Европейският съюз функционира предимно според принципите на консенсусната демокрация, т.е. стреми се да обедини колкото се може повече партии, представляващи политическия спектър в страните членки.
Предвид неотдавнашния възход на крайнодесните партии както на национално, така и на европейско ниво, този подход доведе до разширяване на участието на тези сили в институциите на ЕС. Анализът на ключовите действащи лица на ниво ЕС показва, че още преди последните европейски избори през 2024 представители на крайнодесните партии са участвали във вземането на всички важни решения на ЕС. Техни центрове на влияние са Европейският съвет и Съветът на Европа, където те участват като лидери или партньори в националните правителства. Тези партии обаче придобиват все по-голямо влияние и в Европейския парламент, балансът в който се измества надясно и където вече е възможно формирането на алтернативни мнозинства. В същото време, между т.нар. „крайнодесни партии“ продължават да съществуват значителни различия. В крайна сметка, степента на тяхното влияние и това, кое от крайнодесните течения преобладава в системата на ЕС зависи преди всичко от най-голямата сила в европейската политика – Европейската народна партия (EНП).
От няколко години насам крайнодесните партии укрепват значително позициите си в много страни членки на ЕС. На последните европейски избори през 2024, подкрепата за тях е нараснала в 22 от 27-те държави от Съюза. Ако изключим независимите евродепутати, в момента крайнодесните партии контролират малко над ¼ (26%) от местата в Европейския парламент (EП). Макар че все още са далеч от постигането на мнозинство, те вече са достатъчно силни за да влияят върху баланса в политическата система на ЕС, която поне досега беше ориентирана към постигането на консенсус и широко мнозинство. Колко далеч обаче се простира вече тяхното влияние?
В настоящия анализ, терминът „ултрадесен“ се използва за обозначаване на „радикално-популисткия“, национал-консервативния и „екстремния“ варианти на дясната политика. Той служи за обозначаването на колективните политически играчи на европейско равнище, които заемат най-дясната част на идеологическия ляво-десен спектър и, следователно, се намират надясно от християдемократическите и консервативни партии, формиращи EHП. Това означава, че в настоящата статия класификацията на определени партии като „крайнодесни“ се основава на първо място, на принадлежността им към една от трите политически групи, позиционирани вдясно от ЕНП: Европейските консерватори и реформисти (ECR), Патриоти за Европа (PfE) и Европа на суверенните нации (ESN).
Фрагментацията в лагера на „крайнодесните“
На европейско равнище, лагерът на „крайнодесните“ остава силно раздробен. Групата ECR, която се смята за „умерена“, представлява национал-консервативните и „меки“ позиции на евроскептиците. Създадена през 2009, тя възникна в резултат от инициативата за сътрудничество между Консервативната партия на Великобритания и полската партия „Право и справедливост“ (PiS). През годините тя се разшири, включвайки национал-консервативни формации и партии, критикуващи ЕС, но не се позиционира като политическа сила, обявяваща се радикално против евроинтеграцията. Тя по-скоро критикува сегашния политически курс на институциите на Съюза, които, според нея, следват федералистки дневен ред, ерозиращ суверенитета на страните членки.
При предишните мандати на Европейския парламент ECR често координираше действията си с ЕНП. Влизащите в нея партии, включително „Италиански братя“ на Джорджа Мелони и полската PiS, гласуваха съвместно с ЕНП по много въпроси, създавайки впечатление, че могат да работят с другите политически сили в ЕП. Тяхната национално-консервативна ориентация обаче, ясно се проявява по такива въпроси, като миграцията, равенството и върховенството на закона, което затруднява прокарването на ясна разлика между ECR и групите на PfE и ESN от същността гледна точка.
След Брекзит, „твърдият евроскепницизъм“, към който се придържа значителна част от групата на PfE , е насочен най-вече не към излизане от ЕС, а към радикално обръщане назад на процеса на европейска интеграция. Крайната цел е да бъдат значително ограничени пълномощията на Европейската комисия и Европейския парламент и ЕС да се върне към Европа, организирана предимно на междуправителствена основа и ангажирана само с икономическото сътрудничество. Във вътрешен план, групата се намира под влияние на такива големии партии членки като „Фидес“ на Виктор Орбан и френския Национален сбор (Rassemblement National), ръководен от Марин Льо Пен и Жордан Бардела.
