Съвременният свят създава множество заплахи за здравето и живота на човека, но истината е, че на практика отговорността за всички тези заплахи пада върху самия него.

Предоставяйки достатъчно широки възможности за развитие и самоусъвършенстване на индивида, в същото време епохата на глобализация, доведе до сериозно нарастване на степента му на незащитеност. Което пък значително повиши значението на индивида като обект на международната сигурност.

Появата на един много по-взаимнообвързан свят, като резултат от глобализацията на икономиката и интеграционните процеси, прави индивида далеч по-уязвим за различни заплахи. От началото на 90-те години, с увеличаване броя на гражданските войни и вътрешнодържавните конфликти, се наблюдават големи човешки загуби в зоните на противопоставяне, както и етнически чистки в граничните зони. Това, на свой ред, води да появата на голямо количество бежанци и преселени лица. Разпространението на различни пандемии и инфекциозни болести отнема живота на десетки и стотици хиляди души.

От друга страна, глобализацията на икономиката я направи още по-нестабилна и уязвима. Опасността от съкращаване на работни места, поради икономическите кризи, несигурността на банковите влогове, свързана с инфлацията, както и заплахата от терористични нападения, извършвани навсякъде и по всяко време – всички тези фактори карат хората да се чувстват все по-незащитени.

Идеята за сигурността на индивида се превърна в обект на сериозни изследвания, както в академичната сфера, така и в реалната политика. Сред сериозните анализи по тази тема можем да посочим например фундаменталната статия на британския академик Кен Буут „Сигурност и еманципация” (1991). В политическата сфера пък, ключова роля изигра Докладът на Програмата за развитие на ООН (ПРООН) „Новите измерения на човешката сигурност” (1994), в който за първи път подробно и системно бяха разгледани основните аспекти на тази сигурност.

Основните измерения на човешката сигурност

Според въпросния документ, човешката сигурност следва да се разглежда в пет различни измерения. Имайки предвид промените в заетостта, свързани с честите икономически депресии и кризи, неконтролируемата инфлация, ниските доходи и други подобни тенденции, първото място в списъка се дава на икономическото измерение. На второ място е продоволствената сигурност, с която са свързани въпросите за екологичната безопасност на храните и продоволствения дефицит (който пък е свързан с бедността и глада). На трето е високата смъртност и болестите, предимно в държавите от Третия свят, пандемиите от типа на СПИН, новите разновидности на грипа и другите инфекциозни болести. По-нататък в списъка са деградацията на регионалните и глобални екосистеми, дефицитът на чиста вода, глобалното затопляне, опустиняването на горите, както и природните катаклизми, отнемащи живота на стотици и хиляди хора.

Хората, неволно оказали се в зони на военни действия, в различни „горещи” точки на планетата, нерядко стават жертви на събитията и в тази връзка, въпросите за защитата на жените и децата, както по време на война, така и от битово насилие, също са сред измеренията на индивидуалната сигурност. Сигурността на общността пък е призвана да обслужва интересите на хората със специфични особености – например представители на нетрадиционни обществени групи, сексуални малцинства, сектантски или етнически общности и други. Последният компонент е политическата сигурност на личността, като основните въпроси, които са в неговата компетенция, са защитата на индивида от политически репресии и други видове насилие, упражнявано от държавата, както и държавните гаранции за защита на собствените граждани.

Освен върху конкретните измерения на човешката сигурност, документът набляга и на необходимостта тя да бъде гарантирана на глобално равнище. „Ако в някоя точка на света е налице заплаха за човечеството, тя ще породи резонанс и в другите общества, затова заплахите пред човешката сигурност следва да се разглеждат не само на микро-, а и на макроравнище” – се посочва в него. Сред особеностите и различията между този и другите подходи  е, че неговите автори не са учени и теоретици, а група икономисти. В тази връзка, сериозно внимание изисква лансираната от тях парадигма, според която разходите за въоръжаване се противопоставят на икономическото и социално развитие. Опитвайки се да разшири темата и да демонстрира, че съвременният свят се нуждае от повече ресурси за развитие, вместо от оръжейна надпревара, през 1986 ООН проведе в Париж конференция под надслов „Разоръжаване и развитие”. По-късно, през 2004, в своя Барселонски доклад, ЕС прие Доктрина за човешката сигурност за Европа.

Въпреки твърде неопределените граници на категорията „човешка сигурност”, ако използваме цитираната по-горе класификация на ПРООН, бихме могли да очертаем йерархията на приоритетните сфери за гарантиране на тази сигурност. Или с други думи, на проблемите и заплахите, на които това измерение на сигурността е длъжно да отговаря.

Първи в списъка следва да поставим въпроса за човешкото развитие. Тук влизат проблемите, касаещи бедността, здравеопазването и образованието. Защото единствената сфера, която влияе върху всички аспекти на човешката сигурност, е именно бедността. Макар че от 90-те години на миналия век насам, доходите, на глава от населението, в развиващите се държави, нарастват средно с 3% годишно, в същото време броят на живеещите в крайна бедност се е увеличил с над 100 млн. души. През същия период, най-малко в 54 държави, средният доход на глава от населението е намалял. Увеличаването на броя на бедните и много бедните се съпровожда и от задълбочаване на глобалното неравенство и неравенството на доходите в повечето бедни държави.

В тази връзка, мнозина експерти посочват като „приоритет №1 на века” двукратното намаляване на бедността до 2050. Както е известно, най-силно от бедността страда Африка, особено тази на юг от Сахара. Па данни на редица международни организации, на Черния континент живеят 48% от всички бедни хора на планетата.

Феноменът е свързан с проблема за разрива между Севера и Юга, а възникването му може да се проследи още в периода на разпадане на колониалната система. След края на студената война обаче, във връзка с появата на нови заплахи пред развитието на човечеството, като например тероризма, влошаващото се състояние на природната среда, бедността, наркотрафика, СПИН-а и т.н., възникна остра необходимост от преразглеждане на подходите за намаляване на този разрив.

Проблемът с бедността и, като цяло, проблемът с липсата на (сериозно) развитие пораждат нови заплахи. Така например, бедността в страните от Третия свят ги принуждава, във все по-голяма степен, да се опитват да ги преодоляват за сметка на унищожаването на наличните екологични ресурси. Известно е обаче, че тези ресурси винаги са били причина за сериозни конфликти, които на свой ред застрашават сигурността на местното население.

Въпреки продължаващите дискусии за бъдещето на стратегическите въоръжения и, особено на ядрените, чието производство и количество се регулира от различни международни споразумения, истината е, че не по-малка опасност за сигурността в съвременния свят представляват конвенционалните оръжия, безконтролно разпространяващи се из целия свят. Всяка година стотици хора не само загиват или получават рани от леки и стрелкови оръжия, но и са подложени на тежък психологически стрес. Лесният достъп до подобни оръжия и огромното количество от тях в зоните на различни конфликти, често пречи за тяхното разрешаване и връщането на враждуващите страни към мирния живот. Така, само през последните десетина години, два милиона деца са били убити, а други пет милиона – ранени, в хода на локални конфликти с използване на стрелково оръжие и леко въоръжение, включително пистолети, автомати, минохвъргачки, ръчни гранати и преносими ракетни установки.

Нелегалният оръжеен трафик нерядко се преплита с контрабандата на наркотици, а понякога и с търговията с хора. С формирането на един все по-взаимнозависим свят, вследствие на икономическата глобализация и интеграционните процеси, той се оказва и все по-уязвим. Свободното движение на стоки и услуги, както и неограниченото разпространение на информация, освен всички друго, поражда и сериозни заплахи за социума.

Нелегалният наркотрафик е сред най-сериозните проблеми от подобен характер. Пандемиите, международните престъпни мрежи, насилието, кражбите, прането на „мръсни пари”, финансирането на въоръжени конфликти, корупцията, икономическата дезинтеграция, както и проблемът за деградацията на човечеството, като цяло, са все заплахи, пряко или косвено свързани с въпроса за разпространението на наркотиците по света.

По данни на ООН, днес на планетата има над 200 милиона души, постоянно или спорадично използващи наркотици, като сред най-разпространените вещества са хероинът, кокаинът, хашишът, марихуаната и морфинът. Наркозависимостта е сред причините за разпадането на семейството, деградацията на общностите, загубата на работа, както и за огромните разходи за съответното медицинско обслужване, а също за масовото разпространение на такива опасни болести като СПИН или хепатит например.

Влиянието на антропогенния фактор

Ако в миналото, стихийните бедствия са резултат почти изключително на естествени природни процеси, от втората половина на ХІХ век насам върху динамиката им все по-силно влияние оказват антропогенните фактори. По данни на Световната здравна организация, днес около 70 милиона души са закоравели наркомани. Нарастването на броя на онези, които употребяват наркотици пък съдейства за разширяването на наркобизнеса. Годишните приходи на престъпните организации, занимаващи се с наркотрафик, са около 400 млрд. долара. Като в повечето случаи тези могъщи международни криминални синдикати контролират цялата верига, включително дребните улични търговци на дрога. Не е чудно, че подобни структури лесно излизат изпод контрола на правителствата, поради липсата на адекватни механизми за противодействие. Компромисният вариант се съпровожда с корупция, а отстъпките – с това, че властта на практика губи контрола си над държавата. Това води до намесата на наркомафията в икономическия и политически живот на много страни. При подобно развитие, безсилните национални правителства възлагат всичките си надежди на международното сътрудничество.

Разбира се, проблемът с наркотрафика не е нов за света, затова и първите международни документи, свързани с него, са още от началото на миналия век. Така, първата многостранна конвенция за опиума е подписана през януари 1912. В момента, към ООН съществува Международен съвет за контрол на наркотиците, който следи за действието на международния режим за контрол над наркотиците и посочва недостатъците в начина, по който отделните правителства спазват изискванията на трите основни международни договори за контрол над наркотиците от 1961, 1971 и 1988.

Освен всички тези проблеми обаче, през последните години все повече привличат вниманието (превръщайки се в една от най-дискутираните теми в сферата на международната политика) културните аспекти на международната сигурност.

Според известния австрийски културолог и политолог Волфганг Краус, в контекста на световната политика, културата може да се раздели на четири категории: дипломатическа, политическа, стратегическа и култура на сигурността. Към дипломатическата, той отнася двустранните и многостранни преговори между държавите, правилата на дипломатическия протокол и етикет и т.н. Част от политическата са културата на провеждане на вътрешната политика, както и културата на правните норми и културното им приложение. Стратегическият аспект пък обхваща кръга от въпроси, свързани с „културата на водене на войни”, избора на стратегически доктрини и дори на видовете въоръжение. Накрая, културата на сигурността, включва редица свойства на трите предишни и, в същото време, е тяхна производна.

Културата на отделните човешки общности не винаги съвпада с границите на съответните държави, както е известно тези общности са много повече, отколкото са страните по света. Тенденцията за увеличаване броя на конфликтите на национална и етническа основа, в периода след края на студената война, стана повод за дефинирането на цивилизацията като една от причините за конфликтите. Така, Самюел Хънтингтън лансира тезата, че основният източник на конфликти в съвременния свят не е икономиката или идеологията, а именно културата. И, че занапред сблъсъците ще се осъществяват най-вече между нациите и групите, принадлежащи към различни култури (цивилизации).

В момента обаче, в света са налице огромно количество национални, расови и културни „смешения”. Глобализацията на обществото позволи навлизането в политическия лексикон на такива понятия като „глобална култура” и „световно село”. Последното беше въведено от Маршъл Маклахън, в връзка с развитието на високите технологии, Интернет и средствата за масова информация. Достъпът на все по-голяма част от населението на планетата до Интернет дава възможност за обмен на културна информация, стимулира разпространението на английския език по целия свят, сближава хората, т.е. осигурява възможност за интерактивни обмени на информация.

В тази връзка, мнозина изследователи говорят за унифициране на културните ценности в света и формирането на единна общочовешка цивилизация. Въпросната теза се прокарва под няколко форми, като тук ще посоча две. Едната е вулгарна и се налага в резултат от разпространението на американската т.нар. „мека сила”, призвана да наложи западните (т.е. американските) ценности, начин на живот и т.н. по целия свят. Втората пък се развива в руслото на ООН, в качеството и на световна управленска институция. Въпросът за това, дали и доколко е възможно да се унифицира културата се разглежда от Арнолд Тойнби, според който „цивилизациите са прекалено разнородни за да бъдат сравнявани. А единството на цивилизациите е погрешна концепция, макар че е актуална сред съвременните западни историци, чието мислене е подложено на силното влияние на социалната среда”.

На по-различно мнение е американският философ Френсис Фукуяма, лансирал в началото на 90-те прословутата си теза за „края на историята”. Според него, след разпадането на двуполюсния модел, светът постепенно се трансформира в еднородно цивилизовано пространство, чиято основна ценност са либералната демокрация и либералният капитализъм. Само че изчезването на цивилизациите, за което говори Фукуяма, може да се приеме единствено в контекста на тяхното отмиране – т.е. на посткултурния стадий на развитие, в който, според Освалд Шпенглер, „творчеството се измества от политиката, а органичният живот – от механичното функциониране”. Тоест, според логиката на Шпенглер, „глобалната цивилизация” на Фукуяма би трябвало да е „мъртвородена”.

Екология и сигурност

След края на студената война, много сериозно място в дискусиите, посветени на глобалната сигурност, заемат въпросите, свързани с опазването на околната среда. Темата не е нова, но ако преди задълбочаването на глобализационните процеси, тя касаеше най-вече въпросите за съхраняването на природните ресурси и замърсяването на околната среда, днес кръгът от проблеми е много по-широк. На първо място, към него спада проблемът за глобалния недостиг на ресурси.

Канадският професор Томас Хомър-Диксън посочва следните три измерения на проблема: на първо място е невъзможността да се задоволят жизнените потребности на хората, което е директно свързано с нарастването на населението на планетата; на второ място е недостигът на продоволствие, вследствие на изтощаването и деградацията на ресурсите; на трето място е структурният недостиг, свързан с разпределението на ресурсите.

Тоест, всички екологични проблеми, биха могли да се разглеждат като част от проблема за недостига на ресурси. В същото време, въпросите за предотвратяването на  войните и въоръжените конфликти, в чиято основа е недостигът на ресурси и тяхната деградация, както и предотвратяването на природните бедствия (причините за които, макар и индиректно, отново са свързани с липсата на ресурси) или на замърсяването на околната среда, също са елемент на „екологичната сигурност”.

Природните ресурси традиционно се смятат за една от основните причини за водените от човечеството войни. Така, в книгата си „Кризи, ескалация, война”, професорът от Монреалския университет Оле Холсти подчертава, че територията е сред основните фактори за всички войни, водени в света между 1648 и 1989. Наред с нея, към тази категория спадат стратегическите ресурси, като например суровините за металургичната индустрия, скъпоценните камъни или редките метали. Енергоносителите са друг вид ресурси, за достъпа и контрола над които се водят кръвопролитни войни от началото на епохата на Индустриалната революция насам (включително и двете войни в Залива).

Друг аспект на сигурността на околната среда, който, между другото, присъства и в Стратегията за национална сигурност на САЩ, като едно от основните предизвикателства на съвременната епоха, са климатичните промени. Така, президентът на Global Business Network Питър Шварц прогнозира, внезапна и  стремителна промяна на климата, която ще доведе до глад, болести и природни катаклизми, появата на мощни бежански потоци и осъществяването на военни агресии и ще даде мощен тласък на разпространението на ядрените оръжия. На свой ред, Джон Барнет от Университета на Мелбърн  също споделя мнението, че глобалните климатични промени могат да доведат до остри конфликти в бъдеще, макар че смята прогнозите на Шварц за „прекалено песимистични и апокалиптични”.

Прието е да се смята, че най-разрушително влияние върху човешкото развитие оказват конфликтите и войните. Според учените, през последните шест хиляди години човечеството е преживяло 14 513 войни, в които са загинали 3,64 милиарда души. Но, ако анализираме статистиката за смъртността на населението на планетата, ще видим, че войните съвсем не са на първо място по броя на жертвите си. В тази връзка е достатъчно да си припомним някои събития от миналата 2008, през която на планетата са загинали 220 хиляди души. Сред тях са циклонът „Наргис” в Мянма, земетресението в китайската провинция Съчуан, шестте тропични циклона („Доли”, „Едуард”, „Фей”, „Густав”, „Хана” и „Айк”) и 1700-те торнадо в САЩ, ураганът „Ема” и бурята „Хилал” в Европа – или общо 750 природни катастрофи, само за една година.

