Войната в Украйна и завръщането на САЩ в света на Realpolitik

През цялото време на украинската криза идеологическата пътеводна звезда на Запада - прокарването на демокрацията - определяше политиката на западните държави, а НАТО подкрепяше и поощряваше стремежа на Киев да се присъедини към западния алианс. В отговор руският президент Владимир Путин, който не искаше да позволи да Украйна да излезе от сферата на влияние на Русия и да се превърне в обвързана със Запада демокрация, започна война срещу нея.

Реакцията на Запада - въоръжаването на Украйна, налагането на санкции срещу Русия и укрепването на източния фланг на НАТО с паралелното присъединяване към пакта на Финландия и Швеция изглежда напълно оправдана. Въпреки това възмущението от факта, че Русия атакува и заплашва да унищожи Украйна, може да засенчи необходимостта от извличането на трезви поуки от този конфликт. А вероятно най-важната измежду тях е, че светът се завръща към правилата на "силовата политика", изискваща идеологическите амбиции все по-често да отстъпват пред стратегическите реалности, за да бъде гарантиран процесът, в чиито рамки целите на Запада ще съответстват на собствените му възможности. Подобна корекция означава, че Западът следва да се концентрира в по-голяма степен върху защитата, а не върху разширяването на демократичната общност.

Досега, обединявайки целите си със своята мощ, Западът се опита насилствено да пренасочи дъгата на историята от практиката на реалната политика към идеалите на свободата, човешките права и мира. Днес обаче, трансатлантическата общност следва да ограничи идеалистическите си амбиции и да прояви по-голям стратегически прагматизъм за да може успешно да се ориентира в съвременния свят, който очевидно се връща към "хобсовия реализъм" (британският философ Томас Хобс (1588-1679) е един от основателите на съвременната политическа философия и създател на, теорията за обществения договор и държавния суверенитет, който отстоява приоритета на реалните ценности на човешкия живот над идеалистичните амбиции - б.р).

Формиращият се в момента по-малко "правилен" и по-конкурентен свят, по един естествен начин, ще укрепи трансатлантическото единство, също както заплахата, свързана със Съветския съюз, способства за сплотяването на НАТО по време на студената война. Защото тормозещите Запада политически недъзи не са изчезнали. Руските действия в Украйна, наред с перспективата за нова студена война, изглежда не са достатъчни за да излекуват САЩ и Европа от неолиберализма и политическата слабост. Действително, те породиха силни странични ефекти за западната икономика, които могат допълнителна да отслабят политическия центризъм. Съответно, Америка и Европа са изправени пред двойна задача: те са длъжни на първо място да продължат да гарантират вътрешния си ред и, паралелно с това, да се противопоставят съвместно на Русия.

Разминаването между амбициите и реалността

Това несъответствие между големите амбиции и стратегическата реалност не е нещо ново, особено за САЩ. Още от първите дни на съществуването на републиката, американците осъзнават, че целта им не е само да гарантират сигурността и, но и да разпространяват либералната демокрация както вътре в страната, така и в чужбина. Както посочва Томас Пейн (1739-1809) през 1776: "в нашите възможности е да изградим света наново - ситуация, като сегашната не е имало от времето на Ной насам".

Разбира се, Пейн е преувеличавал, но следващите поколения американци възприемат с твърда убеденост тезата за изключителността на собствената си нация. Което води до впечатляващи резултати. Благодарение на силата на своя пример, както и на постоянните си усилия в чужбина, включително по време на двете световни войни и на студената война, САЩ преуспяха в разширяването на влиянието на либералната демокрация в света. По време на основаването на Съединените щати, в света има много малко републики. Днес обаче, над половината страни на планетата са пълноценни или частични демокрации. И САЩ изиграха водещата роля за осъществяването на тази трансформация.

Тези идеологически стремежи на САЩ обаче, периодично водят до извънредни действия, пораждащи резултати, които заплашват идеологическите амбиции на американската нация. Поколението на бащите-основатели на САЩ е било настроено да създаде обширна република, простираща се до крайбрежието на Тихия океан - цел, която нацията действително постига в средата на ХІХ век. По-голямата част от експанзията на САЩ в западна посока се осъществява под флага на прословутия "Манифест на съдбата", представляващ идеологическа обосновка за разширяването на границите, както и морално прикритие за нарушаване правата на коренните американци и едностранното начало на войната срещу Мексико, която води до анексията на половината територия на тази страна от САЩ. Американско-мексиканската война и съпътстващата я експанзия се връщат като бумеранг към САЩ, задълбочавайки разцеплението по въпроса за робството и тласкайки Севера и Юга към гражданска война.

