Ще започна с това, че настоящата статия е опит за анализ, от руска гледна точка, на лансираната от главния редактор на италианското геополитическо списание „Лимес” Лучо Карачоло теза за „Еврорусия” (статията на проф. Карачоло беше публикувана в бр.4/09 на „Геополитика” – б.р.). На първо място, искам да поздравя авторите на тази идея, тъй като тя представлява качествена промяна на отношението на Европа към Русия. На второ място, макар че самият термин „Еврорусия” е съвършено неправилен в географски и политически план, проблемът който се маркира с този термин (или по-скоро с този етикет), е изключително важен. Толкова важен, че от начина, по който този проблем бъде формулиран, а след това и решен от всички европейски народи и страни, както и от техните елити, ще зависи съдбата и бъдещето на Европа. На Европа, като общност на определени хора (европейците) и на европейската цивилизация, като цяло – нещо, което ние, т.е. Русия, не просто обичаме и ценим, но и част от което сме (и бихме искали да продължим да бъдем).
Тъй като темата, предложена от „Лимес”, е толкова обширна, че няма как да се вмести в един единствен (независимо от обема му) анализ, ще се опитам да изложа съображенията си по нея в максимално сбита, тезисна форма.
Каква държава е Русия?
Русия е европейска държава в истинския и точен смисъл на това понятие. И не смятам, че във връзка с него трябва да се правят някакви уговорки. По-точно казано, използвайки тази – на пръв поглед дихотомна – конструкция „Европа – Русия” трябва да направим само три уточнения (ако искаме да анализираме проблема в дълбочина). При това съвсем не тези, които обикновено правят на Запад, а още по-често в самата Русия, някои от далеч не най-прозорливите наши историци и политолози.
Разбира се, в момент, когато постмодернизмът окончателно (или почти окончателно) се е наложил в нашето съзнание и определя политическите ни представи, т.е. когато писаните текстове често се оказват по-важни от реалността, а тиражираните в тях догми и спекулации засенчват фактите, ни се струва привично и удобно да упорстваме в поддържане на заблудата за уж изначалното и фатално разделение, съществуващо между Европа и Русия и дори за наличието на антагонистично противопоставяне между тях. Само че, когато нещата вече са опрели до оцеляването на европейската цивилизация, подобни навици и подобен интелектуален хедонизъм са не само безотговорни, но и (ще си позволя да го кажа) обществено опасни.
И така, кои са трите, споменати по-горе, уточнения, които можем (и следва) да направим, отличавайки Русия от другите европейски държави, а руския народ – от останалите европейски народи? Първото е, че Русия, без съмнение, представлява отделна и специфична част от европейската цивилизация – руска субцивилизация. Втората е, че Русия е сред малкото (фактически те са само две, като втората е Великобритания, преди да попадне под военно-политическия контрол на САЩ, след Втората световна война) европейски държави, които в продължение на много векове наред (в руския случай, след 1380) притежават максимален вътрешен суверенитет и международна независимост. Тоест, казано по-просто, през последните шест века, Русия, за разлика от всички останали континентални европейски държави, действа максимално самостоятелно и свободно във външнополитическата сфера (с изключения на няколко кратки исторически епизоди). Отделен въпрос е, как тя самата се възползва от тази самостоятелност и свобода, от гледната точка на населяващите я народи, а също и на другите страни и народи. В същото време, европейските съседи на Русия не притежават това качество. Третото уточнение ще направя малко по-долу.
През нито един исторически значим период от тези последни над шест века, Русия не е попадала под чуждо управление. Никога не е била напълно окупирана (пък дори и само за един ден) цялата руска територия или дори по-голямата част от нея. Никога Русия не е участвала във военни съюзи и политически коалиции, в качеството на „младши съюзник”, подчинен, сателит, васал, протекторат и т.н. Напротив, Русия или възглавява създаваните от нея или около нея съюзи и коалиции, или участва в тях като един от водещите и равнопоставени членове.
Разбираемо е (съзнаваме го и ние, руснаците), че това привилегировано положение на Русия поражда у мнозина от европейските ни съседи завист, раздразнение, опасения и дори страх. Впрочем, историята дава възможност да се сдобият (или пък да завоюват, с цената на определени жертви) с подобен статус на много европейски народи. И не руснаците са виновни, че те не съумяват да се възползват от шансовете си.
