19
Сря, Юни
8 Нови статии

Възможно ли е мирното разрешаване на украинския конфликт

брой 1 2024
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Конфликтът в Украйна се проточи прекалено дълго. Загубите на двете страни, макар и до голяма степен да остават засекретени, са много големи. При положение, че "контранастъплението" на украинската армия се оказа скъпоструващ провал, а самата война води до съществени трансформации в глобалната геостратегическа ситуация, е по-необходимо от всякога да бъде взето сериозно политическо решение.

То следва да обедини всички сили и енергия на здравомислещите хора в Европа и света. За да осъзнаем цялата неотложност на подобно решение, следва да анализираме политическия контекст, да се опитаме да пресметнем човешките жертви и, накрая, да очертаем възможните параметри за политически изход от кризата.

 

Спецификата на украинския конфликт

 

Войната в Украйна не е свързана единствено с решението на руското правителство да осъществи военна инвазия в тази страна - както отбелязах още през февруари 2022, то естествено следва да бъде осъдено. Истината обаче е, че войната беше обусловена и от процеса на движение към пропастта, зад който стоят украинският национализъм и водената от САЩ политическа игра. Днес вече е доказана ролята на крайнодесните елементи в събитията от т.нар. "Майдан", принудил тогаващния украински президент Янукович да избяга от страната (въпреки постигнатите договорености). Тази провокация, която така и не стигна до съда, стана истинското начало на това, което все повече напомня на гражданска война в Украйна. Тоест, общият контекст на случилото се не бива да се пренебрегва.

Съвместната отговорност на крайнодесните украински националисти и американските политици беше изтъкната от водещия експерт в сферата на международните отношения проф. Джон Миршаймър още в самото начало на военните действия. Още през 2014 Миршаймър предупреждаваше САЩ за опасностите, свързани с "украинския въпрос" - както в статията си в New York Times от 13 март 2014, така и тази от 8 февруари 2015, в която се обяви против военната подкрепа за Киев.

В тази връзка ще припомня, че макар преговорите между руснаците и украинците за спиране на войната в Украйна започнаха още през март 2022, решението на Киев да ги прекрати през април, което очевидно бе сторено под натиска на някои страни членки на НАТО, промени драматично ситуацията. Впрочем, промени се и нейният характер. Постепенно стана ясно, че избухналият конфликт на практика представлява "прокси война" между Русия и НАТО. Доставките на боеприпаси и оръжие от страна на Северноатлантическия алианс, както и предоставянето на разузнавателни данни и посочване на уязвимите места на руската армия способстваха за продължаването и разширяването на военните действия, което струва чудовищно скъпо на украинския народ. Конфликтът постепенно се трансформира в жесток сблъсък не само между Москва и Киев, но и между държавите от "Глобалния Юг" и "колективния Запад" (понятия, използвани в официалния руски дискурс). За това, в частност, свидетелстват и събитията от последните една-две години в Африка.

Това е много важен момент. Руските политици съзнаваха, че след като конфликтът стане съвършено очевиден, трансформирайки се в битка между Москва и НАТО, посредством Киев, те ще могат да разчитат на откритата или негласна подкрепа на голям брой държави от Юга, както и - което е много важен момент - на собствените си съграждани. В крайна сметка, това позволи, на първо място, на Русия да преодолее последиците от санкциите, а на второ - даде възможност на китайско-руският алианс да се позиционира като глобална алтернатива на западната и, на първо място, на американската хегемония.

В тази връзка, контактите, които успях да установя през 2017-2021 с редица руски икономисти, както и с хора, близки до властта, ме навеждат на мисълта, че сред причините за решението на режима в Кремъл да осъществи инвазията в Украйна, би могло да е очакването, че косвеното участие на НАТО в конфликта ще ускори формирането на световен антизападен "фронт". Но, независимо дали става дума за щателно премислена стратегия или за импровизация на фона на развиващите се събития, днес се намираме в условията на сценария за новото глобално блоково противопоставяне. В резултат, както посочва Джон Миршаймър, конфликтът в Украйна се превърна в "екзистенциална битка" за САЩ и Запада.

