06
Сря, Ное
5 Нови статии

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

Инициативата на Европейския съюз за т.нар. „Източна партньорство” продължава да е в центъра на вниманието на Брюксел. В същото време става все по-ясно, че отделните страни-членки далеч не са единни в отношението си към тази програма, като мнозина се опасяват, че тя може да придобие откровено антируски характер. На свой ред, Чехия, която председателства ЕС, през първата половина на 2009, организира, на 7 май в Прага, първата среща, посветена на институционализирането на програмата.

Както е известно, програмата „Източно партньорство”, официално лансирана на 26 май 2008, беше разработена съвместно от Швеция и Полша. Тя предполага активизиране на контактите на ЕС с редица държави от постсъветското пространство: Армения, Азербайджан, Украйна, Грузия и Молдова, като участието на Беларус е под въпрос. Първоначално, като причина за специалното отношение към Минск се изтъкваше „специфичния характер” на беларуската политическа система, но още през февруари стана ясно, че главното условие за включването на Беларус в „Източно партньорство” е тя да не признава независимостта на отцепилите се от Грузия Южна Осетия и Абхазия.

Какво представлява „Източното партньорство”?

Първоначално, инициативата „Източно партньорство” беше замислена като своеобразна реакция на буксуващата „Европейска политика на съседство” (ЕПС) - техническата програма за сътрудничество, която ЕС реши да предложи на партньорите си от Източна Европа, като алтернатива на членството им в Съюза. За разлика от ЕПС, „Източното партньорство” включва ясно политическо послание за европейска солидарност. В рамките на новата програма се предвиждат по-активни контакти на политическо равнище, по линия на редовно организирани срещи между ръководствата на шестте страни-участнички и представители на ЕС. Планира се също „Източното партньорство” да разполага със свой бюрократичен апарат, в рамките на поделенията на Европейската комисия (ЕК).

Програмата включва създаването на зони за свободна търговия и облекчаване на визовия режим, с перспектива за постепенната му отмяна. За целта е предвиден и нов механизъм на финансиране. Така, доскоро се планираше до 2013 да бъдат отпуснати 350 млн. евро за укрепване на държавните институции, граничния контрол и в подкрепа на дребния бизнес. Сред приоритетите на „Източното партньорство” е и енергетиката, като се предвижда в рамките на програмата да се развива транзита на енергоносители, заобикалящ Русия. Неслучайно, в средата на февруари, по време на централноазиатското си турне, вече бившият чешки премиер Мирек Тополанек посети страните, които вероятно ще участват в реализацията на проекта за газопровода „Набуко” – Казахстан, Туркменистан и Азербайджан, като навсякъде рекламираше и предимствата на „Източното партньорство”. Показателно е също, че срещата, посветена на „Набуко”, беше насрочена през май в Прага, т.е. по същото време, когато е и тази за „Източното партньорство”.

В същото време обаче, още преди даването на официален старт на програмата в чешката столица, се оказа че далеч не всички в ЕС одобряват полско-шведската инициатива. Очертаха се доста сериозни разногласия, особено за финансирането на програмата. Така, ЕК предложи бюджетът и да бъде удвоен, т.е. към него да се добавят още 35 млн. евро. Срещу това обаче се обяви френският външен министър Бернар Кушнер, който очевидно предпочита повече средства да отидат за лансирания от президента Никола Саркози Средиземноморски съюз. Освен това, той посочи, че подобно увеличение ще означава само по 15 млн. евро годишно, които според него са съвсем незначителни средства за толкова голяма държава, каквато е например Украйна.

Впрочем, бяха изтъкнати и далеч по-сериозни принципни възражения. Така, шефът на френската дипломация не смята, че проектът трябва да изключва Русия и предложи „Източното партньорство” да се разшири, като към него се присъедини Москва, а може би и Анкара. В противен случай, според Кушнер „в Русия може да възникне усещане, че се прави поредния опит за обкръжаването и”, също както и с разширяването на НАТО. В отговор, чешкият външен министър Карел Шварценберг подигравателно обяви, че „ние не възразяваме срещу присъединяването на още държави към проекта – не само на Русия и Турция, а и на Япония, САЩ или Китай. Защо не?  Ние сме отворени за сътрудничество с другите страни”.

Иронията на чешкия дипломат № 1 обаче, едва ли е уместна. Няма логика „Източното партньорство” да включва Армения и Азербайджан, а да изключва Русия. В същото време, опасенията на Бернар Кушнер са оправдани. Защото в Москва са наясно, че програмата не отговаря на руските интереси. Още повече, че определени кръгове в Брюксел въобще не се опитват да прикриват антируския и характер. Така, преди време председателят на Европейската комисия (ЕК) Жозе Мануел Барозу определи новата инициатива като реакция на войната в Южен Кавказ, през август 2008. Според него, „Източното партньорство” е и опит на ЕС да се утвърди в постсъветското пространство. В тази връзка, той подчерта, че „икономиката и диалогът, а не ракетите и демонстрацията на сила, могат да осигурят просперитет и стабилност през ХХІ век”, недвусмислено намеквайки за руската политика в региона. Освен това, шефът на ЕК заяви, че „ЕС е икономически гигант, който все повече се превръща и в политически играч, поемайки съответните задължения”.

В края на февруари, на срещата си с външните министри на страните-членки, еврокомисарят по външната политика Бенита Фереро-Валднер, също засегна руските действия, във връзка с „Източно партньорство”, като заяви, че: „След руско-грузинската война и газовата криза стана ясно, че сме изключително заинтересовани от политическата и икономическа стабилност в държавите, включени в програмата”.

Според директора на програмите за Русия и ОНД към Германския съвет по външна политика Александър Рар, „Източното партньорство” е „най-сериозната и значима програма, която ЕС до този момент е изработил по отношение на своята източна политика”. Той смята, че: „навлизаме във фаза,  в която натискът върху Русия и опитите за изолацията и могат да се засилят”. При това, Рар специално обръща внимание на намерението на ЕС да включи в зоната на своите интереси Беларус и Азербайджан, което според него означава, че Брюксел всъщност цели не сближаване с демократичните държави от Източна Европа (защото режимите в Минск и Баку едва ли са образец за демокрация), а по-скоро „сдържането” на Русия.

Идеята за необходимостта от противопоставяне на Русия по източните граници на ЕС се лансира и в контекста на задълбочаващата се икономическа криза. Така, шефът на Федералната стопанска камара на Австрия Кристоф Лейтъл (почетен президент на Eurochambers) предложи на ЕС да увеличи четирикратно финансовата помощ за източноевропейските страни за да ограничи руското влияние в региона. Според него: „Русия оказва доста ефективна помощ на източноевропейските държави, тъй като иска да ги доближи до себе си. Налице е конкуренция между ЕС и Москва за това, към кое семейство (т.е. в коя сфера на влияние – б.а.) ще принадлежат в бъдеще източноевропейските държави”.

В тази връзка се предлага Източна Европа (както държавите от региона, които са членки на ЕС, така и тези извън рамките на Съюза) да бъдат подкрепени със 100 млрд. евро, като подобен план лансира и австрийското правителство.

Как се отнасят към проекта в Източна Европа

Макар че от информациите в медиите, посветени на инициативата „Източно партньорство”, не става съвсем ясно, дали Украйна, Молдова, Армения, Грузия и Азербайджан предварително са били уведомени за намерението на ЕС да ги включи в тази програма, засега те декларират подкрепата си за нея.

Това особено се отнася за Украйна, чиито президент Виктор Юшченко заяви през януари, че гледа “с голям интерес на инициативата за „Източното партньорство” на ЕС”. Впрочем, украинските политици неведнъж са изтъквали ролята на страната като „локомотив” на програмата, както и необходимостта тя да получи по-големи средства в рамките на реализацията и. Така, според външния министър на Украйна Борис Тарасюк, след като страната му се стреми към членство в ЕС, Брюксел също би следвало да работи по-активно с Киев, включително оказвайки му необходимата финансова подкрепа, която в никакъв случай не трябва да е на нивото на тази за Мароко или Палестина например. По време на срещата си с дипломатическия корпус, през януари 2009, президентът Юшченко заяви: „През 2009 най-сетне ще подпишем споразумението за асоцииране, към което толкова дълго се стремяхме. Ориентираме си към постигането на практически резултати. Това, на първо място, касае придвижването ни към постигане на „четирите свободи” – свободно придвижване на хора, стоки, капитали и услуги”. Както е известно, тези свободи са реалност в ЕС, макар и не съвсем, защото по отношение на „свободното движение на хора” Германия и Австрия планират едва през 2011 да снемат ограниченията за свободно навлизане на работна сила от 12-те нови членки на Съюза на своя територия.

