21
Нед, Апр
4 Нови статии

Анкара, "тюркският свят" и Балканите

брой 2 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

През последните години у мнозина, включително в България, се създава впечатлението, че на Турция изглежда е позволено почти всичко.

Защо турският лидер Ердоган е толкова убеден, че може да налага условията си, притискайки партньорите си в хода на преговорите по един или друг въпрос, включително когато става дума за играчи, които очевидно превъзхождат страната му по своята мощ и влияние?

Географското положение на Турция е сред ключовите предимства на Анкара. Освен това, страната се стреми да участва активно във важните международни събития - опитва се да посредничи между Киев и Москва, позиционира се като гарант на Баку в Карабахския конфликт и подкрепя конкретни играчи в гражданските войни в Сирия и Либия. Типичен пример в това отношение е и турската позиция относно членството на Финландия и, най-вече, на Швеция в НАТО. Тя със сигурност не се определя от желанието на Ердоган да подкрепи Русия, а - на първо място - от това, че турският лидер иска да привлече вниманието към един проблем, за който съюзниците му от пакта дълго време си затваряха очите, а на второ място - за да накара президента на САЩ, който демонстративно го игнорира, откакто влезе в Белия дом, да започне да се отнася по-сериозно към него.

Променящият се световен ред стимулира Анкара да се обърне към историческото си минало, в което ролята на Османската империя се оценява изключително позитивно от сегашното турско ръководство. За да разшири влиянието си, Турция залага едновременно на няколко идеологически доктрини. По отношение на Балканите, това е общото османско минало, за Централна Азия - тюркското единство, за Близкия Изток - ислямът, а за Африка - фалшивата теза, че турците никога не са действали там като колонизатори.

Анкара действително играе съществена роля в международните отношения и е твърде ценна както за Запада, така и за Русия и Китай. По редица въпроси тя се конфронтира с Москва (в Сирия, Либия и Карабах), а от друга страна е от ключово значение за стабилността на югоизточния фланг на НАТО. Без Турция, ще се окаже под въпрос контролът на алианса над Източното Средиземноморие, както и достъпът до Суецкия канал. Тоест, страната е изключително важна за Запада като преден пост на НАТО в Близкия Изток и Черноморския регион. Ценността и се подсилва заради нейните тесни връзки с Централна Азия, африканските държави и Балканите. Ердоган е съвършено наясно относно значението на страната му на глобалната "шахматна дъска" и тъкмо поради това провежда смела и сравнително независима външна политика, съзнавайки че повишаването на залозите би могло да му донесе успех. В тази връзка е показателно, че редица западни анализатори се обявяват против конфронтацията с режима в Анкара и дори призовават да му се помогне да преодолее сегашните сериозни икономически проблеми, тъй като разглеждат Турция като изключително полезен инструмент в конфронтацията с Русия и, в по-малка степен, с Китай.

Феноменът на Турция, в контекста на съвременните международни отношения, се определя от следните фактори:

  • - географията, т.е. Проливите, границите със Сирия, Ирак, Иран и Армения;
  • - личните качества на турския лидер: неговата харизма, ораторските му способности и нестандартните му политически ходове;
  • - имиджът на Турция като модерна светска мюсюлманска държава от Изтока;
  • - трансформацията на световния ред и свързаната с това ерозия на хегемонията на САЩ, което пък дава възможност за по-самостоятелни действия на другите играчи;
  • - прагматичните действия на турското ръководство в духа на т.нар. Realpolitik;
  • - турската диаспора в Европа и "меката сила" на Анкара: дипломацията, образователните институции, хуманитарните организации и дори турските сериали;
  • - бежанският фактор, който умело се използва от Ердотан всеки път, когато има проблеми с Брюксел;
  • - развитието на турския военно-индустриален комплекс: страната се готви да създаде собствен изтребител от пето поколение, успешно продава по света дроновете си Bayraktar, а през 2022 три турски военни предприятия - Aselsan, Turkish Aerospace Industries (TAI) и Roketsan, влязоха в топ-100 на на най-печелившите световни компании.

 

Глобалните амбиции на Анкара

 

Истината е, че в момента Турция води отчаяна битка за придобиване статут на световна държава. Впечатляващият възход на международната сцена през последините десетилетия и суверенната външна политика на Анкара бяха съпроводени от спад на американското влияние в Турция и се вписват органично в процеса на ерозия на глобалния еднополюсен модел. В същото време, проамериканската ориентация на страната очевидно не е преодоляна напълно, което е обяснимо, тъй като корените и са още през 50-те години на миналия век. Ще припомня, че в Турция продължава да функционира стратегическата база на НАТО "Инджирлик", централната банка на страната се контролира от прозападно ориентирани финансисти, а доскоро в страната активно действаше влиятелната полулегална опозиция на т.нар. "гюленисти". Всъщност, Турция започна постепенно да се освобождава от опеката на САЩ едва сред неуспешния опит на „гюленистите” за военен преврат през 2016, при това процесът е доста болезнен, тъй като американците полагат сериозни усилия да запазят влиянието си и да парират суверенистките стремежи на Анкара. Следва обаче да акцентирам върху един важен момент, а именно че тези турски стремежи се проявяват по един откровено имперски и агресивен начин. Чисто формално, Турция действа като част от западния блок, член на НАТО и стратегически съюзник на САЩ, но реално следва единствено собствените си интереси. Нарастването на турския военно-политически потенциал, на практика, моментално се трансформира във външна експанзия, както по линия на пантюркизма, така по тази на панислямизма (тезата за "Турция като лидер на мюсюлманския свят"). На този фон не е учудващо, че в момента повече противници от Анкара имат само САЩ и Израел. Да не говорим, че скоростта, с която Турция се сдобива с нови врагове наистина е стряскаща.