При това, ако в миналото стихийните бедствие следват единствено развитието на естествените природни тенденции, то от ХІХ век насам, върху динамиката им започват да влияят и антропогенните фактори. Така, мащабното разгръщане на инженерните дейности и формирането на свръхсложна икономическа структура, през ХХ век, рязко повишиха дела на антропогенно обусловените природни катастрофи.

И така, природните бедствия могат да нанесат много по-значителни щети, отколкото дори войните. Неслучайно Групата на високо равнище по заплахите, предизвикателствата и промените към ООН, изразявайки загрижеността си от рязкото увеличаване броя на големите стихийни бедствия, регистрирани през последните 50 години, изрично подчертава необходимостта от създаването на ефективни управленски структури за решаване проблемите на глобалната екологична деградация.

Накрая, както е известно, съществуват четири различни типа замърсяване на околната среда: физическо, химическо, биологично и информационно. В тази връзка, сред най-актуалните проблеми е глобалното затопляне – т.е. увеличаване съдържанието на въглероден двуокис в атмосферата, в резултат на различни техногенни емисии, което пък води до повишаване температурата на въздуха заради т.нар. „парников ефект”. Глобалното затопляне постепенно разширява мащабите си, изравнявайки се по значение с екологичните предизвикателства пред човешката сигурност, като също има своите икономически, социални и политически аспекти.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

На китайския пазар за акции и недвижими имоти отново се разрастват финансовите балони. Ръстът им се подхранва от банковите кредити и инфлационните страхове. Лично аз смятам, че китайските акции и стойността на недвижимите имоти се надценяват с 50-100%. Напълно възможно е, през последното тримесечие на 2009, и в двата сегмента да настъпят корекции. Въпреки това, двата пазара могат отново да отбележат покачване, в някой момент от следващата година. В обозрима перспектива, в преобладаваща тенденция могат да се превърнат пазарните колебания, на фона на развитието на дългосрочен финансов „балон”. Който ще се спука в момента, когато доларът отново укрепи позициите си. Като катализатор за това може да послужи силната инфлация, която да принуди Федералния резерв на САЩ да повиши лихвения процент.

Гигантската финансова пирамида

Истината е, че китайският пазар се е превърнал във гигантска финансова пирамида. Ценовата динамика се стимулира от очакванията за ръст на стойността. Ускоряващият се, с нарастване броя на участниците и обема на ликвидността, ценови ръст оправдава тези настроения, което пък изкушава още повече инвеститори да се включат в спекулациите на пазара. По правило, подобни балони си пукат, когато липсва достатъчна ликвидност за да захранва това „чудовище”.

Засега обаче, ликвидността не е пречка. Макар че, през първата половина на 2009, обемът на кредитите се увеличи с 24,4% (т.е. със 7,4 трлн. юана), съотношението между кредитите и депозитите е нараснало само до 66,6%, през юни 2009, в сравнение с 65%, през декември 2008. А това означава, че съществена част от кредитите не е била насочена към реалната икономика, а е гарантирала финансовия лост за опериране на пазара на активи. В момента, китайският пазар на недвижими имоти много напомня ситуацията в Хонконг, през 1997.

Причината за нарастването на финансовия балон в Китай е излишната ликвидност, отразяваща се върху високото равнище на валутните резерви и ниското съотношение между кредити и депозити. Ниският междубанков процент показва, колко съществен е този излишък. Значителният ръст на ликвидността в Китай беше свързан с отслабването на долара и нарастването на износа. Когато доларът започна да пада, през 2002, той беше последван и от китайския юан.

Очакванията за повишаване на стойността пък съдействаха за притока на ликвидност в Китай - фактор осигурил до ј от общия обем на китайските валутни резерви.

След приемането на Китай в Световната търговска организация (СТО), производителността в страната рязко нарасна. За това способства активното развитие на инфраструктурата и прехвърлянето на редица производства на големи световни фирми в Китай. В същото време, курсът на китайската валута спадаше. Повишаването на производителността и спадът в курса на юана гарантираха мощния ръст на износа. В резултат, потокът от долари „помпаше” китайската парично-кредитна система. Макар че днес износът намалява, слабият долар позволява освобождаването на ликвидността, натрупана по времето на бума от последните пет години, без това да поражда опасения за евентуално отслабване на националната валута. До каква степен и докога може да нараства този финансова балон?

Всъщност, лесно можем да разберем, кога точно балонът ще се спука. След като доларът отново укрепи позициите си, оттокът на ликвидност от Китай може да се окаже достатъчно голям за да може това да се случи. Сегашната ситуация в Китай не се отличава от онова, което преди това се случи и на другите развиващи се пазари. Отслабването на долара винаги е водело до разрастване на балоните на „най-горещите”, в конкретния момент, развиващи се пазари. Като след повишаване курса на долара, тези балони неизбежно се пукаха.

Трудно можем да прогнозираме, кога точно ще бъде преодоляна сегашната тенденция към спад на долара. Американската валута започна да пада през 1985, след подписването на международното Споразумение Плаза (за официална девалвация на долара), достигайки дъното десет години по-късно, през 1995. През следващите седем години ситуацията с долара се развиваше като „биков” пазар (Bull Market, т.е. финансов пазар, в който цените се покачват или се очаква да се покачат-  б.р.). Сегашната „меча” (от „мечи пазар”, т.е. дългосрочно движение по посока надолу на цените на акциите – б.р.) тенденция към спад на долара започна през 2002. Като индексът на американската валута (DXY) спадна с около 35%. Въз основа на опита от последната „меча” тенденция, можем да прогнозираме, че сегашната ситуация би могла да се проточи до 2012. Макар че не можем да сме съвсем сигурни в това. Революцията в сферата на информационните технологии постави началото на „биков” (т.е. възходящ) тренд на долара. Затова е възможно, за появата на нов устойчив ръст на доларовия пазар, да е необходима нова технологична революция.

Въпреки това, посредством парично-кредитната политика може да се стартира краткосрочен, но мощен, възходящ доларов тренд. В началото на 90-те години, Пол Уолкър, който по онова време беше шеф на Федералния резерв на САЩ, с цел да ограничи инфлацията, повиши лихвения процент, достигнал двузначна цифра. След което последва мощно рали на долара, което до голяма степен, беше свързано с кризата в Латинска Америка.

Сегашната ситуация много напомня онзи период. Както и през 70-те години на миналия век, Федералният резерв на САЩ не признава заплахата от инфлация, като последица от смекчаването на кредитната политика. Колкото повече се бави Федералният резерв, толкова по-висок ще е върхът, до който ще достигне инфлацията. А когато инфлацията се ускори, това ще породи паника на финансовите пазари. Като успокоителна мярка, на Федералния резерв ще се наложи съществено да втвърди паричната си политика, вероятно дори повече от необходимото, което обаче ще доведе до ново доларово рали. Това е и най-лошият сценарий: силен долар и слаба американска икономика. При подобно развитие, китайските пазари и китайската икономика, почти сигурно са обречени на „твърдо приземяване”.

До каква степен ще нараства балонът, ще зависи от политиката на правителството по отношение на ликвидността. Сегашната вълна, до голяма степен, е породена от това, че управляващите подкрепят ръста на банковото кредитиране и свръхниските междубанкови проценти. На фона на нулевия лихвен процент на Федералния резерв, слабия долар, огромните китайски валутни резерви и ниското съотношение между кредити и депозити, Китай би могъл да увеличи ликвидността, което пък би провокирало по-нататъшното разрастване на балона. Разбира се, правителството може, по някакви други съображения, да реши да прекрати „прегряването”.

Ако обаче, правителството вложи всичките си ресурси от ликвидност, то няма да разполага с резерви за стимулиране на активността, когато икономическият ръст спре. Ако по същото време, започне процес на оживление в глобалната икономика, китайската икономика би могла да разчита на „меко приземяване”, но само при положение, че износът си остане висок. Пазарите на активи обаче, определено са обречени на „твърдо приземяване”. Ако пък ситуацията в глобалната икономика си остане неблагоприятна, „твърдо приземяване” очаква не само пазарите на активи, но и цялата икономика. Политическите последици за китайското правителство от подобно развитие биха били твърде неприятни, така че то не може да си позволи такъв риск днес.

Сред по-малко рискованите варианти би бил подходът, предполагащ редуващо се сдържане и стимулиране, на принципа “stop and go”. Тоест, правителството осигурява приток на ликвидност (както го прави сега), а след това „затваря кранчето”. Когато ликвидността бъде напълно абсорбирана, ралито се изчерпва. Когато пък пазарите паднат до достатъчно ниско равнище, правителството пропуска поредната вълна от ликвидност за да стимулира активността. Този подход позволява да не се пилеят ресурси и да бъдат ограничени размерите на „балона”, което пък ще минимизира вредата от спукването му, когато това стане. Предполагам, че именно тази ще бъде и политиката на китайското правителство. Ако глобалният спад продължи и през следващите няколко години, вероятно ще станем свидетели на силни колебания на пазара на недвижимост и на акции. Като низходящото движение на сегашната вълна може да стартира още през октомври 2009.

Мнозина вероятно ще ми възразят, че на китайския пазар няма никакъв балон, а високите цени на активите отразяват само големия потенциал на китайския икономически ръст. Всъщност, никой не може да представи твърди доказателства, че бумът на пазара на активи действително представлява балон. Когато ръстът бива квалифициран като балон, в това неизбежно присъства и определена доза субективизъм, основаващ се на собствения опит. Лично аз обаче, имам достатъчно добър опит в идентифицирането на балоните от миналото. Така, още в докторската си дисертация посочих, че в края на 80-те години в Япония се оформя такъв балон (което се оказа вярно), в началото на 90-те, в подробен доклад до Световната банка, описах разрастващия се балон в Югоизточна Азия, по-късно, в аналитичните си записки за Morgan Stanley, стигнах до извода, че „дотком бумът” също представлява балон, накрая, от 2003 насам, публикувах редица анализи, в които доказах, че американският пазар на недвижимост се е превърнал в огромен балон. От друга страна, никога досега не съм определял по този начин нещо, което впоследствие не се е оказвало „балон”.

Какво представляват китайските пазари

Бих искал да разясня визията си за китайските пазари днес. Те наистина представляват огромен балон, чието спукване ще има много сериозни последици за цялата страна. Въпреки това, тъй като мнозина не виждат нищо тревожно в сегашната ситуация (дори напротив), не мисля, че китайското правителство ще предприеме някакви превантивни мерки за ликвидирането на балона. За съжаление, повечето китайски чиновници смятат, че съществуването на този балон е от полза за китайската икономика. И позицията им изглежда обоснована, защото доларът е слаб, а балонът винаги може да бъде възстановен чрез вливането в него на допълнителна ликвидност, ако разрастването му се забави. Когато обаче доларът възстанови позициите си, китайските пазари на активи, а вероятно и цялата китайска икономика, са обречени на „твърдо приземяване”. Надявам се само, че тези които сега говорят за ползата от балона, ще поемат и отговорността за тежките икономически последици, когато той се спука.

Самият подход към анализа на финансовите балони предполага предварителен анализ на динамиката на стойността. По отношение на недвижимостта, основни показатели са цена/приход, както и доходността от отдаването под наем (rental yield – в проценти, по отношение на сумарните инвестиции в конкретния проект). В Китай, средната цена за квадратен метър е доста близка до тази в САЩ. В САЩ обаче, доходите на глава от населението 7 пъти надхвърлят съответния китайски показател за населението в градовете. Средната цена за квадратен метър се равнява на тримесечния доход на един китаец, като това вероятно е най-високата цена в света. Доколкото знам, много обекти въобще не могат да бъдат дадени под наем. Доходността на тези, които се отдават, пък се равнява на само 3%, което едва покрива амортизацията им. Тоест, имайки предвид площите, които не могат да се дадат под наем, средната доходност от наеми се оказва нищожна.

Стойността на недвижимостите в Китай е несъобразна, както от гледна точка на достъпността (т.е. на относителния доход), така и на доходността от отдаването им под наем. Разбира се, някои твърдят, че ситуацията с недвижимите имоти в Китай винаги е била такава и, че нарастването на стойността също е доходност. Това обаче не е вярно. В периода на силен долар пазарът на недвижимост демонстрира съществен спад, спрямо 1995-2001.

Специфичен аспект на китайския пазар на недвижимост е ролята му във финансовата система на местните органи на управление. Тъй като значителна част от приходите на местните власти се формира от продажбата на земи и данъците върху тези продажби, те са силно заинтересовани да стимулират пазара на недвижимост. Продажбите на терени често старателно се организират така, че да засилват очакванията. Онези, които предлагат твърде високи цени за терените, биват наричани „земни крале”. В тази роля много често се изявяват държавните предприятия. При положение, че тези предприятия вземат кредити от държавната банка и плащат с тях на местните власти, какво значение може да има цената? Парите циркулират в големия държавен джоб, без да излизат от него. В този смисъл, утрешните неработещи кредити (в случай, че цените рухнат) са просто днешните бюджетни приходи. Ако пък частните „девелопъри” решат да последват държавните предприятия на стремително разрастващия се пазар на земя, може да се окаже, че просто са решили да се самоубият.

Фондовият пазар отново преживява своеобразен „финален ажиотаж”. Нарастващата активност привлича на пазара най-неосведомените инвеститори, мечтаещи да забогатеят за един ден. Както и преди, частните инвеститори, по правило, губят, особено тези, които едва сега се появяват на пазара. Ажиотажът все някога свършва. В Китай, повратните моменти в икономиката често са обвързани с политическия календар. Така, повечето частни инвеститори се придържат към доста разпространената гладна точка, че правителството няма да допусне пазара да рухне преди 1 октомври 2009, когато ще се чества 60-годишнината от провъзгласяването на Китайската народна република. Преди пък се посочваше октомври 2007, когато се проведе ХVІІ конгрес на Китайската компартия. В краткосрочен план, подобни твърдения нерядко се превръщат в самореализиращи се прогнози. Възможно е именно през този период (есента на 2009) на пазара да се наложи тенденция към поврат. Ако се опрем на досегашния опит, можем да предположим, че спадът на сегашната вълна ще започне в началото на октомври.

Убеждението, че правителството няма да допусне краха на пазара се корени в психологията на самия китайски пазар. На финансов жаргон, този феномен се нарича „пут опция”. По времето на Алън Грийнспън, инвеститорите вярваха, че шефът на Федералния резерв винаги ще подкрепя пазарите, в случай на криза (т.нар. „пут опция на Грийнспън”), т.е. че политиката на Резерва ще им гарантира възможността да се отърват без загуби от акциите си в бъдеще.

Днес, сред китайските инвеститори е налице същата необоснована увереност. Истината обаче е, че китайското правителство не е в състояние да разгърне и форсира една тенденция, при положение, че в нея вече се осъществява радикална промяна. В миналото китайският фондов пазар е демонстрирал значителни повишения и спадове, което доказва неспособността на властите да предотвратят краха на пазара. Въпреки това, тази въображаема „пут опция” здраво е заседнала в масовото съзнание.

Какво очаква Китай?

Мнозина китайски чиновници смятат, че балоните не са чак толкова опасни. Според една от разпространените теории, в условията на формиране и разрастване на балона, парите просто преминават от един субект към друг, но докато си остават в Китай, това не може да причини непоправима вреда. Тоест, ако част от участниците на пазара днес са доволни, а утре страдат, и обратното, нещата се компенсират и всичко е наред. Струва си обаче, да се обърнем към опита на Япония и Хонконг за да разберем, каква огромна вреда могат да причинят балоните, дори и ако от страната не се наблюдава паричен отток.

