Газа, ХАМАС, Израел и Иран: геополитически, военни и хуманитарни аспекти на конфликта

От първата арабо-израелска война през 1948 до военните ескалации след атаката на ХАМАС на 7 октомври 2023, динамиката между тези играчи се формира от комбинация от териториални претенции, религиозни различия, стратегически интереси и идеологическа непримиримост.
Настоящото изследване си поставя за цел да анализира историческите корени и съвременните измерения на конфликта, като обърне внимание на ролята на Иран в подпомагането на ХАМАС, стратегиите на Израел в управлението на сигурността и блокадата на Ивицата Газа, както и хуманитарните последици от продължителната военна ескалация.

Ивицата Газа, с площ от около 365 км² и население над два милиона души, е една от най-гъсто населените и социално напрегнати територии в света. Управлявана от ХАМАС от 2007 насам, зоната е в центъра на повтарящи се въоръжени конфликти с Израел, като паралелно се наблюдава активна намеса на външни държави. Иран играе ключова роля чрез военната, финансовата и политическата си подкрепа за ХАМАС, което влияе на регионалния баланс на силите.[1]

Методология (Качествен метод)

 Методологията на изследването включва критичен анализ на първични и вторични източници: резолюции на ООН, официални правителствени документи, академични трудове, изследвания на неправителствени организации и актуални медийни публикации. Водещ подход е интердисциплинарният — съчетаващ исторически, политологичен и международноправен анализ.

 Както подчертава[2] Рашид Халиди, „без разбиране на дълбоките исторически слоеве на конфликта е невъзможно да се формулира устойчива стратегия за мир“. Затова първата част на изследването представя хронологичен преглед на ключовите събития, довели до формирането на сегашната ситуация.

Исторически контекст

Формирането на ХАМАС: Организацията възниква през 1987 като ислямистко движение, произлизащо от египетското „Мюсюлманско братство“, и бързо се утвърждава като водеща палестинска въоръжена групировка.

Израелско-палестинският конфликт: Корените на напрежението са в процесите около създаването на държавата Израел през 1948, войните в Близкия изток и неизпълнените мирни инициативи (Осло, Анаполис и др.).

Разделението в палестинското управление: След 2006, когато ХАМАС печели изборите в Палестинските територии, последвалото въоръжено противопоставяне с Фатах води до фактическо разделение в рамките на което ХАМАС контролира Газа, а Фатах — Западния бряг.[2]

Планът на ООН за подялба и войната от 1948 [3]: На 29 ноември 1947 Общото събрание на ООН приема Резолюция 181, с която се предлага разделянето на подмандатна Палестина на еврейска и арабска държава, като Йерусалим остава под международна администрация. Планът е приет от еврейските лидери, но е отхвърлен от Арабския висш комитет, което води до незабавна ескалация на насилието.[4] След провъзгласяването на държавата Израел на 14 май 1948, тя е атакувана едновременно от военни части от Египет, Йордания, Сирия, Ливан и Ирак. Войната завършва с подписването на примирия през 1949, в резултат от което Израел увеличава територията си с около 23% над предвиденото в плана на ООН.[5] Около 750 000 палестинци напускат или са изгонени от домовете си — процес, известен в палестинската историография като Накба („катастрофа“)

Шестдневната война и началото на окупацията на Газа: През юни 1967, по време на т.нар. Шестдневна война, Израел превзема Синайския полуостров, Голанските възвишения, Западния бряг и Ивицата Газа. От този момент Газа остава под израелска военна окупация до изтеглянето на Израел от сектора през 2005.[6] Окупацията води до въвеждане на военна администрация, контрол върху движението на населението и конфискация на палестински земи за изграждането на израелски селища на територията. Съпротивата на палестинците първоначално се ръководи от Организацията за освобождение на Палестина (ООП), но с времето започват да се появяват и ислямистки групи с различна идеологическа ориентация.

Първите прояви на ислямисткото движение в Газ [7]: През 1970-те и началото на 1980-те години в Газа се засилва влиянието на ислямските благотворителни организации, свързани с египетското движение „Мюсюлмански братя“. През този период Израел допуска тяхната дейност, тъй като ги разглежда като противовес на националистическата ООП. Тази среда се оказва ключова за формирането на ХАМАС през 1987, по време на Първата интифада — масовото палестинско въстание срещу израелската окупация.

