Studia Balcanica 26 „Изследвания в памет на Апостолос Христакудис”, 388 с., Институт по Балканистика, София, 2008.

Има две тези за балканските проблеми. Едната настоява: „Забравете Балканите”. Втората смята, че само интердисциплинарното изследване на полуострова дава ключ към разбиране на противоречията от миналото и предотвратяването им в бъдеще. Именно на тази задача се е посветил екипът на Института по балканистика при БАН. Поредното му издание е Studia Balcanica 26 „Изследвания в памет на Апостолос Христакудис”. Геополитическият анализ не е цел на авторите, но добросъвестното изложение на фактите позволява да се правят и геополитически изводи.

Сборникът започва със статията на Йордан Баев „Гръцката политическа емиграция в България (1949-1989)”. На фона на човешката трагедия и хилядите лични драми се откроява една ясна политика. Геополитическият интерес надделява над идеологическия. Това става особено видно след смъртта на Сталин през 1953. България започва курс към решаване на висящите противоречия с Гърция. Помощта за политемигрантите в страната се запазва, без да се противопоставя на развитието на отношенията с южния съсед. Гръцките власти също правят разграничение между гърци и „славофони” сред емигрантите, макар и едните и другите да са комунисти.

Екатерина Никова разглежда темата „Балканите и ЕС през 90-те години”. Според нея, процесите в Европа водят до това, непосредственото обкръжение на Югофедерацията (Австрия и Италия), да бъде вече не враждебно, а привлекателно за отделените и части. Стига се до „състезание” коя република ще стигне по-бързо в Европа и коя ще забави това включване. Така възниква парадоксът обединението на Европа, в по-широк план, да ускорява разпадането на Югославия. Европейското обединение създава и нови геополитически приоритети. Разногласията за Югославия между Германия и Франция са по-маловажни от основната цел - договорът от Маастрихт. Същевременно, Балканите открояват и слабите страни на обединението. Войната в Босна показва, че без единни военна мощ, изпълнителни органи, външна политика и политика за сигурност, Европа не е способна на общи действия. Поуката е, че ЕС не може да загърби региона и ако не внесе стабилност на Балканите, ще изнесе оттам нестабилност.

В публикацията „Гърция и България във външната политика на Турция през 80-те години на ХХ век” Антония Тодорова очертава турската политика като активна и многопосочна. Страната подържа позитивен неутралитет в ирано-иракската война, продиктуван от стремежа за използване на арабските ресурси. Данните за периода сочат, че стопанският обмен на Турция с Близкия Изток е равен на този с ЕО. На Балканите, гръцко-турската криза и отношенията с България по време на „възродителния процес” са извън логиката на блоковото противопоставяне, но имат своята геополитическа логика. Гръцко-турските противоречия по егейския и кипърския въпрос са с дълга предистория. През 80-е години, традиционните балкански съюзници – Румъния и Югославия намаляват тежестта си на международната сцена. Това е проблем за Турция и тя е принудена да поддържа войнствена реторика спрямо България, но неофициално да търси пътища за намаляване на напрежението. В заключение се прави изводът, че в трансформацията на турската политика има значителна приемственост.

Материалът на Петрана Каменова е посветен на „Военната хунта в Гърция и нейната икономическа политика 1967-1974”. “Черните полковници” продължават динамичната икономическа политика на предшествениците си за развитие на инфраструктурата, туризма, корабоплаването, химията, тежката металургия и модернизацията на селото. Инвестициите се набавят, чрез заеми от западни държави и гръцки корабособственици. Електрификацията се поставя над идеологията – строежът на електроцентрали се реализира в партньорство със социалистическите страни (СССР и Полша). Митата за съветски стоки са намалени наполовина. Това отваря Източна Европа за гръцките стоки. През 1970, ЕО е на първо място в гръцкия износ, а на второ са социалистическите държави. Бурното икономическото развитие на Гърция спира през 1973, но не заради проблеми със СССР, а заради петролната криза.

Текстът на Петър Парушев е озаглавен: „Кипърският въпрос и българо-гръцките отношения 1960-1964” Конфликтът в Кипър е предпоставка за влошаване на отношенията между Гърция и Турция, но се превръща в катализатор за подобряване връзките на тези две страни с техните съседи. Българската дипломация използва кризата по възможно най-добрия начин и започва преговори с Гърция, довели до решаване на дългогодишните „открити” въпроси между двете страни.

Йорданка Бибина представя „Кипърският проблем в българският печат”. Детайлното проследяване на медиите очертава нагласата на печата да следва тенденцията на геополитическа ориентация на България. Подобряването на отношенията с Турция намалява емоциите. Във вътрешен план има пряка обвързаност между етническите проблеми на България и т.нар „кипърски синдром”, особено в периодите на предизборна ситуация. Изводите се илюстрират с приложената библиография от основните публикации по кипърският въпрос през 90-те години на ХХ век.

В „Рамковата конвенция за защита на националните малцинства и Конституцията на Република  България”, Огняна Хрисимова защитава тезата, че конвенцията не носи нищо ново в теорията и практиката на международното право и дори основните и постановки поначало са заложени в българската Конституция. Изводите дават нов материал за размисъл на автора, тълкуващ конвенцията в геополитически контекст

В „Югославско-албанските отношения и следвоенното устройство на Балканите (1945-1948)” Мариана Стамова твърди, че Югославия подкрепя Албания срещу гръцките претенции, защото я вижда като част от бъдещата южнославянска или балканска федерация. Двустранният договор от 1946 е много по-обвързващ от другите, сключени между т.нар „народни демокрации”. Косово се разглежда като мост между Югославия и Албания и модел за бъдещото им обвързване. Албания поднася своите резерви, като съобразяване с развитието на отношението между СССР и Югославия. Сталин също държи албанското включване във федерацията да върви след българо-югославското сближаване. В тази връзка е отклонено искането за разполагане на югославски дивизии в Албания. Пълното прекъсване на отношенията става на 1 юли 1948, веднага след резолюцията на Коминформбюро „За положението в ЮКП”, като албанското население в Косово е първият потърпевш.

„Католическата църква в Хърватия в политиката на югославския комунистически режим (1945-1953)” на Ирина Огнянова разглежда превръщането на атеизма във водеща политика в Югославия по примера на СССР. След Втората световна война, ударът в цяла Източна Европа е насочен срещу католическата църква, като наднационална организация. Във вътрешен план се преследват свещенослужителите, а във външен – не се сключват конкордати с Ватикана. Проблемът на Югославия с католицизма е по-сложен, защото е част от вътрешния конфликт център – периферия. Комунистическата партия не се идентифицира с националностите, но действа по-предпазливо срещу православното и мюсюлманското духовенство. Тито полага усилия за ликвидиране на физическите носители на национализма. Репресиите в Хърватия са по-ранни и по-жестоки заради националната омраза. Значение има и подкрепата на Ватикана за териториалните претенции на Италия. Процесът срещу Стипанац през 1946 е последван от  серия съдебни разправи с хърватски католически духовници. Контрареакцията на Ватикана да направи Стипанац кардинал, през 1952, води до прекъсване на дипломатическите отношения през 1953.

В „Окупираните балкански страни по пътя към гражданската война” Бисер Петров проследява прерастването на съпротивата в гражданска война след прогонването на германците. Губещи се оказват тези, които не могат да преценят интересите на Великите сили и споразуменията между тях, имащи геополитически характер.

Интересът на Анета Михайлова е насочен към:„Румънското общество и дилемите на модернизацията в периода между двете световни войни”. Румънският елит е културно ориентиран на Запад, но мнозинството продължава да принадлежи на Изтока. Намирането на пресечната точка, определена като „румънизъм”, прави модернизацията културен феномен. Интелектуалният живот е белязан от търсене на точна дефиниция на същината на румънския национален характер, значението на националната специфика в изкуството и културата и очертаването на нови пътища за румънското национална развитие. Желаният „историческият скок” не се реализира, заради неуспеха да се излезе от, предимно аграрния, икономически и манталитетен модел.

В „Славяните в чужда държава”, Искра Баева анализира положението на славянските малцинства в Централна Европа през ХХ век. Акцентът е върху периода след Първата световна война, когато средноевропейските славяни създават свои национални държави. Подчертава се закономерността, че славянските малцинства се намират в по-тежко положенние, когато са в славянски държави. Пример са украинците в Полша и българите в Югославия.

Дженгиз Хаков в „Ататюрк и турско-гръцките отношения” извежда като водеща цел на Ататюрк, преодоляване на враждебността в гръцко-турските отношения. Турският интерес е, да се гарантира в мирния период победата от войната – нещо, което не се прави от големите страни-победителки срещу Германия. Турция се възползва от подкрепата на Италия за създаване на съюзническа система в Източното Средиземноморие и одобрението на страните от Антантата. Гръцко-турският договор от 1930 е подготовка за Балканската антанта от 1934. Нормализирането отнема време, но е постигнато с общите усилия на Ататюрк и гръцкия премиер Венизелос. За съжаление, не е анализиран мотивът на Венизелос да стане съюзник на Ататюрк. Логичната хипотеза е, че подобен съюз най-добре предпазва Гърция от законните стремежи на България да излезе отново на Бяло море.

Юра Константинова представя „Държавният национализъм в политичесите възгледи на Харилаос Трикупис”. За амбициозния премиер от края на ХІХ век задължително условие за успешното отстояване на гръцките национални претенции е намирането на стабилна външнополитическа опора. През цялото си управление, той подържа ориентация към Великобритания. Тя съвпада с разбирането, че опасността за Гърция е „славянството”. Разглежда и приятелското отношение към Османската империя като въпрос на “справедливо търпение”, докато Гърция се подготви за бъдещото премерване на силите. Империята е и естествения съзник срещу българите в Македония. Всички тези оценки, по своята същност, са геополитически. Тактиката на Трикупис е основана на разбирането, че Европа се занимава само с онези въпроси, с които е принудена. Той разрешава на патриотични организации да поготвят въстание при спора с Османската империя за определяне на границите в Епир и Тесалия, продължил от 1879 до 1881, но ги разпуска веднага, след като привличат вниманието на Европа. Представя пред британското обществено мнение Гърция като бариера пред настъпването на руското влияние на Балканите. Страната става по-привлекателна и с политиката на модернизация.

