15
Съб, Юни
6 Нови статии

"Великолепният век" на Ердоган

брой 4 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Авторитететният американски външнополитически анализатор Фарид Закария коментира във Washinngton Post провелите се през май президентски избори в Турция по следния начин: "Докато следях развитието на изборите бях поразен от изказването на един от високопоставените турски чиновници - министърът на вътрешните работи Сюлейман Сойлу, който обеща, че президентът Ердоган "ще прогони, всички които създават неприятности" на Турция, включително "американските въоръжени сили".

Преди това Сойлу обяви и, че онези, които "подкрепят проамериканския подход ще бъдат смятани за предатели". Ще напомня, че Турция е член на НАТО от 70 години, а на територията и са разположени военни бази на САЩ. Самият Ердоган също нерядко използва антизападна реторика. Седмица преди първия тур на президентските избори, той написа в Туитър, че опонентът му "никога няма да си признае, какво е обещал на терористите - убийци на деца или на западните държави". Възможно е Ердоган да е сред най-безкомпромисните представители на тази гледно точна, но той в никакъв случай не е сам. Както вече отбелязаха мнозина коментатори, по-голямата част от населението на планетата не подкрепя Запада в противопоставянето му на руските действия в Украйна. И този конфликт само привлече вниманието към по-мащабния феномен: много от големите и влиятелни държави от развиващия се свят се придържат към все по-антизападна и антиамериканска позиция".

Знаменателно е, че победата на Ердоган беше обявена в деня, в който Турция отбеляза 570-годишнината на Османската империя. Както е известно, тя му гарантира още пет години управление, т.е. Ердоган има шанс да влезе в историята като човека управлявал страната цели 25 години (рекорд за цялата история на Турската република), т.е. толкова, колкото е управлявал и създателят на Османската империя - султан Осман І Гази (всъщност, по-дълго от него са управлявали само девет османски султани: Орхан І, Мурад І, Мехмед ІІ Фатих, Баязид ІІ, Сюлейман І Кануни, Мехмед ІV, Ахмед ІІІ, Махмуд ІІ и Абдул-Хамид ІІ) Неслучайно някои анализатори заговориха за "Великолепния век" на Ердоган, очевидно правейки паралел с управлението на султан Сюлейман І (в тази връзка е любопитно, че самият Ердоган навремето подложи на остра критика нашумелият турски сериал "Великолепния век", посветен именно на Сюлейман Кануни, под предлог, че "изкривява образа му на войн и законодател").

Мнозина експерти определиха президентските избори през 2023 като "исторически", което е обяснимо. Преди всичко, това бяха първите избори за държавен глава в два тура в историята на Турция. На второ място, следва да отбележа безпрецедентната острота на политическото (включително външнополитическо) противопоставяне между двамата основни кандидати. На трето място, станахми свидетели и на пропорционално разцепление на турското общество между (условно казано) прозападните и национално-ислямистките сили. На четвърто място, прави впечатлените повишеното външно внимание и на моменти дори опити за външна намеса в турските избори от страна на ключови чуждестранни играчи. На пето място, тазгодишните парламентарни и президентски избори демонстрираха доброто здраве на турската демокрация, тъй като властта и опозицията, общо взето, се придържаха към рамките на закона и морала. На шесто място, от резултатите на изборите зависеше и геопополитическото бъдеще на страната.

 

Накъде ще върви Турция

Приключилата в края на май президентска надпревара в Турция демонстрира, че турското обществено е разделено почти поравно. При избирателна активност от 87% е трудно да се твърди за наличието на някакво "мълчаливо мнозинство", игнориращо избирателните урни, на което би могъл да разчита някой от основните играчи. Истината е, че и управляващите и опозицията извадиха всичките си карти, т.е. не разполагат с повече резерви. При това, при разпределението на гласовете се очерта не само една, а поне две разломни линии, преминаващи през турското общество, впрочем внимателният анализ показва наличието на още една, доскоро оставаща скрита "пукнатина".

В основата на противопоставянето е традиционният спор между "кемалистите" и "ислямистите", т.е. между "прозападните" политици и онези, отстояващи "специфичния път" на Турция. Първите, които в хода на предизборната кампания се обединиха около лидера на Републиканската народна партия Кемал Калъчдароглу, се обявяват за светски път на развитие, който според тях се асоциира с европейския избор. На свой ред, "ислямистите", т.е. привържениците на национално-религиозната самобитност, отново заложиха на Ердоган. Показателно е, че влиятелни мюсюлмански богослови от редица държави в ислямския свят (включително Пакистан, Малайзия, Ирак и Либия) издадоха фетва, призоваваща "правоверните" да гласуват за действащия турски президент. Разбира се, в случая не може да се говори за сблъсък между кемалисти и "антикемалисти". Просто, защото Кемал Ататюрк, за чиито пряк политически наследник се обявява сегашната турска опозиция (именно Ататюрк е основателя на нейния "гръбнак", в лицето на Републиканската народна партия), продължава да е безспорен авторитет за цялата нация. Естествено, всяка партия акцентира на различни аспекти от наследството му: за ислямистите той е преди всичко защитник на отечеството от нашествието на "неверниците" по време на Войната за независимост, докато за кемалистите е освободител на нацията от "средновековните предразсъдъци". Но въпреки повсеместно демонстрираното почитание към Ататюрк, истината е, че формулираната от него линия на развитие е поставена под въпрос в днешна Турция. Тук е мястото да припомня, че реформите на Мустафа Кемал (включително заимстването на европейските институции за управление) се осъществяват в момент, когато Турция с огромни усилия съумява да преодолее съвсем реалната опасност да престане да съществува като държава. след катастрофалното си поражение в Първата световна война и бунта на християнските малцинства, подкрепени, от запад, от Гърция и Италия, а от изток - от Армения.

