Ататюрк Народнорепубликанска партия (НРП). Имайки предвид, че през последните години тъкмо те станаха обект на сериозни атаки от страна на управляващата в страната проислямистка Партия на справедливостта и развитието, се налага впечатлението, че Реджеп Ердоган действа в строго съответствие със споменатото по-горе постановление на ОИК.
В някогашната османска държава фетвата, издавана от духовния водач (шейх-ул-ислам) е имала задължителен характер. Днес, турския премиер, се старае да съгласува външнополитическите си действия с постановките на ОИК. Между другото, доста анализатори се питат, дали мюсюлманските държави се съобразяват с решенията на ОИК, или пък тези решения отразяват общите тенденции в ислямския свят. Както изглежда, първото е по-вярно: за да спечелят доверието на мюсюлманските държави лидерите на страните-членки на ОИК се опитват да демонстрират при всеки удобен случай привързаността си към ислямските ценности и дори от време на време се изявяват като убедени привърженици на радикално ислямистките идеи, рискувайки не само двустранните връзки, а и поставяйки под въпрос регионалната сигурност, като цяло.
В прословутия си програмен труд „Стратегическа дълбочина: мястото на Турция в международния политически ред”, турският външен министър Ахмед Давутоглу отделя голямо внимание на ОИК. Според него, това е най-влиятелната международна организация в мюсюлманския свят, способна да действа като колективен транснационален политически играч на глобално равнище. Давутоглу смята, че този факт следва да се отчита от турските управляващи при прокарване националните интереси на Турция на международната сцена.
Не по-малко важни са очертаните от турския дипломат №1 триъгълни конфигурации в Близкоизточния регион. Така, върхове на „външния триъгълник” са Турция, Иран и Египет, като вътре в него е вписан втори „вътрешен триъгълник”, включващ Ирак, Сирия и Саудитска Арабия. Накрая, трети „пасивен триъгълник на нестабилност” представляват Ливан, Йордания и Палестина. Тук е мястото да напомним, че отношенията на Турция с Йордания и Ливан, непосредствено след събитията, свързани с т.нар. „Флотилия на свободата” (или, ако искаме да сме по-точни, по време на провелия се през юни 2010 Пети турско-арабски икономически форум в Истанбул) започват да преминават на качествено ново и по-високо равнище. Както е известно, на форума бе обявено съвместното решение на Турция, Сирия, Йордания и Ливан да създадат зона за свободна търговия и да въведат безвизов режим. В момента, под силния натиск на „арабската улица”, ръководството на Палестинската национална администрация също е склонно да признае водещата роля на Турция в региона.
От друга страна, както посочва в статията си „Турският възход и упадъкът на панарабизма”, американския анализатор Шломо Бен-Ами, Анкара „успя да вкара Израел в тъмния ъгъл на световното обществено мнение” с реакцията си във връзка с т.нар. „Флотилия на свободата”, което може да принуди правителството на Бенямин Нетаняху да се ориентира към реални мирни преговори, като в същото време бъдат укрепени позициите на Хамас и се ускори прекратяването на блокадата на сектора Газа. Подобно развитие на събитията, окончателно ще изведе Турция до лидерските позиции в региона и ще и позволи да увеличи още повече влиянието си върху Йордания, която, според Давутоглу, представлява „типична буферна държава”. Тоест, излиза че именно контролът над Йордания, играеща ключова роля в рамките на формиращия се в региона силов баланс, се е превърнал в текуща цел на турската регионална геополитика. Истината е, че не движението Хамас, чиито отношения и с Египет, и със Саудитска Арабия са меко казано сложни, е от значение за Анкара, а тъкмо Йорданското Хашемитска кралство, чието геополитическо положение има стратегическо значение, най-вече, за държавите от „вътрешния триъгълник”. С други думи, включвайки Йордания в своята сфера на влияние, Турция се сдобива, от една страна, със солидни лостове за натиск върху държавите от „вътрешния триъгълник”, а от друга – със стратегическо предимство пред останалите участници във „външния триъгълник”. За целта обаче, е необходимо и наличието на турско военно присъствие, в „пасивния триъгълник на нестабилност”. Както е известно, в момента в Ливан има 528 турски военни, в рамките на миротворческата мисия UNIFIL. На практика, Палестинската национална администрация вече се намира под силното политическо и икономическо влияние на Турция.
