През пролетта на 2009 посетих няколко европейски страни за да обсъдя развитието на глобалната финансова криза с високопоставени правителствени чиновници, политици и синдикални лидери. Останах смаян от това, колко различно възприемат в Европа финансовите проблеми. Сякаш бях попаднал в друга икономическа вселена, а не просто на друг континент.
За съжаление, американската преса мълчи по най-важната тема, която дискутират висшите европейски политици (а, както подозирам, и колегите им в Азия): как да опазят страните си от негативното въздействие на три взаимносвързани проблема:
- излишъкът на долари, наводняващи пазарите на останалия свят и използвани за нови финансови спекулации и корпоративни поглъщания;
- фактът, че централните банки са принудени да пускат тези долари в оборот, с цел да купуват дългови книжа на американската хазна за покриване бюджетния дефицит на САЩ;
- накрая, най-важният (и най-слабо осветен от медиите в САЩ) проблем за „военния характер” на платежния дефицит и дефицита на американския държавен бюджет.
Излишъкът на долари
Колкото и да е странно (и дори ирационално, ако това се случваше в доста по-логичната система на световната дипломация), но именно „излишъкът на долари” позволява на Америка да финансира глобалното нарастване на военната си мощ. Този излишък кара чуждестранните централни банки да поемат бремето на разходите по поддръжката на разширяващата се американска военна империя – своеобразно „данъчно облагане без представителство” в действие. Съхраняването на международните резерви в долари означава, че влизащите в една страна долари отново биват пускани в оборот за закупуване на американски дългови книжа, които, както е известно, се емитират най-вече за финансиране въоръжените сили на САЩ.
Досега останалите държави не можеха да избегнат това принудително финансиране на военните разходи на Съединените щати, той като то се бе превърнало в елемент на глобалната финансова система. Неолибералните икономисти, кой знае защо, определяха тази ситуация като „балансирана”, сякаш става дума за икономика и „свободен пазар”, а не за дипломация, при това налагана с нарастваща агресивност от американските чиновници. В същия дух бяха и коментарите в повечето американски медии, опитващи се да ни внушат, че другите държави вкарват в оборот излишните си долари, финансирайки отбранителните разходи на САЩ, защото „вярват в икономическата мощ на Америка” и не се боят да „инвестират в нея”. Сякаш в случая може да се говори за някакъв истински избор, а не за финансова и дипломатическа принуда, даваща възможност да се избира само между вариантите, дали да кажеш „да” (Китай, без особено желание), „да, моля” (Япония и ЕС) и „да, благодаря” (Великобритания, Грузия или Австралия). Тоест, не „вярата на чужденците в икономиката на САЩ” ги кара да „влагат тук парите си”. Това е глупаво обяснение на една доста зловеща тенденция. Защото въпросните „чужденци” не са потребители, купуващи американски стоки, нито пък са частни „инвеститори”, купуващи американски ценни книжа и задължения. Най-големите и влиятелни чуждестранни организации, които „влагат тук парите си”, са централните банки, да не говорим и, че въпросните пари въобще не са „техни”. Те влагат в Америка онези долари, които техните чуждестранни износители и другите получатели на долари, обменят в централните банки срещу съответната национална валута.
Когато, заради платежния си дефицит, САЩ „помпат” с долари чуждестранните икономики, националните банки почти нямат друг избор освен да купуват полици и облигации на американската хазна, която използва средствата от това за финансиране на огромните въоръжени сили. Последните пък са потенциална заплаха за основните реекспортьори на долари – Китай и Япония, както и за петролните производители от ОПЕК, и на практика са предназначени за стратегическото им обкръжаване. Въпреки това обаче, съответните правителства са принудени да пускат в оборот постъпващите в хазната им долари и то именно по начин, водещ до финансиране на военната политика на САЩ, върху която тези правителства нямат никаква възможност да влияят и която, на всичкото отгоре, представлява все по-сериозна заплаха за тях. Именно поради това, преди няколко години Китай и Русия обединиха усилията си, формирайки т.нар. Шанхайска организация за сътрудничество (ШОС).