Също толкова негативен пример, по отношение на свободното движение на стоки, капитали и услуги, е ситуацията на енергийните пазари. Когато, през 2006, ЕС реши да създаде единен енергиен пазар, внезапно се оказа, че в 17 от страните-членки е налице „прекалено силно държавно регулиране на националните енергийни пазари”. Затова надеждите на украинския президент, че страната му може до края на 2009 да реализира прехода към единното икономическо пространство („четирите свободи”) в ЕС, са по-скоро илюзорни. Още повече, че перспективата за членство в Европейската асоциация за свободна търговия или Европейския инструмент за партньорство и добросъседство (ЕИДП) съвсем не означават и възможност страната да стане асоцииран член на ЕС.

По отношение на Беларус, организаторите на „Източно партньорство” следва тепърва да решават редица проблеми, макар, че принципната позиция на Минск е известна: механизмите на „Източното партньорство” следва да имат „равноправен и недискриминационен, по отношение на всички потенциални участници, характер”. Впрочем, по време на срещата между президентите на Беларус и Украйна, състояла се през януари 2009 в Чернигов, се казаха доста неща за ползата от сътрудничеството между двете държави, в рамките на тази инициатива, макар че Юшченко и Лукашенко дискутираха най-вече проекти в енергийната сфера, нямащи нищо общо с „Източното партньорство” на ЕС.

На свой ред, молдовският президент Владимир Воронин, отбелязвайки положителните резултати от процеса на сближаване на страната му с ЕС, след 2000, задава резонния въпрос: „защо ни е да правим още едно ОНД, този път под контрола на ЕС? Това прилича на опит за създаване на поредния обръч около Русия”. В отговор, специалният представител на ЕС за Молдова Калман Мижеи лансира интересната теза, че „Източното партньорство не е просто проект на ЕС, а общ проект на Съюза и на държавите от ОНД”.

На провелото се на 16 март заседание на външните министри на ЕС, всички „недоразумения и проблеми”, касаещи състоянието на демокрацията и човешките права в редица държави, включени в инициативата „Източно партньорство”, отстъпиха пред необходимостта Съюзът да се отвори за сътрудничество с тях, тъй като, в противен случай, те могат да се окажат в орбитата на други сили. Затова, въпреки че в средата на март Великобритания, Белгия, Литва, Холандия и Полша призоваха останалите членки на ЕС да „накажат” беларуските власти, заради нежеланието им да провеждат демократични реформи, а посещението в Минск на еврокомисаря по външните работи Бенита Фереро-Валднер беше отложено, Брюксел реши да удължи временното прекратяване на санкциите срещу режима на Лукашенко. В тази връзка естонският външен министър Урмас Пает подчерта, че: „трябва да дадем шанс на беларуския народ, защото иначе руският натиск ще продължи да нараства”, а финландският му колега Александър Стуб отбеляза: „Дванайсет години се опитвахме да провеждаме политика на санкции, която не ни доведе доникъде. Сега опитваме да се отворим поне малко и виждаме че в Беларус вече са налице определени положителни промени, макар и не чак такива, каквито би ни се искало”.

Тук е мястото да припомня, че в рамките на Европейската политика на съседство, от май 2007 стартира инициативата на ЕС „Върховенство на закона”, касаеща Казахстан, Киргизстан, Таджикистан, Туркменистан и Узбекистан, а от 2009 – „Евразийската програма за конкурентопособност” (Eurasia Competitiveness Programe) на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (от 30-те членове на тази организация, 18 членуват и в ЕС, а 26 в НАТО), която цели да съдейства за икономическото развитие и политическата стабилност на държавите от Централна Азия, Южен Кавказ и Украйна.

Европейският поход на Изток

Така, „европеизацията” вече се разпростира далеч отвъд географските граници на Стария континент. По отношение на инициативата „Източно партньорство” обаче, е особено интересно, че страните, които би следвало да се включат в него, са същите, за които се отнася и лансираното от някои американски стратези понятие „вакуум на сигурност”. Впрочем, същият термин използва и украинският премиер Юлия Тимошенко, по отношение на новата структура на европейската сигурност с участието на ЕС и Русия, като влага в него сходен смисъл. Така, в едно интервю, публикувано през ноември 2008 в специалното издание на Economist „Светът през 2009”, тя изрази надежда, че през 2009 Европа ще започне да решава стратегическата задача за ликвидиране на „вакуума на сигурност”, възникнал в държавите, разположени между ЕС и Русия.

В интерпретацията на един от мозъчните центрове на американската консервативна десница Heritage Foundation, „вакуумът на сигурност” се свързва с Грузия, Азербайджан, Украйна и Молдова, които (според неговите анализатори) не виждат за себе си съвместно бъдеще с Русия, а в същото време НАТО и ЕС не искат да ги приемат за свои членове. По време на конференцията на Heritage Foundation, провела се през януари 2009 под надслов „Американската политика в Южен Кавказ: енергийни и геополитически предизвикателства”, председателят на Института за Централна Азия и Кавказ Фредерик Стар посочи, че: „НАТО и ЕС не могат да направят нищо конкретно за гарантиране сигурността на Грузия, Азербайджан, Украйна и Молдова. Това ние определяме като „вакуум на сигурност”. От една страна, тези държави не искат да влязат в организациите, създадени и доминирани от Русия, а от друга не им позволяват да станат членове на организациите, доминирани от Запада”.

И тъй като европейската интеграция на държавите, поканени да участват в „Източното партньорство”, е плътно обвързана с тяхната евроатлантическа интеграция, особен смисъл придобива и предложението на бившия чешки президент Вацлав Хавел за необходимостта от присъединяване на Украйна и Беларус към НАТО и установяване на източната граница на пакта по беларуско-руската и украинско-руската граници. Тази идея, на практика, допълва тезата на чешкия външен министър Карел Шварценберг по отношение на Русия: „В определени случаи трябва да се очертае червената линия, отвъд която ЕС не бива да отстъпва”.

Показателно е обаче, че в „Целевия план Украйна-НАТО за 2009, в рамките на Плана за действия Украйна-НАТО”, в който много тясно се преплитат плановете на страната за европейска и евроатлантическа интеграция, липсва дори намек за украинското участие в програмата „Източно партньорство”.

Впрочем, цялата подготовка на проекта за „Източното партньорство” на ЕС свидетелства за друг важен аспект на проблема: всички програми са свързани помежду си, но без ангажирането в тях  на изключително богатите на енергоносители централноазиатски държави (Казахстан, Туркменистан и Узбекистан) „нивото на политическо взаимодействие” и „усилията в енергийната сфера” на ЕС могат и да не оправдаят големите надежда за „мащабен европейски пробив на Изток и Юг”.

Перспективите пред „Източното партньорство”

Както е известно, „Източното партньорство” се планира като неформално обединение без постоянно действащи ръководни органи и с провеждането на две срещи на високо равнище годишно. Тоест, на държавите-участнички се предлага да се сближават с ЕС поотделно, така че различните им нива на развитие да не пречат на това сближаване. Очертани са и основните насоки на сътрудничеството: демокрацията, ефективното управление и стабилността; икономическата интеграция и сближаването с политиката на ЕС; енергийната сигурност и контактите между гражданите на въпросните държави и тези на Съюза.

Каква обаче е степента на близост на отделните участници в „Източно партньорство” до сферата на единните пространства на ЕС (икономическото; на свободата, вътрешната сигурност и правосъдието; на външната сигурност; на науката и образованието и т.н.), въплъщаващи европейските ценности за демокрацията, върховенството на закона, и човешките права?  Тази близост се определя от дължината на пътя, който им предстои да изминат за да достигнат европейските стандарти, както и от поетите пред ЕС задължения, мащабите на финансовата помощ за преодоляване на икономическото и социално неравенство между партньорите и подкрепата за тяхното развитие. Брюксел не спира да повтаря, че не възнамерява да бъде „дойна крава” и помощта ще се разпределя според изпълнението на поетите задължения, скоростта на промените в съответната страна и реалната ситуация по няколко десетки показателя на евроинтеграцията, както и от нивото на сътрудничество в определени икономически сектори.

Взаимоотношенията между ЕС и участниците в „Източно партньорство” ще се регламентират в двустранните споразумения за асоциация. Твърди се, че те ще включват либерализация на визовия режим с възможност за отмяна на визите в дългосрочна перспектива; присъединяване към Договора за енергийна общност или подписването на меморандуми за взаимно разбирателство в сферата на енергийната сигурност; създаването на зони за свободна търговия между ЕС и държавите-участнички, или пък между самите „източни партньори”.