В условията на формиране на балон, ресурсите се ориентират към сегментите, които са източници на неговото разрастване. И можем да сме сигурни, че тези ресурси ще бъдат безвъзвратно пропилени. Да си представим например, че китайските бизнесмени не искат вече да концентрират усилията си в реалната икономика, предпочитайки пазарните спекулации. Това ще означава, че в бъдеще Китай вече няма да разполага с множество конкурентоспособни на световния пазар компании. Впрочем, въпреки трийсетгодишния бърз икономически ръст в тази страна, конкурентоспособни на световния пазар днес са само няколко китайски компании. Сред причините за това могат да се окажат и периодично възникващите на китайския пазар балони.

Младото поколение китайци демонстрира опасна незаинтересованост от реалното производство и изглежда все по-склонно да се занимава с пазарни спекулации. Те виждат, как стойността на инвестициите им се променя само за денонощие със сума, надхвърляща месечния им доход, и така се поддават на илюзията, че могат много да спечелят като играят на пазара. Разбира се, повечето от тях ще загубят всичко, което пък може да ги тласне към крайни действия. Социалните последици могат да се окажат изключително сериозни. Балонът на пазара на недвижимост, по правило, води до прекалено голям ръст на строителството. Многобройните празни сгради означава безвъзвратни загуби. Днес, само споменаването на тази възможност, кара повечето китайци да се усмихват. В края на краищата, за 1,3-милиардното население на Китай са необходими огромно количество жилища, т.е. колкото и да се строят, те пак няма да са достатъчни. На практика обаче, нещата не стоят така. За жителите на китайските градове, средната жилищна площ е 28 кв.м на човек, което е доста висок показател, по международните стандарти. Сегашното равнище на урбанизация в Китай е 50%, като е възможно да нарасне до 70-75%. По-нататък, селското население ще намалява от само себе си, поради високата средна възраст на принадлежащите към тази група. Тоест,  градското население може да нарасне с още 300 млн. души. Дори ако допуснем, че всички те ще могат да си позволят жилище (което звучи смехотворно, предвид сегашните цени), в китайските градове ще трябва да се построят още 8,4 млрд. кв. м жилищна площ. Още днес обаче, обемите на незавършеното строителство надхвърлят 2 млрд. кв м. Налице са достатъчни терени за още 2 млрд. кв. м. В същото време, производствената мощност на строителния отрасъл е около 1,5 млрд. кв. м годишно. Тоест, съвсем скоро може да възникне ситуация на свръхпроизводство, в абсолютно изражение, при която на пазара няма да има кандидати за заселването на всички вече построени сгради. А, когато това се случи, последиците ще са много неприятни. Цените на жилищата могат да паднат, както стана в Япония през последните двайсетина години, което пък ще ерозира банковата система.

Но най-съществената вреда, която ще нанесе появата на балоните, са демографските промени. На фона на високите цени на жилищата, раждаемостта намалява. Но когато цените паднат, след неминуемото спукване на балона, културата на ниската раждаемост вече няма да се промени. Хонконг, Япония и Тайван вече минаха по този път. В тези страни, на фона на разрастващият се балон, нивото на раждаемост спадна и впоследствие така и не се възстанови, въпреки всички мерки на съответните правителства. Впрочем, провежданата в Китай политика „едно семейство – едно дете”, сама по себе си, ще доведе до демографска катастрофа след двайсетина години. Балонът на пазара на недвижимости обаче, прави тази катастрофа необратима, защото дори и след като правителството се откаже от сегашната си демографска политика, това няма да повлияе съществено върху нивото на раждаемостта. Само след две десетилетия, Китай ще има застаряващо и съкращаващо се население. Разбира се, цените на жилищата ще бъдат много ниски и ще продължат да падат.

Освен преките загуби, сериозни социални последици има и ефектът на преразпределяне. На фондовия пазар повечето играчи търпят загуби, а само някои могат да се похвалят с големи печалби. Неравенството в доходите вече е много голямо, а балоните още повече го задълбочават. Значителна част, може да се каже дори мнозинството, от китайското население няма да повиши сериозно благосъстоянието си, дори при пълната урбанизация на страната. Което пък води до формирането на нестабилно общество. Пазарната икономика е стабилна и ефективна, когато мнозинството от населението има съществени доходи и, по този начин, активно е ангажирано в системата.

След всичко казано дотук, ще си позволя да направя следния извод: пазарният ажиотаж в Китай няма да продължи още дълго. Корекция може да се наложи още преди края на 2009. Все пак, възможно е, през 2010 да последва още една вълна на ажиотаж, когато Китай може да отдели допълнителна ликвидност. Когато обаче доларът възстанови позициите си (а това вероятно ще се случи през 2012) на китайските пазари на акции и недвижимост може да настъпи крах, подобен на този по време на азиатската финансова криза от 1997 .

* Авторът е известен американски икономист и анализатор от китайски произход, дълги години ръководи Азиатско-тихоокеанския департамент на финансовата корпорация Morgan Stanley

{rt}

The Foreign Policy of the European Union by Stephаn Keukeleire & Jennifer MacNaughtan, 374 pp, Hampshire, New York: Palgrave Macmillan, 2008.

Само по себе си, заглавието на появилата се наскоро книга на Стефан Кьокеле (професор по европейска интеграция в Католическия университет на Лувен, Белгия) и Дженифър Макнайтън (съветник в Европейския парламент) „Външната политика на Европейския съюз” е доста спорно. Защото поне засега не се очертава консенсус по въпроса, дали може да се говори за някаква единна външна политика на ЕС. В този смисъл, монографията е по-скоро поредния опит за анализ на външнополитическото измерение на проекта за обединена Европа.

Самите автори на този анализ обаче, очевидно не изпитват никакви съмнения по отношение съществуването на пълноценна външна политика на Съюза. Според тях, на тази политика са присъщи известни ограничения, но пък и оценката за нея изисква въвеждането на критерии, различни от традиционно използваните при анализа на външната политика на една или друга държава. От аморфната сума на външните политики на държавите-членки на ЕС, през последните петнайсетина години, се очертава достатъчно целенасоченият курс на един субект със собствени интереси, инструменти и ресурси. И тъкмо на неговото съдържание и еволюция е посветена книгата на Кьокеле и Макнайтън.

В нея двамата автори си поставят сериозна теоретична задача – да предложат нов концептуален подход към анализа на външната политика, въобще. Те справедливо отбелязват, че анализите, посветени на ЕС, са откъснати от останалите направления в международните изследвания и се опитват, чрез книгата си, да помогнат за преодоляването на това разделение.

Външните връзки на ЕС

Представеният от авторите анализ на външните връзки на ЕС е всеобхватен и добре структуриран. В рамките на компактната първа глава, те разглеждат основните етапи на еволюцията и практическата реализация на идеите за външнополитическото сътрудничество в Западна Европа. Първите опити за външнополитическа интеграция са предприети още в самото начало на обединителните процеси – през 50-те години на миналия век (с. 41). Провалът им (който, според авторите, е закономерен) обуславя и спецификата на последващата международна дейност на ЕС, особено от организационна гледна точка. Така, външнополитическите действия и инициативи на Съюза се оформят ту като действия на Европейската общност („първият стълб” на ЕС, според Договора от Маастрихт), ту като Обща външна политика и политика за сигурност („вторият стълб”), ту като мерки за гарантиране на „вътрешната сигурност” на ЕС в сферите на миграцията, граничния контрол и реадмисията („третият стълб”). Всичко това създава усещането за раздвояване и „разстройване” на външнополитическите идентичност на ЕС, което самите автори определят като „институционална шизофрения” (с. 33). Според тях, корените на така създалата се ситуация могат да бъдат разбрани посредством по-внимателния анализ на трансформацията на западноевропейските интеграционни институции, която се извършва не в съответствие с някаква обща стратегия, а в резултат на постоянни пазарлъци, компромиси и взаимни отстъпки.

Сред последиците от този тип еволюция на ЕС е и налагането на толкова сложна и объркана система за вземане на решения, съществено отличаваща се от класическата система на националните държави. За ЕС е характерно наличието на голям брой участници от различен характер, подчиняващи се на различни процедури и включващи се в „играта” на различни стадии на процеса. В резултат от това, описанието на системата за вземане на решения в ЕС, по правило, се свежда до чисто правния анализ на учредителните договори. Тоест, изпуска се политическата страна на процеса. Не и в този случай обаче, защото в книгата на Кьокеле и Макнайтън процесът на подготовка, формулиране и реализация на решенията м ЕС се анализира достатъчно подробно. Всъщност, изключително сложната „механика” на взаимодействието между наднационалните институции и държавите, многобройните юридически и процедурни аспекти, както и реалната практика на тяхното прилагане, се разглеждат в детайли. Очевидно за това помага и практическият опит на авторите от работата им в белгийското Външно министерство, Европейската комисия и Европарламента, както и теоретичните изследвания на професор Кьокеле в Колежа на Европа (Брюж) и Католическия университет в Лувен.

Анализът на системата за вземане на решения в ЕС показва нейната сложност и, в същото време, нетрайността и. Приемането на Лисабонския договор може да доведе до много сериозната и реорганизация. Фактът, че въпреки ирландското вето напористото му прокарване не спря, дава основание да смятаме, че основните му постановки все пак ще влязат в сила. И авторите са се постарали да отразят промените, свързани с това. В същото време, самият момент на появата на книгата им – т.е. в „епохата на промени”, когато в европейските столици все още няма ясна визия за бъдещата система, не способства за кой знае колко дълбок анализ. Затова е много вероятно, след влизането в сила на Лисабонския договор, на авторите да се наложи да пишат наново съответните глави (например 3, 4 и 5).

Анализът на дейността на ЕС на международната сцена е свързан с множество концептуални трудности. На първо място, авторите правилно не свързват външната политика само с т.нар. „обща външна политика и политика за сигурност”, както го правят мнозина техни колеги. Подчертавайки съществения прогрес в развитието на „втория стълб” през последните десетилетия, те търсят външнополитическите елементи и в другите два „стълба” на ЕС. Така, обръщайки се към практиката на Европейската общност, Кьокеле и Макнайтън прокарват ясна граница между „външните връзки” (external relations) и „външната политика” (“foreign policy”), посочвайки, че „широката мрежа от отношения, които ЕС поддържа с всички държави и региони, сама по себе си, не може да се нарече външна политика на Съюза” (с. 199). Обратното, в хода на развитието на международните връзки на ЕС, външнополитическите му цели, редовно се сблъскват с целите на другите „общи политики” на ЕС (търговската политика и политиката на развитие). Като далеч не винаги тези сблъсъци са продуктивни. Оказва влияние приоритетът на икономическите интереси на държавите-членки пред по-широките политически задачи. Международната дейност, в рамките на „третия стълб”, още по-слабо е интегрирана във външната политика на ЕС. Което се потвърждава от анализа на целия комплекс на шенгенските споразумения.

Тоест, натрапва се изводът за нарастващото взаимно проникване и взаимна връзка на международната дейност на ЕС и общата външна политика и политика на сигурност на Съюза. Ефективността на външната политика на ЕС, като цяло, се определя от тясната им координация. Отличен пример за това са икономическите санкции, които са инструмент на „първия стълб”, но се прилагат въз основа на решения, взети в рамките на „втория” (с. 154, 203). Задълбочаването на това взаимно проникване и координация може да постави въпроса за тяхното съвместяване („първият” и „третият” стълб ще се слеят още преди това – с влизането в сила на Лисабонския договор). Иначе възниква опасност от конкуренция и несъгласуваност между институциите, олицетворяващи междудържавните и наднационалните интереси. Съществена стъпка в сближаването между двата стълба трябва да стане въвеждането (в съответствие с Лисабонския договор) на общо ръководство на външните връзки на ЕС и на общата външна политика и политика за сигурност, в лицето на Върховния представител по външната политика (който ще е и заместник-председател на Европейската комисия).

Анализът на външната политика на ЕС се усложнява допълнително от скоростта на нейната еволюция. Организационните и форми все още се изграждат. Интензивното развитие на външната политика на Съюза и, на първо място, трансформацията на Общата външна политика и политика за сигурност и Европейската политика за сигурност и отбрана е съпровожда с изпробването на различни инструменти. Непрекъснато се лансират нови инициативи, някои от които се отхвърлят почти веднага, а други съществено се модифицират с течение на времето. Всичко това обуславя неопределеността на съдържанието на външната политика, провеждана от ЕС, както и нееднозначните оценки за нея: от отричане на самия факт на съществуването и, до апология на нейната ефективност. В книгата си, авторите се опитват да избегнат тези две крайности.

Само през последното десетилетие, разцеплението сред европейците по повод интервенцията в Ирак (2003) и пасивността им по отношение на редица други кризи, се съчетават с участие в петнайсетина омиротворителни операции, активната роля на Съюза в създаването на Международния наказателен съд и приемането на Протокола от Киото, както и с ролята на ЕС като най-голям донор на международна помощ за развитие. В тази връзка Кьокеле и Макнайтън подчертават голямото значение на ценностите във външната политика на Съюза.

Анализът на основните елементи на външната политика на ЕС се допълва и с анализ на нейната реализация, особено чрез действията и програмите в регионите, представляващи най-голям интерес за Брюксел, както и сътрудничеството с международните организации и основните силови центрове. Мултивекторният и многоаспектен характер на политиката на ЕС, го утвърждават като все по-активен субект на световната политика.

В същото време, опитите на авторите да представят комплексна картина на външната политика на ЕС имат и своите недостатъци. Така, ограниченият обем на книгата ги принуждава да сведат анализа на отделните тематични и географски аспекти на международната активност на ЕС до формата на кратка справка. От което страдат и редица важни съдържателни моменти. Така, в раздела, посветен на енергетиката (с. 240-245) авторите не са сметнали за нужно да споменат за прословутата Енергийна харта на Съюза. А това е документ, който много активно се налага от ЕС на неговите съседи, като целта е формирането на изгоден за страните-членки правен режим, защитаващ най-вече правата на основните потребители на енергия. Не е ясно и, защо Кьокеле и Макнайтън свеждат външната енергийна политика на ЕС предимно до проекта „Набуко” и двустранния енергиен диалог, а не обръщат внимание на изключително важния многостранен аспект. В крайна сметка, по-широката цел на авторите – да формулират нов концептуален подход към анализа на външната политика „въобще”, до голяма степен, се губи в сложната проблематика на ЕС.

Структурна и конвенционална външна политика

Лансираното от тях понятие „структурна външна политика” характеризира „външната политика, която си поставя дългосрочни цели и се стреми да формира устойчиви политически, юридически, социално-икономически и ментални структури, както и структури на сигурността”. В неин противовес, „конвенционалната (т.е. традиционната, класическата) външна политика се ориентира най-вече към военната сигурност, кризите и конфликтите” (с. 25). Всъщност, според авторите, към конвенционалните действия се отнася всичко, което „обикновено” се смята за външна политика. С други думи, това са действията, целящи приспособяване към съществуващата международна среда, докато структурната външна политика цели конструирането на благоприятна международна среда.

Именно затова авторите и отделят най-голямо внимание, очевидно смятайки, че конвенционалната външна политика вече е достатъчно добре изучена. Структурната външна политика се характеризира с три ключови особености. На първо място, тя е много тясно свързана с конвенционалната. Без разрешаването на острата фаза на кризата, осигуряването на основните предпоставки за мира и сигурността, както и всички усилия за разпространяването на „отговорното управление”, налагането на демокрация и спазване на човешките права или пък подпомагането на икономическото развитие, ще се окажат безплодни. На второ място, ефективността и зависи от начина, по който тя се възприема в страните, спрямо които се реализира. Структурната външна политика може да бъде успешна, само когато субектът който я прокарва, се ползва с достатъчен авторитет. Накрая, структурната външна политика трябва да има комплексен характер. За да бъде действена, тя следва да е насочена към реформиране на всички сфери (политическа, икономическа, ментална и т.н.) на различни равнища (от личностно до глобално).

Според авторите, предложеният от тях дуалистичен модел позволява включването в анализа на онези аспекти на външната политика, които досега са оставали извън неговите рамки (с. 335). Европейският съюз е добър пример за това. Критиците на тезата за ЕС като самостоятелен субект на международните отношения, често се аргументират със слабостта на общата външна политика и политиката за сигурност, без обаче да вземат под внимание успешната политика на разширяване на Съюза. Концептуализацията и като структурна външна политика променя представата за съдържанието на външната политика на ЕС, като цяло.

