17
Вт, Май
26 Нови статии

Какво представлява "Западът"?

Актуално
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Когато попитали Махатма Ганди, какво мисли за западната цивилизация, отговорът му е: "Мисля, че ако съществуваше, Западът не би бил лоша идея". Макар обикновено да тълкуват тази прочута фраза като проява на пренебрежителна ирония, истината е, че Ганди много внимателно анализира западната цивилизация.

В своя, появил се през 1909 труд, озаглавен "Индийското самоуправление" ("Хинд Сварадж"), бъдешият Махатма, а по онова време - просто Мохандас Ганди, определя стремежа на Британската империя да разпространи западната цивилизация в целия свят не просто като лицемерен, но и като самоубийствен. Той смята, че западната цивилизация може да рухне в резултат от опитите да "печата свои копия" в завладените от нея страни, в духа на масовото производство на европейски стоки за колониалните пазари. Според него, подобно използване на методите на индустриалния капитализъм за "строителство на цивилизации" е изключително опасно. "Този подход лишава понятието "цивилизация" от неговата съшност. Така наречената цивилизация кара европейските нации да деградират, всъщност тя ги разорява - твърди Ганди - Тя служи единствено да прави света все по-удобен в материално отношение, но не е в състояние да се справи дори и с тази задача".

 

 

Легенда:

Западният свят

Член на Европейския съюз

Член на Единния европейски пазар, но не на ЕС

Страна, в която английският е основен език

 

Самоубийствената глобализация

Според Ганди, цивилизацията на индустриалния капитализъм се стреми единствено да разшири производството, търсенето и потреблението на своите стоки по целия свят: "Те искат да превърнат целия свят в огромен пазар за стоките си. Разбира се, няма да успеят да го постигнат, макар че ще направят всичко възможно за това, като няма да се спрат пред всякакви разрушения за да реализират целта си".

Ганди смята, че дори и самото механично разширяване на този процес ще унищожи западната цивилизация именно в хода на опитите за повсеместното и налагане. Защо? Защото капитализмът представлява наднационален феномен, а не "инструмент" на която и да било отделна нация или държава. Точно обратното, капитализмът превръща самите европейски държави в свой инструмент, трансформирайки се постепенно в своеобразен паразит, чиито растеж е свързан на първо място с паразитирането върху неговия европейски "майчин организъм".

Европа позволи на този паразит да стане глобален и да атакува и другите държави по света. В резултат се оказа, че същността на капитализма не се свежда до европейското господство над света, защото самото господство на европейските колониални империи над другите континенти е само средство за постигане целите на капитализма, а не благо за самите европейски народи.

Безалтернативен ли е либералният капитализъм?

Редица други азиатски и африкански мислители също изтъкват различието между спецификата на държавите от Европа и историята на страните в техните региони. Освен това, те възприемат индустриалния капитализъм като постижение на цялото човечество, т.е. като "наше общо дете" за чието раждане Западът по една случайност изиграва ролята на акушерка. Това позволява на много страни от Африка и Азия да приемат капитализма като свое бъдеще, без каквото и да било усещане за риск или непълноценност. Още по времето на Ганди мнозина дават Япония като пример за успешно съчетаване на азиатската култура със съвременната техническа цивилизация.

След поражението на Япония във Втората световна война, в хода на която тази страна съвсем не се показва като хуманна и човеколюбива, макар и да е технически развита, западните държави отново започват да я подтикват към либерално-капиталистическия модел. Впрочем, по онова време съвременните технологии и модернизацията окончателно престават да бъдат привилегия на европейската цивилизация. Дори такъв яростен антизападен лидер като Айман ал-Зауахири, заменил Осама бин Ладен начело на терористичната мрежа Ал Кайда, също прави избор в полза на съвременните технологии. В едно от известните си изказвания през 2008 той обосновава този свой избор със съображения, силно напомнящи мисленето на привържениците на реализираното в Япония съчетаване на съвременните технологии с азиатското мислене.

