Две събития, станали през юли 2009, могат много сериозно да променят съотношението на силите в „енергийната битка за Европа”, която се води от доста години насам. Първото е смяната на властта у нас и фактът, че някои водещи фигури от новото българско правителство изразиха сериозни резерви към големите енергийни проекти с руско участие, засягащи България, включително към смятания за „най-безспорен” измежду тях проект за газопровода „Южен поток”. Както е известно, през май 2009, Русия, България, Гърция, Италия и Сърбия подписаха в Сочи споразумение, което (поне както изглеждаше тогава) трябваше да гарантира решително предимство за „Южен поток” пред всички останали проекти за транзит на енергоносители през територията на Югоизточна Европа.
На 13 юли обаче, в Анкара беше подписано Междуправителствено споразумение за реализацията на конкурентния газпровод „Набуко”, като в церемонията по подписването му взеха участие представители на 17 държави, редица европейски банки и международни организации, включително председателят на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, специалният пратеник на американския президент по енергийните проблеми в Евразия Ричард Морнингстар и еврокомисарят по енергетиката Андрис Пиебалгс. Турция, Австрия, Унгария, България, Румъния и Ирак бяха представени от своите премиери. Грузия се представляваше от президента Саакашвили, а Азербайджан, Сирия и Египет – от енергийните си министри.
Разбира се, следва да споменем, че преговорите, предшествали непосредствено подписването на споразумението, вървяха доста трудно. Турция например, само ден преди заключителната церемония, опита да си извоюва правото да използва по собствено усмотрение 15% от транзитирания по тръбопровода природен газ. В крайна сметка обаче, партньорите на Анкара не склониха да приемат това искане и турската страна бе принудена да се откаже от може би най-привлекателния за нея елемент от проекта „Набуко”. Впрочем, тук е мястото да напомним и, че подобни разногласия се появиха и в навечерието на подписването на споразумението за „Южен поток” през май. Тогава италианската енергийна компания ENI поиска да увеличи дела си в потенциалните газови доставки по този тръбопровод, което доведе до сериозни търкания с Русия.
Параметрите и значението на „Набуко”
Проектът за тръбопровода „Набуко”, оценяван на 8 млрд. долара, трябва да осигури транзита на природен газ към европейските държави, през територията на Азербайджан, Грузия, Турция, България, Унгария, Румъния и Австрия, т.е. заобикаляйки Русия. Експертите са единодушни, че това не е окончателната цена на проекта и посочват, че ако той все пак бъде реализиран, ще се окаже по-скъп поне с 2-2,5 млрд. долара. Предвижда се „Набуко” да стане продължение на вече изградения газопровод Баку-Тбилиси-Ерзурум, като максималният му капацитет ще бъде 31 млрд. куб. м газ годишно. Първоначално обаче, се планира по него да се пренасят между 8 и 15 млрд. куб. м. Основната транзитна държава по маршрута на тръбопровода, с обща дължина 3,3 хил. км, е Турция, през чиято територия ще преминава почти две трети от него.
Според проекта, 400 км от тръбопровода ще преминават през територията на нашата страна, 460 км – на Румъния, 390 км – на Унгария и около 50 км – на Австрия. Планира се строителните работи да започнат през 2010 и да приключат през 2014 („Южен поток” пък би следвало да е готов година по-късно).
В речта си при подписването на споразумението от Анкара, турският премиер Реджеп Ердоган го определи като „исторически момент”, отбелязвайки че тази стъпка поставя юридическата основа за реализацията на проекта „Набуко”. Освен това той изрази надеждата си, че в бъдеще към него могат да се присъединят Русия, а „при появата на съответните условия” и Иран. На свой ред, Ричард Морнингстар потвърди, че „САЩ са силно заинтересовани от реализацията на „Набуко”, подкрепят го изцяло, готови са да поемат ролята си за гарантиране сигурността на тръбопровода и винаги ще са редом до своите партньори”. Освен това, той за пореден път призова всички заинтересовани страни да подкрепят практически проект, тъй като иначе „всички рискуваме да изпуснем историческия момент да реализацията му”, акцентирайки върху необходимостта да се активизира организационното формиране на Международния координационен център на проекта.