Разбира се, следва да отбележа, че Анкара никога не е била послушен сателит на Запада, подобно на други държави от неговата сфера на влияние. В турската политика винаги е имало елементи на самостоятелно поведение, прояви на неподчинение и опити страната да действа като "регионална суперсила". Поне доскоро обаче, турците гледаха да не пресичат очертаните от САЩ "червени линии". Сред вътрешните прояви на тази турска специфика е и фактът, че с укрепването на суверенитета на страната и нарастването на военно-политическия и потенциал, режимът на Ердоган демонстрира все по-откровен национализъм, трансформирайки Турция в класическа национална държава. В същото време обаче, етническите противоречия в страната си остават силни, тъй като турците са едва около 70-75% от населението и.

Ключовото събитие в съвременната турска история и в процеса на окончателно формиране на суверенисткия курс на Ердоган беше опитът за преврат през 2016, последван от мощен удар не само против нарочените за негови организатори "гюленисти", но и против цялата опозиция на режима. Почти веднага след това, турският президент започна преговори с Москва за закупуване на ракетните комплекси С-400, което провокира моменталната реакция на САЩ. Във Вашингтон бяха наясно, че опитите на Турция да се освободи от невидимия американски контрол върху противовъздушната и отбрана е знак, че страната вероятно възнамерява да се дистанцира от НАТО и Запада.

След 2016 Ердоган последователно изостряше отношенията, демонстрирайки агресивен натиск по всички възможни направления: Сирия, Либия, Гърция, Кипър, Ирак, Израел, Нагорни Карабах, Иран. През последните години той силно влоши отношенията на Турция със САЩ, Франция и Германия, както и с водещите държави от Арабската лига. И всичко това: от твърдението, че Йерусалим е турски град, че Меркел трябва да бъде съдена за подкрепа на тероризма, през прочетените публично антиирански стихове в Баку, превръщането на музея "Света София" отново в джамия, инвазията в Сирия и балансирането на ръба на войната с Гърция, се съпровождаше с откровена пропаганда на пантюркизма и доктрината на "политическия ислям". Тази агресивна външнополитическа активност на Турция не само не бе съгласувана с Вашингтон, но в редица случаи беше в разрез с американските интереси (затова пък, изглежда, се подкрепя от Лондон).

На този фон, не бе изненадващо и, че Анкара не подкрепи антируските санкции, наложени във връзка с войната в Украйна, отказа да затвори въздушното си пространство за руските самолети и блокира разширяването на НАТО в Северна Европа. Тоест, Турция се позиционира като напълно самостоятелен играч, въпреки членството си в алианса, военната база на САЩ и икономическата зависимост от Запада.

Според някои, политиката на Ердоган е "прагматизъм от най-чиста проба", а самият той е "най-големия съвременен опортюнист" заради склонността му постоянно да се пазари с външнополитическите си партньори. Това обаче, едва ли е така, защото курсът му вреди силно на икономиката на Турция, дестабилизира вътрешнополитическата ситуация и със сигурност не е механизъм за приспособяване към по-мощните глобални играчи. Ако Ердоган наистина беше "опортюнист", вероятно нямаше да е толкова активен и щеше повече да се съобразява с желанията на Вашингтон. Истината е, че в основата на провежданата от него политика е отчаяната битка на Турция за статут на световна сила, сопроводена от своеобразна икономическа война със Запада за постигане на реален суверенитет.

Да вземем за пример войната в Нагорни Карабах. Както е известно, Турция стоеше (и продължава да стои) плътно зад Азербайджан и без нейното знание, одобрение и подкрепа впечатляващият успех на Баку нямаше да е възможен. Всъщност, той беше своеобразна демонстрация на турската мощ, адресирана към Европа и Гърция, с които Анкара е в конфликт заради газовите находища в Източното Средиземноморие. Агресивната политика на Турция не се ползва с подкрепата нито на ЕС, нито на САЩ, нито на Китай, нито на Русия. Ердоган обаче, очевидно вече се смята за "глобален играч", макар че засега действа само на регионално ниво.

Турският президент действително е нестандартен и силен политик, който в исторически план много прилича на основателя на съвременна Турция - Мустафа Кемал Ататюрк. Колкото и да е силен един лидер обаче, неговият потенциал и възможностите му се определят най-вече от икономиката, която е в основата на военно-политическата мощ на държавата. Мнозина, включително и в България, имат погрешна представа за турската икономика. Практиката сочи, че неин символ не е туризмът и продоволствените стоки, а по-скоро индустрията и най-вече производството на въоръжение. Всъщност, туризмът осигурява само 10% от турския БВП и по-скоро гарантира заетостта на населението в отделни региони, а не е реален драйвър на икономическия растеж.