Геополитическото привличане между българи и хървати е онагледено от Румяна Божилова в материала: „Една непозната книга за България и за българите”. Негов герой е Владимир Жидовец, посланик на Независимата Държава Хърватия в България по време на Втората световна война. След приключване на мисията си, той се връща у дома и пише книгата „България през вековете и днес”, представяща един от най-изчерпателните прегледи на историята, географията и настоящето на България.

Соня Велкова разглежда „Новогръцкият език и гръцките изследвания в Румъния в контекста на общобалканското културно развитие (ХVІІ-ХХ век). В началото на периода най-елитните училища в двете дунавски княжества Влашко и Молдова са част именно от новогръцката образователна система. Те пренасят знанията на Просвещението, но и формират елит, с прогръцки симпатии. След обединението на Румъния и особено в края на ХІХ век, има известно отдалечаване на румънския елит поради геополитически спорове с Гърция за наследството на Османската империя. Добрите културни контакти се възстановяват след 1913 и румънската наука се легитимира в световното пространство именнно с изследванията върху Византия  на учени като Николае Йорга.

В „Опис на гръцките книги от няколко варненски колекции” Върбан Тодоров показва как гръцката държава пряко, чрез книжовни дружества, или чрез посредничеството на Патриаршията използва културата, за да разширява влиянието си върху гръцките общности в пределите на Османската империя и Българското княжество. Във Варна това става посредством Гръцкото просветно дружество и настоятелството на гръцките училища, функционирали до 1906.

Материалите в сборника предлагат на всеки читател, според нагласата му, да ги възприеме, като любопитно  историческо четиво или като полезен справочник за геополитическите зависимости на Балканите.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

В навечерието на глобалната финансово-икономическа криза, която междувременно вече се стовари и върху България, Националният статистически институт (НСИ) отчете, за 2007, средно равнище  на   безработицата за цялата страна от 7.75%. В сравнение с редица други европейски страни, то беше оценено като „сравнително благоприятно”. Което, поне на пръв поглед, не дава основания за разгръщането на активен обществен диалог на тази тема. Когато обаче, това равнище се разглежда териториално – т.е. по области и общини, се очертават диспропорции в твърде неблагоприятен диапазон, които ускоряват застаряването и стопяването на населението от българския етнос (1) и обезлюдяване на периферните територии.

С най-неблагоприятна роля  в  тази  насока се изявява столицата София, за която се отчита равнище на безработица, към 2007, от само 1.75%. Което е и основната причина за постоянната миграция на население от другите селища, общини и области, към столицата, включително и с цел постоянно заселсване. В същото време, въпреки че проблемите на София ежедневно присъстват и се дискутират в националните медии, за причините за  нарастването  й  почти не става дума.

Когато този въпрос все пак се повдига, Столична община обикновено се задоволява да реагира с формалната констатация, че трябва да се спре притокът на население. Без обаче да си направи труда да посочи, как точно би могло да стане това.

Вместо активното осъществяване на практически мерки за преодоляване ролята на София като „национална демографска топилня”, столицата продължава да се разширява хаотично и във всички посоки – хоризонтално (като на националните и световни имотни борси масирано се предлагат терени за строителство на жилищни и други обекти), а вече и вертикално – чрез изграждането на небостъргачи и нов правителствен център.

На областно равнище, констатираме, че 19-те централни областни общини могат да се похвалят с равнище на безработица, което е по-ниско от средното за страната (за 2007), т.е. под 7.75%:

От тази група области, с най-широк диапазон е Шуменска област, където периферните общини – Каолиново и Никола Козлево са с десет пъти по-висока безработица.

Безработицата в Бургаска област е по-малка дори и от тази в столицата. Което се дължи най-вече на туристическото развитие на Южното Черноморие. Заетото население обаче е концентрирано по морския бряг, докато в задземието му обезлюдяването на територията, за някои общини, е сред най-високите в страната – както е например в община Малко Търново.

Пак по тези причини, сходно е и положението във Варненска област, където периферните общини имат равнище на безработица седем пъти по-високо, отколкото централната областна община. Що се отнася до Габровската община, причината за по-малката разлика в заетостта между периферните и централната община е най-вече във вече силно напредналия процес на застаряване на населението и обезлюдяване на периферията.

Въпреки сравнително по-ниското равнище на безработица,  в общините  на областните центрове (т.е. в областните градове), по-обхватните сравнения показват, че и те, подобно на столицата София, са се превърнали в своеобразни „демографски топилни”, защото, привличайки заселници от периферните общини, те, всъщност, не увеличават численосттта на населението си. Спрямо най-високата численост на населението им, от 80-те години на миналия ХХ век, днес (т.е. през 2007, от когато датират статистическите данни) абсолютно всички измежду тези областни центрове не демонстрират увеличение. Те просто стопяват населението си. Единственото изключение засега е столицата, която обаче, също „върви” към такова състояние, поради по-силното темпо на стопяване и снижаване на естественото и възпроизводство.

Втората група областни общини, с равнище на безработица по-високо от средната за страната, за 2007 (7.75%), включва осем общини:

Сред различията, които се очертават между областната централна община и периферните общини в тази група, следва да подчертаем, че тук с по-голяма сила се изявява обезлюдеността и застаряването на населението, особено в по-малките села.

Показателят „равнище на безработицата”, за общините с минимална гъстота на населението, постепенно губи значението си,  поради спадане дела на хората в трудоспособна възраст.

Общините, които, през 2007, са имали гъстота под 10 души на кв.км и са почти без по-младо население, са:

Други 37 общини имат гъстота на населението до 20 д/кв.км, като всички те са са периферни, спрямо централните областни общини.

В условията на демографски срив на основния етнос у нас – българският, осреднените статистически данни формират невярна представа. Например, при средногодишно стопяване на населението на страната със средно 40 хиляди човека, за българския етнос то е  с над 60 хиляди.

Измежду европейските страни, в подобна криза на депопулация,  през 30-те години на миналия век, се е намирала Франция. След Втората световна война обаче (до 1960), тя успя да нормализира демографското си развитие, като цялата и държавна политика беше подчинена на тази цел. Процесът е подробно анализиран и илюстриран във великолепната монография на известния френски географ Жан-Франсоа Гравие (1915-2005) „Париж и френската пустиня” (2), която през периода, когато се реализираше тази политика, претърпя три актуализирани издания (през 1947, 1958 и 1972).

У нас, опити в това  направление са правени от 1970 г. насам.  Те обаче не дадоха  резултат, нито пък доведоха до появата на някакви  регулиращи държавни документи. А с такива разполагат всички европейски страни. Сред тях, най-голяма роля се възлага на държавно-устройствените схеми за развитие на икономиката, чрез сравнително равномерно и адекватно използване на територията, за дългосрочно и с национален обхват развитие на инфраструктурата и т.н.

У нас първият План за териториално разположение на производителните  сили беше  съставен и приет през 1972, но си остана неприложен на практика, поради отчайваща неграмотност и местнически субективизъм. По-късно се продължи към същата цел с приемането на Единен териториално-устройствен план, регламентиран за приложение заедно с ново административно деление, в което общините бяха заменени от    селищните системи. Усилията за реализацията им се проточиха цели три години, тъй като чрез тях се посягаше на партийно мотивирания субективизъм, който, в крайна сметка надделя и не допусна да се спре концентрирането на населението в окръжните центрове.

От политическите промени през 1990 насам, се издаваха няколко „указания”, как да се състави нов териториално-устройствен план. Но, въпреки решителното време и националната нужда от него, той се бави вече десет години. Впрочем, истината е, че такъв план въобще не е започнал да се съставя.

В дългогодишния диалог на България с нейните съседи (за излаза ни на Бяло море, с Гърция; за жп връзката Гюешево-Куманово, първоначално с Югославия, а сега с Македония; за мястото на бъдещите дунавски мостове и т.н,), страната ни може да аргументира исканията си и да защити интересите си, позовавайки се на План за устройството на националната територия.

В историята на новата българска държава, именно липсата на геополитически познания, беше сред причините, на 16 юни 1913, България да се хвърли така необмислено в т.нар. Междусъюзническата война, а след това и в Първата световна война (на страната на Централните сили), в резултат от което загуби излаза си на Бяло море, Македония, Източна Тракия, Южна Добруджа и Западните покрайнини. Откъсването им от националната територия, „затвори” България за преки междудържавни контакти и стопански просперитет, силно ерозира националната  идентичност и лиши страната ни от основните й геополитически  шансове.

Днес, почти век по-късно, със съжаление констатираме, че тези геополитически шансове още не се познават и, в преобладаващите случаи, не се използват. Дори и след като настъпилите в България, в началото на 90-те години, политически промени, „развързаха” ръцете ни за провеждането на ефективна геополитика, българския елит все още не показва почти с нищо, че действително е способен на това. Липсват му познания за ефективното използване на природо-географското  положение за напредъка на страната ни.

Днес, пряко отговорен за съставянето на План за устройството на националната територия е Центърът за териториално развитие. А изготвянето на такъв план е основна предпоставка за формиране комплексна фундаментална позиция на страната ни, която да и даде възможност да води равностоен диалог със съседните (и не само) държави.

Многогодишното закъснение за съставянето на План за устройство на територията налага да се даде приоритет на териториално-селищната диспропорционалност, т.е. на целенасочената политика за сближаване равнището на безработицата в отделните общини и  населени места. Разбира се, като неразделна част от въпросния План.

Пред лицето на топяшото се население, принадлежащо към основния държавен етнос, и ускореното му застаряване и на фона на задълбочаващият се процес на обезлюдяване на територията, нуждата от регулиращи и строго спазвани териториално-устройствени документи е от съдбоносно значение. По-нататъшното й пренебрегване може да се окаже гибелно за държавата ни.