В същото време, групата на PfE все по-често демонстрира готовност да премине от принципна опозиция към активна роля във формулирането на политиката – например, заемайки поста на докладчик на преговорите за определяне на нова климатична цел за 2040. От своя страна , групата на ESN, в която влизат някои десни радикални партии, запазва фактическия си статус на група „Алтернатива за Германия +“, която засега не може да постигне реално влияние в ЕП заради твърдата си опозиционна роля и сравнителна малкия брой членове.
Успехите на национална равнище
Освен от политическите трансформации на европейско равнище, степента на влияние на политическите партии в системата на ЕС се проявява най-вече в националната динамика. Това става очевидно, не на последно място, когато крайнодесните партии поемат отговорността за съставяне на правителство, или заемат блокиращи позиции, както в момента може да стори новият президент на Полша например. Но дори ако крайнодесните политици не успеят да се доберат до изпълнителната власт на национално ниво, по-силното им присъствие в националния парламент може да усили тяхното влияние до такава степен, че в крайна сметка това ще окаже влияние на ниво ЕС. Последното е особено характерно за онези страни членки, където крайнодесните партии са основната опозиционна сила, за което свидетелстват проучванията на общественото мнение или парламентарните избори във Франция или Германия например, тъй като те оказват значително влияние върху обсъждането на европейската политика.
Ще припомним, че към края на септември 2025 крайнодейни партии оглавяваха правителствата на четири страни членки на ЕС – Белгия, Италия, Чехия и Унгария. При това обаче, управляващите партии в Белгия (N-VA) и Чехия (ODS) принадлежат към по-умереното крило на Европейската демократическа партии (на изборите през октомври обаче, ODS загуби от друга „крайнодясна“ партия - ANО на Андрей Бабиш, която е част от PfE). Унгарската управляваща партия „Фидес“ пък влиза в групата на PfE на ЕП. В пет държави членки: България (!?),Финландия, Италия, Хърватия и Словакия – крайнодесните партии действат като младши партньори на правителствените коалиции, а Демократичната партия на Швеция (ECR) подкрепя правителството на малцинството в тази страна от 2022 насам. Словакия е особен случай – там крайнодясната партия (SNS), която не е представена в Европарламента, е младши партньор в правителството на премиера Роберт Фицо и неговата изначално лява партия Smer. Последната, която беше изключена от групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите (S&D), все повече се измества към периферията на политическия спектър. А тъй като партията на Герт Вилдерс PVV напусна управляващата коалиция в Нидерландия, единствената страна членка на ЕС в чието правителство коалиционен партньор е партия от PfE или ESN, е Италия с партията Lega (член на PfE). Тоест, една трета от правителствата на всички страни членки или се оглавяват, или се подкрепят от крайнодесни партии.
Партийно-политическият състав на правителствата на страните членки също свидетелства за значимостта на групата на ЕНП: в седем от деветте държави, в които крайнодесните сили влизат в правителството (с две изключение – Словакия и Унгария), партиите от ЕНП са част от управлящата коалиция.
