Между „меката сила” и милитаризацията: опит за осмисляне на турската външна политика в началото на ХХI век

Периодът от идването на власт в Турция на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) през ноември 2002 до началото на т. нар. „Арабска пролет“ в първите дни на 2011 се характеризира със засилена турска външнополитическа активност и прилагане на инструментариума на т. нар. „мека сила“. Основните направления в турската външна политика са евроинтеграцията на страната и Близкия изток, като активността и по двете има своето логично обяснение.

В десетилетията до 2002 силно влияние върху турската вътрешна и външна политика имат неподлежащи на демократичен избор и контрол квазиполитически играчи със своеобразно „право на вето“ върху вземаните решения, като армията, цивилната бюрокрация и съдебната система, бизнес-организации и контролираните от тях медии. Тъй като по-голямата част от тези кръгове са неприкрито враждебни към ПСР, формацията се опира на легитимността си, получена на избори, и търси международни съюзници в лицето на ЕС и САЩ. Изискванията на Брюксел за демократизация и поставяне на армията под граждански контрол отговарят и на интересите на ПСР. От друга страна, след като през 2004 само Република Кипър, която обаче не е призната от Турция и на която Анкара отказва достъп на нейни кораби и самолети до своя територия, е приета в ЕС, това създава проблем в отношенията между Анкара и Брюксел. Ситуацията допълнително се влошава, когато на власт в ключови европейски страни, като Германия и Франция, настроените благоприятно към Турция политици са заменени от Ангела Меркел и Никола Саркози, които са скептични към кандидатурата на Анкара. Така, към 2007 в отношенията между Анкара и европейските страни настъпва застой.

Междувременно, след като започват „войната срещу тероризма“, Съединените щати се нуждаят от съюзници сред мюсюлманските страни, за да парират обвиненията, че това е само прикритие за нов „кръстоносен поход“. В тази връзка Турция е сочена като страна-модел, която съчетава демокрация, легитимно избрано умерено ислямско правителство и пазарна икономика.

Турската политика в Близкия изток

Не по-малко важно място в турската външна политика през този период заемат и отношенията с Близкия изток. Това е обусловено от започналата през март 2003 война на САЩ и водената от тях коалиция срещу съседа на Турция - Ирак. Конфликтът в Ирак – т.е. съпротивата срещу окупацията, съчетана с гражданска война – провокира регионална нестабилност. Освен нейните политически и икономически измерения, Турция се опасява най-вече от риска, свързан със създаването на Кюрдския автономен район в Северен Ирак. Това би могло да се окаже заплаха за нейната териториална цялост в контекста на собствения ѝ дългогодишен проблем с кюрдското население. Поради това Анкара полага усилия на двустранно и многостранно ниво да стабилизира ситуацията в региона.

До 2011, в прилежащите ѝ региони, Турция прилага политика на „нулеви проблеми със съседите“ (известно мото на външнополитическия съветник, а впоследствие външен министър и премиер Ахмед Давутоглу), развиване на двустранните отношения чрез укрепване на договорно-правната база, редовни посещения на високо и най-високо ниво, икономическо сътрудничество, опити за посредничество при възникване на кризи. Сред най-честите причини за значителното активизиране на турската външна политика често се посочват такива фактори като стабилизираната вътрешна политика (коалиционните правителства от предходното десетилетие са заменени с еднопартийни правителства на Партията на справедливостта и развитието), растежа на турската икономика[1] и факторите, свързани с идеологията на управляващата партия.

След 2011 се създават подходящи условия и активизация на турската външна политика. Във вътрешен план за това има две предпоставки: на първо място, ПСР вече е успяла да надделее над военно-цивилната бюрокрация, избирайки своя кандидат Абдуллах Гюл на президентския пост през 2007, и е наложила редица законови промени, ограничаващи правомощията на армията за намеса в цивилния живот. Наред с това са организирани и поредица шумни публични процеси („Ергенекон“, „Чук“, делото за т. нар. „военен шпионаж“) срещу военни, журналисти и други влиятелни обществени фигури, обвинени в подготовка на преврат срещу правителството. На второ място, ПСР последователно триумфира на парламентарните избори в страната (2002, 2007 и 2011), осигурявайки си демократична легитимност.