5 февруари, 2009

Бележки:

1. Другите два основни етноса от населението в България – турският и особено ромският (циганският), увеличават числеността си, поради по-високото естествено възпроизводство.
2. Gravier J-F., Paris et le désert français, le Portulan, In-8 , 421 p., Paris, 1947.

* Председател на Българското геополитическо дружество

{rt}

Настоящата статия разглежда някои важни особености на териториалните развития на трите последователно съществували български държави на Балканите, поради което е необходимо да започне с изясняване същността на самото понятие „териториално развитие”. Казано накратко, териториалното развитие представлява процес на постепенното формиране на територията на една държава, който има конкретни времеви и пространствени параметри и се подразделя на определен брой етапи. Той се характеризира с начало и край, съвпадащи с началото и края на съответната държава. В хода му последната променя (по-често или по-рядко) своя териториален обхват, което е обусловено от измененията в нейните граници (те, от своя страна, са резултат от определени исторически събития). Промените в обхвата могат да бъдат както позитивни (разширяване на държавната територия) така и негативни (нейното редуциране). Държавите, които претърпяват твърде многобройни промени в своя териториален обхват (какъвто е случаят с трите българските държави на Балканите), притежават динамично териториално развитие.

Трите български държави

Българският народ създава три трайни държави на Балканския полуостров, които хронологично съществуват една след друга. Първата българска държава (известна още като Първото българско царство), обхваща периода от 681 до 1018. Втората Българска държава (Второто българско царство) съществува от 1185 до 1396. Третата, в която живеем днес (първоначално монархия, а от 1946 република), възниква върху политическата карта на Европа през 1878. Съществуването на три отделни държави, разделени от големи времеви хиатуси, не позволява да се говори за общо териториално развитие на Българската държава от Средновековието до днес. Затова наличните три отделни териториални развития би трябвало само да се съпоставят, без да се разглеждат като единна цялост (противното  би било грешка, поне от  теоретична гледна точка). Но казаното дотук в никакъв случай не оспорва факта, че всяка следваща българска държава е приемник на предходната. Тъкмо обратното – цели да подчертае, че тази пряка приемственост изпъква особено ярко в териториален аспект. Налице са удивителни сходства в териториалните развития на трите български държави, които заслужават специално внимание. Целта на настоящата статия е да посочи и анализира именно тези сходства, които са доста интересни и слабо познати. По-долу са разгледани петте от тях, които авторът смята за най-важни.

Ядро („хартленд”) на трите български държави винаги е територията между река Дунав и Стара планина (днешна Северна България, позната още с античното си име Мизия). Това е напълно закономерно, защото споменатите две големи природни прегради осигуряват отлична естествена защита на тази територия. Именно там е зародишната зона (първоначалната територия) на всяка от трите български държави (неслучайно три от столиците на България (Плиска, Преслав и Търново) се намират именно в Мизия), което може да се види нагледно на карта 1. През 681, кан Аспарух откъсва тези земи от Византия и ги превръща в ядро на Първата българска държава. Там се намира ядрото и на Второто българско царство, след като през 1185 успешното въстание на братята Асен и Петър ликвидира византийското владичество. През 1878, Берлинският конгрес предоставя на възстановената българска държава земите между Стара планина и река Дунав (но без Северна Добруджа и областта Ключ), плюс бившия Софийски санджак. Главна задача на българските владетели, след 681, 1185 и 1878, неизменно е да присъединят към тази изходна територия останалите български етнически земи на Балканите, все още намиращи се под властта на могъщата южна империя (през Средновековието Византия, а в по-ново време Османската империя). Следователно, през всички исторически периоди Мизия играе ролята на обединително ядро, към което гравитират останалите неосвободени български земи (които то постепенно приобщава). Затова тя с основание може да бъде наречена „Българския Пиемонт”.

Важно е да се отбележи, че трите български държави възникват върху части от балканските владения на силни империи, стъпили върху три континента (Византия и Османската империя), които българите откъсват сами или с чужда помощ. Съвсем естествено, въпросните империи са недоволни от претърпените загуби и се стремят да ликвидират България (или поне сериозно да я редуцират териториално). В случая с Първата българска държава, става дума за откъсване на земи чрез експанзия отвън, докато в останалите два случая е налице възстановяване на унищожената българска държавност чрез силово отделяне на България от територията на съответната покорила я империя. Това отделяне става след големи въстания (на Асен и Петър, през 1185, и Априлското, от 1876) и последвали ги освободителни войни. Интересно е да се отбележи, че и в двата случая българите са подпомогнати от външни сили, дошли от север – куманите, през 1185, и русите, през 1877.

Всяка от трите български държави е принудена да започне  експанзионистична външна политика, насочена главно на юг-югозапад. Тя се ориентира към нея, за да си осигури по-голяма територия с по-значителни човешки и материални ресурси Тези придобивки са й  жизнено необходими, за да преодолее натиска на многобройните си външни врагове и да оцелее на невралгичния (поради своето кръстопътно географско положение) Балкански полуостров. Експанзията неизменно е насочена срещу враждебната южна империя (Византия или Османската империя) и за нея обикновено се посочват две причини: необходимостта от приобщаването на останалите неосвободени български земи и извоюването на важен излаз на Егейско море. Експанзията се осъществява главно с военни средства (например войните на царете Симеон, Калоян и Фердинанд), но понякога регистрира резултати и чрез дипломатически преговори (например присъединяването на областта Загоре, през 705, и Съединението на Княжество България с Източна Румелия, през  1885).

Като главен театър на войните за разширение на юг се очертава Югоизточна Тракия (тя е арена например на войните от 812-813, 896, 917-927, 1205 и 1912-1913). Другият важен военен театър е Македония. Заради своята заетост на юг България често губи територии на север и запад (посоки, в които обикновено не провежда активна външна политика). Така се случва например по времето на цар Симеон, когато практически е изгубена почти цялата Отвъддунавска България, или през 1913, когато Румъния нахлува в Северна България и откъсва Южна Добруджа. По време на експанзията на юг обаче, основният акцент пада върху Македония, където живее най-компактното българско население извън българските граници. Това контрастира със ситуацията в  Южна Тракия, където българският елемент, по традиция, е по-слабо представен. Тази област е жизненоважен хинтерланд за столицата на южната империя (Византия или Османската империя), поради което е упорито отбранявана и, съответно, по-трудна за овладяване.

Експанзията на юг

Българската експанзия на юг има две основни цели, явяващи се главни опори на имперската власт в Македония и Южна Тракия – градовете Одрин и Солун. България ясно осъзнава, че за да може да се утвърди трайно на северното егейско крайбрежие, се нуждае от най-голямото пристанище там – Солун. Но, в крайна сметка, българите никога не успяват да завземат този ключов град. Що се отнася до Одрин, той неколкократно пада в български ръце (през 812, 893, 917, 1003, 1230 и 1913), но въпреки това България не успява да се установи трайно и в Южна Тракия, тъй като среща упоритото противодействие на застрашената от унищожение южна империя.

Като цяло, експанзията дава трайни резултати само до линията Осоговска планина - Рила – Родопите – Сакар - Странджа. България се утвърждава в Северна Тракия и Софийско, но не успява нито да се наложи в Македония и Южна Тракия, нито да се укрепи твърдо на крайбрежието на Егейско море. Главната причина за това е силната съпротива, която среща на юг, в лицето на южните империи и техните наследници.

В хода на българската експанзия на юг, Софийска област винаги играе много важна роля. Поради своето ключово географско положение, тя се явява врата към Македония и това се осъзнава от всички български владетели. Затова, през 809 и 1195, тя е успешно присъединена към България. Областта става част от нея и през 1878, съгласно решението на Берлинския конгрес, макар за съдбата и да се води ожесточен спор между Русия и Великобритания, разрешен в полза на българите едва след решителната намеса на германския канцлер Ото фон Бисмарк. За голямото значение на тази област в Ново време свидетелства фактът, че именно там е разположена столицата на Третата българска държава – София.

Всяка от трите български държави преживява кулминационен момент в своето развитие, по време на който регистрира своето най-голямо териториално разширение и фактически се превръща (обикновено за кратко) в хегемон на Балканите. През Средновековието това задължително е съпътствано с утвърждаването на бреговете на трите най-големи морета, миещи бреговете на Балканския полуостров – Черно, Егейско (Бяло) и Адриатическо (наричано през Средновековието от българите Синьо). В Ново време тя успява да се закрепи само на крайбрежията на Черно и (за кратко) Егейско море. Този кулминационен момент обикновено е резултат от победоносна война и неизменно се свързва с името на определен могъщ български владетел – Пресиян, през 840, Иван Асен II, през 1235, и Фердинанд, през 1912,.  Общото между трите държави е и това, че възходът бързо си отива, за да отстъпи място на неизбежната национална катастрофа, по време на която обикновено всички реализирани по-рано териториални придобивки са изгубени. През 1256, такава катастрофа е Регинският мир (по силата на който България губи Македония, Беломорието и Родопите, в полза на Никейската империя), а през 1919 - Ньойският диктат.

Същевременно, прави впечатление фактът, че максималният териториален обхват на всяка следваща българска държава прогресивно намалява. Така, докато Първата българска държава обхваща, към момента на своя най-голям възход, около 600 хил. кв. км, при Третата българска държава цифрата е едва 200 хил. кв. км. Това негативно явление се дължи както на силния натиск от страна на съседните държави, така и на териториалното редуциране на българския етнос (пресиран от демографската експанзия на съседните етноси). България се оказва неспособна да контролира своята периферия (защото тя е твърде отдалечена от нейния „хартленд”) и се свива до основното си етническо ядро на юг от Дунав – областите Мизия, Тракия и Македония. Обсадена и атакувана от всички посоки, тя е принудена да се примири с неизбежните загуби (като изостави по-маловажните територии) и дори да започне борба за оцеляване.