С поглед в бъдещето ще отбележим, че системният анализ на националните избори, които би трябвало да се проведат в ЕС до края на 2027, показва, че най-вероятно ще се случи следното: както вече споменахме, изборите през октомври 2025 в Чехия бяха спечелени от партията ANO (част от PfE). За разлика от досега управлявалата крайнодясна ODS (част от ECR), ANО се стреми да обедини усилията си с партията на Орбан „Фидес“ и заедно със Словакия може да бъде формирано ново „крайнодясно Вишеградско трио“ (засега без участието на Полша). Възможно е обаче и, че в Унгария ще станем свидетели на противоположна тенденция: след дългогодишната си вътрешнополитическа доминация, в момента „Фидес“ е на второ място в навечерието на парламентарните избори, насрочени за април 2026. Изключително важна вероятно ще се окаже 2027, когато във Франция трябва да се проведат президентски избори, като засега там очевидно води Националният сбор. В момента партията Vox (член на PfE) е третата най-силна в Испания, а в Полша PiS (член на ECS) отново изравни позициите си с управляващата Гражданска коалиция на Доналд Туск (член на ЕНП). Тоест, през 2027 в трите най-големи и най-влиятелни страни членки на ЕС могат да се осъществят значително политически промени, което да доведе до нарастване на влиянието на крайнодесните в управляващите коалиции в цяла Европа. В същото време тово би съвпаднало с критичната фаза на преговорите за следващите многогодишни финансови рамки, влияещи върху политическата стабилност на ниво ЕС.
Влиянието на ниво Европейски съюз
Въпреки нарастващите успехи на крайнодесните партии на изборите и по-активното им участие в правителствата на национално равнише, това все още не е довело до също толкова сериозното им влияние на европейско ниво. В случая действат два противоречащи си един на друг принципа.
От една страна, благодарение на двойната си легитимност, осигурена му от страните членки и техните граждани, ЕС е ориентиран към максимално възможната интеграция на всички основни политически сили и приемането на колкото се може повече решения с консенсус или поне с голямо мнозинство. Целта е да се избегне формирането на структурни малцинства и да се гарантира широка демократична легитимност в рамките на целия Съюз, който все още е много нееднороден. Само Европейският парламент се основава на принципа на абсолютното мнозинство, но дори там обикновено се формира огромно и често променящо се мнозинство, покриващо широкия демократичен спектър.
От друга страна, въз основа на опита си по време на Втората световна война, много европейски общества създадоха своеобразен „санитарен кордон“ около крайнодесните партии. Съответно, въпреки нарастващите им изборни успехи, тези сили дълго време бяха изключени от европейската консенсусна демокрация и до началото на 2020-те години рядко участваха в работата на националните правителства. Тоест, те не бяха от голямо значение за системата на Съвета и бяха изключени от процеса на формиране на мнозинство в Европейския парламент. Днес обаче, когато тези сили придобиват все по-голямо влияние както на национално, така и на европейско равнише, ситуацията започва да се променя и тяхното далеч по-активно участие в институциите на ЕС вече е очевидно.
Прякото влияние в Европейския съвет и Съвета на ЕС
Най-прекият канал за влияние на националните правителства е структурата на Съвета на ЕС, където страните членки представляват своите интереси. Тук няма санитарен кордон против правителствата, включващи крайнодесни партии. Единственият достъпен инструмент в това отношение е прекратяването на определени права за членство, като правото на глас, в случай на постоянно нарушаване на фундаменталните ценности на ЕС (член 7 на TEU).
Този своеобразен „ядрен вариант“ обаче, изисква единодушното гласуване на всички останали страни членки и досега не е бил използван. Нещо повече, по правило, националните правителство се стремят в рамките на системата на ЕС да проявяват взаимно уважение, до голяма степен, независимо от политическите им цели. Така, докато през 2000-та участието на Австрийската партия на свободата (FPÖ, част от PfE) в новосформираната управляваща коалиция във Виена доведе до изолацията на правителството на Австрия от останалите 14 страни членки, която впоследствие беше отменена, включването на PVV като водещ партньор в управляващана коалиция в Нидерландия през юни 2024 не бе възприето от европейските и партньори като някакво извънредно събитие.
Политическите възгледи на националните правителства оказват най-пряко влияние именно върху Европейския съвет, в който влизат ръководителите на страните членки. В началото на есента на 2025 в Съвета доминираха националните лидери, принадлежащи към партиите от ЕНП (11 от 27-те страни членки, представляващи 43% от населението на ЕС). Трима члена на Съвета (Белгия, Италия и Чехия, преди последните избори в тази страна, довели до победата на АNO) бяха от лагера на ЕCR, където играят роля, съизмерима с размерите на съответните страни – в частност, Джорджа Мелони, като премиер на Италия. Но, за разлика от ЕНП и S&D, нито в ECR, нито в PfE, се осъществява систематична координация преди заседанията на Европейския съвет. В момента Виктор Орбан е единственият представител на PfE в Съвета, открояващ се заради нарастващото си отчуждаване от останалата част на ЕС и използването на правото на вето при сключване на сделки.