Следователно, възниква въпросът, как западните лидери можаха да допуснат толкова сериозни грешки по отношение на икономическия, военния и политическия потенциал на Русия, които впрочем огледално отразяват подценяването на силата на украинската съпротива от страна на руското ръководство? Необходимо е да разберем причините за тези грешки за да излезем от задънената улица, в която се оказахме.

 

Грешките на Запада

 

Тези грешки могат да бъдат различни. На първо място, те могат да бъдат "технически", т.е. допуснати от лидерите и медиите, поради неразбиране на наличните данни или на тяхната съшност. Пример за това е често повтарящото се твърдение, че БВП на Русия е горе долу равен на БВП на Италия или Испания, което се обяснява с неразбирането - както от страна на политиците, така и на журналистите - какво точно представлява статистиката и как следва да се ползват нейните данни. При сравняването на две икономики е важно да се използват данните за БВП по паритет на покупателната способност (ППС), тъй като другите методи са изключително необективни. Именно те водят до това, че в представите на Запада руският БВП (който на практика е по-голям от този на Германия) се подценява, което пък обяснява сериозната грешка при оценката на способността на Москва да се справи както с последиците от военните действия, така и със западните санкции. По аналогичен начин се допускат "технически грешки" по отнощение на възможностите на руската индустрия да произвежда голям обем въоръжения и боеприпаси. В основата на тези грешки е недостатъчното познаване на Русия или фактът, че хората, вземащи решенията (както и повечето медии) не се вслушват в мнението на експертите, които наистина познават тази страна. Тоест, първото ниво на допускани грешки е обусловено от нежеланието да бъде анализиран по-внимателно един или друг конкретен въпрос (например конфликтът в Украйна, състоянието на двете противостоящи си държави и т.н.), или пък способът за събиране на необходимите данни. Това незнание, в частност, се прояви в прогнозите, относно последиците от санкциите, които - най-малкото - се оказаха силно преувеличени.

Впрочем, истината е, че някои руски държавни структури също смятаха, че националната икономика ще се окаже много по-слабо устойчива на санкциите, отколото стана на практика. Фактът обаче си остава факт: грешката на Запада бе съществена и говори (най-малкото) за интелектуалния "мързел" на хората, вземащи решенията, който би могъл да се дължи на множество причини: от истински мързел до свръхнатоварване на когнитивните им способности, особено при подаване на големи обеми информация, представена в различни "технически" форми. По-голяма тревога предизвиква обаче по-нататъшното продължаване на тази грешка под формата на систематичното подценяване на динамиката на растежа на руската икономика, който през 2023 бе не по-малък от 3%.

Следват грешките, обусловени от наличието на своеобразния идеологически филтър, присъстващ в поведението на всички участници и хора, вземащи важните решения. Това е изключително ключов момент. Никой не е в състояние напълно да се освободи от собствените си идеологически представи. От гледна точка на когнитивния анализ е погрешно и невъзможно да смятаме, че можем да постигнем напълно деидеологизирана представа за нещата. Можем обаче да осъзнаем, че собствените ни представи са потенциално предубедени и затова да се вслушваме повече (или да се консултираме) с други представи, също съдържащи определена идеология. Не би могло да се очаква, че въпросните "други" опции задължително ще се окажат "по-правилните", отколкото нашите собствени, но въпреки това сблъсъкът с други концепции и мнения може да се окаже предупредителен сигнал относно правомерността и целесъобразността на собствените ни идеи. В тази връзка, трябваше в по-голяма степен да се вслушваме в дипломатическия и политически дискурс на руснаците от началото на 2000-те години (т.е. след косовската криза) насам. Това със сигурност щеше да ни позволи да придобием по-точна представа за намеренията на руските лидери, както и за техните "червени линии", чието пресичане задължително би довело до широкомащабни ответни действия.

