В памет на баща ми
доцент д-р инж., о.з. подполковник
Павлин Цветков Козарски (1961-2025)
Все по усложняващата се през последните няколко години глобална геополитическа, геостратегическа и геоикономическа ситуация – особено в регионите на Близкия и Средния Изток и на Централна и Източна Европа – представлява повод, но и възможност да си зададем „кризисните“ и свръхсложни за управленския ни елит въпроси: „Къде е мястото на България в сформиращия се многополюсен ред, както и на произтичащия от него засега Глобален безпорядък? Какво е разпределението на влиянието на все по-отслабващата суперсила САЩ в различните региони на световното пространство?“. Както и да поразмишляваме върху един малко по-лесен въпрос: „Дали не трябва да действаме много по-решително когато управляващите се срещат с европейските и атлантическите си партньори в Брюксел и Вашингтон, най-вече по въпросите на собствената ни сигурност, а и на регионалната такава, като ги поставим над евроатлантическата?“.
Особено след като прибавим към уравнението завръщането на Доналд Дж. Тръмп в Белия дом през януари 2025, както и повторното му обръщане към случващото се в „задният двор“ на САЩ – Латинска Америка, Панама, Карибите, Канада и Гренландия. А също декларацията, че е склонен да остави Източното полукълбо на собствената му съдба и няма да се съобразява с трансатлантическите решения на НАТО. В същото време Тръмп настоя за поне 5% отделен разчет по отрасъла на отбранителните способности на държавите от доскоро неделимата евроатлантическа общност. Освен това заплаши ЕС с въвеждане 30%-но мито за да постигне допустимия, според него, търговски паритет със Съюза (както е известно, в крайна сметка, председателят на ЕК Урсула фон дер Лайен успя да се договори с него митата да не надхвърлят 15%). Републиканската партия на САЩ така и не възприема идеята, че „Великата Република“ (по думите на Чърчил) трябва да защитава като глобален жандарм континентална Европа, Великобритания и Турция от „варварите пред портата“ на „крепостта на цивилизацията“, т.е. от всички държави и народи, обитаващи сърцето на Евразия.
Републиканците смятат, че Европа, като геополитическо образувание, трябва да отделя средства от собствения си бюджет и да ги влага за развиване на своите отбранителни способности в рамките на НАТО, а не САЩ да продължат да поемат този ангажимент в името на общото благо и все по-химерната „евроатлантическа“ кауза. Освен това Републиканската партия е дълбоко разочарована от недостатъчната ангажираност на Стария континент в конфликтите, които САЩ водиха в продължение на две десетилетия в Ирак и Афганистан и протестите на европейците срещу провежданата от Вашингтон милитаристка политика в Близкия и Средния Изток.
Междувременно, Китай се позиционира като втората най-голяма глобална икономика. И дори стартира геостратегически проект, с който планира да прекрои света по свое усмотрение и да се наложи като новия глобален хегемон и покровител на планетата – „Един пояс, Един път“ (EПЕП). А, паралелно с това, се наложи като един от основните партньори в рамките на различните видове диалози в регионите на Близкия и Средния Изток, Арктика, Африка и двете Америки.
В допълнение, САЩ вече планират конкретни действия по окончателното си дистанциране по евразийското направление на НАТО, което засяга най-вече Русия и нейната геостратегическа сфера на влияние – бившият СССР или „близката чужбина“, срещана още и като „Руски свят“, освен това даже изглеждат склонни да предадат, за първи път от 75 години насам, контрола над Върховното главно командване на Въоръжените сили на НАТО в Европа на самите европейци.
Преформулирането на международните отношения
Тоест, за първи път от 75 години насам, като изключим периода на доминация на двуполюсния модел, България има реален геостратегически и геополитически шанс да заяви и да отстоява собствена позиция, която би могла да е различна от тази на ЕС, НАТО и дори на Великите сили. Това става възможно благодарение на трансформирането на международни отношения и глобалната сигурност и превръщането на световния ред в многополюсен, както и съпътстващото го зараждане на нова система за глобална сигурност, имаща по-скоро приоритетен регионален характер.
Новото преформулиране на международните отношения, свързано с втория президентски мандат на Тръмп, както и водената от неговия екип политика за по-нормални и по-рационални отношения между страните от различните региони на земното кълбо, в контекста на войната в Украйна или руския геостратегически проект „Неутрална Украйна“, вече започва да се проявява и да дава конкретни резултати. За първи път от три години насам Русия и Украйна изглеждат склонни (поне на думи) да седнат на масата за преговори и с посредничеството на извъневропейски държави да разрешат конфликта помежду си. В тази връзка следва да отбележа ролята на Китай, Саудитска Арабия, Южна Африка, САЩ и, разбира се, Турция, както и на голяма част от членовете на Африканския съюз в усилията за урегулирането на конфликта.