Тъй като Европейският съвет взема решенията си с пълно единодушие – с някои изключения, като назначаването на председателя на ЕК например, съществува голяма вероятност за тяхното блокиране. В това отношение между ECR и PfE са налице очевидни различия: макар че заседанията на Европейския съвет много рядко минават без Орбан, а все по-често и премиерът на Словакия Фицо, да не наложат вето, правителствените ръководители от ECR са интегрална част от преговорните кръгове и търсенето на компромис, осъществяващи се в кулуарите на Европейския съвет. Под влияние на втория президентски мандат на Тръмп обаче, много страни членки все по често се стремят да изолират играчите, имащи право на вето, или пък да вземат решенията извън рамките на ЕС, за да си осигурят възможност да действат. През 2025 например, Европейският съвет направи няколко заявления, касаещи Украйна, във формат ЕС-26, т.е. без Унгария.
По-различна е ситуацията в Съвета на ЕС, където страните членки са представени от свои министри, което води до постоянни промени в партийно-политическия баланс заради различията в състава на управляващите коалиции. Така например, през май 2025, още преди PVV да излезе от правителството на Нидерландия, нейното Външно министерство, ръководено от консерватор, оглави групата от 20 страни членки на ЕС, които обвиниха Унгария, че нарушава фундаменталните ценности на Съюза, подлагайки я на остра критика в Съвета на ЕС заради действията и срещу гей-парада в Будапеща. Влиянието на правителствата в Съвета на ЕС варира и в зависимост от процедурата за вземане на решенията. Там, където не е необходим пълен консенсус – например във външната политика и политиката за сигурност или в политиката за разширяване на Съюза – се случва същото както и в Европейския съвет: отделни правителство могат по всяко време да блокират решенията, налагайки вето или принуждавайки останалите на отстъпки; но при гласуването с квалифицирано мнозинство отделни страни членки могат да се окажат в малцинство. Докато националните правителства по правило се стремят към консенсус, а използването на квалифицирано мнозинство остава изключение, Унгария отново се откроява. През 2024 та гласува „против“ в 15,7% от всички публични гласувания в Съвета на ЕС, т.е. по-често дори отколкото Великобритания преди Брекзит. В това отношение нито Италия, нито Чехия демонстрират подобно поведение при гласуванията в Съвета на ЕС – и двете страни са в средата на списъка на гласуващите „против“.
Формирането на блокиращо малцинство, т.е. на група поне от четири страни членки, представляващи поне 35% от населението на ЕС, е от решаващо значение за оказване на влияние върху решенията, за чието приемане се изисква само квалифицирано мнозинство. В момента, на Италия, Унгария, Чехия и Белгия се падат само 20% от населението, а ако прибавим и Словакия – 21%. Това означава, че те не могат да формират блокиращо малцинство, но ако крайнодесните партии поемат властта дори само в една голяма страна членка на ЕК (като Франция например) блокиращото малцинство ще стане факт. По-важното обаче е, че досега правителствата на тези страни не са сформирали единна и действаща съгласувано група, нито пък координирана политическа сила – в момента коалиционните структури и идеологическите линии на съответните крайнодесни партии са прекалено различни за да може това да се случи.