Можем да предположим също, че западните лидери, които често вземат решенията си по съображения, свързани със собствения им комфорт или техния конформизъм, упорито се придържат към позиция, която не приема никакви други възгледи, освен техните. За това си има ред причини, включително неприемането на идеологическия плурализъм сред техните съветници, както и доминацията на идеологически представи, които вече просто не се дискутират. И, накрая, "културата на информиране", водеща до това, че хората, вземащи решенията, се оказват все по-зависими от своите "информатори", които по правило принадлежат към затворени обществени кръгове и традиционно се придържат към идеологически конформизъм. Интересно е, че през февруари-март 2022 сходни характеристики бяха давани на руското ръководство, докато самите западни лидери изглежда не подозираха, че те също са жертва на подобни действия и поведение.

Накрая, третият тип грешки са свързани с политико-психологическото нежелание да се отчете, че в периода от 1990-те до 2022 светът претърпя сериозни трансформации. В края на 1990-те доминацията на САЩ получи всеобщо признание и западните държави, като цяло, запазваха (под една или друга форма) своето превъзходсство - политическо, икономическо и военно. През последните двайсет години обаче, всичко се промени. Международните икономически отношения се характеризират с появата на Китай на глобалната сцена, който от политическа и икономическа гледна точка постепенно изтласква САЩ, както и с глобалния възход на Азия, която постепенно измества Европа. Паралелно с това започнаха да заявяват за себе си и регионите, които изглеждаха завинаги изтласкани на заден план от САЩ и ЕС, като Латинска Америка, Близкият Изток и, в по-малка степен, Африка. Истината е, че живеем в период на "деуестърнизация" на планетата. Ярка илюстрация на което беше последната среща на върха на БРИКС в Южна Африка през август 2023.

Тази промяна има фундаментален характер. Тя поставя пред западните лидери двойно предизвикателство - на първо място политическо: как да осмислят мястото на собствената си страна в международния баланс на силите, както и психологическо: как да осмислят себе си, в хода на прехода от централното положение, които заемаха в течение на почти три века, към второстепенни позиции. Като цяло обаче, САЩ и ЕС се оказаха зле подготвени за решаването на тази двойна задача. Сблъсквайки се със сериозните трансформации, чието преодоляване не им бе по силите и които пораждаха у тях когнитивен дисонанс, те предпочетоха да се ориентират или към стратегия на "отричане" (според която, няма сериозни промени или те имат временен характер), или към стратегия, повтаряща предишното им поведение. Тоест, в най-добрия случай, те са склонни да участват в "студена война 2.0", повтаряйки действията на предшествениците си от периода 1948-1952, но в силно променените днешни условия.

Би могло да се каже, че причините за грешките на "западните" лидери са толкова, колкото и самите грешки. И всички те се свеждат до сериозния проблем при вземането на решенията.

 

Човешките жертви

 

Тези грешки помагат да разберем, защо западните държави искрено (или не много) вярваха, че Русия не е в състояние да влезе в продължителен високоинтензивен военен конфликт. Последиците от тази грешка се оказаха драматични по отношение на цената, платена с човешки животи. Често противоречивата и идваща от различни източници информация позволява да съдим за мащабите на загубите в руско-украинската война. Разбира се, следва да сме предпазливи, защото и двете страни водят активна пропаганда, включваща откровена дезинформация. Украйна не публикува данни за загубите си, а Русия дава само приблизителни сведения, затова оценките тук могат да бъдат само хипотетични.

Въпреки това, можем да получим сравнително точна представа за мащабите на загубите, като този показател очевидно не е в полза на Украйна. Така, според украинския сайт "Украинска правда", който цитира министъра на социалната политика Оксана Жолнович, от 24 февруари 2022 насам броят на инвалидите в страната е нараснал с 300 хиляди души. Очитайки смъртността в рамките на тази група, както и нарастването на "цивилните" инвалиди (чиито брой впрочем, намалява поради ниската активност в Украйна в резултат от войната), може да се направи обосновано предположение, че тези 300 хиляди нови инвалиди са бивши военни. В същото време знаем и примерното съотношение между броя на загиналите и ранените (физически или психологически), оказали се "негодни" да продължат да служат в армията. На всеки загинал се падат средно 1,7 "негодни". Затова, като съберем 1+1,7, ще получим приблизителната численост на (както ги наричат военните) "загубите" по време на сраженеията, към които следва да добавим и безследно изчезналите, както и военнопленниците (смята се, че в средата на септември 2023 броят на украинските военнопленници е бил 30 хил. души).

