Колко нова е „новата сирийска държава”

Както е известно, новият управляващ елит в Сирия бе сформиран от редовете на бойците и функционерите на организацията „Тахрир аш-Шам“ – антиправителствена групировка с откровено ислямистка и екстремистна насоченост, която дълги години се сражаваше срещу централното правителство. Овладявайки властта през декември 2024, нейното ръководство зае и всички ключови постове в сирийския държавен апарат.

По-късно, в разпределението на властта се включиха и други бивши антиправителствени групировки от Южна и Северна Сирия. Срещу обещанието да признаят върховенството на „Тахрир аш-Шам“ и интеграцията си в новия политически режим, те получиха някои второстепенни политически постове. Тоест, именно представителите на бившата „въоръжена сирийска опозиция“ (а не на политическата) формираха новата управляваща класа в страната. Политическите имигранти, гражданските активисти, журналистите, правозащитниците и другите дисиденти бяха маргинализирани и не са представени в сегашната система на властта.

Новата стара структура на властта

В отделни сфери (икономическата и финансовата) ислямистите се опират на старата бюрокрация от ерата Асад, тъй като не разполагат със собствени експерти. Тоест, обвързването на бившите бунтовници с чиновници на Асад се превърна в основа за формирането на сегашната управляваща класа в т.нар. „нова Сирия“. Всъщност, съзнателният живот на по-голямата част от представителите на днешната власт е преминал под управлението на Башар Асад.

Повечето от тях получават образованието си в Сирия и не са професинални военни (за разлика от създадателите на Сирия в „ерата Асад”). Почти всички са участници в гражданската война още от самото и начало през 2011. Самият фактически лидер на Сирия - 42-годишният Ахмед аш-Шараа, произлиза от богато семейство на градски сунити. Прадедите му са били едри земевладелци, участвали в антифренските въстания през първата половина на ХХ век. Баща му пък е петролен експерт и университетски преподавател, убеден панарабски националист, който през 1960-те години подкрепя иракския клон на партията БААС, поради което е репресиран, а майка му е учителка по география.

И двамата му родители са родом от района на Голанските възвишения. Самият Ахмед аш-Шараа е роден в Саудитска Арабия, откъдето се връща в Сирия и учи във факултета по жорналистика и медии на Университета в Дамаск. През 2003, силно повлиян от палестинските бунтове срещу Израел и терористичните нападения от 11 септември в САЩ, се присъединява към „Ал Кайда“ в Ирак, където се сражава и престоява известно време в американски затвор. Именно там се запознава с бъдещите лидери на „Ислямска държава“. От 2012 участва в сирийската гражданска война като водач на местния филиал на „Ал Кайда“, известен като „Джабхат ан-Нусра“.

По-късно се заема с изграждането на собствен националноориентиран ислямистки проект. Всъщност, политическият режим в днешната „нова Сирия“ на практика възпроизвежда старата персоналистко-авторитарна система, основаваща се на доминацията на един поликонфесионален клан (семейство). На върха на пирамидата на властта са Ахмед аш-Шараа и неговите роднини, близки приятели и доверени лица от „Тахрир аш-Шам“. Шеф на президентската админинстрация е собственият му брат Махер аш-Шараа, докато другият му брат Хазем отговаря за икономиката, начело на неофициален комитет, представляващ своеобразен орган на „дълбоката държава“, ангажиран с преразпределяне на едрото имущество, недвижимите имоти и финансовите потоци.

Към президента е сформиран специален управленски орган – т.нар. Съвет за сигурност, в който влизат основните ръководители на „Тахрир аш-Шам” и който в момента представлява вътрешното обкръжение на новия държавен глава. Както споменах, всичките му членове са заемали висши постове в „Тахрир аш-Шам”: Анас ал-Хатаб (роден през 1987), който е министър на вътрешните работи, е роден в провинция Дамаск и е агроном по образование. Такъв е и министърът на отбраната Мархаф Абу Касра (1984) от централната провинция Хама. Външният министър Асад аш-Шабани (1987), който е роден в източната провинция Ал-Хасака, е дипломиран лингвист (специалист по английски език и литература), а пък шефът на специалните служби Хусейн ас-Саляма (1984) e от източната провинция Деир аз-Зор и е икономист по образование. В йерархията на властта на „новата Сирия”, Съветът стои над правителството на страната.