Междувременно, в Африка настъпиха драматични промени, които иначе биха били невъзможни, или поне щяха да се случат със значително по-бавно темпо. Визирам успешните военни преврати срещу подкрепяните от Франция, Великобритания и САЩ (при управлението на демократите) и регионалната политическо-икономическо-социална организация в Западна Африка (ЕКОВАС), режими в Гвинея, Буркина Фасо, Нигер, Мали, Чад, както и в Габон. На свой ред, Того и Гана сериозно обмислят излизането си от ЕКОВАС, по примера на новосформираната Конфедерация на Сахел (Буркина Фасо, Нигер и Мали), както и евентуалното си присъединяване този алианс, воден от капитан Ибрахим Траоре (Буркина Фасо). Подобно развитие би би било поражение и поредно унижение за старата и вече несъстоятелна във всяко отношение ЕКОВАС, за сметка на новопоявилата се Конфедерация на Сахел, особено ако последната въведе нова обща валута и реализира най-съкровената мечта на покойния либийски лидер Муамар ал Кадафи за Африка, от Триполи до Кейптаун и от Дакар до Могадишу, свободна от неоколониалното господство на западните велики сили и бивши колониални метрополии.
В Южен Кавказ пък се случи немислимо допреди няколко години ключово събитие – Азербайджан си върна изгубеният в началото на 1990-те години район на Нагорни Карабах и притисна още повече Армения в геостратегически план, като задълбочи приятелските си отношения с Турция. Така Баку се еманципира от бившето съветско и още по-далечното си персийско минало, скъсвайки както с Русия, така и с Иран, като в момента усилено работи по изграждането на собствената си азерска национална идентичност. Тоест, за първи път от хилядолетия, се впуска към създаването на „национална митология“ и идентичност, несвързана с Персия (Иран) и Русия, възползвайки се умело от сътрудничеството си с почти всички държави от региона (и, най-вече с Турция и Израел) и от еуфорията около разгрома на Армения във Втората Крабахска война.
На свой ред, в момента ЕС прави точно обратното, възприемайки самоубийствен геополитически, геостратегически и геоикономически курс, като се самоизолира в геополитическо отношение, ерозира водещите си геоикономически позиции, които заемаше до 2022, и, в допълнение, към това, опитва да се трансформира от мирновременен икономическо-политическо-социален съюз във военновременен милитаристки алианс. Съюзът открито се конфронтира с оста Москва-Пекин-Техеран (към която гравитират Делхи и Исламабад). Визирам плана на Урсула фон дер Лайен „Превъоръжи Европа“, който привидно цели да възпира стремежите на Русия в геостратегическото пространство, и по-точно в Украйна, Сирия, Субсахарска Африка и Средиземно море. Тоест ЕС не само се прицелва към същинската структура на Форума БРИКС, но и очевидно се връща към пропадналата идея на федералистите от средата на ХХ век за създаване на т.нар. Европейска отбранителна общност (ЕОО). Разликата е, че този път Съюзът не разчита на помощта на САЩ, с които успя дори да се конфронтира директно, подрепяйки изцяло позицията на режима в Киев, който не е популярен дори и сред най-либералните среди в американската Републиканска партия. Да не забравяме и, че Брюксел традиционно предпочита да си сътрудничи с Демократическата партия, подкрепяйки провежданата от нея външна политики, и да се възползва от осъществявания от демократите меркантилен и йезуитски патронаж спрямо общата политика на сигурност по линия на многоизмерните трансатлантически отношения.
Въпросите, които поставих в самото начало на статията, до голяма степен произтичат от изненадващото и светкавично падане на Сирия, като субект на международните отношения, под властта на международните терористи и ислямски фундаменталисти от групировката „Хаяд Тахрир ас Шам“ (ХТШ). Както е известно, тази групировка не се ползва с положителен имидж в международната общност, но участието на нейните членове в различните терористични организации през последните две десетилетия като: ИДИЛ/ИД, Ал Кайда, Източнотуркестанското ислямистко движение (ИИД) и Джабхад ал Нусра (ДН) се случваше на фона на крайно пасивното и неадекватно отношение на администрациите на Обама и Байдън към ислямистката заплаха. ХТШ нямат изявен легитимен лидер с международен авторитет, с когото висшите чуждстранни ръководители да водят официални преговори и да постигат определени стратегически споразумения. Изключение прави само едно лице, което се представя едновременно като Джолани и Шар/Шеер, макар че доскоро беше сред най-издирваните лица в глобален мащаб от специалните служби на редица държави. Заради спорната му репутация сред наблюдаващите го глобални антитерористични организации той трудно може да бъде приет като легитимен лидер на суверенна държава (макар че Тръмп стори точно това, срещайки се с него в началото на ноември 2025).
В тази връзка, първата опасност в регионален мащаб не само за България, но и за все още нечленуващите в ЕС и НАТО държави от „Западните Балкани“, а именно Сърбия, Косово и Босна и Херцеговина, ще бъдат взривоопасните нови взаимоотношения между Русия, Иран и Турция, което служи като позитив за сигурността на Израел и безвъзмездно подкрепящите го в редица стратегически области на отбраната, финансите, продоволствието и етнорелигиозният мир САЩ.