На практика, структурните и конвенционалните аспекти на външната политика се преплитат толкова тясно, че разграничаването им изглежда проблематично. Дори в ЕС, където, на пръв поглед, структурната политика би трябвало да съответства на „първия стълб”, а конвенционалната – на „втория”, това разделение непрекъснато и навсякъде се размива и нарушава. Доказателство са действията на ЕС след като на власт в Палестина, през 2006, дойде движението ХАМАС. Първа реагира Европейската комисия, която спря изплащането на помощите за Палестина – т.е. един от инструментите на „първия стълб” беше употребен в рамките на конвенционалната външна политика. Едва по-късно, след като получи съответния мандат, в разрешаването на кризата се включи и Върховият представител на ЕС по общата външна политика и политиката за сигурност.

Не е чудно, че, с изключение на чисто теоретичните глави от книгата, лансираният в увода и модел се игнорира. При анализа на отделните тематични блокове в рамките на едни и същи раздели, се „смесват” отделни мероприятия с конвенционален и структурен характер. В други случаи, опитите за разграничаване на конвенционалните и структурните елементи в политиката на ЕС (например в раздела, посветен на тероризма) изглеждат малко изкуствени (с. 236-240). Доста по-отчетлива е концепцията на авторите при анализа на приоритетите в политиката на ЕС по конкретните географски направления, където те съумяват да прокарат достатъчно ясно разграничение между конвенционалния и структурния и елемент. Но само в отделни глави на книгата, Кьокеле и Макнайтън успяват да реализират потенциала на лансираната от тях самите теоретична схема.

Едновременно с това, формулирането на понятието „структурна външна политика” е важен сигнал. То донякъде съответства на понятието за „меката сила”, лансирано от харвардския професор Джоузеф Най, макар да не е тъждествено с него. Още по-близко е до провъзгласената през 2006 от тогавашния държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс доктрина на „преобразуващата дипломация” (transformational diplomacy).

Теоретичните търсения в тази посока говорят за съзнателен стремеж на водещите държави в света да трансформират международната среда, според собствените си интереси. Към това всъщност се стреми и Европейският съюз.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Преди почти година и половина, през май 2008, се проведе първата среща между външните министри на Бразилия, Русия, Индия и Китай в руския град Екатеринбург. Тогава събитието не привлече особено вниманието на световните медии. Междувременно, три дни преди тази среща, в Екатеринбург се появи германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер. След разговорите с руския си колега Сергей Лавров, той произнесе една доста знаменателна реч. Цитирайки Александър фон Хумболд, германският министър напомни за „новите измерения” в международната политика: „В света се появиха нови силови полюси – в Азия, в Персийския залив, в Латинска Америка и дори в Африка. Сега обликът на света ще се формира от повече страни, отколкото през миналия ХХ век”.

На 16 юни 2009, отново в Екатеринбург, се проведе първата среща на държавните глави на страните от БРИК (неформалната общност, включваща Бразилия, Русия, Индия и Китай – б.р.): Луис Игнасио Лула да Силва, Дмитрий Медведев, Манмохан Синг и Ху Цзинтао. Тя се осъществи непосредствено след ІХ-та среща на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), в която, както е известно, участват Китай, Русия, Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан, а Индия, Пакистан, Иран и Монголия имат статут на наблюдатели.

Големите световни медии (още по-малко пък българските) отново не придадоха особено значение на тези две срещи. Както отбелязва, в тази връзка, Александър Рар от Германското дружество за външна политика, в интервюто си за Агенция Блумбърг: „някой ден Западът ще се събуди и ще открие, че е проспал процеси с историческо значение”.

ШОС продължава да се смята за регионален проект, макар че участниците в него покриват почти половината от територията на Евразия, а населението им е 1,5 млрд. души. БРИК обаче представлява още по-внушителна част от световната цивилизация – 2,8 млрд. души, т.е. около 40% от населението на планетата. Делът на БРИК в световната икономика е почти 25%, при това съвкупната динамика на икономическия ръст на четирите държави продължава да е положителна, въпреки икономическата криза.

„Другите” държави се сближават

Западните политици и големите медии се отнасят към форматите ШОС и БРИК, меко казано, предпазливо, защото те не включват представители на Запада. САЩ, ЕС и Япония просто не са представени в тях. И тъкмо в това е спецификата на мероприятията, чиито домакин бе Екатеринбург: партньорство без Запада.

Сам по себе си, този факт е достатъчно неприятен за западния манталитет и обикновено се възприема като откровено предизвикателство. Илюстрация за това беше и начинът, по който авторитетния германски вестник Frankfurter Allgemeine Zeitung отрази двете събития – само с няколко фрази, съдържащи се в бележката, за съвместната конференция на Deutsche Bank Foundation и американския Brookings Instutute: „Съмнително е, че икономическият ръст на тези четири държави (т.е. на тези от БРИК – б.р.) ще продължи още дълго... Освен това, да не забравяме, че макар днес Западът, и преди всичко САЩ, да губят (в относителни параметри) власт и влияние, по абсолютни показатели те, както и преди, остават без конкуренция”. Веднага след това, вестникът лансира тезата, че държавите от БРИК „имат неоимперски планове” и са склонни да следват „политика на силата”, като в същото време „отказват да поемат отговорност” за управлението на света.

Подобни тези говорят за наличието на дълбок политико-епистемологичен стереотип у значителна част от представителите на съвременния западен елит, които трудно биха приели, че в световната политика могат да се развият някакви важни процеси, без в тях да участва и Западът. Смята се, че поне от 1492 насам всичко, което се случва дори и в най-отдалечените кътчета на земното кълбо изцяло се определя от Европа, а от известно време – от Америка. Фактът, че световният ред, наложен в продължение на повече от половин хилядолетие, се променя, представлява нов и пораждащ раздразнение опит за Запада.

Затова не е чудно, че самият факт на промените поражда определен защитен рефлекс: това не може да бъде, просто защото е невъзможно. На това основание, редица западни коментатори моментално започват да изброяват реалните вътрешни проблеми на държавите от БРИК, после добавят към тях и редица несъществуващи и накрая подчертават наличието на уж „неразрешими” различия между тези страни – тоест, правят всичко възможно да ни внушат, че досегашният модел е непоклатим. Всъщност, до изострянето на финансовата криза, през есента на миналата година, подобно възприемане на света около нас, изглеждаше очевидно. Но, когато кризата се стовари върху него с цялата си сила, досегашният световен ред сериозно се пропука, макар че мнозина западни играчи изглежда още не са го осъзнали напълно. Защото разломът стана факт именно в сърцевината на субекта на американското световно лидерство – в сферата на финансите и икономиката, от която зависят много неща, включително и военният потенциал. Психологическите и епистемологични последици от този системен срив са наистина колосални, макар че истинското им значение може да бъде осъзнато едва след като мине известно време.

„Другите” държави търся нови пътища

Веднага след фалита на банката Lehman Brothers този защитен рефлекс наложи интерпретацията на случващото се като „световна финансова криза”, базирайки се но това, че целият свят действително вече е „в една лодка”, а всички правителства действат също както САЩ, Великобритания и, частично, континентална Европа.

Всъщност, истината е, че „другият свят” възприе доста по-различно поведение. За азиатските лидери например, проблемите на Запада не бяха нещо ново. Те бяха наясно с тях цели десет години преди фалита на Lehman Brothers. След като си направиха необходимите изводи от кризата през 1997, азиатските държави въведоха регулаторни механизми, позволяващи им да избегнат най-опасните ексцеси на англосаксонската финансова политика, след което икономическият им ръст допълнително се ускори.

През юни, в обширен материал на Frankfurter Allgemeine Zeitung, бе направен опит да се анализира логиката, от която се ръководят китайските лидери. В статията, озаглавена „Шамар за големите западни банкери”, се разглеждаха резултатите от поредната конференция на Института по международни финанси (IIF) в Пекин. Според автора и, по време на форума, китайските участници са си позволили не особено дипломатични изказвания по адрес на западните банкери. „Рибата се вмирисва от главата – отбеляза например шефът на китайската Агенция за банков надзор Лю Минкан, според когото – Китай разполага с няколко полезни рецепти, които бихте могли да получите безплатно”. Други китайски представители пък коментираха „наглостта, безотговорността и високомерието”, демонстрирани от западните банкери „до момента, когато всичко рухна”.

Интересно е, как иначе опитните европейски експерти толкова лесно възприеха тезата за глобалния характер на кризата. От която пък следва, че никой не може да остане встрани от „поразената от болестта система” и затова ни остава само да чакаме, докато Барак Обама не я „излекува”.

В Азия обаче, гледат по друг начин на случващото се. Китайците бяха напълно готови за спада на износа си, особено в САЩ. Още през ноември 2008, Китай лансира 600-милиардната си програма за финансова подкрепа на реалната икономика и на вътрешния пазар (тук е мястото да припомня, че доста по-мащабната програма за „данъчно стимулиране” в САЩ цели единствено подкрепа за финансовия сектор).

В резултат от това, през първите шест месеца на 2009, китайската икономика демонстрира ръст от 6% и то при положение, че износът на страната спадна с 25%. През настоящата година се очаква бразилската икономика да има нулев ръст, но още през следващата експертите очакват възобновяване на икономическия подем. Икономиката на Русия пострада най-сериозно от падането на цените на енергоносителите, но и там напоследък се очертава тенденция към икономическо оздравяване (включително и заради новия скок в цените на петрола).

Възможно ли е „отделянето”?

И така, „отделянето” на икономиките от БРИК от американско-европейската криза с нейния двуцифрен икономически спад, действително се осъществява. Интересно е, че това се споделя и от авторитетното британско списание Economist, което в края на юни публикува голяма статия за срещата в Екатеринбург, под надслов „Това не са въображаеми съперници”. Уводът и звучи тривиално, доколкото в него се твърди, че „този разнороден квартет не може да бъде конкуренция на Г-8, в качеството и на водещ форум за икономическа дискусия”. При това обаче, не става ясно, какви по-съществени „пробиви” са били направени на последните срещи на Г-8, както и, защо в крайна сметка се наложи форматът Г-8 да се разшири до Г-20, с включването в него на всички държави от БРИК.

Стратегическите предложения на страните от БРИК за реорганизиране на световната финансова система и глобалната икономика са добре известни. Те бяха ясно обозначени на срещата на Г-20 в Лондон, макар че Китай и Русия ги подкрепиха по-решително, а Индия и Бразилия – по-предпазливо:

• стриктно регулиране и надзор на финансовите пазари в целия свят;
• планомерно и поетапно излизане от световния валутен режим, в който ролята на основна резервна валута играе американският долар;
• преструктуриране на Международния валутен фонд (МВФ) и усилване ролята на специалните права на тираж (SDR), като преходна квази валута;
• създаване на нова световна резервна валута, която, в перспектива, да се базира на „кошница”, включваща природни суровини и валути.

Освен това, държавите от БРИК постигнаха значителна степен на съгласие и по отношение стимулирането на реалната икономика, укрепването на вътрешните пазари и инвестициите в инфраструктурни проекти. Същото се отнася и за търговските и валутните отношения във формата на БРИК, както и в отношенията между тези държави и трети страни. Планира се разширяване на търговията и ускорено въвеждане на транзакции във валути на държавите от БРИК. По-съществено е, че въпросните държави не само обсъждат, но и реализират плановете си за финансова и икономическа реформа. Наистина, това не се забелязва достатъчно ясно отвън, но предприеманите от тях „малки стъпки” постепенно променят реалностите на световните финансови и икономически отношения. Можехме ли да си представим например, само допреди пет години, че Китай ще се превърне в най-големия търговски партньор на Индия или на Бразилия? И кой би могъл да предвиди главоломния ръст на международните търговски договори, неноминирани в американски долари?

Но да се върнем към начина, по който списание Economist коментира срещата на БРИК в Екатеринбург. Според авторите на статията, посветена на това събитие, въпреки „че опитите им да конкурират Г-8” са се провалили, „най-големите развиващи се икономики отново започват да демонстрират ръст, докато на Запад все още не се забелязват сериозни признаци на икономическо оздравяване”. Подобно признание, поне на пръв поглед, противоречи на тезата, че „глобализацията намалява вероятността от „отделянето” на едни или други държави от световната финансова система”. Тоест, британските анализатори не могат да избегнат въпроса, „дали подобно отделяне все пак е възможно”. И дори отговарят на него положително, цитирайки съвместното изследване на Айхан Фаундлинг от МВФ, Кристофър Отрок от Университета на Вирджиния и Есуар Прасад от Корнелския университет. В това изследване, което беше публикувано още в средата на миналата 2008, се прави изводът, че „деловите цикли на богатите и на развиващите се икономики са се „отделили” (decoupled) един от друг”.

Някои по-дълбоки тенденции в държавите от БРИК

Британските анализатори се опитват да обяснят, защо повече от година почти никой на Запад не е обърнал достатъчно внимание на въпросния труд. Според тях, „през миналата година изглеждаше, че на фона на краха на световния финансов пазар, данните в него са остарели. Сега става ясно, че стремителният характер на този крах очевидно е засенчил по-дълбоките тенденции, които започват да се проявяват сега, когато първоначалният шок започва да отминава”.

Тези „по-дълбоки” тенденции, се отбелязва в Economist, „са не само в това, че на пазарите на развиващите се държави се наблюдават по-високи темпове на икономически ръст, отколкото на пазарите на богатите страни, а и в това, че тези две групи държави „танцуват с различно темпо”, като пазарите на развиващите се държави се разширяват и свиват не само под влияние на динамиката в богатите страни, но и самостоятелно”.

Опитите да се тълкува тази „самостоятелност” обикновено се свеждат до следното: на първо място, икономиките на развиващите се държави са по-малко зависими от износа и по-ориентирани към вътрешните пазари, отколкото се смяташе доскоро. Така, Бразилия и Индия изнасят не повече от 15% от своя БВП, а и Китай изнася доста по-малко, отколкото ни се струва. В случай на срив на чуждестранните пазари, големите икономики на БРИК „могат да се преориентират към милионите национални потребители”. Днес китайският автомобилен пазар е също толкова голям, колкото и американския, макар че само допреди три години обемът на автомобилните продажби в САЩ беше по-голям с 50% от този в Китай. Но нещата не опират само до „големината” на икономиките, а и до степента на тяхната диверсификация. Така, Индия изнася не само продукция на леката си промишленост и евтина електроника, а и „кораби, стомана и бизнес-услуги”. Кой на Запад би могъл да си представи подобно нещо само допреди десетина-петнайсет години?

Освен това, както отбелязват редица анализатори, държавите от БРИК „проявиха необходимата предпазливост при либерализацията на своите финансови системи” и затова днес са „значително по-слабо засегнати от „инфарктните тенденции”, характерни за западната финансова система”. Накрая, правителствата на тези страни „съществено увеличиха държавните инвестиции”. При това, въпросните правителствени програми са не само мащабни, а и ефективни. Разбира се, изводите, до които стигат анализаторите на британския Economist и други западни медии, не са кой знае какво откритие. Но дори и самият факт, че се признава възможността и ефективността на самостоятелното алтернативно развитие, е достатъчно знаменателен. В тази връзка, можем да заключим, че срещата в Екатеринбург действително е дала тласък на много сериозен процес на преосмисляне на редица постулати на либералната икономика и то тъкмо на Запад.