Както е известно, при управлението на фамилията Асад президентът назначаваше премиера, който – на свой ред – формираше Министерския съвет. Ахмед аш-Шараа обаче, премахна поста министър председател и сам оглави изпълнителната власт, като по този начин възпроизведе в по-чист и праволинеен вид традиционната за Сирия президентска форма на управление. Повечето министри в правителството са араби, мюсюлмани-сунити, свързани с групировката „Тахрир аш-Шам”. Те заемат най-важните постове в Министерския съвет. Останалите постове са поделени между условно „прозападните” бивши опозиционери, представителите на другите групировки и старите технократи от „ерата Асад”.

Министерството на висшето образование например, се оглавява от известния сирийски академик и експерт в сферата на гинекологията и репродуктивната биология Маруан ал-Халяб. Начело на социалното министерство пък е единствената жена в кабинета – родената в Индия и израснала във Великобритания християнка с канадско гражданство Хинд Кадауат, която преди това е работила в правни кантори и в неправителствения сектор. Показателно е, че Министерството на финансите се ръководи от Мохамед Барие – известен финансист и един от архитектите на пазарните реформи от ранния период на управлението на Башар Асад, който от дълги години е държавен чиновник.

Както е известно, старата сирийска конституция от 2012 беше отменена от новото правителство, като вместо нея в страната действа т.нар. „конституционна декларация”, приета на 13 март 2025. На практика, с нея се създава своеобразна „суперпрезидентска република”, тъй като тя разширява пълномощията на държавния глава, премахвайки министър-председателския пост и определяйки ислямското право (шериата) като основен законодателен източник.

Тоест, в правно отношение „новата Сирия” въпроизвежда старата президентска автокрация от „ерата Асад”. В някои сфери президентът разполага с още повече пълномощия: например, може да назначава съдиите в Конституциония дори и без формалното одобрение на парламента, да определя една трета от депутатите и лично да формира състава на изборните комисии, които избират останалите депутати. През юни 2025, фактическият президент на Сирия Ахмед аш-Шараа назначи и 11 членове на новата избирателна комисия, която подготви страната за изборите за Национална асамблея, провели се в началото на октомври.

Сирийските силови структури продължават да се намират в полухаотично състояние. Вместо старата полиция, по улиците на най-големите градове патрулират бивши бойци от различни бунтовически групировки, под егидата на т.нар „Управление за обща сигурност”. Последното все още не представлява цялостна структура, а съставляващите го групировки действат като универсални силови органи, разрешаващи различни проблеми: от охрана на държавните институции до потушаване на антиправителствени протести.

В Сирия засега липсва и истинска нова армия. Тя съществува само на хартия, но на практика всяка въоръжена групировка функционира в предишния си вид, т.е. присъства в определена местност, лоялна е на полевите си командири и е вярна на идеологическите си постулати. Новите бригади и дивизии, създадени от Министерството на отбраната, до голяма степен повтарят състава на бившите бунтовнически групировки, които не се смесват помежду си. Което показва, че въпреки публично заявената готовност на въпросните групировки да се интегрират в единен военен механизъм, на практика не всички го сториха, нито пък декларираха верността си към новия режим в Дамаск.

Освен това извън контрола на централните власти остават цели региони на Сирия. Южната провинция Ас-Суейда, населена предимно с друзи, отказва да стане част от „новата сирийска държава“. Общественият ред в нея се гарантира от местните сили за самоотбрана, а политическата власт е в ръцете на друзките духовни лидери (шейхове). След сблъсъците на друзите с подкрепените от режима арабски племена през лятото на 2025, напрежението между Дамаск и Ас-Суейда се усили, още повече че Израел открито застана зад друзите. Сложна е и ситуацията в югозападните провинции Дараа и Кунейтра. В Дараа местните бивши бунтовници (които не са свързани с „Тахрир аш Шам“) само формално се подчиняват на Дамаск, с който поддържат ситуативен алианс.