В Европа са наясно, че платежният дефицит на САЩ е нещо много по-сериозно от обикновен търговски дефицит. Достатъчно е само да погледнем таблиците, съдържащи се в отчета за американския платежен баланс, представен от Бюрото за икономически анализи (ВЕА) и публикуван в месечния бюлетин „Survey of Current
Business” на Департамента по търговията, за да се убедим, че дефицитът се формира не просто защото на потребителския пазар вносът на стоки все повече преобладава над износа (поради осъществяваната от финансовия сектор политика на деиндустриализация на американската икономика). Още повече, че днес вносът в САЩ стремително пада, тъй като икономиката се свива, а потребителите са принудени да изплащат взетите от тях кредити.
Конгресът ясно заяви на чуждестранните инвеститори от най-големия притежател на долари – Китай, че не могат да купуват в Америка нищо, освен, може би, мрежите за продажба на стари автомобили или пък ипотеките и активите на „Фани Мей”. Тоест, ситуацията много напомня онази, когато японските инвеститори бяха подтиквани да изразходват милиарди долари за Центъра Рокфелер – сделка, донесла им 100%-ова загуба, както и ситуацията с инвестициите на саудитските безнесмени в „Ситигруп”. Изглежда именно този модел на „международен баланс” се одобрява от американските чиновници. Лозунгът “CHOOK върви си в къщи!” (1) се очертава като универсален за всички случаи, когато става дума за сериозни опити на чуждестранните правителства и техните суверенни фондове (т.е. отделите на централните им банки, опитващи се да решат, какво да правят с излишните си долари) да инвестират директно в американската индустрия.
Военният характер на американския платежен дефицит
Сега нека видим, до каква степен платежният дефицит на САЩ е обусловен от разходите за въоръжените сили на страната. Проблемът не опира само до войната в Ирак, която сега се прехвърли в Афганистан и Пакистан. Той е в скъпоструващото нарастване на броя на американските военни бази в азиатските, европейските и постсъветските държави, както и в тези от Третия свят. Администрацията на Обама обеща да направи информацията за истинските размери на тези разходи по-прозрачна. Което вероятно означава, че ще бъде публикувана и по-точна статистика за платежния баланс и разходите във федералния бюджет.
Всъщност, допълнителните военни разходи доста приличат на дълговите разходи – и едните, и другите черпят средства от икономиката. В случая – за да се плаща на военно-индустриалния комплекс, а не само на банките от Уолстрийт или на другите финансови организации. Дефицитът на американския държавен бюджет се формира не само заради гигантските суми, „изпомпани” от новата финансова олигархия. Той притежава и огромен и бързо нарастващ военен компонент.
И така, европейците и азиатците виждат, как американските компании наливат все повече долари в техните икономики. И то не само за да купуват техните експортни стоки, в обмен на собствените си стоки и услуги. Не само и за да придобиват техни компании или пък да се сдобиват с ключови позиции в приватизираните държавни предприятия, лишавайки ги, в същото време, от реципрочното право да купуват ключови американски компании (да си припомним, че опитите на Китай да влезе в американския бизнес, свързан с петролните продажби, срещнаха резкия отказ на САЩ). Не само и за да купуват чуждестранни активи, задължения и недвижими имоти. Американските медии избягват да коментират, как американското правителство изразходва в чужбина стотици милиарди долари – не само за активни военни действия в Близкия изток, а и за изграждането на гигантски военни бази, контролиращи целия останал свят, за инсталирането на радарни системи, системи за ракетно управление и други форми на военен натиск, да не говорим за осъществяването на т.нар. „цветни революции”, които се финансираха (и продължават да се финансират) от Вашингтон из цялото постсъветско пространство.