Разбира се, опитвайки се да оценим обективно подписването на споразумението в Анкара и подчертавайки значението му като първа практическа стъпка по пътя към реализацията на проекта, не бива да забравяме, че всъщност става въпрос за документ, с който се декларират най-вече намерения. Макар че междувременно, т.е. през септември, започнаха и практическите преговори между държавите-участнички и Управляващия комитет на проекта. Основният им проблем обаче е, че те много трудно могат да доведат до положителен резултат при липсата на задълбочена предварителна експертиза по въпросите за финансовото и суровинно обезпечаване на бъдещия тръбопровод.
В това отношение Анкара възлага определени надежди на САЩ, които не се и опитват да крия заинтересоваността си от изграждането на газопровода „Набуко”. При това американската мотивация е съвсем прозрачна: САЩ биха искали да поставят под контрол газовите находища в Централна Азия и да насочат местното „синьо гориво” по маршрута през Турция към Южна Европа, заобикаляйки Русия. Освен всичко друго, това би дало на американските енергийни гиганти съвсем реална възможност да си осигурят сериозни печалби от газовите доставки. Не е чудно, че съвпадението между геополитическите и търговско-икономически интереси на САЩ превръща „Набуко” в толкова стратегически значим проект за Вашингтон. Ако той се реализира успешно, това ще означава, че САЩ ще могат да влияят върху жизненоважно звено от системата за енергийна сигурност на Европа и то сметка на отслабването на руското влияние в региона.
Привържениците на „Набуко” в турския политически и бизнес елит подчертават следните предварителни данни, получени от експертите. Изграждането на газопровода ще осигури 4,5 млрд. евро инвестиции на турския пазар, както и 10 хиляди нови работни места. 60% от данъците, свързани с работите по проекта на турска територия, ще попаднат в турската хазна. Освен това, САЩ и ЕС не изключват напълно, в хода на успешната реализация на тръбопровода, отново да обсъдят турското искане, Анкара да разполага с 15% от обема на газа, транзитиран по него.
В същото време, Турция, без съмнение, ще реализира стратегическия план на сегашното си ръководство за диверсифициране на източниците на природен газ, намалявайки зависимостта от руските енергоносители (в момента, 65% от цялото количество газ, внасяно в Турция, идва от Русия), и за укрепване статута на страната като влиятелна регионална сила и ключова транзитна държава за енергоносителите от Централна Азия, предназначени за Европа. Освен това, както подчерта при подписването на споразумението за „Набуко” в Анкара, турският министър по европейските въпроси Егемен Багиш, „газопроводът постоянно ще напомня на Европа за Турция”, т.е. ще се превърне в поредния турски коз на преговорите за присъединяването на страната към ЕС. Освен това, министърът характеризира „Набуко” като „един от най-мащабните проекти, гарантиращи мира и стабилността” и укрепващ позициите на Турция на международната сцена, включително и като „мост” между ЕС и държавите от Изтока, с които Съюзът се опитва да установи по-тесни отношения. „Турция за пореден път демонстрира значимостта си пред Европа” – заяви в тази връзка Багиш. Впрочем, може да добавим, че тази „значимост” успешно се демонстрира не само пред Европа, но и пред Америка. Което е особено важно за турците, предвид сегашното състояние на отношенията им със САЩ.
Проблемите пред „Набуко”
Далеч не всички в Анкара обаче, оценяват толкова оптимистично подписаното през юли споразумение и перспективите за реализацията му. В турските политически и делови кръгове, както и в медиите, се отбелязва, че сериозните проблеми пред „Набуко” остават. Като на първо място се посочва липсата на конкретни договорки за това, с чии природен газ и в какви обеми и срокове да бъде запълнен проектирания нов тръбопровод, както и за източниците на финансирането му. В тази връзка водещите турски медии цитираха руският вицепремиер Виктор Зубков, който по време на посещението си в Германия, в средата на юли заяви: „Не смятаме, че „Набуко” е сериозен конкурент на нашите проекти „Северен поток” и „Южен Поток”. Впрочем, същата позиция неведнъж са изразявали и президентът, и премиерът на Русия”.
Да не забравяме, че засега е налице само едно, и то предварително, споразумение с Европейската банка за възстановяване и развитие (ЕБВР), която е готова да отдели 1 млрд. долара, като начална сума за реализацията на проекта, през 2010. Във всеки случай директорът на банката Томас Мироу, който присъства при подписването на споразумението за „Набуко”, не направи никакви допълнителни изявления по тази тема, макар че мнозина го очакваха от него.