Териториалният обхват на трите български държави

Тъй като въпросът за максималните териториални обхвати на трите български държави е много важен, ще си позволя да го разгледам малко по-задълбочено.

При анализирането на въпросните обхвати, прави впечатление фактът, че някои територии влизат едновременно в границите и на трите български държави. От карта 2 става ясно, че припокриващите се територии (с обща площ около 170 хил. кв. км.) са цяла Мизия (с Добруджа), по-голямата част от Македония (Вардарска, Пиринска и част от Егейска), Северна Тракия, Поморавието и Поресавието (около 2/3 от тях влизат в границите на съвременна България). Това съвпадение не е случайно - изброените територии съставляват основната част от българското етническо землище на Балканите и е напълно логично българската власт в тях да е най-силна и дълготрайна (до ХVІІІ-ХІХ век българското население е доминиращо във всички гореспоменати територии).

Наличието на беломорски излаз при всички максимални териториални обхвати недвусмислено говори, че борбата за достъп до топлите морета е сред първостепененните приоритети на България през всички исторически епохи. Македонската посока на разширение също е ясно изразена, защото и в трите случая България контролира повече от половината от територията на въпросната историко-географска област.

Същевременно, прави впечатление отсъствието от списъка на някои важни български територии като Отвъддунавска България, Южна Тракия и Егейска Македония. На какво се дължи това?

Отвъддунавска България (събирателно название на всички български владения северно от река Дунав – Влашко, Молдова, Южна Бесарабия, Трансилвания, Банат и пр.) се оказва много полезна за българската държава, защото е богата на разнообразни природни ресурси (злато, сребро, сол, дървесина и пр.) и представлява сигурен тил при непрекъснатите войни на юг. За съжаление обаче, е слабонаселена и в нея липсват компактни маси българско население, което обяснява лесната и загуба в края на ІХ век (загубена е толкова лесно, колкото е придобита). Борещата се да запази своите основни владения на юг от Дунав България не може да отдели време и сили за спасяването (или отвоюването) на отвъддунавските си територии, които трайно попадат под властта на номадите (унгарци, печенеги, татари и пр.).

Що се отнася до Южна Тракия, през Средновековието тя е контролирана главно от Византия, а в Ново време от Османската империя/Турция и Гърция. Византия и Османската империя я разглеждат като жизненоважна за своето оцеляване, защото представлява хинтерланд на тяхната столица Цариград. Те се опитват на всяка цена да парират българските стремежи за разширение в тази посока и, до голяма степен, успяват.

Колкото до Егейска (Солунска) Македония, ситуацията там е сходна. Солун е втория по значимост град във Византия и Гърция и въпросните две държави се стремят да му осигурят достатъчно широк хинтерланд, гарантиращ безопасността му срещу амбициите на България на юг.

По-долу, за улеснение, съм приложил таблица, синтезираща и обобщаваща най-важната информация за максималните териториални обхвати на трите български държави.

ОСНОВНИ ДАННИ ЗА МАКСИМАЛНИТЕ ТЕРИТОРИАЛНИ ОБХВАТИ НА ТРИТЕ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВИ

Като основен противник на България (опитващ се да възпрепятства нейната експанзия на юг) се очертава силната южна империя (Византия, Латинската или Османската империя), с която тя често воюва на живот и смърт. Спорът с нея е главно за принадлежността на Южна Тракия. Южната империя се стреми да осигури достатъчно широк хинтерланд за своята столица Цариград (Константинопол, Истанбул) и, същевременно, да попречи на България да придобие излаз на Егейско море, за да може да запази позициите си в Западните Балкани.

Но България има и други противници, които я пресират от запад и север.

Като следващ по значение противник се очертава Сърбия, която нанася огромни щети на Втората и Третата българска държава. Нейната експанзия неизменно е ориентирана по долината на река Вардар, към Егейско море (поради невъзможността да се развие на север срещу могъщата Унгария), което налага завладяването на земи с преобладаващо българско население. В този вековен спор, за жалост, губещият е България. Опитите й да си възвърне Македония от Сърбия чрез сила (през 1330, 1913 и 1915) неизбежно завършват с национални катастрофи. Все пак трябва да се отбележи, че България двукратно успява да ликвидира и погълне (изцяло или частично) сръбската държава  – през 924 и 1915. Това статукво обаче се оказва нетрайно, тъй като Сърбия не след дълго успява да възстанови независимостта си.

Динамика на териториалното развитие

Териториалното развитие на всяка от трите български държави се отличава с голяма динамика. Държавата лесно и често променя своите граници, които са слабо устойчиви. Като цяло, реализираните придобивки бързо биват изгубени, така че крайните резултати за България обикновено са негативни. Тези промени са налице главно на юг, като именно южната граница на страната търпи най-чести промени. Понякога промените са свързани с придобиването или загубата на крупни територии (например присъединяването на Трансилвания и Банат към Първата българска държава, през 805,. или поглъщането на Източна Румелия от Княжество България, през 1885), а  в други случаи се касае само за дребни погранични корекции (например отстъпването на Кърджалийския кантон и долината на река Въча, през 1886, на Османската империя). Това е резултат както от нейната външнополитическа активност, така и от натиска на нейните съседи, заинтересувани да възпрепятстват на всяка цена възхода на България.

Изнесените дотук факти ясно доказват наличието на интересни сходства в териториалните развития на трите български държави. И веднага логично възниква въпросът, възможно ли е на базата на тях да се говори  за съществуването на някаква конкретна историческа закономерност, валидна за всички периоди от българската история. Очевидно да, и нейната същност се изразява в това, че през вековете България преследва почти едни и същи външнополитически цели, детерминирани от особеностите на нейното географско положение и историческо развитие. По стечение на обстоятелствата трите български държави винаги имат за изходна територия Мизия и поради това се стремят да се разширят на юг, за да присъединят към себе си всички останали български етнически територии и да затвърдят позициите си на Балканите. Тази закономерност произтича и от факта, че българската държавност нееднократно е прекъсвана от външни фактори (през 1018 и 1396) и обединителният процес трябва да се повтаря отново и отново. В този смисъл, е напълно естествено и средствата за неговото осъществяване да бъдат сходни, а гореспоменатите сходства са резултат именно от използването на тези средства.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Известният френски философ, геополитик и писател Ален дьо Беноа (Фабрис ла Рош) е роден  през 1943 в Сен Симфориен. Завършва философия и социология в Сорбоната. През 1969, в отговор на лявата вълна, заляла тогавашна Франция, създава интелектуалното движение на т.нар. „европейска нова десница”, формирало се около ръководената от него Група за изследване на европейската цивилизация (GRECE). През същата година оглавява списанието „Нувел екол”, а през 1973 – официалния орган на GRECE – списание „Елеман”.  От 1988, под негова редакция, излиза и тематичният алманах „Кризис”.

Дьо Беноа е член на Френската академия, автор на над 50 книги и 3000 статии, преведени на почти двайсет езика. През 1978 получава Голямата награда на Академията за книгата си „Поглед отдясно: Критична антология на съвременните идеи”.

Сред по-известните му творби са „Европейските традиции” (1982), „Проблеми на демокрацията” (1985), „Против расизма” (1992), „Комунизмът и нацизмът” (1998), „Възстанието на културите: Европейски манифест за ХХІ век” (1999) и др.

- Как бихте характеризирал сегашната глобална финансова криза?

- Традиционно е прието да се смята, че капитализмът се подхранва от кризите, които самият той поражда. Става въпрос обаче за цикличните или конюнктурни кризи, които действително са елемент от саморегулиращия се механизъм на капиталистическата система. За преодоляването им се използват вече отработени механизми за стабилизация. Днес обаче се сблъскваме със структурна криза, която е сходна с икономическия колапс от края на ХІХ век, Голямата депресия или петролната криза от 1973.

Съвременният капитализъм се развива на основата на англосаксонския модел, допускащ разрив между реалната икономика и финансовата сфера, което в крайна сметка породи и финансовите балони. Освен това, англосаксонският модел доведе до нарастване мощта на акционерите, превърнали се в истинските собственици на големите предприятия, международните инвестиционни фондове и хеджовите фондове. Тези акционери се стремяха да получат максимална печалба за максимално кратки срокове. За целта, предприятията се прехвърляха в развиващите се страни, което позволяваше да се ограничат разходите за заплащане на квалифицираната работна ръка. В резултат от това ръстът на капитала престана на съответства на ръста на трудовото възнаграждение.

Именно това представлява основната характеристика на сегашния етап в развитието на капитализма, радикалното различие между него и предишния модел, който бихме могли да наречем „фордистки”, по името на Хенри Форд. По времето на фордизма, работниците са наясно, че ръстът на производителността автоматично води до увеличаване на заплащането за труда им. Именно тогава се формира и многобройната средна класа. При това, ако човек веднъж попадне в тази прослойка, е трябвало доста да се постарае за да изпадне от нея. Днес обаче, ситуацията е друга. Ставаме свидетели не само на обедняването на класата на трудещите се, но и на средната класа. Естествена последица от което е намаляване покупателната способност на мнозинството от населението и резкият спад в търсенето. За да поддържат сравнително стабилно жизнено равнище, хората бяха принудени постоянно да вземат заеми. Потреблението се стимулираше от изгодните условия за кредитиране, а не от реалното увеличение на покупателната способност. И, което е най-интересното, платежоспособността на хората, получаващи кредити, не се вземаше предвид. В резултат от това, общата задлъжнялост на американските домакинства надхвърли всички възможни норми. Финансовите организации започнаха да се разплащат помежду си с дълговете на своите клиенти. Формираха се кредитни пазари. Разрастването на тези пазари в условия, когато не съществува практическа възможност за превръщането на кредитните облигации в наличност, стана една от основните причини за кризата. Все в някой момент пирамидата трябваше да рухне, както и стана през есента на миналата година. Нека напомня обаче, че, според повечето анализатори, окончателният крах на финансовата система ще стане факт през 2009.

