25
Чет, Юли
27 Нови статии

Новата "електроенергийна" геополитика

брой 1 2023
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Както посочва японският енергиен експерт Таиши Сугияма от аналитичния център Canon Institute for Global Studies: "Преди няколко години Германия гръмогласно твърдеше, че съвсем скоро ше се откаже едновременно и от ядрената енергетика, и от изкопаемите енергоносители за да премине изцяло към възобновяеми източници на енерегия.

На практика обаче, тя не разполагаше за това нито с ресурси, нито с необходимата решителност, нито с време. Съвсем доскоро страната много силно зависеше от руските газопроводи. Възползвайки се от тази слабост на "локомотива на европейската икономика", руският президент Путин започна войната в Украйна, като един от елементите на противопоставянето си на Запада, разчитайки с основание, че Европа нямя да може да заеме достатъчно твърда позиция относно доставяното от Русия гориво".

Добре известно е, че както Европа и САЩ, така и много други държави отдавна прокарват темата за екологичната енергия, създавана от такива модерни системи като ветро- и слънчевите генератори или подводните турбини, използващи морските приливи и отливи. Този подход се основава на Парижкото споразумение за климата, изискващо да бъдат намалени вредните въглеродни емисии. Впрочем, след началото на войната в Украйна, необходимостта от развитие на зелената енергетика е свързано и с необходимостта да бъде преодоляна зависимостта на Европа от руския петрол и газ.

Както е известно, през юли 2021 Европейската комисия публикува поредния си пакет от законодателни мерки за постигане до 2030 на чисто съкращаване на парниковите емисии в ЕС с не по-малко от 55%, в сравнение с нивото от 1990. Ревизията на Директивата за енергията от възобновяеми източници (RED I) е част от този набор от взаимносвързани предложения. Очаква се, целият пакет да бъде приет и да влезе в сила през 2023, т.е. за практическата му реализация остават само седем години.

Освен това, Европейският съвет се ангажира ЕС да се освободи максимално бързо от зависимостта си от вноса на руски газ, петрол и въглища и в тази връзка на Европейската комисия беше възложено до края на май 2022 да разработи подробен план за действие. Всъщност, става дума за двойна задача: приемане на незабавни мерки още за зимата на 2022-2023, както и за следващите две-три години (включително икономия на енергия, диверсификация на газовите доставки и т.н.) и реализация на структурни мерки за ревизия на стратегията за периода до 2030, с акцент върху съкращаване на енергийното потребление и инвестиции в нисковъглеродни алтернативи, включително възобновяеми източници на енергия.

Разминаването между теорията и практиката

Както се посочва в публикувано през 2022 изследване на Френския институт за международни отношения обаче, налице са много сериозни разминавания между теорията на зелената енергетика и практиката. Съществува риск от колизия между екологичните и климатични императиви, който би следвало да бъде преодолян максимално бързо с помощта на последователно провеждана политика, тъй като в противен случай ще продължи да се задълбочава, водейки до ръст на разногласията.

Реализацията на Директивата изисква опростяване на прекалено сложните бюрократични процеси и преодоляване на бавното издаване на разрешения за въвеждане в експлоатация на системите, генериращи "зелена енергия", което пък налага увеличаване числеността на персонала в съответните държавни институции. Прогнозирането на потребността от включване на възобновяеми енергийни източници в електроснабдителните мрежи също би помогнало за ускоряване развитието на системата от подобни "зелени" източници.

От друга страна, повишаването на дела на възобновяемите енергийни изпочници, поне до 40%, без обновяването и цифровизацията на цялата системи, ще излезе прекалено скъпо на потребителите. Тоест, единният системен подход трябва да бъде инкорпориран и в плановете за развитие на системата на европейско и национално равнища и този единен системен подход следва да се прилага в рамките на целия пакет.

Истината обаче е, че в ЕС съществуват редица бюрократични пречки за бързото внедряване на зелената енергитика. В Италия например, въпреки че местното законодателство изисква издаването на лицензи за изграждане на ветрогенератори по крайбрежието да не отнема повече от шест месеца, на практика за това са необходими средно пет години. Между другото, тези проблеми, водят да забавяне на темповете на въвеждане в експлоатация на възобновяеми енергийни източници с до 200 МВт годишно. А това е много далеч от нивата, необходими за постигане на целевия показател за Италия - до 2030 общата мощност на възобновяемите енергийни източници да достигне 70 ГВт.