В онзи период се срива всичко, което в течение на векове определя мисленето на поданиците на Османската империя, изпълняваща функциите на своеобразна "държава-ядро" на Близкоизточната сунитска цивилизация. Ще припомня, че по онова време османският султан се смята за халиф, т.е. покровител на мюсюлманите в света, а шариатът се възприема като идеалния инструмент за организиране на обществото. В резултат от сътресенията в края на ХІХ и началото на ХХ век обаче, турците осъзнават, че вече не са в центъра на тази цивилизация, а са се оказали в периферията на един чужд за тях свят. Изглежда, че ходът на историята неумолимо утвърждава тоталната доминация на Западната цивилизация, а западният модел е единствения път към просперитета. Именно на този фон Ататюрк налага на страната нов цивилизационен избор - да се откаже от цялото си османско минало, свързано с ислямската традиция, за да стане част от Европейския (Западния) свят. Сред основните етапи на тази впечатляваща революция на съзнанието не са само отделянето на религията от държавата (и, въобще, на исляма от политиката), ограничаването на религиозното образование или забраната на суфиските ордени, но и преминаването към азбука на латиница, т.е. гигантска културна промяна, която засяга цялото турско общество.

Осъществената от Ататюрк революция е толкова фундаментална, че в рамките на теорията си за "сблъсъка на цивилизацията" покойният Самюел Хънтингтон определя Турция като "безнадеждно откъсната страна", решително скъсала със своето мюсюлманско наследство и опитала се "за започне живота си отначало". Оказа се обаче, че формулираното от самия Хънтингтън правило действа с пълна сила и по отношение на Турция. Според него, загубилото незападно общество първо губи вярата в собствените си ценности, ориентирайки се към "културна уестърнизация", която се разглежда като ключова предппоставка за технологичната му модернизация. Проблемът обаче е, че с постепенното усвояване на модерните технологии и успешното движение по пътя на прогреса, обществото започва да възстановява и самочувствието, и цивилизационната си принадлежност. Тоест, държавата продължава технологичното си развитие и в същото време се връща към своите корени. Или, както отбелязва Хънтингтън, в крайна сметка "на фундаментално равнище светът става все по-модерен и все по-малко западен". Именно това се случи през последните няколко десетилетия в Турция. В тази връзка ще припомня, че политическата кариера на Ердоган започна в Партията на благоденствието, която олицетворяваше тъкмо тази тенденция (през 1998 партията беше забранена под предлог, че се опитва да политизира исляма). Впрочем, в началото на века и на самия Ердоган беше наложена забрана да заема държави постове заради ислямистка пропаганда. Което дава известна представа за страстите, съпровождаши "турското религиозно възраждане".

Въпреки това обаче, процесът продължи да се развива, отхвърляйки едно след друго табутата от епохата на кемализма, един от символите на което стана завръщането на хиджаба. Както е известно, едва през 2010, Ердоган, който тогава беше премиер на страната, успя да преодолее съпротивата на съдебната власт и да премахне забраната за носене на хиджаб в университетите, а от 2015 жените могат да носят хиджаб и по време на работа в държавните институции.

Защо традициите се завърнаха, а заедно с тях и усещането, че Турция е нещо различно от Запада? Истината е, че ситуацията, в която се намира страната днес, се отличава радикално от онази, отпреди сто години, когато "западният път" изглеждаше без алтернатива. В началото на ХХ век Османската империя губи конкуренцията със Запада не само икономически, но и демографски, остъпвайки в пъти на водещите западни държави по числеността на населението си (през 1913 например, населението на Османската империя е под 22 млн. души, докато това на Германия е 68 млн), докато днес Турция надминава всички държави от Западна Европа по население (85,3 млн. души, докато това на Германия е 84,3млн.) и догонва най-богатите икономики на континента по доходи на глава от населението (турският БВП по паритет на покупателното способност е по-голям от този на Италия и Испания). В последно време много се спекулира, че намесата на Ердоган във финансовата сфера е довела до хиперинфлация и рязък срив на курса на лирата. Впечатлението за провал на икономическата политика на турските ислямисти обаче се дължи на игнорирането на факта, че на фона на кризата във финансовия сектор, производството на стоки и услуги в Турция нараства стремително. Турския реален сектор демонстрира сериозен растеж дори по време на пандемията, когато останалият свят (с изключение на Източна Азия и някои африкански държави) регистрираше спад. Тоест, Турция преживява възход както по отношение на демографията, така и на икономиката. Затова и турците имат основания да разчитат на добро бъдеще за страната си. На практика, Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган се превърна в ключов фактор, възраждащ ролята на Турция като "държава-ядро" на Близкоизточната цивилизация и самостоятелен силов център, ползващ се с авторитет в сунитския ислямски свят. Което е далеч по привлекателно за обикновените турци, отколкото превръщането на страната им в периферен член на ЕС. Идеята за "силна и самобитна Турция", като своеобразна "втора Османска империя", опираща се на религиозната си традиция, се подкрепя не само от жителите на Анадола, но и на големите градове, определящи дългосрочните тенденции в турската политика (неслучайно политическия възход на Ердоган започна със спечелването на кметския пост в Истанбул).

На изборите през 2023 обаче, и Истанбул, и Анкара предпочетоха водача на кемалистите Калъчдароглу. От една страна, това се дължи на факта, че мегаполисите винаги са "по-уестърнизирани", в сравнение с провиницята. А, от друга - на съществуващата диспропорция в турското икономическо развитие: така в големите градове са концентрирани представители на пострадалия от политиката на ПСР търговски-финансов сектор, докато доходите на провинциалистите, които масово подкрепиха Ердоган, зависят повече от фаворизираното от управляващите реално производство. Показателно в това отношение е, че избирателната активност на турската диаспора в чужбина на втория тур на президентските избори е нараснала с 10%, докато в самата Турция е паднала с 1,5%.