Това е особено важно в светлината на провелата се през юли в италианското градче Л’Акила поредна среща на върха на Г-8, която също беше в разширен състав. Там отново присъстваха лидерите на държавите от БРИК, при това, за разлика от предишните години, не им се наложи да седят на отделна маса, встрани от основните участници. Вероятно някои западни (и особено американски) стратези смятат, че тази покана им е предоставила щастливата възможност да се почувстват причастни към „клуба на силните”. Те очевидно все още не са осъзнали, че страните от БРИК едва ли ще се задоволят с „отделянето” си само в икономически план, а най-вероятно скоро ще потърсят и чисто политическите му измерения.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Появата на съвременното разбиране за международните отношения, както и организирането на тези отношения в достатъчно стройна система стават възможни, на първо място, благодарение на станалите в началото на Новото време промени в европейската държавност, както и в самия „европейски свят”. През Средните векове, монархът разглежда своята държава като своеобразна голяма „сеньория”, т.е. като лично владение, без да разграничава ясно частното и публичното право, което прави възможни редица недопустими днес неща – така например, държавата може да бъде разделяна, завещавана, или пък територията и мощта и да нарастват посредством династични бракове и т.н. Самите граници между държавите, до голяма степен, са условни, тъй като феодалите могат да владеят земи в различни държави. През ХV-ХVІ век, първоначално в Западна Европа, а след това и в други нейни части, в резултат от процесите на централизация и вътрешна консолидация възникват т.нар. „нови монархии” – т.е. държави, основани на териториалния принцип и суверенитета. Ясно очертавайки територията на държавата, като сфера на вътрешната политика, тези граници правят възможна и появата на външна политика (в истинския смисъл на това понятие), за разлика от неясните средновековни граници и раздробения характер на суверенитетите. Друга важна предпоставка за формирането на система на международните отношения става постепенното разрушавана на старата политическа картина на света. По време на Средните векове, в основата и е т.нар. универсализъм, т.е. идеята за създаването на универсална (с други думи, световна) империя.

Идеята на универсализма представлява специфично преплитане и синтез между идейните традиции на Древния Рим и Християнството. От една страна, това е идеята за Римската империя, като империя без граници. А от друга – схващането на универсализма като християнско единство на човечеството, обединено под властта на императора, в качеството му на християнски монарх, изпълняващ ролята на защитник и проводник на истинската вяра. На границата на ХV и ХVІ век обаче настъпват решителни промени. Великите географски открития превръщат Европа в център на света, представите за единната християнска Европа биват разрушени от започналата през 1517 Реформация и религиозните войни, а продължаващото укрепване на новите централизирани държави влиза във все по-остър конфликт с принципа на универсализма. В резултат от това, средновековният ред рухва и на мястото на йерархичната структура, начело с императора, отделните части на която се скрепяват в едно от религиозната общност, идва светът на суверенните и формално равни държави. Европа престава да бъде „единство” и окончателно се превръща в „множество”. В този момент обаче, възниква съвършено нов проблем. Старият алгоритъм на взаимодействие рухва, но все още е неясно, какъв ще бъде новият.

Налагането на принципа за „държавния интерес”

Този въпрос не стои особено остро, докато отношенията между държавите се развиват най-вече на двустранна основа, засягайки предимно най-близките съседи, а диапазонът им се ограничава от алтернативата „война или мир”. Постепенно обаче, тези отношения търпят както количествена, така и качествена промяна. Непрекъснато нараства броят на участниците в международните отношения а, от друга страна, нараства и тяхната взаимна обвързаност, в резултат от което, през ХVІ век, предишните двустранни контакти започват да се трансформират в нещо качествено ново – започва да се формира системата на международните отношения. Не става дума за това, че още през ХVІ век съществува някаква, ясно очертана общоевропейска система на международните отношения. За такава система не може да се говори дори и само затова, че развитието на държавността се осъществява с прекалено неравномерни темпове,  а тъканта на международните отношения в отделните региони на Европа се характеризира с много различна плътност. В същото време обаче, от една страна, бързото нарастване на междудържавните контакти подготвя появата на такава общоевропейска система, а от друга – в някои части на Европа (където контактите между държавите са особено интензивни) възникват локални системи, които поради редица свои особености, могат да се смятат за своеобразни „предтечи” на бъдещия общоевропейски модел. На първо място, става дума за Италия. Към края на ХV век там възниква специфична система, включващи петте най-силни държави – Флоренция, Милано, Венеция, Рим и Неапол. Значението на тази система се определя от това, че тя представлява своеобразен прообраз на бъдещите международни отношения, т.е. международните отношения от епохата на Новото време. В тази връзка, като особено важни се очертават два момента. На първо място,  външната политика на тези държави има секуларен (т.е. светски) характер. И вече не се ръководи от религиозни мотиви, а от принципа за върховенството на държавните интереси. На второ място, тези държави се включват в системата въз основа на принципа на равновесието, целящ да не допусне хегемонията на само една от тях. С други думи, през ХVІ век в Италия вече успешно функционират същите структурни принципи, които ще се наложат в континентална Европа едва столетие по-късно. Само че по онова време, те не получават разпространение, защото в останалата част от Европа политиката, до голяма степен, продължава да се определя  от религията. Нещо повече, под влияние на Реформацията, въздействието и допълнително се усилва, започва епохата на религиозните войни, формират се наднационални блокове на верски принцип, в резултат от което конфесионалните конфликти временно засенчват новата външна политика – външната политика на „държавния интерес”. Краят на епохата на конфесионалните конфликти с основание се свързва с хода и резултатите на Трийсетгодишната война (1618-1648), главни участници в която са двата големи блока – на австрийските и испанските Хабсбурги, от една страна, и на Франция, Холандия и Швеция – от друга, наред с многобройните второстепенни съюзници на първите и на вторите. Това е първата истинска общоевропейска война, която включва в себе си множество разнородни конфликти, като най-важният е противопоставянето между Франция и австро-испанската династия на Хабсбургите – основният европейски антагонизъм, който по онова време има вече сто и петдесет годишна история. На този фон, на 24 октомври 1648, се случва едно събитие, което можем да определим като раждането на първата общоевропейска система на международните отношения – в градовете Мюнстен и Оснабрюк, разположени в историческата германска област Вестфалия, са подписани мирните договори, станали известни като Вестфалския мир.

От гледна точка на историята на международните отношения, Трийсетгодишната война е окончателното сбогуване със Средновековието. Започнала, до голяма степен, като религиозна война, тя приключва с тържеството на рационалния принцип за „държавния интерес”. Окончателно остават в миналото двете основни наддържавни „универксалистки” политически сили – идеята за единната империя и общата вяра. Гарантирайки фактическия суверенитет на влизащите в т.нар. Свещена Римска империя държави, Вестфалският мир увеличава броя на самостоятелните участници в международните отношения и то много значително, имайки предвид пространственото протежение на границите на Империята, която до 1648, освен владенията на Хабсбургите, формално включва Швейцария, Холандия и много италиански държави (да не говорим за близо 200-те германски). Прието е да се смята, именно 1648 е началото на епохата на класическата външна политика – секуларизирана и основана на териториалния принцип и суверенитета. Прокламирането на тези принципи от Вестфалския мир е още по-важно, защото на конгреса са представени почти всички европейски страни, освен Англия, Русия и Османската империя, а като т.нар. „привлечени” държави в „закрепващите” параграфи на доворите от Мюнстер и Оснабрюк, които трябва да ги заздравят допълнително, договарящите се страни изреждат Испания, Англия, Дания, Норвегия, Полша, много италиански градове и държави, Швейцария, Португалия и Русия. Така, Вестфалският мир се превръща в крайъгълен камък на международните отношения на Новото време и си остава такъв (с известни модификации) още век и половина, чак до Виенския конгрес от 1814-1815. В хода на Трийсетгодишната война окончателно се утвърждава секуларизацията на международните отношения, като една от най-важните характеристики на Новото време. Ако преди това външната политика, в много голяма степен, се определя от религиозни мотиви, с настъпването на Новото време в основен мотив за действията на отделната държава се превръща принципът за „държавния интерес”, според който всички решения се вземат не на религиозна, идеологическа или някаква друга наддържавна основа, а изключително съобразно потребностите на самата държава. Взаимоотношенията между европейските държави в ранния етап на

Новото време придобиват съвършено ново качество. Разпадането на християнска Европа на отделни самостоятелни държави, значителното интензифициране и въвеждането на ред във взаимоотношенията им, водят до появата на първата в историята система на международните отношения. И тъй като отделните държави, водени от егоистичния си „държавен интерес”, участват в тази система на конкурентни начала и често преследват цели които трудно могат да бъдат съгласувани, възниква необходимост от наличието на определен алгоритъм, който да гарантира функционирането на така формиралата се система. През следващите два века в такъв алгоритъм и, дори нещо повече, в идеология и „философия” на системата на международните отношения се превръща понятието за равновесието, т.е. за баланса на силите. От една страна, бързото и широко разпространение на тази идея, през ХVІІ-ХVІІІ век, е свързано с нейната простота и нагледност – уравновесявайки се взаимно, силите се връщат в състояние на покой, т.е. на мир. От друга страна, равновесието, като политическа практика, е реакция срещу опитите на Хабсбургите, а след това и на Бурбоните, да наложат хегемонията си в Европа. Но, при цялата си значимост, равновесието (балансът) не се приема като самоцел, а като средство за гарантиране на висшата ценност, за която още от времето на Средновековието се обявяват „мирът и съгласието”.

В търсене на устойчиво равновесие

С развитието на системата на международните отношения се развива и европейското равновесие. В епохата на антагонизма между Хабсбургите и Валоа, определящ международната ситуация през ХVІ век, това равновесие изглежда като елементарен силов дуализъм, в чиито рамки една сила уравновесява другата. Освен това, в системата все още не участва целият европейски континент. През ХVІІ век, появата на международната сцена на нови могъщи държави, води до усложняване на системата на равновесие, за чиито модел  теоретиците вече предлагат не „махалото”, а „механизма”, т.е. машината, всички части на която (големи и малки), са тясно свързани помежду си и еднакво необходими. През ХVІІІ век системата на равновесие отново бива модифицирана, във връзка с формирането на т.нар. „пентархия” (макар че самият термин започва да се използва едва след Виенския конгрес от 1815). Става дума за това, че, въпреки формалното равенство, на практика, държавите се различават една от друга по своята мощ и влияние на международната сцена. Така, за обозначаването на най-силните (най-вече във военно отношение) държави, през ХVІІ-ХVІІІ век, започва да се използва понятието „велика държава”. На практика, основен критерия за „величието” на една държава е нейната мощ и свързаната с това способност да влияе в определен регион и сама да може да се противопостави на евентуално нападение на някоя друга държава. Освен това, от значение е и участието на една или друга страна в по-значимите европейски конгреси. Именно великите държави определят, в крайна сметка, политическото лице на Европа. Но, ако през ХVІІ век, за ролята на велики (или поне на силни) държави претендират множество страни – освен Австрия, Англия и Франция, към тях могат да се причислят Османска Турция, Венеция, Испания, Холандия, Полша и Швеция, то през ХVІІІ век статутът на велика държава става по-определен и се свързва само с пет държави – Франция, Австрия, Англия, Русия и Прусия. Така, на мястото на сложната многосъставна система възниква т.нар. „пентархия”, т.е. петорката „велики държави”, в сравнение с които „обикновените” държави изглеждат толкова незначителни, че „теглото” им почти не се усеща, когато ги поставят на европейските „везни”. Оттук нататък, европейската политика и европейското равновесие се превръщат в проблем на взаимоотношенията между държавите от „пентархията”. В основата на равновесния механизъм пък заляга принципът на „конвенанса” (т.е. на съгласието, от френската дума convener – да се съгласиш), според който нарастването на една държава може да стане само със съгласието на другите и то при наличието на съответните компенсации в тяхна полза. Затова важна предпоставка за постигането на баланс се оказва измеримостта на основните елементи, формиращи държавната мощ. Като водещи критерии са именно количествените параметри и, на първо място, размерите на територията и числеността на населението. Докато между европейските държави не съществуват сериозни качествени различия (независимо дали те имат материален или духовен характер), механизмът на европейското равновесия може да работи, въз основа на „закона за площите и цифрите”. Практически израз на това равновесие и, в същото време, една от най-характерните черти на международните отношения през ХVІІ-ХVІІІ век е системата на краткосрочните и бързо променящи се съюзи.

Секуларизацията, отказът от религиозната солидарност във външната политика и ориентацията изключително към рационалния „държавен интерес”, водят до това, че практически всеки участник в системата може да влиза в съюзи с който и да било друг неин участник и да ги напуска веднага, след като постигне целите си. В резултат от това, системата (особено през ХVІІІ век) се оказва изключително подвижна, като не са редки случаите, когато смяната на съюзниците става буквално за един ден. Като цяло, международните отношения през ХVІІ-ХVІІІ век се отличават с висока степен на анархия и конфликтност, в резултат от което равновесието се формира от сблъсъка на противоборстващите страни и постоянно балансира на ръба на войната. Именно войната е основното „гориво”, с което работи механизмът на европейското равновесие. При това войната се приема за съвършено нормален и естествен инструмент на политиката. Прагът, отделящ мира от войната, е изключително нисък, а статистиката свидетелства за наличието на постоянна готовност той да бъде прекрачен – само две мирни години за целия ХVІІ век и шестнайсет – за целия ХVІІІ век. Накрая, още една характерна черта на Вестфалската система е нейният чисто европейски мащаб и характер. Именно европейските държави имат основно и определящо значение в международните отношения през ранния период на Новото време. На първо място, това е свързано с факта, че сред най-важните аспекти на Новото време е глобалният исторически процес на европейската експанзия, започнал още с Великите географски открития, в края на ХV век. В тази „европейска епоха”, която продължава чак до ХХ век, именно европейските държави изпълняват ролята на основна динамична сила, оказваща все по-силно влияние върху политическия облик на останалия свят. От друга страна, светът на неевропейските държави не познава някаква подредена система на международни отношения, подобна на европейската. В Азия, която в исторически план води пред Европа, продължават да съществуват големи държави – Османската империя, Китай, държавата на Сефевидите в Персия, империята на Великите Моголи в Индия. Само че тези държави са изолирани от останалия свят и връзките помежду им, по правило, имат локален, спорадичен и двустранен характер. В останалите континенти, местната държавност е развита изключително слабо или пък въобще липсва. В същото време, колониите по никакъв начин не се включват в очертаващата се система на европейското равновесие, т.е. те не се разглеждат нито като едно цяло с метрополията, нито като елементи от някаква отделна система на колониалното равновесие. Колониалният свят се разграничава от Европа и в международно-правно отношение: европейските договори не действат отвъд океана, освен ако това специално не се посочва, и войните в колониите не водят задължително до сблъсъци между европейските метрополии – така например, в англо-британския договор от Уайтхол (1686) изрично се фиксира, че дори в случай на война в колониите, в Европа между двете държави ще се запази „стабилен мир и неутралитет”. С други думи, системата на международните отношения е подчертано европоцентрична, неслучайно по онова време съдбите на колониите, по правило, се решават не толкова от директните сблъсъци отвъд океана, колкото в Европа. На практика, механизмът на равновесието (баланса) влиза в действие всеки път, когато някоя държава започва да претендира за регионална или европейска хегемония. Това става например, когато (в средата на ХVІІ век) Швеция – която по онова време е велика държава, опитва да установи пълен контрол върху Балтийския регион. В т.нар. Първа Северна война (1655-1660) против нея, макар и в различна степен, се обявяват Полша, Дания, Холандия, Бранденбург-Прусия, Австрия и Русия. Още по-ярък пример са четирите войни, водени от Людовик ХІV през втората половина на ХVІІ и началото на ХVІІІ век. Опасното засилване на един от участниците в системата, води до формирането на коалиция против него с участието на Англия, Австрия, Холандия, Свещената Римска империя, Португалия, Савоя и Бранденбург-Прусия. С течение на времето обаче, механизмът на равновесието започва да дава дефекти. На първо място, това е свързано с появата, през ХVІІІ век, на два изключително остри антагонизми, изместили на заден план традиционния френско-хабсбургски антагонизъм, който е основното противоречине през предишните векове. Става дума, най-вече, за англо-френския антагонизъм, в чиято основа е сблъсъкът в борбата за колонии. В тази връзка, историците понякога говорят за „Втора стогодишна война” между Англия и Франция, продължила от войните на Людовик ХІV до Виенския конгрес, през 1815. Вторият антагонизъм е между Австрия и Прусия, възникнал в резултат от войните за Австрийското наследство (1740-1748). Допълнителен фактор, усилващ кризисните тенденции в рамките на предишната система, става стремителният ръст на руската мощ, който, наред с австрийско-пруския антагонизъм, придава нова динамика на международните отношения в Източна Европа. Ако през предишните няколко века ролята на най-големия „смутител” на европейското спокойствие се играе от Франция, което пък превръща именно Западна Европа в основен възел на международните противоречия, настъплението на Русия по целия периметър на западните и граници я превръща в своеобразна „Франция на Изтока”. Според класическите представи за равновесието, възникването на подобна ситуация няма как да не провокира намесата на Франция и Англия. Във Франция, още от времето на Ришельо, е популярна идеята за т.нар. „източна преграда”, според която Париж следва да развива специални отношения с държавите от европейския Изток – Швеция, Полша и Турция, като използва връзките си с тях за сдържането или на Русия, или на германските държави. На свой ред, Англия се изявява като „главния механик” на европейското равновесие. Още през ХVІ век, английският крал Хенри VІІІ бива изобразяван с везна (на едното и блюдо е Франция, а на другото Австрия) в едната ръка и с тежести в другата. Насочвайки се към експанзия отвъд океаните, Англия винаги се стреми да разполага със сравнително спокоен и безопасен тил в Европа и вижда основния инструмент за това в системата за равновесие, която не допуска прекаленото усилване на която и да било държава. Нищо подобно обаче не се случва през последните десетилетия на ХVІІІ век. Ангажирани с колониалните си противоречия, Англия и Франция не съумяват да се противопоставят нито на успехите на Русия в сблъсъците и с Швеция и Турция, нито (и това е особено показателно) на такова извънредно и много сериозно засягащо европейското равновесие събитие, като подялбата на Полша. Като цяло, събитията в източната част на Европа, свързани с Полша, Турция и Швеция, могат да се разглеждат като свидетелства за кризата на системата на международните отношения, т.е. като криза на „пентархията” и равновесния модел. Вместо, осъществяващата се през по-голямата част на ХVІІІ век свободна игра на великите държави, чиито сумарен резултат е европейското равновесие, възникват две групи със слабо пресичащи се интереси – колониалните държави Англия и Франция и континенталните Австрия, Русия и Прусия.