Да не забравяме, че мюсюлманският фактор в Балканския регион, както и турският геостратегически проект „Ислямска дъга“, продължават да упражняват голямо влияние върху мюсюлманските малцинства в по-слабите военно-икономически и технологично развити държави от региона, в това число и България. Тук следва да отбележа и друг обективен фактор в Близкия Изток, който, подобно на бумеранг, ще окаже влияние върху Балканския регион – ерозията на геостратегическото значение на Източното Средиземноморие в търговско, икономическо, финансово, туристическо и енергийно отношение, както и нарушаването на баланса между оста Тел-Авив-Анкара и вече разрушения шиитски тетрагонал Техеран-Багдад-Дамаск-Бейрут (т.нар. „Шиитската дъга”).
С други думи, безопасността на Израел преминава през разрушаването, страданието, фрагментацията и геостратегическата разруха на Сирия в сегашния и ислямистки вариант. Комбинацията от тези фактори с падането на партията БААС от власт в Сирия, и конфронтацията между трите най-мощни евразийски държави с интереси в Източното Средиземноморие означава едновременно дестабилизация и разруха на Близкия Изток, с изключение на Израел и Йордания. В подобна ситуация за САЩ ще е достатъчно само да поддържат огъня на етническо-религиозната конфронтация между трите държави и собствената си валута като единствената адекватна разплащателна единица в световната търговия. Но и да се надяват да не им се налага да използват Израел или Йордания като инструмент за пряка атака срещу критичната и стратегическа инфраструктура на Иран (петроло и газопроводи, ядрени обекти, места за преработване на оръжия за масово поразяване, складове за балистичен арсенал, хангари за самолети, хеликоптери и други авиационни апарати, в това число дронове).
В случай на конфликт те просто ще гледат да стоят възможно най-дълго настрани от него, докато Израел нанася поражения върху застрашаващите сигурността му обекти на територията на Ислямската република. В случай на необходимост, Вашингтон ще влезе на помощ на Тел Авив в конфликта му с Техеран по отношение на общите им интереси в региона на Средния Изток. Впрочем, през юли 2025, вече станахме свидетели на реализацията на този сценарий. Може би не така стои въпросът за евентуална конфронтация между Аман и Техеран, но и в този случай президентът Тръмп няма да изостави краля на Йордания, който е сред най-ценните съюзници на Вашингтон в региона.
Междувременно, Гърция и Кипър също ще бъдат ударени пряко или косвено в резултат от загубата на туристическите потоци, предизвикването на допълнителни финансови и икономически кризи, увеличаване на държавния дълг, намаляване на продоволствените доставки и търговията, както и увреждане или дори неутрализиране на морския транспорт, в допълнение към което ще нараства етническо-религиозното напрежение между християните и мюсюлманите живеещи в тези държави, зависимостта им от останалите Велики сили и най-голямото унижение и за двете – повишаване на заплахата от военна интервенция и зависимост в енергийно отношение от съседна Турция. Но това важи и за целия региона на Югоизточна Европа и Източното Средиземноморие. Тоест, ще пострада и България, защото геополитическото опиянение на Турция и нейните мегаломански мечти да реализира доктрините Mavi Vatan (Синьо Отечество) и „Зелена/Ислямска дъга”, насочват вниманието на Анкара към България и останалата част на Балканите. Разбира се, има и алтернативен вариант – Турция да обърне по-голямо внимание на все още съпротивляващите се срещу нея фактори в Сирия – местните кюрдски и други враждебно настроени въоръжени формация, които могат да саботират мощта на Анкара в разломния регион на Близкия Изток.
Впрочем, не бива изключваме и повторение на „Египетския сценарий“ в Сирия в рамките на година или две, тъй като дивашките и средновековни действия на ХТШ спрямо сирийския народ, както и компрометирането на Турция, която подкретя сегашния ислямистки режим, допълнително ерозират нововъзникналите отношения между Анкара и Дамаск. Сходна бе ситуацията в Египет през периода 2012-2013, когато генерал Абдел Фатах ас Сиси свали правителството на „Мюсюлмански братя“ след ескалиралото насилие и възможността то да прерасне във всеобхватна криза и да доведе до дестабилизация на цялата държава на по-късен етап. А оттук и друга опасност за националната и регионалната сигурност – ще се увеличи бежанският поток, в това число и от нелегални емигранти от неконфликтни зони, към границите на страната ни, откъдето ще се пренасочат към по-богатите и добре развити държави в Централна и Западна Европа.
Международната общност не осъди антихуманните действия на ХТШ по отношение на страдащото цивилно население на Сирия. Единствените съпротивляващи се срещу новия ислямистки режим в Дамаск са кюрдите в Сирийски Кюрдистан, както и поддържаните от тях сили в Северен Халеб, а също временно прегрупиралите се се в съседен Ирак, военни части, верни на законния президент на страната Башар ал Асад.