Така, в историческия характер на Русия и руснаците постепенно се формира навикът да не се подчиняват на никого (или да зависят от някого), без значение на конкретните обстоятелства. И всяко отстъпление от този императив (а подобни отстъпления, свързани с поведението на руския елит, безспорно има, макар и през много кратки исторически периоди) се оценява от населението като катастрофално нарушаване на нормите и национално предателство от страна на онези, които (без значение по какви причини) са го направили. Между другото, една от причините за поражението в Гражданската война от 1918-1920 на Бялата армия от болшевиките (т.е. от Червената армия), е именно в това, че белите масово и очевидно се подкрепят (а и те самите искат и приемат тази подкрепа) от въоръжените сили и правителствата на редица чужди държави. Сред причините за масовото крайно негативно отношение на руснаците към 90-те години на миналия век пък е, че тогавашните ръководители на Русия провеждаха политиката си на реформи или под диктата на САЩ, или съгласувано с тях. Тази независимост и отказ от подчинение на каквито и да било външни сили (като в това отношение не може да има изключения) са сред висшите нравствени, психологически и политически ценности на гражданите на Русия, като цяло, и на руснаците, в частност. Това обаче много трудно може да бъде разбрано от жителите на повечето европейски страни, тъй като те никога не са притежавали подобна ценност в продължение на достатъчно дълъг период и, следователно, нямат представа за огромната и притегателност.
В продължение на последните няколко века Русия играе ролята на сюзерен по отношение на много други васални държави или територии, или пък на военен и политически опекун на много страни и народи.
И днес Русия си остава единствената в Европа (и една от двете, съществуващи в момента в света, наред с Китай) континентална империя. Няма да се задълбочавам в тълкуването на понятието „империя”. Ще отбележа само, че го използвам в съвсем неутрален смисъл, както и, че споделям тезата за същественото, а понякога и радикално, различие между континенталните (особено Русия) и морските (днес това са САЩ, а в миналото, и отчасти днес – Великобритания, Франция, Испания, Португалия и т.н.) империи.
Третото уточнение, което може и следва да се направи, при разграничаването на Русия от другите европейски държави е, че по своята сложност и многото съставляващи я елементи, Русия днес може да се съпоставя само с останалата Европа, като цяло. Няма нито една друга европейска държава, в която да влизат едновременно и множество територии (субектите на Федерацията, според руската конституция), които са не само християнски (православни), а и мюсюлмански (поне десетина) и будистки (Калмикия, Бурятия и Тува). Тоест, сегашната единна руска държава (а тя е такава и през последните няколко века, особено, когато съществува под формата на Руската империя и на Съветския съюз), по вътрешния си състав е по-многообразна и сложна, отколкото днешния Европейски съюз (в качеството му на съюз между много държави), като цяло.
Казаното дотук, неизбежно води до следния извод. Русия едновременно е най-сложната, най-специфичната и най-независимата (дори и днес, на фона на цялата и слабост) държава в Европа. При това, не е излишно да напомним (още повече, че мнозина на Запад не го знаят, или не го осъзнават), че Русия е най-голямата по територия държава в Европа, а руснаците са най-многобройния европейски народ. Между другото, днес те са и най-големия разделен народ от Стария континент – след разпадането на Съветския съюз, 25-30 милиона руснаци живеят извън границите на Руската Федерация, като повечето от тях са в Украйна. Последният фактор е твърде важен за Русия и за руския нация, като цяло, защото през цялата си история те никога не са попадали в подобна ситуация. Затова е естествено, че този фактор оказва изключително силно (макар и най-често непряко и недекларирано официално) влияние върху вътрешната, но особено върху външната политика на Русия.
Приключвайки (в рамките на настоящите тезиси, а иначе съвсем непълното) описание на субекта на световната и европейска политика, наречен Русия, ще изброя няколко определения (названия) на страната, които ми се струват по-точни, в сравнение с най-краткото и обичайно (т.е. Русия): Руски съюз, Руски Източноевропейски съюз, Руски Евразийски съюз. С други думи, Русия представлява съюз на страни и народи, начело с руския народ и формиран около него.
Евроатлантическата цивилизация
Днес, евроатлантическата цивилизация, простираща се върху територията на Европа, част от Азия, Северна и Южна Америка (плюс Австралия и Нова Зеландия), включва трите основни и най-активни (през последните двеста години) геополитически субекти. Това са Европейският съюз (най-старият, в исторически план, разбира се не под сегашното си наименование), Руският съюз (известен преди това като Руска империя и Съветски съюз) и Съединените американски щати (най-младият субект).
Оцеляването и по-нататъшният просперитет на евроатлантическата (християнската цивилизация са възможни само ако се осъществи преход от постоянната конкуренция и дори конфронтация (включително военна) между тези субекти към искреното и равноправно партньорство и сътрудничество между тях. В момента обаче, на това пречат САЩ и, в по-малка степен, ЕС.