Виенската система

Повреденият механизъм на европейската равновесие окончателно бива разрушен от Френската революция. Вестфалската система на международните отношение е отделена от тази, наложена от Виенския конгрес, от изключително наситеният със събития и идеи период на революциите и Наполеоновите войни (1792-1815). Самите създатели на Виенската система  са изключително силно повлияни от революционните събития и осъществената от Наполеон европейска стратегия. И едното, и другото представляват съвършено нов опит, който обаче те се опитват тотално да отхвърлят. В същото време, през следващите десетилетия, много от провъзгласените от революцията идеи не толкова се отричат, колкото се използват. В по-широка перспектива, особеностите на развитието на международните отношения през ХІХ век произтичат най-вече от обстоятелството, че през този период се осъществяват принципни, фундаментални промени в живота на западното общество и държава. Тъй наречената „двойна революция” от края на ХVІІІ век, т.е. започналият в Англия промишлен преврат и Френската революция, се превръщат в начална точка за осъществяващия се през цялото следващо столетие процес на модернизация, в чиито ход традиционното съсловно аграрно общество бива изместено на историческата сцена от съвременната масова индустриална цивилизация.

Оттук нататък, международните отношения на Новото време, чието начало откриваме в „дипломацията на кралете” (т.е. на Стария режим), и които преминават през преходния период на революционните и Наполеоновите войни, вече се развиват в съвършено различна историческа среда, в коренно промененият свят на ХІХ век. В тази нова среда, самите международни отношения, в много свои аспекти, също търпят промени – като започнем от факторите на външната политика на отделните държави и свършим с цялата система на международните отношения. Огромно влияние върху външната политика започват да оказват три изключително важни тенденции, появили се в революционната епоха – демократизацията, национализацията и идеологизацията, както и качествено променената роля на икономическите фактори, като следствие от промишления преврат. В започващата епоха на демократизация, държавата, практически напълно бива лишена от традиционното си многовековна династична и религиозна основа. Постепенно се формира нова форма на държавност – т.нар. национална държава, предполагаща съвпадение на ареала на „единната и неделима” нация с държавните граници и участието на нацията в държавното управление. Тоест, в сравнение с ХVІІ-ХVІІІ век, в лицето на националната държава на международната сцена заявява за себе си съвършено нов персонаж – основаващата се на институциите, деперсонализирана, бюрократична държава. Възникналата през 1815 система на международните отношение е известна като Виенска, заради града, където се провежда конгресът, сложил край на Наполеоновите войни. По време на съществуването си, Виенската система търпи значителна еволюция, която променя почти до неузнаваемост облика и, като, в крайна сметка, води до тежка криза, чиито заключителен акорд става Първата световна война. Формулираният през 1815 нов ред в международните отношения, с течение на времето, се променя непрекъснато, модифицирайки се дотогава, докато не влиза в пряко противоречие с декларираните във Виена принципи. Основните етапи в промените на Виенската система са свързани с няколко важни събития от средата на века – революцията от 1848, Кримската война от 1853-1856, както и създаването, през 1871, на Германската империя и последвалият след това преход към система от съюзи. На практика, системата съществува в стриктно съответствие с принципите, приети във Виена, само в продължение на петнайсетина години, т.е. до 1830, поради което мнозина изследователи предлагат периодът до 1830 да се обозначава като „Виенска система”, а този след 1830 – като „Виенски ред”. Чак до споменатите по-горе събития от средата на века, развитието на Виенската система се характеризира като еволюционно, докато целият последващ период би могъл да се дефинира като „кризисен”. От гледна точка на ефективността на системата е показателно, че ако до 1848, не се води нито една война между великите държави, през следващите 30 години всяка от тях поне веднъж воюва с някоя от останалите. За да се разбере тази еволюция, от ключово значение са елементите на системата, както и принципите на функционирането и. Основата на Виенската система (както и на Вестфалската, преди нея) се формира от великите държави. От една страна, се запазва основният критерий за причисляването на една или друга държава към клуба на „великите” – нейната военна мощ. В същото време, заради общата тенденция към „икономизиране” на външната политика, на практика, се появява и друг критерий за причисляването на една държава към „великите” – величието на държавата вече не е възможно без тя да притежава и „велика” икономика. Великите  държави, въпреки равния си статут, и преди това се различават по фактическата си тежест на международната сцена.

През ХІХ век обаче, под влияние на Индустриалната революция, която придава непозната динамика на икономическото развитие, диференциацията между великите държави, от гледна точка на потенциала на тяхната мощ, започва да става по-отчетлива и, едновременно с това, по-малко статична. За разлика от миналото, издигането на някоя страна до групата на първостепенните велики държави или, напротив, понижаването на нейния статут, е свързано не толкова с промяната на дългосрочните количествени параметри (и, в частност, на територията и населението), колкото с далеч по-динамичния фактор на нейната нарастваща икономическа мощ. От момента, когато (на конгреса в Аахен, през 1822) Франция отново е призната за велика държава, европейската система възстановява привичния си облик на „пентархия”, разбира се, с някои, подразбиращи се, вътрешни особености. В тази система има две велики държави (Англия и Русия), които по своя статут превъзхождат всички останали, благодарение на изгодното си геополитическо положение, потенциала на държавната си мощ и провеждането на ефективна външна политика извън пределите на Европа. След Кримската война, Франция отново започва да претендира за ролята на европейски лидер, докато Прусия и Австрия, чието геополитическо положение е доста уязвимо и които са обременени от съперничеството си относно решаването на германския въпрос, представляват двата най-слаби елемента на „пентархията”. През втората половина на ХІХ век, броят на участниците във Виенската система нараства поради друга фундаментална тенденция в развитието на международните отношения – „национализацията”. В частност, появяват се много нови национални държави в региона на Балканите. Но най-важни са промените в самия клуб на великите държави, а именно – създаването на германската и италианската национални държави. С появата на Италия, европейската система за първи път включва шест велики държави, а обединението на Германия и нарастващата и икономическа мощ и осигуряват една от водещите роли сред великите сили на континента. Накрая, нещо съвършено ново е появата, на границата на ХІХ и ХХ век, на неевропейски велики държави, в лицето на САЩ и Япония. Със самия факт на съществуването си, те ерозират представата, че великите държави представляват някаква определена система, доколкото тази система възниква в европейските реалности и всички алгоритми на функционирането и са чисто европейски. Тоест, за броени десетилетия Виенската система се променя фундаментално. Така, от гледна точка на състава на участниците в нея, тя се превръща от „пентархия” в „хексархия”, тежестта и статута на отделните държави бързо се променя, а появата на САЩ и Япония в ролята на велики държави съвършено нагледно демонстрира, че Виенската система не е в състояние да изпълни основната си функция – да организира взаимоотношенията между великите държави, както и, че глобализацията на международните отношения извежда тези отношения на ново качествено равнище – появата на световна система. Споменатата по-горе липса на войни, като критерий за ефективността на Виенската система, сама по себе си илюстрира нейната необичайност, в сравнение с миналото – защото, през ХVІІ-ХVІІІ, век именно войната играе ролята на основен регулатор на европейското равновесие, като фундамент на системата на международните отношения. Затова е важно да разберат принципните подходи, от които се ръководят създателите на Виенската система. Участниците във Виенския конгрес не си поставят за задача да определят развитието на международните отношения за много десетилетия напред. Затова, решавайки конкретната задача за ликвидиране на „френската заплаха” и формулиране на следвоенното устройство на Европа, дипломатите се ръководят от идеи, които, в по-голямата си част, произтичат от изискванията на конкретната ситуация, но, както се оказва, притежават различен радиус на действие – някои от тях са лишени от политическа перспектива, други обаче се съхраняват и именно те гарантират жизнеспособността на Виенската система. Един от тези принципни подходи е идеята за реставрацията. При това, в никакъв случай не става дума за възстановяване не предреволюционния модел (най-малкото защото това би означавало опасност от нова революция). Директен отговор на революционния опит са свързаните помежду си принципи на легитимизма и монархическата солидарност, които трябва да укрепят позициите на монарсите в европейските страни и, със съвместни усилия, да не допуснат разпространението на нови революционни движения. Заслугата на Виенския конгрес обаче, до голяма степен, е тъкмо в това, че той не се ограничава с директни отговори на предизвикателствата на революцията, а предлага и много по-гъвкави варианти за реакция срещу опита на Революцията и Наполеон.

Ново разбиране за европейското равновесие

Особено важно, в това отношение,            се оказва новото разбиране за равновесието. Виенският конгрес се отказва от предишното, монархическо разбиране за баланса. Характерни за „новото равновесие” са няколко неща. След отличителните му особености е обвързаността с вътрешнополитическата ситуация в отделните европейски държави. Може да се каже, че формиралата се във Виена система се основава на двойнственото разбиране на равновесието, като вътрешно и външно, когато в субекти на системата се превръщат държавите, чието вътрешно развитие се стабилизира, използвайки провъзгласения на конгреса принцип на легитимизма.

Друга характерна черта на „новото равновесие” е усилването на субективния, действения момент: отсега нататък системата се регулира съвсем съзнателно. Като това регулиране на системата на равновесие се осъществява, на първо място, с помощта на други две нововъведения. Първото е възприетата практика на провеждане на конференции и конгреси, които фактически се свикват с цел периодичната профилактика на системата. Второто пък е принципът на интервенцията. Ако през ХVІІІ век, правото на намеса във вътрешните работи на суверенните държави се отхвърля категорично, на Виенския конгрес и свързаните с него конференции се декларира правото на великите държави да осъществяват интервенция в интерес на собствената си сигурност и на европейския мир. Може да се каже, че в правото на интервенция особено нагледно се проявява разликата между „новото равновесие” (с характерното за него съзнателно регулиране и обвързаността му с вътрешната политика) и „старото”, което е механично и ограничено в рамките на външната политика. Накрая, в още едно средство за съхраняване на мира и, в същото време, в една от най-съществените особености на Виенската система се превръща принципът за „европейския концерт на силите”. В основата му е представата, че равновесието на международната сцена трябва да произтича не само от противопоставянето между различните държави, но и от съгласието между тях. „Европейският концерт” подразбира постигането на съгласие между великите държави (т.е. на европейския свят). В името на съхраняването на единството между тях, те следва да направят определени отстъпки и компромиси, дори във вреда на собствените си интереси, стига това да не поражда директна заплаха за статута им на велики държави. Въпреки че принципът на конкуренцията се запазва като една от основите на международните отношения, за първи път толкова ясно се изтъква ценността на друг изключително важен принцип – този на сътрудничеството, а и самата система (като никога дотогава) се възприема като едно относително цяло.

Първата половина на ХІХ век е белязана от многобройни примери за подобно сътрудничество, както по редица принципни и дългосрочни въпроси, така и при решаването на конкретни проблеми на международните отношения – гръцкият, белгийският и т.н. Така, вместо „равновесието на противопоставянията и компенсациите”, характерно за ХVІІІ век, през следващото столетие се налага „равновесието на сдържането и компромиса”. За първи път европейската система бива организирана превантивно като стратегическо равновесие, поддържано от всички държави, което изключва възможността от нечия хегемония. През десетилетията след Виенския конгрес, „европейският концерт” заема централно място в дипломатическата преписка и, въпреки че никога не е съществувал като някакъв съвършено ясен механизъм, все пак изиграва много значителна роля за успешното функциониране на Виенската система. През първите десетилетия от съществуването си, тази система запазва най-характерната черта на структурата на международните отношения от предишните векове – наличието на слаб център и на силни флангове. Нещо повече, двете флангови държави – Англия и Русия, дотолкова укрепват позициите си, че някои анализатори говорят, в тази връзка, за появата на своеобразна система на „поделената хегемония”, която обаче не се характеризира с биполярен антагонизъм, именно благодарение на принципа на „европейския концерт” и наличието на редица посреднически институции. В същото време, сред най-важните постижения на Виенската система е новата организация на европейския център. В продължение на столетия, слабият европейски център изпълнява функцията на своеобразен „амортизатор” във взаимоотношенията на великите държави, давайки широки възможности за постигането на компромис между тях за своя сметка. В същото време обаче, тази военно-политическа слабост провокира апетитите на по-силните съседи и води до постоянна заплаха от война. На Виенския конгрес е създадена конструкция, която запазва положителните и отстранява отрицателните страни на слабия европейски център – Германският съюз. Структурата му е така устроена, че той се оказва твърде слаб за да осъществи агресия, но пък достатъчно силен за да се противопостави на евентуална агресия срещу себе си. Така, Германският съюз не само гарантира мира в центъра на Европа, но и оказва сдържащо и стабилизиращо въздействие върху системата, като цяло, изпълнявайки една, макар и пасивна, но необходима роля. Периодът от 1848/1856 до 1878 е кризисен за Виенската система. В основата му са революционните събития от 1848 и Кримската война (1853-1856). Виенската система има монархическа легимистка остона и цели, на първо място, да не допусне нова голяма европейска война. Опитът от предшестващите години сочи, че подобна война, може да бъде породена или от избухването на революция, или от стремежа на някоя велика държава към хегемония, или пък от самия хаотичен характер на предишната система, изградена върху баланса на силите. От общия стремеж да се избегне войната, произтича и идеята за „европейския концерт”, т.е. за относителния консенсус, призван да преодолее анархичния характер на международните отношения. Събитията от 1848 слагат началото на бързо задълбочаващата се през следващите години ерозия на Виенската система, тъй като прекъсват, уж неразривната връзка между революцията и войната. Новият „кръстоносен поход за свобода” – т.е. общоевропейската революционна война по модела на 1792, перспективата за чието повтаряне толкова плаши европейските монархии, не се случва и този факт, сам по себе си, поставя под съмнение необходимостта от солидарност между държавите, лишавайки я от нейния най-важен фундамент. В същото време, революцията от 1848 не води до пълния крах на Виенската система, доказателство за което е, на първо място, възстановяването на териториалното политическо статукво, именно въз основа на договореностите от 1815. Основното обаче е, че 1848 демонстрира, че масите са много по-малко податливи на революционния радикализъм, отколкото се смята, и, че с революцията може да се сътрудничи и да се постигне споразумение. Това обаче означава, че заедно с контрареволюционната солидарност изчезна и наддържавната идея, която би могла да се дефинира като „общоевропейски интерес”. Въз основа на опита от революцията от 1848, великите държави стигат до определени изводи.