Както отбелязва[8] Смит, „парадоксът на началото на ХАМАС е, че неговата организационна инфраструктура е изградена до голяма степен в период, когато Израел разглежда ислямистите като  по-малко опасни от светските националисти“.

Геополитическите измерения

 Геополитическите аспекти на конфликта в Газа не могат да бъдат разглеждани изолирано от по-широката регионална и глобална система на сигурност. Сблъсъкът между Израел и ХАМАС, с активната роля на Иран, е част от комплексна мрежа от съюзи, съперничества и стратегически интереси, обхващащи не само Близкия изток, но ангажиращи и международни сили като САЩ, Русия и Китай.[3]

Израел като регионален военен и технологичен център[9]: Израел притежава една от най-модерните армии в света и е водещ производител на отбранителни технологии, което му позволява да поддържа качествено военно превъзходство над противниците си. Стратегическата му позиция край Средиземно море, близостта до Суецкия канал и енергийните находища в Източното Средиземноморие го правят ключов играч в регионалната политика.[4]

ХАМАС като нестандартен играч: ХАМАС не е държава, но функционира като политическо и военно управление в Ивицата Газа. Неговата стратегия включва както въоръжена съпротива, така и дипломатически инициативи за легитимиране на властта на организацията.[10] Подкрепата от Иран, Катар и, частично, Турция му позволява да поддържа капацитет за продължителен военен натиск върху Израел.[5]

Иран като стратегически покровител: Иран разглежда конфликта като възможност за разширяване на своето влияние в Леванта и подкопаване на израелската и американската доминация в региона. [11]Чрез Корпуса на стражите на Ислямската революция (КСИР) и неговото поделение „Ал-Кудс“ Иран осигурява оръжия, обучение и финансова подкрепа на ХАМАС и „Ислямски джихад“.

Международни фактори и баланси: САЩ традиционно подкрепят Израел както политически, така и военно, включително чрез доставки на оръжие и финансиране на отбранителната система „Железен купол“.[12] Русия и Китай, от своя страна, използват конфликта за укрепване на собствените си дипломатически позиции в Близкия изток, подкрепяйки посреднически инициативи или оспорвайки западното влияние.[6]

Както отбелязва [13]Хенри Кисинджър, „Геополитиката на Близкия изток е игра на шах с множество дъски, където всяко местене на фигурата в Газа има отзвук в Техеран, Вашингтон и Москва“.

Сигурност и хуманитарна криза

Военната динамика на конфликта между Израел и ХАМАС, с активното участие на Иран като външен подкрепящ фактор, е ключов елемент за разбирането на неговата продължителност и ескалация. Израел разчита на концепцията за превантивен и бърз удар с цел минимизиране на заплахата още преди тя да се материализира.

На свой ред, ХАМАС се ориентира към асиметрична война, насочена към изтощаване на израелската армия и поддържане на психологически натиск върху населението. [14]Милтън Едуард подчертава, че „ХАМАС превърна подземната война в символ на своята устойчивост и способност да оцелее под постоянен обстрел“ (p. 211). [7]

Повтарящите се ескалации (2008–2009, 2012, 2014, 2021 и 2023) водят до висока степен на цивилни жертви и разрушения. Хуманитарната ситуация се влошава поради ограничения достъп до основни услуги, висока безработица и липса на перспективи за устойчиво развитие.[8]

 От 2007 Израел и Египет поддържат стриктен контрол върху вноса и износа от Газа, което силно ограничава достъпа до храна, лекарства и гориво. Хуманитарните конвои често са обект на забавяне или прекъсване поради военните операции.[15] Световната здравна организация предупреждава, че „Газа е на ръба на пълна хуманитарна катастрофа, с риск от глад, епидемии и колапс на здравната система“.[9]

Перспективи за разрешаване на конфликта

 Международното право предлага нормативна рамка за регулиране на въоръжените конфликти и защита на цивилното население, но приложението му в случая с Газа се оказва силно политизирано и е обект на различни интерпретации. ООН, ЕС, САЩ, Русия и редица арабски държави имат различни и често противоречиви позиции.