През 1898 президентът Уйлям Маккинли започва война за да прогони Испания от Куба - една от малкото и останали колонии в Западното полукълбо - настоявайки, че американците следва да действат "в името на човечеството". Въпреки това, победата в испанско-американската война превръща самите Съединени щати в имперска държава, защото те установяват контрол над всички испански владения в Карибския басейн и Тихия океан, включително Филипините. "Не ни оставаше нищо друго, освен да завоюваме всички тези страни, да ги образоваме, възвишим, цивилизоваме и христианизираме" - твърди Маккинли по времето, когато американските войски окупират Филипините. В резултат от народното въстание срещу американското нахлуване загиват около 4000 войници на САЩ и стотици хиляди филипински бойци и мирни жители. Както е известно, САШ пряко управляват Филипините чак до 1946.

Подготвяйки страната за влизането и в Първата световна война, президентът Удроу Уилсън заявява пред Конгреса, че "светът трябва да стане безопасен за демокрацията". След като американската армия помага да бъде сложен край на войната, той изиграва водещата роля в преговорите за създаване на Обществото на народите (ОН) - глобален орган, който следва да гарантира световния мир, посредством колективни действия, разрешаване на споровете и разоръжаване. Тези идеалистически амбиции обаче, се оказват прекалени дори за американците. Сенатът отменя членството на САЩ в ОН. Така прекаленото идеологизиране на външната политика на Уилсън разчиства пътя за твърдия изолационизъм на Съединените щати в периода между двете световни войни.

Малко преди началото на интервенцията на САЩ в Ирак през 2003 президентът Джордж Буш-младши заяви: "Вярваме, че иракският народ заслужава човешка свобода и е способен да я приеме... те могат да дадат на целия Близък Изток пример за жизнеспособна, мирна и самоуправляваща се нация". Резултатът от войната в Ирак обаче се оказа съвършено различен: страдания в целия регион и междуконфесионален конфликт, който може да продължи от поколение на поколение. Що се отнася до Афганистан, отново Буш заяви през 2004, че: "Сега тази страна се променя. Жените вече имат права, има и равенство пред закона. Благодарение на САЩ и нашата освободителна коалиция, момичетата ходят на училище, много от тях за първи път". Двете десетилетия изнурителни американски усилия за установяване на стабилност и демокрация в Афганистан обаче, приключиха с унизителен провал: изтеглянето на американските войски през лятото на 2021 доведе до възстановяване управлението на талибаните и до хуманитарен кошмар. Във всички тези исторически епизоди благородните амбиции на Америка неизменно водеха до ужасни последици.

Украинският въпрос също демонстрира неизбежното противоречие между големите амбиции и геополитическите реалности. Повечето от тези противоречия оставаха на заден план по време на биполярния модел на студената война, когато геополитическата целесъобразност определяше американската стратегия на сдържането. Ялтенското споразумение, постигнато от Франклин Рузвелт, Уинстън Чърчил и Йосиф Сталин в края на Втората световна война, представляваше окончателен реалистичен компромис, който остави по-голямата част от Източна Европа под контрола на Съветите. Тогава Рузвелт и Чърчил постъпиха умно, възприемайки принципа на прагматизма и предоставяйки на Съветския съюз буферна зона по неговияа западен фланг. Тази стратегическа сдържаност се изплати с лихвите. Тя способства за поддържането на международната стабилност в течение на дългите десетилетия на студената война и в същото време даде на Запада време за провеждане на търпелива политика на сдържане, която в крайна сметка доведе до падането на Берлинската стена и разпадането на Съветския съюз.

Разширяването на НАТО на изток започна през 90-те години на ХХ век, т.е. в еднополюсната епоха, когато Вашингтон беше сигурен, че триумфът на американската мощ и цели ще доведе до универсализацията на демокрацията, капитализма и либералния международен ред, основан на ясни правила. Администрацията на Клинтън започна да реализира грандиозна стратегия на "демократично разширяване", чиито ключов елемент беше отварянето на вратите на НАТО за новите европейски демокрации и официалното приобщаване към лоното на Запада на държавите от вече несъществуващия Варшавски пакт.