Впрочем, постигането на целите, които САЩ си поставят за производството на невъглеродна електроенертия до 2035, също изглежда проблематично заради трудностите с издаване на лицензи, тъй като проектите в сферата на вятърната енергетика следва да преминат през множества проверки и издаване на разрешения. Федералните агенции например се нуждаят средно от 4,5 години за изготвяне на необходимито доклади за въздействие върху околната среда, в съответствие със Закона на Националната екологична политика. И това е само първото противоречие, свързано с бюрократичните процедури.

Зеленият водород и екологичните хибриди

В последния доклад на Глобалния съвет по вятърна енергетика (GWEC) се изтъква ролята на екологично чистия водород и проектите Power-to-X за осъществяване на дълбока декарбонизация на индустриалните сектори и гарантиране на продължително съхраняване. Тук е мястото да отбележа, че според един от възможните сценарии, до 2050, 25% от световното производство на електроенергия ще се използва за производството на екологично чист водород, което ще изисква около 10 000 ГВт слънчева и вятърна мощност. През последната година глобалният интерес към водорода продължи да нараства, като все повече държави се ангажират с изготвянето на национални пътни карти или стратегии в сферата на водородните технологии. През 2021 над 30 държави са започнали да разработват или пък са публикували собствени "водородни стратегии".

Китай например, създаде водородна пътна карта за транспортния сектор още през 2016, определяйки водородната енерегетика като един от най-важните сектори в сегашния си  петгодишен план (2021-2025), наред с развитието на квантовата информатика и авиокосмическата индустрия.

На свой ред, Индия лансира през 2021 своя "Национална водородна мисия", целяша разширяване производството на екологично чист водород и включваща издаване в бъдеще на указания до нефтопреработвателните комбинати и компаниите, произвеждащи химически торове, да активизират използването на екологично чист водород и екологично чист амоняк в производството си.

Както известно, ЕС включи "зеления водород" в своето европейско "зелено споразумение", лансирано през 2020, отбелязвайки, че водородните мрежи са жизненоважни за постигането на "чиста и затворена икономика".

В момента вятърната енергетика директно си сътрудничи с редица индустриални сектори с цел гарантиране тяхната "девъглеродизация", чрез използването на екологично чист водород като основно гориво. Шведския енергиен гигант Vattenfal например, се кооперира с местния производител на стомана SSAB и рудодобивната компания LKAB в експерименталното производство на шупливо желязо, с използването на "зелен водород".

Подобно взаимодействие води до появата на редица "хибридни" проекти. Всъщност, цялата зелена енергетика е предразположена към хибридните системи. Така например, слънчевите панели се комбинират с ветрогенераторите (защото липсата на слънчева светлина или на вятър, поотделно, неминуемо водит до бездействие на съответните генератори, което няма как да не се отрази върху доставките на енергия). Впрочем, традиционната енергетика, макар и частично, също е свързана екологичните подходи. И това е второто ключово противоречие.

Връзката между екологичната енергетика и редките метали

Както  отбелязва бивщият помощник на държавния секретар на САЩ по глобалните въпроси Арън Рингъл, тъй като технологиите, свързани с използване на възобновяеми източници на енергия, включително електромобилите, слънчевите панели и литиево-йонните акумулатори, заемат централно място, търсенето на редки земни метали непрекъснато нараства. В същото време обаче, в момента САЩ изцяло зависят от вноса на тези суровини.

До 80-те години на ХХ век САЩ на практика бяха световен лидер по добив на редкоземни елементи. Недалновидната политика насочена към увеличаване на вноса обаче доведе до това, че вътрешния рудодобивен капацитет на страната се сви, резултат от което е и сегашният китайски монопол върху доставките на тези стратегически ресурси. В момента Китай държи над 85% от световните запаси на редкоземни елементи и осъществява около 2/3 от глобалните доставки на дефицитни метали и материали, като антимон и барит например.