Великобритания като вдъхновител на японския империализъм

За разлика от него обаче, индиецът Махатма Ганди определя несъмнената универсалност на съвременната цивилизация като нейната най-опасна черта. В тази връзка той посочва, че "нямат да имат край жертвите, загинали в пламъците на същата тази цивилизация, чиито смъртоносен ефект е свързан с това, че хората, оказали се засегнати, смятат, че с тях всичко е наред и, че самата тази цивилизация служи на доброто". Ганди твърди, че Япония се е превърнала в заложник на същото това насилие и жестокост, които, според него, рушат и западната цивилизация. Сред доказателствата за това той посочва демонстрирания през първата половина на ХХ век от Империята на изгряващото слънце стремеж към външни завоевания, изтъквайки, че в това отношение между нея и Британската империя няма особена разлика. Сънародникът и съвременник на Ганди - индийският философ и поет Мохамед Икбал, се стреми да извади европейските идеали, които и двамата често асоциират с христийнството, от разрушителната преса на либералния капитализъм. Икбал се опитва да спаси от дискредитацията и самата идея за християнския свят като платформа, от която на останалите държави да се демонстрират елементите на  разбираемата за всички и притежаваща общочовешка ценност етика на Исус Христос.

Ганди смята, че колонизираните държави не бива да се опитват да постигнат свободата си, сляпо копирайки производствено-техническия модел на Запада и заимствайки безкритично западните държавни институци. Вместо това, според него, освобождаващите се от западната власт колонии следва да се откажат от курса на САЩ и Япония, избегнали колонизацията, възприемайки системата на власт и насилие на държавите-колонизатори. Вместо този американско-японски път на развитие, Ганди предлага да се върви по пътя на истинския идеализъм, намерил своя израз в ненасилствената борба срещу потисниците. Ако колонизираният свят се бе вслушал в съветите на Ганди, той не само щеше да се освободи, но и - вероятно - би реабилитирал по този начин и самия Запад, връщайки го, благодарение на азиатския и африканския пацифистки пример, към един по-морален начин на живот. Тоест, вместо сляпо да следва Европа и Америка - съобразно теорията за модернизацията, ненасилствената борба на колонизираните народи би могла да накара Запада да си припомни собствените си загубени идеали.

С други думи, Махатма Ганди не се опитва да наложи идеята за превъзходството на азиатската цивилизация над европейската. Напротив, той смята, че първата може да освободи втората, помагайки на Европа отново да прегърне своята, собствена християнска истина.

Митовете на колониализма

Един от проблемите, свързани със съвременната цивилизация и нейните претенции за универсалност, е че възприелите западните технологии държави се стремят в същото време да се освободят от обятията на Запада. Пример за това е възходът на японската икономика и експанзионизмът на японската империя още по времето на самия Ганди. Европейските колониални империи осъзнават рисковете, свързани с глобалния характер на собствените им имперски претенции, които в определен момент биха могли да доведат до появата на прекалено талантливи и могъщи "ученици". Затова колонизаторите по правило отричат факта, че техните колониални поданици са усвоили съвременните идеи и схващания, твърдейки, че тези народи все още не са готови да се управляват сами. Сред причините за това, колонизаторите изтъкват бедността и неграмотността на "туземните" народи, техните жестоки нрави, както и враждите между различните етнически и религиозни групи, съществуващи в рамките на  завоюваните народи. Британците използват именно този аргумент, отказвайки на Индия самоуправление дори и в рамките на Британската империя, въпреки че след Първата световна война тя вече е постигнала сравнително добро ниво на развитие. Британците се придържат към това поведение чак до края на Втората световна война. В крайна сметка, Индия става независима през 1947, когато те  не могат да и откажат това, просто защото вече не вземат решенията. По този начин, европейците се опитват да превърнат колониалното съществуване на покорените от тях народи в "безкрайно училище за деца с увреждания". Туземците са принудени цял живот да изучават тънкостите на европейската цивилизация, да не говорим, че няма как да избягат от това "училище".

