15
Съб, Юни
6 Нови статии

Капанът на геополитическото високомерие

брой 2 2024
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Сред най-обезпокоителните процеси в днешната глобална архитектура за сигурност е сериозната ерозия на военно-политическите и дипломатическите отношения между основните ядрени сили на планетата – САЩ, Русия и Китай.

Очертава се все по-дълбок социално-икономически и цивилизационен разлом и между т. нар.  Западен свят и Глобалния Юг. Много от установените в края на Студената война и след нейното приключване механизми за диалог и контрол на въоръженията, както стратегически, така и конвенционални, поетапно престават да действат. Фактът, че преминаваме от пирамидално изграден модел за глобален ред към полицентричен свят вече се приема като неизбежна реалност от почти всички политически лидери – както тези на държавите, чиито сфери на влияние наумолимо се свиват, така и онези, които разчитат да заемат по-комфортна ниша в новата световна геополитическа структура. Но дали тази изплъзваща се от контрол ситуация е породена от несъвместимостта на политическите модели в държавите, които се очертават да бъдат главните антагонисти в глобалната трансформация? Възможно ли е да съществуват по-дълбоки, структуроопределящи фактори на мисленето и поведението на политическите елити, които в своите екстремални стойности биха могли да доведат до пълномащабна Трета световна война? 

 

Политическият реализъм срещу идеологическия (ценностния) фундаментализъм

 

Според германския журналист и политик Август Лудвиг фон Рохау (August Ludwig von Rochau, 1810-1873), създател на  понятието Realpolitik[1] (политически реализъм) „законът на силата управлява света на държавите, също както законът на гравитацията управлява физическия свят.“ Този „закон на силата“ произтича от поставянето на държавния интерес преди всичко друго и съчетаване на достъпните към дадения исторически момент ресурси, предимства и обстоятелства по такъв начин, че тяхното системно действие да обслужва в максимална степен този интерес.  Инструментариумът на реалната политика не е равнозначен на правото на по-силния да налага своята воля на останалите. Правото на по-силния може да се извежда и от други предпоставки – идейни, религиозни, расови, етнически и т. н. Антагонист на политическия реализъм е идеологическият (ценностния) фундаментализъм, за който ще стане дума по-долу.

Политическият реализъм е насочен към приоритизиране на държавния интерес без оглед на ценности от друг характер – етични, хуманни или общочовешки. Това не означава, че тези ценности се отричат или неглижират, но те не играят първостепенна роля при вземането на решенията. Затова понякога той има оттенък на цинична, макиавелистка и дори аморална политика. По-често обаче е прагматично поведение, насочено към укрепване на властта и влиянето на държавата при рационално съобразяване с конкретно установилите се обстоятелства – вътрешно и външнополитически. Политическата история оценява като привърженици на политическия реализъм кардинал Ришельо, Ото фон Бисмарк, Шарл дьо Гол,  Дън Сяопин, Ханс-Дитрих Геншер, Хенри Кисинджър, Джордж Кенан, Збигнев Бжежински. От съвременните политици към този начин на мислене и действие се придържат китайският лидер Си Дзинпин, руският президент Владимир Путин и турският президент Реджеб Ердоган.

Всепризнатият теоретик и създател на основните принципи на политическия реализъм обаче е Ханс Моргентау (Hans Morgenthau, 1904-1980). В своята книга „Политическите отношения между нациите“ (Politics among Nations, 1948) той многократно повтаря, че рационалният политик има един-единствен компас при движението в сложните геополитически течения и турбуленции – държавният интерес. При това неговите лични мотиви, ценности, настроения, идеология и т. н. не дават ключ към разбиране, а още по-малко към предвиждане на действията му. Те не са без значение, но познаването им не е достатъчно за предвиждането на решенията и действията му, а и често са ирелевантни към оценката, доколко те ще са „политически успешни“.[2] Има много примери за лидери, които се провалят въпреки публично заявените благородни намерения и лични мотиви, които не разбират или не умеят да следват основните принципи на политическия реализъм. Типични в това отношение са Невил Чембърлейн и Михайл Горбачов. Първият - с неговото убеждение, че е осигурил мира в Европа и особено за британците, подписвайки Мюнхенското съглашение от 30 септември 1938, разчистило пътя  Хитлер и Мусолини към военната подялба на Стария континент. Вторият – с неговия наивен и стихийно проведен „перестроечен“ проект, довел до рухването не само на СССР, но и на цялата следвоенна архитектура за сигурност в Европа, а и извън нея.

