Мексиканската организирана престъпност като миграционен фактор

Ден по-късно, той подписа указ, който спира физическото влизане на мигранти през южната граница на САЩ. Ще припомня, че по данни на Pew Research Center, през 2022 броят на нелегалните мигранти в страната е бил 11 млн. души, т.е. днес те са значително повече. А огромната част от тях проникват в страната именно през границата и с Мексико. Неслучайно, цели 10 измежду 46-те указа, издадени от Тръмп през първите дни след влизането му в Белия дом, касаят именно Мексико.

Перманентната криза на мексиканско-американската граница

От дълги десетилетия насам, нарастващ брой мигранти преодоляват граничната линия проточила се от Тихиая океан до Мексиканския залив с надеждата да си осигурят по-добро бъдеще в САЩ. С течение на времето маршрутите на нелегалната миграция се сдобиха със собствена инфраструктура, контролирана почти изцяло от криминалните групировки. Ще припомня, че през септември 2022 губернаторът на Тексас Грег Абът издаде заповед, обявяваща мексиканските картели за терористични организации заради постоянно нарастващите доставки на синтетични наркотици. На срещата на върха на държавите от Северна Америка, провела се през януари 2023 в Мексико, темите за миграцията и противодействието на търговията с наркотици бяха сред водещите.

Но въпреки че нарастващите потоци от нелегални мигранти и активността на картелите имат обща териториална проекция – разширеното пространство от двете страни на границата, и са свързани помежду си с „логистични“ връзки, като цяло, това са два различни проблема. За начало, нека разгледаме миграционния вектор. Разрешаването на миграционния въпрос е проблем най-вече на държавата-реципиент: именно тя формулира базовите принципи за пресичане на границата и условията за пребиваване на собствената и територия.

Поне от двайсет години в САЩ се водят ожесточени спорове, как следва да се реагира на създалата се ситуация. От 2000-те насам всеки президент лансира собствен проект за миграционна реформа, която да позволи легализирането на няколкото милиона нелегално пребиваващи на територията на САЩ. През 2001 например, Джордж Буш-младши представи инициатива за провеждане на комплексна миграционна реформа, като се върна към тази идея и през 2004, подобни планове имаше и Барак Обама. В същото време, в Конгреса се обсъждаха двупартийни инициативи, целящи повишаването на миграционния контрол и укрепване на сигурността в граничната зона. За Тръмп, миграционната тема заемаше централно място по време на първия му (2017-2021) президентски мандат, а очевидно ше продължи да бъде и през втория (2025-2029). При това тя представляваше определена антитеза на стратегията на предшествениците му, тъй като стъпките на Тръмп, целяха автономизацията на американската политика по въпроса, т.е. залагаше се на едностранни решения, без съгласуването им с мексиканската страна (впрочем, първите действия на президента след началото на втория му мандат са в същия дух).  Ще припомня, че и началото на управлението на Байдън също бе белязано с анонсирането на мащабна миграционна реформа и отмяна на редица укази на предшественика му. Всички тези опити обаче, не доведоха да постигането на обявените амбициозни цели. В една или друга степен и на различни етапи от подготовката им, те се сблъскваха с един ключов проблем, а именно, че комплексната реформа е възможна само при нормализация на ситуацията на границата с Мексико. Тоест, обвързаността между сигурността на границата и миграционната реформа, на практика проваляше всички мащабни инициативи в тази сфера.

Принципна промяна в постоянно напрегната ситуация на мексиканско-американската граница настъпи с началото на пандемията от Covid-19, когато администрацията на Тръмп наложи ограничения на влизането в САЩ. След 20 март 2020 задържаните на границата мигранти, възнамеряващи да подадат молби за убежище, автоматично получаваха отказ и бяха изпращани обратно в Мексико и в родните им страни. Тези действия се осъществяваха в съответствие със слабо познатия член 42 на Закона за здравеопазването от 1944. Според правозащитните организации, на практика, това решение касае най-вече онези мигранти, които пристигат в САЩ без визи. Въпросният член 42 се превърна в своеобразен символ на съвременния етап в американската миграционна политика, а бързите депортации доведоха до нарастване на броя на повторните опити за пресичане на границата. През 2021 беше регистрирано взривообразно нарастване на броя на задържанията, а през 2022 тенденцията се задълбочи, като до края на годината бяха задържани 2,379 млн. нелегални имигранти, т.е. почти пет пъти повече, отколкото през 2020. Впрочем, заради постепенното отшумяване на пандемията, през 2022 бяха предприети опити за премахване на тази практика, но всички те бяха оспорвани и отхвърляни от съда.

На този фон ясно се очерта една съвършенно нова тенденция – интернационализацията на миграционния поток. Докато в течение на доста години години доминираха имигрантите от страните от т.нар. централноамерикански Северен триъгълник (Гватемала, Хондурас, Салвадор – 64%, и Мексико – 24%, през 2019), напоследък се забелязва относителен спад на дела на този регионален сегмент. Така, според данните на американските миграционни власти, в края на 2022 делът на първата група е намалял до 13%, а този на мексиканската – до 19,7%. Разбира се, в абсолютни показатели те демонстрират съществен ръст, но половината от задържаните нелегални мигранти вече идват от други региони. В основни генератори на мигранти се превръщат Венецуела, Хаити, Куба и Никарагуа, чиито дял достига 61%. Тази промяна оказва съществено влияние върху усилията за успокояване на мигрантския натиск. Ако преди граничните, в това число и миграционните проблеми касаеха най-вече двустранните отношения между САЩ и Мексико, с течение на времето, броят на ангажираните с разрешаването на проблема държави започна да нараства (сред тях вече са Гватемала, Салвадор и Хондурас). Тоест, в момента ситуацията е доста различна, тъй като половината от миграционния поток към САЩ са граждани на държави, извън рамките на традиционната миграционна система.