В регионален план т. нар. „Арабска пролет“ създава както възможности, така и и рискове и заплахи за Турция. Първата голяма дилема, пред която бива изправена Анкара, е дали да подкрепи народните движения с техните искания за край на диктатурите в арабските страни, или да продължи да поддържа двустранните връзки с управляващите режими, в които Турция до този момент е инвестирала немалко време и усилия. Различните позиции на Анкара са обусловени от собствените ѝ интереси и от нивото на сътрудничество с всяка отделна страна. В Тунис например, Турция без колебание заема страната на протестиращите, тъй като не е инвестирала много в отношенията с режима на Бен Али. Що се отнася до Египет обаче, Ердоган призовава президента Хосни Мубарак да подаде оставка още преди успехът на протестите в страната да е ясен. По отношение на Либия, където турски строителни фирми имат значителни бизнес интереси, турската позиция е значително по-колеблива. По отношение на Сирия, която беше в центъра на отварянето на Анкара към Близкия изток с развиването на политически, търговско-икономически, военни и други контакти, Турция опитва да лавира и да посредничи между властите и опозицията до август 2011, когато окончателно застава на страната на опозицията. Известният турския учен Зия Йониш характеризира това като дилема между етиката и личния интерес.^[2]

Значително нарастване на турската външнополитическа активност след началото на т. нар. „Арабска пролет“ се наблюдава по две направления – по отношение на Сирия и във връзките на Турция с организацията „Мюсюлмански братя“. След като сирийската правителствена армия се изтегля от северните райони на страната, през март 2012, свързаните с Кюрдската работническа партия (ПКК) сирийски кюрдски организации обявявават създаването на самоуправляващ се „Западен Кюрдистан“ (Рожава) – територия с размерите приблизително на Швейцария. Анкара е силно обезпокоена от това развитие на събитията и въприема двойна стратегия. Тя се опитва да използва позициите на близкия до нея консервативен северноиракски кюрдски лидер Масуд Барзани, за да неутрализира влиянието на свързаните с ПКК групи и прави опити да привлече мнозинството кюрди към въоръжената сирийска опозиция. Отказът на последната да предложи на кюрдските представители автономия в Сирия след евентуалното сваляне на Башар Асад обаче, ги отблъсква. През юли 2012 турският премиер Ердоган заявява, че Турция няма да допусне тези райони в Сирия да попаднат под контрола на ПКК, а в началото на октомври 2012 парламентът в Анкара за първи път дава на правителството едногодишен мандат за провеждане на трансгранични военни операции в Сирия.[3]

След 2011 турското ръководство залага на установяването на по-близки връзки с движенията, свързани с „Мюсюлманските братя“, в страни като Тунис, Египет и Сирия.^[4] На пръв поглед това е логично, тъй като „братята” се ползват с масова подкрепа в повечето арабски страни. В Тунис и Египет свързаните с тях политически сили печелят първите свободни избори след падането на диктатурите, а важна роля в сирийската опозиция играят близки до местния клон на организацията фигури. Воден от собствените си интереси, Катар също активно подкрепя свързаните с „Мюсюлмански братя“ организации, което дава тласък на формирането на коалиция между Анкара и Доха.

Малко по-късно обаче става ясно, че по-тясното обвързване с „Мюсюлмански братя“ не носи очакваните плодове, както и, че съществува сериозен разрив между амбициите и  възможностите на Анкара.^[5] Опозицията в Сирия не съумява да свали дългогодишния президент на страната. Това се дължи на три фактора. На първо място, за другите регионални страни, като Йордания и държавите от Персийския залив без Катар, „Мюсюлмански братя“ представляват най-сериозната вътрешна заплаха и те се противопоставят на подкрепата за тях. В сирийската криза богатите монархии в региона подкрепят по-радикалните салафитски формации. На второ място, след опита за бунт в Хама през 1982, организацията е обявена за терористична в Сирия, а членовете ѝ са преследвани и търсят убежище в чужбина. Поради това те разполагат с много малко влияние вътре в страната. На трето място, Турция подценява вътрешната и външната опора на режима на Башар Асад. Във вътрешен план, Анкара смята, че властта на сирийския президент се крепи само на алауитите, пренебрегвайки факта, че той се ползва и с подкрепата на по-широки слоеве от населението. Във външен план пък е подценена решителността на Русия (извлякла изводи след бруталния край на либийския диктатор Муамар Кадафи) и на Иран да се намесят в защита на Асад (вж. по-долу).[6]