„Реалната политика”

Така, „европейският концерт” бива заменен от т.нар. „реална политика”. Самият термин „реална политика” влиза в обръщение след появата, през 1853, на книгата „Принципите на реалната политика”, чиито автор е бившият стенограф на Франкфуртското национално събрание Людвиг фон Рохау. „Реалната политика” означава отказ от сътрудничеството за сметка на реализацията само на собствените интереси; опора на реалните дадености и факти, както и на трезвото пресмятане на риска; отричане влиянието на неполитическите ценности (морал, идеология, религия) върху политиката. Ключово значение придобива силата и мощта на държавата, в резултат от което присъстващата във Виенската система императивна необходимост от постигането на консенсус се възприема като пречка за свободното разгръщане на силата.

В същото време, ново звучене придобива идеята за нацията, или, ако използваме езика на онази епоха, т.нар. „принцип на националностите”. Без да е фиксиран в някакви международни документи, този принцип (благодарение на широкото разпространение на националната идея, смяната на поколенията в политиката и т.н.) постепенно се превръща в също толкова приемлив за всички аргумент, какъвто доскоро е бил легимизмът. За международните отношения това, в частност, означава, че се променя самата представа за държавата и нейните граници. В миналото легитимността на границите се обосновава с историческото право, географския релеф или реалното съотношение на силите. Сега обаче, национализмът предлага ново разбиране за границите – държавните граници трябва да бъдат граници на отделните нации, като многонационалните държави започват да се смятат за „противоестествени” и (ето как се променя и представата за легитимност) за нелегитимни образувания. Съчетанието на „принципа на националностите” и „реалната политика” води до това, че в практическия дневен ред отново биват поставени въпросите, които създателите на Виенската система предпочитат да заобиколят или пък им дават отрицателен отговор – италианският, германският, полският, източният. А в начин за разрешаването на повечето от тях се превръща именно онова, което за чието избягване, до голяма степен, е създадена и самата Виенска система – войната между великите държави. Ако събитията от 1848 разрушават контрареволюционната солидарност между държавите, Кримската война унищожава съществуващото, през целия период след Виенския конгрес, своеобразно табу върху използването на сила в отношенията между тях. Така е поставено началото на един специфичен и единствен по рода си период в историята на международните отношения, когато, след няколко десетилетия на пълно въздържане от водене на войни, всички без изключение велики държави, в продължение на петнайсетина години,  воюват помежду си.

Така, след Кримската война, в която участват Русия, Англия, Франция и Османската империя, следва войната на Франция и Пиемонт против Австрия (1859), Австро-пруско-италианската война (1866) и Френско-германската война (1870-1871).

Войните между великите държави отричат самата същност на концепцията за „европейския концерт”, а политическите им резултати и, на първо място, появата на обединена Германия и обединена Италия, на практика, бележат краха на създаденият във Виена „ред от 1815”.

Великите държави се отнасят по различен начин към перспективите за съхраняването на Виенската система. Най-голям привърженик на запазването и е Хабсбургската монархия, тъй като заложеното в основата на Виенската система отхвърляне на „принципа на националностите” и легитимизмът идеално се съчетават с вътрешната структура на Австрия, чиито многобройни националности са обединяват най-вече от фигурата на императора. Русия също е сред основните опори на Виенската система, но ерозирането на позициите и в Европа, в резултат от Кримската война (т.нар. „Кримска система”), я принуждават също да поиска ревизия на съществуващия европейски ред. На свой ред, нагърбвайки се с амбициозната програма за обединяване под своя власт на всички германски земи, Прусия също се отказва от идеята за съхраняването на Виенската система. Що се отнася до Франция, тя от самото начало играе ролята на основна „ревизионистична” сила, тъй като смята установения европейски ред за насочен, на първо място, против самата нея. След като 1848 демонстрира колко несъстоятелни са били страховете от революцията, а 1856 води до дългосрочното отслабване на Русия, Англия вече не вижда смисъл от поддържането на тесни връзки с континента. Така в нейната външна политика настъпва ерата на т.нар. „блестяща изолация”, чиято най-характерна черта е отказът от сключването на каквито и да били дълготрайни съюзи. В най-важно събитие през втората половина на ХІХ век пък се превръща появата на италианската и германската национални държави, методите и резултатите от чието създаване, по същество, бележат краха на политическите и международно-правните основи на Виенската система. Вече не „европейският концерт”, с неговата колективна отговорност за запазването на мира, а агресивните изолирани войни определят и променят облика на Европа, като резултатите от тези войни са в крещящо противоречие с духа и буквата на Виенския конгрес и неговите правни основи и дори не се санкционират на някакъв конгрес или конференция на великите държави. Ролята и мястото на новите държави в Европа и, в по-широк план, проблемът за гарантиране стабилността на системата в епохата, когато „европейският концерт”, на практика, вече не съществува (а участващите в него държави действат все по-самостоятелно), определят новия дневен ред на Европа. Като решение на тези проблеми, канцлерът на Германската империя Бисмарк предлага нещо съвършено ново – създаването на система от дълговременни съюзи. Става дума за смяната на цели епохи в историята на международните отношения. Виенската система заменя международните отношения на Стария ред с тяхната вяра в естественото и почти автоматично постигане на равновесие, с тяхната анархия и висока степен на конфликтност. През последните десетилетия на ХІХ век пък се изчерпва и самата Виенска система с нейната контрареволюционнна и антинационална насоченост, със стремежа и към консенсус и колективни действия. При това обаче, не се наблюдава връщане към анархията на конкуриращите се помежду си държави, тъй като системата се сдобива с нова международно-правна и фактическа основа, под формата на дълговременните съюзи, създадени от Бисмарк. Той изгражда цяла система от противоречиви и припокриващи се съюзи, като идеята му е, че самият този противоречив характер на системата трябва изглажда реалните противоречия между държавите. Системата допуска възникването на конфликти, но не и на война, допуска германското лидерство, но не и германската хегемония. Самият Бисмарк дефинира целта на своята система така: „единият меч да държи другия в ножниците”, т.е. тази цел е сигурността и съхраняването на статуквото в Европа, от нарушаването на което, според него, би пострадала най-вече Германия, предвид географското и положение в центъра на Европа и политическото и положение като „нарушител на равновесието”. В същото време обаче, въпреки виртуозните политически умения на Бисмарк, системата му се оказва временно явление и е обречена на провал. Както е известно, Първата световна война е предшествана от радикална трансформация на силите в Европа, в чиято основа е тоталното изместване на осите на традиционните съюзи и дълговременни връзки на континента. Окончателно се разпада връзка между Петербург и Берлин, която, с известни прекъсвания, съществува още от 1813, в същото време се смекчават или разрешават англо-френските и англо-руските противоречия, определяли в продължение на дълги десетилетия облика на Европа, като на тяхно място се появява Антантата – този странен съюз между трима доскорошни заклети врагове.

На фона на изчезващите традиционни антагонизми, решаващо значение придобива появата на един нов – този между Англия и Германия. В крайна сметка, именно противоречията с Германия, са в основата на формирането на Антантата. Конкретен израз на всички тези структурни промени става противопоставянето между двата големи европейски съюза. Това е крайният резултат от развитието на международните отношения в продължение на два и половина века: от стихийния силов баланс през ранния период на Новото време, през „европейския концерт”, през по-голямата част на ХІХ век, през взаимното проникване и регулиране на системите от съюзи по времето на Бисмарк, европейската система стига до простия дуализъм между силите. Също както по времето на противопоставянето между Бурбоните и Хабсбургите, в метафора на европейската равновесие се превръща не сложният механизъм, не съзвучието на „концерта”, нито пък „жонглирането” с великите държави на Бисмарк, а отново везните, при които едната сила уравновесява другата. Нито един от двата европейски блока не е монолитен – между участниците и в Тройния съюз, и в Антантата съществуват много сериозни противоречия и те далеч не винаги са склонни безусловно да се подкрепят (както например Англия няма никакво желание на подпомага действията на Русия на Балканите, нито пък Австро-Унгария е склонна да подкрепи колониалните проекти на Германия). Напротив, налице са достатъчно примери за сътрудничество между държави, членуващи в различни блокове. Без съмнение обаче, доминира една друга тенденция, а именно страхът да не загубиш съюзника си. Опасявайки се да бъдат изоставени от съюзниците си на произвола на съдбата, пред лицето на противниковата коалиция, европейските държави все по-често демонстрират готовност да направят всичко възможно за да гарантират монолитността на собствения си блок. В резултат от това, съюзите губят своята гъвкавост, а сложната европейска система окончателно бива редуцирана до елементарен дуализъм на силите, взаимоотношенията между които се определят от логиката на конфронтацията и безусловната подкрепа на партньора. Наличието на два блока стеснява възможностите за маневри, характерни за многополюсните международни отношения. От друга страна, не се появява и характерната за двуполюсната система предсказуемост, тъй като съюзите на са достатъчно вътрешно сплотени, интересите на участниците в тях се разминават и липсва единна политическа воля. Тъкмо наличието на известна вътрешна неопроделеност на съюзите прави международната ситуация потенциално опасна, тъй като, от една страна, съществува опасност да бъдеш въвлечен от съюзника си в някакъв локален конфликт, придавайки му, със самия факт на своето участие, европейски мащаби, а от друта страна – никой не може да е напълно сигурен в партньори си и, опитвайки се да го задържи до себе си, често е принуден да го поддържа докрай.

От принципно важно значение е и фактът, че с течение на времето съюзите все повече губят първоначалния си отбранителен характер. Този агресивен поврат е свързан с други характерни черти на развитието на международните отношение в навечерието на Първата световна война – оръжейната надпревара, специфичните нагласи в общественото мнение и почти непрекъснато редуващите се международни кризи. Напрежението в Европа е следствие на продължителните структурни противоречия на континента – англо-германското, френско-германското, австро-руското и т.н. Кризите пък създават спусковия механизъм за трансформирането им в голяма война. А изстрелът в Сараево просто задейства този механизъм.

* Авторът е доцент в Московския държавен университет „Ломоносов”

{rt}

В края на юли, по време на прословутото си посещение в Украйна и Грузия, американският вицепрезидент Джоузеф Байдън публично разкритикува Кремъл, че „продължава да се придържа към остарелите представи от ХІХ век за сферите на влияние”. Както е известно, Байдън се появи в неспокойната „близка чужбина” на Русия само две седмици след като американският президент Обама направи знаковото си посещение в Москва, за да „презареди” отношенията между САЩ и Русия.

Без съмнение, визитата на Байдън беше подготване като нагледна и убедителна демонстрация на това, как правителството на Обама възнамерява да развива стратегическото взаимодействие на Съединените щати с Евразия. След като размени традиционните любезности с кремълския си колега Дмитрий Медведев, Обама запретна ръкави и започна да действа. Ако говорим открито, същността на достатъчно силния сигнал, подаден от Байдън, е, че сегашната американска администрация възнамерява активно да противодейства на руските претенции за ролята на доминираща сила в постсъветското пространство.

Байдън изключи възможността за „пазарлък” с Кремъл, както и признаването, под каквато и форма, на руските сфери на влияние. Той обяви ангажимента на администрацията на Обама да поддържа статута на Украйна като „неразделна част от Европа”, както и нейната евроатлантическа интеграция. След това, в интервю за „Уолстрийт Джърнъл”, Байдън описа в мрачни краски бъдещето на Русия и, на практика, подложи на съмнение самото и съществуване като държава. Руският външен министър Сергей Лавров реагира незабавно, отбелязвайки в интервю по една от руските телевизии, че се надява „администрацията на президента Обама да се съобразява с договореностите, постигнати в Москва. Смятаме, че опитите на някои хора от тази администрация да ни върнат назад към миналото, както го направи вицепрезидентът Джо Байдън, са изключение, а не правило”.

Връщане към „рейгънизма”?

Лавров добави, че „интервюта на Байдън в „Уолстрийт Джърнъл” сякаш повтаряше речите на водещи представители на предишната администрация на Джордж Буш”. В същото време, няма причина да се отнасяме към казаното от Байдън с пренебрежение, нито пък да се съмняваме в достоверността на думите му. Защото именно той първи заговори за „презареждането” в отношенията с Москва, като по този начин внуши сериозни надежди на руснаците. Неслучайно, мнозина изтълкуваха посещението на Обама в руската столица именно като формално начало на процеса на „презареждане”.

Сега обаче се оказва, че „презареждането” може да отхвърли американската политика спрямо Русия далеч назад, към 80-те години на миналия век, когато тогавашният президент Роналд Рейгън лансира триумфаторската си теза, че Русия (СССР) не може да си съперничи с Америка , имайки предвид изключително сериозните дефекти на икономическата и структура и демографските и проблеми, и затова колкото по-силен натиск бива оказван върху руската икономика, толкова по-склонна ще бъде Москва да се поддаде на американското влияние.

Американският аналитичен център Stratfor, известен с тесните си връзки в структурите на системата за сигурност на САЩ, формулира това по следния начин: голямата игра ще се заключава в „усилване на натиска върху руснаците, като оттам нататък всичко ще тръгне по естествен начин” (вж. статията на шефа на Stratfor Джордж Фридмън на стр. – б.р.).

Сред доказателствата за наличието на подобен координиран подход на Запада към Русия е и проектът на ЕС „Източно партньорство”, който официално беше лансиран през май 2009 в Прага. Географията му покрива Армения, Азербайджан, Грузия, Молдова, Беларус и Украйна, като целта е тези „стратегически важни” постсъветски държави да бъдат привлечени в сферата на влияние на Брюксел, посредством матрицата на икономическата помощ, либерализацията на търговията, инвестициите и облекчения визов режим. Разбира се, те няма да бъдат допуснати до членство в ЕС, но ефективно ще бъдат тласнати към ограничаване на отношенията си с Русия. Всъщност, чрез своя натиск, ЕС вече започна да ерозира тесните връзки на Москва с Беларус и Армения.

Друг непосредствен проблем пред Кремъл са резултатите от парламентарните избори в Молдова, в резултат от които проевропейските (т.е. прорумънските) опозиционни партии изместиха от властта последната управляваща в Европа комунистическа партия. Както е известно, през април Вашингтон и Брюксел подкрепиха неуспешната „цветна революция” в Молдова, стремейки се да сложат край на управлението на президента Владимир Воронин, подозиран в прекалени симпатии към Москва. Така, ЕС направи щедри обещания за икономическата интеграция на Молдова, принуждавайки Русия да вдигне залога и да обяви, през юни, че ще отпусне на бившата съветска република заем от 500 млн. долара. И в този момент се случи нещо сензационно – в играта внезапно се включи Китай, който през юни подписа споразумение с Молдова за предоставяне на заем от 1 млрд. долара, с доста изгодна лихва от 3% и 15-годишен срок на изплащане, с петгодишен гратисен период. Средствата ще минат през китайския строителен гигант Covec, доколкото споразумението предвижда осъществяването на мащабни мероприятия в такива сфери, като модернизацията на енергетиката, водоснабдяването, пречиствателните системи, селското стопанство и високотехнологичните производства.

Паказателно е, че Китай декларира готовност да „гарантира финансирането на всички проекти, които молдовската страна сметне за необходими и обосновани”, като това финансиране няма отношение към заема от 1 млрд. долара. На практика, Пекин демонстрира желание да финансира цялата молдовска икономика, чиито БВП се равнява на около 8 млрд. долара, а бюджетът и – само на половин милиард долара.

Без съмнение, тези действия на Китай имат подчертана геополитическа насоченост. В един, публикуван наскоро, интересен и доста ироничен коментар китайският „Жeнмин жибао” отбелязва, че „при администрацията на Обама значението и използването на понятието „кибер-дипломация” (cyber diplomacy) претърпя сериозни промени. Така, американските власти подстрекаваха вълненията в Иран, използвайки интернет-сайтове, като Twitter например, а държавният секретар Клинтън обясняваше, че именно в това е същността на „умната сила”, добавяйки, че подобни промени изискват САЩ да разширят самата концепция за дипломацията”.