Купчините опаковани стодоларови банкноти постепенно се превърнаха в обичайния „видеофон” на някои американски телевизионни канали, но кой знае защо не ги свързват с разходите на правителството на САЩ за армията и дипломацията, или с доларовите капитали на чуждестранните централни банки, за които продължава да се твърди, че са доказателство за „огромното доверие в икономическото възраждане на САЩ”, а защо не и за възможностите в сферата на „паричните магии” на такива представители на Уолстрийт, като Тим Гейтнър – в хазната и „Бен Хеликоптера Бернанке” (2) – във Федералния резерв.
Разбира се, възникват и проблеми. Така, наскоро компанията „Кока Кола” се опита да купи най-големия китайски производител и разпространител на плодови сокове. Както е известно, Китай вече притежава американски ценни книжа на стойност около два трилиона долара, т.е. много повече от това, което му е необходимо или което би могъл реално да използва, имайки предвид, че правителството на САЩ не разрешава купуването на сериозни американски компании. Така че, ако въпросната сделка се бе осъществила, Пекин щеше да бъде изправен пред следната дилема:
Едната възможност беше продажбата да се разреши и плащането стане в долари, които след това да бъдат реинвестирани (както го налагат САЩ) – в облигации на американската хазна, носещи само 1% годишна лихва. В резултат от подобна сделка, Пекин би рискувал да загуби при евентуално повишаване на лихвения процент в САЩ или пък ако курсът на долара спадне, тъй като Съединените щати (и само те) продължават да следват експанзионистична кейнсианска политика за да осигурят на икономиката си възможност да се справи с бремето на своите дългови задължения.
Втората възможност пък беше плащането да не стане в долари, само че това би довело до ръст в курса на юана, спрямо долара, т.е. би ерозирало основното конкурентно предимство на китайски износ на световния пазар. Затова Пекин избра трети път, което обаче породи сериозните възражения на САЩ. Той отказа да продава своята, съвсем реална компания, за „американските хартийки”, защото беше наясно, че това би означавало, на практика, да продължи да финансира опитите на Вашингтон да обкръжи ШОС с мрежа от свои военни бази. Единствените, които, както изглежда, не успяха да схванат тази проста връзка, се оказаха представителите на американските медии и, съответно, американската нация.
Базирайки се на личния си опит, мога да заявя, че, за разлика от тях, в Европа разбраха за какво точно става дума (между другото, тук е мястото да предложа на читателя една любопитна тема за размисъл: коя европейска държава, освен Русия, първа ще декларира желание да се присъедини към ШОС?).
В академичните учебници не се казва нищо за това че „равновесието” (т.е. балансът) в движението на чуждестранните капитали – както спекулативните, така и тези, предназначени за директни инвестиции – се оказва безкрайно, ако става дума за икономиката на САЩ. Днес, когато доларите вече не се конвертират в злато (или поне в закупуването на американски компании), икономиката на САЩ може свободно да печата долари, защото Америка се оказва най-защитената икономика в света. Само тя има правото да защитава селското си стопанство чрез въвеждането на импортни квоти (още повече, че самите САЩ записаха това си право, още преди петдесет години, когато, в качеството на „бащи-основатели”, формулираха принципите на световната търговия). Конгресът отказва на „суверенните” фондове правото да инвестират във важни сектори от американската икономика. Тоест, хазната на САЩ предпочита чуждестранните централни банки да продължат да финансират американския бюджетен дефицит, т.е. да плащат цената на американската война в Близкия изток и обкръжаването на другите държави с мрежа от военни бази. Колкото по-голямо „изтичане на капитали” предизвикват американските инвеститори, купувайки чуждестранните икономики (т.е. най-доходните им сектори, гарантиращи на новите си американски собственици максимални монополни приходи), толкова повече средства се оказват, в крайна сметка, в трезорите на чуждестранните централни банки за да поддържат с тях глобалния ръст на военната мощ на Америка. В нито един учебник по теория на политиката или по международни отношения не се разглежда въпросът, как е възможно държавитеда действат до такава степен в разрез със собствените си политически, военни и икономически интереси. А именно това се случва през живота на последното поколение жители на планетата.