Ключовата идея на реалната политика е, че силата е функция или инструмент на държавния интерес.[3] А последният не може да е нещо друго, освен оцеляването и сигурността на държавата като атомарна единица на международните отношения. Всичко останало (социално-икономическият просперитет, територията, традициите и религията, културата, начинът на живот на населяващите я индивиди) придава усещане за общност и историческа уникалност на хората, включени в нейните граници. Но не е достатъчно да гарантира в необходимата степен държавната правосубектност и защита. Това най-добре го разбират етносите, които, въпреки усилията и жертвите, до момента не могат да изградят собствена държава – кюрдите, палестинците и др. Затова, за Моргентау, ясното артикулиране на държавния интерес и неговото последователно следване е същността на политиката. Именно това придава сила на държавника за разлика от обикновения гражданин, за когото най-трайният мотив за действие през всеки от периодите в живота му е личния интерес. Изводът е, че успешната рецепта за управление, произтичаща от доктрината на реалната политика е „държавникът да адаптира своите цели, виждания, дори мотивите и ценностите си към обективните фактори на политическия театър“[4], а не да режисира действието в съответствие  със своите предпочитания и убеждения. 

За доктрината на „реалната политика“ способността на държавата да води война и да налага волята си на останалите не е равнозначно на силна държава. Освен това, за нея между интересите на гражданите и интересите на държавата няма тъждество, въпреки че антагонизмът тук не е желано състояние. Държавата е нещо автономно, което не трябва да зависи нито от личните наклонности и характер на тези, които стоят на върха ѝ, нито от гражданите, от чието име се упражнява властта. Но това не я имунизира срещу погрешни или самопогубващи действия нито от страна на политиците, нито от тази на гражданите.

На другия полюс стои доктрината на идеологическия (ценностния) фундаментализъм. В основата ѝ е положена аксиомата за превъзходството. Но това превъзходство е основано не толкова върху исторически доказалото се и практически осъществимо знание за начина, по който функционира обществената действителност, а върху измислени, идеални конструкции, теории, учения или религии и фанатичното желание те да бъдат наложени върху нея. Най-често сблъсъкът на тези два свята завършва с фиаско на първия – този на създадените от човешкото въображение наративи за „правилното“, „съвършеното“, „справедливото“ и „истинното“. Но това ни най-малко не обезсърчава месианските нагласи и опити за социален инженеринг и оправдаване на властта с подобни аргументи. Още през IV век пр. н. е., в намеренията си да реализира проекта за идеалната държава, Платон катастрофира цели три пъти – и при трите си пътувания до град Сиракуза. Там, с подкрепата на близкия до питагорейците Дион, зет на тирана на остров Сицилия, атинският мислител е разчитал да построи най-съвършеното държавно устройство в името на човешкото благо и добруване. Резултатът от това е, че едва не загубва главата си, а при едно от пътуванията дори е продаден като роб на посланика на Спарта.

Когато през ХI век кръстоносците се отправят към Светите земи в търсене на плячка и нови земевладения Римокатолическата църква предварително ги  благославя за „богоугодното“ им дело. В предпоследния ден на Клермонския събор във Франция, на 27 ноември 1095, папа Урбан II дори произнася прочутото Dieu lo volti[5], когато приветства военната кампания за завладяването на люлката на християнството – Йерусалим. Смисълът на този призив от най-високия църковен престол на западния християнски свят е, че „който само в името на вярата, а не за да получи почести и пари, отива в Йерусалим да освободи Божията църква, може да замени покаянието си с това свое пътуване.“[6] Войната придобива ореола на свещена и водена по Божията воля, а участниците в нея получават не само пълно опрощение за греховете, но и немалко „земни“ привилегии, най-важните от които са църковната защита на семейството и собствеността им, и имунитет срещу съдебни искове. Крайният резултат от кръстоносните походи е дискредитирането на папската институция поради благословията от главата на Римокатолическата църква на териториалната агресия и убийствата, въпреки догмата за ненасилието, вписана в Светото писание и проповядвана официално. И може би едно от тези следствия е и попадането на Източна Европа под турско владичество и ислямизацията на значителни части от християнското население в тези територии.