Разбира се, антиимпериалистическите елементи в покорените държави осъзнават целия фалш на подобни тези и съждения, но нерядко се стремят да направят страните си независими само за да разчистят окончателно остатъците на традиционното общество в тях. Така например, първият индийски премиер след обявяването на независимостта - Джавахарлал Неру, твърди, че Великобритания не е в състояние да модернизира Индия, защото прекалено разчита на подкрепата на индийската аристокрация и други, незаинтересовани от развитието на страната консервативни кръгове. Той смята, че само демократичното правителство може да притежава необходимият твърд дух и легитимност за да осигури на индийците всеобщо образование, намаляване на бедността, прекратяване на междуособните конфликти и отмяна на "варварските традиции и обичаи". И след като Индия доказа състоятелността си като независима държава, би могло да се каже, че Неру и другите лидери на новите независими държави доказват на практика правотата на Махатма Ганди, който твърди, че в съвременния свят са възможни всякакви варианти и пътища на развитие и всяка държава има своя шанс.

Какво представлява Западът?

Европейският империализъм през ХVІІІ и ХІХ век представлява първия опит за разширяване на западната цивилизация върху нови територии. В някои случаи, империалистическите завоевания биват предшествани от християнската мисионерска активност. Още тогава обаче, успехът на европейският империализъм очертава и първата криза на самата идея за "Запада". Империализмът за първи път превръща Запада в нещо неопределено и подвижно, разширявайки го далеч извън пределите на неговата родина Европа и включвайки в това понятие и колониите на европейските преселници в Северна и Южна Америка, Океания, Австралия и т.н.

Описвайки как, Британската империя се трансформира по пътя на експанзията от неголяма държава в Северозападна Европа в своеобразен "световен архипелаг от територии", германският геополитик и юрист Карл Шмит цитира една интересна препоръка на бившия британския премиер от ХІХ век Бенджамин Дизраели, според който, ако територията на Британските острови бъде застрашена, кралицата следва да се прехвърли в Индия, откъдето да продължи да управлява империята. Всъщност, постъпвайки по този начин, тя само би последвала примера на португалския кралски двор, който в началото на ХІХ век се прехвърля в Бразилия, след като войските на Наполеон нахлуват на Пиренейския полуостров. Според Шмит, тази "мобилност" на британската корона още през ХІХ век показва, че благодарение на съвременните технологии властта се оказва "подвижна". Подобна ситуация става възможна в резултат от развитието на промишлените технологии, които според Ганди са заложени в самата основа на съвременната цивилизация.

В книгата си "Земя и Море" (1942) Шмит лансира тезата, че корабът, който е най-важната технология на британската морска империя, представлява своеобразен модел на съвременната цивилизация. Както е известно, всички отношения и действия на екипажа на кораба по правило имат технически характер - всички те целят да гарантират неговото оцеляване и в това отношение хората играят ролята на обикновени инструменти. Единственият възможен принцип тук е чистата функционалност, т.е. всички цели и идеали се свеждат до съвсем прозаични форми. Когато си на път, няма място за спомени и поклонения. Тоест, империалистическата експанзия на Запада води на практика води до пагубна ерозия на собствените му исторически и духовни идеали. Шмит обаче, също както и Ганди, разбира, че истинската държава е нещо повече от просто механизъм, в който хората са обикновени винтчета. Моделът на западната държава не съответства на този идеал: той е мобилен и може да се репликира - разпространявайки се по света, този модел представа да бъде "неотчуждаема собственост" на конкретен народ или държава. Подобно на всяка капиталистическа собственост, западната държава може да променя своите собственици: както е известно, западната икономика се характеризира именно с универсалния характер на обмена.

Така възниква интересна ситуация: докато Западът се асоциира с няколко държави, географски разположени в Европа, това понятие има определена тежест и смисъл. Но когато Западът се разпространява по целия свят, заедно с глобализацията идва и необходимостта от преосмисляне на понятията "Изток" и "Запад". Самият Шмит изрежда възможните последици от глобализацията на Запада в книгата си "Номосът на Земата" (1950). В част от Запада например се превръщат и многобройните колонии на европейските преселници, пръснати по цялата територията на планетата.