 

Крайните националисти, кюрдите и "зелените"

 

Разбира се, мобилизирането на избирателите от големите градове не беше достатъчно за да могат кемалистите да разчитат, че ще се справят с Ердоган и ПСР. В тази връзка е показателно, че освен Истанбул, Анкара и средиземноморските курортни центрове, за Калъчдароглу гласуваха и отдалечените земеделски провинции в Югоизточна Турция. Което бе свързано с втората линия на разделение в турското общество. Става дума за "вечния" конфликт между турците и кюрдите, опитващи са да постигнат ако не независимост (тяхната програма максимум), поне автономия в рамките на турската държава. Ще припомня, че кюрдите и близкият до тях етнос "заза" (и едните, и другите са част от иранската езикова група) са поне 20% от населението на Турция. Както е известно, движението за независимост на т.нар. Кюрдистан е стар проблем не само за Анкара, но и за правителствата в Багдад, Техеран и Дамаск. Периодично избухващите бунтове, репресиите, арестите и терористичните нападения са интегрална част от дългогодишното противопоставяне. Сред илюстрациите за това е и фактът, че до 2009 използването на кюрдския език в турското публично пространство беше забранено.

Сега обаче, прозападно ориентираните кемалисти, предлагат да създадат в турски Кюрдистан общинска и езикова автономия, по модела на ЕС, което разбира се устройва кюрдските лидери много повече, отколкото унитарната политика на ПСР. На свой ред, ислямистите акцентират върпу религиозното единство на турците и кюрдите, апелирайки към времената на Османската империя, когато според тях не е имало подобни проблеми. Впрочем, по време на предизборната си кампания, Ердоган не пропусна да напомни и, че жестоките репресии при потушавнето на въстанието на "заза" през 30-те години на ХХ век са били осъществени именно от партията на Калъчдароглу, докато по времето на империята подобно "братоубийство" е било невъзможно. Истината е, че престъпленията срещу националните и религиозни малцинства, помрачили облика на "новата Турция" през първата половина на ХХ век, са извършени тъкмо от прозападните политици, подражаващи на практиката на европейските колонизатори, а не от ислямските традиционалисти. От друга страна, нападките на Ердоган срещу Републиканската народна партия нямаше как да засегнат лидера и Калъчдароглу, който е част от народността "заза" и добре говори кюрдски. Тоест, кюрдите гласуваха за него не само заради по-приемливата му политическа програма, но и защото го смятат за един от тях (ще припомня, че той получи най-много гласове в родната си провинция Тунджели, където "заза" са 70% от населението).

И още една показателна подробност. Ердоган не успя да получи мнозинство в двете североизточни провинции Карс и Ардоган, където кюрдите не са много, но пък има доста етнически азери. На пръв поглед, турският президент би трябвало да спечели там, особено след като заелият трето място на първия тур лидер на крайнонационалистическия Алианс на предците (АТА) Синан Оган, който също е азер, призова привържениците си да гласуват на втория тур за Ердоган. Обяснението, защо това не е случи вероятно е свързано с малко известния факт, че в двете провинции живеят оцелели от арменския геноцид и Войната за независимост през 1919-1923 арменци, грузинци и асирийци (ще припомня че в навечерието на Първата световна война християните са 40% от населението на Османската империя), които по време на преброяванията се записват като турци (още повече, че част от тях вече са мюсюлмани) или азери. Според някои експерти, общият брой на турските граждани от арменски произход например, е близо три милиона. При това положение е нормално те да предпочетат Калъчдароглу пред Ердоган. Впрочем, възможно е тези "скрити етнически групи" да са повлияли и на гласуванията в Истанбул, Измир (където допреди сто години гърците са били мнозинство) или Анталия (част от някогашната "Малка Армения").

При всички случаи, победата на привържениците на "ислямското възраждане" (т.е. на завръщането към цивилизационната автономия) на Турция е твърде крехка, за да се твърди, че става дума за необратим избор на посоката на развитие на страната. От една страна, Турция ще продължи да увеличава икономическата си мощ и своя политически авторитет, което почти автоматично ще намали менталната и зависимост от Запада. От друга страна обаче, рисковете от продължаваща ислямизация ще продължат да отблъскват от управляващите студентите и интелитенцията, т.е. онези групи които традиционно определят социалните тенденции. За да преодолеят противоречията и да предложат такъв път към бъдещето, който да се подкрепя от голямото мнозинство турци, управляващите ще трябва да формулират модел на модерно мюсюлманско общество (какъвто се опитва да създаде Малазия например). Което означава, че уважението към ислямското наследство на страната следва да се съчетае с толерантност към етническите и религиозни малцинства, както и с гарантиране на определено ниво на граждански свободи. Тук е мястото да отбележа, че ислямът по принцип не представлява непреодолима преграда пред постигането на хармония между етносите. Тоест, ако силитете на т.нар. "ислямско възраждане" съумеят да избегнат излишната радикализация и да постигнат компромис с опонентите си, Турция има всички шансове да се превърне в един от полюсите на бъдещия мултиполярен свят. Но, ако това не се случи, разломът по трите очертани по-горе линии ще продължи да се задълбочава. Възможно е също, местните избори насрочени за пролетта на 2024 да променят ситуацията, при това не в полза на Ердоган и ПСР.

 

Външната политика

 

Победата на Ердоган означава, че турската външна политика няма да претърпи съществени промени, т.е. страната ще продължи курса на балансиране между Запада, Русия и Украйна. Според анализаторите, може да се очаква разширяване на икономическото сътрудничество между Турция и Русия, но в същото време политическата подкрепа на Анкара за Украйна ще се запази, също както и съвместните проекти във военната сфера и военно-промишления комплекс.