Финансовата криза води до крах и на либералната идеология, която по времето на Тачър и Рейгън доведе до формирането на системата на „дерегулирания капитализъм”. Фундаментален принцип на тази идеология беше минималната държавна намеса в пазарните механизма. Днес, когато най-големите банки, корпорации и застрахователни фондове молят държавата да им окаже финансова подкрепа, този принцип не издържа никаква критика.

- Какъв ще бъде новият световен ред, който ще се наложи след кризата?

- Разсъждавайки за новия световен ред, хората, кой знае защо, забравят, че в момента в света, на практика, не съществува никакъв ред. Това, на което сме свидетели, е световен хаос. Разбира се, пазарът няма да изчезне и в бъдеще. Пазарната икономика успя да докаже своята състоятелност и ефективност. Само че пазарът трябва да има определени граници и е крайно време да се откажем от идеята, че може да се регулира сам. Сегашната финансова криза го демонстрира с цялата му очевидност.

Освен това, светът следва да реабилитира политическата сфера. Идеолозите на съвременния либерализъм придават значение само на икономиката и правното съзнание, основаващо се върху моралистката концепция за човешките права. В тяхната система от приоритети на политиката е отредена незавидна роля, свеждаща се, на практика, до чисто техническото управление – т.нар. governance. Тоест, управлението на хората се приравнява с манипулирането на вещите, при което се губи човешкото измерение на социалното и политическото устройство. Политиката предполага възможността за избор, докато либералите се стремят да натрапят „единствено правилното” техническо решение. Подобен подход противоречи на самата същност на политическия процес, целящ постигането на всеобщото благо. Либералните икономисти не са в състояние да го разберат, защото вярват в „невидимата ръка на пазара” и признават само стремежа към лично благополучие. Следва обаче да се помни, че човекът не е просто производител и потребител. Той е социално животно, затова принадлежността към колектива, сакралната традиция, религията и духовността представляват естественато му форма на съществуване и определят смисъла на живота му.

И накрая, политиката предполага демократична легитимност на властта, която – колкото и да е парадоксално – не се гарантира в либералната система. Защото новата управляваща класа не притежава такава легитимност. Гражданите са лишени от възможността да избират онези хора, които работят в международните центрове, където всъщност се вземат решенията, както и във водещите световни медии. Тоест, сблъскваме се с криза на системата на представителната демокрация, за чието преодоляване следва да се обърнем към концепцията за „демокрация на съучастието”.

-     Според Вас, може ли сегашната криза да доведе до постепенно забавяне или дори спиране на глобализационния процес?

-     Мисля че не. Глобализацията е свършен факт. Тя обаче може да има различни форми. Днес това е икономическата и технологична унификация, т.е. опитът планетата да се превърне в един огромен пазар. Разбира се, има множество играчи, които не са склонни да се разтворят в процеса на глобализация, опитвайки да съхранят идентичността си. За съжаление, в повечето случаи, съпротивата им придобива конвулсивните форми на безмисления антиглобализъм или шовинистичния национализъм. Това, впрочем, се отнася и до идеологията на ислямските радикали.

Следва да се откажем от формулата „Светът на глобалния Макдоналдс срещу този на глобалния джихад”. Въпросът трябва да се постави по друг начин и той е, дали вървим към еднополюсна или към многополюсна глобализация? Многополюсната глобализация е единствения начин да съхраним културните различия и политическата си самобитност. Ако обаче се реализира концепцията на мондиалистите, в света просто няма да има място за политика.

Няма съмнение, че вестфалският модел на „националната държава” постепенно остава в миналото. Националните държави се оказаха прекалено големи, за да удовлетворят ежедневните потребности на обикновения човек, и прекалено малки, за да отговорят на глобалните предизвикателства. Неслучайно в последно време се говори за възраждане на империите. Имперският опит наистина може да бъде полезен. Защото този модел може да се справя с глобалните проблеми и, в същото време, изисква уважително отношение към локалните автономии. За разлика от него, якобинският модел на държавата, наложил се във Франция, в резултат от прекалената централизация, ликвидира политическия живот по места.

Днес, на локално равнище, следва да възродим социалните връзки вътре в общността, прекъснати през модерната епоха, а на континентално – да формираме мащабни геополитически блокове, които да се превърнат в полюси, регулиращи процесите на глобализация.

-     Смятат Ви за идеолог на „новата десница” в Европа. Как „новите десни” виждат решението на такъв сериозен проблем като миграцията и свързаната с нея ерозия на културното ядро на Европа, както и на целия Западен свят?

- За съжаление, няма оптимално решение на този проблем. Най-малкото няма прости решения за него. Миграцията, която в момента е придобила глобален характер, се превръща в негативно явление, когато достигне мащаби и пропорции, несъвместими с възможностите на страната-приемник. Резултат от неограничената миграция са очевидните социални патологии.

Разбира се, иска ми се миграционните потоци да бъдат ограничени. Може например, да бъдат променени някои аспекти, привличащи мигрантите. Но не бива да се самозалъгваме. Дори страните, активно опитващи се да сдържат миграцията, като например САЩ, не могат да се похвалят с кой знае какви успехи.

В исторически план, миграцията представлява въплътен на практика проект на капиталистическия патронат. Мигрантите са резервната армия на капитала, на когото тази евтина работна сила беше изгодна като инструмент за натиск върху европейската работническа класа и с чиято помощ биваше ограничаван ръстът на работните заплати. Първоначално, чуждестранните работници идваха да припечелят нещо и след това си заминаваха обратно. Но след като започна да се реализира прословутата политика за „съединяване на семействата” и Франция реши да дава гражданство на всеки, роден в страната, без оглед на това, какво е било гражданството на родителите му, миграцията, която дотогава беше предимно трудова и ограничена във времето и по своите мащаби, се трансформира в миграция с цел постоянно заселване, т.е. в преселение.

-     Необратим ли е този процес?

- В определен смисъл, да. Но можем да го забавим. Необходима ни е политика на активно взаимодействие с държавите, от които идват мигрантите. Трябва да им помогнем да се развиват и да се обърнат към самите себе си. Тогава мигрантите ще имат по-малко поводи да заминават и да търсят щастието си в чужбина. На практика се сблъскваме с необходимостта да следваме няколко модела на развитие. Защото не е задължително всички страни да вървят по пътя на т.нар. „american life”, нито пък всеки трябва да имигрира на Запад. Ще повторя обаче, че тук няма лесни решения, много по-лесно е да кажеш нещо, отколкото да го изпълниш.

-     Защо Европа (т.е. европейският модел) се оказва толкова  привлекателна? Дали тази привлекателност ще се запази и в обозримо бъдеще и как ще се променя с течение на времето?

- Всъщност, нима европейският политически модел действително е чак толкова привлекателен? За да отговорим на този въпрос, трябва да сме сигурни, че подобен модел наистина съществува и може да бъде дефиниран. Престижът, с който днес се ползва Европа, се обуславя почти изключително от исторически причини. Потвърждение на това е огромният брой туристи, които идват тук всяка година. Но когато става дума за политика, Европа не успя да се превърне в алтернатива на „глобалния модел”, който днес се разпространява по целия свят. Лично аз ужасно съжалявам за това.

- Защо често противопоставяне понятията „Запад” и „Европа”?

- В хода на историята, понятието „Запад” търпи много сериозна трансформация. През античната епоха Западът се асоциира с Римската империя, а през класическата – като Запад определят европейската цивилизация, която постепенно разширява границите си, застрашавайки самобитността на другите култури и народи. По време на студената война пък, като „западни” се определят всички развити некомунистически държави, включително и Япония. Западът винаги се опитва да обърне останалия свят в своята вяра. По време на Кръстоносните походи става дума за приемането на християнството, а през колониалната епоха – за насаждане на политическите принципи на европейската държавност. Днес Западът се опитва да „присади” в останалите държави американския модел на развитие и икономически ръст.

В тази връзка, въпросът е, дали съвременна Европа е заинтересована от запазването на западния атлантически свят. Според мен, това е изкуствено обединение. От геополитическа гледна точка, Европа е континентално образувание, а САЩ са морска държава. И, отчитайки вечното противопоставяне между „морето” и „сушата”, интересите им не съвпадат по дефиниция.

-     Как оценявате сегашния етап на европейската интеграция?

- Подкрепям идеята за единна Европа, но категорично не съм съгласен с начина, по който тя се реализира в момента. Основната грешка е, че европейските държави се обединяват на основата на търговията и икономиката, наивно разчитайки, че това ще създаде необходимите предпоставки за политическото им обединение. Освен това, брюкселската еврокрация не позволява на европейските народи да участват във вземането на решенията за бъдещето на континента. Лансираният от нея проект за европейска конституция представлява бюрократичен документ, с обем от 150 страници, който няма нищо общо с истинската конституция. В него дори не се говори за това, коя точно институция ще отговаря за практическата реализация на основния европейски закон. Затова, щом народите получат възможност да си кажат думата, те се обявяват против гротесткния проект на еврократите. Така стана във Франция и Холандия, през 2005, същото се случи и в Ирландия през лятото на миналата 2008.

Другата грешка на брюкселските идеолози е, че те предпочетоха физическото разширяване на Съюза пред укрепването на политическото му единство. Така в ЕС влязоха редица зависими от Вашингтон държави от Централна и Източна Европа, на които им липсва чувство за европейска отговорност. В резултат от тези грешки, институциите на обединена Европа, на практика, се оказаха парализирани.

Любопитно е, че и досега липсва ясна представа относно това, защо всъщност се обединява Старият свят. Има две възможни алтернативи. Първата е превръщането на Европа в огромна зона на свободен обмен без ясно очертани граници, която по-късно ще се интегрира в глобалния пазар. Втората е тя да се превърне в независима държава с ясни граници, отчитащи цивилизационните и геополитически фактори, т.е. създаването на континента на самостоятелен силов център.

Естествено, този втори сценарий поражда алергия у САЩ...