Всъщност, истината е, че интензивните усилия при изработването на програмата за „Източното партньорство” бяха обусловени най-вече от скоростта, с която се задълбочаваха проблемите в сферите на енергийната сигурност на страните от ЕС, финансово-икономическата криза и интеграцията на печалбите от изнесеното в съседните държави производство на стоки и услуги, а не толкова от проблемите свързани с демокрацията, върховенството на закона и човешките права в източноевропейските съседи на ЕС (в този смисъл програмата отразява и промените в американската политика по отношение на ЕС и на постсъветските държави).

ЕС формално се самоотстрани от проблемите с „вакуума на сигурност”, като „разпредели” сътрудничеството си със съседите по отделни държави и направления, прехвърляйки върху тях основната тежест при решаване проблемите на собственото им развитие, като в същото време демонстрира стремеж да развива  това сътрудничество в духа на традиционния европейски рационализъм. Как всичко това се реализира на практика можем да илюстрираме с политиката на ЕС в сферата на енергийната сигурност.

На 12 януари 2009, Съветът на министрите на транспорта, комуникациите и енергетиката на ЕС спешно разгледа създалата се в онзи момент критична ситуация с доставките на природен газ за Европа. Само две седмици по-късно Съветът на външните министри на Съюза прие вече съвсем конкретни решения, планирайки в най-скоро време да формулира обща Външна стратегия в сферата на енергийната политика.

Като най-належащи мерки и насоки на действие (за които, през март и април, Европейският парламент одобри сумата от 3,5 млрд евро) бяха определени: Южният газов коридор; мрежата от терминали за втечнен природен газ; свързването на Балтийския регион с енергийните мрежи на Западна Европа; Средиземноморският енергиен пръстен; енергийната ос „Север-Юг” (т.е. обединяването на газовите и електрически мрежи на държавите от Централна и Югоизточна Европа) и офшорната енергийна мрежа в Северно море (т.е. промишленото производство на електричество от вятърна енергия).

За реализирането на всички тези планове се смята за наложително бързото развитие на инициативата „Източно партньорство”, енергийното сътрудничество с Русия, както и укрепването на политическите контакти на най-високо ниво със страните-доставчици на енергоносители, както и с транзитните държави по трасето на Южния енергиен коридор.

На 26 януари в Будапеща се проведе поредната среща на високо равнище за проекта „Набуко” (смятан за гръбнак на Южния енергиен коридор) с участието на Турция, Германия, Австрия, България, Румъния, Унгария, САЩ, Азербайджан, Казахстан, Туркменистан, Ирак, Египет и Грузия. Опитът на участниците да привлекат Русия към проекта за газопровода не се увенча с успех и на 16 март „Газпром” официално декларира отказа си да участва в него.

Както е известно, не ЕС, а САЩ бяха основния фактор за успешната реализация на проектите за петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан и газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум. ЕС обаче може да помогне, осъществявайки преговори на най-високо ниво, за провеждането на среща на върха за т.нар. Транскаспийски тръбопровод. От степента на влияние на ЕС и САЩ върху страните-доставчици на енергоносители и транзитните държави зависи не само запълването на капацитета на тръбопровода, но и контрола над „Набуко”, като цяло. ЕС трудно ще може да гарантира доставки от Иран, още повече, че иранците напоследък все повече се ориентират към Индия и Китай (през март беше подписано поредното иранско-китайско споразумение за бъдещи газови доставки).

Случайности в политиката няма, затова след като ЕС реши (въпреки съпротивата на Германия) да запази „Набуко” в списъка на приоритетните си проекти, той отново беше обсъждан на 8 май в Прага (с участието на Грузия, Казахстан и Турция), т.е. ден след срещата на ЕС, посветена на „Източното партньорство”.

Енергийните измерения на „Източното партньорство”

Какво всъщност се предлага на държавите-участнички в инициативата „Източно партньорство” в сферата на енергийната сигурност? Да сключат с ЕС дългосрочни споразумения за доставка и транзит на енергоносители; да осъществят регионална интеграция на енергийната си инфраструктура; да се интегрира украинският енергиен пазар с този на ЕС след модернизацията и реконструкцията на транзитните петролни и газови мрежи на територията на Украйна; да се гарантира съвместимостта на енергийната сфера на Азербайджан с енергийния пазар на ЕС при инфраструктурната им интеграция; да се реформира енергийният сектор на Беларус и да се координира транзита на енергоносители през нейната територия с ЕС.

В тази връзка прави впечатление, че споменатите по-горе приоритети доста се разминават с тези на ГУАМ (организацията, обединяваща Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, която от 2006 насам се нарича ГУАМ - Организация за демокрация и икономическо развитие) и въобще не са съобразени с инициативите на Краковския, Вилнюския и Киевския енергийни форуми за създаването на т.нар. Каспийско-Черноморско-Балтийско енергийно пространство и на Евроазиатски транскавказки петролен и транспортен коридор (ЕАПТК). Може би причината е, че за тях лобираха САЩ, Полша и Литва, а за координатор по реализацията им бе определен Виктор Юшченко? А, може би (което изглежда и по-вероятно), причината е, че на провелата се през ноември 2008 в Баку среща на президентите на Азербайджан, Грузия, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Турция и Украйна, както и на делегации на енергийните министерства на Гърция, България, Италия, Турция, Унгария, Швейцария, САЩ, Туркменистан и Узбекистан, последните две държави отказаха да подпишат заключителната и декларация, а само Украйна, Азербайджан, Грузия, Литва, Турция и Полша изразиха съгласие да участват в проекта за ЕАПТК.

Тоест, с Евроазиатския коридор се ангажираха трима бъдещи участници в „Източно партньорство”, както и три членки на НАТО. Всички те поискаха от САЩ и ЕС да подкрепят финансово проекта за коридора, а украинският президент Юшченко поиска от американския държавен секретар по енергетиката и политическа защита от „руските нападки”, както и съдействие за създаването на механизъм за тристранни консултации между САЩ, ЕС и Украйна.

В същото време, ЕС очевидно не е склонен да подкрепи не само пресичащият Европа по меридиана петролно-транспортен коридор, но и създаването на Източноевропейски регионален метрологичен център. Брюксел няма никакъв интерес да съдейства за формирането на своеобразен източноевропейски енергиен съюз, чиято цел няма да е толкова гарантиране енергийната сигурност на ЕС, колкото извличане на икономически изгоди за Украйна, Беларус, Полша, Литва, Латвия и Естония. Затова едва ли е случайно, че от проекта за комюникето на ЕС за инициативата „Източно партньорство”, от декември 2008, беше премахнат текста за значението на петролопровода Одеса-Броди-Гданск и необходимостта от изграждането му.

Всъщност, както се вижда, от всички проекти в сферата на енергийната сигурност на ЕС, свързани с Украйна, ще се реализира само този за модернизацията на нейната газопреносна система, като на конференцията в Брюксел (23 март) беше решено за целта Киев да получи кредит от 2,5 млрд. евро.  Срещу това Украйна се съгласи на редица отстъпки пред ЕС, включително отделянето на  оператора на газотранспортната система “Укртрансгаз” от  националната компания за добив, транспортиране и преработка на петрол и газ “Нафтогаз Украйна”, както и за отварянето на украинската газотранспортна система за чужди компании, желаещи да транзитират газ и да използват подземните газови хранилища на страната. Освен това Киев обеща на ЕС и изготвянето на цялостен план за реформирането на газовия си сектор с европейско участие до 2011. Тоест, става дума за реализация на условието за предаване на тръбопроводите на територията на страните-участнички в „Източно партньорство” „за съвместно управление или собственост на държавите, доставящи, транзитиращи и потребяващи въпросните енергоносители” , което беше премахнато от проекта за комюникето на ЕС за инициативата „Източно партньорство” от декември 2008.

Заключение

От казаното дотук можем да направим извода, че в реализацията на „Източното партньорство” няма да доминира въпросът за европейската интеграция на Украйна, Молдова, Грузия, Армения, Азербайджан и Беларус (ако последната все пак бъде включена в инициативата), а по-скоро използването на техните ресурси за нуждите на ЕС. Тоест, програмата „Източно партньорство” свидетелства за стремежа на Съюза да се концентрира върху вътрешните си проблеми – гарантирането на достатъчно енергоносители, енергийната сигурност, трудовите ресурси и създаването на изгодни „свободни” зони за търговия чрез сътрудничеството в определени сектори с отделни държави извън ЕС.

На свой ред „източните партньори”, при определени обстоятелства, могат да увеличат значително претенциите си към Брюксел. Последното пък ще бъде само от полза за САЩ, които ще получат възможност за „разчленяването” на Европа по меридиана, както и да формират нови центрове за влияние и контрол върху ЕС (особено в сферата на енергийните доставки). Това ще позволи на Вашингтон и да ерозира сътрудничеството между Брюксел и Москва, както и да минимизира руското влияние в постсъветското пространство и то не само в Европа, но и в Азия.