Част от територията на провинция Кунейтра пък, беще окупирана от израелската армия, която влезе в нея за да създаде буферна зона около Голанските възвишения. Контролираните от кюрдите североизточните територии също не бързат да се подчинят на Дамаск. Чрез своите военизирани милиции – т.нар. Сирийски демократични сили (SDF) - тезапазват пълния си монопол върху използването на сила, позволявайки на новите централни власти да присъстват на тяхна територия само за да поддържат комуналните служби и експлоатацията на петролно-газовите находища. На практика, същият модел действаше и по времето на Башар Асад.

Накрая, в най-северната част на страната – в провинция Алепо, се запазва присъствието на протурските групировки, чиито отношения с централните власти са сложни и често двусмислени. Макар че става дума за бивши съюзници, подкрепяни от Турция, между тях съществува сериозно напрежение, породено от конкуренцията и политико-идеологическите им разногласия. Така например, не всички протурски военни командири и групировки подкрепиха идеята на Дамаск за създаване на нова армия.

На всичкото отгоре икономиката на Сирия продължава да е в състояние но почти пълна разруха. Благодарение на продължителните лобистки усилия на арабските монархии и Турция, новите власти успяха да постигнат отмяната на западните санкции, но това не доведе до бързо подобряване на условията за живот в страната. Повишаването на курса на сирийската лира към долара (от 15 000 до 10 000 лири за долар, през лятото на 2025) все още не дава очакваните резултати. В магазините вече има повече стоки, но хората нямат пари за тях. Изплащането на заплатите се бави, а продължителните и постоянни прекъсвания на електроснабдяването, характерни за края на управлението на Асад, продължават да са проблем за мнозинството сирийци. Премахването на санкциите позволи на външните партньори на новата власт да поемат част от бремето по финансирането на страната: Катар например, се ангажира да даде пари за заплатите на държавните служители, а Саудитска Арабия и ОАЕ ще инвестират средства за възстановяване на инфраструктурата. Турция също обеща да помогне за преодоляване на енергийната криза. Като цяло обаче, ситуацията остава тежка и излизането от нея вероятно ще отнеме дълги години. Вътрешната нестабилност, свързана с конфликтите между Дамаски и различните малцинства, само задълбочава ситуацията, тъй като влошава инвестиционния климат в страната.

Като цяло, политическите система на т.нар. „нова Сирия“ притежава следните основни характеристики:

• Тя е копие на президентската автокрация на Башар Асад, в която обаче, вместо светския арабски национализъм, доминира сунитският ислямизъм.
• Политическата власт е концентрирана в ръцете на мюсюлманите сунити и арабите, които са предимно представители на бившата „сирийска въроръжена опозиция“, чиито гръбнак бе групировката“Тахрир аш-Шам“
• Продължава да съществува и то с пълна сила т.нар. „сирийска дълбока държава“.
• Силовите структури на новата Сирия все още не са реформирани и функционират в доста неясна форма, без ясна йерархия, с разнопосочни лоялности (към централната власт и към различни външни играчи) и без наличието на безспорен монопол на държавата върху използването на сила.
• Макар че в правно отношение, Сирия си остава унитарна република, на практика страната е силно фрагментирана на етноконфесионален принцип.
• Опитите на новите власти да установят постоянен диалог с останалите политически групировки и малцинствата се провалиха, което може да доведе до по-нататъшна дестабилизация на режима.
• Ситуацията с правата на малцинствата си остава критично слабо място на сирийската политика. Сблъсъците между друзи и бедуини в Ас-Суейда през лятото на 2025 доведоха да смъртта на над 200 цивилни. Провокираният от чисто битов инцидент конфликт бързо ескалира в кърваво насилие с участието на проправителствени формации. Показателно е, че Израел моментално използва ситуацията за нанасяне на въздушни удари по частите на режима под предлог, че иска да защити друзите, което президентът аш-Шараа квалифицира като опит за дестабилизацията на страната. Мнозина експерти обаче посочват, че действията на Дамаск само усилват недоверието на малцинствата: правителствените части бяха обвинени, че са участвали в екзекуциите на мирни друзи, както и че съзнателно не разследват престъплениято против сирийските алевити.
• Сегашната власт би следвало да се смята за преходна, тъй като е напълно възможно да падне заради огромния брой нерешени въпроси, ерозиращи нейната легитимност: липсата на монопол върху използването на сила, икономическата криза, масовите репресии, липсата на нова обединяваща идея, както и ерозията на обществения договор.

