През последната една година се очерта устойчиво подобряване на отношенията между Пакистан и Индия, които, на практика, още от появата на двете независими държави, през 1947, имат изключително напрегнат характер. Достатъчно е да споменем, последната среща на индийския и пакистанския външни министри, провела се на 15 юли в Исламабад, на която бяха разгледани всички основни проблеми на двустранните отношения, включително най-болезнения – за Кашмир. Както е добре известно, тези отношения са приоритетни за външната политика на Делхи и Исламабад, което е напълно обяснимо, имайки предвид множеството въоръжени сблъсъци между тях през миналия век: кръвопролитният конфликт при разделянето на Британска Индия, през 1947-1948, индийско-пакистанската война от есента на 1965, военният конфликт в края на 1971, при отделянето на Бангладеш от Пакистан, и т.н.
През първото десетилетие на новия век, най-сериозната конфронтация в двустранните отношения се очерта през май 2002, когато кашмирски сепаратисти, носещи униформи на индийската армия, извършиха кърваво клане в Кашмирската долина, за която спорят Индия и Пакистан. Тогава, в хода на сраженията, загинаха стотици мирни жители. Индийската страна обвини Пакистан че е подготвил и изпратил терористичната група, а пакистанските власти категорично отрекоха тези обвинения, стоварвайки вината за случилото се върху Делхи. Факт е обаче, че ставаше дума за сериозно военно стълкновение, а още по-тревожното бе, че и двете страни открито заплашиха, че могат да използват ядрено оръжие една срещу друга.
Между другото, още в края на март 2002, тогавашният директор на ЦРУ Джордж Тенет заяви, че има реална опасност от война в региона. По-късно, в изказване пред Комисията по международни отношения и отбрана на американския Сенат, той подчерта: „Ако Индия започне мащабни настъпателни операции в контролираната от Пакистан част на Кашмир, Исламабад може да нанесе ответен удар, разчитайки, че ядрената заплаха ще ограничи възможностите за индийско настъпление” (1). За щастие, предприемането на подобни действия от двете страни беше предотвратено сравнително бързо на провелото се в Алмати (Казахстан), през юни 2002, Съвещание за взаимодействие и мерки за укрепване на доверието в Азия, където руският и китайският лидери Владимир Путин и Цзян Цзъмин съумяха да убедят пакистанския президент Первез Мушараф и индийския премиер Атал Бихари Ваджпайе, колко опасно е да продължат да се заплашват взаимно с ядрените си арсенали. Горе долу по същото време, в Индия и Пакистан се появи и американският държавен секретар по отбраната Доналд Ръмсфелд, който характеризира ситуацията по следния начин: „Вместо нарастване на напрежението, констатирам само взаимни подозрения между двете държави, но се надявам, че с течение на времето и те ще се уталожат”. Така или иначе, но заплахата от пряк индийско-пакистански военен сблъсък действително изчезна, при това, според индийския премиер Ваджпайе, страната му е удържала „сериозна победа, без да и се налага да воюва”, докато пакистанският президент Мушараф гордо обяви, че въоръженият сблъсък е бил избегнат, само защото страната му разполага с ядрено оръжие. Тоест, и двете страни опитаха да си присвоят заслугата за мирното разрешаване на кризата, акцентирайки върху собствените си печалби (2).
Неслучайно отделих такова внимание на събитията отпреди 8 години, защото, след войната от 1971, това беше може би най-опасното противопоставяне между двете южноазиатски държави. По-нататъшните им отношения биха могли да се характеризират по-скоро като „състояние на студена война”, като през изминалия период бяха налице известни позитивни тенденции, както, впрочем, и някои негативни.
Възходи и спадове в двустранните отношения
От голямо значение за спада на напрежението и развитието на добросъседски отношения имаше срещата между лидерите на двете държави в Исламабад, провела се в началото на 2004, по време на която беше взето решение за осъществяването на т.нар. „комплексен диалог” между Пакистан и Индия. Ставаше дума за провеждане на преговори на политическо равнище по всички проблеми между двете държави, а именно: Кашмирския въпрос, спора за принадлежността на ледника Суачин, водораздела на река Инд и многобройните и притоци, а също тероризма, екстремизма, наркотрафика, търговско-икономическото сътрудничество и т.н. Освен това беше решено редовно да се провеждат и съответните консултации. Последното обаче почти не се спазваше, като последица от осъществените междувременно и в Пакистан, и в Индия терористични нападения, довели до нови взаимни обвинения за организацията и осъществяването им.