Като че ли най-синтезирано смисълът на идеологическия фундаментализъм в политиката изразява приписваното на германския философ Георг Хегел твърдение: „Ако фактите противоречат на моята теория, толкова по-зле за фактите“. Уви, както погребаният под руините на Втората световна война „Хилядолетен Райх“, така и безславно завършилият експеримент „реален социализъм“, еднозначно водят до един извод – предварително подготвените идеологически шаблони, дори и добре да звучат, нямат силата да моделират реалния свят по свой образ и подобие. За съжаление, грандиозните провали на идеологическите проекти за световна доминация през ХХ век, ни най-малко не са повлияли върху склонността на политическите лидери, най-вече от Западното полукълбо, да настояват, че владеят универсалната рецепта за добро управление. В пристрастяваща гонитба за телевизионни рейтинги и политически коректни, но малко съдържателни речи на днешните държавни жени и мъже от демократичния свят, политическият ирационализъм продължава да е вездесъщият копирайтър и PR-съветник. А това е слаба позиция при един прегрупиращ се към геополитическа полицентричност свят.

Според възгледите на Моргентау, превръщането на политиката в шоу и допускането на широките народни маси до кухнята на държавното управление, позволяването на настроенията им да определят посоката на външнополитическия курс, особено ако тези настроения са националистически, руши рационалността на това управление. Прекалената зависимост от одобрението на избирателите и желанието да се спечели тяхното благоразположение трудно се съгласуват с адекватното и често лишено от външен блясък договаряне с другите заинтересовани страни при отчитане и на техните интереси. Именно тази показност и стремеж да се  „улови вълната“ на общественото настроение създава у политиците от т. нар. либерални демокрации постоянен натиск за вземане на ирационални решения.  Те могат да имат различни външни прояви, но нерядко се изразяват в започване на военни интервенции или включване във въоръжени конфликти (войни) под натиска на умозрително конструирани формули за правилното действие, а не от трезва преценка за резултатите и най-вече за цената на подобни авантюри. Не би трябвало да се ангажираме в международни конфликти, отбелязва в едно свое интервю Хенри Кисинджър, ако не можем да опишем края им и ако не сме готови да поддържаме усилието, за да стигнем до този край.[7] Но за политиците, които се придържат към доктрината на идеологическия фундаментализъм това е незначително съображение. Само че без отрезвяващото въздействие на сблъсъка с действителността или без сериозен опонент, неприемащ мантрите за властта на политическите фантасмагории над реалността, идеологическият фундаментализъм е като съня на разума от графиките на Франсиско Гоя – ражда чудовища.

 

Баланс на силите или световeн хегемонизъм?     

 

Кое определя характера на поведението на политическите лидери и склонността им да се придържат към една от двете основни доктрини? Истината е, че факторите за това са много и разнопосочни. Върху избора оказват влияние идеологията на политическата партия към която принадлежи конкретният политик, настроенията на избирателите му, личните качества и  характерът на близкото обкръжение, образованието, семейната среда и културните традиции. Но определящият фактор е историческия опит и поуките от повече или по-малко успешно преодолените национални кризи и катастрофи. Това е основният вектор, който сочи, дали политиците ще следват политическият реализъм или ще прегърнат каузата на идеологическия фундаментализъм.

Богатият и доста противоречив европейски исторически опит създава предпоставки за приемане по-скоро на доктрината на реалната политика (Realpolitik). Нейната практическа реализация е постигането на баланс на силите, при който се отчитат интересите и на другите държава, в качеството им на суверенен субект на европейския (а впоследствие и на световния) международен ред. Корените на тази нагласа следва да се търсят в края на Тридесетгодишната война (1618-1648), когато с Вестфалския мирен договор е сложен край на религиозните войни на Стария континент. Независимо от териториалното прекрояване, което ще бъде поставяно много пъти под въпрос през следващите векове, договорът има една безспорна заслуга. Освен, че признава правото на държавата сама да определя собственото си вероизповедание на принципа „Cuius regio, eius religio“[8] и позволява на християните, живеещи на конкретна държавна територия, чиято деноминация е различна от официалната, да я изповядват у дома си, а в определени часове и публично, договорът прогласява още един важен принцип. Той е признаването на суверенитета на всяка държава над земите, които владее, над гражданите и представителите ѝ в чужбина, както и отговорността ѝ за всякакви въоръжени конфликти на който и да е от гражданите или представителите ѝ.