През цялата си най-нова история Турция активно развиваше своята индустрия, а държавата гарантираше максимално благоприятни условия именно на турския национален капитал. Наистина, това бързо доведе до опасно срастване между висшия бюрократичен апарат и едрия бизнес, но въпреки това турската икономика постоянно нарастваше, до голяма степен, благодарение развитието на производителните сили на страната. Правителството на Ердоган води отчаяна битка с отрицателния баланс на турската външна търговия. Основният метод в икономическата политика на президента е заливането на бизнеса с "евтини пари", в разрез с всички западни икономически доктрини. Именно поради това, през последните години Турция страда от "космическа инфлация". Ердоган обаче призовава сънародниците си да потърпят още малко, той като БВП на страната демонстрира стабилен ръст, също както и производството. Неслучайно, някои анализатори определят специфичния икономически подход на президента като "ердоганомика".

"Ердоганомиката" се базира на бурното развитие на леката индустрия, защото разполагащите с "евтини пари" турски бизнесмени предпочитат да инвестират в отраслите с бърз капиталов оборот. Най-опасно за икономическата стратегия на Ердоган изглежда изтичането на капитали и работна сила от страната. При това, ако второто може да бъде компенсирано с помошта на гигантския приток от "бежанци" (т.е. мигранти), изтичането на капитали е своеобразен бич за турската икономика, тъй като поражда необходимост от печатане на още пари, или от заеми на световния пазарз, което пък провокира нова инфлационна спирала. На всичкото отгоре, турският бизнес - както едрия, така и дребния, създава допълнителни пречки пред държавната политика, като редовно повишава цените (със или без повод). Въпреки това обаче, икономическият модел на Ердоган работи, турската икономика нараства, военното производство е в подем, а това означава и, че има достатъчно средства за външнополитическите авантюри на президента. Неслучайно западните експерти от няколко години насам прогнозират крах на турската икономика и мащабни социални сътресения, но Ердоган продължава здраво да държи властта в ръцете си.

От друга страна, икономическата криза в Турция е съвсем пряко свързана и с политиката на Запада след 2016. Турската икономика е плътно интегрирана в глобалния пазар, където доминират западните корпорации. Санкциите и другите "ограничителни мерки" на САЩ срещу Анкара ерозираха структурата на турската икономика, а чуждестранните компании значително ограничиха инвестициите си в нея. Това дава основание на Ердоган да твърди, че страната му води икономическа война за независимост. Не е ясно обаче, доколко турското население е склонно да търпи свързаните с тази война лишения, особено на фона на богатството на клана около президента.

От една страна курсът на Ердоган към повишаване "глобалната тежест" на Турция застрашава хегемонията на САЩ. Анкара силно затруднява американските действия в региона, но, от друга страна, пантюркистката външнополитическа доктрина на Ердоган застрашава почти всички турски съседи, включително България, защото Турция действително има имперски амбиции.

Ердоган разглежда останалите "тюркски" държави през призмата на принципа "една нация, две държави", т.е. не изключва възможността за евентуална федерация с тях, под формата на неоосманска империя. Турция възприема всички тюркски народи като свои братя. Затова, ако амбициите и апетитите на Ердоган продължат да нарастват все толкова стремително, скоро можем да станем свидетели на претенции за Крим, Башкортостан, Татарстан, цялата "тюркска" Централна Азия, Алтай, Тува, Хакасия, та чак до китайския Синдзян, без да изключваме населените с компактни "турски малцинства" райони на Балканите.

За някои, това вероятно звучи фантастично, но да не забравяме, че темата мощно присъства в турските медии. Очевидно външнополитическият курс на Ердоган е насочен както против хегемонията на САЩ, така и срещу руския суверенитет по отношение на "тюркските републики" и зоните с "тюркски малцинства" в Руската Федерация (налице са определени признаци, че Анкара е заинтересована от нейното евентуално разпадане и се готви да го използва в свой интерес). На пръв поглед, може да изглежда, че в сегашната сложна международна ситуация, турският лидер се опитва "да седи едновременно на няколко стола", но ако анализираме политиката му в исторически план, следва да признаем, че тя е достатъчно последователна. Въпреки че повечето експерти оценяват военно-политическия потенциал на Турция като "скромен", тя продължава да претендира за статут на световна сила, при това именно по пътя на реализацията на имперските си стремежи. И в това отношение, реален противовес на Турция могат да се окажат не САЩ, които в момента са ангажирани в глобалния си сблъсък с Китай и Русия, а по-скоро очерталият се френско-гръцки алианс, както и (евентуално) Иран.

 

Балканската геополитика на Анкара: между "неоосманизма" и "неокемализма"

 