В това отношение, лансираният от руснаците проект „Южен поток” има някои предимства пред „Набуко”, доколкото разполага както с необходимите количества газ, така и с гарантирано финансиране. В същото време, мнозина анализатори подчертават, че проектът „Набуко” има не само (и дори не толкова) икономическо, а и много важно геополитическо значение. Според авторите на проекта, газопроводът ще може да покрие 5-10% от потребностите на Европа от природен газ. По независими оценки, максималната пропускателна способност на „Набуко” ще достигне 31 млрд. куб. м природен газ годишно. Само че това ще стане едва след приключването на втория етап от строителството на тръбопровода, което, в най-добрия случай, ще стартира през 2014. Дотогава, пропускателната му способност ще варира между 8 и 15 млрд. куб. м годишно, което не може да се сравнява с 31 млрд. куб м, които руският „Южен поток” ще транзитира още на началния си етап, да не говорим, че при достигане на пълната му мощност, по него ще се пренасят по 47 млрд. куб. м годишно.
Съществено в случая е и, че докато газът за „Южен поток” е съвсем реален (т.е. ясно е откъде точно ще дойде), на сегашният етап на „Набуко” може да се говори само за предположения, пожелания и прогнози. Не може просто така да се игнорира фактът, че проектът „Набуко” страда от липсата на необходимия обем газ за запълване на капацитета му и е зависим от доста несигурни (в геополитически план) доставчици и транзитни държави. Освен сеизмичните зони и трудния релеф, характерни за значителна част от маршрута на „Набуко”, налице са и сериозни геополитически проблеми, които няма как да не тревожат европейците (а това означава и нас, българите).
В Турция напоследък отново се изостря кюрдският проблем, липсата на дългосрочно решение за който се отразява негативно и върху ситуацията в Северен Ирак. А той, както е известно също се смята за един от потенциалните източници на газ за „Набуко”. Истината обаче е, че макар иракските находища да се охраняват щателно от американските части и техните съюзници, те си остават сравнително лесна мишена за местните терористи. Освен това, както заяви в началото на юли прес-секретарят на правителството в Багдад Али ад-Дабах, „днес страната ни не разполага с достатъчни запаси от природен газ за да се включи в „Набуко”, макар че не може да се изключва това да стане в по-далечно бъдеще”.
В същото време, в качеството си на „транзитна държава”, през последните две години, Грузия даде доста примери за неадекватни действия на политическото си ръководство. На този фон, сред малкото възможности за поне частично запълване на проектния капацитет на газопровода „Набуко” са доставките на природен газ от Иран. Както е известно, тази страна разполага с най-големите в света доказани газови запаси (27,5 куб. м, т.е. 18% от всички световни запаси и 33% от запасите от „синьо гориво” на държавите-членки на ОПЕК). Само че и тук нещата не са толкова прости, както изглежда на пръв поглед. Засега добивът на природен газ в Иран не е особено внушителен – около 460 млн. куб. м в денонощие, като по този показател страната съвсем не е лидер сред основните доставчици на газ в света. Има и нещо друго – Иран никога не е бил и не е крупен износител на природен газ. Страната изнася малко над 15 млн. куб. м на денонощие. За това има две основни причини.
На първо място, огромната част от добивания в страната газ се използва за вътрешни нужди (населението потребява около 360 млн. куб. м в денонощие). В същото време, правителството в Техеран има доста амбициозни планове в това отношение. Така, през 2014 се планира да бъдат газифицирани 93% от домакинствата в 630 ирански градове, както и 18% от селското население в 4200 села в страната. Освен това, големи обеми газ отиват за нуждите на индустриалните предприятия и електроцентралите. Накрая, иранците са принудени да използват значителна част от вече добития природен газ в петролните си находища, като с негова помощ се поддържа високата производителност при добива на петрол (според експертите, това увеличава добивите с 30%), който е основното перо в износа на Иран. Тоест, в страната вече съществува и активно се експлоатира необходимата инфраструктура за износ на петрол, докато необходимата за мащабен износ на природен газ инфраструктура засега липсва.