Нека сега, с цел да улесним хода на по-нататъшния анализ, забравим за САЩ, споменавайки ги само при крайна необходимост. Макар че в реалната политическа практика това няма как да се случи. Съединените щати са навсякъде и във всичко, което създава немалко (а може би и повечето) проблеми за единството на евроатлантическата цивилизация (особено по разделителната линия Запад - Русия).
През всичките последни векове от историята си, европейската (християнската) цивилизация е разделена, вътре в себе си, на два основни субекта на европейската политика – Западна Европа (т.е. групата водещи западноевропейски държави) и Русия, като между тях са разположени държави и територии, които периодично минават под контрола ту на едната, ту на другата страна.
Историческото разделение на Европа на Запад (макар че самият термин се появява едва в най-ново време, той е удобен за ползване) и Русия, или, което е почти същото, на западнохристиянска (католическо-протестантска) и източнохристиянска (православна) части на европейската цивилизация, създава много проблеми на Европа и нейните народи, пораждайки и немалко трагедии, включително глобални. Така например, всички войни, определяни от историята като „световни” или пък реално представляващи такива (като Наполеоновите например), са, по същество и на първо място, вътрешноевропейски войни. От което, между другото, следва и, че именно Европа, претендираща, че е най-цивилизования, хуманен и миролюбив субект в световната политика, е започнала и разпространила в заобикалящото я пространство най-кървавите военни конфликти. Пак тя, в продължение на векове е и основния производител на оръжие (т.е. на средства за унищожаване на хора).
В същото време, постоянната вътрешноевропейска конкуренция (между Запада и Русия) играе ролята на двигател, позволяващ на европейската цивилизация да се развива по-бързо и по-успешно от останалите. Следователно, цивилизационното, интелектуално и политическо лидерство на европейската цивилизация, което е факт през последните пет века и което днес постепенно отслабва, е производно на конкуренцията между Запада (Европа) и Русия.
Двата основни субекта на европейската (а до началото на ХХ век и на световната) политика, конкурирайки се и дори воювайки помежду си, разпространяват идеите и ценностите на европейската цивилизация и разширяват границите и, без да съгласуват тези свои действия. Така, Западът (Англия, Франция, Испания) разпространяват европейската цивилизация на територията на Америка, а Русия – върху значителна част от Азия, чак до Тихия океан (Сибир, Далечния изток, Централна Азия). Следователно, и Западна Европа, и Русия, в еднаква степен, са и основатели, и „стълбове” на общата ни евроатлантическа цивилизация, в сегашните и граници.
Причините и историята на развитието на многовековното вътрешноевропейско противопоставяне и формиралото се в хода му разделение на Европа на Запад и Русия следва да се анализират отделно. Важно е обаче да се фиксират три принципни постановки. Първата е, че такова разделение наистина съществува. Втората пък е, че въпреки постоянните и стереотипни обвинения от страна на Запада към Русия в агресивност, експанзионизъм, империализъм и (в момента) неоимпериализъм, именно Западът (т.е. западноевропейските държави) започва повечето вътрешноевропейски войни. Именно западноевропейските държави постоянно се опитват да разпространят военната, политическата, религиозната и териториалната си експанзия в Източна Европа, Русия или на територии, които са в руската сфера на влияние (Южен Кавказ, Централна Азия). Руската териториална експанзия, по правило и в повечето случаи, се развива в противоположно на Западна Европа направление, т.е. на изток (отвъд Урал, в Сибир, към Тихия океан) или на юг (Кавказ, Централна Азия), където Западът исторически никога не е разполагал с владения и сфери на влияние. На трето място, проявявайки двустранна инициатива, Русия и Западна Европа действително се конкурират и воюват само в пространството, разположено помежду им (т.е. държавите и териториите на Централна и Източна Европа). И само в контекста на историята на борбата за това пространство и тези територии, Русия може да признае своя „антизападен империализъм”, но само дотолкова, доколкото и Западът признае своя „антируски империализъм” в същото пространство. Разбира се, според повечето руснаци, в това пространство „нашият империализъм” демонстрира по-слаба агресивност и, по правило, не излиза извън границите на православния ойкумен (докато западният постоянно излиза извън историческите граници на католическо-протестантския свят) и има предимно отбранителен, а не настъпателен характер.
Ние, т.е. Русия и Западът, влязохме в ХХІ век, обременени с целия този исторически опит, който най-често се оценява от Запада като негативен, а от Русия – като смес между негативен и позитивен. Така или иначе, но сме длъжни да фиксираме съществуващото разделение в Европа. В същото време, трябва да признаем (като минимум) отговорността и на двете страни за това разделение. Накрая, следва да осъзнаем и, че ако това разделение се запази, европейската цивилизация има много малко шансове за историческо оцеляване, именно в това нейно състояние и качество, заради което я обичаме и ценим, и благодарение на което се самоопределяме като европейци, а и другите ни признават за такива.