Вероятно съвсем скоро турският президент отново ще активизира усилията си като потенциален посредник в преговорите за прекратяване на войната между Украйна и Русия, още повече че в това отношение има огромно предимство пред всички останали претенденти за този роля. Както е известно, той е единствеиния държавен лидер, поддържащ добри отношения с президентите и на двете страни. За начало обаче, Ердоган ще направи всичко възможно за продължаването на т.нар. "зърнена сделка", което ще бъде и своеобразен тест за утвърждаване на посредническата му роля между Киев и Москва. За целта Ердоган дори би могъл да се опита да поиска от Запада известно смекчаване на антируските санкции, срещу съгласието на Москва да продължи да спазва условията на сделката. Между другото, ако Калъчдароглу беше победил, тя вероятно щеше да бъде прекратена от Москва, предвид критичната позиция на кандидата по отношение на Русия. При всички случаи, ако има някакви по-сериозни промени в управлението на Ердоган, те ще касаят най-вече вътрешната и икономическата, а не външната политика на страната.

По отношение на външната политика, основната интрига вероятно ще бъде свързана със съгласието на Анкара за присъединяването на Швеция към НАТО. Ако Ердоган действа рационално, би трябвало си извоюва определени допълнителни отстъпки от Вашингтон и Стокхолм за да подкрепи тази стъпка. Ако пък блокирането от турска страна на членството на Швеция в пакта продължи, това ще означава, че Ердоган вероятно е решил да се ориентира към руско-китайската ос, което обаче би отслабило възможностите му да действа като посредик за разрешаването на конфликта межде Русия и Украйна.

В същото време е очевидно, че Ердоган навлиза в заклочителния период на своето управление, за което спомена и самият той. Затова и усилията му вероятно ще бъдат концентрирари върху реализацията на онези проекти, които биха затвърдили специфичното му място в историята на Турция, както и върху избора на най-подходящия си наследник.

Показателни в тази връзка са назначенията в новия турски кабинет. Както посочва известният наш специалист по близкоизточната проблематика проф. Владимир Чуков: "Най-голямата изненада е назначаването за външен министър на бившия председател на турското външно разузнаване MIT Хакан Фидан. Той се спрягаше за шеф на Вътрешното министерство, с оглед на тежките проблеми, с които трябваше да се оправя по време на 13-годишно управление на шпионската агенция с бюджет от над милиард долара. Ден преди анонсирането на правителството фаворит за наследник на Мевлюд Чавушоглу беше Ибрахим Калин, говорител на президента и тесен специалист в „диалога между исляма и Запада“, автор на докторска дисертация и книга на такава тема. Видно е обаче, че разузнавачът е бил предпочетен пред „чистия“ дипломат. Самият Фидан е от кюрдски произход и през 2012 осъществяваше тайните контакти с представители на ПКК, преговаряше с Абдула Йоджалан и провеждаше срещи със сирийския си колега Али Мамлук в апогея на сирийско-турския дипломатически и политически разрив. Особено тежка бе неговата мисия с иракската страна, когато северозападен Ирак беше окупиран от Ислямска държава. Относително дългият му мандат начело на MIT премина от сътрудничество в областта на сигурността с Израел и САЩ към такова с Иран и най-вече с покойния ген. Касем Солеймани, който командваше бригадата „ал Кудс“ на иранския Корпус на революционните гвардейци, обявен от САЩ за терористичен субект".

Хакан Фидан е познат и на западните външнополитически ведомства, най-вече като ревностен организатор на кампанията за издирването на привърженици на обявената за терористична организация на Фетула Гюлен (FETO). През февруари 2017, по време на Мюнхенската конференция по сигурността, той предаде списък с 300 предполагаеми поддръжници на FETO на шефа на Германската федерална разузнавателна служба Бруно Кал, разчитайки на сътрудничество по този въпрос. Документът обаче накара немските власти по-скоро да предупреждават наблюдаваните хора в Германия за намеренията на турското разузнаване, отколкото да му ги предадат.

Друга изненада бе назначаването на досегашният началник на Генералния щаб на турската армия генерал Яшар Гюлер за министър на отбраната, тъй като фаворит за поста се смяташе генерал Юмит Дундар. Прави впечатление, че генерал Гюлер е заемал различни постове във военната йерархия, участвал е в много мисии зад граница и е командвал Четвърта (Егейска) армия, чийто щаб е в Измир и, която е дислоцирана срещу Гърция, а също военното разузнаване и жандармерията.

Както посочва проф. Чуков: "Най-трудна ще е задачата на новия финансов министър Мехмед Шимшек на фона на над 40% годишна инфлация и продължаващо обезценяване на турската лира. Шимшек бе единственият кандидат-министър, който е поставил своите условия пред Ердоган, за да бъде включен в Министерски съвет, а именно да има самостоятелност и да си гарантира ненамеса на самия президент в управлението на публичните финанси. Роденият през 1967 икономист е от кюрдски произход. Той е заемал вече тази длъжност през 2009-2015 в правителствата на Ердоган и Ахмед Давутоглу. През 2013 Шимшек беше включен в списъка на 500-те най-влиятелни хора в света на американското списание Foreign Policy”.

Както вече споменах, при управлението на Ердоган, Турция постигна сериозни успехи в иономическото си развитие (особено в сферата на военно-промишления комплекс) и външната политика. Макар че през последните две години икономическите постижения се оказаха под въпрос заради задълбочаващата се финансови криза и девалвацията на турската лира, а трагичните последици от земетресението през февруари допълнително влошиха социално-икономическата ситуация, турското общество не може да игнорира поразителните промени във външната политика на Анкара. Сред тях е и външноикономическият успех на Ердоган, свързан с изграждането на редица енергийни трасета от Азербайджан и Русия към Турция и оттам към Европа, и първата турска АЕЦ "Аккую", и амбициозният проект за "газов хъб", който трябва да се осъществи съвместно с руснаците. Към това следва да добавим турските военно-политически успехи в Либия, Сирия и Нагорни Карабах (който бе върнат на Азербайджан), както и успешното прокарване на "тюркската интеграция" с Азербайджан и централноазиатските държави.