В тази връзка, Вашингтон предприема усилия за повишаване на ролята на Мексико за разрешаването на кризата. Само че, в качеството си на (все повече) транзитна територия тази страна се сблъсква с нов кръг проблеми. Основните препоръки на ООН и Международната организация по миграция са насочени към това мигрантите да остават именно на територията на транзитните държави. Така се появи и концепцията за „скритата граница“, т.е. за отдалечаване на линията на миграционния контрол от физическата граница на държавата. През последните шест години САЩ се опитват да „преразпределят бремето “, като в началото на 2019 администрацията на Тръмп успя да накара мексиканското правителство да се ангажира с промяна на формата на работа с търсещите убежище. В основата на тази политика залегнаха Протоколите за защита на мигрантите (Migrant Protection Protocols), по-известни като програмата „Да останеш в Мексико“ (Remain in Mexico). На практика, това означаваше връщането в Мексико на хората, искащи убежище в САЩ, докато американските власти разглеждат документите им. Освен това, се предвижда укрепване на мексиканските институции, отговарящи за контрола на миграционните потоци: така, през 2019 беше създадена Междуведомстена комисия за комплексна политика по въпросите на миграцията (Comisión Intersecretarial de Atención Integral en Materia Migratoria), която трябваше да се нагърби със задълженията, свързани със сдържането на нерегулярната транзитна миграция от Централна Америка, докато всички регулярни миграционни потоци останаха в юрисдикцията на Секретариата на вътрешните работи(Secretaría de Gobernación, SEGOB). Важно нововъведение стана използването на възстановената Национална гвардия за подпомагане на операциите на Националния институт за миграцията (Instituto Nacional de Migración, INM). Необходимостта транзитният процес да бъде поставен под контрол принуди мексиканската страна да синхронизира в по-голяма степен политиката си в тази сфера със САЩ. В същото време обаче, спецификата на ситуацията в Мексико е, че самата страна е активен миграционен донор и приемането на нови мигранти е много проблематично за нея.

Бумът на глобалната миграция се оказа огромно изпитание за миграционните системи на държавите от региона и най-вече за САЩ и Мексико. В отговор на кризата Департаментът за вътрешна сигурност на САЩ (DHS) създаде специален механизъм за работа с венецуелците, включващ предлагане на безопасни и легални начини за прехвърляне в САЩ и възможност да получат разрешение за работа. След влизането в действие на тази програма през октомври 2022, броят на венецуелците, задържани от американските гранични патрули намаля с 90%. Затова беше решено тази практика да засегне и кубинците, хаитянците и никарагуанците. Отбелязва се също, че гражданите на тези страни, които не се възползват от предложената им процедури и се опитат да влязат нелегално в САЩ ще бъдат депортирани или върнати в Мексико, което следва да приема до 30 хиляди от тях месечно. Реализацията на програмата обаче зависи от съгласието на мексиканската страна. Предложеният от САЩ вариант беше в отговор на молбата на Мексико да бъдат създадени допълнителни легални пътища за мигрантите. Тези нови мерки бяха формулирани от американската страна в рамките на приетата на IX Среща на върха на Америките, провела се през юни 2022 „Лосанжелоска декларация за миграцията и защитата“. С нея страните участнички потвърждават привързаността си към принципа за безопасната миграция, но в същото време заявяват, че не разглеждат миграционното движение като еднопосочен процес и постулират правото си на „обратно движение“ (т.е. на връщане на нелегалните мигранти).

Тоест, през последните няколко години напрежението във връзка с миграционната ситуация на мексиканско-американската граница достигна качествено ново ниво, характеризиращо се с интернационализацията  на миграционния поток, която съществуващи и преди, но не в такива машаби.

Както предишната администрация на Байдън, така и сегашната на Тръмп се опитват да върнат силно дебалансираната система в работещо състояние, но без тясното взаимодействие с Мексико, това няма как да се случи. Междувременно, самото Мексико е силно обременено от собствените си проблеми, свързани със сигурността. Въпреки това, двете страни продължават да търсят и намират допирни точни, позволяващи им да синхронизират усилията си поне в решаването на някои конкретни задачи.

Феноменът на „мигрантските кервани“

Както вече споменах, , поляризацията на мигрантския въпрос от американските политици доведе до вземането както на „наказателни“, така и на „разрешителни“ политически решения от страна на последните четири президентски администрации във Вашингтон, повечето от които (без Тръмп) не положиха сериозни усилия за сдържане на мигрантския натиск по границата между Мексико и САЩ. Ако приемем, че целта на предишните и сегашните федерални закони и реформи в сферата на имиграцията е въвеждане на ред при оформянето на имиграционните документи, следва да признаем, че правителството във Вашингтон не съумя да я постигне. А сегашната ситуация по границата на САЩ с Мексико е най-добрата илюстрация, че всички наложени досега мерки не са в състояние да попречат на нелегалното влизане в страната.

На свой ред, успешното проникване на повечето нелегални имигранти в САЩ подготви почвата за организирането на големи мигрантски групи, т.е. на т.нар. „мигрантски кервани“. Първите такива „кервани“ се появиха през 2017 като до края на 2022 общият им брой надхвърли 30, като почти половината от тях, се формираха през 2021, освен това с всяка изминала година нараства броят на мигрантите в тях. Макар че на „керваните“ се пада сравнително малък дял от ежедневния миграционен поток през Централна Америка и ѝ Мексико, те привличат голямо внимание. Начална точка на повечето от тях е Сан Педро Сула в Хондурас, докато придвижването на други към границата на САЩ започва от различни градове в Мексико.

Според експертите, основните фактори, стимулиращи появата на миграционните кервани, насочващи се към САЩ, имат социален характер, като сред тях са екологичните катастрофи или климатичните промени, търсенето на сигурност, високото ниво на престъпността, икономическите проблеми, безработицата и бедността. Неслучайно гръбнакът на миграционните кервони се формира от имигранти от Салвадор, Гватемала и Хондурас, където тези фактори са особено активни.

С придвижването си на север мигрантските кервани се превръщат в логистичен и хуманитарен проблем за местните власти. Те получават известна помощ от местното население, неправителствените организации, както и от федералните и щатски власти, но тя не облекчава тежката ситуация в малките мексикански градове край границата, които са препълнени с мигранти.

Важна роля за формирането и придвижването на мигрантските кервани играят транснационалните престъпни организации и най-вече мексиканските наркокартели. Последните контролират всичко, което влиза и излиза от Мексико, включително и мигрантите. Използвайки социалните мрежи, картелите формират керваните, като вземат такси от мигрантите (разбира се, не всички „кервани“ се създават от организираната престъпност, някои се подпомагат от различни неправителствени организации). Нелегалният „внос и износ на мигранти“ осигурява милиардни приходи на престъпните групировки и представлява сериозен дял от техните „икономики“. На свой ред, нарастващата икономическа мощ на картелите представлява много сериозна заплаха за националната сигурност и суверенитета не само на Мексико, но и на САЩ.