На 3 юли 2013 египетската армия сваля законно избрания президент Мохамед Морси. Впоследствие египетските военни смазват брутално и с цената на стотици убити протестите срещу преврата. Това води до втвърдяване на  турската позиция. Анкара критикува западните и арабските страни, че не са се намесили, нито са осъдили преврата. Турция обаче остава в изолация. В отговор, на 1 август 2013, главният външнополитически съветник на премиера Реджеп Тайип Ердоган, Ибрахим Калън пише в „Туитър”, че позицията на Турция е „ценна самота“.^[7]

Това развитие поставя пред наблюдателите един въпрос, който е силно дискусионен -  дали увеличената външнополитическа активност на Турция, вследствие на т. нар. „Арабска пролет“, е неин осъзнат избор или страната е била принудена да реагира на заплахите по своите граници. Вероятно всяко турско правителство би реагирало на кризата в Сирия и възникването край границата с Турция на контролирани от сирийските кюрдски организации зони.^[8] На свой ред, турската активност в други страни, както и подкрепата за „Мюсюлмански братя“, е резултат от идеологическите убеждения и позицията на част от управляващите кръгове в Анкара, които възприемат събитията в региона като шанс за разширяване на влиянието на страната в Близкия изток.^[9] Като аргумент в тази посока може да се изтъкне и, че тази активност (както и тонът на турските официални лица) далеч надхвърля обичайната реакция на събитията в непосредствена близост до границите ѝ. В редица свои речи външният министър Ахмед Давутоглу заявява, че случващото се е ревизия на колониалния ред, наложен след Първата световна война. Според него, този ред е „историческа скоба“, която сто години по-късно народите в региона ще затворят, обединявайки отново Турция с останалата част от „Месопотамия“.^[10] В тази връзка той изтъква амбициите на Анкара да възстанови регионалния ред на Балканите, в Кавказ и Близкия изток.[11]

Турция и другите външни играчи в Близкия изток

През 2012 и 2013 са регистрирани няколко инцидента между Сирия и Турция, свързани с трансграничен артилерийски обстрел и сваляне на бойни хеликоптери или самолети на всяка от двете страни. След 2013 Турция настоява САЩ и НАТО да създадат „зона на сигурност“, да обучат и въоръжат сирийските бунтовници, както и да установят зона, забранена за полети над Сирия.[12] На практика, това означава с военни средства да бъде създадена контролирана от бунтовниците зона, където те да бъдат снабдявани с оръжие, обучавани и т.н., а забранената за полети зона де факто означава пряка военна конфронтация с Дамаск и сваляне на сирийските правителствени военни самолети. Заради пресните си негативни спомени от войните в Афганистан и Ирак и воден от желанието да съсредоточи вниманието си в противопоставянето с Китай в Азиатско-Тихоокеанския регион, Вашингтон отхвърля тези идеи. Определя роля за това изиграват и опасенията, че пълен колапс на сирийския режим ще означава риск страната да бъде обхваната от хаос и властта да бъде взета от крайните ислямисти, които към онзи момент напълно доминират в средите на опозицията. Към края на 2013 свързаният с Ал Каида и подкрепян от Саудитска Арабия Фронт „Ан-Нусра“ овладява големи част от Северна и Западна Сирия.[13] Турция се опитва да убеди съюзниците си да и позволят сама да реализира този план. През пролетта на 2014 в интернет е качен аудиозапис от 13 март 2014, в който турският външен министър Ахмед Давутоглу, зам.-началникът на генералния щаб на турската армия и ръководителят на разузнаването обсъждат план да се инсценира нападение срещу гробницата на Сюлемайн шах - дядото на основателя на Османската династия, намираща се в Сирия, за да се създаде претекст за нахлуване в арабската страна. Преди това, на 5 август 2013, Ердоган заявява, че Турция ще приеме „всяко нападение срещу гробницата на Сюлейман Шах като агресия срещу нея“.[14]