На второ място, повечето ирански газови находища се намират в южната част на страната – по крайбрежието на Персийския залив и в неговия шелф, т.е. доста далеч от съществуващите и проектираните трасета на газопроводите, включително и от това на „Набуко”. Типичен пример в това отношение е иранското находище „Южен Парс”, разполагащо с огромни запаси от природен газ (13,2 трлн. куб. м, плюс 19 млн. барела газов кондензат), което е разположено в морето, на границата между Иран и Катар. В момента, над 90% от иранския газов добив се осъществява, освен от „Южен Парс”, от такива находища, като „Нар”, „Канган”, „Шанун”, „Варуй”, „Хома” и „Танбак”. Над 60% от газовите запаси на Иран обаче, се падат на все още неразработените находища. Всичко това обяснява парадоксалния факт, че страната не само че почти не изнася, но и внася природен газ от Туркменистан и, от време на време, от Азербайджан. По данни на Бритиш Петролеум, през цялата си история, Иран е консумирал повече природен газ, отколкото е добил от собствените си находища.
Тоест, за да се запълни тръбопроводът „Набуко” с ирански природен газ, трябва едновременно да се случат няколко неща. Като минимум, следва да се появят инвеститори, готови да финансират не само изграждането на тръбопровод, много по-дълъг (с около 1500 км), отколкото е сегашният вариант на „Набуко”, но и разработването на самите находища. В Иран отдавна действат (при това активно) редица европейски енергийни компании и, в частност, италианските ENI и Agip. Освен тях, в разработването на иранските находища участват корейци, французи, малайзийци, датчани, както и руският Газпром. Мнозина потенциални инвеститори обаче, се притесняват от санкциите, които САЩ наложиха на Иран, полагайки максимални усилия за да попречат на чуждестранните инвестиции в иранския енергиен комплекс (оставяме настрана факта, че предишната американска администрация беше обявила тази страна за „парий” и част от прословутата „Ос на злото”).
В същото време, да не забравяме, че Иран планира, през 2015, да доставя 20 млрд. куб. м природен газ в Индия, 7 млрд. – в Пакистан и 2,3 млрд. – в Армения. Техеран сключи договори за доставка на газ дори с някои от арабските си съседи (с ОАЕ за 14 млн. куб. м в денонощие и с Кувейт – за 8 млн. куб. м). Както се вижда, поне засега, европейското направление не доминира в плановете на иранците.
Междувременно, докато във Вашингтон и Брюксел още се чудят, дали Иран е „държава-парий”, или бъдещ ключов енергиен партньор на САЩ и ЕС, Русия е на път да затвори и последната възможност за запълване капацитета на все още несъществуващия газопровод „Набуко”. В началото на март 2009, по време на посещението си в Техеран, руският енергиен министър Сергей Шматко предложи на иранците да продават част от петрола си през Санкт-Петербургската стоково-суровинна борса и обяви готовността на Москва да сътрудничи с режима на аятоласите за износа на ирански природен газ за Европа. „Ние подкрепяме развитието на руско-иранското сътрудничество, включително в сферата на маркетинга на иранския газ на територията на Европа” – отбеляза министърът.Потенциалните египетски доставчици също не могат да решат проблема за сигурността и обема на газовия транзит по „Набуко”. Декларациите на високопоставени представители на Азербайджан, Туркменистан и Казахстан в подкрепа на проекта, по различни причини, все още не са подплатени със съответните официални документи, окончателно потвърждаващи готовността им да доставят газ за „Набуко”. Както е известно, Азербайджан се смята за основния потенциален доставчик на газ за „Набуко”. Само че газовите ресурси на страната не са достатъчни за да гарантират необходимите обеми за Европа. Наистина, в Баку планира да променят тази ситуация, като през следващите години започнат да добиват газ от находището „Шах Дениз-2”. Междувременно обаче, правителството подписа с Москва Споразумение за приоритета на Русия при покупката на азербайджански газ. Така че „Набуко” може да получи природен газ от „Шах Дениз-2”, само ако участниците в проекта направят значително по-изгодно, във финансово отношение, предложение на Азербайджан, което засега изглежда малко вероятно.