Много показателно е, че над две трети от мигрантските кервани са формирани при управлението на президента Байдън, което означава, че неговата „разрешителна“ политика по мигрантския въпрос, директно е повлияла за нарастването на миграцията от Централна Америка и Мексико.

Мексико като генератор на несигурност

На фона на постоянното нарастване на глобалните разходи за отбрана през последните десетина години, чиито общ обем (по данни на Стокхолмския международен институт за изследване на мира - SIPRI) надхвърля 2,4 трлн. долара, латиноамериканските държави представляват знаково изключение от тази тенденция. От 1960-те години насам регионът запазва статута си на зона напълно свободна от ядрено оръжие и с минимален брой въоръжени конфликти между държавите в него. Показателно е, че през 2023 съвкупният обем на разходите за отбрана на страните от Южна и Централна Америка беше едва 65,4 млрд. долара, което се равнява на 2,7% от световните. Въпреки това, липсата на войни и скромните военни бюджети не пречат на Латинска Америка да си остава региона с най-голям брой убити: по различни оценки тук се случват до 1/3 от всички убийства, извършвани годишно в света. По данни на изследователския център InSight Crime,само през 2023 в латиноамериканските държави са убити 117 492 души. Анализирайки този феномен, експертите използват понятието „парадокс на сигурността“ който включва, от една страна, изключително малкото военни конфликти в региона, а от друга – изключително високото ниво на насилие в латиноамериканските държави.

Характерното в случая е, че сърцевина на проблемите в сферата на националната сигурност на страните от Латинска Америка и Карибския басейн (ЛАКБ) са не толкова външните заплахи, свързани с гарантиране на териториалната им цялост, колкото , вътрешните проблеми. Става дума за активността на транснационалните престъпни организации и наркокартелите и неспособността  на управляващите да контролират отделни части от сувереннната територия на държавата и сухопътните и граници. По отношение на страните от Централна и  Южна Америка изглежда по-адекватно да се говори за проблемите, не на националната, а на обществената сигурност, тъй като именно те имат хроничен характер и определят ключовите тенденции във вътрешно- и външнополитическото развитие на държавите от региона.

Проблемите с престъпността и наркотрафика в държавите от ЛАКБ са обусловени от широк набор причини. До голяма степен те са следствие от социално-политически проблеми,свързани с високото ниво на неравенство в доходите и социалната поляризация, водещи до маргинализация на уязвимите групи от населението и въвличането им в престъпната активностт. Друг фактор е географското съседство със Съединените щати - те не само са най-важния търговско-икономически и политгически партньор на държавите от региона, но и най-големия в света консуматор на наркотици, което постоянно стимулира производството им в латиноамериканските държави. Накрая, ненормално високото ниво на убийствата се обяснява и с регионалната специфика – съхранилият се авторитарен характер на политическите култури на латиноамериканските страни, традиционната привързанст на жителите им към силовите методи за разрешаване на конфликтите и т.н.

Криминалните войни на юг от Рио Гранде

Мексико, което е втората по брой на населението и размери на икономиката си държава в Латинска Америка, е христоматиен пример за това, как комбинацията между изброените по-горе фактори генерира сложен комплекс от проблеми в сферата на обществената сигурност. При това нито една президентска администрация не е успявала да се справи с тях, поне досега.

Ще припомня, че през септември 2024 в северозападния мексикански щат Синалоа беше регистрирана нова ескалация на напрежението, свързана с борбата между две групировки на местния наркокартел „Синалоа“, който – според експертите – от няколко десетилетия насам контролира целия щат, както и редица пропускателни пунктове по границата със САЩ.

Престрелките по улиците на щатската столица Кулиакан, чието население е над 800 хиляди души, и блокирането на жилишните квартали от въоръжени привърженици на враждуващите групировки, на практика парализираха местната икономика, тъй като жителите се опасяваха да напускат домовете си. В хода на тези събития загинаха над 140 души, повечето от които са случайни минувачи, рязко нараснаха и случаите на отвличане на хора, прекъсванията в доставките на продукти и други хуманитарни последици, в резултат от което ситуацията в Кулиакан и околностите му се оценява като „почти катастрофална“. Ярък пример за неспособността на централните и щатските власти да се справят с проблема беше отмяната на честването на националния празник на Мексико (Деня на независимостта) в Кулиакан, на 15 септември 2024.

Събитията в щата Синалоа просто попълват списъка на постоянните въоръжени сблъсъци между мексиканските наркокартели за преразпределяне на собствеността и контрола над маршрутите за доставка на забранените субстанции. Скорошната история на Мексико познава и по-скандални примери за безнаказаността на престъпните групировки: така, през 2019, след опита на части на мексиканската Национална гвардия и армията да арестуват Овидио Гусман Лопес (син на легендарния престъпен бос „Ел Чапо“), който е един от лидерите на картела „Синалоа“, бойци на последния осъществиха серия атаки срещу гражданската инфраструктура на Кулиакан и дори взеха за заложници жителите на един от кварталите му, след което тогавашният президент на страната Андрес Мануел Лопес Обрадор лично нареди освобождаването на Гусман Лопес „за да бъдат защитени мирните граждани“.

Горните примери свидетелстват за дълбоката криза на обществената сигурност в страната, която тя преживява от началото но 2000-те години, когато броят на убийствата и мащабите на активността на наркокартелите започна да нараства експоненциално. По данни на изследователския център TResearch,само през шестгодишния мандат на предишния президент Лопес Обрадор (2018-2024) в Мексико са били извършени над 192 хиляди убийства, което е съпоставимо със загубите на държава, водеща война. Всъшност, самото понятие „война“, по отношение на ситуацията в сферата на обществената сигурност, редовно присъства в публикациите на експертите и се използва на държавно ниво още откакто тогавашният президент Фелипе Калдерон обяви „война срещу наркотрафика“ през 2006. 19 години по-късно резултатът от войната остава неясен, а проблемът за вътрешната сигурност продължава да е ключово предизвикателство за администрацията на сегашния държавен глава Клаудиа Шейнбаум – първата жена-президент в историята на Мексико, която пое поста на 1 октомври м.г. За първостепенното значение на проблема със сигурността в страната красноречиво свидетелстват и социологическите анкети. Така, според проучването на общественото мнение, осъществено през 2024 от мексиканския Национален институт за статистика и география (INEGI), 65% от жениете и 52% от мъжете в страната твърдят, че не се чувстват сигурни заради повишената криминогенна ситуация в Мексико. Друго проучване от 2023 пък показва, че 67% от населението определя липсата на сигурност по улиците като основния проблем на страната.