За ролята на САЩ

И ето че настъпва момент, когато изглежда, че САЩ са обединили Запада, придавайки реално политическо значение на глобалното понятие "Big West". В края на ХХ век се наложи схемата, според която Западът - това са съюзниците на САЩ. Дотогава пръснатите по територията на планетата империи, като Британската, доведоха до това Западът да загуби географската си цялост: в новите условия държавите по света вече не можеха да бъдат разделяни политически на западни и източни.

Още през ХІХ век започват да възникват алтернативи на традиционното деление на света на европейски държави и "периферия". През 1823 е лансирана доктрината Монро (по името на президента на САЩ Джеймс Монро, представил я в нейния пълен вид - б.р.).Според тази доктрина, Съединените щати разделят земното кълбо на две, поставяйки под пълен свой контрол западното полукълбо. САЩ се обявяват за негов "център", а на Европа, заедно с нейните азиатски и африкански колонии, великодушно се предоставя източното полукълбо. По този начин, в съзнанието на американските (гео)политици, Европа сякаш се оказва в периферията на "новия Запад" и окончателно бива разделена от бившите си американски колонии, в чиито вътрешни работи вече няма право да се намесва.

Доктрината Монро, представена на 2 декември 1823 в годишното послание на президента Джеймс Монро до Конгреса на САЩ, определя Европа като деспотичен и монархически регион, който постоянно е въвлечен в междуособни и колониални войни. Според тази доктрина, Северна и Южна Америка се обявяват за "новата обител на Свободата". Монро твърди, че "поради своето свободно и независимо положение, което успяха да си извоюват и да съхранят, американските континенти занапред не могат да бъдат разглеждани като обект на бъдеща колонизация от която и да било европейска държава". Тоест, той до голяма степен описва Европа и държавите от Стария континент по същия начин, както те самите описват своите азиатски и африкански колонии, обещавайки по същия начин да не се месят в техните вътрешни работи. На практика, обявявайки Северна и Южна Америка за зона извън влиянието на Европа, Съединените щати безцеремонно се нагърбват с ролята на своеобразна империя по отношение на Латинска Америка - тъй като тя също е част от прокламираната от Монро "обител на Свободата" в Западното полукълбо.

Възходът на САЩ съвсем пряко води до криза на Запада, едновременно в няколко различни сфери. На първо място, Западът сякаш се "раздвоява": появяват се САЩ и Европа. На второ място, променя се не само географското положение на Запада, но и самото понятие "Запад" в политически и цивилизационен смисъл. Оттогава насам тази криза се превръща в интегрална част от цялото съществуване на Запада. Той винаги се намира в състояние на криза и промени като нерядко тъкмо това тласка Запада да върви напред.

Западът в условията на студената война

Краят на Втората световна война и последвалата малко по-късно деколонизация на Азия и Африка отново налагат промяна в начина, по който Западът разбира своето географско и ценностно положение. Този път, т.е. в условията на студената война, Западът се разполага по двата бряга на северната част на Атлантическия океан, а Съветският съюз и неговите източноевропейски и азиатски съюзници биват изключени от "цивилизованата" част на света, превръщайки се в част от Изтока. По този начин се оформя ново разделение на планетата на две съперничещи си полукълба. В неговите рамки в основа на "суверенитета" на Запада се превръща блокът НАТО, а на Изток - в противовес на този блок се формира група от съюзници, членуващи във Варшавския пакт.