На този фон, провелите се в началото на декември парламентарни избори (първите след свалянето на Асад през декември 2024) следва да се оценяват по-скоро като своеобразен политически ритуал по легитимирането на новите власти в рамките на традиционните демократични процедури. Неслучайно управляващите съзнателно избягваха да представят изборите като „първите демократични в историята на страната“ или пък като окончателна победа над диктатурата. Те обаче, дават възможност за важни изводи относно новата политическа конфигурация в Сирия.

На първо място, новата избирателна система на практика още повече ограничи възможностите на сирийците да избират своите управляващи, тъй като цялата изборна процедура стана още по-затворена и централизирана. Фигурата на президента отново е поставена в центъра на властта, като се нея е свързан и контролът над изборния процес. Тоест, както вече споменах, възпроизвежда се същата президентска автокрация, която съществуваше и при управлението на клана Асад. Но, ако тогава изборите се провеждаха открито, като своеобразно ритуално-символично събитие, без наличието на реална политическа конкуренция, сега самото гласуване се осъществява „в сянка“ и отново под контрола на властта.

Центробежните тенденции в Сирия след Асад се утвърждават и в чисто юридически план. Отказът на властите в Дамаск да проведат избори в регионите, където живеят малцинствата, демонстрира гототовността им да лишат тези групи от право на глас, дори и рискувайки по този начин да ограничат собствената си политически легитимност. Очевидно, „преходната власт“ в Сирия се опитва да циментира възникналата след декември 2024 конфигурация с помощта на нови процедури и временни закони, които вероятно ще се опита да трансформира в постоянни. В това отношение парламентарните избори са своеобразна репетиция за оценка на общественото мнение и мнението на външните партньори на режима. Те в никакъв случай не могат да се оценяват като „триумф на либерално-демократичните настроения“, залегнали в първоначалния дух на протестите от 2011. В крайна сметка, победата в сирийската гражданска война се оказа в ръцете на съвсем други сили – по-организирани, мобилни и агресивни, но намиращи се безкрайно далеч от „ценностно-хуманистичния характер” на първите демонстрации в Дамаск, приписван им от западните медии.

Но въпреки очевидния опит на преходното управление да консолидира власта и да съхрани контрола си над държавата, изборите не означаваха само централизация на властта. Самата изборна процедура разкрива възможности за усилване на регионалните елити, от които в момента зависят много неща: от гарантирането на сигурността до формирането на изборните комисии. Тоест, при определени обстоятелства, тези избори биха могли да се окажат и начало на децентрализацията на политическото поле в Сирия.

Режимът в Дамаск между Турция и Израел и новата роля на Москва

Както знаем, през целия период на Сирийската гражданска война (ако приемем, че тя наистина е приключила) съседна Турция запазваше значително присъствие на територията на арабската държава, като тясно си взаимодействаше с руснаците, последователно укрепваше военната мощ на „свободната територия Идлиб” (знакови, в това отношение, бяха  събитията през февруари 2020, довели до преговориите между президентите на Турция и Русия в Сочи), а след декември 2024 - и тази на новата власт в Дамаск начело с временния президент Мохамед ал-Джолани (Ахмед аш-Шараа).