Стратегията за национална сигурност от 2024

Въпреки че управлява едва от половин година, Клаудиа Шейнбаум вече предприе първи стъпки в тази посока. Само седмица след инаугурацията си мексиканският президент представи собствена Стратегия за национална сигурност на Мексико, в чиято основа са залегнали четири магистрални направления: премахване на причините за нарастването на престъпността чрез реализацията на мащабни социални програми, прехвърляне на Националната гвардия на подчинение на Министерството на отбраната, създаване на специализирана Национална система за разследване и повишавани нивото на координация на действията на националните и щатските власти. Освен това, в Стратегията са дефинирани три крайни цели: понижаване нивото на престъпността (и най-вече на умишлените убийства) в общонационален план, неутрализиране на факторите, генериращи насилие, и повишаване качеството на подготовка на полицейските сили.

Основен елемент на новата Стратегия, както впрочем и на стратегията на предишния президент Лопес Обрадор, си остават мерките за социална подкрепа на младежите с цел да се пресече процесът на интегриране на младите мексиканци в криминалните структури. Този подход бе възприет след провала на политиката на „война срещу наркотиците“ по време на управлението на президентите Фелипе Калдерон (2006-2012) и Eнрике Пеня Нието (2012-2018), която залагаше на максимално твърди мерки за борба с наркобизнеса и всички участници в него, както и на активното използване на армията за целта. Съпровождана от постоянни критики заради систематичните нарушения на човешките права, „войната срещу наркотиците“ доведе до точно противоположните резултати – ако през 2007, на сто хиляди мексиканци са били извършвани средно по 8,2 убийства, през 2011 този показател е скочил до 27,2.

Следващият президент Лопес Обрадор, който зае поста през 2018 се отказа от този тип политика, ориентирайки се към т.нар. „стратегия за омиротворяване“ и лансирайки лозунга „Предгръдки вместо изстрели“ (Abrazos, no balazos). От една страна, стратегията предвиждашще стартиране на програми за социално подпомагане на младежите, целящи да им дадат възможност да получат образование и да си намерят работа, а от друга страна, властите смекчиха наказанията за употребата на наркотични вещества и неколкократно обявиха амнистия. Паралелно с това, при управлението на Лопес Обрадор бяха ревизирани методите за борба с наркокартелите, намаляха операциите с използване на военни части (показателен в това отношение е и посоченият по-горе пример с решението за освобождаване на лидера на картела „Синалоа“ Овидио Гусман Лопес през 2019). Тъй като по-голямата част от убийствата в Мексико са в резултат именно от криминалните войни между наркокартелите, с подобни отстъпки президентът се опитваше да успокои криминогенната ситуация в страната. И този подход обаче, не доведе до положителни резултати: в периода 2018-2024 наркокартелите още повече укрепиха позициите си, а обемите на доставките в САЩ нараснаха. В същото време нивото на престъпност в страната продължи да е изключително високо – 23,3 убийства на сто хиляди жители, по данни на INEGI за 2023.

Анализът на проекта за Стратегия за национална сигурност на Мексико и заявленията на сегашния президент Клаудия Шейнбаум, която побърза, поне на думи, да се разграничи от лозунга на предшественика си, могат да означват евентуална ревизия на втория ключов елемент на политиката на Лопес Обрадор в сферата на обществената сигурност в посока към неговото втвърдяване. Истината е, че отстъпчивата позиция на предишния държавен глава по отношение на борбата с наркокартелите и отказът му да разговаря с техните лидери изключително от позиция на силата не се оправдаха, превръщайки се в една от основните причини за провалите във вътрешната политика на бившия президент. Поради това, Клаудия Шейнбаум вероятно ще се стреми да демонстрира пред мексиканското общество по-голяма решителност в противодействието на организираната престъпност. В същото време тя не е склонна да се отказва от първия „социален“ елемент на политиката на Лопес Обрадор – подкрепата за младите хора, целяща да лиши мексиканските наркокартели от социалната им база. Специфична особеност на този подход е целенасоченият стремеж към постигане на дългосрочен ефект, който ще може да бъде напълно оценен едва след известен период, по-голям от продължителността на президентския мандат.

Вториятключов момент в новата Стратегия – стремежът Националната гвардия да бъде подчинена на Министерството на отбраната, е израз на известна приемственост с политиката на Лопес Обрадор. Националната гвардия беше създадена през 2019 за да замени дискридитиралата се след серията корупционни скандали Федерална полиция. Специфичното за Националната гвардия, която наброява 130 хиляди души (предимно бивши военни) е, че от момента на създаването и, тя се контролира от Министерството на обществената сигурност и защитата на гражданите. Тоест, управлявашите създадоха силов орган, включващ кадрови военни, но формално контролиран от гражданските власти. Тази стъпка позволи на предишния президент Лопес Обрадор да внуши на обществото, че ограничава ролята на армията в борбата с престъпността, при положение, че в страната няма други възможности за противопоставяне на наркокартелите без привличането на въоръжените сили към операциите, но в същото време повечето мексиканци се отнасят негативно към тенденцията за „милитаризация“ на вътрешната политика. Създаването на Националната гвардия и подчиняването и на цивилно министерство вероятно се е разглеждало от управляващите като временна мярка, а за крайна цел се е смятала консолидацията на всички силови институции под егидата на мексиканските въоръжени сили. Това се потвърждава от факта, че за първи път идеята за прехвърлянето на управлението и контрола над Националната гвардия към Министерството на отбраната беще лансирана от Лопес Обрадор още през 2022. Тоест, сегашната администрация на Клаудия Шейнбаум най-вероятно ще се придържа към курса за усилване контрола над силовите иннституции с цел по-ефективна борба срещу наркобизнеса.