Възможната реакция
Така, в основен се превръща въпросът, какво могат да направят другите страни за да се противопоставят на тази финансова атака. При посещението ми в Испания, лидерите на един от синдикатите в Страната на баските ме попитаха, дали контролът върху движението на спекулативния капитал може да гарантира, че финансовата система ще действа в интерес на нацията. Или пък, дали е необходима национализация за по-доброто развитие на реалния сектор?
Всъщност, проблемът не е в „регулирането” или „контрола върху движението на спекулативния капитал”. Въпросът, е как държавите могат да действат като истински държави, т.е. в защита на собствените си интереси, а не като марионетки, принудени да се съобразяват със стратегията на американското правителство, т.е. с американските интереси.
Всяка страна, която се опитва да прави това, което САЩ правеха през последните 150 години, кой знае защо бива обвинявана в „социализъм”. Подобна реторика, на практика, не оставя кой знае какви алтернативи, освен незабавната национализация на кредитите. В американския случай обаче, „национализацията” се превърна в синоним на финансова подкрепа, оказана на най-големите и най-безразсъдно действащи през последните години банки, с цел компенсиране на неизплатените им кредити, както и подпомагането на хеджовите фондове и небанковите играчи за компенсиране на загубите им от игрите с деривативите, които AIG и другите застрахователи, или играчите от загубилата страна, не са в състояние да платят. Финансовата помощ, оказвана под такава форма, не представлява национализация, в класическия смисъл, при която отпускането на кредити и основните финансови функции отново се превръщат в обществена собственост. Тя е нещо съвсем противоположно – става дума за печатане на нови правителствени облигации, които се предават (заедно с възможността за саморегулиране) на финансовия сектор, без да се позволява на гражданите да си върнат въпросните функции.
Ако пък разглеждаме проблема като избор между демокрацията и олигархията, възниква друг въпрос: кой ще контролира правителството, занимаващо се регулация и „национализация”? Ако с това ще се занимава правителството, чиято централна банка, както и основните комисии към Конгреса, се контролират от Уолстрийт, тогава кредитите пак няма да се отпускат за производствения сектор, а просто ще продължи ерата на Грийнспън, Поулсен и Гейтнър, с характерните за нея „безплатни обеди” за собствената финансова клиентела.
Идеята на финансовата олигархия за „регулирането” се заключава в това да се гарантира, че дерегулаторите са назначени на съответните ключови постове и разполагат само с минимален щат и незначително финансиране. Въпреки признанията на Алън Грийнспън, че вече е прозрял и осъзнал, че саморегулацията не работи, хазната на САЩ продължава да се управлява от представител на Уолстрийт, а Федералният резерв – от негов лобист. Но, както е добре известно, лобистите не се интересуват от идеология, а само от собствените си интереси, които пък са неразривно свързани с интересите на техните клиенти. В тази връзка, те се нуждаят от благонамерени наивници, особено ако въпросните анализатори са и уважавани членове на американската научна общност. Последните обаче са само подставени лица, начело на които в момента са последователите на Милтън Фридмън от Чикагския университет. Те редовно получават трибуна във водещите академични издания, с единствената цел да не допуснат разпространението на идеи, които биха могли да навредят на финансовите лобисти.
Като предлог да не се допусне правителството да предприеме едно наистина разумно регулиране, се използва твърдението, че финансовата сфера е толкова сложна, че може да бъде регулирана единствено от експерти от финансовата „индустрия”. Към това се добавя и необоснованата теза, че сред белезите на демокрацията е и независимостта на централната банка от правителството. Макар че на практика, подобна ситуация няма нищо общо с демокрацията. Финансите са същността на икономическата система. И, ако те не са подложени на демократична регулация, в интерес на нацията, се оказват „свободни” да попаднат в ръцете на сили, със собствени специфични интереси, разминаващи се с националните. Тоест, това е своеобразна олигархична дефиниция на „свободния пазар”.