Така, през август 2025, министрите на отбраната на Турция и Сирия – Яшар Гюлер и Мархаф Абу Касра, подписаха в Анкара меморандум за взаимно разбирателство, касаещ обучението на сирйски военни и осъществяване на военни консултации. Според командващия на Сухопътните войски на Турция генерал Метин Токел, в рамките на по-широкото военно сътрудничество, съгласувано между двете страни в началото на 2025, турски инструктори обучават сирийските военни да боравят с модернизираната 35-мм система за противовъздушна отбрана (разработена от турската компания Aselsan) в базата на 2-ра армия в Газиантеп. Това обучение бе едно от първите публично признати съвместни мероприятия, след като през август 2025 двете страни започнаха официално да оформят военното си сътрудничество.

Според турските представители, решението да започне да подготвя сирийски военни за работа с тази система за ПВО още в началния етап на двустранното военно сътрудничество, показва, че Анкара отделя особено внимание на обучението новата сирийска армия за работа с ПВО на близки разстояние, което ще и позволи да реагира по-адекватно на осъществяващите се периодично израелски въздушни атаки.

Очаква се Анкара да отвори военните си училища за сирийските офицери и сержанти, освен това се обсъждат планове за създаването на такива училища на територията на Сирия, но отново под турско ръководство. Програмата обхваща както оперативните подразделения, така и военното образование, което отразява стремежа на турската страна да контролира не само използването на предоставеното от нея военно оборудваме, но и институционалното развитие на новите сирийски въоръжени сили. Впрочем,  турските военни вече обучават сирийските си колеги и на място, при това обучението съвсем не се ограничава само с противъздушната отбрана, а касае и тактическите действия на специалните части, сухопътните сили и базовото общовойсково взаимодействие.

Според турските медии, някои сирийски военни вече преминават специализирани курсове в Турция, а други се обучават в контролирани от турската армия обекти в близост до границата, като сътрудничеството касае също военното инженерство, логистиката и утилизацията на боеприпасите, както и обучението за обслужване на предоставената бронирана техника и артилерийски системи. Съобщава се също, че турски офицери консултират реорганизацията на сирийските военни подразделения и интеграцията на разузнаването в оперативното планиране. Тези консултации се опират на предишния опит на Турция в преструктурирането и обучаването на чуждестранни военни подразделение в друти условия (например в Либия или Азербайджан).

Както е известно, непосредствено след падането на Асад, а и по-късно, Израел се постара със серия въздушни удари да ликвидири основните военни бази на бившата сирийска армия и нейния арсенал, за да не попаднат в ръцете на ислямистите. В резултат от това, сред основните проблеми в рамките на създаването на нова сирийска армия е острият дефицит на въоръжение, който турските опекуни на режима се стремят да преодолеят. Стартирайки с доставката на отбранителни системи, Анкара демонстрира готовността си да сподели своя опит и да премахне критичната уязвимост в сегашния военен потенциал на Сирия. Инкорпорирайки тази своя активност в по-мащабната програма за обучение и институционални реформи, турските власти очевидно целят  постигане на системно взаимодействие с ислямисткия режим в Дамаск. Това включва структурирано партньорство, т.е. практическо техническо обучение, тактически инструктажи, материално-техническа и инженерна поддръжка, институционално развитие по линия на военното образомание и предоставяне на оборудване, пряко свързано с обучението. Участието на сирийски военни в учения с турски инструктури, подчертава практическото значение на споразумението и свидетелства за сериозното задълбочаване на официалните отношения в сферата на отбраната.

Разбира се, военното сближаване между Анкара и Дамаск не остана незабелязано от регионалните играчи, като то се следи особено внимателно от Израел. Според ръководството на еврейската държава, сегашният сирийски режим е по-опасен за сигурността и интересите и, отколкото този на Асад, а сближаването му с Турция, особено във военната сфера, в един момент би могло да се окаже също толкова сериозно предизвикателство като съюза между Асад и иранските аятоласи. Неслучайно Израел не се отказва от нанасянето на въздушни удари по Сирия. Показателно е, че един от тях, насочен срещу цели в Хомс, Латакия и Палмира, бе нанесен точно в деня, когато в Анкара пристигна командващият на сирийските военновъздушни сили генерал Асем Рашид Хауари (9 септември 2025). Неслучайно повечето близкоизточни медии определиха операцията като ясен сигнал към Турция. Според израелски източници, в резултат от нея са били унищожени доставените малко преди това турски средства за ПРО и ПВО, както и разузнавателно оборудваме и средства за наблюдение, принадлежащи на турското разузнаване MIT. Ще припомня, че преди това, през април 2025, израелските ВВС удариха авиобазата Т4 в Централна Сирия, използвана като център за осъществяване на логистични операции с турско участие.