Мнозина анализатори определят днешната турска политика като "неоосманистка". Други обаче смятат, че използването на това понятие е погрешно. Както е известно, на границата между ХІХ и ХХ век Османската империя трескаво търси нови идеи, които да и помогнат да се реформира, без да загуби ислямското си самосъзнание. Така, турският историк Юсуф Акчура (1876-1935) се опитва да съчетае османизма и ислямизма с доктрината на тюркизма. На свой ред, Али бей Хюсеинзаде (1864-1940) предлага сходна комбинация, но заменя "османизма" с "европеизъм". Друг виден теоретик на турския национализъм Зия Гьокалп (1876-1924) запазва принципите на ислямизма и тюркизма, но заменя европеизма с модернизъм. В крайна сметка Мустафа Кемал Ататюрк отхвърля и тюркизма, и ислямизма, налагайки принципите на национализма и светския характер на турската държава. За разлика от тюркизма, на който залагат гореизброените идеолози, кемалисткият национализъм се опира не на етническата, религиозна, културна и езикова, а на политическата и юридическа принадлежност, т.е. намира въплъщението си в институцията на турското гражданство и се ограничава с територията на Турция. Светският принцип, за разлика от ислямизма, отхвърля ролята на религията при формирането на турската идентичност. Ататюрк определя като основни приоритети на външната политика на Република Турция - Русия/СССР, Балканите и Средния Изток. През 1925 Турция подписва със Съветите договор за дружба и неутралитет. По отношение на Балканите, Мустафа Кемал се обявява за обединяване на полуострова, но не под егидата на Турция, а на равноправна основа, като в резултат от това през 1934 се формира т.нар. Балкански пакт, включващ Турция, Гърция, Югославия и Румъния (и насочен, на практика, срещу България). Стабилността и сътрудничеството в Средния Изток пък следва да бъдат гарантирани от т.нар. Саадабадски пакт (известен и като Близкоизточната Антанта), подписан през 1937 от Турция, Ирак, Иран и Афганистан. С други думи, прилежащите и региони се разглеждат от Анкара като сфера на нейните преки интереси.

 

Доктрината Йозал

 

След Втората световна война Турция става член на НАТО и нейната външна политика, като цяло, следва тази на Северноатлантическия алианс, което я изолира от държавите от Третия свят и пречи за подобряване на отношенията и с комунистическия блок. По време на Кипърската криза през 70-години на ХХ век обаче, САЩ се обявиха против Турция. А изострилият се в края на 90-те кюрдски проблем показа, че кемалистката турска идентичност вече не удовлетворява част от турското общество. Кюрдите и другите етнически и религиозни групи настояват за възпримане нова дефиниция за идентичността, която да включва етническата принадлежност, културата, религията и езика.

Очерталите се след разпадането на комунистическия блок и краха на СССР нови реалности поставят още по-остро въпроса за самоосъзнаването и концептуализацията на турската външна политика. През периода на управление на Тургут Йозал (1983-1993) беше формулирана нова външна политика, известна като "йозализъм" или "неоосманизъм". Изтъквайки значението на географския фактор, Тургут Йозал посочва, че стратегическото значение на Турция се определя от контрола на връзката между двата континента, суверенитета върху Проливите и съседството с Близкия Изток. Османската история пък започва да са разглежда като част от националното наследство. Във връзка с необходимостта да бъде защитена турската общност в Кипър, започват да се разширяват географските граници на национализма. Йозал оценява изключително високо тюркската цивилизация, разглеждайки я като по-всеобхватна, открита и толерантна, отколкото европейската. Специфичната му визия за историята се отразява и върху външнополитическата концепция на Йозал. В противовес на изолационизма на кемалистите, той смята, че краят на студената война е разкрил благоприятни възможности пред Турция в Близкия Изток, Балканите, Южен Кавказ и Централна Азия. Неслучайно мнозина експерти смятат, че политиката на Йозал е "погребала кемализма" или, че представлява "тотално отстъпление от визията на Мустафа Кемал". "Йозализмът" наистина се различава от пасивната политика, провеждана от кемалистите по време на студената война, когато Турция става член на НАТО и действа в синхрон със Запада. В същото време обаче, новият курс не може да се квалифицира като "отстъпление от кемализма", защото и по времето на Ататюрк Турция провежда доста активна балканска и източна (гео)политика. На практика, Тургут Йозал възражда външнополитическите подходи на Ататюрк, прекратени по време на студената война, и в този смисъл не може да се говори за отказ от кемализма, а по-скоро за отказ от "кемалистите".

Запазвайки привързаността към кемалистките принципи за национализма, светския характер на страната и етатизма, Йозал ги допълва с ново съдържание, съобразно променилите си исторически условия и международната ситуация. Тоест, действа по същия начни, както навремето и Мустафа Кемал с лансираните от предшестващите го идеолози понятия "тюркизъм", "ислямизъм" и "европеизъм".

 

Концепцията за "стратегическата дълбочина"

 

През 2000-те години в търсенето на основите на турската външна политика се включва професор Ахмет Давутоглу - авторът на прословутата доктрина за "стратегическата дълбочина". Според него, Турция, която е едновременно и европейска, и азиатска страна, е разположена в центъра на Афро-Евразия и следва да бъде разглеждана като централна държава. В същото време, нейната история и култура, макар и да запазват "централния и характер", придават на Турция регионални характеристики. В този смисъл, Турция е близкоизточна, балканска, кавказка, централноазиатска, каспийска, средиземноморска, черноморска, а също и страна от Персийския залив. Нейната централна позиция определя необходимостта тя да укрепва връзките си със сухопътните, морски и континентални региони, разположени около Турция, имащи културно-исторически връзки с нея и формиращи турската "стратегическа дълбочина".

Що се отнася до "неоосманизма", Давутоглу твърди следното: "Искаме нови Балкани, основаващи се на политически ценности, икономическа взаимозависимост и културна хармония. Такива бяха османските Балкани. Ще възстановим тези Балкани. Хората наричат това "неоосманизъм". Аз обаче не апелирам към Османската държава, като външнополитически въпрос. Аз изтъквам османското наследство". При това той ясно дава да се разбере, че не се смята за "неоосманист". Според него "на практика не се провежда подобна политика".

