Превръщането на Китай в глобален геополитически силов център е сред феномените на миналия ХХ век, макар че, както е известно, историята на тази цивилизация с изчислява в хилядолетия.
Само допреди стотина години Китай все още е обект на действията на великите сили, борещи се за сфери на влияние в него. Смазването, със силите на европейските държави, САЩ и Япония, на т.нар. „боксерско въстание” (известно още и като въстанието Ихетуан) нагледно демонстрира китайската зависимост от външните сили.
Последвалият ръст на значението на Китай е пряко свързан с подкрепата на САЩ, които разглеждат тази страна като балансьор на нарастващото японско влияние в Азия. Синхайската революция от 1911-1913 слага край на архаичния императорски режим, но не води до вътрешно консолидиране на Китай. От средата на 20-те години (т.е. след революцията от 1925-1927), режимът на Гоминдана в Китай се подкрепя и от Съветския съюз, макар че тази подкрепа често се заменя с периоди на рязко охлаждане на отношенията и дори въоръжени конфликти (като например войната за Китайската далекоизточна железница, през 1929). През тези периоди Москва подкрепя основните противници на Гоминдана – китайските комунисти. От 30-те години, когато рязко нараства опасността от японска експанзия в Далечния изток, болшевиките отново започват да подкрепят Гоминдана, без обаче да спират и помощта на за местните комунисти.
След Втората световна война, Китай се превръща в една от основните зони на геополитическо съперничество между САЩ и СССР. През 1949, подкрепяните от Москва китайски комунисти обединяват Китай (за първи път след рухването на империята), прокламирайки създаването на Китайската народна република, която утвърждава контрола си над Тибет и Синцзян (дълго време те само формално са част от Китай). С помощта на американците, Гоминданът се установява на остров Тайван, а Хонконг и Макао си остават европейски владения (до края на ХХ век).
Придобиването на ядрен статут от Китай, през 1964, е важна стъпка към превръщането на страната в един от световните силови центрове. Междувременно, китайският модел на социализма – т.нар. „маоизъм”, съдейства за утвърждаване влиянието на Китай в редица, освобождаващи се от колониалната си зависимост държави от Азия и Африка, както и сред радикалните революционни движения в Латинска Америка. Няколко десетилетия по-късно, когато Китай вече е постигнал значителни успехи в икономическото си развитие, това се оказва предпоставка за по-нататъшното му проникване в тези региони. В борбата си за влияние, през 60-те и 70-те години, комунистически Китай се ползва с подкрепата на САЩ, които продължават да го разглеждат като ключов балансьор в Източна Азия, но вече не на Япония, а на Съветския съюз. Пречка пред разширяването на тази американска подкрепа е откровено екстремисткият, репресивен характер на режима на Мао Цзедун, провеждащ в страната радикални комунистически експерименти. През този период, Пекин открито декларира намерение да осъществи експанзия, както на север (за сметка на СССР), така и на юг – в Югоизточна Азия. Това води до нееднократни военни сблъсъци: през 1969 със Съветския съюз, а през 1979 – с Виетнам. Не без одобрението на САЩ, Китай помага за временното налагане на екстремистки репресивни режими в Камбоджа и някои други страни от Югоизточна Азия. Като цяло, китайското влияние в този регион, може да се приеме за преобладаващо. Междувременно, успешните пазарни реформи от 80-те години, довели до мощен икономически ръст, либерализация на вътрешната политика, „отваряне” на страната към света и отказ от износа на революционна идеология, значително укрепват международния авторитет на Китай.
Разпадането на Съветската империя открива нови възможности в битката за разширяване на китайската сфера на влияние. Китайската миграция в съседните държави от ОНД постепенно се превръща във важен фактор за оказване на натиск върху тях. Новият статут на Китай бива закрепен и със символичните териториални отстъпки, които правят в негова полза Съветският съюз и Руската Федерация, през 90-те години на миналото и първото десетилетия на настоящото столетие и създаването на нови регионални международни организации (сред тях, като основен инструмент за утвърждаване на китайското влияние се очертава Шанхайската организация за сътрудничество - ШОС). Освен това Китай демонстрира изключителна активност в организирането на Азиатско-Тихоокеанското сътрудничество.
Сред основните направления на китайската политическа и икономическа експанзия през последните години е Африка и особено централно-африканския „пояс” – Судан, Демократична република Конго (Заир) и Ангола.
Китайският и другите глобални силови полюси
Днешните отношения между Пекин и Москва се характеризират с тясно партньорство на различни нива. В същото време е очевидна конкуренцията за влияние в Централна Азия, т.е. в постсъветското пространство. Така, Китай вече постигна значителни успехи в това пространство. Освен това, Пекин все по-забележимо се конкурира в Централна Азия с влиянието на САЩ и ЕС. Засега регионалната конкуренция няма откровено конфронтационен характер. Очевиден е и китайският стремеж да се използва подкрепата на Русия за изтласкването на САЩ и ЕС.