Диалогът между Делхи и Исламабад едва бе почнал да набира скорост, когато, през юни 2006, беше осъществено терористичното нападение в индийския град Мумбай, в което загинаха почти 200 души. Индия моментално обвини Пакистан че е оказал пряка подкрепа на извършилите го кашмирски сепаратисти и поиска от него да предприеме необходимото за да ликвидира трансграничния тероризъм. И този път обаче, благоразумието надделя и след консултациите между индийския премиер и пакистанския президент, провели се по време на Срещата на неприсъединилите се държави в Хавана, през септември 2006, преговорният процес бе възобновен. Сред най-важните решения, приети в неговите рамки, бе това за обмена на разузнавателна информация с цел съвместна борба с тероризма, както и съгласуването на антитерористичните действия и разследвания. Според инициаторите им, приемането на тези решения трябваше да прекрати голословните взаимни обвинения в подпомагане на тероризма.
За съжаление, две години по-късно (през ноември 2008) в Мумбай отново бяха взривени няколко хотела, а въоръжени терористи откриха стрелба по улиците на града, като в крайна сметка загинаха около 200 души (включително 20 чужденци), а няколкостотин бяха ранени. Индийският премиер Манмохан Синг моментално обяви Пакистан за съучастник на атентаторите, което е и традиционната индийска реакция. Тези обвинения се основават най-вече на факта, че терористите, действащи в индийската част на Кашмир, проникват там от т.нар. Азад Кашмир, който се контролира от Пакистан (3). Разбира се, властите в Исламабад категорично отхвърлиха обвиненията на Делхи, като военният министър Ахмад Мухтар декларира, че страната му няма нищо общо с терористичните нападения и подчерта в интервю за индийските медии, че неоснователните нападки срещу Пакистан ерозират всичко позитивно, постигнато през последните години в двустранните отношения (4). Междувременно, пакистанският президент Али Зардари и премиерът Юсуф Раза Гилани официално изразиха дълбоките си съболезнования към индийския народ и ръководството на страната, във връзка с поредната трагедия н Мумбай.
Въпреки това обаче, студената война между двете съседни държави едва не се превърна в „гореща”. В доклад на ЦРУ за ситуацията в Южна Азия от онзи период се посочва, че „на практика, индийската армия е готова за началото на военна операция срещу Пакистан и само чака нареждане от правителството; силите за сигурност на Индия, разположени по контролната линия в Кашмир са в приведени в постоянна бойна готовност, а през последните седмици индийските изтребители редовно нарушават пакистанското въздушно пространство в близост до границата” (5).
Опитите именно Пакистан да бъде обвинен за организацията на терористичното нападения в Мумбай бяха свързани с индийската теза, че по този начин Исламабад се стреми (с помощта на терористите-ислямисти) да отмъсти на Делхи за взрива в елитния хотел „Мариот” в пакистанската столица, през септември 2008, когато загинаха 53 души (сред тях много чужденци, включително чешкият посланик), а над 200 бяха ранени. И макар че отговорността за него още тогава бе поета от фундаменталистката ислямска групировка „Федаин-и-Ислами” (за която се смята, че е тясно свързана с Ал Кайда), пакистанските специални служби не изключват и участието на индийски екстремисти (6).
По-горе споменах само най-мащабните терористични акции, извършени в двете държави. Паралелно с тях обаче, са осъществени и стотици по-малки (като на първо място следва да посочим безпрецедентното нападение срещу индийския парламент, през декември 2001). В много от тези случаи, както Пакистан, така и Индия се обвиняват взаимно в подпомагане на осъществяването им на територията на едната или другата страна. Преодоляването на тази тенденция и отказът от взаимните претенции в много други сфери, беше в центъра на вниманието на срещите между официални представители на най-различни нива, през цялата минала 2009, както и през първата половина на 2010. По-долу ще се опитам да анализирам по-важните от тях.