Към днешна дата ребрандиралият се от „свиреп главорез, джихадист и сатрап“ на „умерен ислямски опозиционер“ и защитник на етническите, религиозните и LGBT+ общности в Сирия Джолани (Ахмед ал-Шараа), все още не може да наложи своя нов имидж чрез системните си появи по международните медии. Някои от тях се осъществяват с откритата подкрепа на дискредитиралата се през последните три десетилетия Демократическа партия на САЩ (в CNN, CNBS, PBS и много други). Тук обаче няма да се спирам по-подробно на това.
Джолани съумя да изиграе картите си така, че в най-подходящия за него момент в Близкия Изток (отслабването на влиянието на Иран в региона – поради поредицата неуспешни сблъсъци с Израел, ликвидирането на цялото оперативно и стратегическо ръководство на Хизбула в Ливан и разрушаването на немалка част от движението ХАМАС) и пълната концентрация на Русия върху войната с Украйна, успя да заблуди целия „колективен Запад”, предприемайки няколко знакови стъпки:
На първо място, назначи за управител на град Халеб самия ръководител на Сирийската православна църква (Антийхийскоят патриарх). Този акт следва да се тълкува като тактически жест на помирение с всички християнски конфесии след десетилетната кръвопролитна и деструктивна война в страната.
На второ място, беше обявено разформирането на всички паравоенни и терористични организации на територията на Сирия, повечето от чиито бойци бяха интегрирани в редовната сирийска армия. Всъщност най-логичната цел на Джолани е да ги превърне в новата пълзяща заплаха за реализацията в региона на китайския мегапроект „Един пояс, един път“, както и да обезличи истинската Сирийска арабска армия или Въоръжените сили на Сирия. Конфронтацията с Китай ще се прояви чрез институционализирането на терористични организации като „Ислямско движение на Източен Туркестан“, обединяващо предимно уйгури и други тюркскоговорящи централноазиатци, които открито се стремят към въоръжена конфронтация с Пекин. Така, новата ислямска Сирия залага своебразен „капан“ на Китай, провокирайки го да се намеси (включително с военни средства). При всички случаи Сирия е на път да се певърне в „минно поле“, „стена“ или „бариера“ пред практическото изграждане на сухопътното трасе на ЕПЕП в региона, блокирайки не само него, но и отрязвайки китайския достъп до Средиземно море и Европа.
На трето място следва да посоча демонстративният отказ от ответни действия срещу Израел в района на Голанските възвишения след предприетата от него „специална военна операция“, в хода на която израелските въоръжените сили обстрелваха и бомбардираха по суша, море и въздух цялата военна индустрия на Сирия в продължение на месеци, разрушавайки инфраструктурата и оръжейното наследство от ерата Асад. Единствено незасегнати останаха руските военни бази в провинция Латакия – военноморската „Тартус“ и военновъздушната „Хмеймим“. Джолани отказа да се конфронтира както с бившите си врагове – Иран, Русия, Ливан и подкрепяните от тях „прокси-съюзници“ от региона, така и с новият си враг Израел. Чак до средата на юли 2025 той не отвърна на израелските удари, след което предприе действия срещу друзите в района на Голанските възвишения (откъдето се смята, че е родом), за да го върне в територията на „нова“ (т.е. ислямска) Сирия.
На четвърто място са случаите с изгорените коледни елхи, гробници на светци на шиитското течение в исляма и тази на Хафез ал Асад, както и с изгорените светини в Северна Сирия. Прави впечатление, че „по-умерените“ среди в ХТШ и подкрепящите ги „революционни сили” се противопоставиха на тези крайни действия на консервативнит мюсюлмански елементи, за да не пострада изграждания от тях положителен имидж за новата Сирия след Асад и дори се разграничиха от техните вандалски актове. Искреността им обае, изглежда крайно съмнителна
Джолани, вече не носи плашещите международната общност дълги хиджаби, с небръснатото си лице и неподстригана коса, а се появява за интервюта с различни медии облечен в маркови костюми, с приветлива външна визия и демонстрира отлична арабска дикция (впрочем, той вероятно владее и други езици) но упорито не споменава нищо за въвеждането на религиозните съдилища или пък на шериата, тоест на буквалната интерпретация на корана, в цялата страна.
Въпреки това останалите верни на Асад сирийски военни успяха да организират мащабен макар и неуспешен бунт, провокиран от непопулярните политики на новия режим в Дамаск, в по-компактно населените региони на страната, където бившият президент и партията БААС са все още популярни и се ползват с доверието на населяващите ги шиити, християни и дори кюрдите. Всички те очевидно предпочитат връщането на стария светски модел, а не новия непознат и дискриминиращ ги ислямистки режим на Джолани.
Новият сирийски режим като фактор за дестабилизация
Според мен, противно на прогнозите на мнозина български експерти по национална и международна сигурност, а и на академичните среди, сегашното ръководство на Сирия няма да доведе до повече стабилност и желание за сътрудничество на масите с „официалните“ власти, а до точно обратното – до блокаж на институциите, разрушаване и на последните комуникационни и логистични вериги между Азия и Европа, ускоряващо процеса на разложение на ЕС, както и до дискредитация на китайския мегапроект ЕПЕП. А също и до геостратегическото преориентиране на Русия в ключовите за нея райони на Средиземно море и Индийския океан, както и до повишаването на геостратегическата роля на страни като Иран, Индия, Либия, Алжир, Египет, Еритрея, Джибути и Судан. А оттук ще последва и неминуемото военно, технологично, инвестиционно и инфраструктурно предислоциране от Сирия към нови държави и региони на интереси в Африка и Евразия.