В същото време, плановете на Киев да превърне Украйна в политически, енергиен, военен и т.н. „център”, т.е. в регионален лидер, и стремежът меркантилно да се използва ключовото геополитическо положение на страната, рискуват да помогнат не толкова за нейното успешно развитие, колкото за преминаването и в сферата на влияние на друг (различен от руския и европейския) силов център.

От друга страна обаче, задълбочаването на глобалната криза изисква укрепване на сътрудничеството, а не търсене на нови поводи за противопоставяне на Стария континент. И това много добре се разбира в столиците на държавите от т.нар. „Стара Европа”. Затова не бива да се изключва, че след някоя и друга година (или дори по-рано) „Източното партньорство” окончателно ще загуби антируската си насоченост, в резултат от което към него може да се присъедини и Русия.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

През последните години Русия агресивно напредва по пътя към разширяване на влиянието си в бившата Съветска империя, а Турция се надига след 90-годишната си постосманска изолация. Без съмнение, и двете държави преживяват период на възраждане и изглежда логично, че колкото по-успешно се развиват една срещу друга, толкова по-вероятно е да влязат в нов цикъл на многовековната си конфронтация. Но, макар че това може и да е вярно, като цяло, истината е, че в момента двете евроазиатски държави имат достатъчно стратегически стимули за сътрудничество помежду си.

Руският свят

Русия е сред стратегически най-уязвимите държави в света. Нейното „ядро” – Московският регион, на практика не е добре защитено, в географски план, от външни интервенции. Тъкмо поради това, Русия е принудена да разширява границите си за да разполага с максимално широка буферна зона за своето „ядро”, включвайки в нея и много, насилствено присъединени, малцинства, които не се идентифицират като руснаци. По данни на руското правителство, около 80% от 140-милионното население на Федерацията са етнически руснаци, но тази цифра е доста съмнителна, тъй като много национални малцинства се идентифицират по използвания от тях основен език – руския, по същия начин както мнозина „латиноси” в САЩ се идентифицират по използвания от тях, като основен език, английски. Тоест, иронията е, че гарантирането на сигурност чрез създаването на буферни зони, генерира нов хроничен проблем на сигурността, свързан с поведението на въпросните малцинства. Необходимостта от решаването му обяснява създаването в Русия на елитни разузнавателни служби, чиято цел е най-вече да следят за процесите сред многонационалното население на страната.

Така или иначе, но времето си остава основен проблем за Русия. Катастрофалният спад на раждаемостта в страната е тежко наследство от разпадането на СССР, като през 90-те години раждаемостта намаля повече от два пъти, в сравнение с 80-те. Тези деца, родени след студената война, днес стават пълнолетни, а след още няколко години отчайващо малката им численост ще повлияе катастрофално върху размерите на цялото руско население. В същото време, при повечето национални малцинства и особено такива като чеченците и дагестанците, изповядващи исляма, нямаше подобен спад на раждаемостта, затова през последните години броят им бързо нараства, на фона на намаляващата численост на етническите руснаци. Ако добавим към това проблемите с разпространнеието на СПИН-а, туберкулозата и хероина и то не просто сред етническите руснаци, а най-вече сред поколенията в детеродна възраст, не можем да не признаем, че Русия рискува да се превърне в своеобразна етническа бомба с часовников механизъм.

Разбира се, руското ръководство осъзнава очертаващата се криза и е наясно, че следва да използва всички възможни средства за да продължи борбата за съхраняване целостта на страната. За целта Москва следва най-вече да обезопаси „буферните си зони” от евентуална външна интервенция, в не чак толкова далечно бъдеще. Последното изисква най-вече „изтеглянето” на въпросните зони от сферата на влияние на Запада, където и когато това е възможно, както и връщането на част от държавите, избрали интеграцията със западните структури, обратно в руската сфера на влияние. Газовата криза между Москва и Киев, войната с Грузия през август 2008, стремежът да бъдат изтласкани американските военни от Централна Азия, както и натискът върху балтийските постсъветски държави, свидетелстват за стремежа на Русия да разполага с по-голямо буферно пространство, както и с повече време за решаване на насъщните си проблеми.рГру

Разширяването на буферните зони сред толкова различни и потенциално враждебни държави не е никак лека задача, но Русия все пак има едно голямо предимство. Гарант за сигурността на почти всички тях са САЩ, които в момента са изключително ангажирани в други точки на света. Докато американските войски участват във войните в Ирак и Афганистан, Вашингтон едва ли ще е в състояние да подкрепи държавите, разположени по периферията на Русия. Така руснаците получиха отличен шанс да постигнат онази сигурност, към която се стремят. И, имайки предвид тежката демографска ситуация, те ще направят всичко възможно за да се възползват от него.

Турският свят

В много отношения, Турция е противоположен на Русия полюс. След Първата световна война и разпадането на Османската империя, тя е окастрена до своето ядро – Мала Азия. В това си убежище, Турция е почти непристъпна. От три страни тя е заобиколена от вода, контролира единствения морски път от Черно към Средиземно море и заема едно плато, заобиколено от планини. Тази територия доста трудно може да бъде завладяна. На практика от времената на династията на Селджуците (т.е. от ХІ век), прадедите на сегашните турци, в продължение на три века, завоюват тези земи от великата Византийска империя. Оттогава те оптимално използват времето за укрепване на позиците си така, че като етнос днес тотално доминират в собствената си държава. Персите и арабите отдавна са загубили плацдармите си в Анадола, а арменците са окончателно прогонени оттам в края на Първата световна война. Остават само кюрдите, но те не представляват демографска заплаха за турците. Въпреки че в Турция вече са налице повечето демографски тенденции, характерни и за други активно развиващи се държави, а именно – забавяне темповете на нарастване на населението и постепенното му застаряване, между ръста на турското и на кюрдското население не се наблюдават сериозни диспропорции, което означава, че турците още известно време ще продължат да бъдат 80% от жителите на страната. Тоест, макар и да си остават източник на напрежение и противопоставяне на етническа основа, кюрдите не представляват такава фундаментална заплаха за функционирането на турската държава, в каквато могат да се превърнат в бъдеще националните малцинства в Русия.

Сигурността на Турция обаче, не се определя само от териториалното и разположение. Достатъчно е да погледнем съвременните и граници за да се убедим, че повечето външни заплахи, съществували в миналото, днес почти са изчезнали. По време на студената война, Турция стана член на НАТО, за да се защити от съветската заплаха. Днес обаче, Съветският съюз не съществува и Балканите и Кавказ (които са някогашни турски провинции) отново са достъпни за манипулациите на Анкара.

В същото време, арабите, поне от хиляда години насам, вече не претендират за Анадола, а в споровете между Турция и Иран почти всички козове са в ръцете на Анкара. Между другото, арабите, които виждат в Иран враждебна държава (не само защото се управлява от „еретиците” шиити, а и заради революционната му външна политика, работеща против мнозинството арабски режими) само биха приветствали турската подкрепа. Въпреки имперското и минало и тясното сътрудничество в сферата на сигурността с американците, арабите са склонни да виждат в Турция надежден посредник и дори модел, достоен за подражание.

С изчезването на някогашните заплахи, много от проблемите, които преди изглеждаха изключително важни за Турция, сега губят част от значението си. Така, с отстраняването на съветската заплаха, НАТО вече не изглежда актуална. С появата на нови пазари в постсъветското пространство пък, натрапчивата идея на Анкара за влизане в ЕС, се превръща в един, по-скоро преходен, интерес. Тоест, Турция внезапно се оказа „свободен агент”, обвързан с малко взаимни задължения и ограничения, но силно ангажиран със събитията, случващи се по периферията му. За разлика от Русия изпитваща органична необходимост от съхраняването на имперската си идентичност, Турция по-скоро си играе с имперската идея, просто защото може да си го позволи, без да си дава труда да анализира, доколко реални са възможностите и в това отношение.

Докато Русия е изправена пред редица очевидни предизвикателства в най-близко обозримо бъдеще, Турция е държава, разполагаща с достатъчно широк набор от стратегически възможности, които при това не са зависими от някакви временни фактори. Въпреки тези различия между двете държави, пред тях има общ път, като по него почти не се очертават някакви сблъсъци на интереси, поне в най-близко бъдеще.