Показателно е, че в книгата си Ахмед Давутоглу споменава и възможното включване в „пасивния триъгълник на нестабилност” и на Северен Ирак, където Анкара уверено и последователно предприема съвсем конкретни мерки за укрепване на собствените си позиции в автономната кюрдска провинция. В такъв случай обаче, би следвало да се говори вече за появата на „вътрешен пасивен четириъгълник на нестабилност”. Така или иначе, предвид формиралата се в региона ситуация, Йордания е принудена да признае турското лидерство и да предостави на Анкара максимално изгодни за нея условия за сътрудничество, което, на практика, вече е факт.
Мястото на Иран в новата турска близкоизточна геополитика
Според сегашния турски външен министър, ключова особеност на Иран е геополитическото му положение. Давутоглу смята, че ислямската република притежава всички характеристики на регионална и трансконтинентална транзитна държава, което пък определя статута на територията и като „зона на взаимни геополитически влияния”. Тази особеност има определящо въздействие върху хода на иранската история и е в основата на сходството между Иран и Турция. И двете държави не могат да се разглеждат в рамките на един единствен регион, а влиянието им се усеща в различни геополитически пространства. Доста близката геополитическа специфика на Турция и Иран, определя и тяхната взаимна зависимост.
Както посочва Давутоглу, от гледна точка на „вътрешнорегионалното стратегическо единство”, Турция следва да увеличи влиянието си в афро-евразийското пространство, което може да стане само в резултат от активната турска политика по всички направления. Естественото геополитическо съперничество между Турция и Иран се пресича с религиозното съперничество между двете страни, което, в крайна сметка, води до формирането на общо регионално „конкурентно равновесие”. Показателно е, че анализирайки турско-иранските отношения, Давутоглу използва икономическа терминология, с което вероятно иска да подчертае, че развитието на региона, част от който са и Турция, и Иран, до голяма степен зависи от укрепването на равноправните икономически отношения, най-вече между тези две държави. Затова и днешната турска политика спрямо Иран следва да се възприема предимно в този контекст.
Турският дипломат № 1 разглежда афро-евразийското пространство като едно цяло. Той дава за пример отношенията между Александър Македонски и персите, Византия и Сасанидите и Османската империя и държавата на Сефевидите, подчертавайки, че между тях винаги е имало „балансирано съперничество”. Според него, това е свързано с „историческото взаимно влияние” по оста Балканите-Анадола-Иранското плато. Така, ако днес Турция има излаз на Черно и Средиземно морета, Иран разполага с пряк достъп до не по-малко важните Каспийско море и Персийския залив. Давутоглу смята, че в своята съвкупност, всички тези водни пространства дават големи възможности за влияние върху глобалното урегулиране. От друга страна, от гледна точка на сухопътното пространство, Турция граничи с Балканите, а Иран осигурява достъпа до Централна Азия, Афганистан и Индия. Ако Турция е мост за близкоизточните държави към Европа, Иран е техният „прозорец” към Азия.
Турският външен министър е убеден, че със съвместни усилия, Анкара и Техеран биха могли да поставят под контрол афро-евразийското пространство, простиращо се от Балканите до Южна Азия и включващо Централна Азия, Близкия изток и Северна Африка. Давутоглу неслучайно включва Турция и Иран (заедно с Египет) в доминиращия в региона „външен триъгълник”. Според него, е съвсем естествено и, че в отношенията между трите държави съществува силно съперничество, като всяка се стреми да включи стратегически важните територии на региона в собствената си сфера на влияние. Така, силовият баланс между държавите от „външния триъгълник” оказва определящо въздействие върху общата стратегическа структура на Близкия изток. От тази гледна точка, турско-иранските отношение са от решаващо значение за региона.
Сред основните цели на Турция е установяването на „дългосрочен и балансиран контрол по линията „Багдад-Диарбекир”, която доста напомня прословутата линия между Елзас и Лотарингия. Според Ахмет Давутоглу, именно утвърждавайки суверенитета си по тази линия, османската държава, съумява да превърне границата си с Иран в най-стабилната в региона. Той смята, че присъствието по линията на големи „външни играчи”, като САЩ и Великобритания, се отразява негативно на „психологията на взаимно сътрудничество”. Днес, турско-иранският диалог се стимулира от сходните позиции на Анкара и Техеран по кюрдския въпрос. Както е известно, още при посещението на турския премиер Ердоган в Иран, през 2004, правителството на аятоласите обяви Работническата партия на Кюрдистан (РКК) за терористична организация. Две години по-късно, двете страни се споразумяха да задълбочат взаимодействието с цел ликвидиране на лагерите и базите на РКК. Пак тогава, иранските власти осъществиха серия от военни операции срещу кюрдските бойци от местния филиал на РКК и техните бази, включително и на територията на Северен Ирак, като след това предадоха на Турция арестуваните активисти на РКК.