Разширяването на НАТО на изток способства за редица както психологически, така и стратегически постижения. Западът се възползва от възможността да промени договореностите от Ялта: основните членове на НАТО възстановиха моралния си авторитет, обединявайки под флага на алианса новите демократични държави в Европа. Необходимостта от спазване на определени политически стандарти за присъединяване към западния алианс помогна за провеждането на демократични преобразования в над дузина държави, които дълго време бяха жертви на комунистическото управление. Освен това, отварянето на вратите на НАТО осигури необходимата стратегическа дълбочина на алианса и увеличи съвкупната му военна мощ. Гаранцията за колективна отбрана, която дава членството, бе силен сдържащ фактор против руския авантюризъм. И, в крайна сметка, дори Финландия и Швеция се отказаха от десетилетния си неутралитет за да се възполдват от тази гаранция.

Възраженията на Русия

Но, въпреки всички тези принципни и практически предимства, разширяването на НАТО имаше и съществен стратегически недостатък: то постави основата за формиране на структура за глобална сигурност след края на студената война, която изключва Русия и доближава най-могъщия военен алианс в света в непосредствена близост до границите и. Опитвайки се да реши този проблем, администрацията на Клинтън първоначално лансира програмата "Партньорство за мир", като своеобразен буфер на сигурност, позволяващ на всички европейски държави да си сътрудичат с НАТО, без това да води до прокарване на нови разделителни линии. Тази инициатива обаче, отпадна от само себе си още през януари 1994, когато президентът Клинтън обяви в Прага, че "въпросът вече не е, дали НАТО ще приеме нови членове, а кога и как ще го направи". Първата вълна на разширяването през 1999 включваше Чехия, Унгария и Полша, след което последваха още четири етапа на разширяване. В момента в НАТО членуват петнайсет държави (с население около 100 милиона души), които преди бяха в руската/съветската сфера на влияние.

Кремъл още от самото начало възразяваше против разширяването на НАТО. Още през 1993 руският президент Борис Елцин предупреди, че - независимо от политическите им убеждения - всички руснаци "без съмнение ще възприемат това като своеобразна нова изолация на страната ни, диаметрално противоположна на естествената и интеграция в евроатлантическото пространство". По време на личната си среща с президента Клинтън през 1995 Елцин беше ощо по-откровен: "Ни виждаме нищо, освен унижение за Русия, ако продължите това.. Защо го правите? Необходима ни е нова структура на общоевропейска сигурност, а не старите схеми! За мен, да се съглася с разширяването на границите на НАТО в посока към Русия ще означава да предам руския народ".

Недоволството на Москва от разширяването на алианса още повече се усили, когато през 1999 властта в Кремъл беше поета от Путин, който сложи край на заиграването на Елцин с по-либералния модел на управление. На Мюнхенската конференция по сигурността през 2007 Путин заяви, че разширяването на НАТО "представлява сериозна провокация" и зададе закономерния въпрос: "Защо в хода на това разширяване се налага разполагането на военна инфраструктура до границите ни?".

Скоро Русия започна да предприема и конкретни усилия за да спре по-нататъшното разширяване на алианса. През 2008, след като НАТО обеща, че Грузия и Украйна "ще станат членове на пакта", руснаците се намесиха в Грузия. През 2012 пък, се появиха твърдения, че Москва уж се е опитала да организира преврат в Черна гора за да блокира присъединяването и към алианса, а след това е положила усилия да предотврати членството на Северна Македония в него. Тези руски усилия обаче се оказаха безрезултатни. Черна гора се присъедини къзм НАТО през 2017, а Северна Македония последва примера и през 2020. Сегашната интервенция на Путин в Украйна беше осъществена отчасти за да бъде блокиран пътят и към НАТО. В обръщението си към нацията от 24 февруари 2022 относно началото на нахлуването, Путин изтъкна "фундаменталните заплахи, които създават за Русия безотговорните западни политици... Имам предвид разширяването на НАТО на изток, и преместването на военната инфраструктура на алианса все по-близо до руската граница".

САЩ обаче отхвърлиха възраженията на Русия. Докато Кремъл наблюдаваше с безпокойство напредването на НАТО, Вашингтон предлагаше разширяването на алианса на изток да се разглежда, на първо място, през позитивната призма на изключителната мисия на Америка в света. Според американските твърдения, разширяването на алианса е свързано единствено с разпространението на американските ценности и премахването на геополитическите разделителни линии, а не с прокарването на нови.