Междувременно, през есента на 2014, джихадистката групировка Ислямска държава (ИД) обсажда кюрдския град Кобане в Северна Сирия, на два километра от границата с Турция. Нежеланието на Анкара да подпомогне сражаващите се срещу ИД кюрдски бойци води до мобилизация сред кюрдското малцинство в Турция. Сблъсъците между протестиращи и силите за сигурност на 6-8 октомври 2014 обхващат поне 22 турски града и водят до смъртта на няколко десетки демонстранти.[15]

Малко по-късно обаче турските амбиции в Близкия изток се сблъскват с намесата в региона на някои от водещите световни сили като САЩ и Русия. Възходът на ИД води до по-категорично ангажиране на Вашингтон в района. Американците си търсят местен съюзник, на когото да се опрат, и избират за целта сирийските кюрдски милиции, което пък обтяга отношенията им с Турция. През есента на 2015 Москва също се намесва с военни сили в Сирия. На свой ред, пак през 2015, Иран мобилизира различни шиитски милиции в Йемен и Ирак и оказва решителна помощ на режима в Дамаск, който към онзи момент са застрашени от колапс. В отговор, консервативните сунитски арабски монархии се сближават с Израел, което води до нарастване на поляризацията в региона. За да подкрепи съюзника си Катар във все по-милитаризирания регионален контекст, през 2015 Турция създава своя военна база в емирството, където е разположен контингент от 3000 до 5000 турски военни.^[16]

В опит да блокират руските действия в Сирия на 24 ноември 2015, два турски Ф-16 свалят руски боен самолет, нарушил за 17 секунди турското въздушно пространство край турско-сирийската граница.[17] Руският президент Владимир Путин нарича турските действия „удар в гърба“, а Москва налага на Турция широк кръг икономически санкции.

Обстановката в Ирак също е неспокойна, като на 10 юли 2014 ИД атакува турското консулство в Мосул и взема за заложници 49 турски граждани, сред които генералният консул, дипломатите, техните семейства и охраняващите ги войници, както и шофьори на камиони.[18] През 2015 организацията извършва няколко терористични атаки в Турция, сред които две, насочени срещу туристическата индустрия на страната (на 12 януари 2015, край джамията „Султан Ахмед“ (Синята джамия) и на 19 март, в близост до площад „Таксим“), а други три (в Диарбакър, на 5 юни, в Суруч, на 20 юли и в Анкара, на 10 октомври) са насочени срещу митинги на прокюрдската Демократична партия на народите (ДПН). Намерението на ислямистите е да пренесат сблъсъка между ИД и сирийските кюрдски организации, до които ДПН е близка, на турска територия. Друга кръвопролитна и широко отразена медийно атака на ИД е срещу летището на Истанбул на 28 юни 2016.[19] Всичко това принуждава турското правителство да предприеме активни действия срещу ИД.

На 29 май 2016 подкрепяните от САЩ Сирийските демократични сили (СДС), с водещо участие на кюрдските организации в тях, обсаждат и на 9 юни превземат намиращия се в близост до турската граница град Манбидж в Северна Сирия и се опитват да отвоюват от ИД и град Джараблус,  на запад от река Ефрат. Анкара обаче е обявява, че присъствието на кюрдски бойци на западния бряг на реката представлява червена линия за нея.[20] Тези събития са на фона на провала на програмата за съвместно обучение и въоръжаване от страна на САЩ и Турция на арабска бойна сила, която да се противопостави на ИД.