Истината е, че дори и след свалянето на санкциите, наложени на Сирия след 2011 от САЩ и ЕС, новите власти не изглеждат особено склонни да си сътрудничат с „евроатлантическата“ цивилизация, а вместо това обръщат поглед и търсят своите общи ислямски корени с други сунитски държави, дори и такива с умерени управления – Турция, Катар, Пакистан, всички страни от Арабската лига, както и с държавите от Африка с предимно мюсюлманско населене. Връщането, през 2023, на Сирия в Арабската лига, от която беше изключена през 2011, потвърждава мнението ми, че арабските държави са склонни да приемат новите управляващи в Дамаск и да не се намесват във вътрешната политика на страната въпреки нововъзникващите огнища на хаос, бунт и желание за още една промяна в страната (макар и да не е ясно, в каква точно посока). Едно обаче е сигурно – новите власти изоставиха дългогодишната политика на съвременна Сирия (особено при управлението на фамилията Асад и партията БААС) за закрила на палестинските бежанци, които ще бъдат оставени на произвола на съдбата, като дори не е изключено Дамаск да предприеме и силови мерки за прогонваните им от страната.
Можем да предположим също, че при правилно изиграни ходове от руска и иранска страна загубата на светска Сирия и превръщането ѝ в ислямски проект на Турция би имала само краткосрочни, а не дългосрочни ползи за Анкара. Нещо повече, именно Турция може да се окаже най-големия губещ от опитите си да навреди на Русия и Иран. В тази връзка ще припомня, че голямата част от населението на Сирия изпитва силни антитурски настроения и не подкрепя нейните стратегически политики и особено геостратегическите проекти на Анкара „Велик Туран“ и „Синьо Отечество“.
Тоест в най-скоро време можем да очакваме да се проявят и най-опасните аспекти на новата фаза във войната в Близкия Изток – системна конфронтация между Израел и Турция чрез прокси силите на кюрдите, алевитите, християните от всички вероизповедания, друзите и мюсюлманите. А оттук и следващата заплаха за българската система за национална сигурност – нелегална емиграция, капсулация и индоктринация на етническо-религиозна основа сред всички видове бежанци в рамките на страната ни и разширяване на контрабандата и нелегалният трафик на наркотици, хора (жени и деца във всевъзможните им комбинации в рамките на организираната престъпност), човешки органи и леки оръжия към Европа.
Кратка предистория на геостратегическия проект „Ислямска Сирия“ в периода на т.нар. „Арабска пролет“
Както е известно, започналата в края на 2010 в Северна Африка т.нар. „Арабска пролет“ бързо се прехвърли и в района на Близкия Изток, което доведе до най-кръвопролитния и разрушителен конфликт в Близкия Изток и Източното Средиземноморие от Войната Йом Кипур през 1973 и Израелско-ливанската война (срещу дошлата на власт в Ливан групировка „Хизбула“) през 2006 насам. В центърът на събитията се оказа най-светската държава в целия регион на Близкия Изток – Сирийската арабска република.
През 2011Сирия представлява интересна амалгама от авторитарно светско управление, подчинено на партията БААС и почти 50-годишно извънредно положение, което поставя територията на страната под стриктния контрол на Дамаск и фамилията Асад. Въпреки това, между различните етнически и религиозни групи в страната – араби, кюрди, палестински бежанци (прииждащи в страаната още от 1948), друзи, туркмени, както и малкото останали на брой, но верни на Сирия, еврейски общности, липсват сериозни поводи за избухването на конфликт. Преобладаващите в страната сунити вече са свикнали с половинвековното управление на шиитското малцинство, и по-точно на неговото разклонение - алевитите, в Сирия. От своя страна, алевитите и шиитите гледат да не се конфронтират с етническите и религиозните малцинства в страната, но след събитията от 1982, за които ще спомена по-долу, започват да налагат все повече ограничения на сунитското мнозинство, което усилва антагонизма му с шиитите.
В допълнение към това, победата на Ислямската революция в Иран, налагането на „Хизбула“ като ключов фактор (политико-финансово-икономически и военен двигател) в Ливан и последвалата гражданска война там, както и Иранско-иракската война през 1981-1988, създават допълнителна основа за продължително противопоставяне и конфликти между самите мюсюлмани по линията сунити и шиити в самата Сирия.
Единственият по-сериозен сблъсък между мюсюлманите в страната, който след това беше представен от медиите като своеобразно начало на сирийската гражданска война, е въстанието/клането в Хама от 1982. Тогава фундаменталистки настроените жители на града въстават срещу управлението Хафез Асад и партията БААС. На свой ред, Асад използва всички възможни средства и смазва въстаниците, с което бетонира властта на клана си за следващите три десетилетия, но и създава идеалните условия за последващата конфронтация между сунити и шиити. Именно поради тази причина град Хама се превърна в основния бастион на съпротивата срещу фамилията Асад в ранните дни на т.нар. „Арабска пролет” или по-точно на войната на американската Демократическа партия срещу Сирия.