След краха на Съветския съюз, външната политика на Съединените щати целеше да попречи на появата на конкуриращ ги силов център. Затова САЩ, които се отнасят благожелателно към формирането на зона за свободен обмен на европейския континент, са настроени против политическото, да не говорим за военното, обединение на ЕС. Те неведнъж даваха да се разбере, че осъждат идеята за създаването на автономна система за сигурност в Европа, която би поставила под въпрос привилегиите на НАТО. Засега Европа се бои открито да декларира своята независимост, но в същото време не желае да бъде възприемана като американска колония. Способни ли са европейците да отправят предизвикателство към САЩ? Днес ЕС е втората по мащабите си икономика в света, водеща търговска държава, превъзхождаща Съединените щати по числеността на своето население. Тоест, Съюзът има всички шансове да формира независим силов център. Особено ако Русия се върне към ролята си на велика държава и демонстрира готовност да възприема Европа в рамките на общата континентална съдба. Разбира се, подобна перспектива плаши американците. Неслучайно те се опитват да обкръжат Русия, подкрепяйки в съседните и държави опозиционните на властта „огнища” и използвайки тактиката на т.нар. „цветни революции”.

- Доколко оправдани са, според Вас, американските опасения?

- Възстановяването на държавността в Русия все още не е приключило. Системата продължава да е доста крехка. И, ако Путин се беше оттеглил от властта, никой не можеше да гарантира, че страната ще продължи да се движи в същата посока. Възраждането на руската мощ е важно не само за самата Русия, но и за нейните съседи. Би било добре, ако тя възстанови ролята си на стратегически и политически център на евразийския континент, както и влиянието си в зоната на своите традиционни интереси. Що се отнася до опитите на САЩ да влязат в тази зона, надявам се, че те ще се провалят, а американските пионки, обслужващи интересите на Вашингтон в постсъветското пространство, ще бъдат отстранени от властта.

- Само че Вашата гледна точка не е особено популярна на Запад, особено ако си припомним реакцията на събитията в Южен Кавказ, през 2008, и газовата криза, в началото на 2009...

- Ако говорим за американската реакция, тя беше напълно предсказуема. САЩ възприеха конфликта в Южен Кавказ като предизвикателство на един от конкурентите си. Европейската реакция обаче, поражда недоумение. Въпреки че Русия просто отговори на грузинското нападение, тя беше обвинена в агресия. За политиците от ЕС враждебността им по отношение на Русия е в пряка зависимост от тяхната ориентация към Вашингтон. В европейското обществено мнение обаче, Русия се възприема доста по-спокойно, там липсват враждебността, страха и антипатиите.

- Доколко, според Вас, европейският модел е подходящ за другите цивилизации?

- Не споделям популярната идея на покойния Самюел Хънтингтън за „сблъсъка на цивилизациите”. Цивилизациите никога не са били политически играчи, въпреки че формират едно от равнищата на международните отношения. Теорията за „цивилизационния сблъсък” е просто нова версия на старото противопоставяне между съвременните (западните) и несъвременните (т.е. традиционните) общества. Теорията на Хънтингтън целеше да сближи Европа и Америка на основата на общото враждебно отношение към арабско-мюсюлманския свят, който в представите на американците е въплъщение на Сатаната – трансформация, която се оказа необходима след разпадането на съветския блок, олицетворяващ по времето на студената война „империята на злото”. Смятам че възприемането на исляма като еднородно течение е огромна заблуда, защото вътре в тази религия са налице съществени разломни линии между отделните му версии, за което говорят и непресъснатите сблъсъци между сунити и шиити. Европа трябва да се стреми да установи диалог с другите цивилизации, а не да се опитва да ги демонизира.

- Смятате ли, че между Западна (ЕС) и Източна (Русия) Европа има някакви общи ценности?

- В геополитически план, Европа и Русия са части от един континент. В рамките на световната система, евразийският континент олицетворява „властта на Сушата” (телурокрацията), докато САЩ – „властта на Морето” (таласокрацията). Противоречията между логиката на Сушата и тази на Морето са непреодолими. Европа и Русия следва да работят за създаването на многополюсен свят, в който всеки културен или цивилизационен полюс да може да влияе върху глобализационния процес. Според мен, най-големият въпрос днес е, дали вървим към многополюсен или към еднополюсен свят, който в крайна сметка ще легитимира американската хегемония. Русия демонстрира на ЕС пример за независимо и суверенно поведение и в този смисъл ние, европейците силно се нуждаем от нея.

- Как се отнасяте към по-нататъшното разширяване на НАТО на Изток?

- Не приемам идеята за интегрирането в НАТО на такива страни като Украйна и Грузия. Подобно решение би било директна заплаха за интересите на Русия и, в същото време, няма да даде нищо на Европа. Присъединяването на тези държави към пакта отговаря единствено на интересите на САЩ, които искат да обградят Русия с нещо подобно на санитарен кордон от американски съюзници. Нещо повече, смятам че НАТО е съвършено лишена от raison d’etre (т.е. от смисъл да съществува). Алиансът е остатък от студената война, който трябваше да изчезне заедно с Варшавския пакт.

- Дали влизането на Барак Обама в Белия дом ще промени отношенията между САЩ и Европа?

- Управлението на Обама ще бъде белязано от смяна в стила и тона на американската политика. Новият президент ще скъса с агресивния милитаризъм и едностранния подход на екипа на Буш и ще се опита да поддържа нормални отношения с всичките си съюзници. Същността на нещата обаче едва ли ще се промени. Американската външна политика слабо зависи от личността на президента, тя се подчинява на определени исторически константи. Като основната измежду тях е хегемонизмът с определен морален отенък. Тоест, Америка иска да контролира целия свят под предлог, че само тя може да донесе демокрация и свобода на хората. На практика обаче, тя просто се опитва да наложи собствения си модел в глобален мащаб. В същото време, очаквам нарастване на напрежението в отношенията между САЩ и Русия. Във Вашингтон продължават да разглеждат тази страна като възможен противник. Следователно, САЩ няма да се откажат от опитите за обкръжаването и, включително и чрез провокиране в съседните страни на т.нар. „цветни революции”, водещи до установяването там на режими, които са откровено враждебни на Русия, както и чрез превръщането на някогашните зони на руско влияние в проводници на американската политика, какъвто е случаят с Грузия например.

{rt}

Трябва да си даваме ясна сметка  за безпрецедентната промяна в политиката и държавното управление на всяка страна през ХХІ век, а оттук и промяната в управлението на сигурността.

По целия свят се ерозира моделът на националната държава, доскоро способна да съществува самостоятелно. Във вътрешен план, държавната власт се оказва загубила своята абсолютна върхова позиция – вековна позиция, която вече не съществува. Властта става по-зависима от всякога не само от частния, но и от бурно развиващия се граждански сектор. Съответно, нараства потребността от държавно-частни и държавно-граждански партньорства при управлението на различни проблеми. Същевременно, националният пазар, националната култура, националната политика и сигурността се интернационализират, поради което започват да се направляват от все повече външни фактори, а не само от вътрешните ръководни инстанции.

В резултат от всичко това, днешната държавна и политическа власт в повечето развити страни се оказва хоризонтално и вертикално обвързана в т.нар. политически мрежи от вътрешни и външни субекти, идващи не само от политическия, но и от частния и гражданския сектор. На мястото на някогашната вертикална линейна структура на държавната власт се появява нова уредба, която е хоризонтална и разсредоточена по конкретни обществени програми и проекти. Така се появяват отделни “острови” от власт, споделена между съответните държавни органи и конкретните заинтересовани субекти. Това развитие предстои неминуемо и пред по-неразвитите страни.

Доброто управление

“Доброто управление” не е алегория, а название на новия нелинеен модел на държавно управление през ХХІ век, адекватен в ситуация на външна глобализация и вътрешна децентрализация. Управляваната децентрализация и споделянето на властта е необходимост, след като пирамидата на властта вече е изгубила своя връх. В подобна ситуация, конкретните мрежи от различни политически, граждански и частни субекти, заинтересовани от даден обществен проект стават по-жизнени от класическите държавни агенции и заменят старата линейна субординация в държавата. Така, нелинейността се превръща в незаобиколим принцип на съвременното управление.

Доброто управление е потребност, носеща полза както на държавните власти, така и на обществото. Това се случва по следния начин:

- Що се отнася до държавните власти, те се нуждаят основно от политическа подкрепа и мобилизация. В това отношение, политическият модел от изминалия век на партийно представени публични интереси губи решително своята ефективност, в сравнение със съвременния модел на споделено пряко управление на отделни проблеми, наречено “конкретни политики”. За разлика от управлението чрез централна политика на цели сектори, управлението на конкретни политики днес носи по-силна и трайна подкрепа и мобилизация – нещо, което британският опит на Тони Блеър например, красноречиво показа на света. Чрез контролирана децентрализация по конкретни проблеми и кооперирането с недържавни субекти, модерните държавни власти са в състояние да си осигурят въпросната, по-голяма от всякога и по-трайна, политическа подкрепа, която се дължи на широкото и трайно обществено съгласие с всяка отделна политика. Това, от своя страна, носи по-голяма ефикасност. Затова политическият ХХІ век няма да бъде партиен, а век на конкретните политики.

- Що се отнася до обществената полза, доброто управление е контролирано децентрализирано създаване и управление на обществени стратегии, конкретни политики и отделни проекти, с което осигурява устойчивото развитие на отделните сектори на обществото. Това носи със себе си обществена ефективност. За пример може да се вземе някое министерство в развита съвременна държава, което вече не е в състояние да управлява самостоятелно „своя” ресор, както преди, без да му се налага да се съобразява с останалите значими субекти, заинтересовани от даден проблем в рамките на ресора. Тук става дума както за други министерства и държавни агенции, контролиращи други „ресори”, така и за неполитически организации от останалите два сектора – частния и гражданския, заинтересовани от конкретния обществен проект. При това, те могат да са както национални, така и международни, и всички заедно образуват т. нар. политическа мрежа.