След вече споменатото терористично нападение в Мумбай, диалогът между двете държави беше прекъснат по инициатива на Делхи, през декември 2008. В същото време бе замразена и търговията между тях. Индийският премиер Манмохан Синг недвусмислено обвини Пакистан, че е позволил на терористите да се подготвят за атаката в Мумбай на негова територия. Всъщност, дори ако приемем, че тези обвинения са основателни, трябва да сме наясно, че Исламабад, до голяма степен, е лишен от възможността да попречи на тази подготовка, тъй като тя е била осъществена в районите около афганистанската граница, в Хайбер Пахтунхва (доскоро известна като Северозападната гранична провинция), където федералните закони почти не действат и възможностите на армията да осъществява операции са крайно ограничени. По-важното в конкретния случай обаче е, че пакистанско-индийските преговори за разрешаване на съществуващите проблеми бяха прекъснати за неопределен срок, въпреки декларациите на Исламабад, че няма нищо общо с трагедията в Мумбай (7).
Ролята на „външните играчи”
Междувременно, през последните години, Делхи все повече се ориентира към стратегическо партньорство със Съединените щати, като паралелно нараства и интересът на Вашингтон към Индия в най-различни сфери. Непосредствено след терористичното нападение в Мумбай, тогавашният американски посланик в Делхи Дейвид Милфорд изрази пълна подкрепа на индийското искане хората, свързани с нападенията в този мегаполис да бъдат изправени пред съда, посочвайки, че „бяха убити и шестима граждани на САЩ, което задължава страната ни да разследва тези убийства” (8). САЩ предложиха на Индия да бъде разширено сътрудничеството в сферата на използването на атомната енергия за мирни цели (съответното споразумение беше подписано още през юли 2005 и ратифицирано от парламентите на САЩ и Индия през 2008), в отговор на което индийските бизнес-среди, силно заинтересовани от реализацията на този проект, вложиха почти 5 млн. долара във Фондацията на Хилари Клинтън, а подложената на силен американски натиск МАГАТЕ разреши (през януари 2009) вноса на ядрени материали и технологии в Индия (9).
Тук е мястото да отбележа, че Вашингтон винаги е подтиквал двете южноазиатски държави да разрешат по пътя на преговорите всички спорни въпроси, касаещи двустранните отношения. В края на юни 2009, по време на въшнополитическите дебати в Конгреса, помощникът на държавния секретар за Южна и Централна Азия Робърт Блейк посочи, че „Индия и Пакистан са изправени пред общи проблеми и ние ще подкрепяме продължаването на диалога между тях, с цел да бъде намерено съвместно решение за борбата с тероризма и гарантирането на регионалната сигурност”. В същото време, той отхвърли индийските опасения, че американската финансова помощ за Исламабад може да бъде използвана за укрепването на пакистанската военна мощ срещу Индия (10). Въпреки това, САЩ, поне засега, не съумяват да премахнат опасенията на Делхи в това отношение, в резултат от което Индия обяви (през юли 2009), че увеличава военните си разходи с 34% (до 29,4 млрд. долара), в сравнение с обявения през февруари 2009 проектобюджет за финансовата 2009/2010 (11).
Наред със САЩ, стремеж да съдейства за нормализацията на отношенията между Пакистан и Индия, демонстрира и Русия. Илюстрация за това беше, в частност, срещата на върха на държавите от Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), провела се през юни 2009 в Екатеринбург, в рамките на която се срещнаха пакистанският президент Али Зардари и индийският премиер Манмохан Синг. Впрочем, както можеше да се очаква, усилията на двамата големи „външни играчи” не доведоха до някакъв по-значим положителен резултат (12).
Могат ли Индия и Пакистан да излязат от „омагьосания кръг”?