Ще припомня, че в онзи момент 20% от населението на страната са християни от различни етноси: асирийци, арменци, гърци-преселници от Кипър, араби-християни (в това число и египетски копти), както и други етноси с православно, маронитско, католическо, униатско и апостолическо вероизповедание. Към днешна дата обачче, делът на цялата сирийска християнска общност е не повече от 3-4%, макар че това не може да се твърди със сигурност поради интензивността на бойните действия през последните 12 години. Разбира се има, и множество протестантски мисионери и техни последователи, които не са били обект на изследвания и е още по-трудно да бъдат проследени към днешна дата, защото войната в различните части на Сирия преминаваше през различни степени на интензитет през разглеждания период. Единственото подценявано явление в онзи момент, т.е. в навечерието на конфликта, беше остротата на противопоставянето между сунитската и шиитската общности в страната.
Впрочем, за избухването на войната през март 2011 имаше и сериозни геоикономическа причина, а именно откриването на огромните подводни залежи на енергоносители в Персийския залив в находището Парс. Така съвсем естествено се появи и проектът за „Шиитския газов коридор“ или „поток“, лансиран от Иран, в качеството му на геоикономическото измерение на оста Техеран-Багдад-Дамаск-Бейрут. Чрез този енергиен проект Техеран разчиташе да излезе, макар и косвено, на Средиземно море и така да увеличи своето регионално и международно влияние както и да влезе на европейския енергиен пазар. Алтернативният проект на Катар беше прокарването на подобен тръбопровод, или да го наречем условно „Сунитския поток“ (оста Доха-Рияд-Багдад-Дамаск-Анкара, с разклонение към Аман), който да изведе Катар на Средиземно море и да увеличи геостратегическото и геоикономическото влияние на Доха. Така конфликтът бързо се пренесе по оста Техеран-Доха, приемайки формата на прокси война с участието на различни шиитски и сунитски милиции в Сирия, която, от своя страна, се превърна в зона на сблъсък на геоикономическите и геостратегическите интереси на Иран и Катар. Впоследствие в този сблъсък се включиха Саудитска Арабия и Турция, последвани и от други регионални и глобални играчи, които също искаха „парче от тортата“, проектирайки мощта си в страната.
Разбира се, не може да се пренебрегва фактът, че политическата стуация в Сирия породи ескалиращо недоволство в средите сунитското мнозинство, включително умерената му част, което в крайна сметка доведе и до т.нар. „сирийска гражданска война”, в която – както вече споменах – открито се намесиха редица регионални и глобални сили.
През същата 2011 Сирия пое курс към отдръпване от Запада и започна да се сближава с формиращия се към онзи момент БРИКС, както и с Евразийски икономически съюз (ЕАИС), но най-вече с Русия. Тоест може да се каже, че правителството на Асад реализираше политика за „обръщане на Изток“. Впоследствие Дамаск подписа споразумение за присъединяването си към глобалния геостратегически проект на Китай „Един пояс, един път“, което стана окончателно през април 2022. Неслучайно в момента Китай е сред най-потърпевшите играчи от свалянето на режима на Асад, тъй като още един от близкосредноизточните коридори към Средиземно море е практически блокиран, като не е ясно, дали въобще ще бъде реализиран.
Освен това, вече направените разходи за реализацията на инфраструктурни проекти в Сирия, в рамките на ЕПЕП, няма да бъдат компенсирани, да не говорим, че може да се стигне до отпадането на Близкия Изток като потенциален маршрут за прокарването на енергийните, железопътните, инфраструктурните, икономическите, логистичните и други видове трасета, свързани с китайския мегапроект. Особено ако конфликтната зона в Близкия Изток с всичките и горещи точки - Газа, Ливан, Червено море, Йемен и Сирия, без да споменавам продължаващите предимно религиозни проблеми в Ирак, се разшири допълнително през следващите няколко години и дори десетилетия. Тоест, регионът ще продължи да бъде все така взривоопасен, което ще затрудни реализацията на мирновременни проекти, освен това можем да станем свидетели на разширяване на военното присъствие на всички заинтересовани сили в рамките на Леванта (Изтока).
Все пак до 2049, когато се очаква да бъде завършен китайският проект ЕПЕП, има още две и половина десетилетия, през които в региона могат да избухнат нови етнически и религиозни стълкновения, които ще създадат допълнителни геополитически и геостратегически проблеми за Китай при прокарването на мегапроекта. Това означава, че Турция ще стане по-силна и влиятелна в политически, икономически, военен, транспортен, енергиен и продоволствен план, а ЕС и цяла Европа ще стават все по-зависими от миграционната, туристическата и търговската политики на Анкара, както и от енергийните доставки (предимно на втечнен газ) от САЩ. Освен ако междувременно не се случи немислимото засега събитие- т.нар. „черен лебед“ – постигане на помирение межсу ЕС и Русия и възстановяване на търговските и икономически отношения между тях.