Фукуяма: от края на добрата история към началото на лошата

Книгата на Франсис Фукуяма "Краят на историята и последният човек" (1992) бележи началото на най-новата по време криза на Запада след края на студената война. През този период Западът одържа впечатляваща победа над комунизма. Беше прекратен един грандиозен конфликт, а с него загубиха смисъл идеологическите и цивилизационни интепретации на съвременния свят, основаващи се съперническото между САЩ и СССР. В тази връзка Фукуяма лансира идеята, че занапред цялата политика ще се превърне в нещо като "леки почиствания на градината", целящи ликвидирането на малкото останали огнища на нестабилност в рамките на общия за цялото човечество либерален световен ред. Предполагаше се, че този световен ред ще бъде белязан с липсата на разделение между Изток и Запад, а светът ще стане "безопасен за либералния капитализъм" (очевидно авторът иронично намеква за американския президент Удроу Уилсън, вкарал САЩ в Първата световно война под лозунга "да направим света безопасен за демокрацията" - б.р.). Изглеждаше, че в новите условия политиката следва да се подчинява на икономиката, затова и глобалният триумф на неолиберализма изглеждаше естествен: та нали тази твърда форма на капитализма трябваше "да направи света безопасен" и за пазара и неговите механизми. Интересно е, че прозападните "цветни ревоолюции" в Източна Европа не бяха осъществени под левичарските лозунги за равенство и подпомагане на бедните. Сякаш станахме свидетели на практическото въплъщение на визията на Махатма Ганди за капитализма като паразит, подчинил действията на собствения си създател.

По един парадоксален начин в аргументацията на Фукуяма прозираше съветското влияние - тя сякаш копираше идеята на Владимир Ленин за победата на комунизма. Според Ленин (който в това отношение следва Енгелс), при комунизма вече няма да има политически борби, а само обикновено администриране. Това понятие е част от теорията на Ленин, че историята на държавата, като инструмент на насилие, ще приключи с победата над капитализма, защото тогава тя вече няма с кого да се бори и ще се трансформира в "мирно народно самоуправление". Само че прогнозираният от Фукуяма преход от традиционната история с нейните политически борби към неолибералния рай с неговото "самоуправление" се оказа илюзия. Всъщност тези очаквания на Фукуяма игнорираха дори и очевидно възникващите вътрешни противници на възхвалявания от него "нов световен ред", при който уж ще изчезне и разделението на света на Запад и Изток.

Хънтингтън в ролята на Касандра

В своя бестселър "Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред" (1996) Самюел Хънтингтън се обявява против тезите на Фукуяма, заявявайки, че враждата между Изтока и Запада, както и историята с нейната неизбежна политическа борба, едва ли ще изчезнат, за да бъдат заменени от безобидните проблеми на глобалното администриране. Напротив, според Хънтингтън, скоро политиката отново ще се прояви в битките, определяни от културата и цивилизацията, само че в тези битки вече няма да участват само контролирани от държавата играчи. В тази нова версия на борбата между културите събитията биха могли да се развият по следния начин. Западът да се върне към своите религиозни корени, под формата на юдаизма и християнството, и да се окаже въвлечен в цивилизационна битка с такива сили като исляма, будизма и хиндуизма. При подобно развитие на събитията географското положение на държавите участници в тази борба няма да играе важна роля.

След терористичните нападения от 11 септември 2001 мнозина осъзнаха, защо вниманието на Хънтингтън към недържавните структури и религията е напълно оправдано (очевидно се има предвид, че въпросните атаки бяха осъществени от религиозни фанатици, а не от държави - б.р.). В новите условия именно тези сили започнаха да придобиват първостепенно значение. Френският историк Мишел Фуко отделя голямо внимание на въпроса за децентрализацията на властта. Днес властта преминава от предишната йерархично организирана държава, чиито действия се определят от логиката, че "върховете ръководят низините", към обикновени процедури, на основанат на обща за всички дисциплина и правила. Именно такава "хоризонтална", т.е. обща за всички система превръща децата, студентите, войниците, пациентите в болниците и дори затворниците - в лоялни граждани. Фуко доказва, че в тези нови условия основната заплаха за стабилността на едно или друго общество се оказват не другите държави, а вътрешните му врагове, в лицето на всевъзможни престъпници и, разбира се, религиозни фанатици и и терористи.

Ислямът в ролята на врага

В наше време именно на тероризма и радикалния политически ислямизъм се възлага ролята на най-страшния "недържавен" враг. За западните общества той представлява едновременно и вътрешна, и външна заплаха, също както в миналото те биват заплашени от сблъсъците на класова основа, а след това и от враждебността между различните раси. Западът дори се опита да даде "лице" на този нов враг, обявявайки му война на територията на Афганистан и Ирак. По този начин Западът сякащ "екстернализира" своя враг, т.е. изнесе го навън, позиционирайки го някъде в Азия. Ситуирането на ислямистката идеология като вражеска, помагаше на държавите от Запада да оправдават налаганите от тях ограничения върху имиграцията, контрола на дейността на джамиите и криминализирането на такива обичаи, като носенето на хиджаб и ритуалните жертвоприношения на животни.