Институционалната диференциация и практическото сътрудничество в Европейския парламент
От началото на сегашния му мандат, в Европарламента се случиха две паралелси събития. На първо място, наблюдава се усилване на институционалната диференциация по отношение на „санитарния кордор“ в полза на групата на ECR, която е много по-дълбоко интегрирана в системата на ЕС, отколкото PfE или ESN. При предишния мандат групата на ECR беше представена в Бюрото на ЕП, а председателят на бюджетната комисия бе неин член. В момента в бюрото има двама нейни вицепрезиденти, които оглавяват три комисии, включително ангажираните с такива важни въпроси като бюджета и селското стопанство. От друга страна, въпреки номиналната си численост, групата на Pfe е институционално маргинализирана от мнозинството в Европарламента, също както и групата на ESN. Съответно, те не са представени в Бюрото и не ръководят нито една комисия.
През юли 2025 обаче, PfE получи поста докладчик на преговорите за формулиране на новата климатична цел на ЕС за 2040, а ECR получи същата длъжност за планирания Закон за космоса на ЕС. Тоест, две крайнодесни групи оглавяват преговорите на Европарламента със Съвета на ЕС и ЕК по два ключови законодателни проекта, което им дава възможност да оказват значително влияние върху разработката на съответното законодателство. Макар че мнозинството в Европейския парламент продължава да опира най-вече на проевропейското мнозинство, включващо ЕНП, S&D, Renew и, донякоде, „Зелените“, в споменатия по-горе „санитарен кордон“ все по-често възникват пукнатини.
На второ място, в Европарламента възникнаха нови форми на практическо сътрудничество. Още през септември 2024, само няколко месеца след формирането на новия парламент, EНП, Европейският съд по правата на човека (EСПЧ), PfE и част от ESN за първи път формираха мнозинство за приемане на резолюция във връзка с изборите във Венецуела. Преди това лявоцентристките и дясноцентристките партии не съумяха да стигат до съгласие по текста на резолюцията. Нарасналата готовност на ЕНП да формира мнозинство с участието на крайнодесните групи е очевидна през целия сегашен мандат на ЕП, особено в сферата на европейската политика относно климата и околната среда. През ноември 2024 например, регламентът на ЕС, касаещ изсичането на горите, беше смекчен значително с гласовете на ЕНП, PfE, ЕСПЧ и Европейския съюз за околна среда, като датата за влизането му в сила беше изтеглена за по-късен срок. През лятото на 2025 пък, ЕНП, ЕCR и PfE постигнаха създаването на работна група за разследване на неправителствени организации от страна на ЕС.
В миналото подобно сътрудничество между дясноцентристите и ултрадесните беше далеч по-рядко. През предишния (девети) мандат на Европейския парламент, ЕНП в много по-малко случаи формираше мнозинства с участието на крайнодесните групи ID и ECR. Трите групи си сътрудничеха например, относно проектозакона на ЕК за генетично модифицираните разстения, както и по време на две гласувания, касаещи изкуствения интелект и политиката в сферата на риболова, което доведе до приемането на резолюции в разрез с исканията на S&D и „Зелените“. В два други случая мнозинството беше постигнато само с гласовете на една от двете тогавашни крайнодесни групи – на ID, относно политиката за оказване на помощ за развитие, и на ECR – по въпроси, касаещи финансовия пазар. През сегашния (десети) мандат на Европарламента готовността за сътрудничетво между умерено- и крайнодесните е далеч по-голяма.
Така, само за една година, ЕНП си осигури мнозинство с помощта на ECR, PfE и отчасти на ESN за два предложени от нея проектозакона (освен резолюцията за Венецуела и постановлението на изсичането на горите) в рамките на обичайната законодателна процедура, касаеща сплотеността и социалната политика, както и за една резолюция относно Комисията по петициите.
Тази форма за създаване на мнозинство се основава – поне в случая с групата на ЕСR – на частичното съвпадане на мненията. Анализът на общия ход на гласуванията през миналия мандат на ЕП показва, че тогава ЕНП е постигнала най-високо ниво на съгласие с Renew (93%), S&D (89%) и партията на зелените/ЕFA (80%). На четвърто място е ECR с 68% от гласовете. Разбивката по отделни сфери на политиката показва, че нивото на съгластие между ЕНП и ECR в такива ключови области, като екологичната и климатичната политика, външната политика и политиката за сигурност, индустриалната и икономическаа политика, както и селскостопанската политика, надхвърля 65% във всеки от случаите. Делът на съгласието, постигнато с групата ID, чиито ключови членове и политици оттогава насам бяха „погълнати“ от групата на PfE, е било едва 40%, т.е. по-ниско отколкото дори с левицата.