Един образователен сектор или проблем например, следва да се контролира не само от Министерството на образованието, както повелява линейното мислене, а от мрежа, включваща допълнително, като заинтересовани страни, министерствата на финансите, младежта и пр., както и експерти от Президентството, парламентарни комисии, независими сдружения на учещи и пр., както и частни образователни организации. Вместо да свежда надолу в изолираната си организация предварително съществуваща политическа воля и да разглежда всички равнища под себе си като изпълнители, съвременният ръководител трябва творчески да създава уникална конкретна общност и да се посвети на съвместното изграждане на обществена стратегия или конкретна политика в името на обществения интерес, формулиран от същата тази общност. В нейните  рамки той трябва да открие и докаже координиращата роля на своята институция, която не е непременно зададена предварително.

Държавничеството не е партийност. И доброто управление е проява тъкмо на държавничество, ангажирано по-малко с политиката, като цяло, и повече с конкретните политики. В контраст с предходната управленска ера, основни или водещи ръководни принципи на доброто управление са:

• Морал – целите да се диктуват от общите ценности, а не от конюнктурните интереси;
• Съгласие – търсене на подкрепата на цялото, вместо налагане на единичното;
• Кооперативност – използване на общността от съмишленици вместо губещото егоистично поведение;
• Публичност – прозрачността, а не тайната, като път към трайното решение;
• Нелинейност – управляема децентрализация вместо субординация,
• Хоризонт – вяра в мисленето десетилетия напред за всички, а не до края на мандата и само за някои,
• Авантаж – постоянно дирене на преимущество, а не опит за еднократно постигане на несъществуващо окончателно благоденствие.

Доброто управление на сигурността

Принципите на доброто управление трябва да тържествуват в управлението на всяка област, включително националната сигурност. Това е от полза на управляващи и управлявани. Моделът на доброто управление на сигурността регламентира очакваните обществени и политически резултати от дейността на въоръжените сили. Този модел установява оптималните форми и степени на участие на държавните власти в кооперативното управление на сигурността – Народно събрание, Президентство, Министерски съвет, Министерство на отбраната, Вътрешно министерство и т.н. Той регламентира и границите на участие на недържавните организации в създаването и осъществяването на стратегията за национална сигурност.

Моделът на доброто управление на сигурността представлява система от дейности на държавата, частните и гражданските институции за кооперативно формиране и устойчиво осъществяване на обществения интерес от сигурност.

По смисъла на принципите на доброто управление, националната сигурност не е област на въоръжената защита, а на добре функциониращото обществено управление, без да се отказва и от защитата, като крайна мярка. В съвременното глобално общежитие не въоръженият самотник, а несигурният съсед представлява по-големият проблем – към неговата вътрешна и външна стабилност са насочени всички очаквания, свързани със сигурността. Това звучи в синхрон и с идеите на Сун Цзъ.

От тази гледна точка, не може да се създава модел на управление на сигурността, който да разчита на финала да има въоръжен конфликт. Има други инструменти и методи на защита, по-първични, по-силни, надеждни,  разнообразни, трайни и наситени с вътрешна и външна енергия. Това са преди всичко факторите, стабилизиращи обществото и превръщащи го в надежден партньор в културни, икономически и политически съобщности – накратко, доброто управление. В тази конфигурация въоръжените сили намират своето алтернативно ново амплоа – на елемент на градивната кооперация в международна общност, а не на деструктивна сила на самоизолиралата се държава. С други думи, ако се е стигнало до въоръжена отбрана, вече е късно. В повечето случаи това значи, че нещо е сбъркано още преди конфликта в самото ядро на съвременната сигурност– т.е. грешката е в управлението. Въоръжените сили сега са главно инструмент на общностната и, в частност, на държавната политика за сигурност и „защищават” тъкмо нея чрез участие в политическите програми на държавата, а не защищават, в буквалния смисъл, общността или отделен неин член от враговете.

Отказ от абсолютизиране на въоръжените сили

Затова стратегическата визия за сигурността не може да абсолютизира въоръжените сили и полицията точно толкова, колкото не може да пренебрегва и ролята на доброто държавно управление. Неслучайно, съвременните стратегии за национална сигурност представляват проекти на добро управление, при това не само на областите, пряко свързани със сигурността (като полиция, отбрана, аварии), но преди всичко доброто държавно управление – администрация, политически и публични власти. В това отношение, стратегическата визия не бива да стига до абсолютизиране на правителството (едната изпълнителна власт), пренебрегвайки президентската институция, както и въобще на останалите държавни власти.

Заедно с тава следва непрекъснато да се отчита, че същностна роля в съвременната концепция на сигурността имат пазарът и гражданското общество. Какво би представлявала държава с добър силов капацитет, но с банкрутирал пазар или разгромено гражданско общество? Отговорът е един – диктатура, а тя е сред най-несигурните държавни системи. Целта на отбраната е защитата на обществения интерес, а не самоцел. Самият общественият интерес обаче се формулира чрез широко сътрудничество и обществено съгласие, а не от правителството или от „отбранителите”.

Обратно, доброто управление на сигурността, фокусирано преди всичко върху доброто управление на държавата, е в полза на въоръжените сили. Само доброто управление може да гарантира гражданските, освен националните, ресурси в интерес и подкрепа на отбраната. Става дума за кардиналното по важност развитие на националната инфраструктура в интерес на отбраната. Доброто управление създава ясен регламент за допълващите се функции на всички държавни, пазарни/частни и граждански структури, а не само на държавата.

В този смисъл, понятието “среда на сигурност”, поставено засега в центъра на концепциите за национална сигурност у нас, се оказва твърде тясно, тъй като не е в състояние да постави адекватен акцент върху централната роля за сигурността на доброто (държавно) управление.

Следователно, обществените средства трябва да се харчат не толкова за “средата за сигурност”, колкото за доброто управление, стабилизиращо обществото. Опитът да се откъснат едно от друго “доброто управление” и “средата за сигурност” е нонсенс, тъй като двете се предполагат взаимно. Чия би била средата за сигурност и какво би представлявала тя, когато обществото е нездраво? Ето защо концепцията за “среда за сигурност” трябва да престане да с приема като всеобхватно магическо понятие, отъждествяващо се с визията за сигурност. Продуктът на усилията трябва да е друг: националната сигурност, преди всичко, като сюблимен обществен интерес от адекватно управление.

Стратегическа визия за сигурността

Създаването и провеждането на стратегическа визия за сигурността се нуждае от време за обширна дискусия, водеща до съгласие по всяка точка. Основната цел е формулирането на нова политика на страната в областта на сигурността и отбраната. Защото само от обществена политика на съгласие (макар и не консенсус) може да произтече действителна и трайна сигурност. Оттук произтича и технологията на доброто управление на сигурността. Тя е в разрез с остарялата технология на линейното мислене – по сектори, оглавявани от министерства и координирани от министър-председателя (а не помежду си). Новата логика предполага партньорство на няколко равнища при управлението на сигурността, осигуряващи допълващото се компетентно участие на всички, а не само на някои държавни органи (предимно Министерския съвет), както и допускането на граждански и частни организации.

Прилагайки  принципите на доброто управление, кардиналните решения, свързани със сигурността, могат да бъдат дефинирани и реализирани в следната последователност.

Съветът по сигурност към Министерския съвет следва да се превърне в междуведомствен орган, отговорен за развитието на концепциите, визиите и плановете за сигурност. Тъй като този орган е неизбежно оперативно-политически, необходимо е в негова поддръжка и подчинение да бъде създаден чисто експертен орган (Център), който научно да разработва, самостоятелно и/или в сътрудничество с международните партньори, варианти за сигурността. Този експертен орган (Център) връща продукта от своите разработки в Съвета по сигурността за анализ и създаване на варианти на стратегически планове. Тези варианти следва по-нататък да преминат към Консултативния съвет по национална сигурност при президента за корекция, в името на постигането на политическо съгласие. Всъщност, така Министерският съвет предлага на Президента стратегически документи за сигурността, включително общите изисквания и обхвата на отбранителния план и действията на въоръжените сили за санкциониране. В този вид плановете следва да се върнат обратно в Съвета по сигурността към Министерския съвет (МС) за координиране с научните среди, бизнеса и гражданските структури за осигуряване на обществено съгласие. Плановете се връщат този път в самия МС за окончателно оформяне на предложение, което накрая се внася за приемане в Народното събрание (НС). Така то придобива и парламентарна подкрепа и се превръща в закон. Оттук нататък, разпоредбите на съответния закон се изпълняват от МС, под контрола на НС. Това включва определянето на процедурите и стандартите за отбранително планиране, както и изисквания при изграждането и развитието на инфраструктурата, осигуряващи сигурността и отбраната.

Заключение

Предложената технология синхронизира, взаимно допълва и създава процедури за действието на всички държавни, частни и граждански структури, имащи отношение към конкретните въпроси на сигурността. Тя постига общо съгласие за принципите, насоките, визията за сигурността, а с това осигурява и трайната и максимално широка подкрепа, от която се нуждае един действително стратегически план. Тази схема показва също, как военните ще се впишат в сигурността чрез доброто управление. Те стават съавтори на стратегията за сигурност, а не просто инструмент на нейното приложение.

Предложената кооперативна структура регламентира следните функции на държавните органи:

- Министерският съвет ръководи единствено дейностите по формирането на политиката за сигурност и отбрана, а също разработва и прилага стратегии, политики и планове. МС обаче не може да създава държавната политика в областта на отбраната. Не е присъщо на МС да действа като политически орган, следователно той не може да осигури политическо съгласие като гаранция за жизнеността на общонационалните стратегически планове за сигурността. МС не може по никой начин да замести и заинтересованото мнение на различните частни и граждански структури, от които се предполага да подкрепят всеки проект за сигурността. В този смисъл, МС, сам по себе си, не е достатъчно компетентен да подготви за  внасяне в НС както на проект за стратегия за сигурност на България, така и на политики и програми, за които не е осигурено политическо и обществено съгласие.

- Съответно, Министърът участва във формирането на политика за сигурност и отбрана и ръководи осъществяването на отбранителна политика на страната (министърът на вътрешните работи, съответно, участва по аналогичен начин, както впрочем и други министри) и отговаря за разработването и прилагането на стратегия.