В публикуван през 2021 доклад на Управлението за изкопаеми енергоносители към енергийното министерство на САЩ се твърди, че в момента страната внася 80% от необходимите и редкоземни елементи директно от Китай, а останалите идват пак оттам, но през други държави. Посочва се също, че Съединените щати са напълно зависими от вноса на 14 от 35-те най-важни полезни изкопаеми. Междувременно стана ясно и, че китайските компании вече активно се занимават с добив на полезни изкопаеми в Афганистан. Разбира се, Пекин отрича да има каквито и да било намерения да използва износа на редкоземни елементи като оръжие, освен ако не бъде застрашена националната му сигурност.

Наскоро Конгресът на САЩ и президентската администрация предприеха редица стъпки за преодоляването на тази уязвимост. Департаментът по енергетиката например, проучва използването на нови методи за обработка на редкоземните елементи. На свой ред, Конгресът се стреми да стимулира американското високотехнологично производство с помощта на законодателен пакет, базиран на Закона за конкуренцията.

Интересно е обаче, че въпреки акцента върху безопасната околна среда, САЩ продължават да са зависими от очевидно неекологичния добив на полезни изкопаеми в Китай. Както е известно, носещата огромни печалби експлоатация на редкоземните находища в тази страна върви ръка за ръка с появата на отровени езера и огромни токсични сметища. Подобен подход е в разрез с интересите на компаниите, спазващи стриктни мерки за защита на околната среда. Сред тях е канадската The Metals Company (TMC), осъществяваща дълбоководен добив на ключови полезни изкопаеми, която проучи най-голямото на планетата находище на редкоземни метали - Зоната Кларион-Клипертън в Тихия океан (това, впрочем, и навлече обвинения, че може да застраши сериозно околната среда). В момента компанията успещно преработва редица ключови за производството на акумулаторни батерии метали, включително никел и мед, извлечени от дълбоководните находища. Добивът на полезни изкопаеми и редкоземни метали обаче, е само първата стъпка. За постигането на конкурентни предимства следва да бъде обхваната цялата верига на доставки, включително преработката и утилизацията на отпадъците.

При всички случаи, в по-голямата си част, сега осъществяваният добив на редкоземни метали с цел използването им в зелената енергетика е свързан с изграждането на шахти и рудници, което очевидно не се вписва в екологичните подходи. Това е третото противоречие, а пък четвъртото е свързано с утилизацията на вятърните или слънчени панели, защото подходяща за целта "зелена технология" просто липсва.

Противоречията в рамките на ЕС

Впрочем, в хода на разширяващото се изграждане на нови вятърни паркове и слънчеви ферми, възникват и допълнителни противоречия. Те касаят, в частност, цените на медта, стоманата, полисилиция и практически всички метали и минерали. Освен това, строителството на подобни обекти изисква повече време, отколкото преминаването към втечнен природен газ (LNG) например, особено ако съответната страна разполага с необходимите LNG-терминали, или пък към въглища.

В тази връзка ще припомня, че в публикувания през юли 2022 план за ограничаване на потреблението на руски газ, петрол и въглища Европейската комисия залага не на вятърната и слънчева енергия, а на доставките на по-големи количества неруски газ и въглища. Да не забравяме, че съвсем доскоро ЕС планираше да закрие всичките си ТЕЦ-ове на въглища до 2030 за да постигне целите на Парижкото споразумение за ограничаване на вредните емисии. Сега обаче Съюзът залага и на замяната на природния газ с мазут, за да може да съкрати руския газов внос с още 10 млрд. куб. м. Тоест, Европейската комисия възнамерява да замени над половината от сегашното потребление на руски газ с други видове изкопаеми горива. За сравнение, очакванията са, че делът на вятърната и слънчева енергия в заместването на руския газ ще достигне 22,5 млрд. куб. м (10 млрд. за сметка на вятърната и 12,5 млрд. за сметка на слънчевата енергия). Това не е особено много за Съюза, предвид стремежа му максимално бързо да се превърне в "най-зеления регион на планетата".