Въз основа на данните за 300 хиляди нови инвалиди, която несъмнено е занижена, тъй като включва онези, които получават пенсии, но не отчита инвалидите, които все още се лекуват във военните или цивилни болници, можем да заключим, че общият брой на инвалидите, вероятно, достига 420-450 хиляди души. Към което трябва да добавим 30-те хиляди военнопленници. Така вероятният брой на загиналите варира между 265 и 280 хиляди души, а общите загуби (убити + "негодни" + пленени) - между 715 и 760 хиляди души. Тези цифри говорят за мащабите и жестокостта на военните действия. Ще припомня, че на 24 февруари 2022 числеността на украинската армия беше 250 хиляди души, като през април и май, в резултат от мобилизацията, тя нарасна до 750 хиляди. В момента тези сили на практика са унищожени. Естествено, украинците продължават да воюват, защото са принудени постоянно да попълват редовете си. В тази връзка, може да се каже, че конфликтът премина през следните фази:

- Силите на армията, сформирани през "мирния период" вероятно са били до голяма степен унищожени през първите два месеца на конфликта.

- През май юни 2022 Украйна, на практика, е сформирала втора армия с численост 750 хил. души, благодарение на всеобщата мобилизация и помощта на държавите от НАТО, които доставяха на съюзничката си големи количества въоръжение и боеприпаси. Именно тази втора армия осъществи контранастъплението през лятото и ранната есен на 2022 и тъкмо тя беше до голяма степен извадена от строя в хода на сраженията край Соледар и Бахмут през пролетта на 2023.

- За да започне ново контранастъпление, на Украйна се наложи да създаде трета армия, която в края на лятото - началото на есента, понесе големи загуби (до 80%), както призна губернаторът на Полтавска област Виталий Бережной.

Ако вземем предвид 750-те хиляди души, събрани след първата мобилизация (май-юни 2022), загубите достигат 95-102%, което съответства на нивото на Първата световна война. А отчаяните усилия на украинското правителство да разшири мобилизацията нагледно показва, че загубите наистина са били големи.

Изглежда, че съотношението на загубите на Украйна и Русия е четири към едно (според някои западни експерти, това съотношение е доста по-малко - б.р.). Тоест, става дума за един изключително тежък и скъп конфликт, в който са загинали (най-малко) 320 хиляди души от двете страни и в чиито рамки са регистрирани "военни" загуби от между 890 и 920 хиляди души. Тази изключително драматично картина поражда сериозна тревога по отношение на Украйна. По официални данни, в края на 2021 числеността на населението на страната е била 41,7 млн. души. Предвид загубените територии, днес тази цифра вероятно достига 38 млн. души, които се намират под контрола на правителството в Киев. В момента обаче, предвид 8-те милиона бежанци и 3-те милиона укрански граждани, оказали се в завзетите от руската армия територии, под контрола на украинското правителство се намират само около 27 млн. души. Тоест, под въпрос е самото оцеляване на Украйна, като държава. Не бива да забравяме това, когато става въпрос за възможността за постигане на мир.

 

Международният контекст

 

За целта обаче се налага да разгледаме международния контекст на конфликта и неговата еволюция.

В случая, ключови елементи са промените, засегнали не само геостратегическото разположение на силите, но и икономическия баланс, както и правилата и практиката на международната търговия, съществуващи преди началото на конфликта. Което говори за това, че светът се е променил и руските власти осъзнават тези трансформации. Потвърждава го успешното провеждане на срещата на върха на БРИКС през лятото на 2023. Оформилият се след края на студената война през 1991 световен ред, характеризиращ се с неоспоримата доминация на американската свръхдържава, постепенно се разпада.