Според редица анализатори, в политиката на турското и иранското правителства по „кюрдския въпрос” е налице определено сходство: от една страна се води въоръжена борба с кюрдската опозиция в Турски и Ирански Кюрдистан, а от друга се полагат усилия за икономическото и политическо развитие на населените с кюрди райони на двете държави. Освен това, Анкара и Техеран активно реализират определени политически и икономически мерки по отношение на Иракски Кюрдистан. При това, те са на едни позиции и по модела на неговата автономия. В очакване САЩ да изтеглят корпуса си от Ирак, през 2011, и с цел да укрепят позициите си в региона, Турция и Иран изградиха в Иракски Кюрдистан секретни „настъпателни оперативни бази” за осъществяване на военни операции срещу кюрдските сепаратисти.
Според Ахмет Давутоглу, в чисто географски план, компактно населените с кюрди територии представляват важна „транзитна зона” на енергийните, водни и товарни потоци. Стабилността на тази зона е изключително важна в рамките на формирането на геополитическо единство на региона, в който със собствени сфери на влияние разполагат турци, иранци и араби. В този смисъл, ключови от геополитическа гледна точка, „фактори на нестабилност и неопределеност” по отношение на кюрдския въпрос, са: разположението на компактно населените с кюрди територии в зона на остро регионално и глобално съперничество и липсата на вътрешно геополитическо единство.
Що се отнася до иранско-турското съперничество в Южен Кавказ, тук Техеран разполага с две важни предимства пред Анкара. На първо място, от гледна точка на геополитическото влияние върху Азербайджан, Турция, на практика няма (ако изключим Нахичеванския анклав) общи граници с тази постсъветска република. В момента, сухопътната връзка между двете държави може да се осъществява през Грузия, Иран и Армения. На второ място, традиционните връзки на Иран с южнокавказките народи, за разлика от турско-арменските отношения, не са обременени от исторически трагедии и обиди.
В рамките на турско-иранските отношениа, си струва да напомним и споровете за създаването на т.нар. „Кавказки алианс”, имали място след петдневната грузинско-руска война през 2008. По време на посещението си в Баку, през август 2008, турският премиер Ердоган официално лансира идеята за „Платформа за стабилност и сътрудничество в Кавказкия регион”, която съществено се отличаваше от предишните инициативи на Анкара, тъй като предвиждаше създаването на регионален пакт без участието на САЩ и ЕС. Според турците, в този „алианс” трябваше да влязат Русия, Турция, Азербайджан, Грузия и Армения. Набива се на очи, че сред предполагаемите участници липсва Иран. Тоест, ясно е, че освен всичко останало, сред целите на пакта беше и ограничаване на нарастващото иранско влияние в региона. Което, разбира се, не остана незабелязано от Техеран. Затова още през септември 2008, иранският външен министър Мотаки обяви, че страната му предлага „нова регионална инициатива” за разрешаване на конфликтите в Южен Кавказ. Според него, форматът „3+3” (т.е. трите южнокавказки държави, плюс Русия, Турция и Иран) би бил „много по-продуктивен”. Следва да подчертаем, че независимо от всички противоречия между Анкара и Техеран, напоследък се очертава бърз процес на формиране на взаимноизгодни икономически, политически и дори военни отношения между двете държави. Сред важните фактори за сближаването на позициите им е въпросът за транзита на каспийските и иранските енергоносители. Значителен принос за това има и враждебната турска позиция спрямо Израел, както и все по-ясно изразеният самостоятелен външнополитически курс на Анкара, сред проявите на който бе и ролята и в опитите за разрешаването на иранския ядрен въпрос. Което, по един или друг начин, се отразява върху турската и иранската политика, в рамките на афро-евразийското пространство.
Бъдещето на турско-израелските отношения
Разсъждавайки за турската близкоизточна политика, си струва да обърнем специално внимание и на това, как Ахмет Давутоглу възприема еврейското присъствие в региона. Според него, с разпадането (след Втората световна война) на британската колониална система, в Близкоизточния регион е създадена еврейската държава, оказваща „деструктивно влияние” върху „регионалното централноислямско геокултурно и геополитическо единство”. Давутоглу твърди, че появата на Израел, като национална държава, е извело „еврейския въпрос” на качествено ново равнище. Така, Западът превръща еврейския проблем, който дотогава, в продължения на дълги векове, се възприема като конфликт между християни и евреи, в противопоставяне между мюсюлмани и евреи, чрез изнасянето му в Близкия изток. Според Давутоглу, дотогава в ислямския свят еврейският въпрос никога не е бил толкова актуален, както в Европа. Дори обратното, твърди той, много мюсюлмански държави предоставят убежище на бягащите от „антисемитското християнско насилие в Европа” евреи. Турския външен министър лансира тезата, че в ислямската история никога не са били провеждани етнически прочиствания спрямо представителите на някой отделен народ, а само са били налагани „наказания за предателство”.