Този стремеж обаче придобива все по-илюзорен характер на фона на сегашната газова криза в Европа. Ако Брюксел разчита на значително по-голямо потребление на изкопаеми горива, тези горива би следвало да се добиват по-лесно, по-бързо и по-евтино от вятърната и слънчева енергия.. В противен случай няма никакъв смисъл, те да бъдат предпочитани пред възобновяемите енергийни източници. Тоест, налице е пето комплексно противоречие в зелената енергийна стратегия на ЕС.

Перспективните проекти

В хода на развитието на алтернативна енергетика възниква естественият въпрос за пренасянето на произвежданото от нея електричество. Предполага се, че подводните електрически кабели ще могат да се използват по-често, ако в своите енергийни стратегии правителствата акцентират именно върху възобновяемите източници на енергия.  Тоест, развитието на вятърната и слънчева енергетика ще създаде повече стимули за полагане на подводни кабели, с цел разпределяне на електроенергията между регионите. В тази връзка ще припомня, че вече се планира полагането на първата от множеството нови кабелни връзки между Великобритания и Германия, чиято стойност се оценява на 1,95 млрд.. евро. Реализацията на проекта NeuConnect (известен и като "невидимата електромагистрала"), който ще разпределя електроенергията между Великобритания и Германия, ще позволи подаването на 1,4 ГВт електроенергия в двете посоки по подводни кабели с обща дължина над 450 мили.

Впрочем, двете страни подписаха и редица ключови договори, на обща стойност 1,5 млрд. паунда, в рамките на впечатляващ проект за изграждане на 725-километров интерконектор, свързващ Великобритания и Германия, чиято реализация изглежда особено належаща на фона на трескавите усилия на много държави по света да разширят доставките на енергоносители в условията на продължаващата война в Украйна.

Що се отнася до електрическия кабел, той ще бъде положен между остров Грейн в английското графство Кент и германското пристанище Вилхемсхафен, като ще преминава и през териториалните води на Нидерландия. Очаква се, че  след като влезе в експлоатация, ще може да захранва с електроенергия до 1,5 милиона домакинства. Работите по реализацията на проекта NeuConnect са възложени на германската компания Siemens и италианската Prysmian Group, а очакванията бяха, че строителството ще стартира в края на 2022. Това ще позволи на Великобритания да се интегрира в мащабната енергийна инфраструктура на Германия, включително да използва значителните и възобновяеми източници на енергия.

Впрочем, няколко други държави, наред с продължаващото търсене на алтернативни доставки на петрол и газ, разработват стратегии за ускоряване на проектите в сферата на възобновяемите енергийни източници и дори - за първи път от дълги години - обсъждат възможността за увеличаване на ядрените си мощности.

Между другото, това няма да е първия подводен електрически кабел, одобрен от ЕС, тъй като още през 2021 стартираха работите по полагането на гигантски подводен кабел, който трябва да свърже Великобритания с Норвегия. Проектът North Sea Link (NSL) за подводна електропроводна линия с дължина 450 мили, на стойност 1,86 млрд. евро, се реализира съвместно от британската компания National Grid и норвежката Statnett. Двете страни искат да споделят хидроенергийните ресурси на Норвегия и капацитета на вятърната енертгетика на Великобритания, което ще позволи на всяка от тях да оптимизира производството си за покриване на растящото търсене. Идеята е, че когато търсенето в Обединеното кралство е голямо, а генерацията на вятърните електроцентрали е малка, може да бъде внасяно електричество, произведено от норвежките ВЕЦ. Ще припомня, че както Великобритания, така и Норвегия са големи играчи на енергийния пазар, но докато 98% от електроенергията във втората се произвежда от възобновяеми енергийни изпочници, британците разчитат да постигнат подобен показател едва през 2035.