Не бива са забравяме, че световният ред никога не е отразявал само разликата в благосъстоянието на отделните държави, а показва и тяхната скрита или явна геостратегическа мощ. В началото на 1990-те години, т.е. след разпадането на Съветския съюз, САЩ се превърнаха в държава-хегемон, разполагаща с глобална империя. В началото на последното десетилетие на ХХ век те имаха пълно превъзходство във военно, икономическо, политическо и културно отношения. Американската мош беше онази "доминираща сила", способна да влияе върху всички играчи, дори без да прибягва до пряко използване на сила, както и да поддържа хегемонията си на международната политическа сцена, налагайки, в частност, различни явни и неявни концепции, както и собствения си дискурс. Но тази хегемония, която доведе също до широкото разпространение на правилата на свободната търговия с трансформацията на ГАТТ в СТО през 1994, постепенно беше ерозирана от финансовите кризи, които САЩ не бяха в състояние да контролират, военните неуспехи (в Ирак и Афганистан) и бързият възход на новите държави (Китай, Индия, Бразилия, а днес и Индонезия и Турция) - или на старите, които съумяха отново да демонстрират мощта си, като Русия например. На практика, ако сравним държавите, които в момента формират БРИКС, с групата Г-7, ще видим, че нарастването на дела на първите в световния БВП (по паритет на покупателната способност) е, съответно, с от 16% до 46% повече от показателите през 1992.

През 2008, когато избухна финансовата криза, влязла в историята като "ипотечната криза", този дял нарасна до 36% за държавите от Г-7 и 24% за БРИКС. В началото на пандемията от Covid-19 през 2020 дяловете на държавите от Г-7 и БРИКС се изравниха - 31%. Ако сравним сегашния дял на Г-7 и нейните "съюзници" с този на БРИКС и отделните държави, които официално са поискали да влязат в тази трупа през 2023, еволюцията изглежда още по-поразителна. Защото делът се оказва 58% и 25% от глобалния БВП през 1992. През 2020 той е бил 41% и 39%. Промяната в баланса на икономическите сили през последните трийсет години е едновременно очевидна и мащабна реалност. На практика, случващото се е знак за края на икомическия ред, чиито център са западните държави.

Описаните по-горе промени следва да се тълкуват като "деуестърнизация" на този икономически ред. Според Джон Миршаймър, именно този процес, ускорен от войната в Украйна, представлява екзистенциално предизвикателство за САЩ и ЕС. Деглобализацията обаче не се ограничава само с възможностите на икономиките. Тя представлява предизвикателство към мултилатералната система. На практика, кризата на многостранната търговска система е изключително сериозна и поставя под въпрос съшествуването на сегашния международен икономически ред. Изглежда, че СТО например, не може да се приспособи към новите условия за провеждане на икономическа политика, затова все по-често се чуват призиви за нейното преформатиране.

Именно в този контекст следва да оценяваме опита за налагане на глобален ред, основан на правила, които обаче в определен момент вече не устройват едни или други групи държави. В същото време, делът на страните от БРИКС в международната търговия продължава да нараства. Следва да отбележа и, че членовете на БРИКС до голяма степен все още не са пропорционално представени в международните организации както по отнощение на дела им в световния БВП, така и на техния дял в глобалната търговия, което само може да отслаби легитимността на досегашния световен ред.

Накрая, станахме свидетели на разпаденето на международния валутен ред. От момента на прекратяване действието на Бретънуудското споразумение през 1973, в основата на този ред бе заложена системата на "доларовия стандарт", която традицинно пораждаше множество възражения и критики. Този механизъм винаги е бил неефективен, но това стана съвсем очевидно в началото на 2000-те години. Появата на еврото през 1999 не промени тази ситуация.

Когато курсовете както на долара, така и на еврото, падаха, това беше свързано с ръста на "другите валути" използвани като резервни от централните банки. Така, още през 2010 стана ясно, че е налице тенденция към разделянето на международната валутна система, обусловена отчасти от съображения, свързани с геополитическата сигурност. Тази тенденция обаче се развиваше изключително бавно. По ред институционални причини, като широкото използване на долара като платежна единица на много суровинни пазари, както и по чисто практически съображения, в навечерието на пандемията доларът продължаваше да е доминиращата валута в международната валутна система.