Кой има интерес от връщането на руснаците в Сирия

Очевидно е, че в интерес на Израел е Сирия да си остане слаба и разделена. В същото време еврейската държава се стреми да ерозира и балансира влиянието на Турция в тази страна, тъй като – както вече споменах – смята че в определен момент то може да се окаже по-опасно и от това на Иран в „ерата Асад“. Неслучайно някои експерти твърдят, че Израел активно лобира в средите на сегашната американска администрация, стремейки се да убеди САЩ, че наличието на руски (вместо, или поне заедно с турските), бази в Сирия би могло да намали напрежението в района. Твърди се също, че „стремейки се да спре експанзията на Ердоган, Израел предлага разделянето на Сирия на сфери на влияние, в чиито рамки източната част на страната да се контролира от САЩ, руснаците да присъстват по западното крайбрежие, турците – на север, а южната и югоизточна част да стане част от израелската сфера на влияние“. Впрочем, някои смятат и, че израелците нямат нищо против руски патрули отново да се появят и в Южна Сирия, както беше по времето на Асад.

Израел се възползва от кървавите сблъсъци между друзите и арабския племена в Ас-Суейда през юли 2025 за да предприеме директни атаки срещу Сирия, като един от въздушните му удари засегна градината на президентския дворец в момент, когато в него беше и самият Аш-Шараа. Непосредствено след нападението посланикът в Анкара и специален пратеник на САЩ за Сирия Томас Барак (вероятно след съгласуване с Израел) препоръча на Дамаск „да потърси помощ в сферата на регионалната сигурност”. Веднага след това Сирия официално поиска военна помощ от Турция, няколко дни по-късно израелският премиер Нетаняху проведе телефонен разговор с руския лидер Путин, а сирийският външен министър Аш-Шейбани се появи в Москва. Според руските медии, той е поискал възобновяване на руските военни патрули в южите провинции на Сирия. Впрочем, реакцията на Ердоган също не закъсня – смята се, че именно той е организирал посещението на Аш-Шараа в Москва през септември 2025, където сирийският лидер бе приет и разговаря с руския президент. Както можеше да се очаква, сред основните теми на преговорите беше съдбата на руските военни бази в Сирия. Както изглежда, те ше останат, тъй като според Ахмед аш-Шараа, Дамаск „ще изпълни всички подписани преди споразумения с Русия”. Въпросът е, какво иска в замяна от Москва? Отговорът е банален – пари, при това много.

Според руския вицепремиер Александър Новак, на срещата е била обсъдена възможността за доставка на хуманитарна помощ за Сирия: „тази страна се нуждае от възстановяване на железопътната, енергийната и транспортната инфраструктура и Русия би могла да и помогне за това”. С други думи, възможната сделка е „пари срещу бази”. Истинският въпрос пред Москва обаче е друг – дали руското военно присъствие в Сирия си струва толкова сериозни разходи, особено предвид факта, че новите власти в Дамаск са турско прокси? Ако през 2015 това присъствие осигуряваше определени стратегически предимства и очевидно беше необходимо, дали сега би дало на руснаците нещо повече от чисто имиджови ползи и съмнителната позиция на „буфер” между Израел и Турция на територията на Сирия?

Тоест, изглежда, че във външнополитически план, основната разлика между „старата” светска Сирия на Асад и „новата” ислямистка Сирия на аш-Шараа е, че първата се бе превърнала в прокси на иранските аятоласи, докато втората е прокси на управляваната на практика от „Мюсюлмански братя” съседна Турция. И първата, и втората бяха и са обект на спорадични израелски въздушни (и не само) атаки, а и във двете имаше и вероятно ще продължи да има руски военни бази.

*Българско геополитическо дружество