Геостратегическият проект „Ислямска Сирия“ като предизвикателство пред сигурността на България и Балканския регион
„Ислямска Сирия“ е нов геостратегически проект, конструиран от уж светска Турция (управлявана на практика от местния филиал на „Мюсюлмански братя”), Великобритания, Саудитска Арабия, САЩ при управлението на демократите, Катар, ОАЕ и до известна степен Азербайджан. Но най-голям дял в него има именно Турция, защото дългогодишната мечта на президента Ердоган беше да свали от власт „диктатора“ Башар ал Асад и да установи покровителствени отношения с новите власти (които и да са те). Тук обаче влиза и кюрдският фактор. За разлика от правителството на Асад, което беше изолирано още в първите дни на Сирийската война от Европа и Северна Америка, и разчиташе на продоволствената, енергийна, икономическа и финансова подкрепа на Иран, Ливан (т.е. „Хизбула“), Русия и, до известна степен, на пост-Саддамов Ирак, кюрдите се ползваха с подкрепата на Запада и често получаваха военно-техническа, финансова и хуманитарна помощ от европейските държави и САЩ.
На свой ред, Турция водеше двойна игра, тъй като смяташе, че създаването на втора кюрдска автономия (първата възникна в Ирак още през 1990-те, т.е. преди падането на Саддам Хюсейн) толкова близо до нейните граници ще насърчи сепаратистките действия на считаната от Анкара за терористична организация Работническата партия на Кюрдистан (ПКК), застрашаващи териториалната цялост на Турция (както е известно, през май 2025, ПКК обяви, че се саморазпуска).
Ръководената от Джолани „Ислямска Сирия“ се основава на най-крайните интерпретации на текстовете от Корана и до голяма степен копира модела на бившия халифат ИДИЛ. Джолани вероятно няма да може (най-малкото, понеже не притежава необходимите качества) да съхрани етно-религиозния баланс в страната, който Хафез и Башар ал Асад удържаха в продължение на почти шест десетилетия. През следващите години това може да създаде – освен вече посочените по-горе - много допълнителни проблеми, предизвикателства и потенциални опасности и заплахи за националната сигурност на България.
По-долу ще изброя най-важните им аспекти.
Продоволствието: разорената от войната Сирия няма какво да предложи на България, особено като се има в предвид десетилетията на санкции спрямо управлението на Асад и партията БААС, както и все още неясния и нестабилен нов режим в страната, чиято способност да гарантира изхранването и обезпечаването с питейна вода на населението в Сирия, камо ли пък да облагороди цялата територия на страната, е крайно съмнителна, а пък София, от своя страна, няма какво да предложи на Дамаск, тъй като се опасява от очертаващата се поредна „геостратегическа вълна”, която може да помете управляващите в тази страна. Освен това България не е склонна да поеме риска да доставя каквито и да е било продоволствени запаси за Сирия, тъй като тези доставки ще премнават през Турция, която вероятно ще ги обложи с допълнителни мита и нерегулярни данъци по пътя им за Дамаск. Единственият изход от тази патова ситуация е някакъв еквивалент на договора от Рапало от 1922, в който Сирия и България ще са в ролите на СССР и победената и унижена от договора във Версай Ваймарска Германия.
Търговията: Турция все по-активно ще опитва да се налага като естествен посредник между Балканите и Близкия Изток, като саботира по всякакъв възможен начин евентуални опити на България за установяване на нормални взаимоотношения със Сирия, оказвайки все по-силен натиск върху София и Дамаск в сферите на въздушната и морската логистика. Сухопътнят трафик между двете страни пък ще е напълно зависим от прищевките на Анкара, а опитите за използване на диверсифициран маршрут през Гърция могат да създадат допълнителни рискове за морската сигурност на страната ни, защото София ще трябва да изпраща своите и без това малко на брой търговски кораби през контролираните от Турция морски пространства между Проливите и Средиземно море преди да достигнат безопасните пристанища на Гърция и сирийския порт Тартус. И това без да броим потенциалната възможност за търговия с кюрдските автономии в Ирак и Сирия – по-точно в Ербил и Кобане (Айнд-ал Араб). В този случай Турция и нова Сирия получават допълнителен лост на въздействие върху България именно чрез търговските механизми – от плодове и зеленчуци до твърд петрол или рафиниран газ.