Санкциите, наложени на Русия в края на февруари 2022, провокираха нови сътресения. Те имаха както валутно-финансова насоченост (забраната за доставка на западни валути в руската Централна банка, изключването на редица руски банки от системата SWIFT), така и чисто търговски елемент, доближаващ се до пълното ембарго. Освен рязкото свиване на търговията между държавите от ЕС и Русия, санкциите доведоха до разделянето на глобалната търговия между държавите, прилагащи въпросните ограничения, като САЩ, Канада, ЕС, Япония, Южна Корея, Сингапур, Австралия и Нова Зеландия, и страните, отказващи да ги налагат, като Китай, Индия, Индонезия, Малайзия, държавите от Близкия Изток (включително Турция, въпреки членството и в НАТО), Африка и повечето страни от Латинска Америка. Макар че за някои приказките за "изолацията" на Русия могат да изглеждат като "фантазия на Запада", истината е, че разделянето на глобалната търговия е реалност. Нещо повече, още преди налагането на санкциите, Москва вероятно е взела необходимите предпазни мерки в отговор на заплахата от нови ограничения.

Санкциите оказаха съществено влияние и върху глобалната икономика. Освен ускоряването на инфлацията, породено първоначално от пандемията от Covid 19, те разшириха разрива между страните с формиращ се пазар и развиващи се икономики (най-вече азиатските) и развитите държави. В това отношение страните от ЕС очевидно изостават. Те не само бяха ударени по-силно от пандемията, въпреки значителната помощ, но и техните икономики се възстановяват по-бавно. Геополитическите сътресения в света от февруари 2022 насам, т.е. след началото на войната в Украйна, доведоха до спад в темповете на икономическия растеж, като това се вижда най-добре в данните за 2023 и прогнозите за 2024. То намира отражение и в ускоряване на промените на валутните курсове. Изглежда че делът на долара в резервите на централните банки намалява все по-бързо. Истината е, че тенденцията към дедоларизация на международната търговия и, в частност, планът на БРИКС за създаване на обща валута очевидно бяха породени от политизирането на американската валута и замразяването на активите на руската Централна банка, въпреки сериозните съмнения на ЕС във връзка с това.

От тази гледна точка, налагането на санкциите оказа (като минимум) не по-малко пагубно влияние върху икономика на държавите, взели решение за въвеждането им (и, в частност, на ЕС), отколкото върху тази на техния обект - Русия. Глобалната криза, която се очерта още през 1992, стана очевидна във връзка с последиците от пандемията от Covid 19 и геостратегическите сътресения, възникнали след началото на войната в Украйна в края на февруари 2022. През същата година Джоузеф Стиглиц обърна внимание на проблема с "решоринга" и "френдшоринга" - два феномена, отразяващи процеса на разделение и деглобализация. Той демонстрира как те могат да се проявят като реакция на грешките на глобализацията. На свой ред, в изказването си в Джорджтаунския университте през октомври 2022, президентът на МВФ Кристалина Георгиева акцентира именно върху тези промени. Парадигмата на световната търговия е разрушена, а завръщането на протекционизма, което открито се прояви още по време на кризата през 2008-2010, демонстрира тенденция към ускоряване в резултат от санкциите и контрасанкциите.

В момента е налице очевидна опасност от разделянето на света на т.нар. "колективен Запад" и "колективен Юг". Като последният е склонен да се обедини около БРИКС, поне ако се съди по броя на заявленията за членство в тази група, както и (което не е толкова очевидно) около ШОС. Дори ако противостоянието между тях е неизбежно заради поведението на държави, като САЩ и Великобритания (бившият британски премиер Лиз Трас призова за трансформирането на Г-7 в "икономическа НАТО"), това може да се разглежда като отчаян опит на бившите доминиращи държави да гарантират съхраняване на господството си.