Впрочем, планове за полагане на подводни електропроводни кабели се разработват не само в Европа. През 2021 например, Гърция и Египет съобщиха, че преговарят за евентуално прокарване на подводен кабел с мощност 2ГВт по дъното на Средиземно море, който да свърже енергийните системи на двете страни. Това е първият подобен проект за свързване на Европа и Африка, който демонстрира огромния потенциал за разширяване на междурегионалните връзки. Между другото, в Атина разглеждат и възможността за полагане по дъното на Средиземно море на 1500-километров електропроводен кабел с мошност 1,5-2 ГВт, свързващ Израел, Кипър и Гърция. Смята се, че проектът на стойност 823 млн. долара (с частично европейско финансиране)  може да бъде реализиран до 2024, слагайки край на сегашната частична енергийна изолация на Кипър. И тук обаче възниква въпросът за политическитe (съпротивата на Турция!) и технологични рискове при прокарването на подобни кабели и интерконектори.

Електроенергийната геополитика

Всичко това показва, че макар геополитическото значение на електроенергията традиционно се подценяваше, с началото на глобалния преход към по-екологична енергетика и разширяване използването на възобновяеми енергийни източници, електрическите мрежи придобиват все по-голямо стратегическо значение.

Китай, в частност, прокарва създаването на глобална електроснабдителна система в рамките на своята инициатива "Един пояс, един път". Както посочва, в тази връзка Германският институт за международни отношения и сигурност (SWP), днес влиянието на обединяването на електроснабдителните мрежи върху международните отношения заслужава изключително внимание. Според експертите на SWP, най-голяма динамика в това отношение е налице в континенталната зона на Евразия. Новите конфигурации на електроенергийната инфраструктура - под формата на интерконектори (т.е. трансгранични електропроводи и свързващи мрежи) и интегрирани електрически мрежи - трансформират пространството, предопределяйки отношенията меду центъра и периферията.

Така, наред със старите притегателни центрове, в лицето на ЕС и Русия (ЕАИС), възникват и нови. Сред тях е не само Китай, но и Турция, Иран и Индия. Техните електромрежи не са толкова плътно свързани, както е в Европа и някои части на постсъветското пространство, но в момента усилено се работи именно в тази посока. В резултат районите, които някога се смятаха за периферни, като Източното Средиземноморие, регионите на Черно и Каспийско морета, както и Централна Азия, бързо се превръщат в обекти на остра конкуренция.

Както е известно, електричеството се движи почти със скоростта на светлината, свързвайки отделни точки и региони, в резултат от което огромни пространства се оказват обхванати от взаимносвързани електромрежи. Електрическите мрежи (т.е. електрическата инфраструктура) формират регионите в дългосрочна перспектива, създавайки тяхна собствена топография, отразяваща организацията на икономическия и социалния живот в рамките на географския район. Електроснабдителната система е в основата на всяка икономика, а електрическите мрежи представляват най-важната и инфраструктура.

Взаимодействието на трите ключови фактора - електрическите мрежи, пространството и геополитическата мощ, изисква специални внимание. Инфраструктурните мрежи формират технико-политически и технико-икономически сфери на влияние. И тъй като енергийните пространства се простират извън пределите на държавните граници и правните юрисдикции, те на практика осигуряват и разширяването на геополитическата мощ. Уязвимостта на една държава от проектирането на сила и външно влияние зависи и от надеждността и устойчивостта на нейните електрически мрежи.

От друга страна, Европейската общност и наследилият я Европейски съюз никога не са били идентични с по-общото понятие "електрифицирана Европа". Разширяването и синхронизацията на електромрежите на континента продължава да зависи най-вече от икономическите и географски условия. Въпреки наличиета на общи политически и правни рамки, технологичната и пазарната интеграция в ЕС се осъществяваше крайно неравномерно и с много сериозно забавяне във времето.

Формирайки единния си вътрешен пазар, Съюзът се стремеше и към интеграция и хармонизация на политическо, технологично и икономическо равнище. Само че съответните физически възли и центрове за управление на технико-експлоатационната, икономическа и политическа власт не се пресичат нито по своето местоположение, нито по организационната си структура.

Споменатият по-горе пример с редкоземните метали илюстрира, как политиката на Пекин постига необходимата проницаемост на пространствата и сферите на влияние, както и степента, в която би могла да се проектира политическата власт, посредством т.нар. "свързващи звена". Проекцията на мощта, осъществявана чрез разширяването на мрежите от електропроводи и развитието на електромрежите, води и до пренареждане на големите икономически пространства. При това, зад този процес несъмнено се крият много сериозни геополитически амбиции. В подобни променливи правно-нормативни рамки, разминаването между нивата на взаимна свързаност и подходите към урегулирането повдига множество геополитически проблеми.