Конкурентната сфера

Съществуват четири основни зони, където се срещат интересите на Русия и Турция. На първо място, разпадането на Съветския съюз откри огромни икономически възможности, но твърде малко държави се оказаха способни да пробият на потребителските пазари на Русия и Украйна. Колкото и да е чудно, но Турция е една от тях. Заради наследството на съветската система на централизирано планиране, руската и украинската промишленост се сблъскаха с много сериозни трудности при преориентирането на тежката си индустрия към производството на толкова търсените на техните пазари потребителски стоки. И тъй като мнозинството руснаци и украинци не могат да си позволят да купуват стоките, произведени на Запад, Турция успешно (и задълго) си осигури пазарна ниша, предлагайки своите по-евтини стоки. Днес тази страна е основния доставчик на руския пазар. И макар че това не бива да се тълкува като опит за оказване на натиск, официалните кръгове в Русия вече открито демонстрират загрижеността си от тази ситуация.

Засега Турция с всички сили се старае да не политизира тези полезни търговски връзки, като не излиза извън рамките на събирането на известна разузнавателна информация (особено в Украйна). Отчитайки текущите финансови проблеми на Русия, наличието на един толкова стабилен доставчик на потребителски стоки (който и това никак не е без значение, не е Китай), може да е само от полза за Москва. Поне засега, руското правителство би искало търговските отношения с Турция да продължат да се развиват стабилно. По-късно, без съмнение, може да се очаква сблъсък на интереси (ако Русия отслабне, а турските амбиции нараснат), но днес руснаците нямат нищо против търговските отношения с турския бизнес.

На второ място, руското отстъпление в периода след студената война „отвори” Балканите за турското влияние. Румъния, България и републиките на бивша Югославия са все някогашни турски владения, които в миналото са представлявали много значителна част от османската икономика. По време на студената война, всички те бях част от комунистическия свят, като Румъния и България бяха и формално включени в съветския блок. Макар че днес по-голямата част от тези територии вече са „абсорбирани” от Европейския съюз, Русия продължава да поддържа връзките си със своите „славянски братя”, особено със сърбите и българите, позволили и да разполага с доста значително влияние, което Европа предпочита да не забелязва. Освен това, Русия поддържа дългосрочни приятелски отношения с Гърция и Кипър, както за да може (ако се наложи) да усложни провеждането на американската политика в Европа, така и за да гарантира сигурността на фланговете си от Турция. Но, благодарение на близостта и търговските отношения, Турция, безусловно, надделява в тази сфера на съперничеството.

Въпреки това, Балканският регион едва ли ще се превърне в ябълка на раздора между Анкара и Москва, защото и двете страни са склонни, ако се наложи, и да се откажат от по-нататъшна борба за него.

Както е известно, повечето балкански държави са членки на една организация, която едва ли някога ще включи в редовете си Русия или Турция – ЕС. Русия просто не отговаря на изискванията на подобно членство, а дори и само присъствието на Кипър в ЕС (без да споменаваме множеството други, далеч по-сериозни, причини) изключва турската поява там. Направляваното от ЕС (въпреки руските възражения) отделяне на Косово от Сърбия, беше съкрушителен удар по позициите на Русия в региона, а последвалото налагане на европейски протекторат над Косово значително отслаби и турските позиции на Балканите.

Продължаващата експанзия на ЕС на Балканите означава, че влиянието на Турция в този регион ще се изравни с това на Русия. Регионът действително е генератор на неприятности, но не и за турско-руските отношения. Възможно е дори, едновременното им изтласкване от тази зона да създаде допълнителни условия за откриване на общи интереси.

Третата сфера на конкуренция в руско-турските отношения е енергетиката, която никак не е маловажна. За Турция, Русия е търговски партньор №1, тъй като енергоносителите формират по-голямата част от общия обем на търговията помежду им. Турция внася от Русия 65% от необходимия и природен газ и 40% - от петрола. Макар че Анкара постоянно развива търговските си отношения с Москва, тя не одобрява особено склонността на руснаците да използват енергийните си връзки с Европа като политическо оръжие. Русия още не е стигала дотам да прекрати доставките на енергоносители непосредствено за Турция, но последната неведнъж изпитваше върху себе си негативните последици от спрените доставки за Украйна и поредното преразглеждане на договорите между Москва и Киев.

Споделяйки енергийните притеснения на Турция, Европа демонстрира дори нещо повече от склонност да я използва като възлова транзитна територия, в опитите си да заобиколи Русия при транспортирането на енергоносители на европейския пазар. Един от тези пътища е вече фунциониращият тръбопровод Баку-Тбилиси-Джейхан, докато други (като Набуко например) си остават само на хартия. Руснаците имат достатъчно основания да накарат Турция да стои настрана от каквито и да било други схеми за диверсификация, които биха могли да струват на Москва загубата на един от основните и енергийни клиенти и да направят невъзможно използването на политическите лостове, с които тя разполага в момента, за да въздейства на европейците, зависещи от руските енергоносители.

Има само два маршрута, позволяващи на Турция да се „диверсифицира” от Русия. Първият е на юг, към Ирак и Иран. Анкара има много амбициозни планове по отношение на иракската петролна индустрия, но възстановяването и модернизирането на петролните находища и тръбопроводите, които постоянно биват изваждани от строя (или чиято продукция се краде) от бунтовниците, действащи в тази страна след американската военна интервенция през 2003, изисква твърде много време.

Междувременно, Иран предлага на Турция достъп до собствените си огромни запаси от енергоносители, но политическите усложнения, съпътстващи сътрудничеството с режима на аятоласите, все още са твърде болезнени за турците, за да действат по-активно в тази посока. Но, макар че тези усложнения се запазват, Анкара много внимателни следи развитието на ситуацията в близкоизточните си съседи и около тях, преценявайки, доколко то може да съдейства за установяването на стабилно енергийно сътрудничество с тези страни в бъдеще.

Вторият потенциален източник на енергоносители за Турция се намира в Централна Азия, т.е. в един регион, който Русия ще се стреми на всяка цена да удържи под свой контрол, ако иска да оцелее в дългосрочна перспектива. В много отношения, този регион е огледален образ на Балканите, където руснаците имат исторически връзки, а Турция – икономически предимства. Четири от общо петте централноазиатски държави (Казахстан, Узбекистан, Киргизстан и Туркменистан) са населени с тюрки. Но, като наследство от съветската епоха, инфраструктурата и икономиката и на четирите са толкова тясно вплетени в руската сфера на влияние, че за откъсването им от нея ще се наложи мащабна хирургична намеса. От друга страна, наградата наистина си струва: Централна Азия разполага с най-големите неразработени запаси от енергоносители в света. Освен това (както показва и самото наименование „Централна”), който и да контролира региона, ще може да проектира мощта си върху бившите съветски републики, Китай и Южна Азия. Тоест, ако Русия и Турция действително се конфронтират открито за нещо, това ще бъде именно тук.

Тук Турция се сблъсква с проблем, излизащ извън границите на региона. Дори и ако се опита да промени енергийния баланс в Централна Азия, Анкара ще се нуждае от подходящ лост. Което пък насочва вниманието ни към последния и най-динамичен регион на руско-турската конкуренция – Кавказ.

В Кавказ Турция се изправя пред най-привлекателната и в същото време (от гледна точка на възможностите и да влияе върху нея) най-лошата за Анкара перспектива. Азербайджанците не се смятат просто за тюрки (подобно на централноазиатците), а за истински турци. Ако в постсъветското пространство има държава, която не просто се стреми към съюз с друга, а е склонна фактически да се обедини с нея, за да се измъкне от руската сфера на влияние, тези две държави са именно Азербайджан и Турция. Първата разполага със значителни собствени запаси от енергоносители, но още по-ценно е готовността и да послужи за трамплин на турския скок към Централна Азия.

Само че Азербайджан няма обща граница с Турция (с изключение на 15-километровата граница на откъснатия от Азербайджан Нахичевански анклав с тази страна). Освен това е разположен отвъд Армения – държавата, която победи Азербайджан във войната за населения с арменци т.нар. Нагорни Карабах и има традиционно враждебно отношение към Турция, включително и заради арменския геноцид от 1915. Армения е много тясно свързана с Русия, което поставя Анкара в много трудно положение, защото това означава, че всички турски планове за проникване в Централна Азия опират до постсъветска Грузия. Ако Турция съумее да постави Грузия в пълна зависимост, по-късно действително би могла да разчита на възможността да се обедини с Азербайджан и да направи пробив в Централна Азия. Без Грузия обаче, Турция ще прилича на птица с едно крило и въобще няма да е в състояние да се бори за голямата награда в Централна Азия.

Самата Грузия не демонстрира особено желание да помогне на турците в мащабното им начинание. Грузинците не разполагат с почти нищо в икономическата и военната сфера и, в същото време, постоянно надценяват възможностите си по отношение на Русия, наивно разчитайки на помощта на Запада. Тези им недостатъци си проличаха и по време на грузинско-руската война, през август 2008, когато руската армия ликвидира почти целия грузински военен потенциал. И макар че Анкара вижда в грузинците твърд противник на Русия, тя не открива у тях нито надеждност, нито компетентност, нито дееспособност.