В Южна Азия, Китай се бори за влияние с такъв регионален силов център, като Индия. Традиционна опора на Пекин в тази зона е Пакистан. В същото време, през последните години нивото на конфронтация с Делхи забележимо спадна.
Отношенията на Китай с ислямския свят са белязани от различни степени на конструктично сътрудничество. Така, най-големите държави от Средния изток – Саудитска Арабия (плюс Пакистан, като „транзитна” държава) са ключови партньори за Пекин, особено с оглед получаването на необходимите му енергоносители.
Основният глобален конкурент на Китай са САЩ, като в редица региони конкуренцията помежду им е доста остра. Става дума за Иран, Пакистан и редица държави от Африка и Латинска Америка, върху които Пекин се опитва да оказва влияние. По-малко остро изглежда китайско-американското съперничество в Югоизточна Азия (където влиянието на Китай е доминиращо) и Централна Азия (където то се сдържа от наличието на трети, много сериозен, „играч” - Русия). В същото време, конкуренцията между САЩ и Китай засега няма „фатален” характер - факторите на взаимната икономическа изгода очевидно натежават. Що се отнася до сблъсъка между Китай и държавите от ЕС, той се развива в периферна зона на европейската геополитическа активност и не засяга фундаменталните интереси на двата полюса. Накрая, интересът на Латинска Америка към Китай, като силов център, до голяма степен е обусловено от стремежа на латиноамериканците да се избавят от влиянието на САЩ.
От казаното дотук се налага изводът, че засега няма никаква сериозна заплаха пред динамичното укрепване на глобалните китайски позиции и разширяване сферата на влияние на Пекин. Тук е мястото да обърнем внимание на такъв важен аспект от взаимоотношенията между САЩ и Китай в миналото, като липсата на непримирими противоречия помежду им.
На първо място, днешен Китай, в значителна степен (както вече споменах по-горе), е продукт на усилията на САЩ, които го подкрепят за да балансират влиянието на конкурентите си. Можем да предположим, че и в обозримо бъдеще тази тенденция ще продължи да доминира в американската политика. САЩ могат и занапред да търсят сътрудничество с Китай, в рамките на усилията са за отстраняване на общите конкуренти. Така например, в Централна Азия, САЩ се стремят, заедно с Китай, окончателно да изтласкат оттам Русия, а в Далечния изток – освен да постигнат същото, да създадат и балансьор на все по-активната във външнополитически план Япония. В Южна Азия, целта е да се ограничи мощта на Индия, а в Югоизточна Азия – да се противостои на нарастващата ислямистка заплаха. В Африка пък – да бъде подкрепен Китай, като гарант за относителна стабилност. Тоест, може да се очаква негласно споразумение между Вашингтон и Пекин за разделянето на едни или други региони в света на сфери на влияние (това особено се отнася за Централна Азия).
На второ място, да не забравяме, че САЩ са класическа таласокрация, докато Китай е „телурокрация”. Противоречията между подобни силови центрове рядко имат фатален характер, което създава предпоставки за постигането на компромиси. Много неща ще зависят от характера на американско-китайската конкуренция във всяка конкретна точка на света.
Силните и слаби страни на Китай
Китай изпъква, преди всичко, с огромното си население, съставляващо 1/5 от цялото население на планетата. Тази огромна човешка маса, от която толкова се опасяват всички китайски съседи, е показател не само за мощта, но и за слабостта на Китай.
През 2007, китайският БВП беше 7 трилиона долара, т.е. малко повече от 10% от световния БВП. Което означава, че БВП на глава от населението в Китай се равнява на около 5,4 хиляди долара, което е 9 пъти по-малко, отколкото в САЩ и 6 пъти по-ниско от средното европейско равнище. Освен това китайската икономика се характеризира с големи регионална диспропорции, най-вече между крайбрежните анклави, притежаващи развита инфраструктура и високо жизнено равнище, и вътрешните райони.
На практика, територията на Китай не разполага със собствени енергийни ресурси. Това особено се отнася за петрола и природния газ, както и за урана. В същото време китайските потребности от внос на енергоносители неизбежно ще продължат да нарастват, паралелно с ръста на икономиката, жизненото равнище и нивото на потребление. В градовете на страната живее около 1/3 от населението, т.е. по западните мерки Китай все още е по-скоро неурбанизирана и аграрна държава (в китайския случай едва ли може да се говори за някакъв „постиндустриален” стадий, още повече, че е съмнително дали и Европа и САЩ действително се намират в такъв стадий).