Безусловно, Русия е заинтересована от единството на Европа и многократно е демонстрирала стремежа си към постигането му. В същото време, Москва се съмнява в искреността на призивите на Запада за европейско единство (от типа на концепциите за „общия европейски дом” и т.н.) и смята, че има основания за това.
Ако не съумеем да постигнем подобно единство (и то именно заради съпротивата на Запада), поне според мен, първи (измежду трите основни субекта на евроатлантическата цивилизация) ще рухне (или пък ще се трансформира в ислямски субект) Европейският съюз. След което, най-вероятно, ще дойде ред на Русия. Възможно е обаче, крахът на ЕС да провокира масовото бягство на европейците именно в Русия, в резултат от което шансовете и за оцеляване значително ще нараснат. При подобно развитие, САЩ просто ще се „минимизират” до естествените си граници и напълно ще изпаднат от европейската цивилизация, превръщайки се неин исторически „отвъдморски департамент”, само че без метрополия.
Многобройните проблеми и противоречия, които днес разделят Запада (Европа) и Русия, са предимно производни (понякога чисто технически производни) на два фундаментални фактора – на европейското разделение и на европейския (западноевропейския) егоцентризъм. Заради последния, Европа е „готова да признае” Русия за Европа, но само за „част от Европа”, която при това е „най-малко европейската”. И то, само в случай, че Русия, на практика, склони да се подчини на Европа (т.е. на европейските институции, „ценности” и т.н.).
Подобна позиция е съвършено безпринципна, а политиката, базираща се на нея, е напълно безперспективна. Русия не се нуждае от ничие признание. Тя никога (поне докато съществува) няма да се подчини на намиращи се извън нейната територия и извън собствените и политически институции сили и лица. В бъдещите битки (ако те станат факт) от конфликта между цивилизациите, Русия е в състояние да оцелее и сама, или поне има повече шансове за това, отколкото по-голямата част от останалите европейски държави и ЕС, като цяло.
Какъв следва да бъде съюзът между Европа и Русия
Русия би се съгласила само на равноправен съюз с Европа, т.е. с ЕС. При това, тя, ще се включи в този съюз не сама, а начело на собствен (Руски) съюз, който най-вероятно ще съвпада с историческите граници на Руската империя и Съветския съюз (т.е. на източноевропейското православие).
Въпреки, че част от руския елит е готов и занапред да търпи и да използва в собствен интерес единствената, достатъчно ясно осъществявана от Запада политика спрямо Русия, която цели превръщането и в суровинен придатък на Европа и пазар за пласмент на европейските стоки, по-голямата част от населението на страната и все по-голяма част от нейния елит, не крият, че възнамеряват да се откажат и от теорията, и от практиката на подобна унизителна за Москва практика. Аз например, отдавна призовавам руската политическа класа и руския бизнес да се откажат от тази унизително формула, заменяйки я за начало с тезата, че Западът е технологичен придатък на Русия.
Именно в Русия са концентрирани най-голямата част от природните ресурси, с които разполага европейската цивилизация. Само че собственик на тези богатства (чиито дефицит се усеща днес много по-остро, отколкото дефицитът на стоки или дори на културни ценности) е Руската държава. Което е естествено, тъй като именно благодарение усилията на руския народ тези ресурси са получени, усвоени и принадлежат на европейската цивилизация.
В стремежа си (както и да се обяснява той) за „сближаване с Европа”, дори и чрез фактическото подчиняване на юрисдикцията на създадените без участието на Москва европейски институции, нито един руски президент няма да може да прекрачи червената линия, прокарана от историята и съзнанието на руската нация и руската държава. Русия никога няма да се откаже от своята независимост и максимално възможния, в условията на глобализация, вътрешен суверенитет. Най-вече, защото това би означавало, че Русия ще престане да бъде Русия.
В хода на реалното, а не спекулативно, пропагандно или фалшиво, обединение на Европа, топката отдавна (може да се спори откога точно) се намира в полето на Запада. Във всеки случай, Русия е готова за подобно обединение, само че при определени условия, които са следните.
Западът и значителна част от Централна Европа са „канонична” територия на ЕС. В същото време, част от Централна Европа, част от Източна Европа, целият Кавказки регион и цяла Централна Азия са „канонична” част от Русия. Наличието на два равноправни Европейски съюза е реалност, неизбежност и необходимо условие за обединяването на Европа.