Електрическите връзки и мрежи могат да обслужват геополитическите интереси по три основни начина. Политическите субекти биха могли да ги използват, на първо място, за постигане на асиметрична зависимост, на второ - за постигане на доминиращи пазарни позиции или на правно-нормативна или пък техническа и икономическа доминация, а на трето място - могат да ги използват за постигане на чисто меркантилни цели.

В тази връзка ще припомня основната теза във фундаменталния труд на германския юрист и геополитик Карл Шмид "Йерархия на големите пространства в международното право" (1939), че на нивото на технологично-организационното развитие е налице връзка между големите територии, икономическите отношения и енергийните/електрическите мрежи.

Това важи с пълна сила и за аспектите на "зелената" енергетика. Истината е, че въпреки заявените цели, т.нар. "колективен Запад" (част от който в момента е и България) не разполага с достатъчно активи и ресурси за реализацията на подобен глобален проект, без участиета на такива големи играчи в енергийната сфера, като Русия, Иран и Китай (всеки със своите силни и слаби страни). А също, че - ако се освободим от излишното и вредно политизиране на въпроса - следва да признаем, че природният газ и ядрената енергетика също би следвало да се разглеждат като част от "зелената енергетика".

Сбъркана ли е политиката на „декарбонизация”?

В резултат от неуспешно прокарваната от тях политика на "декарбонизация", редица европейски страни на практика само увеличиха зависимостта си от Русия по отношение на доставките на енергоносители. Въпреки декларациите за постепеннота прекратяване на техния внос, във връзка с антируските икономически санкции, газовите доставки от Русия не бяха напълно прекъснати от европейците. Затова пък едностранното решение на Москва да ги ограничи значително и дори напълно да ги прекрати доведе до катастрофален недостиг на енергия и рязък скок в цените на енергийните ресурси на континента. В резултат очакванията са, че сметките за комунални услуги на британските домакинства през зимата на 2022-2023 ще се удвоят, а междувременно производството на химически торове на газова основа в Европа вече се срина тотално.

Това принуждава поставеният в ъгъла ЕС отново да се обърне към различните видове изкопаеми горива. Така, Обединеното кралство разработва нови въглищни шахти, Германия се готви да възстанови пълния капацитет на наличните си ТЕЦ, работеши с въглища, а Италия също обмисля да ги рестартира. Паралелно с това се увеличава вносът на изкопаеми енергоносители в ЕС от всички краища на света, включителн от ЮАР, Ботсуана, Колумбия и САЩ. Взривообразното нарастване на този тип сделки обаче, допълнително задълбочава глобалната енергийна криза. В резултат от това, редица държави от други региона на света, също започват да изпитват остра нужда от изкопаеми горива. Индийското правителство например, реши да субсидира вноса им и нареди ТЕЦ-овете на въглища да заработят на пълна мощност. Освен това в страната ще бъдат открити над сто нови въглищни мини, като през следващите две-три години се очаква добивите на въглища да нараснат със 100 млн. тона. Естествено, екологичните изисквания за въглищните шахти бяха съществено смекчени. Виетнам също обяви, че ще разшири собствения си добив на въглища, а пък Китай само през 2022 е увеличил вътрешния си въгледобив с 300 млн. тона, което е почти два пъти повече от годишното потребление на Япония например.

Най-големите жертви на кризата

Споменатите по-горе държави, които разполагат с потенциал за добив за изкопаеми енергоносители, вероятно ще могат да реагират адекватно на очерталата се в света принципно нова ситуация. Какво обаче са в състояние да напраят бедните страни, които не разпологат с подобни природни ресурси? В Шри Ланка например, икономиката рухна, а президентът избяга – разбира се, сред причините бяха и многобройните злоупотреби на правителствено ниво, но решаващият последен удар по режима стана недостигът на гориво за автомобилите.