На този фон едва ли е чудно, че сегашните отношения между Турция и Израел се намират на безпрецедентно ниско (в цялата им история) равнище. Истината обаче е, че кризата в тези отношения има системен характер и много малко зависи от позициите на едни или други влиятелни личности, пък били те и външни министри. В основата и бе нежеланието на израелските управляващи да заложат на Анкара като ключов посредник в преговорите за разрешаване на палестинско-израелския конфликт. Впрочем, това се отнася и за останалите кандидат-посредници, включително САЩ. Охлаждането в израелско-турските отношения започна именно, когато дългогодишното турско посредничество за намирането на компромис с управляващото в сектора Газа ислямистко движение Хамас беше провалено от действията на израелците и египтяните. Всичко, последвало след това, бе израз на дълбокото разочарование и гнева на управляващите в Анкара. Турците разчитаха, че след като поддържат най-добрите отношения с Израел, в сравнение с всички останали мюсюлмански държави, посредническите им усилия няма как да не се увенчаят с успех. Затова блокирането на мисията им от израелска страна, заради нежеланието на Тел Авив да допусне прекалена турска намеса във вътрешните си работи, беше преценено дори не като лична атака срещу премиера Ердоган, а като опит да бъде ерозирана дългосрочната турска външнополитическа стратегия за извоюване на лидерски позиции в ислямския свят и укрепване ролята на Турция като своеобразен „мост между Европа и Азия”. Осъзнавайки че диалогът с Израел се оказва безперспективен за нея, Анкара моментално реши да „влезе от другия вход”, което между другото говори за гъвкавостта на турските стратези.
В случая, „другият вход” означаваше повишаване на турския авторитет в мюсюлманския свят, чрез провеждането на откровено антиизраелска политика, задължително съчетана с шумни PR-акции. Част от нея бяха и демонстративното напускане на Ердоган, след словесния му сблъсък с израелския примиер Шимон Перес на форума в Давос, и провокационните спрямо Израел турски телевизионни сериали, и действията на т.нар. „Флотилия на свободата”. Войнствената антиизраелска реторика (и политика) беше задължително условие за успеха на новата стратегия, защото без нея тя би била обречена на провал, тъй като в Близкия изток е почти невъзможно „да седиш едновременно на два стола”. Сред примерите за това са САЩ, които не подкрепиха с нищо реално прословутата реч на президента Обама в Кайро, което пък не доведе до никаква съществена промяна в отношението на мюсюлманския свят към Америка. Анкара си взе необходимата поука от това и направи своя избор. При това, турският управляващ елит вероятно е преценил предварително всички рискове и възможни загуби от подобно решение и без всякакви колебания скъса тайния пакт на страната си с Израел за партньорство в сферата на сигурността. Това беше определящ момент, тъй като сега всяко евентуално подобряване на отношенията или възобновяване на контактите в сферата на военно-техническото сътрудничество и сигурността са възможни само, ако Израел признае водещата роля на Турция при разрешаването на палестинския въпрос.