Що се отнася до Туркменистан, целият предназначен за износ обем природен газ от тази страна и сега се транзитира за европейския пазар (пък макар и през Русия). Напълно възможно е да се увеличи добива му, само че още през 2010 влиза в експлоатация газопроводът за Китай, чиято мощност е 40 млрд. куб. м годишно. Тъкмо това обяснява предпазливите коментари на местните лидери относно възможността по „Набуко” да се транзитира туркменистански газ, „в случай, че се появят някакви излишни количества”. А също и мълчаливият отказ на Ашхабад да изпрати своя делегация при подписването на споразумението от Анкара. Истината е, че партньорството в „Набуко” е по-скоро политически коз за Туркменистан, с чиято помощ страната се опитва да укрепи позициите си в Централна Азия. Междувременно, редица американски компании намекнаха, че са готови да предоставят на Ашхабад допълнителни възможности, с чиято помощ страната да ускори и оптимизира разработката на енергийните си находища.
На фона на всичко това, заявената от туркменистанския президент Бердимухамедов (по време на посещението му в София, в края на август) готовност да продаде на страната ни 2 млрд. куб. м природен газ, е просто поредното от серията подобни обещания, които напоследък Туркменистан раздава с широка ръка и в най-различни посоки (включително за захранване на хипотетичния Трансафганистански газопровод), без обаче да ги обвързва с някакви официални междуправителствени документи.
Много сериозно препятствие пред проекта (с което са съвсем наясно и основните му лобисти) остава и неуточненият правен статут на Каспийско море (в региона напоследък се изостриха противоречията между Азербайджан и Туркменистан за каспийския шелф). Това не само пречи за изработването на конкретния проект за полагане на тръбопроводи по дъното му, но и за разработката на нови находища, без което запълването (пък макар и в минимален обем) на газопровода „Набуко” остава крайно проблематично.
Според анализатора на Иранската информационна агенция (ИРНА) Садък Челеби, с подписването на споразумението от Анкара „на първо място, се демонстрира стремеж за изолирането на Иран и Русия, като се игнорира мнението им при реализацията на регионалните енергийни проекти, а на второ – очертава се комична ситуация: газ няма, но пък вече е подписано споразумение за изграждането на тръбопровод, по който той ще се доставя в Европа. Кой би инвестирал в проект, чиято икономическа целесъобразност е съмнителна? Разбира се, в случая доминират геополитическите съображения, затова и церемонията в Анкара много ми прилича на политическо шоу”.
Впрочем, именно осъзнаването на сложността на всички тези проблеми, обяснява и, защо опитният и прагматичен турски премиер Ердоган, подписвайки споразумението за „Набуко”, призова в него да се включат Русия и Иран. Въпраеки че в същото време напомни: „макар навремето мнозина смятаха проекта за петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан за мечта, днес той е реалност и функционира успешно”.
Тук обаче е мястото да напомним, че сегашният обем на транзитирания по него азербайджански петрол (както и количествата, които се товарят на танкерите в пристанището на Джейхан) е на доста ниско равнище, при това с тенденция за още по-нататъшно намаляване. Така, през първата половина на 2009, този обем е намалял с 4%, в сравнение със същия период на 2008, достигайки 17,5 млн. т. По данни на азербайджанската държавна петролна компания (ГНКАР), през юни т.г., от Джейхан са били натоварени 3 млн. т азербайджански петрол, а от въвеждането на тръбопровода в експлоатация (в средата на 2006) до средата на 2009 от Джейхан за били изнесени 85,9 млн. т петрол, което означава, че капацитетът на му е бил запълнен едва наполовина.
Нов етап от битката на евразийското газово поле
Разбира се, подписването на споразумението от Анкара за „Набуко”, независимо от всичките му икономически недостатъци и геополитическата му обремененост, постави началото на нова фаза от изострянето на ожесточената конкурентна битка на евразийското „газово поле”. Битка, която се води най-вече за източниците на енергоносители, задълбочавайки разногласията и влошавайки и без това напрегнатите отношения в триъгълника „доставчици - транзитни държави - потребители”. Днес вече е ясно, че нейният ход, както и изходът и, до голяма степен, ще зависят от политиката на Турция, като ключова транзитна държава, както и от отношенията и с Русия, която е основния доставчик на енергоносители за европейските страни. Между другото, Москва нееднократно декларира, че принципно подкрепя диверсификацията на източниците на енергийните доставки за Европа, подчертавайки обаче необходимостта стриктно да се отчита икономическата ефективност на всеки отделен проект.