Според стандартите на развитите държави, степента на присъствие на високите технологии в китайската икономика, не е висока. Следва да се има предвид, че научно-техническото новаторство не спада към традиционно силните страни на китайската цивилизация. Макар че много битови изобретения (коприната, хартията, порцелана и т.н.), станали достояние на човечеството, са направени през вековете именно в Китай, там не е изобретен нито един от онези механизми, които определят същността на техническия прогрес през последните столетия. Китай винаги е купувал и продължава да купува изобретения. В по-далечна историческа перспектива това може рязко да намали конкурентоспособността на страната.
Впрочем, същото се отнася и до такъв критерий за мощта на една държава, непосредствено свързан със способността за технически иновации, какъвто са въоръжените сили. Китай разполага с най-многобройната сухопътна армия в света, но ракетно-ядреният и потенциал не позволява военната мощ на страната да се сравнява с тази на САЩ. На практика, Китай няма флот, позволяващ му да решава геополитически задачи в локална война, далеч от собствената територия.
Към традиционно силните страни на Китай обикновено отнасят стабилността на политическото ръководство, позволяващо осъществяването на дългосрочно стратегическо планиране на развитието. След събитията от 1989, в Китай не се е случвало нищо, наподобяващо политическа криза, ако не броим събитията от началото на миналата 2008 в Тибет, които имаха локален характер. Поне засега, в Китай няма опозиция. Което обаче не означава, че нищо не застрашава стабилността на страната.
Както казват понякога, „Китай е цивилизация, която умело се прикрива, че е само една страна”. Периодите на единен Китай, продължаващи столетия, се редуват с не по-малко продължителни периоди на разпад, когато Китай представлява няколко, също досто големи, държави. Предпоследният период на единство започва през втората половина на ХVІІ век, когато Китай е обединен под властта на манчжурската династия Цин. В средата на ХІХ век обаче, държавата започва да се разпада. Върховата точка в този процес е през 30-те години на миналия век. След това комунистите отново обединяват Китай.
Единството на Китай едва ли е застрашено от страна на периферните национални райони, като Тибет и Синцзян, още повече, че китайците там вече са повече от коренното население. Въпреки периодичната активизация на сепаратизма, можем да предположим, че той постепенно ще затихва и то по чисто етнографски причини. Що се отнася до етнически Китай, там нещата не са толкова прости. Всъщност, истински китайски (хански) етнос, в европейския смисъл на това понятие, не съществува. Китайският език се разпада на девет големи, почти неразбираеми един от друг, диалекти, които фактически представляват отделни езици и на които говорят десетки милиони хора. Обща е само идеографичната писменост (йероглифите). Разбира се, това, само по себе си, не може да бъде причина за центробежни тенденции. Още повече, че са налице значителни успехи в приобщаването на всички китайци към пекинския диалект. Въпреки това, при определени условия, етническата нееднородност на Китай може да си каже думата. Както е известно, през 20-те и 30-те години на миналия век, въпреки номинално съществуващата власт на националното правителство на Гоминдана, страната на практика се разпада на отделни губернаторства, които с редица свои черти напомнят за „воюващите помежду си царства” от древността.
Впрочем, в най-близка перспектива, подобно развитие не може да се очаква. Освен това, историята показва, че периодите на единство в Китай винаги продължават по-дълго от едно столетие. И, ако приемем, че сегашният период е започнал преди 60 години, Китай разполага с поне още толкова, за да опита да се превърне в световен лидер.
Няколко прогнози
Китайската външнополитическа стратегия предвижда мирен и постъпателен възход на страната, който качествено да разшири хоризонта на нейното влияние в света. Ако тенденциите за динамичен ръст на китайската икономика се съхранят, приемствеността и стабилността в политиката на страната се запазят, а конкурентните силови центрове (и най-вече САЩ, ЕС и Русия) продължат да изпитват същите проблеми, като днес, Китай има всички шансове, без особени сътресения, да се превърне в най-могъщата (или поне равна на САЩ) свръхдържава на планетата още в средата на ХХІ век. Нещо повече, благодарение на многобройната си диаспора в САЩ, Китай може да се сдобие с по-сериозно влияние върху тази страна, особено ако американците се сблъскат със задълбочаващи се вътрешни проблеми, свързани с етническия дисбаланс.
Увеличаването на китайското население ще представлява заплаха за суверенитета на редица съседни държави. В Пекин разглеждат миграцията като един от инструментите на външната си политика, затова за съседите му (особено за Русия) е наложително твърдото противодействие на тази тенденция, като в същото време бъдат запазени всички останали аспекти на регионалното и глобално сътрудничество.
Като цяло, за първата половина на ХХІ век се очертават два основни сценария, свързани с възможно усилване на геополитическото противопоставяне между Китай и други световни силови центрове.