Всъщност, това, на което сме свидетели напоследък, представлява своеобразно „извиване на ръце”, тъй като турските управляващи са съвършено наясно, че без Израел не може да се постигне какъвто и да било значим прогрес по въпросите на близкоизточното урегулиране. Интересно е също, че въпреки изострянето на противопоставянето с Израел, турското правителство реши да не огласява собствените си разузнавателни сведения за контактите между израелските специални служби и някои активисти на РКК. По данни на турското разузнаване (МИТ), което наскоро беше оглавено от личното протеже на премиера Ердоган – 42-годишния Хакан Фидан, израелски инструктори присъстват в зоната на сраженията по границата с Ирак.Подобни твърдения трудно могат да се коментират, тъй като не се потвърждават и от други източници. Има обаче един момент, който позволява да се допусне и такова развитие на събитията. Става дума най-вече за съседния на Иракски Кюрдистан Иран и специалния интерес на Израел към всичко свързано с иранското ядрено досие. В тази връзка, кюрдите са сред малкото удобни възможности за събиране на информация, което може да обясни и евентуалното присъствие на отделни израелски командоси в Иракски Кюрдистан. Според руския експерт по Близкия изток Евгени Кирсанов, тази версия се подкрепя и от посещението (през юни 2010) на един от най-богатите израелски бизнесмени Идан Офер в Иракски Кюрдистан, по време на което са се обсъждали не само евентуални инвестиции в петролната индустрия на автономната провинция, а и укрепването на двустранните отношения на базата на прикрития антитурски съюз. Между другото, подобно сближаване (ако действително има място) не е възможно без одобрението на Вашингтон, който много стриктно контролира практически всички кюрдски движения. Това, между другото, може да обясни и официалната пасивност на турските власти. Ако става дума само за ответна израелска реакция на влошаването на двустранните отношения (т.е. ако изключим „иранския момент”), трябва да признаем, че посоката и не е подбрана добре. На първо място, самите турски компании също участват много активно на кюрдския петролен пазар, а на второ – кюрдската тема е „табу” за всички, без изключение, кръгове на турския елит и реакцията на всяка външна намеса в нея, е изключително болезнена и твърда. Важно е и, че Иракски Кюрдистан е идеалната база за осъществяване на атаки срещу газопроводите, свързващи Иран и Турция. Взривът, през юли, на един от тях, за два дни остави всички турски потребители без газ. Очевидно е, че кюрдите са участвали в тази акция.
В подобна ситуация трудно можем да очакваме, каквато и да била положителна промяна в турско-израелските отношения. Още повече, че Анкара продължава активно да разиграва „ислямската карта” и все повече се ориентира към създаването на условна ос „Анкара-Дамаск-Техеран”. Съюзът със сирийците (който се смята и от Дамаск за едно от основните направления на външната му политика) дава на турците практически пълен контрол над Хамас. Същият въпрос се решава и чрез съюза с Техеран.
През есента на 2010, Турция, Иран и Бразилия се готвят да продължат преговорите за постигане на компромис за обогатяването на иранския уран в чужбина. Все още не е ясно, колко резултатни ще се окажат те, но общата тенденция за сближаване между Анкара и Техеран е налице. Което също изключва подобряването на отношенията с Израел в близко бъдеще. Впрочем, „иранската тема” за пореден път демонстрира турската далновидност. Вместо да изпада в паника, заради очертаващата се „иранска заплаха” (която между другото е съвсем реална), Ердоган се ориентира към диалог и сближаване с Техеран. Това му дава възможност да демонстрира солидарност с ислямския свят, да се дистанцира от Запада и, в същото време, да опита да си извоюва уникалната позиция на основен посредник, с който Иран ще се съобразява в условията на все по-суровата икономическа блокада. В случая, Турция очевидно разчита на етническата си обособеност и от персите, и от арабите, която би могла да притъпи традиционната ревност на последните едни към други. Тоест, налице са всички основни предпоставки (неутралност, икономическа и военна мощ, разрив с Израел, добри неафиширани отношения със САЩ и т.н.) за превръщането на Турция в нов „регионален суперпосредник”.
Заключение
И така, в момента турското държавно ръководство се опитва да възроди османските традиции, сред важните особености на които е съобразяването на политическото управление с позицията на „висшия ислямски авторитет”, за който съвсем не е задължително да се асоциира с някакъв високопоставен мюсюлмански духовник. Става дума за концепция, която би трябвало да се превърне в своеобразен противовес на иранските и египетските религиозни дейци, т.е. на останалите страни от „външния триъгълник”, за който говори Ахмет Давутоглу. Следва да отбележим, че турският първи дипломат не включва в геополитическите си конфигурации Израел, който според него е „изкуствено създаден” от западните държави, посредством износа на „еврейския въпрос” от Европа в Близкия изток. Очевидно, по този начин Давутоглу иска да подчертае, че Израел, също както САЩ, ЕС или Русия, е „външен играч” и затова участието му във формирането на регионалния силов баланс следва да бъде минимално.
Както изглежда, турското ръководство съвсем хладнокръвно е пресметнало емоционалните си на пръв поглед стъпки към възраждането, в ново качество, на Отоманската империя, като нов крупен регионален играч. В тази връзка, Израел просто се оказа заложник на тази тенденция. Макар че политическото изкуство е тъкмо в намирането на оптимално решение дори и от най-безизходната ситуация.
* Българско геополитическо дружество