Самото състояние на баланс на силите не е изобретение на Вестфалския международен ред. Той е познат много преди XVII век и многократно, за по-кратък или по-дълъг период от време, е установяван в различни исторически епохи. Но, по думите на Кисинджър, това са били „случайни факти от живота“, постигани в зависимост от завършването на военните конфликти или настъпването на други събития, водещи до невъзможност една държава на наложи волята и властта си над останалите. При неговото установяване основна роля играе фактическото състояние и разположението на силите. Той не е търсен целенасочено. Едва Вестфалският мирен договор от 1648 превръща този баланс от фактически в процедурен.[9] Това внася нов, непознат дотогава елемент в европейските междудържавни отношения – рационалност. При нея балансът на силите се постига не като случаен резултат от войната, а като съзнателно търсена цел.[10]   

Най-същественото достижение на европейската политическа мъдрост обаче е разделянето на държавния интерес от всякакви други идейни или религиозни аргументи. Това най-синтезирано е изразено в думите на кардинал Ришельо: „Интересите на държавата и интересите на религията са две напълно различни неща“[11]. Държавният интерес не бива да смесва с морала или предпочитанията към определена идеология, а балансът на силите не означава грижа за благоденствието на партньорите, а още по-малко на опонентите. Това е преди всичко съобразяване с реалностите по начин, който отчита, как те могат да съдействат за постигане на целите на държавата сега и, как ще се отразят на сигурността ѝ в бъдеще. Това е също и гаранция, че в бъдеще (по-близко или по-далечно) държавата няма да се лиши от възможностите и силата, които я правят суверенна.

Доктрината на реалната политика възприема силата в разнообразните ѝ форми (армия, специални служби, икономически лостове за влияние, психологически и културни въздействия и т. н.)  като гарант за утвърждаване и защита на държавния интерес, но се съобразява и с фактическото състояние на нещата. Европейският опит, особено през двете световни войни през  XX век, показва, че никое статукво не е вечно и, че днешните врагове утре могат да станат съюзници и обратното. Именно затова балансът на силите е важен определител за действията, а силата на държавата е гарант, че никой няма да може безнаказано или лесно да утвърди своята сигурност за сметка на останалите.

Сама по себе си, силата, като фактор на междудържавните отношения, е неутрална. Тя е средство, което може да се използва в различни ситуации и за различни цели. В този смисъл употребата ѝ не е нито уместна, нито неуместна, тя не е нито рационална, нито ирационална. Уместна и рационална я прави връзката ѝ с държавния интерес. Затова нейното използване е дотолкова оправдано, доколкото е съобразено с реалните възможности за отстояване и защита на националния интерес при конкретно сложилите се исторически условия. С други думи, политическият реализъм е висш пилотаж в управлението на държавата, трудно изкуство, състоящо се в отчитането и използването на много и различни фактори. Успехът му се определя от това доколко удачно постига тази своя основна и най-върховна цел- следването и защитата на държавния интерес.

В основата на доктрината на идеологическия (ценностния) фундаментализъм стои принципът на превъзходството, произтичащ от монопола върху една или няколко абстрактни истини (идеи). Те трябва да бъдат наложени на света, независимо, дали другите ги споделят и желаят или не. Неговата пряка производна е стремежът към безусловната хегемония без оглед на реалните обстоятелства в настоящето и без значение, дали използваните средства за постигането ѝ са годни. В рамките на тази доктрина насилието в различните му форми се признава за напълно легитимен начин при налагането ѝ. В историята на човечеството има много примери за проявите ѝ. Христоматийни тук са принудителното налагане на християнската религия над народите в новозавладените територии – покръстването на саксите (германско племе, обитаващо земите между реките Рейн и Елба) и на славянските племена (в Панония, Моравия, Далмация и Хърватско) от Карл Велики в началото на IX век, на мюсюлманите и евреите в Испания през XV  и XVI век, на местното население на Южна и Северна Америка през XVI-XVII век и др. Политическото трансформиране на расовата теория от Хитлер, както и на класовата теория от Ленин и Сталин, са също прояви на безкомпромисния хемегонизъм, основан на предварително приети за непогрешими идеи и убеждения. А съвременните ѝ прояви в може би най-изявен вид се откриват в политиката на САЩ за полагането на либералната демокрация като крайъгълен камък на световния ред, основан на (американските) правила.