В същото време обаче, ислямът все повече се възприема от западните общества като вътрешна заплаха. И това се случва не заради имиграцията или опитите за ислямизиране на гражданите на западните общество, а защото вече е невъзможно ислямът да бъде причислен в географски план към "незападните" феномени. Мнозина от чуждестранните терористи, участвали в джихада в Сирия, не знаеха нищо за тази страна, нито владееха нейния език, затова пък говореха европейски езици и се чувстваха в Европа като у дома си. Тези терористи израснаха на Запад и като част от Запада и не се тревожат особено, че на света няма такава държава, която да е дотолкова враждебна към Запада, че те да могат да се обявят за нейни граждани, предавайки западните страни (чиито граждани са мнозина от сражавалите се в Сирия джихадисти). Образът на Русия като "новия-стар враг" на Запада също се оказва проблематичен. Днес възстановяването на разбитите след края на студената война отношения между Изтока и Запада изглежда невъзможно, което никак не радва западния избирател. Впрочем, той би следвало да потърси част от вината за разпадането на тези отношения в собствените си елити.

Терористите - врагове без адрес

Една от причините за превръщането на исляма в нов враг на западната цивилизация през ХХІ век бе, че той отдавна не може да изпълнява ролята на неин геополитически съперник. Мишена на разпространилата се из целия свят радикална ислямистка идеология не са отделните държави, а самото "глобално казино", чието съществуване се определя от финансовите потоци, огромния товарен трафик и масовата миграция. Епохата, настъпила след края на студената война се характеризира с превръщането на света в гигантска "търговска зона". На свой ред световната политики представлява множество разнопосочни сили, опитващи се да влияят върху този глобален пазар. Такива усилия полагат както държавите, така и т.нар. "недържавни играчи". Някои от тях се опитват да регулират тази "площадка", други пък - обратното - се стремят към нейната "дерегулация". Тези опити за регулация и дерегулация се отнасят до всичко: от природните ресурси, като петрола или рибата, до индустриалната продукция, включително оръжието и ядрените технологии. Впрочем, те касаят и индивидуалните човешки права, като правото на живот, правото на лично пространство, свободата на словото и свободното придвижване и т.н..

Подобно на многобройните си врагове, мюсюлманските екстремисти се стремят да регулират част от изброените по-горе потоци в рамките на глобалния пазар и да дерегулират други. Но вместо да участват в икономическата конкуренция за да защитят интересите си, джихадистите сеят смърт и разрушения. Изглежда дори че за да постигнат целите си, те са готови да пожертват както себе си, така и своите общества. Ислямският тероризъм обаче не представлява екзистенциална заплаха за нито една, дори за най-слабата държава: сами по себе си, терористите не са в състояние да овладеят властта в нито една страна. Те обаче носят заплахата от граждански конфликти и напрежение в обществото. Дори възникналата в Ирак терористична "Ислямска държава" не се опитваше да очертае ясни географски рамки на водената от нея война: къде следва да започва и къде да свърщва територията, която терористите от ИД искат да овладеят? Вместо това бойците на ИД продължават да атакуват цели в различни и несвързани помежду си части на света. Както изглежда, важен момент в "бунтовническата" активност на тези терористи е нихилистичното отричане на личните интереси като движеща сила на икономическата рационалност, обуславяща човешкото поведение.