Аналогична тенденция в общото поведение на избирателите беше налице и през първата година на новия мандат на ЕП. В момента нивото на съгласие между ЕНП и ECR е 72%, докато в това отношение PfE (43%) и ESN (23%) са на последните две места. Това показва, че не е задължително конкретните стратегически алианси да бъдат съпроводени с по-всеобхватно сближаване от гледна точка на общата политика. В също време, тази периодична готовност за формиране на тактическо мнозинство с участието на крайнодесните сили оказва влияние, включително върху проевропейския център, на който се опира Европейската комисия. След няколкото вота на недоверие към Урсула фон дер Лайен, първият от които беше иницииран от ЕCR през юли 2025, готовността на ЕНП да търси мнозинство на десния фланг станаха обект на остри критики от страна на S&D и Renew, заплашващи дори, че ще прекратят сътрудничеството си с Европейската народна партия (което обаче би означавало и разпад на „проевропейското мнозинство“).
Ограничената роля на Европейската комисия
Участието на политици от крайнодесните партии е най-малко забележимо в Европейската комисия. Членовете на Комисията се назначават от националните правителства и Съвета след изслушването им и тяхното одобряване от Европейския парламент (член 17 на TEU). По правило, те следва да изпълняват ангажиментите си в условия на пълна независимост. Но тъй като всяка страна членка назначава само един член на Комисията, последният, по правило, отразява партийно-политическата ориентация на най-голямата управляваща партия в момента на поставяне на кандидатурата му.
В резултат от промените в състава на националните правителства през юли 2024, в момента прякото участие на крайнодесните в колегията на Европейската комисия се ограничава с двама комисари. Първият е Рафаеле Фито от „Италиански братя“ (част от ECR), който е изпълнителен вицепрезидент на ЕК по въпросите на сближаването и реформите. Издигането на кандидатурата му от правителството на Джорджа Мелони бе подложено на остра критика от лявоцентристките сили в Европарламента. При изслушването му обаче, тя беше одобрена с решаващата подкрепа на ЕНП. Вторият е унгарецът Оливер Вархели, който не е свързан официално, но е политически близък с партията "Фидес“ (член на PfE). Той е еврокомисар по здравеопазването и хуманното отношение към животните. След противоречивите изявление на Вархели по време на изслушванията, например относно ваксините и въпросите, касаещи сексуалното и джендърно разнообразие, му бяха отнети някои пълномощия, включително в сферата на репродуктивното здравеопазване. Но след като новата Комисия започна да функционира пълноценно, работата на Фито и Вархели, на практика, не поражда никакви спорове.
Нарастващата интеграция на крайната десница в ЕС
Като цяло, интеграцията на част от крайнодесните в политическата система на ЕС вече е напреднала значително и продължава да се разширява. Към партиите със свои представители в Европейската комисия вече се отнасят като към нормални политически субекти в Европейския съвет, в Съвета на ЕС и в Европейската комисия, както и като част от променящото се мнозинство в Европарламента. Тази нормализация се дължи на партиите от ЕНП, които все по-често намират общ език с Европейската комисия по въпросите на индустриалната и климатичната политика. От своя страна, социалдемократите, зелените и либералите се отнасят по съвършенно различен начин към отслабването на „санитарния кордон“ и са много по-критични към сътрудничеството с партиите от ECR.
Този опит за институционална диференциация по отношение на „санитарния кордон“, вероятно, ще се окаже особено труден заради размитата разделителна линия между ECR и по-радикалните или екстремистки сили. Няколко партии, членуващи в ECR, преди това бяха членове на ID, а някои партии от PfE преди бяха в ECR. И тъй като границите са много крехки, интеграцията в институциите на ЕС обхваща много по-широк спектър от крайнодесни сили. Виктор Орбан например, влияе върху всяко решение в Европейския съвет чрез правото си на вето. Макар че правителствата с участие на крайнодесни партии не сформираха отделна група в Съвета на ЕС, тези сили също участват редовно във вземането на решенията му. Най-важното обаче е, че формирането на алтернативно мнозинство в Европейския парламент, без участието на лявоцентристките партии, е възможно само с участието на ECR и PfE.