 

Прекратяването на конфликта

 

В западните медии все по-често се чуват гласове, призоваващи за прекратяване на огъня в Украйна и подписване на мирно споразумение. Предвид мащабите на тази човешка и фактическа трагедия е изключително важно, подобни гласове да звучат все по-силно. Междувременно се водят разговори за "замразяване на активния конфликт", като при това обикновено се дава за пример Корейската война, в чиито рамки до днес, т.е. 70 години след прекратявянето и, няма подписан мирен договор между страните.

Мащабите на загубите правят идеята за преговори за прекратяване на огъня насъщна необходимост. Напълно разбираема е обаче и реакцията на Украйна, където идеята за прекратяване на конфликта при положение, че страната е загубила 20% от територията си, изглежда немислима. Нежеланието на Русия да води мирен диалог също е разбираемо, защото прекратяването на огъня би могло да се окаже просто временно примирие, което Киев да използва за превъоръжаването си, преди да възобнови бойните действия. Тоест, въпреки, че идеята за дипломатическо урегулиране на конфликта е по-необходима отвсякога, за съжаление пътят към разрешаването на тази трагична криза е осеян с още множество препятствия.

И все пак, има един исторически прецедент, който би могъл да вдъхнови онези, които търсят реални възможности за урегулирането на конфликта: "Зимната война" между Финландия и СССР (1939-1940) и нейното "продължение" (1941-1944). И през 1940, и през 1944 на Хелзинки се налага да седне на масата за преговори и да се примири с териториалните загуби, които са приблизитално същите, като сегашните загуби на Украйна. Но, благодарение на няколко договора (Парижкият договор от 10 февруари 1947 и Договора за дружба, сътрудничество и взаимна помощ със СССР от 6 април 1948) Финландия запазва политическия си суверенитет, съумява да гарантира своето икономическо развитие и да нормализира политическите и стратегически отношения със Съветския съюз чак до 1991. Това, до голяма степен, се дължи на финландския политик Юко Куски Паасикиви, който своевременно проявява необходимия прагматизъм за да сложи край на политиката на противопоставяне, обезкръвила страната. Двете войни струват на Финландия 87 хиляди убити и 57 хиляди ранени, при население от едва 3,7 млн., през 1940, и застрашават самото съществуване на нацията. Разбира се, Паасикиви не е бил комунист, но в течение на няколкото си президентски мандата (1946-1956) следва политика на сътрудничество със СССР, която се ползва с широкото одобрение на финландците през 1950-те години. Този курс е продължен и от наследника му Урхо Кеконен.

Това показва, колко сходна е ситуацията във Финландия през 1940-те години със сегашната ситуация в Украйна. В момента населението на последната е под 30 млн. души, докато през 1991 е било над 50 милиона, а през 2021 едва достигна 40 млн, ако не отчитаме населението на Крим и двете откъснали се републики. Разбира се, в процентно отношение, човешките загуби в резултат от сегашния конфликт са по-малки от тези на Финландияа, но все пак са много големи. И, дори ако оставим настрана хуманитарните съображения, самото оцеляване на Украйна изисква по-бързото приемане на компромисно решение.

Какво ще означава това за страната? Тя ще запази своя суверенитет, също както и Финландия навремето, но за целта следва да приеме следното:

- Загубата на териториите, които в момента се контролират от Русия.

- "Неутрален статут", т.е. отказ от присъединяване към НАТО (което, между другото, не е ключов въпрос за САЩ) и, несъмнено, отказ от присъединяването към ЕС (но не и от добрите отношения с Европа и не от отношенията с Русия). Преминаващите през Украйна петроло- и газопроводи отново ще започнат да функционират пълноценно. А използването на руския, наред с украинския език, ще бъде закрепено в Конституцията (по швейцарския модел).

- Някаква форма на ограничена "демилитаризаиця". Тя може да се изразява в ограничаване на количеството тежко въоръжение (реактивни системи за залпов огън, артилерия, танкове, бойни самолети и дронове), както и в ограничаване на разполагането им, което да изключва присъствието на такива системи по левия бряг на река Днепър.Отговор на подобна демилитаризация би могло да стане подписването на Договор за взаимна отбрана между Украйна, Германия, Франция и Полша, в чиито рамки трите последни държави се ангажират да осъществят военна намеса, в случай на непровокирана агресия от страна на Русия.