• САЩ традиционно подкрепят Израел, но настояват за хуманитарни паузи.
• Европейският съюз е разделен: някои страни членки подкрепят санкции срещу ХАМАС, докато други настояват за дипломатическо признание на Палестина.

Анализите показват, че устойчив мир е невъзможен без включването на няколко ключови условия:

• Прекратяване на огъня и международно наблюдавани гаранции за сигурност.
• Облекчаване на блокадата и осигуряване на хуманитарен достъп.
• Възстановяване на вътрешнопалестинското единство между ХАМАС и Фатах.
• Регионални преговори с участие на Иран, Египет, Катар и други посредници.

 Перспективите за мир са силно зависими от регионалното съперничество между Израел и Иран. Докато Техеран вижда ХАМАС като интегрална част от своята „ос на съпротивата“, Израел разглежда иранското влияние като екзистенциална заплаха. Намаляването на напрежението в този контекст изисква паралелни дипломатически процеси, насочени към постигане на регионална сигурност.[16] Мирът в Газа няма да бъде постигнат само чрез дипломатически документи; той изисква трансформация на политическите реалности и обществените нагласи в целия регион.

Заключение

 Конфликтът е резултат от дългосрочни исторически, идеологически и стратегически процеси. Без регионална дипломация, международна хуманитарна ангажираност и нулиране на логиката на насилието, перспективата за мир остава неясна.

Конфликтът между ХАМАС и Израел, усложнен от участието на Иран, остава без ясен път към разрешаване. Перспективите за мир изискват интегриран подход, включващ регионална дипломация, международни гаранции за сигурност и мащабна хуманитарна подкрепа. Без адресиране на дълбоките исторически и социални причини, напрежението ще продължи да генерира нови цикли на насилие.

Abstract: The conflict in and around the Gaza Strip represents one of the most protracted and complex geopolitical cases in contemporary international politics. At its center are the relations between Hamas and Israel, but also the significant influence of external actors, among whom Iran occupies a leading position. This article examines the historical roots, the dynamics of the conflict, and the role of regional and global factors.

* Докторант в катедра „Международни отношения“ на УНСС

 Използвана литература:

 [1] Byman, D. (2023). Hamas, Israel, and the Gaza Conflict. Brookings Institution Press.

 [2] Hroub, K. (2006). Hamas: Political Thought and Practice. Institute for Palestine Studies.

[3] International Crisis Group. (2024). Iran’s Involvement in Palestinian Affairs. ICG Report No. 234.

[4] Israel MFA. (2023). Policy on Gaza Blockade. Jerusalem: Government of Israel.

[5] Levitt, M. (2013). Hamas: Politics, Charity, and Terrorism in the Service of Jihad. Yale University Press.

[6] Milton-Edwards, B. (2018). The Israeli–Palestinian Conflict: A People's War. Routledge.

[7] Mishal, S., & Sela, A. (2000). The Palestinian Hamas: Vision, Violence, and Coexistence. Columbia University Press.

[8] OCHA. (2024). Occupied Palestinian Territory: Humanitarian Overview. United Nations.

[9] The Guardian. (2025, August 12). Middle East crisis live updates.

[10] The Times. (2025, August 11). EU condemns Israeli attack that killed six journalists in Gaza.

[11 ]UN News. (2025, August 12). 25 Foreign Ministers Call for Flood of Aid into Gaza.

[12] Washington Institute for Near East Policy. (2022). Iranian Support for Hamas.

Бележки:

 [1] (Morris, 2001; Byman, 2011).

[2]  (Khalidi, New York: Metropolitan Books, 2020)

[3] (United Nations, 1947)

[4] (Morris, 2001).

[5] (Pappé, 2006).

[6] (Khalidi, 1997)

[7] (Milton-Edwards & Farrell, 2010).

[8] Smith (2010)

[9] (Inbar, 2024)

[10] (Milton-Edwards, 2023).

[11] (Clawson, 2024).

[12] (Rumer, 2025).

[13] Kissinger (2024) (p. 317).

[14] Milton-Edwards (2023) (p. 7).

[15] (WHO, 2025)

[16] Miller (2025) (p. 289)