На свой ред президентът Реджеп Ердоган, който също се опира на географските, исторически и културни фактори, подчертава, че "сигурността на Турция започва на Балканите и в Кавказ". Тезата му очертава географските предели на турските интереси - западният и източният. Според Ердоган, заради своите исторически, социални, религиозни и културни корени, Турция е и балканска страна: "Мирът, стабилността, спокойствието и просперитетът на Балканите са от първостепенно значение за нас". При това той твърди, че турската екстериториална активност не цели окупиране, анексия и експлоатация на съседни територии, а укрепване на сигурността, мира и благополучието.

Балканският полуостров заема специфично място в историческия процес на формиране на турската нация. Повратен момент в съвременната външна политика на Турция е признаването на Сърбия като основен играч на Балканите. Турските геополитици смятат, че Турция и Сърбия играят изключително важна роля в региона и нито един въпрос на Балканите не може да бъде решен без да се отчита позицията им. Според тях, Балканите притежават необходимия потенциал за осъществяване на регионална интеграция. В това отношение основната сфера, в която Турция реализира политиката си на "стратегическа дълбочина" по отношение на своите съседи, е енергийната интеграция.

Тоест, турската политика на Балканите цели реализацията на взаимноизгодните интереси на Анкара и държавите, които са част от нейната "стратегическа дълбочина".

 

Балканите като част от "Тюркския свят"

 

В рамките на неоосманистката доктрина на Анкара Балканският полуостров и Южен Кавказ са приоритетни региони за турската геополитика. На фона на войната в Украйна и задълбочаващата се икономическа криза в Европа, Ердоган се стреми да формира широка протурска коалиция, включително и на Балканите, включвайки региона в прокарваната от него интеграционна идея за "Тюркския свят" ("Великия Туран").

Анкара премина в контранастъпление на Балканите още в началото на 2000-те. Постепенно балканският вектор на турската геополитика започна да се усилва, особено след като надеждите на Турция за "мирно проникване" в Европа, чрез присъединяването и към ЕС, бяха погребани от твърдия отпор на Германия, която не бе склонна да споделя с някого, особено пък с Анкара, лидерството си в Европа. Тук е мястото да припомня и, че след разпадането на комунистическия блок в края на ХХ век, Балканите бяха поделени на сфери на влияние между САЩ, ЕС, Турция и редица арабски държави.

От началото на 90-те години на миналото столетие Югоизточна Европа се превърна в "много привлекателен регион" за Вашингтон и западноевропейските му съюзници. Включително заради принадлежността на повече държави в него към онази част от славянския и християнски свят, която се стреми да съхрани своята идентичност. За да бъде преодоляна тази "пречка" пред приобщаването на региона към либералните ценности, през последните десетилетия беше стимулирано, при това доста успешно, максималното раздробяване на Западните Балкани, в резултат от което балканските държави се превърнаха в обект на активното влияние на западния и ислямския свят, за сметка на постепенното изтласкване на руското влияние от региона.

Още докато беше премиер на Турция, Ердоган твърдеше, че историческата и географска област Тракия, която в момента е поделена между Турция, Гърция и България, представлява "един флаг, един народ и една държава". Съществуващите в редица балкански страни значителни мюсюлмански общности са сред естествените "проводници" на турското влияние на Балканите. В Босна и Херцеговина например, местните мюсюлмани - бошнаците, се смятат за "водещия етнос" и там често си припомнят "завещанието" на покойния президент-ислямист Алия Изетбегович, в което уж се апелира към Турция "да защитава и пази Босна". Следва да отбележа обаче, че отношението на босненската мюсюлманска общност към Турция съвсем не е еднозначно. Действително, консервативно настроените бошнаци, в чиито живот ислямът играе важна роля, подкрепят Турция, но истината е, че в момента много по-важен за страната е ЕС и, в частност, Австрия и Германия.

Затова, след идването на власт в Турция на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган, Анкара започна да акцентира в "балканската" си политика върху обществената дипломация и прокарването на турската "мека сила". Включително посредством такива организации като Института "Юнус Емре", Агенцията за турците в чужбина и сродните общности към турското правителство (YTB), Турската агенция на сътрудничество и координация (ТІКА) и Управлението по религиозните въпроси (Дианет), в качеството им на своеобразни канали за връзка с балканските мюсюлмани. В същото време, за по-успешната реализация на пантюркистката политика, фокусът на турските действия на Балканите се коригира политически, в зависимост от конкретните потребности. Сред примерите за това е и осъщественият преди няколко години ремонт на Българската църква в Истанбул, което бе очевидна стъпка за сближаване със София.

И така, от 2000-те години насам Турция се стреми да развива прагматични отношения с всички държави от региона, като в същото време се опитва да действа като посредник за разрешаване на периодично възникващите противоречия между местните ислямски и други общности в региона (например тези между сърби и албанци или свързаните със ситуацията в Босна и Херцеговина). Предвид факта, че турската диаспора и местните мюсюлмани в балканските държави запазват връзките си с роднините в Турция, а в много райони на Анадола и други турски райони живеят преселници от Балканите или техни потомци, президентът Ердоган има достатъчно причини за честите си визити в региона - особено по време на предизборни кампании, както и в моменти на покачване на вътрешнополитическото напрежение в Турция.