Но, да се върнем непосредствено към пакистанско-индийските отношения. Известен спад на напрежението в тях се очерта едва през февруари 2009, което бе отбелязано и от началник щаба на индийските сухопътни сили генерал Дипак Капур, макар той да не пропусна да отбележи в едно интервю за „Хиндустан таймс”, че силите за сигурност са напълно готови за възможна нова инфилтрация на терористи от територията на Пакистан в Индия, особено след отварянето на хималайските проходи през пролетта (12). Въпреки това, през май 2009, когато външен министър на Индия стана Соманахали Малаях Кришна (бивш главен министър на щата Карнатака) той обяви още на първата си пресконференция, че страната му е готова да протегне приятелска ръка на Пакистан, подчертавайки, че „ние искаме да живеем в мир и съгласие със съседите си и сме готови да създадем за целта свободна от всякакво напрежение зона, но само ако Пакистан ликвидира лагерите за подготовка на терористи на своя територия” (13). Пак тогава, Исламабад реши да постави пред Делхи въпроса за възобновяване на преговорите за разпределяне на водните ресурси, в рамките на постоянно действащата комисия, съставена за тази цел, което означаваше, че Пакистан е готов за по-нататъшни преговори и по редица други спорни въпроси в двустранните отношения.
Последвалото развитие на събитията обаче, потвърди на практика непримиримата позиция на двете страни. Така, на срещата на Движението за необвързаните страни в Египет (юли 2009), премиерите на Индия и Пакистан отново си размениха (макар и косвено) взаимни нападки, съчетавайки ги с реверанси един към друг и посочвайки необходимостта от борба с екстремизма и тероризма, постигане на стабилност в региона, решаване на спорните въпроси с мирни средства, развитие на сътрудничеството по линията Юг-Юг и т.н., като не пропуснаха да намекнат, че другата страна все още не е готова за това.
Впрочем, това трябваше да се очаква, тъй като по време на провелата се в навечерието на форума среща на зам. министрите на външните работи на двете държави, те така и не съумяха да формулират съгласуван подход за възобновяване на „комплексния диалог”, което се потвърди и на срещата на двамата премиери, на следващия ден, макар че американските медии например, акцентираха върху изказването на Хилари Клинтън за успеха на двустранните преговори. Между другото, по време на петдневното си посещение в Индия, през юли 2009, държавният секретар на САЩ неколкократно призова Делхи да остави на заден план разногласията с Исламабад и да окаже максимална подкрепа на Пакистан в борбата му с тероризма (14). Любопитно е да отбележим, че в едно интервю за индийската телевизия бившият пакистански президент Первез Мушараф подчерта, че основната заплаха за страната му не идва от Индия, а от Движението Талибан и терористите на Ал Кайда (15).
Сериозна стъпка за подобряване на двустранните отношения стана речта на Манмохан Синг в Сринагар (най-големия град на индийския щат Джаму и Кашмир), в края на октомври 2009, в която той ясно декларира готовността на страната си да преговаря и по Кашмирския въпрос, който продължава да е крайъгълен камък в отношенията и с Пакистан. Думите му произведоха силно впечатлениe в Исламабад, което потвърди и говорителят на пакистанското Външно министерство, декларирал готовността на Пакистан да възобнови „комплексния диалог” с Индия (16).
Не по-малко важни за сравнително позитивните перспективи на двустранните отношения бяха и заявленията на Манмохан Синг, направени в същия град през юни 2010, когато индийският премиер отново подчерта, че „комплексните преговори с Пакистан водят до разрешаването на „старите проблеми” и изцяло отговарят на интересите на Индия. Те ще помогнат за формирането на подходяща атмосфера, така че хората, живеещи от двете страни на Контролната линия (в Кашмир – б.р.) да живеят в мир и хармония и да работят заедно” (17).
Тук е мястото да отбележим, че по време на последните си посещения в чужбина, индийските лидери престанаха да използват традиционните негативни квалификации по отношение на Пакистан. Така, по време на визитата си във Вашингтон, през юни 2010, индийският външен министър Соманахали Малаях Кришна дори се изказа доста положително за пакистанската външна политика, отказвайки се да акцентира (както беше досега) върху недостатъчните усилия на Исламабад в борбата с тероризма. Нещо повече, по време на разговорите си с Барак Обама, Кришна специално подчерта „необходимостта от подобряване на отношенията с Пакистан, след повече от 60 години на войни, напрежение и взаимни подозрения” (18).