Общоевропейските институции следва да се изграждат не под юрисдикцията или контрола на сега съществуващите институции на Европейския съюз, а съвместно от ЕС и Русия (използвам тази, изискваща известно пояснение, формулировка за да спестя време и място).
Нормите, определящи вътрешния модел (включително политическия живот) на двата Европейски съюза могат да се различават, като намесата единия във вътрешните работи на другия се изключва.
Искреността и коректността на ЕС, в стремежа му за изграждане на „единна Европа”, могат да бъдат доказани от следните стъпки, които при това трябва да се реализират достатъчно бързо: прекратяване на антируските действия на територията на постсъветското пространство; пълен и официално деклариран отказ от разширяването на НАТО отвъд сегашните граници на Северноатлантическия алианс; създаване на военен съюз между Русия и ЕС, в рамките на който двете страни поемат задължението, при нападение срещу някоя от тях, другата незабавно да изпрати войските си за да защитят съюзните граници и територии (иначе казано, руските войски следва да са готови да бранят френския Брест, а тези на ЕС – руския Владивосток). След предприемането на тези три очевидни и задължителни стъпки, може да последва подписването на договор за отмяна на всички визови прегради между двата „съюзени” съюза. Паралелно, следва да се подготвят серия от икономически договори за създаването на наистина общоевропейски пазар.
Колкото и да е привлекателно лансираната от Дмитрий Медведев идея за създаването на нова система за общоевропейска колективна сигурност, тя е съвършено нереализуема в условията на сегашното разделение на Европа и нежеланието на Запада (и най-вече на САЩ) да го прекратят, заменяйки го със създаването на истински Общоевропейски съюз (или съюз между двата Европейски съюза). Създаването на подобен съюз изисква, освен всичко друго, решаването на още два изключително важни проблеми: оттеглянето на САЩ като политическа и (в това отношение не бива да има никакви условия и уговорки) военна сила от Европа. Северноатлантическият пакт трябва или да бъде разпуснат, като вместо него бъде създадена военна организация на ЕС, или пък САЩ трябва да излязат от НАТО, отстъпвайки цялата власт в тази организация на европейците. Създаване (в перспектива) на нови общоевропейски институции и органи, включително Общоевропейски парламент и някои изпълнителни органи (т.е. своеобразно „протоправителство”).
Съюзът между двата Евросъюза, като цяло, или двата съюза, поотделно, трябва да предложат на Американския съюз (като част от евроатлантическата цивилизация) сключването на тристранен военно-политически отбранителен договор, съхраняващ абсолютния вътрешен политически суверенитет на всеки от участниците в него.
Заключение
Предполагам, че практически всичко, изложено в тази статия, като пожелания и препоръки, ще изглежда на повечето европейски читатели или като безпочвена фантастика, или дори като политическа графомания. Готов съм за подобна реакция и тя не ме смущава. Вече дълги години слушам от многобройните привърженици на изграждането или на „общоевропейско пространство”, или на „общоевропейски дом”, приказки за това, колко им се иска въпросното „пространство” да бъде създадено, а „домът” – построен.
Винаги съм бил скептичен към подобни тези. И то по една причина: всички те, независимо дали техните автори са европейци или руснаци, искрено увлечени от този проект, или игнорират фундаменталния фактор на разделението на Европа, или (най-вероятно) разчитат, че някак си незабележимо, без всякакви волеви и интелектуални усилия и с минимални промени на вече формиралата се европейска архитектура (а пък, ако може, и без всякакви промени) този фактор ще бъде преодолян. Досега обаче, това не се случва, няма как да се случи и в бъдеще. Има препятствия, което могат да се преодолеят, само ако бъдат демонтирани. Тезите, които излагам по-горе, са именно план за подобен демонтаж.
Наясно съм, че времето, когато ще бъде осъзната неизбежността му все още не е настъпило. Или по-скоро не е настъпило в главите на европейците, макар че реалният живот отдавна е поставил този въпрос на дневен ред.
Самият аз смятам, че разполагаме с не повече от 15-20 години за да осъзнаем неизбежното. След това може да се окаже, че вече е безсмислено да се задава въпросът за съхраняването на Европа (а не на ЕС или Русия). Тъй като ще започне да му отговаря самият живот, чукайки на вратата на всеки (дори най-луксозния) европейски дом и на всеки, дори и най-антируски настроения, парламент. При това никак не съм сигурен, че ще чука само с юмрук...
* Авторът е професор по политология в Московския държавен университет „Ломоносов” и декан на Факултета за телевизионна журналистика.
{rt}