Това означава, че руско-турското съперничество може да даде „на късо” и да бъде прекратено още преди истински да се е разгоряло. Междувременно, американците и руснаците започват да очертават контурите на новите си взаимоотношения. Те включват позволението на Москва, САЩ да осъществяват доставки за частите си в Афганистан, през руските зони на влияние, промените в американската програма за противоракетна отбрана и спирането на разширяването на НАТО на Изток. Последното представлява критична точка в руско-турските отношения. Ако САЩ и Европа решат да разширят влиянието си отвъд сегашните рамки на НАТО, Грузия ще се окаже логичната им цел, което пък ще означава за Турция, че най-трудната част от плана за проникването и на Изток ще бъде изпълнена. Но, ако Америка и ЕС не се решат да се разпростират извън НАТО (което изглежда все по-вероятно), Грузия ще се окаже в периферията на интересите им, а на Турция ще се наложи сама да реализира програмата си за проникване на Изток и то срещу руската мощ.

Временно съгласие?

Очевидно е, че между Русия и Турция има достатъчно противоречия. Отчитайки, че и двете държави преживяват възраждане, конфронтацията им е само въпрос на време. Очевиден сблъсък на интересите им се получи през август 2008, когато Русия реши да контраатакува Грузия, отлично съзнавайки, че нито Америка, нито Европа ще проявят желание или готовност да се намесят във войната на страната на южнокавказката държава. Максималното, което НАТО си позволи в отговор, беше символичната демонстрация на сила, възложена именно на Турция, в качеството и на „пазач” на входа към Черно море. Анкара трябваше да позволи увеличаването на флота на пакта край бреговете на Грузия и така да се създаде заплаха за руските части в района. Турците не бяха във възторг от активизирането на руската армия в Кавказ, т.е. в близост до техните граници, да не говорим, че приходите на Турция спаднаха в резултат от спирането на енергийните доставки след прекъсването на тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан.

Русия моментално реагира на турските маневри под флага на НАТО, като задържа на граничните си пунктове огромно количество турски стоки, ограничавайки турския износ. Този сблъсък обаче се оказа мимолетен и турците много бързо склониха да седнат на масата на преговорите с руснаците за да сложат край на търговския конфликт и да уточнят сферите си на влияние. През последните седем-осем месеца руско-турските преговори демонстрираха значителен напредък, освен това лидерите на двете държави вече се срещат много по-редовно за да решават въпросите от взаимен интерес.

Първата сфера на сътрудничество между двете държави е Европа, където и Русия, и Турция са заинтересовани да използват политическия натиск. Въпреки възраженията и съпротивата от страна на Европа, турците продължават да настояват за присъединяването си към ЕС. В същото време, руснаците силно се нуждаят Европа да продължи да бъде обвързана с техните мрежи за доставка на енергоносители и са изпълнени с решимост да провалят плановете за развитие на американската система за ПРО, разширяване на НАТО и всичко останало, което, според Москва, застрашава националната сигурност на Русия. Докато Турция протака реализацията на европейските планове за диверсификация на маршрутите за доставка на енергоносители, тя ще може да претендира за по-голямо внимание по въпроса за членството си в ЕС. На практика, в началото на 2009, турците достатъчно откровено заплашиха, че ако Европа не се нуждае от Турция, като член на ЕС, тя няма да се ангажира с каквито и да било планове за диверсификация, разглеждащи я като транзитна територия. Турските заплахи към Брюксел по странен начин съвпаднаха с прекратяването на руските газови доставки за Украйна, през януари, когато европейците за пореден път си припомниха, защо не бива да дразнят Москва.

Турция и Русия могат да намерят общи точки и в Близкия изток. Напоследък, Анкара отново разширява своето влияние в близкоизточния си „заден двор”, надявайки се да вземе под контрол решаването на сложните проблеми с Иран, Ирак и Сирия, тъй като САЩ постепенно ограничават присъствието си в региона за да се концентрират върху Афганистан. Това, от което Турция най-много се нуждае в момента е стабилност на южния и фланг. За целта е необходимо Русия да не изостря ситуацията в такива страни като Иран, където Москва заплашва, че ще достави стратегическите си противовъздушни комплекси С-300 и ще подкрепи ядрената програма на аятоласите, разчитайки така да привлече вниманието на Вашингтон към други въпроси, които са жизнено важни за руската национална сигурност. Впрочем, САЩ вече са склонни да използват Русия за оказване на натиск върху Иран, срещу отстъпки към Москва в други сфери, а Турция (подобно на Америка) е заинтересована от ограничаване на руската активност в Близкия изток.

Армения е следващият въпрос, по който Русия и Турция могат да постигнат временно съгласие. Русия, неофициално, е поставила Армения под свой контрол и увеличава и без това сериозното си военно присъствие в малката южнокавказка държава. Турция може или да стои настрана, продължавайки да изолира Армения и оставяйки на Москва да доминира в нея, или пък да предприеме стъпки за нормализирането на отношенията с Ереван и да действа в Кавказ в еднакви условия с руснаците. Предвид появилите се съобщения, че отношенията между Анкара и Ереван започват да се затоплят (вероятно, не без руско участие), все по-отчетливо се очертава тенденцията за разпределяне на сферите на влияние между Русия и Турция.

В крайна сметка обаче, и едната, и другата осъзнават, че сегашните добри отношения помежду им, най-вероятно, няма да траят вечно. И двете евразийски държави продължават да изпитват недоверие една към друга и преследват различни дълговременни цели, въпреки че през определени кратки периоди интересите им могат да съвпадат. Геополитическа закономерност е, че две възходящи (особено ако са и съседни) държави са обречени на сблъсък помежду си – ако не днес, то в бъдеще.

 

* Първите двама от авторите ръководят дирекции, а третият е вицепрезидент на американската Агенция за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”

{rt}

Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна

За евентуалното превръщане на Латинска Америка в световен център на сила и геополитическо влияние се говори сравнително отскоро (от 30-40 години). Дотогава целият този огромен регион оставаше в сянката на големите държави и най-вече на САЩ, а до началото на ХХ век - и на Великобритания, Франция и Германия, като европейските колониални империи водят упорита борба за установяването на собствени сфери на влияние в Латинска Америка. Впрочем, в региона и досега има колониални владения на Великобритания, Франция и Холандия (а до началото на ХХ век и на Дания). Да не забравяме и, че в миналото цяла Латинска Америка е колония на Испания и Португалия. В началото на ХХ век и особено след избухването на Първата световна война, която антажира цялото внимание на европейските сили, САЩ окончателно налагат хегемонията си в субконтинента.

Първоначално обаче, сякаш нищо не предвещава на бившите испански и португалски колонии, извоювали независимостта си, подобна неособено завидна участ. Още повече, че те, на практика, повтарят пътя на Съединените щати, само че трийсетина години по-късно. Истината е, че латиноамериканските държави отдавна биха могли да се превърнат в значими силови центрове на територията на Америка. Само че това не се случи. Като основната причина е изостаналата им икономика, ориентирана към износа на суровини. Впрочем, ако аграрният Юг на САЩ действително се беше отделил от индустриалния Север, вероятно и той би имал подобна съдба.

Войните за независимоост през 1810-1826 окончателно слагат кръст на Испания, като велика световна държава. В същото време обаче, новите независими държави не заемат, в рамките на световния силов баланс, мястото на бившата си метрополия. На първо място, защото се оказват няколко, а не само една, а на второ – защото раздробяването им продължава и през следващите десетилетия.

Така, създадената от Симон Боливар Велика Колумбия се разпада още докато той е жив (в резултат от което му се налага да емигрира). През 1830 тя се разделя на Венецуела, Нова Гренада (след 1861 - Колумбия) и Еквадор, а в началото на ХХ век САЩ провокират отделянето на Панама от Колумбия. Съединените провинции на Централна Америка пък се разпадат през 1839.