Разбира се, демонстрираният напоследък стремеж на двете държави към намаляване на напрежението в двустранните отношения, изцяло се подкрепя от Вашинггон. Преди време, в интервю за новинарската агенция Fox News, съветникът по въпросите на националната сигурност на американския президент Джеймс Джоунс, подчерта, че Обама искрено приветства всички позитивни стъпки на двете държави, насочени към повишаване нивото на сигурност в южноазиатския регион, особено като се има предвид, че и Индия, и Пакистан разполагат с ядрено оръжие (19). На свой ред, непосредствено след последното посещение на индийския външен министър Кришна в САЩ, помощникът на държавния секретар за Южна Азия Робърт Блейк отбеляза, че и американският президент, и държавният секретар Хилари Клинтън са убедени, че процесът на позитивно развитие на индийско-пакистанските отношения все повече набира обороти (20).
Някои изводи
В настоящата статия, няма да анализираме търговско-икономическите отношения между двете държави, защото това е отделна и то доста обширна тема. Струва си да отбележим обаче, че както бизнесът в Индия и Пакистан, така и лидерите на двете страни нееднократно са изразявали мнение, че сложните политически взаимоотношения не бива да пречат на развитието на търговските връзки и икономическите контакти (21). В изготвения преди няколко месеца доклад на индийската Планова комисия пък се отбелязва, че днес, като никога досега, са налице всички условия за съществено нарастване на двустранната търговия, чиито обем в момента е около 2 млрд. долара, но само за няколко години може да нарасне до 3 млрд., а в перспектива – до 10 млрд. долара (24).
В резултат от всичко казано дотук, можем да направим извода, че днес пакистанско-индийските отношения са достигнали най-високото си равнище от създаването на двете държави, през 1947, насам. И дори терористичните действия на сепаратистите и ислямистите (включително взривовете в Мумбай, през 2008) не можаха да нарушат постъпателния процес на развитието им. Както изглежда, сегашните управляващи в двете държави са сериозно настроени да опитат да урегулират отношенията между тях, независимо от съществуващите сериозни разногласия по основния проблем – този за бъдещето на Кашмир.
Бележки:
1. «Le Monde". 1.06.2002.
2. В. Москаленко. «Кашмирскую проблему все же придется когда-то решать», «Независимая газета». 02.07.2002.
3. Виж, www.iimes.ru. 28.11.2008 и www.iimes.ru. 04.12.2008.
4. The News. 28.11.2008.
5. The News. 20.12.2008. The News. 13.12.2008.
6. Dawn. 23.09.2008.
7. Dawn. 25.01.2009., Dawn. 28.01.2009., The News. 29.01.2009. Pakistan Times. 31.01.2009. Dawn. 3.02.2009.
8. www.iimes.ru. 09.01.2009.
9. Business Recorder. 23.01.2009. Dawn. 31.01.2009.
10. Dawn. 29.06.2009. Pakistan Times. 2.07.2009.
11. Планира се основната част от тях да отидат за покупката на съвременно въоръжение - 126 модерни изтребители, за 12 млрд. долара, самолетоносач, хеликоптери, артилерийски оръдия, стрелково оръжие, както и за модернизацията на вече съществуващи различни системи въоръжение, Dawn, 7.07.2009.
12. www.iimes.ru. 01.08.2009.
13. Hindustan Times. 31.01.2009.
14. Dawn. 24.05.2009. Dawn. 28.05.2009.
15. Dawn. 16.07.2009. Daily Mail. 17.07.2009.Washington Post. 18.07.2009. The News. 18.07.2009. Dawn. 22.07.2009.
16. Dawn. 17.07.2009.
17. Pakistan Times. 30.10.2009. Times of India. 30.10.2009.
18. Business Recorder. 8.06.2010.
19. Dawn. 5 Jun, 2010.
20. Dawn. 6.12.2009.
21. The News. 9.06.2010.
22. Shahid Javed Burki. “Pakistan, India and Regional Cooperation”. «South Asian Journal». No. 4, April – June, 2004, p. 57-70. Saad Hasan. «Indian Business Houses want trade with Pakistan: Hashwani». - The News. 27.12.2009. Mohsin S. Jaffri. «Beginning with business». – “Business & Finance Review”. 1.02.2010. «Indo-Pak trade can grow upto $10bn: Indian envoy». - Dawn. 9.06.2010. «Trade between Pakistan, India: businessmen can create win-win situation, says Sabharwal». – Business Recorder. 10.06.2010.
23. Dawn. 9.06.2010.
* Българско геополитическо дружество