Мнозина привърженици на Ердоган в и извън Турция определят като най-големи негови постижения укрепването на независимостта и самостоятелността на страната (най-вече от САЩ). И, обратното, противниците му обвиняват турския лидер, че е прекалил с антизападната реторика и действия, ерозирал е съюзническите отношения със САЩ, НАТО и ЕС, както и, че се е ориентирал към укрепване на отношенията с Русия и Китай.

В същото време, колкото и парадоксално да изглежда, независимо от острите противоречия помежду им, и САЩ, и Русия, и Китай, и ЕС, и Иран се обявяват против реализацията на неоосманистката и пантюркистка стратегия на Анкара, чиято крайна цел, според някои, е формирането (или възраждането) на нова турска империя на базата на интеграцията на Турция и постсъветския "тюркски" свят (и не само). Впрочем, това не пречи на споменатите по-горе петима играчи да се опитват да използват тази заплахи един срещу друг, или пък да се опитват да я преодолеят самостоятелно. Американско-британската ос например, разчита, че "тюркската експанзия" ще удари по интересите на Русия, Иран и Китай, създавайки разделителен ("среден") коридор между Русия, от една страна, и Китай и Иран - от друга, както и, че пантюркизмът би могъл да се използва за ерозирането и дори разпадането на въпросните три държави. На свой ред, Москва се надява, че би могла да използа стратегията на неосманизма и нео-пантюркизма на Турция за превърне последната в свой партньор за утвърждаването на многополюсния глобален модел, в чиито рамки Анкара ще контролира "тюркския полюс" (и разчитайки, че това би могло да доведе до излизането на Турция от НАТО). На свой ред, Иран вярва, че увлечението на Анкара по пантюркизма ще отслаби американското влияние върху турската политка, което би дало известни предимства на Техеран в конкуренцията му с Турция. Китай пък, макар и официално да не се противопоставя на тази турска стратегия, систематично налага икономическата си доминация в тюркските държави от Централна Азия, неутрализирайки амбициите на Анкара по отношение на т.нар. "Източен Туркестан" (т.е. Синдзян-Уйгурския автономен район).

Както известно, за автор на стратегията на неосманизма се смята бившият турски премиер Ахмет Давутоглу, чиято политическа кариера под крилото на Ердоган приключи след свалянето на руския бомбардировач над Сирия през 2015. В прословутата си книга "Стратегическа дълбочина", Давутоглу предлага страната да се откаже от републиканската стратегия на кемализма и да се върне към турския (нео)империализъм. Според него, външнополитическите стремежи на всяка държава се определят, на първо място, от геостратегическото и положение; на второ - от нейното историческо наследство (което е и въпросната "стратегическа дълбочина"), а на трето - от наличието на харизматичен лидер, способен да лавира между различните силови центрове, прокарвайки националните интереси и цели.

След 2009, когато Давутоглу стана външен министър на страната, Турция се ориентира към възраждането на "османския свят", включващ според Анкара почти 70 страни. Сред резултатите от това обаче беше, че прословутият принцип за "нула проблеми със съседите" (които в миналото са били част от Османската империя) се трансформира в "нула съседи без проблеми". По онова време, в разговор с бившия американски президент Клинтън, самият Давутоглу обясни турските амбиции по следния начин: "Ако очертаем на картата около Турция кръг с диаметър 1000 км, в него ще се окажат 20 държави, ако пък разширим кръга до 3000 км, той ще включва цели 70 страни. Замислялили сте се, колко държави биха попаднали в подобен кръг, очертан около САЩ? Турция има право да се интересува от своето обкръжеение".

След ноемврийската криза през 2015 в турско-руските отношения обаче, Давотоглу подаде оставка от премиерския пост през май 2016, а три години по-късно напусна и управляващата ПСР, създавайки собствена "Партия на бъдещето", която на последните избори се присъедини към кемалисткия блок. С други думи, създателят на стратегията на неоосманизма, смекчи имперския реваншизъм на Турция, обявявайки се за стратегически съюз със САЩ, НАТО и ЕС, т.е. демонстрира склонност неосманизмът и неопантюркизвът да бъдат поставени под контрола на Запада. Впрочем, след неуспеха на изборите се провали и стратегията на опозицията да заложи на САЩ и интеграцията в ЕС, което вероятно ще наложи смяна на лидера и (неслучайно вече се говори, че Републиканската народна партия може да бъде оглавена от кмета на Истанбул Екрем Имамоглу). Във всеки случай, победата на Ердоган означава нов исторически избор на Турция в посока към усилването на независимостта от САЩ и Запада, като цяло, развитие на сътрудничеството с държавите от Изтока (включително с руско-китайската ос) и по-нататъшно отстъпление от кемализма към нео-пантюркизма.

В същото време обаче, както вече споменах, победата на Ердоган срещу консолидираната опозиция не беше кой знае колко внушителна. Очевидно е налице недоволство от политиката на остаряващия президент, което би могло да накара Ердоган да разчита занапред на онези, които действително го подкрепиха в най-тежките за управлението му моменти (включително по време на опита за преврат през 2016). Това обаче не означава, че той ще бъде склонен да предприеме сериозни стъпки за сближаване с оста Русия-Китай. Турция най-вероятно ще продължи "меката си експанзия" в постъветския тюркски свят (т.е. в Централна Азия и Азербайджан), при това без да среща кой знае колко сериозен отпор от страна на Москва, поне докато не приключи войната в Украйна.