Третото и четвъртото направления, формулирани в Стратегията за национална сигурност, имат по-иновационен характер, в сравнение с първите две и позволяват да добием известна представа за предстоящите промени. Лансираната инициатива за създаване на Национална система за наблюдение си поставя амбициозната задача да подобри координацията между Министерството на обществената сигурност, Министерството на отбраната, Генералната прокуратура и прокуратурите на мексиканските щати с цел съвместен обмен на информация за подривната  активност на картелите. За постигането и са предвидени мерки за внедряване на модерни технологии за видеонаблюдение, събиране и анализ на данни, позволяващи прогнозирането на бъдещи престъпни действия. Още през ноември 2024 Шейнбаум официално обяви старта на общонационална електронна платформа за мониторинг на престъпленията на федерално и местно равнише. Тази идея е свързана с опита на самата Шейнбаум като кмет на Мексико сити: през петгодишното и управление (2018-2023) броят на извършените престъпления е намалял с 57% в резултат от увеличаване броя на видеокамерите в столицата от 15 хиляди на 80 хиляди. Вероятно, планът за създаване на единна Национална система е лансиран с намерение да бъде повторен този успех, но вече в рамките на цялата страна. Наред със създаването на система за обмен на информация, Стратегията цели да подобри координацията между централните органи на властта и ръководството на отделните щати чрез създаване на специални механизми за сътрудничество и по-активно взаимодействие с местните прокуратури. В този връзка, през 2025 започва да функционира Мексиканска академия по проблемите на сигурността, която ще се ангажира със стандартизацията на учебните планове за служителите на силовите институции.

Тоест, най-важните елементи на новата Стратегия за национална сигурност ще бъдат мерките, целящи координацията на властите на всички нива, създаване на общи стандарти в борбата се престъпността и цифровизация,          която да улесни създаването на единна система за видеонаблюдение. Крайният успех на предложените от администрацията на Шейнбаум мерки в сферата на обществената сигурност до голяма степен ще зависи от готовността на централните власти да доведат до край вече обявените реформи, от успеха на мерките им за социална подкрепа за младите хора и способността за бързо преодоляване на кризите от типа на събитията в Синалоа през септември 2024.

Близостта до Съединените щати

Анализът на политиката в сферата на обществената сигурност няма да е пълен, ако не се вземе предвид още един фактор от принципно значение за Мексико, за който обаче не се споменава в новата Стратегия. Става дума за външнополитическия аспект на активността на мексиканските наркокартели, а именно проблемът за взаимоотношенията със САЩ. Изключително тясното икономическо сътрудничество между двете страни, които са най-големите търговски партньори една на друга, включва и гигантските обеми наркотици, доставяни от мексиканските картели в Съединените щати. В същото време, последните получават от северния съсед големи количества огнестрелно оръжие.Според някои данни, продукцията на американските оръжейни компании формира до 95% от арсенала на мексиканските банди и картели. Постоянното търсене на наркотици от американската страна и на огнестрелно оръжие – от мексиканската, формират стабилната основа за активността на организираната престъпност в северните щати на Мексико. В такива условия необходимостта да бъде прекъснат този порочен кръг се оказва задължително условие за успокояване на криминогенната ситуация на юг от Рио Гранде, но за да се случи това Мексико следва да започне да гради отношенията си с Вашингтон на принципно различна основа, т.е. управляващите в двете страни да признаят общата си отговорност за ситуацията с престъпността и наркотрафика от двете страни на американско-мексиканската граница.

В момента обаче, това не изглежда особено вероятно. Истината е, че през ХХI век сътрудничеството между САЩ и Мексико в сферата на сигурността се определя най-вече от американската страна, която провежда двойнствена политика, непозволяваща постигането на сериозни успехи. От една страна, след 2008 Вашингтон оказва материално-техническа и икономическа помощ на южния си съсед за борба с престъпността в северните щати, ярък пример за което е т.нар. „Инициатива Мерида“, която действаше до 2019, когато Мексико се оттегли от нея.От друга страна американските власти многократно упражняваха открит натиск върху мексиканските си партньори, обвинявайки ги, че са неспособни да контролират ситуацията по границата.

В тази връзка ще припомня, че от 1993 насам, само в Южна Калифорния са открити над 90 отлично оборудване подземни тунели, пресичащи границата с Мексико и използвани от картелите за трафика на наркотици и мигранти. И никой не знае, колко е истинският им брой.

Това си пролича много ясно на фона на т.нар. „фентанилова криза“, т.е. рязкото нарастване на доставките на синтетичния наркотик фентанил през американско-мексиканската граница, чиито обеми (по данни на мексиканския Институт за световна икономика) са нараснали девет пъти в периода 2019-2023, а употребата му е била основната причина на свръхсмъртността сред жителите на САЩ на възраст до 50 години. Войнствената реторика от страна на представителите на американские елит по отношение на мексиканските власти, илюстрация за което са изказванията на новия президент Тръмп (ще припомня, че през юли 2024, т.е още преди да спечели президентските избори, той заплаши, че ако Мексико не въведе ред на границата, САЩ могат да нанесат удари по наркокартелите на мексиканска територия).

Истината е, че без оглед на извънредния характер на проблема с наркотрафика, политиката на Вашингтон спрямо южния му съсед беше и си остава до голяма степен необмислена, тъй като доставките на техническо оборудване, обучаването на мексиканските полицаи и военни и многото мерки за натиск върху официално Мексико изначално не бяха в състояние да решат проблема с огромното вътрешно търсене на наркотични вещества в самите Съединени щати. В крайна сметка, именно това търсене стимулира растящото предлагане от мексиканска страна. Склонността на по-голямата част от американските елити да разглеждат Мексико като младши партньор или дори „заден двор“, който следва постоянно да бъде контролиран, а при необходимост да става обект на натиск, способства за ръста на популярността на такива личности като Лопес Обрадор, който многократно критикуваше действията на Вашингтон, обвинявайки САЩ, че на практика стимулират активността на наркокартелите. Следва да отбележа, че при управлението на Лопес Обрадор, въпреки ръста на търговията между Мексико и САЩ, сътрудничеството на двете страни в сферата на сигурността на практика тотално деградира.