Тези "точки" не включват прословутата "денацификация", за която настоява Москва. Само че Кремъл така и не даде ясна дефиниция на въпросната "денацификация". Ясно е, че демократичното правителство в Киев следва да се въздържа от възхваляване на отявлени привърженици на етническия геноцид като Степан Бандера (на който украинските власти кръстиха булевард, водещ до мястото на масовите разстрели, най-вече на евреи, в района на Бабий Яр, в Киев), Роман Шухевич и неговите съмишленици, както и на СС-дивизията "Галичина", която е извършвала чудовищни престъпления и с която бе свързан скандалът по време на последното посещение на Зеленски в Канада. Това също би било и едно от условията за добри дългосрочни отношения между Украйна и Полша.

По разбираеми причини за националистически настроените фракции в сегашното украинско провителство ще бъде трудно да приемат споменатите по-горе "точки". Но каква би могла да е алтернативата? Безкрайното продължаване на конфликта и постоянно нарастващият брой на жертвите? С всеки изминат ден, то изглежда все по-малко възможно, тъй като запасите на НАТО бяха изчерпани в резултат от доставките през 2022 и 2023 (без да споменавам пренасочването на част от тях към Израел), а в държавите-донори вече се "усеща" умора от този процес. Възможно ли е Украйна да се превърне в бойно поле между армиите на НАТО и Русия с апокалиптичните последици, от които се опасяваме? Това също изглежда немислимо. Също както и Финландия през 1940 и 1944, Украйна няма избор. Това обаче не означава, че руското правителство е готово да приеме подобно решение.

Още от самото начало на конфликта изглеждаше изключено, че Русия възнамерява да овладее цялата територия на Украйна - подобна територия с такова население не може да бъде контролирана със силите на 150-200 хиляди военни, а именно толкова са разположени в момента там. Въпреки това, целите на руската инвазия остават недотам ясни. Ако такива цели като "неутрализация" и "разоръжаване" изглеждат разбираеми, това не се отнася за "денацификацията". Може ли Москва, която вижда, че времето е на нейна страна, да иска повече, отколкото вече е постигнала? Сред потенциалните и цели би могло да е преминаването на Днепър и овладяването на останалата част от украинското крайбрежие чак до Одеса, което би направило останалата част от Украйна, до голяма степен, недееспособна. Към това следва да добавим, че руските власти може би се опасяват от съществено усилване на НАТО, което само след няколко години да застраши сигурността на тяхната държава, предвид атмосферата на "антируска истерия", царяща в момента в Европа.

Ето защо, преговорите следва да се провеждат паралелно и на няколко етапа. Освен диалога с Украйна, целяш стабилизацията и прекратяването на военните действия, е необходимо осъществяването на "военни преговори" между Русия и НАТО. Това следва да доведе до подписването на нов договор за сигурност в Европа, предвиждащ ограничаване на разполагането на въоръжения от двете страни. В политическите преговори пък трябва да участват Москва и Брюксел или ключовите държави от ЕС (Германия, Франзия, Италия, Полша) с цел ревизия на допустимите отношения между тези играчи в съответствие с нормите на международното право. Което предполага отмяна на някои санкции (в частност, на замразяването на активите на руската Централна банка) и възобновяване на икономическите, културни и социални контакти макар и на по-малко широка основа, отколкото преди февруари 2022.

Породената от войната в Украйна международна криза е изключително сериозна. Това вероятно е най-голямата криза от края на студената война насам. Тя не може да бъде разрешена с простото прекратяване на огъня и "замразяване" на военните действия. За целта несъмнено ще е необходимо провеждането на трудни преговори за възстановяване на стабилността и сигурността в Европа. И колкото по-бързо управлявашите на континента елити го разберат, толкова по-добре.

 

* Авторът е френски икономист, директор на Центъра за изследване на моделите на индустриализация към Висшата школа за социални науки в Париж, автор на повече от двайсет книги

 

 

Поръчай онлайн бр.3 2024