Ценностният фундаментализъм, който има изключително силно присъствие във външната политика на Вашингтон, черпи своята жизненост от съчетанието на историческите обстоятелства. Агресивното завладяване на обширните територии на Новия свят и организираното изтребване на местното население формират убеждението, че насилието е универсално средство за утвърждаване на превъзходството на колонизаторите над значително по-слабите и неорганизирани местни племена. Ако не броим Американската гражданска война (1861-1865), последният наистина сериозен въоръжен конфликт с чужда държава на американска територия е Войната за независимост през XVIII век Поради особеностите на географското разположение на САЩ, и Първата и Втората световни войни през ХХ век не ги засягат чувствително, но и от двете Щатите излизат с нараснало самочувствие,  авторитет и икономическа мощ. От това, че установяването на американската държава се случва относително безболезнено, без да се налага да се водят дългогодишни войни с противници, които са на съпоставимо военно, икономическо, технологично и цивилизационно ниво, не е трудно да се формира усещането за изключителност и непобедимост. Това изгражда и представата, че идейно-моралната платформа на протестантството, най-масовата религия в САЩ, както и политическата система, основана на идеите на Европейското Просвещение, но и установена на североамериканския континент в резултат и от щастливо стечение на обстоятелствата, са еталон, който следва да бъде наложен на света. Оттук и презрението на американския политически елит към реалната политика и към нейния основен принцип - баланса на силите.

Година и половина преди края на Първата световна война например, през април 1917, американският президент Удроу Уилсън аргументира необходимостта САЩ да обявят война на Германия с това, че европейските правителства са се провалили в опитите да постигнат целите си, защото истински самоуправляващите се държави не изпращат шпиони в своите съседи и не поемат курс на интриги, за да намерят основание да ги нападнат и завоюват. За американското политическо световъзприемане интригите и заговорите, прикритите интереси и тайните сметки на европейските правителства отдалечават държавите от Стария континент от моралната универсалност[12], която е присъща на американската държава и на нейния елит.

Аргументите на президента Уилсън са емблематични, тъй като дават ключ за разбиране на американската външна политика от Първата световна война до днес. Категоричното отхвърляне на изстрадания европейски принцип за баланс на силите и неговото обявяване за неморален е необходимото разчистване на терена, за да се сложи новата партитура при дирижирането на световните дела – за универсализирането на американската система за държавно и обществено устройство.

Не само аргументите, но и словесните фигури, използвани от Удроу Уилсън са забележителни, защото те се повтарят с известни вариации и през следващия век. В речта си от 2 април 1917, когато обявява включването на САЩ във войната на страната на Антантата, той заявява, че Америка не преследва егоистични цели, завоевания или господство, а защитата на правата на човечеството. По думите на Хенри Кисинджър, целта на американското участие в този световен конфликт не е била да се ограничи възможността на Германия да води война, а да се „смени системата на управление на Германия“[13]. След войната, когато формулира прочутите си 14 точки за постигане на мир американският президент отново издига абстрактните ценности, които трябва да следват всички - демокрация, колективна сигурност и самоопределение. Те са универсални и там, където според американския политически елит се потъпкват или ограничават, интервенцията е не само възможна, но и оправдана.

Идеологическият (ценностният) фундаментализъм като военно-политическа и дипломатическа стратегия прилича на използване на очила за добавена реалност при движение през силно пресечена местност. Дори да отчита относително вярно релефа, действителността му изглежда населена с опасности или предимства, които са заложени при предварителното му програмиране. И затова реакциите му понякога са прекомерни, а в друг път – твърде забавени. Но това не е аргумент неговите постулати да остават на въоръжение, особено когато изглеждат твърде схематични и неадекватни на действителността.