- Народното събрание, по редица причини, не е в състояние самостоятелно да създава стратегии. Това предполага, преди всичко, експертна работа, за която НС няма потенциал. НС не е и кооперативен орган и не осигурява политическо съгласие на работно равнище. Освен това, никой парламент не разполага с технология за постигане на предварително и трайно обществено съгласие. Затова пък в схемата на доброто управление на сигурността НС осъществява парламентарен контрол върху органите на изпълнителната власт за ефективността на провеждането на политиката за сигурност.

- Следването на принципите на доброто управление натоварват президентската институция, и особено Консултативния съвет за национална сигурност, с важни функции. На първо място сред тях е осигуряването на политическа воля за коопериране и съгласие, което никой друг орган не може да осигури, и което е от основно значение за стратегическия характер на успешното управление на националната сигурност. Едновременно с това, президентската институция, конституционно обвързана с мажоритарния избор и персоналната отговорност, добавя към стратегическите документи на сигурността онова, което другите държавни инстанции не могат: лидерска отговорност.

Очевидно е, че принципите на доброто управление, като управляемата децентрализация, паралелната интелективност, политическата кооперативност, разпределени отговорности или общественото съгласие, са основополагащи през ХХІ век, особено за такива организации като въоръжените сили. Възприемането им във визията за национална сигурност ще позволи системата за командване и контрол на въоръжените сили да усвои технологии, изключващи остарелите процедури. В този смисъл и Върховното главно командване ще придобие съвършено друг образ от познатия от времето на Втората световна война, ако възприеме тези принципи и се превърне в съучастник в мрежите на доброто управление в България.

* Ръководител на катедра „Публична администрация” на СУ „Климент Охридски”, статията се базира на доклада, представен от овтора на Конференцията на Началника на Генералния щаб на тема: „Роля и място на органите за ръководство при планиране и провеждане на национални и съюзни военни операции на територията на България”, провела се на 21/22.01.2009

{rt}

„Сърцето ми подксказва, че историята се ражда именно тук, в Скопие, този древен град в сърцето на Дардания. В продължение на векове всички са се стремели към това, но именно на нас ни провървя да отбележим днес официалното откриване на музея. Борците от Косово също са сред нас за да ни поздравят. Албания е в НАТО! Косово е независимо! А албанците в Македония отбелязват деня на албанското знаме!”.

С тези думи, на 30 ноември 2008, водачът на албанския Демократичен съюз за интеграция (ДСИ) и бивш командващ тъй наречената „Национална освободителна армия” (НОА) Али Ахмети откри Музея на НОА в Скопие – първият в световната история музей на тероризма (поне според повечето македонци). В него могат да се видят униформи на бойците от въпросната „армия”, карти на „Велика Албания”, старо оръжие и други експонати от времето на Призренската лига до въоръжения метеж на македонските албанци през 2001.

И така, фалшификацията на балканската история продължава с пълна сила. Албанците открито заявяват, че Косово, Южна Сърбия, Северозападна Македония и част от Черна гора са исконно албански територии, които трябва да бъдат освободени от „славянското робство”, както и, че албанският народ е бил несправедливо разделен от Балканския конгрес през 1878 и е крайно време тази несправедливост да бъде поправена. В рамките на тази кампания, Македония се преименува на „Дардания”, а Скопие се обявява за „древен албански град”. Обявяването на независимо Косово преди малко повече от година, породи мощна вълна на албански национален романтизъм, който напоследък вдъхновява мнозина албанци да продължат действията за „освобождаването на албанските земи”.

Въпреки мнението, че след обявяването на независимостта на Косово и признаването и от редица водещи западни държави, както и от повечето балкански страни, сепаратистките страсти на албанците постепенно ще се успокоят, напоследък заплахата от албанския сепаратизъм за Македония и Южна Сърбия рязко нарасна. За подобна оценка са налице редица сериозни основания.

На първо място, Албанското национално движение Илирида (АNDI) прие (за първи път, през септември 2007, а след това и през ноември 2008) декларация за федерализацията на Македония. По данни на нелегалната прес-служба на ANDI, Движението за Република Илирида е създадено през май 2004, в село Слатино, около Тетово, а първото му събрание се провежда година по-късно – през май 2005, в село Прешовце. На него са присъствали 78 делегати от всички населени пунктове, включителон и от села, които не влизат в границите на т.нар. „Република Илирида”. Водачът на новото движение Невзат Халили, от 2003 насам, официално фигурира в „черните списъци” на САЩ и ЕС (което не попречи на Партията за демократичен просперитет, чиито бивш лидер е той, да го номинира за кандидат-президент в края на януари 2009). По време на албанското въстание в Македония, през 2001, както и след това, Халили живее и работи в Прищина, където година по-късно е арестуван заради участието си в създаването на т.нар. „Армия на Република Илирида”. По данни на KFOR, Халили се е опитал да възобнови военните действия в Македония и да провали изборите, през 2002. Според наличните данни, Невзат Халили и ръководеното от него ANDI подготвят провеждането на нелегален референдум за създаването на културна и политическа автономия в районите, населени с албанци. Впрочем, както е известно, македонските албанци проведоха подобен референдум още през далечната 1992, а подготвяната нова акция се смята за окончателната стъпка към постигането на тази цел.

Преди време, ANDI изпрати до македонските медии специално комюнике, в което се казва, че движението е приело декларация за федерализацията на Македония и създаването на „Република Македония Илирида”, като федерално обединение на двата „държавнотворчески народа”. Тази, неизвестна дотогава организация, призовава за въвеждането на двукамарен парламент с пропорционално представително на „двата основни народа”, въвеждането на албанския, наред с македонския, като официален служебен език на цялата територия на бъдещата федерация, използването на албанската държавна символика, наред с македонската, на всички равнища на властта, въвеждането на общо федерално знаме, президентски избори на принципа на ротацията между представителите на македонската и албанската общности, формиране в отделните субекти на федерацията на собствени армии, милиции и съдебни органи. Според съставителите на тази декларация, границите, разделящи двата субекта, трябва да станат „предмет на по-нататъшно обсъждане”.

Декларацията за образуването на „Република Македония Илирида” беше приета и публикувана само няколко дни след признаването на косовския суверенитет от Македония и Черна гора. Което за пореден път показва, че албанците в Македония (или поне част от тях) се готвят да повторят пътя на съплеменниците си от Косово.

Впрочем, всички изброени по-горе искания напълно съответстват на принципите, заложени в Платформата за разрешаване на албанския национален въпрос (1), обнародвана от Албанската академия на науките през 1998, както и в Декларацията, приета на 22 май 2001 в косовския град Призрен (2). В двата документа се формулира националната политика на албанците в региона, насочена към промяна на техния социален и държавен статут, с постепенното нарастване на броя им от 12 до 20 милиона души. Като основна национална задача се определя по-нататъшното използване на демографско-миграционния ръст на албанската мюсюлманска общност: на първо място, в Косово, след провъзгласяването му за „втора албанска държава”; на второ място, в Македония с превръщането и в македонско-албанска федерация; на трето място, в Черна гора, на четвърто – в Южна Сърбия и, на пето, в Гърция, където следва да се активизира борбата за увеличаване правата на албанските малцинства.

На второ място, в медиите се появиха съобщения за възобновяване мисията на Международната кризисна група (чието седалище е в Брюксел) в Македония и евентуалното повторно назначаване на Едуард Джоузеф за неин ръководител, или пък определянето му за специален пратеник на САЩ за Балканите. Самият Джоузеф, който ръководеше мисията на групата в Македония през 2001-2003, в момента активно работи да бъде назначен за специален съветник за Балканите и Македония, в администрацията на президента Барак Обама.

В същото време, както твърди ираелският анализатор Сам Вакин, който дълги години живя и работи на Балканите (а през 1999-2002 беше икономически съветник на македонското правителство), в САЩ са се появили съобщения, че американците възнамеряват да ерозират позициите на сегашното македонско правителство, като, според него, водеща роля за това може да бъде отредена именно на Международната кризисна група. Тук е мястото да напомня, че навремето в ръководството на групата влизаха знакови фигури, като Джордж Сорос, Збигнев Бжежински и Уесли Кларк.

На трето място, не чак толкова отдавна, професорът от Вашингтонския университет за национална отбрана и бивш заместник началник на Балканския отдел на ЦРУ Стивън Майърс подчерта необходимостта „от мирна промяна на границите на Балканите”, съобразно „новите етнически реалности”. При това, той изрично предупреди, че тези промени ще засегнат и Северозападна Македония. Според него, това би отговаряло на „демократичното и напълно легитимно право на албанското население да живее в границите на онази държава, в която самото то иска да живее”.

Всички тези изявления съвпаднаха с две важни международни събития – разполагането в Косово на частите на EULEX (т.е. Мисията на ЕС в Косово), символизиращи новата роля на Европейския съюз на Балканите, и началото на мандата на Барак Обама.

Очевидно „балканските съюзници” на САЩ и ЕС измежду албанците и техните „лобисти” в международните организации вече имат готова програма, която ще се опитат да реализират. Тя включва провеждането на референдум в Македония, след което да последва обявяването на албанска автономия. В същото време те очакват, че евентуалното изостряне на междуетническите отношения ще даде повод за падането на сегашното македонско правителство и би оправдало въвеждането на части на НАТО в страната. Тоест, действително става дума за съвсем конкретен план за действия, от който ще се ръководят радикалните албански елементи в Македония, разчитайки и на подкрепата на новата американска администрация.

Бележки:

1. Платформа за решавање на албанското национално прашање, Академија на науки на Република Албанија, Шкенца, Тирана, 1998.

2. Призренска декларација, Државна библиотека Климент Охридски, Скопjе 2001.

* Политолог от Република Македония, през 2009 защитава докторската си дисертация на тема „Албанското въстание в Македония през 2001: исторически корени и политически последици”.

{rt}