Опасността е в това, че правителствата позволяват на финансовия сектор сам да определя, кой ще осъществява регулацията му, както и как ще се осъществява самата „регулация”. Кръговете, със собствени специфични интереси, за които споменах по-горе, търсят начини за извличане на повече пари от икономиката, а финансовият сектор им дава възможност да го направят посредством изземането на част от средствата, предназначени за развитието на реалния сектор. В това се състои неговият пазарен план. Днес финансите работят така, че деиндустриализират икономиките, а не помагат за развитието им. Тоест, въпросният „план” предполага налагането на суров аскетизъм в трудовата сфера, в индустрията и във всички нефинансови сектори. Точно това се предлага в програмите на МВФ, натрапени на нещастните страни-длъжници от Третия свят. Опитът на Исландия, Латвия и другите „финансови” икономики следва да се анализира, като класически пример, най-малкото защото те бяха поставени почти на върха в съставения от Световната банка (СБ) списък на „най-благоприятните за бизнес” държави на планетата.
Всъщност, единственото осмислено регулиране може да се реализира само извън финансовия сектор. В противен случай може да се случи това, което японците наричат „да слезеш от небето на земята”: регулаторите се подбират от средите на банкерите и техните „полезни идиоти”. След като напуснат правителството, те се връщат във финансовия сектор, където отново заемат ключови длъжности. И тъй като са наясно с това, те „регулират” в интерес именно на финансовата система, а не на обществото, като цяло.
Проблемът за контрола върху движението на спекулативните капитали излиза извън рамките на създаването на набор от специфични правила. Той засяга границите на сферите на влияние на националните правителства. Както е известно, уставът на МВФ не позволява на държавите да се върнат към системата на „двойните обменни курсове”, която съществуваше в много страни чак до 50-те и дори до 60-те години на миналия век. Това бе широко разпространена практика, позволяваща съществуването на един обменен курс за стоките и услугите (понякога дори на различни обменни курсове за различните категории на вноса и износа) и друг – за „прехвърлянето на капитали”. Под натиска на САЩ, МВФ наложи фалшивата теза т.нар. „равновесен” курс, който е един и същ както за стоките и услугите, така и за движението на капитала. Правителствата, които отказаха да я приемат, бяха изключени от МВФ и СБ, или просто бяха свалени.
Проблемът днес е, че единственият начин, по който една страна може да предотврати движението на капитала, е да прекъсне членството си в МВФ, СБ и Световната търговска организация (СТО). За първи път от 50-те години на миналия век насам подобна възможност изглежда реална, заради осъзнаването (в глобален мащаб) на това, как икономиката на САЩ наводнява световната икономика с излишни „хартиени” долари, както и, че Вашингтон не възнамерява да допусне този процес да бъде прекратен. Защото, от американска гледна точка, това би означавало драстично съкращаване на военните разходи на САЩ, т.е. би поставило под въпрос тяхната сигурност.
Бележки:
1. CNOOK е голяма китайска петролна компания.
2. Бен Бернанке, който в момента е президент на Федералния резерв на САЩ, се сдоби с прякора „Бен Хеликоптера” след речта си, през ноември 2002, посветена на методите за борба с дефлацията, в която заяви, че дори ако Федералния резерв свали лихвения процент до нулата, ще продължи да разполага с достатъчно методи за борба с дефлацията, включително и „като хвърля пари на тълпите от хеликоптери”.
* Авторът е професор по икономика в Университета на Мисури в Канзас сити и презизент на Института за изследване на дългосрочните икономически тенденции (ISLET)
{rt}