Идеологическият фундаментализъм във външната политика непрекъснато произвежда геополитическо високомерие. То не признава друга гледна точка, освен своята собствена, и не приема, че е възможно да съществуват алтернативни, различни от собствените (американски) мотиви за поведението на държавите. Държавният интерес, доколкото той влиза в сметката, при тази доктрина, е подчинен на истината от по-висша инстанция, независимо дали тя се нарича възпиране на комунизма, борба на доброто срещу „империите на злото” или защита на демокрацията и на човешките права. А територията на действието ѝ се разпростира върху цялото земно кълбо и винаги се представя в библейските образи на титаничната борба между светлината и мрака. В една от последните си статии във вестник „Ню Йорк Таймс” американският коментатор и барабанчик на глобализацията Томас Фрийдмън[14] например се радва, че за няколко десетки милиарди долари и нито един убит американски войник Украйна е вкарала Русия в продължителен военен конфликт. „Това е най-добрата сделка, която НАТО е сключвало някога - продължава той - Така че не позволявайте на никого да ви казва, че конфликтите в Украйна и Газа са маловажни или несвързани. И изобщо не слушайте онези, които ще кажат: тези конфликти не са наша, американска работа. Тези войни до голяма степен са наша работа и сега очевидно не можем да ги избегнем, тъй като сме дълбоко замесени в тях. Това, което е важно да запомните за Америка е, че в момента водим войната в Украйна при нашите условия, но водим войната в Близкия Изток при условията на Иран.“ Това, смята той,  е титаничната геополитическа битка между Мрежата на Включеността (Inclusion Network) и тази на Съпротивата  (Resistance Network). В първата, разбира се, влизат всички страни от западната ос на демокрацията, под предводителството на Вашингтон, които са от правилната страна на историята, докато във втората са техните врагове – Русия, Иран, Северна Корея, Китай и страните от Глобалния Юг.

Ахилесовата пета на идеологическия фундаментализъм е, че отваря широко врати за ирационализма във външната политика. А това създава множество капани, измъкването от които невинаги е гарантирано. Най-опасният от тях е този, за който предупреждава Хенри Кисинджър в интервюто за списание „Нешънъл Интерест” - че Вашингтон не бива да се ангажира с конфликти, ако в началото не може да опише края им и ако не е склонен да поддържа усилието, необходимо за достигането на този край.

А точно този урок се повтаря многократно във войните, които инициира или към които се присъединява САЩ – и в Корея, и във Виетнам, и в Афганистан, и в Ирак. Много е възможно да е подобен и финалът на горещите конфликти в момента – в Сирия, Украйна, Газа и Йемен.

 

*Институт по философия и социология - БАН

Бележки:

[1] Понятието няма точен смислов превод на български. Това е дипломатически и политически подход, основаващо се на прагматичното използване на геополитическите обстоятелства, фактори и условия, а не на идеологическите, моралните, религиозните или други съображения при вземането на решенията и тяхното следвани в междудържавните отношения. Най-близо по смисъл е може би „политически реализъм“.

[2] Morgentau, Hans, 1978, Politics Among Nations: The Struggle for Power and Peace, New York, ed. Alfred A. Knopf, р.6.

[3] Morgentau, Hans, 1978, Politics Among Nations: The Struggle for Power and Peace, New York, ed. Alfred A. Knopf, р.8.

[4] Георгиев, Благовест, 2017, Химерата, наречена колективна сигурност, София, изд. Парадигма, с.12.

[5] Лат. „Бог го желае“.

[6]Тайърман, Кристофър, 2007, Кръстоносни походи: рицари, легенди, истини. София, Захарий Стоянов, с. 39.

[7] Kissindger, Henri, 2015, The Interview: Henry Kissinger, National Interest, August 19, 2015, https://nationalinterest.org/feature/the-interview-henry-kissinger-13615 

[8] От латински - „комуто е царството, негова е и религията“

[9] Kissinger, Henri, 2014, World Order, New York, Penguin Press, p.21.

[10] Kissinger, Henri, 1994, Diplomacy, New York, A Touchstone Book, p.67.

[11] Wilson, Peter H., 2009, Europe`s Tragedy. A History of the Thirty Years War, Penguin Books, p. 396.

[12] Kissinger, Henri, 2014, World Order, New York, Penguin Press, 186.

[13] Kissinger, Henri, 2014, World Order, New York, Penguin Press, 188.

[14] Виж Friedman Thomas L., A Titanic Geopolitical Struggle Is Underway, in The New York Times, Jan. 25, 2024.

 

Поръчай онлайн бр.3 2024