Що се отнася до членството на Турция в НАТО, Ердоган едва ли ще дръзне да го прекрати, тъй като се опасява, че това би лишило страната от гаранциите за стратегическата и сигурност от външни заплахи (особено предвид факта, че изпитва известно недоверие към Москва). Още повече, че турците традиционно свързват отношенията си с една и ли друга чужда държава не толкова с добрите лични отношения между лидерите, колкото с обективните национални интереси и анализа на цялата история на двустранните отношения и спецификата на конкретния им съвременен етап.

На практика, провалът на Калъчдароглу на изборите окончателно погреба турската мечта за евроинтеграция. Неслучайно, ден след като резултатът от тях стана известен, лидерът на Европейската народна партия Манфред Вебер заяви в Европейския парламент: "Последните години показаха, че партньорството между ЕС и Турция е важно, но вече никой не иска пълноправно турско членство в Съюза - нито Анкара, нито Брюксел. Затова трябва да прекратим процеса по присъединяване на Турция към ЕС". Показателно е обаче, че никой не си позволява да отправя подобни предложения по отношение на турското членство в НАТО.

Стратегическата грешка на Запада

Както посочва известният хърватски геополитически анализатор (и главен редактор на специализираното издание Geopolitika.news) Зоран Метер: "Ердоган е заседнал "като кост на гърлото" на много ключови държави от Запада, да не говорим, че макар да се смята за част от техния "лагер" пречи за постигането на националните им интереси от Сирия, Ирак и Либия, до Южен Кавказ и Централна Азия. А да не забравяме, че всички те са традиционни зони на силно, френско, британско и американско влияние. Нещо повече, Ердоган, като никой преди него, си позволи буквално "да се изплюе в лицето им", укрепвайки сътрудничеството си с техния основен геополитически и военен съперник - Русия".

В сегашната изключително сложна геополитическа ситуация (когато на практика се определя бъдещата съдба на света) самостоятелната външна политнка се превръща в разкош, какъвто САЩ не са склонни да позволят на сюзниците си, макар и да не го заявяват открито. Разбира се, в Анкара са наясно с това, но знаят и, че Турция е прекалено голяма и прекалено важна държава за да не се опита да се възползва от конкурентните си предимства, както прави през последните двайсет години и нейният президент Ердоган.

Пантюркистката карта на Запада

След Втората световна война, Турция стана един от най-важните членове на Северноатлантическия алианс, защивайки южния фланг на НАТО от Съветския съюз, който, освен по западното направление, т.е. в Европа, активно проектираше своята мощ и интереси и в Близкия Изток. При това Западът успешно заложи срещу Москва не толкова на картата на турския национализъм, колкото на пантюркизма. Който беше откровено враждебен спрямо съветския комунистически режим, обвинявайки го, че потиска религиозните и национални права на мюсюлманските и тюркоезични народи в Южен Кавказ и Централна Азия. Разбира се, това бе съвсем логично, тъй като Западът се стремеше да дестабилизира СССР.

Времената обаче се менят, и по време на последната презиборна кампания в Турция т.нар. "колективен Запад" (най-вече чрез своите медии, тъй като в подобни ситуации политиците се длъжни да демонстрират известна предпазливост) не криеше симпатиите си към лидера на опозицията и желанието той да победи. "Пантюркизмът" и ислямизмът на Ердоган се оказаха "прекалено автономни и неуправляеми", затова западните стратези стигнаха до извода, че отново следва да се акцентира върху "битката за демокрация и човешки права". Което обаче не се оказва никак лесно.

След провала на опита за военен преврат срещу Ердоган през юли 2016 турските служби за сигурност имаха достатъчно време да анализират грешките и пропуските, които за малко не струваха главата на президента. Тоест, бяха направени необходимите изводи от "играта на демокрация", довела до въпросните събития и бяха взети мерки те да не се повторят. С други думи, оказа се, че турската "дълбока държава" вече е станала прекалено силна за да позволи на каквито и да било "потенциално деструктивни" елементи да вземат властта в страната и да определят бъдещето и. Тоест, евентуални опити за организиране на протести или някакво подобие на "цветна революция" след изборите, се оказаха невъзможни - ще припомня, в частност, че още преди обявяването на окончателните резултати, улиците и площадите в турските градове бяха "окупирани" от стотици хиляди ликуващи привърженици на Ердоган.

Така, след като "играта на демокрация" приключи с поражението на Кемал Калъчдароглу, западните стратези вероятно са стигнали до извода че следва бързо да коригират стратегията си и до потърсят нови решения относно взаимоотношенията с Турция. В противен случай те биха могли да се влошат до неприемлива за Запада степен. Анкара не крие намеренията си да се ориентира - най-вече икономически - към Изтока, макар че, разбира се, не иска да къса връзките си със Запада. Истината обаче е, че в момента Турция разчита повече на Китай, Русия, Индия и Централна Азия. Според източници от ЮАР, която през тази година заема председателския пост в групата БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), Анкара дори проучва възможността да се присъедини към нея.

На този фон едва ли е изненадавщо, че на следващия ден след победата на Ердоган, Newsweek коментира, че "според резултатите от президентските избори в Турция, победител е руският лидер Владимир Путин". В същото време, изданието твърди, че изборите "поставиха под въпрос справедливостта на турската избирателна система". Авторите на въпросния анализ смятат, че "Победата на Ердоган е добра новина за Путин, чиито отношения с много световни лидери се изостриха след началото на войната в Украйна. При това, Турция изигра важна роля в конфликта, като неведнъж действаше като посредник между Киев и Москва. Самият Ердоган балансираше по тънката линия между подкрепата за Украйна и тесните дипломатически отношения с Русия. И двете страни имат излаз на Черно море, затова поддържането на добри икономически отношения с Турция остава приоритет и за Киев, и за Москва. В този смисъл, победата на Ердоган вероятно ще помогне за запазването и укрепването на статуквото".