Брекзит и Тръмп като белег за надигащо се надоволство в западните общества

Жертвоготовността на ислямските екстремисти не само накара Запада да интензифицира опитите си за противопоставяне на войнствия ислямизъм, но доведе и до един странен феномен, който бих характеризирал като извратено подражение на радикалните ислямисти. Пример за това е все по-ясното самоосъзнаване на Запада като противостояща на исляма цивилизационна сила. Тоест, вместо да се превърне във въплъщение на универсалността и технологичния рационализъм, което толкова се харесва на Махатма Ганди, Западът тръгна по пътя, предсказан от Хънтингтън, т.е. започна да действа под културни и дори почти богословски лозунги. Това се прояви за първи път в рамките на борбата с тероризма, след антиамериканските нападения през 2001, а напоследък и в популисткия и на практика ултранационалистически отказ на определени сили на Запад от универсалния световен ред, основаващ се на система от определени правила, включително свободното придвижване и стандартизацията. Тази визия, набираща популярност в цяла Европа и САЩ, вещае възможния отказ на Запада от доскорошното му неолиберално превъплъщеие,  когато негов основен лозунг бе свободният пазар на стоки и работна сила.

Брекзит е отлична илюстрация за тази форма на нов отказ на част от западните елити от глобализациятна. При това в британския случай този отказ дори бе съпроводен с изестна жертвоготовност. Подкрепящите Брекзит британците бяха склонни да приемат свързани с него загуби, включително икономически, само и само да върнат (както самите те смятат) някогашната си независимост от ЕС. При това тези привърженици на Брекзит сякаш бяха възприели реториката на собствените си бивши колонии, от времето на борбата им за независимост от Британската империя.

Без да отхвърлят открито принципа за личната заинтересованост, те се отказаха от визията за формиралия се след студената война световен ред, обслужващ глобалния неолиберален пазар на стоки и идеи. Започнало във Великобритания, това внезапно, макар и ненапълно осъзнато от всички, заимстване на опита от борбата на бившите колонии, се разпространи в цяла Западна Европа, където консервативните партии и правителства водят "борба" с ЕС за своя национален суверенитети и собствената си култура. При това те отказват да се поддадат на натиска на Брюксет да приемат още мигранти, да се отнасят по-търпимо към исляма и т.н. по същия начин, по който навремето собствените им колонии отказват да приемат принудително налаганата им "уестърнизация". За тях всичко това е опит самите европейски държави да бъдат превърнати в колонии на някакви глобални сили. Дали този необясним исторически обрат представлява някакво странно извращение, или пък сме свидетели на осъществяването на предсказанието на Ганди, че някой ден здравите сили на Запада, неговото християнско ядро, сами ще започнат да се дистанцират от потисническата цивилизация на съвременния глобален капитализъм.

Възходът на Русия и Китай

Също както и толкова критикуваната от Ганди съвременна цивилизация, усилията на Запада да си гарантира глобална геополитическа доминация в хода на борбата срещу тероризма се натъкна на ново препятствие. Навремето Западът успя да наложи на останалия свят определени процедури от типа на външно алтернативните избори, легитимиращи властта в една или друга държава. Внезапно обаче стана ясно, че тези процедури могат да легимират и съществуването на държави, които на Запад определят като "авторитарни". Благодарение на действията на Турция, Русия, Индия и Китай войната срещу тероризма престана да бъде изключително западен проект. Тези държави, в които пазарната икономика понякога се съчетава с квазиавторитарно управление, също участват активно в борбата с тероризма. По този начин и последният проект на Запада за собствената му трансформация в нещо ново, посредством битката с тероризма, също вече не се контролира от него. Паралелно с това ставаме свидетели на ерозията на институционалните форми на Запада. В тази връзка можем да си припомним, как Тръмп извади САЩ от редица алианси и споразумения, а също за Брекзит или възстановяването на граничния контрол в някои части на ЕС. Тези отслабващи връзки обаче се съчетават хармонично с преоткриването от Запада на самия себе си като единна цивилизация. Това би могло да се приеме като своеобразна компенсация за очевидната ерозия на действащите доскоро трансгранични връзки. А може би действително наблюдаваме възраждането на Запада като интелектуален и културен феномен, извън политическия и икономически контекст?

 

*Авторът е преподавател в Колежа "Св. Антоний" на Оксфордския университет, анализатор на Aeon

 

 

Поръчай онлайн бр.3 2022

Поръчай онлайн бр.3 2022 на списание Геополитика