От една страна, Турция, на практика, се превърна в основното звено в реализацията на проекта „Набуко”, предвиждащ транзита на енергоносители, заобикаляйки територията на Русия, което очевидно не съвпада с руските интереси. Ясно е и, че имайки предвид всички изброени по-горе аргументи на привържениците на този проект, Анкара, която съзнава също и ценността на евентуалните политически дивиденти, както и икономическите изгода, които би получила (при това, почти без да рискува нищо), нямаше как да се откаже от участието си в него. Макар че имаше известни знаци в тази посока, като например популисткото заявление на турските управляващи, че е възможно да преразгледат решението си за целесъобразността от тази стъпка.
От друга страна, Анкара много държи да задълбочи партньорските си отношения с Москва, които през последните години се развиват изключително успешно, достигайки в енергийната сфера (както твърдят и двете страни) до равнище на стратегическо сътрудничество. Обемът на търговията между Русия и Турция достигна 40 млрд. долара, турските компании продължават да осъществяват мащабни строителни работи на руска територия (стойността на договорите, сключени през последните десетина години надминава 17 млрд. долара), а общият обем на турските инвестиции в Русия надхвърля 5 млрд. долара.
През последните години се очертава и значително повишаване интереса на руските инвеститори към турската икономика. Сериозен потенциал за взаимодействие е налице във военно-техническата и някои други сфери на високите технологии. Добри перспективи за сътрудничество има и в областта на ядрената енергетика. Освен това, двете държави натрупаха уникален опит по време на сътрудничеството си в рамките на проекта „Син поток”, за чиято реализация турският премиер Ердоган специално благодари на руския си колега Путин, по време на разговорите с него, през май 2009, в Сочи. И Анкара, и Москва за заинтересовани от разширяването на капацитета му, включително чрез полагане на паралелен газопровод („Син поток - 2”) по дъното на Черна море и продължаването му, през турска територия, до Средиземно море.
В тази връзка, мнозина анализатори си задават въпроса, как ще продължат да се развиват турско-руските отношения? Някои смятат, че след подписването на споразумението от Анкара за „Набуко” охлаждането в тях е неизбежно. Възможно е обаче, това да се окаже прибързано заключение. Както е известно, в началото на юли, работни посещения в Москва направиха турският външен министър Ахмет Давутоглу и министърът на енергетиката и природните ресурси Танер Йълдъз, като последният бе придружаван от почти всички началници на отдели от своето министерство.
В рамките на преговорите с тях, Русия предложи на Турция да сътрудничи за изграждането на конкурентния на „Набуко” газопровод „Южен поток”. „Надяваме се, че турската страна ще разгледа предложенията ни, като ще се постараем те да станат още по-привлекателни и ясни за нашите партньори” – заяви по този повод руският вицепремиер Игор Сечин, който в края на юли се появи в Анкара, където бе приет от Ердоган и отново се срещна с енергийния министър Йълдъз. Що се отнася до „Набуко”, Сечин констатира, че „е необходимо проектът да бъде икономически целесъобразен, както и да има прагматичен подход, основан на достатъчно трезви предварителни разчети”. На свой ред, Танер Йълдъз потвърди, че Турция не смята двата проекта за конкурентни, като и двата заслужават да бъдат подкрепени, ако това е от взаимна полза и във взаимен интерес, заключавайки, че в крайна сметка, решаваща дума по този въпрос ще имат двамата премиери.
Впрочем, турският министър-председател достатъчно ясно изрази позицията си относно „Набуко” при подписването на споразумението за газопровода в Анкара, през юли. А на 6 август 2009, по време на посещението на руския му колега Путин в турската столица, Ердоган декларира и позицията си по проекта за „Южен поток”. Както е известно, в присъствието на италианския премиер Берлускони (италианският концерн ENI е сред инициаторите на проекта), Ердоган и Путин подписаха протокол за сътрудничество в газовата сфера, с който Турция официално дава съгласие за изграждането на газопровода „Южен поток” в нейните териториални води. Между другото, пак на 6 август, в Анкара беше подписан и протокол за изграждането на газопровода „Син поток -2”, по който руски газ ще се транзитира за Израел, както и протокол за възможното руско участие в проекта за петролопровода Самсун-Джейхан, който ще позволи транзита на петрол от Черно към Средиземно море, заобикаляйки претоварените проливи (Босфора и Дарданелите), и е пряк конкурент на проекта с българско участие „Бургас-Александруполис”.