Ще припомня, че макар Ердоган да осъди инвазията в Украйна, определяйки я като "неприемлива", той разкрикитува и Запада заради реакцията му на конфликта. Турския президент отказа да стигне толкова далеч в икономическите санкции срещу Русия, както другите европейски държави, но в същото време Анкара снабди украинската армия с голям брой турски дронове. Според Newsweek обаче: "показателно е, че турските действия в рамките на Северноатлантическия алианс съвпадат с руските интереси, както и, че Турция блокира членството на Швеция в НАТО и забави това на Финландия. От друга страна, Калъчдароглу обяви, че възнамерява да укрепи отношенията със Запада, подкрепи шведската кандидатура за членство в алианса и дори призова Русия да стои по-далеч от страната му". В същото време, в интервю за CNN, Ердоган заяви: "Ние не сме склонни да налагаме санкции на Москва, както го прави Западът. Не сме обвързани със западните санкции. Турция е силна държава и поддържа добри отношения с Русия".

Истината е, че страхът и Ердоган са просто несъвместими, особено сега, когато външната му политика постигна редица успехи, невиждани от разпадането на Османската импения насам. На практика, той успя да превърне Турция в глобален играч и лидер на мюсюлманския свят, наред със Саудитска Арабия. Неслучайно Рияд побърза да го поздрави за победата му на изборите. Всъщност, който и да дойде на власт в Турция след Ердоган, едва ли ще се откаже от постиженията му в сферата на турските национални интереси. Както посочва в тази връзка споменатият по-горе Зоран Метер: "Духът на турския национализъм и ислямизъм вече е пуснат от бутилката и връщането назад изглежда невъзможно. Западът няма нито сили, нито воля да се ориентира към радикални антитурски действия, тъй като рискът от това е прекалено голям".

Надценявяйки възможностите си, Западът и най-вече САЩ допуснаха редица грешки в своята политика по отношение на Турция. При това някои бяха стратегически и вече трудно могат да бъдат поправени, т.е. превръщането на страната отново в стриктно събразяващ се със Запада съюзник изглежда почти невъзможно. Разбира се, това не означава че западният натиск срещу Анкара за смекчаване на твърдата и позиция, особено по въпросите, касаещи Русия, ще спре. Впрочем, в това отношение Западът дори би могъл да постигне известни успехи, но само при условие, че състоянието на турската икономика се влоши драстично, принуждавайки Ердоган да търси помощ от големите финансови институции, контролирани от САЩ.

Ако това не се случи, турският лидер със сигурност ще продължи опасното, но умело геополитическо балансиране по ръба между Изтока и Запада, при това на нито един от големите западни и източни играчи няма да му е лесно с него. Все пак, Путин очевидно смята, че Русия ще може по-лесно да постига споразумения с държави, провеждащи самостоятелна политика, освен това Ердоган вече доказа, че спазва стриктно постигнатите в резултат на сложни и трудни преговори сделки с Москва. В тази връзка е добре да си припомним една статия в тюрския „Хюриет” от края на 2020, в която се цитират следните думи на руските лидер по адрес на Ердоган: „С турският президент имаме различни възгледи по определени въпроси, дори понякога сме на противоположни позиции. Той обаче държи на думата си, и ако смята, че това е полезно за страната му, върви до край. Тоест, налице е елемент на предсказуемост, а е много важно да знаеш с кого си имаш работа”. Пак там се цитира и отговорът на Ердоган: "Когато се запознах с Путин, разбрах, че е прям и честен човек който си държи на думата. Русия е сред малкото държави в света, с която успяхме да създадем толкова стабилни отношения". Очевидно турският лидер не мисли така за западните лидери, още повече че те го съветват да се ръководи на първо място от общата политика в рамките на НАТО, т.е. тази, която се налага от САЩ. За Ердоган обаче, самостоятелната политика е на първо място.

Според споменатия по-горе хърватски геополитик Зоран Метер: "В момента Ердоган разиграва своеобразен "голям турски гамбит” (впрочем бихме могли да го наречем и опит страната му да седи едновременно на два стола), затова ще бъде интересно да видим, как ще действа в бъдеще, когато станат ясни границите на тази политика, ако такива въообще съществуват. Защото истината е, че Турция все още е далеч от това да бъде напълно самостоятелна държава. От друга страна, днес вече никой в света не е самостоятелен, дори и най-силните играчи".

В тази връзка испанският вестник Vanguardia отбелязва, че след победата на Ердоган, турската лира се срина до исторически минимум (някои анализатори прогнозираха че курсът на лирата може да падне с 40%, достигайки 28 лири за долар). Именно с цел да не допусне подобно развитие, веднага след изборите турският президент назначи Хафизе Гайе Еркан, която е била финансов директор в САЩ, за ръководител на Турската централна банка, Тя има докторска степен по финансово инженерство и в периода 2014-2021  работеше във фалирата през 2022 американска банка "Фърст Рипъблик".

Турция несъмнено се нуждае от сериозна финансова подкрепа от външните си партньори за стабилизиране на националната валута и форсиране на петгодишния план за възстановяване на пострадалите от земетресението райони. Експертите се разминават по въпроса, от колко точно средства (под формата на изгодни инвестиции и преки помоши) се нуждае Турция в момента, но повечето смятат, че става дума за не по-малко от 100 млрд. долара. Кой и кои институции биха могли да станат донори на турската икономика?

На първо място сред тях е Европа, т.е. ЕС. Макар че големите европейски медии открито демонстрираха негативното си отношеение към поредния успех на Ердоган (когото френският Mond нарече "непотопяем", швейцарският Temps - "неотстраним", а германският Die Zeit - "виновник за икономическата криза"), изтъквайки, че изборът на турците вероятно завинаги е погребал шансовете на страната да стане част от Съюза, в същото време посочват, че Анкара ще си остане ключов, макар и неудобен, партньор на Брюксел. В тази връзка, мнозина анализатори прогнозират, че Ердоган ще търси финансова помощ най-вече от Европа. От друга страна обаче, всичко сочи, че Турция ще продължи и плавния си дрейф към партньорство с Китай и Русия.