През септември 2022 например, той посети Босна и Херцеговина, Сърбия и Хърватска, които открай време са във фокуса на внимание на Анкара. Както споменах, за Турция балканският регион е традиционна зона на интереси и влияние, чиито корени са свързани с Османската империя, която владее тези земи в течение на няколко века. Днешните и наследници отдавна и доста успешно реализират тук важни инфраструктурни проекти: стоят магистрали и мостове и развиват логистиката. В този смисъл, посещението на Ердоган бе възможност за Белград, Сараево и Загреб да разширят списъка на инвестиционните проекти, да заздравят съществуващите връзки и да очертаят нови хоризонти на сътрудничеството с Турция. Още повече, че по време на балканските си визити турският президент винаги води със себе си ключови министри (в случая тези на външните и вътрешните работи, на отбраната и на селското стопанство) както и голям брой представители на бизнеса.

Въпреки че самият Ердоган публично се позиционира като "спонсор на мира" и посредник, способен да разреши сложните регионални и междуетнически проблеми, той никога не е крил специалното си отношение към босненските мюсюлмани. При последното си посещение в Сараево например, той за пореден път декларира стремежа си да помогне за разрешаване на противоречията между бошнашко-хърватската федерация и Република Сръбска (без съмнение, в полза на бошнаците). В същото време, Ердоган изтъкна, че стокооборотът между Босна и Херцеговина и Турция е достигнал 876 млн. долара (годишен ръст от 35%) и отдели специално внимание на транснационалния инфраструктурен проект за изграждане на автомобилна магистрала между Сараево и Белград, работата по който започна още през 2019, посочвайки, че е наредил на турската Zirаat Bank да подпомогне финансово реализацията му. Освен това, Босна и Херцеговина и Турция подписаха споразумения за въвеждане на безвизов режим.

Основната тема при посещението на турската делегация в Белград бяха икономическите въпроси. Сърбия много държи на сътрудничеството с Анкара - стокооборотът между двете страни надхвърли 2,5 млрд. долара, а десет хиляди сръбски работници са ангажирани в обекти на турски фирми на територията на страната. Турците активно инвестират в икономиката на Сърбия и изграждат на територията и ключови инфраструктурни обекти. Паралелно с последното посещение на Ердоган, в Белград се проведе бизнес форум с участието на 500 представители на над 300 сръбски и турски компании от сферите на строителството, енергетиката, възобновяемите енергийни източници, банковото дело, текстилната индустрия, производството на медицинско оборудване, продоволствие и логистика. След срещата си с Ердоган сръбският президент Вучич подчерта, че отношенията между Белград и Анкара са достигнали върхова точка в новата история, а двете страни възнамеряват и занапред да развиват сътрудничеството в ключови сфери. Според Вучич: "Обсъдихме и разширяването на военното сътрудничество, както и на връзките в отбранителната индустрия. Не крием, че искаме да купим турски дронове "Байрактар", но се налага да почакаме, защото търсенето им е голямо. Надявам се обаче да постигнем това до края на 2023, като за целта сме готови да платим значително повече от първоначално договорените няколко десетки милиона".

Освен това Вучич и Ердоган подписаха седем меморандума за взаимно разбирателство, както и споразумение за безвизов режим. В същото време, турския президент отново се опита да посредничи за намаляване на напрежението между Белград и Пришина, но без особен успех. На свой ред турският външен министър Мевлют Чавушоглу присъства на последната среща на върха на инициативата "Отворени Балкани", провела се през септември 2022 в Белград. Както е известно, Анкара активно подкрепя тази инициатива, разглеждайки я като подходяща основа за развитие на регионалното сътрудничество.

На срещата в Загреб със своя хърватски колега Зоран Миланович, Ердоган акцентира върху факта, че след пандемията стокооборотът между Турция и Хърватска е започнал бързо да се възстановява, надхвърляйки 900 млн. долара, като до края на 2022 ще достигне 1 млрд. Според него: "Удвояването на този показател през 2023 и постепенното му покачване до 5 млрд. долара годищно, е напълно постижима задача". В хода на преговорите между Ердоган и Миланович обаче, се очертаха и известни разминавания. Така, докато турският лидер изтъкна, че трите държавнообразуващи народи в Босна и Херцеговина следва сами да се споразумеят относно избирателната реформа и се обяви против налагането на промените от страна на Върховния международен представител Кристиян Шмид, Загреб държи Шмид да използва за решаването на този въпрос т.нар. "правомощия от Бон", т.е. настоява именно той да има последната дума. Въпреки това Ердоган прояви достатъчен дипломатически такт, като в заключителното си изказване посочи, че: "Ние се смятаме за съседи, макар да нямаме общи граници. Турция беше сред първите държави в света, които помогнаха на Хърватска след последните стихийни бедствия. На свой ред, Хърватска ни изпрати самолет за потушаване на горските пожари в Турция".

Очевидно е, че регионът продължава да е в сферата на интереси на Анкара, турският бизнес ще действа все по-активно в него, а инвестициите вероятно ще нарастват. Най-важното обаче е, че лидерите на (западно)балканските държави несъмнено са заинтересовани от приъствието на турския бизнес и капитали.