Енергетиката: от атомната енергетика до „зелените“ ВЕИ експерименти, които искат да погребат всички възможни източници на естествен приход на БВП към републиканския, а защо не и в общоевропейския бюджет, именно „Ислямска Сирия“ представлява най-голяма заплаха за българската енергетика. Това се дължи на следните обстоятелства – разгрома на българската ядрена и електроенергетика, които бяха маргинализирани през годините в името на „Великата Зелена сделка“ за Европа и още по-неадекватният план „Европа 2020“, които пропаднаха с гръм и трясък, а през това време Близкият Изток се превърна във военно-стратегически, продоволствен, геоикономически, социално-политически и полиморфен конфликт на шахматната дъска по Бжежински, в зоната на разлом между „воюващите“ помежду си Колективен Запад и Глобален Юг. В този ред на мисли лансираните през 2010-2011 идеи за енергийно сътрудничество между България и Сирия никога няма да бъдат реализирани, без това да предизвика спонтанно или предварително замислено силно обществено-политическо недоволство, което може да прерасне в системни протести срещу управляващите и надигаща се подкрепа за несистемните партии в България на национално и европейско ниво като форма на допълнителен легитимен протест;
Отбранителният обмен (военната сигурност): със сигурност България и Сирия не могат да осъществяват какъвто и да било обмен на отбранителни способности, докато Турция продължи да представлява пряка бариера помежду им. Ето защо по-скоро ще наблюдаваме следният ефект – сближаване на ислямските теократични режими в Анкара и Дамаск за сметка на България, тъй като София е на първо място светска, а на второ място, категорично ще се противопостави на подобно съглашение, което би навредило на собствените и отбранителни способности. А освен това ще дискредитира може би най-съществената част от българската система за национална сигурност в посока към оста Анкара-Дамаск;
Туризмът: на практика, няма какъвто и да било вариант, в който една теократична и ислямистки ориентирана държава може да приеме туристически потоци от светска държава, освен ако не направи специално изолирани зони, с директни маршрути между тях, чрез които да захранва целогодишно своят национален бюджет. При управлението на Асад подобен проблем не съществуваше, но в ератаа Джолани той е факт и изглежда непреодолим.
Технологичният обмен: съвременните високи технологии в България, които са основно внос от почти целият свят биха представлявали интерес за новата сирийска власт (в това число и способността ни да произведем собствен изкуствен интелект – Bg GPT), но София най-вероятно няма да може да го капитализира и оптимизира по най-рационалният начин, защото освен липсата на последователна държавна политика (и разчитането на капитали от частния сектор) в това отношение, липсва и предприемаческият частен дух у населението. С други думи частните IT фирми в България ще бъдат максимално ограничени или дори ще рискуват да бъдат измамени, ако решат да търгуват със Сирия, особено ако в тези сделки се намеси и Турция. Това може да се наблюдава най-силно в направленията на „Скритият Интернет” (Dark и Deep web) и съпътстващото им обвързване с навлезлите през последните години във всяко социално и културно направление криптовалути. Друг е въпросът, дали България и нейният IT сектор въобще ще искат да участват в необоснована авантюра за стимулиране технологичния напредък на един откровено теократичен режим.
Икономиката: разорената Сирия и едвам смогващата да се справи с регламентите на ЕС България, както и с постоянният натиск от страна на САЩ за непрекъснато повишаване на дела на отбраната в БВП, няма как да осъществяват сериозен икономически обмен помежду си, дори и ако новите власти в Дамаск разглеждат страната ни като потенциален партньор.
Образованието: налагането на ислямското теократично образование в новата „прогресивна“ Сирия ще окаже негативно въздействие върху интереса и възможностите на сирийските граждани да получат светско образование в България.
Вместо заключение
Общият израелски, британски, американски и турски геостратегически проект „Ислямска Сирия“, дискретно подкрепян и от арабските монархии от Залива. ще продължи да въздейства върху регионалната Балканско-Черноморска, а и върху националната сигурност на България. Предстои да се сблъскаме с открита конфронтация на няколко цивилизационни нива. Поради което двата временно представящи се за „регионални лидери“ Израел и Турция ще гледат да си разменят възможно най-много скрити и явни геостратегически удари, чрез които ще се обезкръвяват системно във всички сфери на сигурността в пустинните полета на Сирия и Ирак и в завинаги преобразеният регион на Близкия Изток.
Именно поради неутолимият стремеж за спокойствие на Русия в границите на Голямата европейска равнина, чрез проекта „Неутрална Украйна“, както и желанието на изстрадалия „Века на унижението“ Китай за по-справедливо геополитическо разпределение на благата в света чрез суперпроекта „Един пояс, един път“, наред с плана на Иран да излезе на Средиземно море, с което да укрепи шиитският клон на исляма и улесни търговията си с Южна, Югоизточна и Югозападна Европа чрез „Шиитската дъга“, както и противопоставящата им се недалновидна геостратегическа визия на Турция и Израел за региона и света, трансформират регионалната и международната сигурност по невъобразим за времето си начин. За съжаление, тяхната контрастираща във всяко отношение кръстопътна геостратегическа политика ще рефлектира и върху Балканско-Черноморския регион във всички възможни направления на националната и регионалната сигурност през близките години и може би даже десетилетия.
Бележка:
Настоящата публикация е финансирана от Министерство на образованието и науката в изпълнение на Национална научна програма „Сигурност и отбрана“
* Сътрудник в дирекция „Развитие на въоръжението, техниката, тиловите имущества и материали“ на Институт по отбрана „Професор Цветан Лазаров“, докторант по „Национална сигурност“ в Института по отбрана