Междувременно, САЩ овладяват значителна част от някогашното колониално наследство на Испания. Пред 1803, френският император Наполеон І препродава (за 15 млн. долара) на Съединените щати отстъпената преди това от Испания на Франция, Луизиана, Впрочем, по онова време, Луизиана включва не само едноименния американски щат, но и огромната територия на запад от река Мисисипи до Скалистите планини. През 1819, Испания, която вече е започнала да губи американските си владения, продава на САЩ Флорида и то само за 5 млн. долара. През 1845, от Мексико, което става независима държава през 1821, се откъсва Тексас, за да се присъедини малко слеед това към САЩ. Това естествено води до война между двете държави, в резултат от която Мексико е принудено да отстъпи на Съединените щати над половината от първоначалната си територия. През 1898 пък, САЩ лишават Испания и от последните и американски колонии - Куба и Порто Рико.
В същото време, южноамериканските държави са заети най-вече с разчистване на сметките помежду си, последица от което става поредната промяна в съотношението на силите на субконтинента. Така, в резултат на войната от 1864-1870, която води с Бразилия и Аржентина, Парагвай губи почти 2/3 от първоначалната си територия. Сред останалите южноамерикански държави, чиито територии са силно окастрени, вследствие на агресивните действия на по-силните им съседи, са Боливия и Еквадор. В крайна сметка, в началото на ХХ век, в Латинска Америка се утвърждават три локални силови центрове – Мексико, Бразилия и Аржентина. Всички те обаче са в сянката на САЩ, като най-могъшата държава в Новия свят.
Интеграцията като геополитически инструмент
В същото време, винаги е било ясно, че ако действително претендират за пълна външнополитическа независимост от САЩ, латиноамериканските държави биха могли да я постигнат само чрез интеграцията помежду си. Едва през 60-те години на миналия век обаче, под влияние на нарастващите радикални настроения в местните общества, са направени първите стъпки в тази посока. В това отношение победата на кубинската революция, през 1959, както и провъзгласената по-късно от Фидел Кастро „социалистическа ориентация” на тази държава, не е просто опит за излизане от сферата на влияние на САЩ, но и за открито противопоставяне на северноамериканския силов център, пък макар и с цената на присъединяването към сферата на влияние на другата тогавашна свръхдържава – комунистическата Съветска империя.

Както е известно, първото интеграционно обединение на Американския континент – Организацията на американските държави (ОАД), в която днес членуват 34 страни, е създадена още през 1948 под егидата на САЩ, стремящи се с нейна помощ да усилят влиянието си в региона. В същото време, процесите, протичащи в рамките на ОАД, отразяват промените в силовия баланс в двете Америки, още повече че тези рамки са доста гъвкави.

Първото чисто латиноамериканско обединение пък се появява през 1964. Това е Латиноамериканският парламент, обединяващ парламентите на 23 страни от региона. За разлика от Европейския парламент, латиноамериканският му аналог не притежава реална власт и представлява своеобразен политически клуб. По негов модел, по-късно са създадени и по-малки регионални обединения: Андският, Амазонският и Централноамериканският парламенти, като някои държави (Перу, Колумбия, Венецуела и Еквадор) членуват едновременно в две такива обединения.
Използвайки модела на Европейската икономическа общност, трансформирала се в Европейски съюз, Бразилия, Аржентина, Уругвай и Парагвай създават, през 1991, т.нар. Южноамерикански „общ пазар” (MERCOSUR). По-късно към него се присъединяват Чили, Боливия и Венецуела. По правило, перспективите пред това обединение се оценяват най-оптимистично. Така, на последната среща на MERCOSUR, провела се през юни 2008 в аржентинския град Тукуман, участваха всички южноамерикански лидери (освен тези на Гайана и Суринам). На него, в частност, беше взето решение за премахване на визите за гражданите на държавите от „общия пазар”. Имайки предвид, че MERCOSUR има споразумение за сътрудничество с Андската общност на нациите (в която членуват Колумбия, Еквадор, Перу и Боливия), може да се очаква че тази мярка ще се разпростре върху всички страни от Южна Америка, което би било важна стъпка по пътя към икономическата интеграция на региона. Впрочем, в рамките на MERCOSUR функционира и общ парламент, като е налице тенденция за разширяване на политическите му функции.
Що се отнася до политическата интеграция, тук нещата са по-сложни и едва ли можем да очакваме, че скоро ще бъде създаден Латиноамерикански съюз, по подобие на ЕС. Най-динамичният политически проект в региона е т.нар. Боливарианската алтернатива за Америка, идеята за която беше лансирана от президента на Венецуела Уго Чавес. В нея участват също Куба, Никарагуа и Боливия. Поне засега обаче, това не е универсално интеграционно обединене, а по-скоро политически пакт, който очевидно е насочен против влиянието на САЩ в Латинска Америка. Въпреки това, именно този тип съюзи се очертават като основните нови силови центрове в Америка на юг от Рио Гранде.

Впрочем, наред с интеграционните проекти, развиващи се като алтернативи на американското влияние в региона, продължават да се развиват и такива, чиято цел е съхраняването и укрепването на това влияние в Латинска Америка. Важно място сред тях заема проектът за Общоамериканска зона за свободна търговия (ALCA), опитващ се да наложи на цялата територия на Америка принципите на Северноамериканската зона за свободна търговия (NAFTA), в която, освен САЩ, членуват Канада и Мексико. Редица латиноамерикански държави и, в частност, Колумбия и Перу, също имат споразумения за свободна търговия със САЩ. Като цяло обаче, отношението към проекта в Южна Америка е по-скоро отрицателно. През последните години латиноамериканските държави развиват тясно сътрудничество с други световни силови центрове. Важен индикатор в това отношение е провеждането на редовни срещи между латиноамериканските правителствени и държавни ръководители и тези от ЕС и арабския свят, както и постигнатите споразумения за свободна търговия. Общият стремеж към геополитическо противопоставяне на САЩ създава основа за партньорство на някои латиноамерикански държави с Китай и мюсюлманския свят. Това най-ясно си личи в политиката на венецуелския президент Чавес, опитващ се да формира стратегически съюз с Китай и Иран на базата на общите антиамерикански настроения и китайския интерес към доставките на венецуелски петрол.

Потенциалът на Латинска Америка за самостоятелно развитие и противопоставяне на САЩ е доста крехък. При население от над 600 млн. души (два пъти повече от това на САЩ) общият БВП ва държавите от региона е около 2,5 трилиона долара тодишно, което е над пет пъти по-малко от това на САЩ. Пазарът на САЩ поема по-голямата част от износа на суровини и селскоскопанска продукция на латиноамериканските държави. Този пазар е достатъчно голям и, в същото време, е удобен и близък. Затова всички разговори за диверсификация на износа (например за доставки на венецуелски петрол за Китай, вместо за САЩ) имат само теоретичен характер. САЩ са много по-близо до Венецуела, отколкото Китай, а Иран е много по-близо до Китай, отколкото Венецуела. И извънамериканските пазари в никакъв случай не биха могли да заменят за латиноамериканските държави пазара на изключително богатите Съединени щати.

Тук е мястото да посочим, че двете държави, символизиращи сегашната „лява вълна” в Латинска Америка – Венецуела и Боливия, се опитват да играят ролята на своеобразни „енергийни суперсили” в региона, като антиамериканският патос на техните лидери се съпровожда от процес на национализация на добива и транзита на енергоносители. Между другото, тези процеси не са нови и то именно за въпросните две страни. И е напълно възможно сегашната национализация да приключи (както и в миналото) с поредната реприватизация.
Тоест, въпреки наличието на известни противоречия в отношенията между САЩ и отделни държави от региона, както и на масово недоволство от традиционната хегемония на Вашингтон, като цяло, между Съединените щати и Латинска Америка не съществува някакъв фатален сблъсък на геополитически интереси, да не говорим, че откритата конфронтация със САЩ е икономически неизгодна за повечето страни от региона.
Прекалената зависимост от САЩ
Интеграцията на латиноамериканските държави е неизбежна, но следва да имаме предвид и алтернативните варианти: или доминацията на САЩ ще укрепне, благодарение на участието им в интеграционните структури, или Латинска Америка ще се трансформира в самостоятелен силов център, въпреки усилията на САЩ. Втората перспектива обаче засега е доста неясна.

Нещата опират до това, че нито една от трите най-големи латиноамерикански държави – Мексико, Бразилия и Аржентина, не е притегателен център за регионалните сили, противопоставящи се на хегемонията на Вашингтон. Въпросните държави провеждат доста предпазлива политика по отношение на САЩ и в никакъв случай не се стремят към конфронтация с тях (Бразилия и Аржентина), или пък изцяло се съобразяват с политиката на Белия дом (Мексико). На фона на сегашните обществени настроения и при сегашните си правителства, нито една от трите големи латиноамерикански държави няма да отправи директно предизвикателство към САЩ, просто защото не се нуждаят от това. Те, по-скоро, биха могли да се възползват от слабостта на Съединените щати, ако действително се очертае подобна тенденция. Като това особено се отнася за Мексико, която има доста причини да търси исторически реванш. Поне засега, основните изразители на идеологията, насочена към прекратяването на северноамериканската доминация в Латинска Америка и превръщането на региона в самостоятелен силов център са държави, спадащи към друга (далеч по-малко влиятелна) категория. Това са Венецуела, Куба, Никарагуа, Боливия, а напоследък – и Еквадор, Уругвай и Парагвай. Потенциалът им обаче е несравнимо по-малък от ресурсите на водещите латиноамерикански държави. Освен това те са териториално разпръснати и не могат да формират ефективен геополитически блок. Именно затова венецуелският лидер Уго Чавес толкова държи на идеята за възстановяването на Велика Колумбия – т.е. държавата, съществувала по времето на Боливар, когото самият Чавес постоянно сочи като пример за съвременните латиноамерикански политици.