В тази връзка, заявленията на сегашния президент Клаудия Шейнбаум (включително в отговор на ексцентричните претенции на Тръмп към страната и) относно недопустимостта от „подчиняване“ или каквато и да било „субординация“ в отношенията между Мексико и САЩ, както и за необходимостта от равнопоставен диалог на високо равнише между двете страни, поне засега сочат, че мексиканското ръководство се придържа към досегашния курс в отношенията със северния съсед. Ясно е обаче, че от това, до каква степен администрация на Шейнбаум съумее да постигне взаимноизгодно сътрудничество с екипа на Тръмп (който е привърженик на радикалния курс спрямо Мексико), до гояма степен ще зависят и показателите за престъпната активност в северните щати на страната.

Както посочва директорът на Националния институт за миграцията Франсиско Гардуньо, наркокартелите усилено се стремят да вербуват върнатите от Съединените щати мигранти. Той направи това заявление пред авторитетното мексиканско издание Milenio по време на посещението си в Чиапас (т.нар. Свободен суверенен щат Чиапас), който е най-сложния район в страната по отношение на мигрантския проблем. Той е разположен в Югоизточно Мексико и граничи с щатите Веракрус, Табаско, Оахака, както и със съседна Гватемала. Именно в Чиапас са концентрирани мигрантите, идващи от Гватемала и възнамеряващи да влязат в САЩ по суша. Както впрочем и онези, които американците връщат обратно в Мексико. В същото време, макар че Чиапас се е превърнал в междинен хъб за нелегалната миграция от централноамериканските държави към САЩ, значителна част от мигрантите остават на територията на щата.

Безизходната ситуация, в която се оказват тези хора, ги прави изключително уязвими за мексиканската организирана престъпност.Според Гардуньо, картелите активно вербуват мигрантите по време на преминаването им през Мексико, което няма как да не безпокои правителството на страната.

Последното предприема спешни мерки за гарантиране сигурността на депортираните или неуспели да влязат в САЩ мигранти. За целта то планира създаването на „международно пространство, което да подпомага мигрантите, включително кубинците, хаитяните, никарагуанците и венецуелците“. Не бива да забравяме обаче, че престъпните групировки в Мексико са изключително силни и влиятелни, а водената от десетилетия насам борба срещу тях не носи сериозни успехи на властите. Впрочем, високото ниво на престъпност в страната е обусловено и от осъществяващия се отдавна процес на срастване на наркокартелите с органите на властта.

Както е известно, поне от няколко десетилетия насам, центърът на наркобизнеса в Латинска Америка се премести от Колумбия в Мексико. След краха на империята на наркобарона Пабло Ескобар (т.нар. Меделински картел) и разгрома на другия голям колумбийски наркокартел – „Джентълмените от Кали“, Мексико се превърна в основния чуждестранен доставчик на кокаин в САЩ. Истината обаче, че Съединените щати не са просто жертва на чуждестранните наркотрафиканти, тъй като основен доставчик на оръжия за наркокартелите са именно северноамериканските компании, много от които поддържат тесни връзки с правителството във Вашингтон.

На свой ред, мексиканският наркобизнес не само е тясно свързан с щатските власти и правителството на Мексико, но и разполага с разклонена международна мрежа, която – освен всичко друго – се използва и за легализиране на парите от наркотрофика. При това за изпирането на наркодоларите се разчита не само на офшорните банки в Панама, но и на осъществяването на „културна и хуманитарна дейност“ например. Неслучайно Мексико е лидер в Латинска Америка по броя на провежданите международни фестивали, при това не само на територията на страната.

Някои изводи

Проблемът с обществената сигурност в Мексико е свързан на първо място с активността на транснационалната престъпност, в лицето на няколко големи наркокартели,чиито годишни доходи се оценяват на десетки милиарди долари. Постоянните войни помежду им за контрол над най-важните маршрути за доставка на забранените вещества, както и въоръжените сблъсъци с представителите на държавните институции, са основната причина за високите показатели на убийствата в страната. Гарантирането на обществената сигурност продължава да е много сериозно предизвикателство за всяка нова президентска администрация, а влиянието на този проблем върху вътрешнополитическото развитие в страната нараства с всяка изминала година. Неуспехите на три последователни президентски администрации (като започнем с тази на Фелипе Калдерон), всяка от които се опитваше да намали нивото на престъпността  в Мексико, свидетелства за необходимостта от формулиране на комплексна стратегия, която да отчита всички фактори, влияещи върху динамиката на насилието в страната, а не се свежда до един или няколко методи за борба с организираната престъпност.

В това отношение проектът за Стратегия за национална ситурност, лансиран от Клаудиа Шейнбаум, е важна стъпка по пътя към възприемането на такъв подход. На първо място, Шейнбаум се опира до голяма степен на наследството на предшественика си, който превърна в ключов елемент на политиката в сферата на обществената сигурност развитието на социалните програми с цел да лиши наркокартелите от възможността да привличат нови членове. На второ място, действията и реториката на президента свидетелстват за намерението и да се придържа към твърд курс в борбата срещу наркокартелите, тъй като опитите на администрацията на Лопес Обрадор да намали нивото на насилието в страната, ограничавайки натиска върху организираната престъпност, не се оправдаха. На трето място, принципно важен императив на новата президентска политика е фокусът и върху усилване на мерките за контрол на действията на държавните силови структури: въпреки критиките на опозицията и либералните западни медии, Шейнбаум продължава курса на „милитаризиране“ на обществената сигурност в Мексико, резултат от което трябва да стане сливането на органите за гарантиране на обществения ред с въоръжените сили на страната. На четвърто място, за постигането на целта за унифициране на силовия апарат следва да помогнат обявените от президента мерки за развитие на системите за контрол на обществената сигурност: създаването на единна цифрова платформа, подобряването на координацията между федералните и щатските институции и въвеждането на единни стандарти за подготовка на служителите в силовите структури, целящо разрешаване на проблема със слабата координация на действията на столичните и щатските власти.

Въпреки това, окончателното разрешаване на дилемата на сигурността в Мексико, обусловена от комбинацията между широк набор от фактори, очевидно излиза извън рамките на предложените от президента Шейнбаум мерки. Ключов сред тях е проблемът с дълбокото социално неравенство, който е особено очевиден в най-бедните мексикански щати и тъкмо той е основната предпоставка за постоянното попълване на наркокартелите с нови „бойци“, виждащи в престъпната активност възможност за променят социалния си статус. На този фон, осъществяваните от федералното правителство програми в подкрепа на младите хора се оказват недостатъчни за разрешаване на назрелия комплекс от социално-икономически проблеми. Управляващите би трябвало да предложат преди всичко привлекателна алтернатива и работещи възможности за повишаване на социалния статут на представителите на най-уязвимите групи от населението в условията на конкуренция с наркокартелите, чиято активност често включва предоставяне на финансова и материална помощ на местните жители с цел да си гарантират подкрепата им.