В тези условия, на 27 юни, турският президент поднася извинение на руския си колега за смъртта на пилота при свалянето на руския самолет в края на предишната година и търси възстановяване на отношенията. Опитът за преврат в Турция на 15 юли 2016 допълнително стимулира сближаването между Анкара и Москва. Впечатлението на турското ръководство е, че западните страни не са осъдили достатъчно категорично метежа, докато руският президент е декларирал в телефонен разговор пълната си подкрепа за турския лидер. Освен това, европейските държави осъждат последвалите опита за преврат репресии в Турция. На 9 август, при посещението си в Санкт Петербург (първата задгранична визита на турския лидер след опита за преврат), Ердоган разговаря с руския президент Владимир Путин, който го уверява, че Башар Асад няма да попречи на турска военна офанзива срещу кюрдските формирования в Северна Сирия.[21] Седмица по-късно турският външен министър изненадващо посещава Техеран.[22]

Осигурявайки си подкрепата на двамата ключови съюзника на Дамаск, на 23 срещу 24 август 2016 турската армия започва операция „Щитът на Ефрат“ (алюзия с предупреждението кюрдите да не преминават река Ефрат) на сирийска територия. Операцията е насочена едновременно срещу „Ислямска държава“, но и срещу СДС. Целите на операцията са да се създаде  пояс за сигурност по протежение на част от турско-сирийската граница, да се формира зона, контролирана от протурските бунтовници и да се ограничи влиянието на групите, близки до регионалните (като Рияд и Техеран) и глобалните фактори (Русия и САЩ). Операцията продължава до 29 март 2017.

Новата ситуация поражда и нова международна инициатива. На 20 декември 2017 Иран, Русия и Турция обявяват създаването на тристранен формат за консултации по отношение на Сирия, получил названието Астанински, тъй като преговорите започват в казахстанската столица. Страните се споразумяват за запазване на териториалната цялост на арабската страна. В замяна на иранското и руско съгласие Турция да проведе операции срещу кюрдските сили, Анкара поема ангажименти за сдържането на сирийските бунтовници в областта Идлиб. Следват нови турски военни операции в Сирия срещу кюрдските милиции („Маслинова клонка“, 20 януари 2018, „Извор на мира“, 9 октомври 2019) и сирийската армия („Пролетен щит“, 27 февруари 2020), както и поредица от въздушни удари, с подкрепа от командоси на терен, срещу кюрдски бойци в Северен Ирак (операции „Нокът - Ключ“ през 2021). Закупуването от Анкара на руските ПВО-системи С-400 след опита за преврат и засиленото сътрудничество с Москва за провеждане на операциите в Сирия обаче водят до криза в отношенията със САЩ. По решение на Вашингтон Турция е отстранена от програмата за производство и закупуване на най-новия американски боен самолет Ф-35.

Турция осъществява военна намеса и в гражданската война в Либия на страната на международно признатото Правителство на националното съгласие, близко до „Мюсюлмански братя“. Анкара му осигурява доставки на дронове, муниции и други материали, освен това изпраща бойци от намиращите се под турски контрол зони в Сирия, както и турски военни с командни, координиращи, обучителни и съветнически функции.

Сблъсъкът в Източното Средиземноморие

В Източното Средиземноморие Турция започва собствени проучвания за нефт и газ. През февруари 2018 тя блокира с военни кораби сондажите, предприети в оспорваните от нея морски зони край Кипър от италианската компанията „Ени“. На 29 ноември 2019 Анкара сключва споразумение за делимитиране на морските граници и военно сътрудничество с правителството в Триполи, което обаче не отчита гръцката морска зона. Така Турция се противопоставя на редица регионални държави, сред които са Гърция, Египет, Израел, Кипър, а на няколко пъти дори се стига и до конфронтация между турски и френски военни кораби.[23] В Турция набира популярност концепцията „Синя родина“ (Mavi Vatan), касаеща интересите на страната в морските пространства около нея. По думите на създателя ѝ о. р. адм. Джем Гюрдениз, тя е морски аналог на границите от „Националния обет“, приет през 1920.[24] В резултат от турските действия в Източното Средиземноморие, Европейският съюз налага санкции на Анкара.[25]