Обединяването на Венецуела, Колумбия, Еквадор и Панама би довело до създаването на още един мощен регионален силов център, който действително ще може да претендира за една от водещите роли в Латинска Америка. Засега обаче, липсват необходимите предпоставки за подобно развитие. Управляващите в Колумбия са тясно свързани със САЩ, а всеки опит да се провокира извършването на преврат, с цел последващо обединяване на двете държави под знамето на «боливарианската идеология», неизбежно ще доведе до обвинения в «империализъм» срещу Чавес и може да отблъсне от Венецуела много държави от региона, включително и потенциалните и съюзници. Да не говорим, че Вашингтон едва ли би допуснал подобно развитие.

Проектът «Велика Колумбия»

Стабилността на левите режими в латиноамериканските държава изглежда доста крехка. Сред най-важните характеристики на региона, проявяващи се през цялата му история, е цикличното политическо развитие на повечето държави в него. Така, антиимпериалистическите режими, обикновено биват заменяни (нерядко с военни преврати) от диктатури, работещи съвместно с чуждестранните монополи и т.нар. компрадорски капитал. На свой ред, тези режими стават жертви на бунтове и революции, с което спиралата отново се завърта. В тази връзка, да не забравяме, че наскоро опозиционните на Чавес партии победиха на изборите в 5 от 22-та щата на Венецуела, а в Боливия опозицията на президента Ево Моралес се опитва да провокира отделянето на някои провинции, което може да доведе или до разпадането на държавата, или до свалянето на президента.

Разбира се, наличието на подобна цикличност означава, че и проамериканските режими в региона не са застраховани от същата участ. Истината обаче е, че през последните десетилетия държавите от южната част на Южна Америка, както и Мексико, са на път да се измъкнат от този порочен кръг. Състоянието на техните икономики и промените в социалната им структура дават основание да се твърди, че в тях се очертава продължителна стабилизация на демократичните режими, които, по правило, не са склонни към конфронтация със САЩ.

Друга особеност на Латинска Америка е съществуващата в региона освободителна, революционна и антиимпериалистическа традиция. В този смисъл, национализмът в региона винаги е бил по-скоро ляв, отколкото десен (макар, разбира се, да има немалко изключения от това правило).
Тази особеност обяснява и синтеза, който през миналия ХХ век се осъществява между революционната и християнската идеология в Латинска Америка. Негов израз е феноменът на т.нар. «теология на освобождението». Този синтез все още не е приключил, но свързването на лявата идея и католицизма, въпреки негативното отношение на Ватикана, продължава силно да влияе върху политиката в региона. Поредно потвърждение на това стана избирането, през миналата 2008, на бившия епископ Фернандо Луго (който за целта се отказа от свещеническия си сан, без това да се отрази на популярността му) за президент на Парагвай.

В тази връзка, не бива да се изключва, че в бъдеще в Латинска Америка може да се формира алтернативен световен център на католизицма и дори на алтернативна версия на тази християнска деноминация. Впрочем, едно такова развитие би дало нови възможности за интеграция и разширяване влиянието на региона. Засега обаче, шансовете на подобна перспектива не се оценяват еднозначно.

Еволюционният вариант

В светлината на казаното дотук, вариантите за бъдещото развитие на Латинска Америка могат условно да бъдат обединени в две групи: «еволюционни» и «революционни».

Еволюционният сценарий се базира на предпоставката, че САЩ ще продължат изцяло да доминират в Западното полукълбо и традиционното разпределение на силите и икономическите отношения в региона няма да претърпят съществени промени. Тоест, регионалните интеграционни структури в рамките на двете Америки ще се изграждат под егидата на САЩ. При този вариант, сред държавите от Латинска Америка ще се формират предимно субрегионални структури от типа на Андската общност. На фона на общата политическа стабилизация е възможно, от време на време, да се появяват и режими, ползващи откровено революционна и антиамериканска реторика. Това обаче няма да бъдат големи държави от региона и съществуването им няма да представлява реална алтернатива за развитието на Латинска Америка. В крайна сметка, тези режими ще бъдат «консервирани» на някакво изгодно за интересите на САЩ равнище.

Вторият сценарий предполага укрепване на икономическата мощ на латиноамериканските държави и нарастване на политическото им влияние, началото на реална конкуренция между някои от тях (и формираните с тяхно участие съюзи) и САЩ и прехвърлянето на значителна част от латиноамериканския износ към неамериканските пазари. Регионалната интеграция ще се развива в две посоки – с участието на САЩ или без тях, като вторият вариант ще предобие по-голямо значение. Южноамериканските държави (може би не всички) ще се преориентират от създаването на «общ пазар» към формирането на реално политическо обединение, което, по степента си на консолидация, постепенно ще се доближава до сегашния модел на ЕС.

В рамките на еволюционния сценарий обаче, латиноамериканската интеграция няма да представлява идеологическа конкуренция на САЩ, в глобален мащаб, а реалното и влияние едва ли ще излезе извън границите на Западното полукълбо.

Революционният вариант

Перспективите за реализацията на този вариант се базират на предпоставката за нарастваща роля на едни или други идеологически иновации, както и за отслабването на САЩ, вследствие негативното развитие на вътрешнополитическите процеси в тази страна.

По-нататъшното нарастване на „лявата вълна” би могло до доведе до формирането на латиноамерикански съюз с ясно изразено идеологическо „ядро”, под формата на „боливарианството” или друга „антиимпериалистическа” идеология. Този съюз ще представлява интеграционно образувание, имащо подчертано геополитически характер, с обща територия, единна отбрана и структури на властта на наддържавно ниво. В неговите рамки са възможни промени в сега съществуващите граници (например създаването на Велика Колумбия).

Не е задължително хипотетичният съюз да обединява всички държави от Южна и Централна Америка, но той, при всички случаи, ще се превърне в реален силов център, чиято геополитическа цел ще бъде ерозията на мощта на САЩ. Съюзът ще предприеме консолидирани мерки за изолиране на северноамериканския пазар и мащабното излизане на латиноамериканската икономика на глобалната сцена. Можем да очакваме и, че благодарение на антиимпериалистическата си реторика, той вероятно ще се сдобие с влияние и съюзници и извън Западното полукълбо.

По-нататъшният синтез на лявата идея и католицизма пък може да доведе до формирането в Латинска Америка на нов духовен център на католическия свят, алтернативен на Ватикана. Влиянието му ще бъде осезаемо и в Европа, и в другите части на света, където има компактни маси католици. Авторитетът на латиноамериканския католически йерарх, който ще оглави тази своеобразна „Църква на Освобождението” вероятно ще съперничи с този на римския папа. При положение, че светските наддържавни структури не разполагат с достатъчно реална власт, главата на тази нова църква може да се превърне в своего рода върховен арбитър и духовен вдъхновител на латиноамериканските политически лидери. В крайния си вариант, подобно развитие би могло да доведе до появата в Латинска Америка на своеобразна теократична империя, в чиято идейна основа да се превърне „християнският социализъм”. В този случай, ролята на Латинска Америка, като световен център на влияние, би била максимална.

Разбира се, подобно развитие може да се очаква само при бързо и драматично отслабване на САЩ. Ако действително се случи нещо подобно (което е много малко вероятно), това би довело до доминация на хипотетичния съюз на латиноамериканските държави в Западното полукълбо. Макар че ако това драстично отслабване на мощта на  САЩ стане прекалено бързо, то може да окаже сдържащо влияние върху развитието на интеграционните институции на юг от Рио Гранде. В такъв случай, доминираща тенденция ще стане конкуренцията между най-силните латиноамерикански държави и техните проекти за лидерство в Новия свят. Оставайки си разединена обаче, Латинска Америка може отново да се превърне в обект на борбата за влияние между големите външни сили.

Тоест, колкото и да е парадоксално, но именно наличието на едни умерено силни Съединени щати тласка държавите от Латинска Америка към интеграция. Като всяко отклонение в една или друга посока може да има негативни последици за региона. Така, прекалено силните САЩ ще потискат (както и досега) появата и развитието на конкурентите си в Новия свят, а пък много рязкото отслабване на северноамериканската мощ ще провокира изостряне на съперничеството между отделните държави от Западното полукълбо, оставяйки интеграцията им на заден план.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2024