26
Пон, Фев
25 Нови статии

Пътят на Турция към полицентричния световен ред

брой 5 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Никола Аврейски, Турция и Европа: мъчителният многовековен път към търсене на обща съдба, 528 стр. „За буквите – О писменехъ“С. 2023,

Както и да приключи Руско-Украинския въоръжен конфликт, след него глобалният геополитически ландшафт ще е твърде различен от познатия през последните три десетилетия. Не само ключовите играчи на голямата световна сцена ще имат нови роли, но и много от второстепенните и дори третостепенните досега държави-подгласници ще са с променена тежест и влияние. В най-висока степен подобна прогноза е в сила за страните, които и към момента демонстрират достатъчно характер и отговорност към собствените си граждани, провеждат независима външна политика и следват свой път за защитата на националните си интереси, несъгласуван с диктата на все още актуалния към момента глобален хегемон. Това не са само Турция, Саудитска Арабия, ОАЕ, Бразилия и дори Унгария, но и много от по-малките страни от т. нар. Глобален Юг. Естествено, с нови и вероятно значително по-силни карти в новата геополитическа игра ще разполагат и основните участници – Русия, Китай и Индия. Погрешно е обаче на новото разпределение на силите да се гледа като на хазартен процес. Местата около масата и поредността на  включването в новото глобално наддаване ще зависят от миналите действия и от настоящите решения. Това може да се изведе като един от основните акценти в задълбоченото и аргументирано с много факти и анализи изследване на известния български историк и специалист по геополитика проф. Никола Аврейски, озаглавено „Турция и Европа“.

 

Възходът на Турция

От началото на ХХІ век Турция все по-определено се утвърждава като основна регионална сила в Югоизточна Европа и Близкия Изток. С нея вече се съобразяват не само държавите от близката периферия, но и ЕС, Русия, Китай и дори САЩ. Едва ли е случайно, че този период съвпада с възхода на политическата кариера на Реджеб Тайип Ердоган и неговата Партия на справедливостта и развитието. Именно това „съвпадение“, което демонстрира за пореден път колко е важна личността в историята, е един от важните акценти, около който е организирана книгата.

Изследването на проф. Аврейски има много достойнства. Може би най-важното от тях е нейната информативност и фактологична коректност. Това ѝ позволява дори да бъде използвана като справочник за историята на Турция от създаването на държавата до днес.

Ключов за мен обаче е подходът, ориентиран към представянето на съвременната история на Турция и анализът на „ерата Ердоган“ в много широк исторически контекст. Той позволява да се осмисли настоящето през почти десетвековната история на създаването и еволюцията на Турция – от преселението на селджукските турци (IX-X век) до превръщането ѝ в светска държава в резултат на дълбоките промени, които провежда Мустафа Кемал Ататюрк през 20-те и 30-те години на XX век. Особено интересни са разсъжданията за важната роля на вътрешният разкол в християнството при стъпването и утвърждаването на османската държава в Източна Европа. Противоречията и враждите между християнските конфесии (католицизъм, православие, протестантизъм и т. н.) са истинската „пета колона“, която позволява на мюсюлманските нашественици от Мала Азия да пуснат дълбоки корени на изконно християнските територии в Югоизточна Европа и да превърнат обширни региони почти до Виена в турски санджаци. За съжаление този горчив опит все още не е преодолян и трансформиран в политическа мъдрост. Двусмисленото поведение и лицемерие на католицизма и до днес е в основата на заиграването с мюсюлманската карта в интерес на частните свръхамбиции на западноевропейските бивши Велики сили.

Анализирайки подробно кризите през които преминава Турция през XIX век, авторът много точно отбелязва, че Западна Европа винаги е била неискрена както в своите „опити“ да помогне на поробените християнски народи, така и в подкрепата на реформаторските усилия на част от турския елит да изгради на основите на Османската империя съвременна светска държава. Зад европейската подкрепа за Турция са вземали връх користните икономически и политически интереси на западноевропейските елити, опитващи се да поддържат с всякакви средства полуколониалния статут на Турция и използването ѝ срещу Русия (с. 46).