Паралелно на тези събития върви и изграждането на турския военно-промишлен комплекс. Турската военна индустрия изпълнява няколко роли. Първата е укрепването на турските въоръжени сили, втората – осигуряване на по-силна позиция на Турция в конкуренцията ѝ с някои съседни държави, както и възможност за проектиране на сила зад граница, а третата – с военната доктрина за изнесена отбрана (forward defense). Според тази доктрина заплахите за турската национална сигурност трябва да бъдат контрирани преди да достигнат националните граници.[26] Тя включва военно присъствие и изграждане на военни бази не само в съседни, но дори и в по-отдалечени страни и региони като Либия, Катар, Сирия, Северен Ирак, Севернокипърскататурска република, Сомалия и други. Освен това износът на оръжие носи немалки приходи и може да се използва за оказване на политическо влияние върху страните, които го закупуват. Eмблематичен символ на турския ВПК стават бойните дронове „Байрактар“.^[27] Така един от главните фактори, насърчили Азербайджан при военната операция в Нагорни Карабах през есента на 2020 е турската дипломатическа, логистична и военна подкрепа.

Освен прибягването до военни средства, някои наблюдатели започват да говорят и за „изнудването“ като един от инструментите на турската външна политика. На индивидуално ниво това са арестите на граждани на Съединените щати, Германия, Франция и Гърция – хора с двойно гражданство, журналисти, местни консулски служители и други.[28] След 2015 за натиск срещу страните от ЕС се използва и въпросът за намиращите се в Турция сирийски бежанци. Турският изследовател Илхан Юзгел посочва, че така позитивният дневен ред в отношенията със западните страни в началото на новото столетие, е заменен с негативен, т.е. Турция заплашва, че може да предприеме нежелани от западните страни действия.[29]

На свой ред, турският експерт Шабан Кардаш обобщава, че прилагането веднъж на военни инструменти, които са донесли политически дивиденти, прави по-лесно мобилизирането на публична подкрепа и провеждането на следващи военни операции. Към 2020 обаче, милитаризацията в турската външна политика достига лимита си. Липсата на съюзници на държавно ниво, проблемната международноправна легитимност на турските операции в Ирак, Сирия и Източното Средиземноморие, пренапрягането на турската армия, трудността в редица случаи победите на терен да бъдат закрепени с дипломатически успехи, липсата на стратегии за излизане от конфликтите и създаването на коалиции от страни, насочени срещу Турция, поставят под въпрос ефективността на нейната стратегия.^[30] Прекалено самоуверената позиция на Анкара води до уникална ситуация, в която тя е в обтегнати отношения и са ѝ наложени санкции едновременно и от ЕС, и от САЩ.^[31] Това е историческа аномалия, тъй като обикновено Анкара се стреми да поддържа добри отношения най-малко с единия от влиятелните си основни партньори в НАТО .

Някои изводи

Въз основа на казаното по-горе може да се направи изводът, че от началото на XXI век до 2011 Турция прави опит за доминация в Близкия изток чрез инструментите на меката сила, а в периода 2016-2020 – за доминация с военни средства, но и двата опита завършват безрезултатно.^[32] Турция не отчита историческия опит, който сочи, че една регионална страна никога не е успявала самостоятелно да постигне хегемония в Близкия изток поради обширността и разнородността на региона.

Вследствие на това започва нов етап в турската външна политика. При него реализмът като че ли започва да преобладава над изкушенията на твърде идеологизираната външна политика. Милитаризацията е изоставена и започва процес на затопляне на отношенията с ключови регионални страни като ОАЕ, Саудитска Арабия, Израел и Египет.^[33]

*Авторът е юрист и тюрколог. Работи в Института за балканистика с Център по тракология - БАН. Специалист по вътрешна и външна политика на Турция, бивш кореспондент на БНР в Истанбул (2017-2020)

Бележки:

[1] Критичен прочит на данните за растежа на турската икономика вж. Güven, Ali Burak, 2019, Political economy, В The Routledge Handbook of Turkish Politics, редактиран от Matthew Whiting и Alpaslan Özerdem. USA & UK: Routledge, p. 165-166; Karli, Mehmet, 2012, A reality check for Turkey’s economic depth, В Öktem, Kerem, Ayşe Kadıoglu, и Mehmet Karli. „Another Empire? A Decade of Turkey’s Foreign Policy Under the Justice and Development Party“. Istanbul: Bilgi University Presss, p. 309.