Молдова е страна, по отношение на която Китай, исторически, винаги е бил по-скоро страничен наблюдател, отколкото активен играч. Това е първият голям скок на Пекин, през просторите на Централна Азия, към проблемните западни граници на Евразия. Всъщност, защо Молдова се оказва толкова важна държава? Пекин съзнава огромното геополитическо значение на интеграцията и със Запада. Ще мине още известно време, и Молдова ще стане член на Северноатлантическия алианс, а Черно море окончателно ще се превърне в „езеро на НАТО”. Така пактът ще си извоюва, на практика, неуязвими позиции и ще може безпрепятствено да стартира марша си към Кавказ, а след това и към Централна Азия – т.е. директно към китайските граници.

Това, което едва ли можем да си изясним напълно, е, каква точно е степента на взаимодействие между Москва и Пекин. Напоследък и двете страни подчертават укрепването на координацията помежду си във външнополитическата сфера. В съвместното заявление, публикувано след юнското посещение в Русия на китайския държавен глава Ху Цзинтао, специално се подчертава, че Пекин подкрепя Москва, относно ситуацията в Кавказ. Междувременно, все по-ясно се очертава и високото равнище на координацията на руските и китайските усилия в цялото постсъветско пространство.

Ислямистите и Великият път на коприната

И така, напълно е възможно, Москва да е предупредила Пекин за намерението си да създаде втора военна база на територията на Киргизстан, в района на Ош. Както е известно, тази страна е разположена в непосредствена близост до китайския район Синцзян и е важен транзитен маршрут за централноазиатските ислямистки „моджехидини”, базиращи се в Афганистан и Пакистан. Налице са очевидни признаци за възраждане на ислямистката активност в Централна Азия и Северен Кавказ. Китай много внимателни следи за последиците от тези събития и, как те биха могли да се отразят върху ситуацията в Синцзян. Макар че американските анализатори старателно се опитват да представят този нов ислямистки натиск в Централна Азия като резултат от пакистанските военни операции в граничните с Афганистан райони, които се използват за убежища от „моджехидините”, подобна теза поражда сериозни съмнения.

Китайските експерти посочват, че с намаляването на напрежението в отношенията между Пекин и Тайван, възможностите на американската намеса във вътрешните работи на Китай също силно са намалели, във връзка с което САЩ пренасочват вниманието си към западните китайски райони Синцзян и Тибет.

Налице е значителна стратегическа нееднозначност и неяснота по въпроса за това, коя е основната причина за новия подем на ислямистката активност в обширна част от територията, определяна като „слабините” на Русия и Китай. Буквално 48 часа след експлозията на насилие в Синцзян, китайският външен министър Ян Цзиечъ се обади по телефона на руския си колега, след което Москва изрази решителна подкрепа на китайските действия в населената с мюсюлмани провинция. На 10 юли последва сходно заявление на генералния секретар на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), одобряващо мерките, предприети „в рамките на закона” от Пекин за възстановяване „на спокойствието и нормалния живот” в Синцзян, след сблъсъците между уйгури и китайци. В декларацията на ШОС беше потвърдена решимостта „и занапред да се задълбочава практическото сътрудничеството в борбата с тероризма, сепаратизма, екстремизма и транснационалната организирана престъпност, в името на регионалната сигурност и стабилност”.

Междувременно, Китай за пореден път посочи, че регионалната сигурност на Централна и Южна Азия са тясно свързани. Коментирайки декларацията на ШОС, „Женмин жибао” подчертава, че тя „демонстрира, колко добре страните от ШОС разбират, че ситуацията в Синцзян може да окаже съществено влияние върху целия регион. Някои централноазиатски държави, като например Афганистан и Пакистан, също станаха жертва на тези сили на злото. Въпросните сили преминават границите и сеят насилие и терор, създавайки свои тренировъчни лагери. Вече са разкрити връзките между тях и скорошните безредици в столицата на Синцзян Урумчи. Борбата срещу тези сили на злото ще бъде от огромна полза за всички държави от Централна и Южна Азия, защото са налице доказателства, че те вредят не само на Синцзян, но и на региона, като цяло”.

Важно е и, че в друг свой коментар „Женмин жибао” остро напада американската политика, във връзка с безредиците в Синцзян, отбелязвайки, че „за китайците няма нищо ново в това, че САЩ тайно или открито раздухват недоволството по отношение на Китай. Възможно е, използването на двойни стандарти, съпоставяйки собствените си интереси с тези на останалите, да е обичайна тактика за Америка. Възможно е също, САЩ да преследват определена цел – гарантиране на собственото си неоспоримо и вечно превъзходство, чрез разделението и омаломощаването на останалите. От края на 80-те години насам, САЩ не крият намеренията си да разпалват враждата между китайци и уйгури, като подкрепят и прикриват сепаратистките сили. Вашингтон прави всичко възможно за да се окаже третата страна, която (както тайно се надяват американците) ще спечели най-много от този сблъсък”.

На този фон е разбираемо, че Китай подкрепи руската инициатива за провеждането, в края на юли, в столицата на Таджикистан Душанбе, на четиристранна среща по проблемите на сигурността, с участието на президентите на Русия, Пакистан, Афганистан и Таджикистан.  Тази руска стъпка беше своеобразно геополитическо предизвикателство към САЩ, които монополизираха разрешаването на конфликта в Афганистан, изтласкаха Русия от Хиндокуш, опитват се да провалят руско-китайското сближаване, в рамките на ШОС, по въпросите на регионалната сигурност в Централна Азия, активизират дипломатическите и политическите си усилия за да ерозират руските връзки с централноазиатските държави и разширяват влиянието и присъствието си в Пакистан, настойчиво тласкайки тази страна към участие в програмата за партньорство на НАТО.

Тонът на регионалната среща по сигурността в Душанбе бе даден от таджикистанския президент Емомали Рахмонов, заявил на пакистанския си колега Асиф Али Зардари, че разчита на тясното взаимодействие с Пакистан за ограничаване процеса на дестабилизация в Централна Азия. „Ние действително се придържаме към много сходни и близки позиции по тези въпроси и страните ни следва да действат координирано за преодоляването на това опасно явление” – подчерта в тази връзка Рахмонов.

Можем да предположим, че Китай също използва влиянието си върху Пакистан за да го насочи към задълбочаване на регионалното сътрудничество, вместо пасивно да съдейства на регионалната политика на САЩ. Зардари обаче, предпочете да не прави ясни заявления в Душанбе, ограничавайки се с обещанието „заедно да се борим с предизвикателствата на настоящия век”.

На свой ред, Русия направи на срещата в Душанбе предложение за регионално сътрудничество, предвиждащо продажбата на електроенергия от Сангудинската ВЕЦ в Таджикистан (в чието изграждане руснаците вложиха 500 млн. долара и държат 75% от акциите и) за нуждите на Афганистан и Пакистан. Може да изглежда парадоксално, но тази идея първоначално бе лансирана от САЩ, възнамеряващи с нейна помощ да укрепят стратегията си за създаването на т.нар. „Голяма Централна Азия” и разчитащи да изведат региона от руската и китайска сфери на влияние.

Руската „линия Мажино”

По същия начин и на същите основания можем да предположим, че Китай, макар да не е член на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС), няма нищо против ръста на нейното военно присъствие в Централна Азия, като противовес на НАТО. След последните вълнения в Синцзян, Пекин е пряко заинтересован от руската идея за създаването на антитерористистичен център в Киргизстан и увеличаване на силите за бързо реагиране на ОДКС (т.нар. Колективни сили за бързо реагиране) в Централна Азия.

Китайците много внимателно следяха хода на последната неформална среща на държавните глави на страните от ОДКС, провела се  в киргизстанския град Чалпон-Ата в края на юли и началото на август. На нея, в частност, беше дискутирана борбата с религиозния екстремизъм и тероризма в зоната на отговорност на организацията. В навечерието на срещата беше постигнато принципно споразумение за създаването на руска военна база (под егидата на ОДКС) в град Ош.

На този фон, съвместните руско-китайски военни учения, под надслов „Мирна мисия - 2009”, провели се в края на юли, не могат да се смятат за просто повторение на двете предишни учения от 2005 и 2007. Наистина и трите бяха проведени в рамките на ШОС, но през 2009 те, на практика, се превърнаха в двустранно руско-китайско мероприятие, докато останалите страни-членки присъстваха само като наблюдатели.

Според генерал-майор Цян Лихуа от китайското Министерство на отбраната, тези учения „имат огромно значение”, тъй като силите на тероризма, сепаратизма и екстремизма „отново се надигат напоследък”. Той смята, че ученията не само укрепват регионалната сигурност, но и символизират „високото ниво на стратегическо и взаимно доверие” между Китай и Русия и са „голяма крачка на двете страни за развитие на прагматичното сътрудничество във военната сфера”.

Оценявайки резултатите от сътрудничеството между руската и китайската армии, Цян подчерта три неща.

На първо място, зачестяват срещите на най-високо равнище. За двете страни вече е нормално да провеждат, поне веднъж годишно, срещи между министрите на отбраната или началниците на генералните си щабове. Честите посещения на делегации на двете военни министерство и на висши военни ефективно съдействат за плавното развитие на двустранните отношения между армиите на Китай и Русия.

На второ място, вече е налице добре работещ механизъм за двустранни стратегически консултации. През 1997, китайските и руските военни създадоха механизъм за осъществяване на ежегодни консултации между двете страни, на ниво заместник началници на генералните щабове. До днес са проведени 12 кръга на тези стратегически консултации, съдействащи за развитие и укрепване на взаимното доверие и сътрудничество.

На трето място, военният обмен между двете страни придоби съвсем практически и прагматичен характер и редовно се осъществява между различните видове и родове войски, включително между инженерните войски, свързочните войски и картографските служби.

Генерал Цян смята, че с провеждането на ученията „Мирна мисия-2009”, „взаимното стратегическо доверие и прагматичното сътрудничество между армиите на двете държави преминава към качествено нов етап”.

Загрижеността на Китай от засилващата се активност на радикалните ислямисти в Централна Азия е очевидна и осезаема. „Терористите се опитват да си изградят убежища в Таджикистан, Узбекистан и Киргизстан, въпреки че продължават да пребивават най-вече на територията на Афганистан” – отбелязва в тази връзка таджикистанският вътрешен министър Абдураим Кахоров. Долината Рашт в памирските планини, където се събират терористите, се намира в непосредствена близост с афганистанската (и китайската) граница. В местните медии се появиха съобщения, че известният военен командир на таджикските ислямисти Мола Абдула, след десетгодишно отсъствие, се е върнал от лагерите си в Пакистан и Афганистан заедно с отряда си и сега се опитва да вербува нови „моджехидини” в долината Рашт. Различни източници пък твърдят, че съществуват тесни връзки между ислямските екстремисти от Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан и китайската провинция Синцзян и терористите, действащи в района на руския Северен Кавказ. В тази връзка, президентът на Киргизстан Курманбек Бакиев подчертава, че „Ситуацията в Афганистан влияе не само върху тази в Киргизстан, но и върху цяла Централна Азия. Тези хора идват тук за да осъществяват терористични нападения”. Според него: „Освен това, тук присъстват сили, за които още нямаме достатъчно данни, но които са готови да осъществяват различни незаконни операции, като целта им е една: да дестабилизират централноазиатския регион”. В същото време, частите на НАТО в Афганистан за пореден път демонстрираха безпомощност и не съумяха да спрат придвижването на талибаните към таджикистанската граница.

И така, основният въпрос е, дали сегашното повишаване на напрежението в Централна Азия и Западен Китай е просто своеобразно „глухо ехо” на войната в Афганистан, или някой отново се опитва да повтори американските усилия от 80-те години на миналия век за финансиране и въоръжаване на бойците-моджехидини и използването на войнстващия радикален ислям, като геополитически инструмент в тогавашната съветска Централна Азия? Тъкмо поради това, издържаните в духа на „рейгънизма” изказвания на вицепрезидента Байдън, че руската икономика е в руини, че демографската криза е на път да съсипе страната и, че САЩ не бива да подценяват степента на своето влияние в Евразия, се възприемат толкова сериозно в Москва и Пекин. А смелата стъпка на Китай по отношение на Молдова показва, че той може да започне да разглежда постсъветското пространство като своя собствена „близка чужбина”.

Краят на Кимерика?

Нещата обаче опират до това, че зад всички тези действия прозират и много сериозни икономически интереси. Специалният пратеник на американския президент по енергийните въпроси в Евразия Ричард Морнингстар достатъчно открито заяви, през юли, пред Сенатската комисия по външни отношения, че успехите на Китай за получаване на достъп до енергийните ресурси на Каспийския регион и Централна Азия застрашават геополитическите интереси на САЩ.

В случая е особено показателно, че новата вълна на напрежение в Централна Азия (включително Синцзян), която се очакваше от руското разузнаване още от края на 2008, се надига по маршрута на газопровода, с дължина 7000 км, който трябва да свърже Туркменистан със Синцзян, през територията на Узбекистан, Киргизстан и Казахстан. Очаква се той да бъде въведен в експлоатация до края на 2009. Което, без съмнение, ще бъде исторически повратен пункт в геополитиката на целия регион.

Изключително популярният напоследък британски историк и икономист проф. Найл Фергюсън, определя т.нар. „Кимерика” (т.е. тезата, че Китай и САЩ, на практика, са се слели в една общност, формирайки единна икономическа система) като „нетраен брак”. В контекста на първия „стратегически и икономически диалог” между САЩ и Китай, провел се в края на юли във Вашингтон, Фергюсън прогнозира, че може да настъпи момент, в който Китай, вместо да продължи този „нещастен брак”, да реши „сам да си купи глобалната власт”.

Всъщност, факторите това да се случи са налице: темповете на натрупване в САЩ вървят нагоре, а китайският внос в Америка значително намалява. На китайците вече им е писнало от американските ценни книжа, тъй като цената на дългосрочните дългови книжа на хазната на САЩ може да падне драстично, което се отнася и до покупателната способност на долара (впрочем, може да се случи и едното и другото). И в двата случая, Китай ще загуби.

Затова Фергюсън предполага, че Пекин вече предприема стъпки за да прекрати „брака си с Америка”. В тази връзка, китайската кампания за закупуване на чуждестранни активи (например в Молдова), предпазливите опити за формиране на потребителско общество в Китай, нарастващият стремеж да се реализира идеята за създаването на резервна валута и „валутна кошница”, вместо долара – всичко това са признаци за неминуемия бракоразводен процес в „Кимерика”. Какви обаче, ще бъдат последиците от него за световната политика? Ето какво смята Фергюсън: „Представете си нова „студена война”, само че този път между две свръхдържави с еднакви икономики, което не би могло да се каже за предишната студена война, тъй като СССР винаги е бил много по-беден от САЩ. Или пък, ако предпочитате да търсите аналогии в по-далечната история, представете си повторение на британско-германската вражда от началото на ХХ век. При това Америка ще бъде в ролята на Великобритания, а Китай – на Германската империя. Всъщност, тази аналогия е по-добра, защото отчита факта, че високата степен на икономическа интеграция не трябва задължително да пречи за нарастването на стратегическото съперничество и, в крайна сметка, за възникването на конфликт”.

Разбира се, днес сме много далеч от открита война. Факторите, водещи до война, се формират бавно. В същото време обаче, движението на геополитическите тектонични плочи вече е факт и това движение само ще се ускорява в бъдеще. Очертаващият се край на „Кимерика” вече кара САЩ и Индия да търсят сближаване. В същото време, той дава възможност на Москва да укрепва връзките си с Пекин.

В променливия съвременен свят, „голямата политика” (т.е. тази, провеждана от великите сили) няма ясни правила, особено ако става дума за обърканите взаимоотношения в триъгълника САЩ – Русия - Китай. Едно нещо обаче, бихме могли да твърдим със сигурност – изместването на геополитическите тектонични плочи и възникващите, в резултат от него, прегрупиране на силите и промяна в съотношението между тях, много внимателно ще бъдат следени от такива, иначе доста различни, държави, като Индия и Бразилия, Иран и Северна Корея, Венецуела и Куба, Сирия и Судан.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в Узбекистан и Турция

{rt}