Освен това, през последните десетилетия криминалната субкултура, в която действията на мексиканските наркотрафиканти биват обвити с псевдоромантичен ореол, се превърна в интегрална част от ежедневния живот на мексиканците. Мащабната държавна информационна и пропагандна кампания, целяща дискредитацията на тази субкултура, е най-важното условие за успешна борба с мексиканската криминална общност на социокултурно равнище.

От друга страна, следва да се избегне риска, анонсираните от Клаудия Шейнбаум мерки за консолидиране на силовия апарат да доведат да излизането му извън контрола на гражданските власти, т.е. до пълна безнаказаност на неговите действия. Загубата на контрола над силовите структури може да провокира рязка ескалация на насилието от страна на техните представители, пример за което беше т.нар. „война срещу наркотиците“ на президента Фелипе Калдерон, съпроводена с голям брой цивилни жертви. Следва да отбележа и, че всички инициативи в сферата на цифровизацията и създаването на системи за предотвратяване на престъпленията няма да имат сериозен ефект, ако самите служители на силовите структури не са особено заинтересовани от залавянето на извършителите им. На фона на високите корупционни показатели в Мексико, подобряването на заплащането на военните и сътрудниците на правоохранителните органи е най-важното условие за добросъвестно изпълнение на задълженията им.

Накрая, наистина ефективната стратегия за противодействия на организираната престъпност е невъзможна, ако тя е изолирана, тъй като географията на производството и транспортирането на наркотичните вещества излиза извън границите на Мексико и включва както САЩ, така и държавите от Централна и Южна Америка. За да ограничат обема на наркотрафика през собствената си територия, мексиканските власти ще трябва, на първо място, сами да инициират проекти в сферата на борбата с организираната престъпност. Това касае и необходимостта да ревизират ролята си в американско-мексиканските отношения, където Мексико по подразбиране се позиционира като младши партньор, върху който се стоварва основната отговорност за наркотрафика. Именно от признаването на общата отговорност на най-толямата страна – потребител (САЩ) и най-голямата страна-доставчик (Мексико) на наркотици зависят бъдещата ситуация в сферата на обществената сигурност и проблемът със свръхсмъртността от употребата на опиати на територията на САЩ.

Очевидно, разрешаването на проблема с гигантския мигрантски поток към южната граница на САЩ изисква преди всичко премахването на основните причини за нестабилността в Централна Америка и увеличаване броя на двустранните програми за гарантиране на националната сигурност на Съединените щати. В тази връзка някои експерти предлагат организирането на визови лотарии във всяка централноамериканска държава и облекчаване на процеса за получаване на виза с цел улесняване на достъпа за хората, намиращи се в опасност. Увеличаване и подобряване състоянието на лагерите за мигранти от двете страни на границата. Подпомагане на мексиканските власти за по-нататъшното развитие на системата за предоставяне на убежище, като този подход може да облекчи бремето и за двете страни, тъй като Мексико би могло да приеме за постоянно поне няколко десетки хиляди мигранти. Създаване на трансгранична здравна програма с цел гарантиране здравната сигурност на мигрантите, включително чрез създаване на пунктове за ваксинация на границата. Ускоряване на процеса на разглеждане на молбите за предоставяне на убежище, което ще помогне да се повиши ефективността на правното регулиране на статута на влизащите в САЩ мигранти. Разширяване приема на бежанци за да се избгне струпването на големи групи на границата. Приемане на нови програми за бежанците, насочени към интегрирането им в американската икономика.

Освен осъществяването на имиграционна реформа и разкриване на нови възможности за легална миграция, експертите лансират и редица други начини за преосмисляне на дискусията относно миграцията и подпомагане жертвите на нелегалния трафик на хора. Което означава, да се търси по-сурова отговорност от неговите спонсори, докато мигрантите следва да се разглежда по-скоро като жертви на обстоятелствата, а не да се третират като престъпници.

Истината е, че транснационалните криминални организации, привличат мигранти и осъществяват нелегалното им прехвърляне през границата, което им осигурява сериозни доходи, т.е. те изначално следва да бъдат преследвани за да бъде ограничена миграцията. В тази връзка трябва да се забрани използването на социалните мрежи за незаконни цели, като това следва да се контролира от самите мрежи. За борба с престъпните групировки, би трябвало да се създаде междуведомствена целева група за  пресичане на паричните потоци към мексиканските и транснационални престъпни организации, тъй като Мексико очевидно не се справя с тази цел, а САШ нямат възможност да се намесват на чужда територия. Тоест, следва да се търсят политически решения, базиращи се на здравия смисъл, вместо да се залага на наказателни временни мерки, които обикновено влошават положението на мигрантите, без при това да са в състояние да ги откажат от намерението да проникнат в САЩ.

Повечето прогнози сочат, че през следващите години, мащабите на мигрантския поток и броят на керваните мигранти ще продължат да нарастват, в зависимост от предполагаемите възможности, които се предоставят от противоречивата политика на САЩ.

Както показаха и първите действия на сегашния президент Тръмп, американското правителство ще продължи да променя имиграционната си политика при всяка смяна на управляващата партия. Това обаче може да вкара страната в задънена улица по отношение на имиграционния проблем, затова следва да бъде осъществена сериозна имиграционна реформа, като се очертаят ясни национални цели в имиграционната сфера.

Мексиканските престъпни организации би трябвало да се разглеждат като въоръжени терористични формации, тъй като вече са достатъчно мощни за да поставят под контрол цяло Мексико и то без особени усилия, освен това следва да бъдат ограничени приходите на тези организации от нелегалния трафик на мигранти. Това би позволило да бъде намалена реалната заплаха за суверенитета и целостта на Мексико, да отслабнат заплахите за икономиката и търговията на САЩ и да се ограничат възможностите на картелите за постоянна рекапиталиазция и ще отслаби наркотичната вълна, заливаща в момента САЩ. В тази връзка не бива да се изключва и възможността за формулирането на съвместна мексиканско-американска стратегия за ликвидиране на въоръжените престъпни организации.