Значението на тази интеграция на десните партии за политиката на ЕС се определя от три фактора. На първо място, както често се случва в Съюза, важна роля играят различните процедури за вземане на решения. Ако в Европейския съвет или в Съвета на ЕС се изисква консенсус, всички национални правителства следва, в крайна сметка, да постигнат съгласие. Макар че политическата реалност е такава, че влиянието на съответните национални правителства варира в зависимост от тяхната политическа и икономическа тежест, най-малкият общ знаменател задължително ще включва правителства, оглавявани от крайнодесни партии, когато се вземат важните европейски решения. Но, ако се позволява гласуването с квалифицирано мнозиноство и в Европейският парламент, правата за съвместно вземане на решенията се оказват по-размити. В този случай отделните правителства, оглавявани от крайнодесни партии, могат да се окажат в малцинство или да им се наложи да направят голям компромис, докато в самия Европарламент влиянието на крайнодесните групи зависи от това, как ще се формира мнозинството.
Вторият фактор е степента на политическо единство между различните ултрадесни партии на европейско ниво, както в качеството им на представители на националните правителство, така и в ЕП. Това е най-осезаемо във външната политика и политиката за сигурност – не на последно място, по отношение на Русия, Украйна и Китай. Докато евродепутатите от PfE и ESN често се обявяват против проевропейското парламентарно мнозинство в тази сфера, ECR очевидно се стреми да се присъедини към дясноцентристите. Налице са и значителна различия в икономическата политика между либертарианските и протекционистките подходи, но те невинаги са по оста ECR – PfE. По-голямо сходство се забелязва по въпросите, свързани с културните войни и, преди всичко, с климатичната и миграционната политика.
Третият фактор е съвпадането с политическите позиции и поведението на ЕНП. Както на национално равнище, така и в Европейския парламент, крайнодесните партии обикновено получават мнозинство и, следователно, политическа власт само с подкрепата на дясноцентристите или като техни младши партньори. В резултат, влиянието им на ниво ЕС се оказва най-силно, когато могат да предложат на Европейската народна партия възможност за формиране на алтернативно мнозинство, и последната е готова за това. В сегашния мандат на Европарламента това все още не се е случило, поне що се отнася до фундаменталните решения, касаещи европейската интеграция и външната политика, както и политиката за сигурност и отбрана, но все по-често е факт в сферата на икономическата, климатичната и миграционната политика.
Тоест, благодарение на относителната си мощ както на национално, така и на европейско равнище, ЕНП ще играе централна роля в европейската интеграция през следващите години. Нейната политика и стратегическата и ориентация ще са решаващи за това, дали ЕС ще може да продължи да разчита на проевропейския център. В дългосрочна перспектива, ЕНП следва да вземе решение, дали иска да продължи тактическата си игра, използвайки променящото се мнозинство в политическия спектър и, ако това е така – до каква степен. Няма съмнение, че крайнодесните партии ще лансират сериозни и примамливи предложения, опитвайки се да убедят Европейската народна партия да промени радикално досегашната си политика. Ако ЕНП иска да запази лоялността си към проевропейския лагер, рано или късно ще и се наложи да се откаже от курса към позициониране, основаващо се на либералните ценности, от една страна, и избирателното формиране на мнозинства с участието на крайнодесните сили – от друга. Което е свързано с факта, че нарастващите съмнения относно връзките с ЕНП и напрежението в отношенията с нея в лявоцентристкия лагер, могат да нарушат съществуващия баланс и да направят т.нар. „проевропейско мнозинство“ още по-крехко или дори напълно да го разрушат.
*Германски институт за международни отношения и сигурност (SWP)