 

Хроничната криза в турско-гръцките отношения

 

В същото време, на Балканите има една страна, с която Турция традиционно се конфронтира, и това е южната ни съседка Гърция. Споровете между Турция и Гърция вече имат хроничен характер. Те започват отдавна, като през последните петдесет години Анкара и Атина, които са съюзници, на три пъти се оказват на ръба на войната (променят се само мотивите за това). В опитите да докажат собствената си правота, двете страни постоянно си разменят остри нападки. Случващото се в момента може най-лесно да се обясни с факта, че Атина концентрира въоръжените си сили около демилитаризираните острови в Егейско море, единствено, защото се стреми да контролира проучването и сондажите, както и бъдещия транзит на откритите в Източното Средиземноморие енергоносители, което пък провокира негативната реакция на Анкара.

Истината обаче е, че не става дума за криза, провокирана от икономически (по същността си) причини. От случващото се налага по-скоро изводът, че действията на Турция и Гърция се ръководят от амбиции, проектиращи се далеч отвъд сегашните им национални граници. Така, гръцкият външен министър Никос Дендиас твърди, че "Турция се опитва да върне историята и да възроди Османската империя" и обвинява Анкара, че "на турските карти гръцките острови са обозначени като окупирани", а също, че "Турция заплашва Гърция с война и разглежда като casus belli намерението ни да се възползваме от възможностите, произтичащи от международното право и международното морско право". На свой ред, турският му колега Мевлют Чавущоглу смята, че Атина нарушава изискванията на Лозанския (1923) и Парижкия (1947) договори относно статута на островите и, ако Гърция разшири зоната на териториалните си води до 12 мили (в момента тя е 6 мили), това на практика ще лиши Турция от достъп до международни води, затваряйки я само в рамките на нейните териториални води.

Впрочем, тази словесна престрелка е само върхът на айсберга. Ердоган подчертава, че "турският народ винаги ще населява тези земи и няма да позволим Истанбул да се превърне в Коонстантинопол". Става дома за много популярното в днешна Гърция пророчество на обявения за светец гръцки монах Паисий Светогорец (1924-1994), който предсказва, че "Истанбул отново ще стане Константинопол", а Турция "ще се разпадне на три-четири части, защото ще си навлече гнева на много държави". На подобни пророчества обикновено не се обръща особено внимание, но след като в Гърция думите на светеца стават обект на коментари от страна на представители на научните среди и политици, в Анкара нямаше как да не обърнат внимание на случващото се.

Действително, ако геополитическата ситуация се оценява от такива исторически позиции, турско-гръцката конфронтация, наред с все още неразрешеният конфликт между Армения и Азербайджан, са звена от една и съща верига. Още повече, че в пространството на Големия Близък Изток започват все по-реално да се очертават контурите на формиращия се под егидата на Франция квазиалианс от държави, които традиционно имат проблемни отношения с Турция. В него влизат Гърция, Кипър, Армения, Египет, Саудитска Арабия и ОАЕ. Впрочем, по отделни въпроси, особено тези, касаещи добива и транзита на енергоносители от източносредимноморския шелф, близък до този квазиалианс се оказва и Израел, макар че в последно време еврейската държава подобрява отношенията си с Анкара и запазва негласния си съюз с Азербайджан. Към това следва да добавим и факта, че гърците започнаха да разполагат получена от САЩ бронирана техника на островите Лесбос и Самос, игнорирайки турските протести. Освен това Вашингтон възнамерява да достави на Кипър патрулни кораби и друга военноморска техника за защита на териториалните му води и откритите там енергийни ресурси. Като капак на всичко, в последно време Гърция на практика започна да направлява развитието на отношенията между ЕС и Турция, съдействайки за разширяване влиянието на Съюза в Западните Балкани, и дори се опитва да постави под контрол политиката на НАТО спрямо Анкара. Причината е, че турско-гръцката криза вече започва да се разглежда в контекста на "голямата геополитика", а не само в рамките на взаимодействието с Турция в НАТО. Тук е мястото да отбележа, че Атина тихомълком се опитва да привлече на своя страна и Армения, призововайки я да запази "проевропейската си ориентация", на фона на формиращия се около нея широк "тюркски алианс".

Ето защо, в рамките на най-песимистичния сценарий, в обозримо бъдеще Гърция едва ли ще отстъпи пред турския натиск, използвайки като своеобразен "тилов ресурс" ЕС и НАТО и постоянно разигравайки "турската карта" пред Брюксел.

Но, след като Анкара си позволява да шантажира НАТО и Запада, използвайки стратегическото си положение, очевидно няма кой да и попречи да продължи да осъществява натиск върху Атина. В тази връзка ще припомня, че през септември 2022, при посешението си на изложението Tеknofest Karadeniz в Самсун, Ердоган предупреди: "Ако продължите сегашния курс на провокации, ще платите висока цена. Искам да кажа само едно на Атина: не забравяйте за Измир! Турция няма да се спре от това, че Гърция е окупирала егейските острови. В подходящото време ще предприемем необходимите стъпки и някоя нощ можем да дойдем". Тоест, излиза, че турският президент и хората около него споделят възгледите на Партията на националистическото движение на Девлет Бахчели, която планира да отнеме от Гърция значителна част от островите в Егейско море. Нещо повече, изявлението на Ердоган беше зловещо предупреждение към Атина, тъй като в него той апелира към превземането на Измир от турската армия през 1922 и последвалото клане на местното гръцко и арменско население. Дали това означава, че Турция просто изчаква удобния момент да разреши със сила спора си с Гърция, овладявайки Западна Тракия (която през 1913-1918 и 1941-1944 е част от България) и някои от егейските острови? И, дали възнамерява да се ограничи с това?