[2] Ziya, Onis, 2012, Turkey and the Arab Spring: Between Ethics and Self-Interest. Insight Turkey 14, No 3, p. 45–63.

[3] Hurriyet Daily News, Turkish government gets OK for military operations in Syria, Iraq, 03.10.2014 г., https://www.hurriyetdailynews.com/turkish-government-gets-ok-for-military-operations-in-syria-iraq-72482. Всички линкове са активни към 05.10.2023.

[4] Futák-Campbell, Beatrix, и Hylke de Sauvage Nolting, 2022, Turkey as Normative Power: Connections with the Muslim Brotherhood during the Arab Spring in Uluslararasi Iliskiler 19, No 74, p. 3–19.; Salt, Jeremy, 2018, Turkey and Syria: When ‘Soft Power Turned Hard’ in Middle East Policy 25, No 3, p. 80–96.

[5] Philips, Christopher, 2017, Eyes Bigger Than Stomachs: Turkey, Saudi Arabia and Qatar in Syria in Middle East Policy 24, No 1, p. 36–47.

[6] Özkan, Behlul, 2019, Turkey and its neighbours in the Middle East: Iran, Iraq, and Syria in The Routledge handbook of Turkish politics, редактиран от Alpaslan Özerdem и Matthew Whiting, USA & UK: Routledge, p. 398.

[7] Kalın, Ibrahim, 01.08.2013 г., https://twitter.com/ikalin1/status/362746057513385984?s=20.

[8] Сред по-близките до ПСР автори виж. Yeşiltaş, Murat, 2020, Deciphering Turkey’s Assertive Military and Defense Strategy: Objectives, Pillars, and Implications in Insight Turkey, 22, No 2, p. 89–114; Ziya, Onis, и Mustafa Kutlay, 2021, Turkish foreign policy in a post-western order: strategic autonomy or new forms of dependence? in International Affairs, 95, No 4, p. 1085–1104.

[9] Вж. например Hintz, Lisel, 2020, Introduction: Domestic Politics in Turkey’s Foreign Policy, inside out in MENA Politics Newsletter, 3, No 1, p. 10–48.

[10] Davutoğlu, Ahmet, Büyük Restorasyon: Kadim’den Küreselleşmeye Yeni Siyaset Anlayışımız, 15.03.2013, https://www.mfa.gov.tr/disisleri-bakani-ahmet-davutoglu_nun-diyarbakir-dicle-universitesinde-verdigi-_buyuk-restorasyon_-kadim_den-kuresellesmeye-yeni.tr.mfa.

[11] Anadolu Ajansı, Davutoglu: „We will restore order in Balkans, Mideast, Caucasus, 03.05.2013, https://www.aa.com.tr/en/world/davutoglu-we-will-restore-order-in-balkans-mideast-caucasus/249790.

[12] Daloglu, Tulin. 2014, Biden’s apology hides the truth, Al-Monitor, 06.10.2014, https://www.al-monitor.com/originals/2014/10/turkey-united-states-biden-erdogan-middle-east-harvard.html.

[13] Hersh, Seymour M., 2016, Military to Military, London Review of Books, 38. No 1, https://www.lrb.co.uk/the-paper/v38/n01/seymour-m.-hersh/military-to-military.

[14] Tattersall, Nick, 2014, Turkey calls Syria security leak „villainous,“ blocks YouTube, Reuters, 27.03.2014, https://www.reuters.com/article/us-syria-crisis-turkey-idUSBREA2Q17420140327.; Агаджанян, Михаил, 2014,

Турция в шаге от вторжения в Сирию, Фонд стратегической културы, 03.10.2014, https://www.fondsk.ru/news/2014/10/03/turcia-v-shage-ot-vtorzhenija-v-siriu.html.

[15] Карагьозов, Мариян. „Турция: амбиции в бурно море“ в: Ал. Костов (съст.), „Съвременните Балкани: Предизвикателствата на XXI век“, София: Тендрил, 2021, стр. 149;  Hurriyet Daily News, 2014, How the ISIL fire in Syria burned 22 Turkish cities: In four questions, 09.10.2014. https://www.hurriyetdailynews.com/how-the-isil-fire-in-syria-burned-22-turkish-cities-in-four-questions-72687.