Турция, независимо от трудностите и дори надвисналите катастрофи, е намирала път към оцеляването без да губи своята национална, религиозна и културна идентичност, което не може да се каже за някои от съседите и. Понякога то е било съпроводени с революционни изменения на институциите ѝ, преобразуване на демографския профил, образователните модели и дори почти пълно скъсване с традициите и вярванията, както е по времето на националноосвободителната война. Но противно на представите, че Турция след „ерата Ататюрк“ се опитва на всяка цена да се впише в западноевропейския цивилизационен модел, истината е, че както подчертава авторът, „турският модернистичен дискурс никога не е бил синоним на уестърнизация“ (с. 69) Това е продиктувано от верния инстинкт на наследниците на Османската империя, че западният проект, колкото и натрапчиво да се афишира като символ на прогреса, е всъщност империалистическа претенция за поставяне на държавата под колониална власт. Разбира се, подобна съпротива срещу европеизирането на всяка цена не оправдава геноцида над арменците, гърците, българите, кюрдите и други малцинства през 20-те и 30-те години на ХХ век. Но вероятно без решителните действия за откъсване от източния цивилизационен модел и категоричното отделяне на мюсюлманската религия от държавата, съвременна Турция едва ли би съществувала на европейската карта.

Бих откроил като важен момент в книгата подробното проследяване на пълните с превратности руско-турски отношения не само през призмата на многото войни за господство върху спорния Кавказки регион и Черно море, но и чрез сътрудничеството им през критичните и за двете страни периоди. В опитите си да получи международна легитимност младата турска република среща дипломатическа и военна подкрепа най-напред от СССР, а радикалните политически и социални изменения и на двете държави в периода до Втората световна война често са успешно осъществявани с взаимна помощ и съдействие. Но по-важното е, че стремежът и на двете държави да се превърнат в част от европейското геополитическо пространство се натъква на еднотипните реакции на „прогресивния“ Запад. Двойната игра на западноевропейските политици винаги е била ориентирана към подриване на сближаването между Турция и Русия и използването им една срещу друга, както и на поддържане на дистанцията между всяка от тях и европейските модели на сътрудничество, каквито и наименования да са имали те през годините. Затова и настоящото сближаване между Турция и Русия не бива да се възприема като случаен епизод, а като осмислен исторически опит, подсказващ, че следването на националните интереси и поддържането на добрите отношения между тях са далеч по-перспективни, отколкото включването им в чуждите геополитически пъзели.

 

„Ерата Ердоган”

 

Както вече споменах, значително място в книгата е отделено на анализа на „ерата Ердоган”. Опитвайки се постепенно да демонтира турския републикански модел и да превърне отново Турция в лидер на мюсюлманския свят, настоящият турски президент все по-последователно залага на консервативното ядро сред своите поддържници и укрепването на едноличната си авторитарна власт. Дори хроничните за последното десетилетие икономически и валутни кризи изглежда не са в състояние да ерозират дотолкова политическия му ореол, че да доведат до промяна. Последните президентски избори категорично го доказват. Изглежда, че за момента, на фона на изострящото се противопоставяне между Русия и НАТО, Ердоган е напипал вярната формула за превръщане на Турция в регионален лидер и глобален фактор.

Няма да е пресилено твърдението, че 85-милионна Турция, стъпила на два континента и здраво стискаща ключа на Босфора, има в лицето на сегашния си президент решителен и опитен кормчия, който би могъл да я преведе през предстоящите геополитически турбуленции. Все пак нещата не трябва да се оценяват еднозначно, тъй като никой няма монопол върху сценариите, пред които е изправен светът. Личната харизма на Реджеп Ердоган е следствие на трудно, но заслужено спечеления вътрешнополитически капитал през предходните години. Умението да поддържа съизмерима дистанция между враждуващите външнополитически лагери и да вгражда в политическите си контакти и лични отношения с ключови световни лидери, като руския президент Путин, изглеждат обещаващи за успешното вписване на Турция в новия световен ред. Но събитийният пъзел има много конфигурации, особено когато рискът от световен конфликт е с възходяща траектория.

Историята на трудния път на Турция към Европа, която в книгата на проф. Аврейски е подложена на детайлен и високо професионален анализ, е ключ към възможното бъдеще на страната. Тя трябва да бъде прочетена внимателно и със съзнанието, че бъдещето никога не е еднозначно дефинирано от миналото, колкото и поучително да е то.

 

*Институт по философия и социология на БАН

Поръчай онлайн бр.1 2024