На първо място, значението на Турция като търговски партньор се определя от нейната география. На второ място, през последните двайсет години страната осъществи впечатляващ скок, формиреайки нова международна транзитна логистична и енергийна инфраструктура, от която в немалка степен ще зависи и самата Европа. На трето място, Анкара получи като подарък от руския си партньор поредния уникален мегапроект за т.нар. "газов хъб", което няма как да не интересува и редица страни членки на ЕС, включително България. На четвърто място, споразумението между Съюза и Азербайджан за частична компенсация на руските газови доставки, подписано от Урсула фон дер Лайен, също няма как да се реализира без турското посредничество. На пето място, на фона на продължаващата война в Украйна, прословутата "зърнена сделка" в момента се крепи единствено на гъвкавата дипломация на Ердоган. Очевидно е и, че по пътя си към НАТО, Швеция ще трябва да приеме условията на турския лидер, касаещи "кюрдския тероризъм", но освен това може да и се наложи и да компенсири финансово Турция за "нанесените политически и морални вреди". Впрочем, лесно можем да открием и други аргументи за усилването на влиянието на "турския фактор" върху ЕС. А всичко това означава, че Брюксел, както и основни европейски играчи като Германия, Великобритания, Швейцария, Италия, Испания, Швеция ще трябва да допринесат за попълването на "кризисния пакет от 100 млрд. долара" за Турция.

Друг важен и при това доста вероятен източник на финансова подкрепа за Турция могат да стана някои нейни съюзници от доминираната от Анкара Организация на тюркските държави, разполагащи с ключови природни ресурси, като Азербайджан, Казахстан, Туркменистан и Узбекистан. В Баку са изключително задължени на Ердоган за последователното му подкрепа по време на Втората Карабахска война. Ще припомня, че азербайджанският президент Илхам Алиев се смята за най-добрия му приятел, освен това Азербайджан вече заяви, че ше финансира със 100 млн. долара изграждането на жилищни сгради, училища, поликлиники и друга социална инфраструктура в засегнатите от земетресението райони на Турция. Впрочем възможно е страните от Организацията да обявят и нови консолидирани инициативи за оказване на финансова и материална помощ на Анкара.

Накрая, ключови участници в оказването на финансова (инвестиционна) подкрепа за Турция могат да станат надеждните и външни партньори в лицето на богатите арабски държави (в тази връзка, възстановяването на турско-сирийските отношения със съдействието на Русия и Иран, може само да ускори този процес от страна на Саудитска Арабия, ОАЕ, Бахрейн, Катар и другите монархии от Персийския залив), както разбира се и на Китай и Русия.

Заключение

 

На практика, държавата с втората най-силна армия в рамките на НАТО, все повече се ориентира към самостоятелна външна и военна политика, опитвайки се да води собствена игра пред очите все по-изнервените си западни съюзници. При това, последните вече почти не са в състояние да оказват сериозно влияние върху Анкара. В тази връзка,  можем да прогнозираме някои измежду по-важните последици от победата на Ердоган и партията му (както и нейните съюзници) на последните парламентарни и президентски избори, включително за региона на Югоизточна Европа, част от който е и България.

На първо място, ролята на Турция като посредник между Русия и Украйна ще нарасне, което вероятно ще затрудни действията на американската дипломация в цялото постсъветски пространство. На второ място, икономическите връзки между Анкара и Москва, от една страна, правят Турция по-малко уязвима за западния натиск, а от друга самият Запад се оказва по-уязвим за турския шантаж. На трето място, Турция вероятно ще продължи плавното си сближаване с очерталия се стратегически триъгълник Китай-Русия-Иран, включително присъединявайки се към регионалните квазиалианси с тяхно участие, като по този начин ще се опита да повиши собствения си статут в рамките на Евразия. На четвърто място, Анкара може да попречи на реализацията на стратегията на ЕС и САЩ за трансформация на европейския енергиен пазар, както и да засили ролята си на хъб за трафика към Русия, заобикалящ западните санкции.

В същото време, изборите показаха, че Ердоган и партията му имат доста „слаби места”, които вероятно ще се запазят и в бъдеще и ще се използват срещу тях. Така, по-голямата част от жителите на големите градове (Анкара, Истанбул, Измир и Ван) гласуваха за опозицията. Освен това, прогресът в Турция продължава да се свързва най-вече с „уестърнизацията”, т.е. не притежава национална самобитност, макар че управляващите направиха много за постигането на синтез между модерните технологии и националната специфика. Вероятно ще продължи и конфронтацията между Турция и ЕС във връзка с енергийните проекти в Средиземноморието, както и използването на "кюрдската карта" срещу Анкара от страна на САЩ.

При всички случаи Турция ще продължи да залага на противоречията между големите държави, умело използвайки всеки епизод от конфронтацията между тях в своя полза. Що се отнася по-конкретно до отношенията и с Русия, те ще продължат да се базират на взаимните компромиси и отстъпки, поне докато ползата от подобна политика надхвърля негативите.

На свой ред, Западът ще концентрира натиска си върху Анкара в сферата на финансите, т.е. турскиият финансов суверенитет се превръща в основното бойно поле между Запада и Ердоган, като в това отношение Турция вероятно ще разчита и на икономическата ефективност на съвместните си проекти с руснаците, китайците и арабите.

Победата на Ердоган гарантира продължаване на тенденцията от последните десетина години за повишаване субектността на Турция за сметка на отслабване на американското (западното) влияние, което, от една страна, означава, че Анкара ще разполага с по-голямо пространство за маневриране, но от друга - че военно-политическите и икономически рискове в Средиземноморския и Черноморския регион вероятно ще ескалират.

 

*Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.3 2024