Всъшност, широко рекламираната в Европа политика на „декарбонизация” донесе на света големи неприятности и проблеми, макар че в Брюксел упорито не го признават. Там твърдят, че връщането към изкопаемите горива е временно и, в дългосрочна перспектива  стратегическите цели на „декарбонизацията” няма да се променят. Точно обратното, на срещата на Г-7, през май 2022, председателствана от Германия, лидерите на групата се споразумяха до края на годината да прекратят финансирането на проекти в чужбина, свързани с изкопаемите горива. От друга страна обаче, самата Европа демонстрира абсолютно лицемерно поведение, тъй като отчаяно изкупува изкопаеми горива по целия свят.

По същия начин, впрочем, се държи и Япония, смятана от някои за „бастион на зелената енергетика”. Така, през юни 2022, Външното министерство в Токио обяви, че спира програмите за отпускане на помощи за развитие, предназначени за изграждане на ТЕЦ-ове на въглища в Бангладеш и Индонезия. В същото време обаче, самата Япония рестартира спрените ТЕЦ-ове на въглища за да се справи с хроничния дефицит на електроенергия в страната. Което си е чиста проба лицемерие – да отказваш да подкрепиш производството на енергия от изкопаеми горива в развиващите се държави и в същото време да разширяваш собственото си производство. Факт е, че в Япония наистина има недостиг на електроенергия, но той е несравним с този в Бангладеш например, и не се отразява толкова сериозно на националната икономика. Затова пък, за Бангладеш наличието на повече ТЕЦ-ове на въглища е от екзистенциално значение.

Г-7, която доскоро пропагандираше по целия свят идеята за „декарбонизация”, сега по същия начин изкупува изкопаеми горива, пак по цялата територия на планетата. Именно нейна е вината много развиващи се държави, които се поддадоха на пропагандата и, сега да изпитват изключително сериозни проблеми, тъй като са лишени от достъп до изкопаеми горива. Затова не бива да се учудваме, ако занапред те решат да игнорират препоръките на Г-7 и започнат да действат също толкова егоистично като нейните членове.

Тук е мястото да напомня, че макар развитите западни държави постоянно да налагат нови санкции на Русия, последните се подкрепят от много малко развиващи се страни от т.нар. „Трети свят”. Руският износ на суров петрол се преориентира от развитите държави към Китай, Индия, Бразилия и Египет. На свой ред, Саудитска Арабия и ОАЕ също „перат” своя петрол, купувайки нефт от руснаците и изнасяйки на Запад собствените си енергоносители.

Както е известно, производството на химически торове изисква големи количества изкопаеми горива и най-вече природен газ, а торовете са необходими за производството на храни. Русия е най-големият износител на „синьо гориво”, продоволствие и торове. Затова, на фона на ескалиращия глобален дефицит на тези ресурси, развиващите се държави просто не могат да си позволят да спрат вноса от Русия.

Както посочва в тази връзка японският експерт Таиши Сугияма: „Реална заплаха за „свободния и открит” Индо-Тихоокеански регион представлява Китай, а не Русия. Икономическият просперитет на страните от региона е от решаващо значение за тяхната стабилност и Г-7 следва да им помогне да получат онова, от което се нуждаят. А най-важното за тези държави е гарантиране на стабилни доставки на евтина енергия. Затова използването на изкопаеми горива в Азия следва да бъде поощрявано, а не ограничавано и Япония също трябва да го подкрепи, още повече, че и тя се нуждае от тях. Да не забравяме и, че сред силните страни на Япония са технологиите за чисто изгаряне на изкопаемите горива и тъкмо върху това би трябвало да акцентират в Токио, включително в помощта си за другите страни от Азиатско-Тихоокеанския регион. През 2023 Япония поема председателския пост в Г-7 и, като единствения незападен член на тази група, страната ни трябва да се опита да мобилизира гласовете на държавите от ИТР и да оглави, в рамките на Г-7, движение, целящо да сложи край на несъстоятелната стратегия на „декарбонизация” и да върне стабилните и достъпни доставки на изкопаеми горива за световните икономики”.

 

* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера

 

Поръчай онлайн бр.3 2024