Ще припомня, че първоначално редица латиноамериканските държави изразиха остър протест против решението на Тръмп за депортиране на мигрантите. Колумбия и Мексико дори отказаха да приемат самолетите с депортирани от САЩ свои граждани. Но след като Тръмп ги заплаши с налагане на незабавни санкции, Колумбия много бързо отстъпи и дори изпрати президентския самолет за да прибере първата група изгонени свои граждани. Хондурас пък обяви, че ще прати специална комисия на траницата между Мексико и САЩ за до се запознае със ситуацията на място. На свой ред, Бразилия, след като първоначално обвиниСАЩ, че се отнасят недопустимо зле с депортираните нейни траждани, в крайна сметка съобщи, че съвсем скоро ще създаде център за помощ в зоната на летище Белу Оризонти с цел да осигури„подходящ прием на депортираните бразилски граждани“, определяйки ситуацията като „трагична“.

В мексиканския град Тихуана пък, спешно стартираха изграждането на временни жилища за изгонените от САЩ нелегални мигранти, при това не само за мексиканците, но и за онези от Централна Америка, Хаити, Венецуела, Колумбия и Бразилия, а президентът Шейнбаум изпрати десет хиляди национална гвардейци за да ограничат миграционния поток към Съединените щати. Ще припомна, че близо пет милиона от 11,7-те милиона нелегални имигранти в САЩ са мексиканци, при това бюджетът на американската Имиграционна и митническа служба (US ICE) може да покрие издръжката на едва 41 хиляди души. Тоест, според Тръмп, за всички останали, следва да се погрижат собствените им правителства и най-вече мексиканското. Парадоксът в случая е, че, ако действително бъде реализирана, президентската програма за масова депортация ще доведе до изтичане на нископлатените работници без документи, което ще повиши стойността на работната сила в самите САЩ и ще повиши инфлацията, да не говорим че може да повиши цената на хранителните продукти.

В същото време милионите мексиканци, които пребивават – легално или нелегално, на територията на САЩ, формират един от стълбовете на мексиканската икономика, тъй като всяка година изпращат на роднините си в страната над 60 милиарна долара. Тоест, масовата депортация може да се окаже сериозен удар по и без това крехката икономика на Мексико, която традиционно е експортно ориентирана и тясно свързана със Съединените щати, където се пласира над 80% от износа на страната. Особено тревожно в тази връзка бе решението на Тръмп да наложи от 1 февруари т.г, 25%-ни мита на стоките, внасяни от Мексико и Канада, ако тези страни „не започнат да се борят сериозно с миграцията и наркотрафика“.

Естествено, мексиканският президент Клаудия Шейнбаум се стреми да избегне конфронтация, която може да застраши 800-милиардния годишен търговски обмен между Мексико и САЩ. В тази връзка, правителството и дори реши да пренебрегне интересите на собствената си икономика, ограничавайки евтиния китайски внос, само за да успокои новия американски държавен глава. Последвалата заплаха за налагане на нови 25% -ни мита обаче бе ясен сигнал, че Мексико си остава силно уязвимо за натиска на Тръмп, който – между другото – не си позволява да налага толкови големи мита на Китай. Както посочва в тази връзка Джек Макинтайър от Brandywine GlobalInvestment Management: „За администрацията на Тръмп е много по-лесно да притиска Мексико, отколкото Китай. Това е част от любимата стратегия на президента да използва неяснотата, относно истинските му намерения като оръжие“.

Показателна в това отношение е редакционната статия на мексиканския ежедневник La Jornada, изразяващ позициита на мексиканския политически истъблишмънт, в която се посочва: „Макар че САЩ вече не разполагат с дипломатически, политически, финансови и военни ресурси да форматират света според собствените си интереси, те все още имат средства да нанесат ограмен ущърб на останалите. В този смисъл, враждебната и лъжлива реторика, която използват в момента против Мексико, разпалва омраза и застрашава физическата неприкосновенност и сигурността на милиони хора. Ултиматумите и заплахите, с чиято помощ сегашната администрация във Вашингтон успокоява параноята на своя електорат, се превръща в рисков фактор както вътре, така и извън границите на САЩ, на която следва да се реагира с разум, но и с твърдост“.

Междувременно, Тръмп заповяда трансформирането на голф игрището във военната база на САЩ в залива Гуантанамо (Куба) в лагер за депортирани имигранти, и подписа указ, задължаващ Пентагона и Департамента по вътрешна сигурност да създадат там 30-хиляден миграционен център, където ще бъдат настанени най-опасните престъпни елементи сред нелегалните имигранти.

Отговорът на въпроса, защо съпротивата на латиноамериканските държави срещу решението на Тръмп приключи толкова безславно, е свързан с факта че въпреки усилването на китайските позиции в региона, САЩ си остават приоритетния икономически партньор за повечето страни от Централна и Южна Америка. Освен това, политическият елит в държави като Колумбия например, очевидно не би искал да стане обект на санкциите на Вашингтон, тъй като това би му донесло сериозни неприятности. Всъщност, истината е, че големият (макар и да не се позиционира открито като такъв) противник на антиимигрантската политика на Тръмп са организираните престъпни групировки, които са се „специализирали“ в нелегалния трафик на мигранти или пък го покровителстват. Между другото, следите им могатда бъдат открити и в коридорите на властта в САЩ, включително в правоохранителните структури. Тоест, депортирайки нелегалните мигранти, Тръмп засега се бори по-скоро с последиците от процеса и не е ясно, какво ще се случи, ако американският президент  рискува да потърси „корените на злото“. Според мнозина експерти, е доста съмнително, че би могъл да стигне дотам. Някои от тях дори прогнозират, че имиграционните му реформи могат да провокират в големите северноамерикански мегаполиси истинска улична война между наркокартелите и полицията, още повече, че в момента нивото на терористична заплаха в страната се оценява от мнозина като „много висока“. И това наистина е така. Очевидно, в действията си за прочистване на САЩ от нелегалната миграция, Тръмп разчита да осъществи своеобразен „блицкриг“. Много е възможно обаче, „войната“ да се проточи, превръщайки се в кампания с непредсказуем резултат.

*Българско геополитическо дружество