Изостряне на съперничеството между Китай и САЩ в Латинска Америка, Югоизточна, Южна, Югозападна и Централна Азия, както и в Африка. Това ще стане на фона на изострящата се конкуренция между САЩ и другите силови центрове, недоволни от американския модел на глобализация. В тази борба, Русия, много страни от Латинска Америка, редица ислямски държави (като Иран), Индия и, донякъде, ЕС са потенциални регионални съюзници на Китай. В крайна сметка, това може да доведе да съществено преразпределение на силовите центрове. В резултат от което, по отношение на САЩ, Китай ще се превърне в приблизително същата алтернативна глобална сила (имайки предвид нарасналия му икономически и военен потенциал), каквато през 70-те години на миналия век беше СССР. По-нататъшното развитие на американско-китайското съперническо има доста варианти.
Изостряне на борбата между Китай и (на първо място) макрорегионалните му конкуренти. Тримата най-големи такива конкуренти на китайците са Русия, Индия и Япония. При подобно развитие, САЩ се превръщат в естествен съюзник на Китай (а по отношение на Индия, в такъв съюзник се превръща и част от ислямския свят). Противопоставянето може да се усилва едновременно и по трите направления или пък да става последователно. В същото време, в подобна ситуация, Русия и Индия се превръщат в естествени съюзници, като при определени обстоятелства към тях може да се присъедини и Япония. При този вариант, като основни съперници на Китай се очертават Русия и Индия, като конкурентни „телурокрации”, а Япония (като таласокрация) ще бъде негов второстепенен съперник. Основните зони на съперничество вероятно ще станат Централна Азия и руския Далечен изток (в съперничеството с Русия), Южна Азия, Тибет, северноиндийските щати и Бирма (в съперничеството с Индия). Тук артикулацията на китайските интереси може да бъде съпроводена с директно изразени териториални претенции, което прави актуална военната заплаха за мира в тези региони на планетата.
Оценявайки шансовете на двата, споменати по-горе, глобални сценарии, следва да признаем, че вторият е по-вероятен. На първо място, типични за Китай са постепенните действия, много предпазливата външна политика и отказа от каквито и да било резки стъпки. Пекин едва ли ще се опита да прескочи етапа на структурирането си като доминираща азиатска държава, преди да се ориентира към превръщането си във „втора свръхдържава”. На второ място, което е и по-важно, Китай открай време формира света, който контролира, чрез постепенната асимилация на съседните територии. Първата китайска империя – Цин (ІІІ в.пр.н.е.) е обхващала само днешен Северен и Централен Китай. С течение на вековете, Китай се разширява, като етническото му разширяване върви паралелно (а понякога изпреварва) разширяването на държавата.
Накрая, основната слабост на китайската икономика – зависимостта и от вносните енергоносители, няма как да не принуди Пекин да действа за присъединяването към Китай на съседните държави, добиващи петрол, природен газ или уран. През хилядолетията, логиката на формиране на световните империи никак не се е променила. Както и преди, главната движеща сила си остава обединяването в автархична държава на областите, където се произвеждат средства за производство (а днес енергоносителите са най-важните измежду тях) и тези, където доминира потреблението, с цел да се осъществи необходимия обмен на стоки.
Въз основа на тази логика, можем да очакваме нарастваща китайска експанзия, целяща установяването на контрол над суровинните региони на Централна и Северна Азия (Казахстан, Туркменистан, Узбекистан, Сибир) и осигуряването на сигурни (сухопътни) маршрути за доставката на петрол и природен газ от Близкия и Средния изток, през Пакистан и Индия. В перспектива, това може да доведе да изостряне на съперничеството с ЕС. Като възможно средство, което Китай ще използва за осъществяването на подобна имперска експанзия, провокирана от изчерпването на възможностите за вътрешен ръст, се очертава постепенно нарастващия натиск (включително и чрез засилваща се миграция) върху Русия, Индия и най-близките им съседи. През следващите десетилетия е логично да очакваме изостряне на противоречията между Китай и Русия и Китай и Индия. При това, китайският натиск, най-вероятно, ще бъде подкрепен от САЩ, както беше през целия ХХ век. Възможна реакция на подобно развитие ще бъде възраждане на старите партньорски отношения между Русия и Индия. Впрочем, новите условия могат да провокират появата на нови съюзнически комбинации, например между Русия и Япония, с която Москва няма непримирими геополитически противоречия. Вероятно е също, че Русия, в качеството и на реекспортьор на средноазиатските енергоносители, ще се окаже по-предпочитан съюзник за Европа (ЕС), отколкото Китай, който е основният потребител на тази суровина.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Китай като глобален силов център
Typography
- Font Size
- Default
- Reading Mode