[16] Adar, Sinem, H.A. Aksoy, S. Cevik, D. Isachenko, M. Rau, и N.T. Yasar, 2020, Visualizing Turkey’s Foreign Policy Activism, 20.08.2021, https://www.cats-network.eu/topics/visualizing-turkeys-foreign-policy-activism/.

[17] Seymour M. Hersh, цит. съч.

[18] Idiz, Semih. Is the Islamic State holding Turkey hostage?, Al-Monitor, 05.08.2014, https://www.cats-network.eu/topics/visualizing-turkeys-foreign-policy-activism/.

[19] Yeşiltaş, Murat, 2016, Turkey’s ISIS Problem, Politics Today, 17.06.2016, https://politicstoday.org/turkeys-isis-problem/.

[20] Daily Sabah, YPG-dominated SDF crosses west of Euphrates, raises Turkey’s concerns, 02.06.2016, https://www.dailysabah.com/mideast/2016/06/02/ypg-dominated-sdf-crosses-west-of-euphrates-raises-turkeys-concerns.

[21] По Карагьозов, цит. съч., стр. 158

[22] Voice of America, Turkish Foreign Minister Pays Iran a Surprise Visit, 19.08.2016, https://www.voanews.com/a/turkish-foreign-minister-pays-iran-a-surprise-visit/3471852.html.

[23] По Карагьозов, цит. съч., стр. 152, 160-161.

[24] Cumhuriyet, Mavi Vatan’ı sahiplenmek - Cem GÜRDENİZ, 22.09.2021, https://www.cumhuriyet.com.tr/yazarlar/olaylar-ve-gorusler/mavi-vatani-sahiplenmek-cem-gurdeniz-1870813.

[25] European Council, Turkey’s illegal drilling activities in the Eastern Mediterranean: Council adopts framework for sanctions, 11.11.2019, https://www.consilium.europa.eu/en/press/press-releases/2019/11/11/turkey-s-illegal-drilling-activities-in-the-eastern-mediterranean-council-adopts-framework-for-sanctions/pdf.

[26] Türkiye Cumhuriyeti Cumhurbaşkanlığı, Cumhurbaşkanlığı Sözcüsü Kalın: “Türkiye’nin güvenliği Misakımillî sınırlarının ötesinde başlar”, 24.12.2019, https://www.tccb.gov.tr/haberler/410/114085/cumhurbaskanligi-sozcusu-kalin-turkiye-nin-guvenligi-misakimill-sinirlarinin-otesinde-baslar-.

[27] Повече вж. у Карагьозов, Мариян. „Развитие на турската военна индустрия в началото на ХХI век“, сп. Балкани, бр. 11/2022, стр. 68–85

[28] Sloat, Amanda, 2018, The West’s Turkey Conundrum, Brookings, https://www.brookings.edu/wpontent/uploads/2018/02/fp_20180212_west_turkey_conundrum.pdf

[29] По Uzgel, İlhan, AKP siyasetinde tıkanıklık, Gazete Duvar, 13.05.2019, https://www.gazeteduvar.com.tr/yazarlar/2019/05/13/akp-siyasetinde-tikaniklik.

[30] Kardas, Saban, Understanding Turkey’s Coercive Diplomacy, 13.08.2020, https://www.gmfus.org/news/understanding-turkeys-coercive-diplomacy.

[31] Uzgel, İlhan, Turkish Foreign Policy After Presidentialism, Middle East Institute, 25.10.2020., https://www.mei.edu/publications/turkish-foreign-policy-after-presidentialism.

[32] Пак там

[33] Tarık Oğuzlu, 2020, Turkish Foreign Policy in a Changing World Order, in All Azimuth, 9, No 1, p. 127-139; Abdurrahman Gümüş, 2022, Increasing Realism in Turkish Foreign Policy during Post-Davutoğlu Era, Insight Turkey, 2022, 24, No. 4, p. 167-181