Покрепяйки реално проекта за газопровода „Южен поток” и продължавайки преговорите за руското участие в изграждането на първата си АЕЦ, Турция има шанс да се настани удобно едновременно „на два стола”, опровергавайки поговорката, че който се опитва да го направи обикновено пада на земята. Ако това наистина стане, то без съмнение ще е голям успех за турската дипломация.
Някои изводи за България
Очевидно е, че подписвайки споразумението от Анкара за „Набуко”, България, Унгария и Румъния, не на последно място, разчитат на транзитните такси, инвестициите и целевите програми на ЕС, както и на останалите, съпътстващи функционирането на газопровода, източници за попълване на своите бюджети. Може да се окаже обаче, че именно тук ги очаква най-голямото разочарование. Защото, както посочват редица западноевропейски енергийни експерти, основното финансиране на работите по изграждането на „Набуко” вероятно ще трябва да се поеме именно от онези държави, през чиято територия ще преминава бъдещият газопровод (и то, което е естествено, още преди в хазната им да са постъпили каквито и да били транзитни такси). Що се отнася до участието на ЕС и европейските финансови институции, то ще се определя в Брюксел и другите големи западноевропейски столици, на базата на собствените икономически интереси и ситуацията в световната икономика, която едва ли ще се подобри сериозно в близко бъдеще.
Нещо повече, според пожелали анонимност висши еврочиновници от Брюксел, цитирани от някои европейски медии, проектът „Набуко” трябва да се превърне във финансово-бюджетен приоритет на заинтересованите от него транзитни държави, тъй като ще им помогне да се почувстват част от обединена Европа и да допринесат за гарантиране на енергийната и сигурност. Тоест, много е вероятно на бедните източноевропейци (в това число и на нас, българите) да се наложи да плащат от собствения си джоб за реализацията на геополитическите проекти (а, може би, миражи?) на чиновниците от Брюксел и Вашингтон. В крайна сметка, важните решения, касаещи големите финансови разходи, се вземат на ниво Европейска комисия (или съответните и подразделения) на основата на консенсуса. А много трудно можем да очакваме, че заетите със собствените си проблеми Испания и Португалия, или пък руските енергийни „партньори” Германия и Италия ще склонят да плащат с парите на собствените си данъкоплатци, за реализацията на икономически недоказани проекти, с единствената цел да провалят конкурентните им руски (но също германски и италиански) проекти „Северен поток” и „Южен поток”.
Затова България едва ли трябва прибързано да поставя под въпрос ангажиментите си по изграждането на газопровода „Южен поток”, наивно разчитайки на приходите от уж по-сигурния „Набуко”. Истината е, че нито „Набуко” е достатъчно реалистичен (особено по отношение запълването на капацитета му) проект, нито пък Москва държи на всяка цена да строи „Южен поток” и затова ще бъде склонна да направи някакви сериозни допълнителни отстъпки към България, както разчитат някои у нас. Според професора от Военния колеж на САЩ Стивън Бленк, в списъка на приоритетите на Кремъл, „Южен поток” отстъпва пред два други големи проекта – усвояването на Амалското и Щокмановото газови находища.
Междувременно, колебанията на България, която е ключова държава за реализацията на проекта, накара някои руски експерти да анализират идеята за преориентацията на „Южен поток” към Румъния. Основният им аргумент е, че „пътят през Черно море до Румъния е със 100 км по-къс, което означава, че подводната част на газопровода ще излезе с 12% по-евтино”. Разбира се, трудно можем да очакваме, че именно Румъния, в чиито елит са налице силни антируски настроения, ще се превърне в „лобист” на „Южен поток”. И все пак... В началото на август, председателят на румънския Сенат Мирча Джоана заяви пред Аджерпрес, че „при реализацията на проектите за изграждането на газопроводите „Набуко” и „Южен поток”, следва да се търси балансирана формула, отчитаща руските интереси”. Според Джоана, самата Румъния трябва да избягва капаните, свързани с избора на енергийните маршрути и да не се превръща в обект на традиционното в подобни случаи геополитическо влияние”.
Тоест, ако не си направи добре сметката, страната ни рискува да излезе от проекта за „Южен поток” без срещу това да има никакви сериозни гаранции, че някой ден, в обозримото бъдеще, ще получава природен газ по тръбопровода „Набуко”. А кратката среща между руския и българския министър председатели, провела се на 1 септември в Гданск, показва че новият ни премиер Бойко Борисов също е наясно с това..
* Център за анализи в енергийната сфера
{rt}