Нещо повече, на фона на осъществената в последно време нормализация на отношенията със Саудитска Арабия, ОАЕ и Израел, Турция се концентрира именно върху конфронтацията с Гърция, доказателство за което са и следните думи на Ердоган от септември 2022: "Използвам случая за да напомня още веднъж за Гърция, която в последно време засили своя натиск и наглостта си към нашата страна. Гърция обаче не може да се сравнява с нас в политическо, икономическо и военно отношение, затова не е наш опонент". Само ден по-късно, той уточни, че: "В Атина са наясно за решимостта на Турция (да отговори на гръцките "провокации" - б.р.), затова вече не предприемат стъпки за ескалиране на ситуацията в региона. Мисля че там ще анализират внимателно бъдещите си действия по отношение на Турция. В противен случай, както вече съм казвал и преди, по тях във всеки момент може да бъде нанесен удар".

За сериозността на турските намерения говори фактът, че според председателя на Великото национално събрание Мустафа Шентоп, заявленията и действията на Атина са заплаха за националната сигурност на Турция. В тази връзка той дори изтъкна, че Анкара не приема милитаризацията на най-близко разположените до бреговете и гръцки острови: "Турция подкрепя дипломацията, сътрудничеството и преговорите. Гърция обаче отправя предизвикателство пред добросъседството и открития диалог. Смятаме за неприемливо желанието на Атина да превърне Егейско море в "гръцко езеро"".

Тоест, повече от сто години след последната гръцко-турска война, Анкара заявява на гръцките си съседи, че няма да приеме провежданата от тях политика и е готова отново да ги разгроми при подходящ случай. Но, за да предприеме подобна авантюра за връщане на Западна Тракия и част от егейските острови, Турция следва преди това да гарантира сигурността по другите си граници. На изток, основният проблем за Анкара е все още неразрешения конфликт между Азербайджан и Армения, като за турците е важно той да бъде разрешен максимално бързо в полза на Баку, включително и чрез пореден военен сблъсък, в който арменците да бъдат окончателно разгромени. Освен всичко друго, именно неразрешените все още териториални спорове с Армения са пречка пред Азербайджан да признае официално Севернокипърската турска република (която в момента е призната единствено от Анкара).
По южното и югоизточно направление, сигурността на Турция е застрашена от действията на Кюрдската работническа партия (РКК) и другите кюрдски групировки, с които турската армия продължава активно да се бори. В същото време, не може да се изключва, че Анкара все пак ще осъществи, още преди изборите през юни 2023, анонсираната през миналата година военна операция срещу сирийските кюрди. И, ако това действително се случи, военното решение на гръцко-турския конфликт ще стане още по-вероятно.

Въпреки че на пръв поглед енергийната сигурност и отношенията с Гърция са различни

неща, всъщност те са тясно свързани. Анкара вероятно отдавна би се ориентирала към силово разрешаване на спора с Гърция, ако не съществуваха редица вътрешни и външни пречки. Сред първите са най-вече насрочените за юни 2023 избори, което означава, че правителството следва, не да мисли за война, а как да подобри икономическата ситуация в страната, което изисква мир и нормализация на отношенията с държавите от Близкия Изток. Външните причини пък, включват евентуалните санкции на САЩ и ЕС, които поне на думи стоят зад Гърция. Затова на Анкара ще се наложи да се запаси с търпение и изчака по-подходящ момент.

 

Заключение

 

Преосмислянето на турската идентичност и очевидната безперспективност на европейската интеграция на страната изиграха важна роля за това Турция да преразгледа мястото си в очертаващия се нов световен ред и да дефинира нови приоритети и направления на външната си политика. С други думи, вътрешните трансформации разшириха и обогатиха съдържанието на идентичността и, в комбинация с трансформирането на ситуацията в света, разшириха границите на турските външнополитически интереси, включвайки в тях регионите, прилежащи доТурция, които са свързани културно и исторически с нея и, които са икономически привлекателни за Анкара. В това отношение, апелът към османското минало е по-скоро напомняне, че Турция има обща история и запазва културните и чисто човешки връзки с бившите области на империята, а днес независими държави, формиращи турското географско съседство.

Анкара провежда самостоятелна външна политика още в началото на републиканската си история, т.е. под ръководството на Мустафа Кемал. След като влиза в НАТО обаче, тя изоставя този курс, макар че запазва известна приемственост с него. По време на студената война Турция следва прозападна политика по-скоро по принуда. През последните десетилетия тя просто се връща към по-естествената за нея "раннорепубликанска политика", разбира се, присобявайки я към новата глобална реалност. Тази политика би могла да се характеризира като своеобразен "турски регионализъм" или дори като "неокемализъм". Защото истината е, че кемализмът не беше отхвърлен, а концептуално допълнен и обогатен, т.е. приспособен към новите реалности, което налагаше еволюцията му. Съседните региони са приоритет и на външната политика на Ататюрк, в сегашните условия обаче, тяхната география беше разщирена, появи се и значителен икономически интерес, както и определено регионално измерение, което също дава основания да характеризираме сегашната турска външна политика по-скоро като "неокемализъм".

 

* Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.2 2024