Стартирайки политиката на отворени врати на НАТО, президентът Клинтън заяви, че разширяването на пакта "ще изтрие изкуствената линия в Европа, прокарана от Сталин в края на Втората световна война". Неговият държавен секретар Медлин Олбрайт потвърди, че "НАТО е отбранителен съюз, който .. не смята нито една държава за свой противник". Тя поясни, че целта на разширяване на алианса е изграждането на "единна и свободна" Европа, отбелязвайки, че "НАТО не представлява опасност за Русия". Оттогава насам Вашингтон продължава да следва тази линия, включително и когато става дума за евентуалното членство на Украйна в алианса. С ескалирането на кризата около Украйна президентът Джо Байдън настояваше, че "САЩ и НАТО не са заплаха за Русия. Украйна не заплашва Русия". Същото твърдеше и държавният секретар Антъни Блинкен, според който: "Сама по себе си, НАТО представлява отбранителен алианс... И идеята, че Украйне е заплаха за Русия или, че НАТО е такава заплаха, е дълбоко погрешна и невярна". Впрочем, американските съюзници бяха на сходни позиции. Генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг също не спираше да повтаря, че "НАТО не представлява заплаха за Русия".

В самато Русия обаче, разглеждаха случващото се по съвсем различен начин и не без основание. Географията и политиката са много тясно свързани помежду си. Големите държави, без оглед на идеологическите им възгледи, не обичат други като тях да укрепват прекалено позициите си в непосредствена близост до границите им. Русия изпитва разбираеми и закономерни опасения относно сигурността си във връзка с това, че НАТО се настанява буквално от другата страна на границата и с Украйна, която е дълга над 1500 километра. НАТО може и да се смята за отбранителен алианс, но разполага с огромната съвкупна военна мош на многобройните си страни членки, която Москва по разбираеми причини не би искала да види в близост до своята територия.

По ирония на съдбата, протестите на Русия до голяма степен съвпадаха с политиката на самата Америка, която открай време се стреми да не допуска други големи държави в близост до границите си. Както е известно, през по-голямата част от ХІХ век САЩ полагат големи усилия за изтласкването на Великобритания, Франция, Русия и Испания от Западното полукълбо. След това Вашингтон редовно прибягва до военна намеса за да съхрани властта си на Американския континент. Осъществяването на хегемонията в Западното полукълбо продължава и по време на студената война, когато САЩ са изпълнени с решимост да изтласкат Съветския съюз и неговите идеологически привърженици от Латинска Америка. Когато, през 1962, Москва разполага ракети в Куба, САЩ и отправят ултиматум, който изправя двете свръхдържави на ръба на ядрената война. А след като наскоро Русия намекна, че може отново да изпрати свои военни части в Латинска Америка, говорителят на Държавния департамент Нед Прайс отговори, че: "ако фиксираме каквото и да било движение в тази посока, ще реагираме бързо и решително". Предвид собствения си опит, Вашингтон би следвало да се отнесе с много по-голямо внимание към възраженията на Москва против евентуалното членство на Украйна в НАТО.

В течение на почти три десетилетия НАТО и Русия се говореха без да се слушат. Както саркастично отбеляза руският външен министър Сергей Лавров: "разговорът помежду ни е като между ням и глух. На пръв поглед слушаме, но очевидно не се чуваме един друг".

Окончателният разрив между Русия и Запада

Руската инвазия в Украйна ясно демонстрира, че този разрив между Русия и Запада най-сетне излезе на повърхността, като за това има редица причини. Москва възприе присъединяването към НАТО на редица държави в пространството от Балтика до Балканите, като свой стратегически неуспех и политическо оскърбление. Във въображението на руснаците Украйна, в частност, представлява нещо много по-важно, отколкото просто голяма съседна държава. Според самия Путин: "руснаците и украинците са един народ, а Киев е майката на руските градове". Особено горчиво хапче се оказа разривът между Украинската и Руската православни църкви през 2019, защото украинската църква беше подчинена на московския патриарх от 1686 насам.

Днес обаче Русия е далеч по-способна да даде отпор на всички нападки на Запада, отколкото в началото на епохата след края на студената война, за което способства нейният икономически и военен подем и тясното и партньорство с Китай.

Въпреки това, започвайки военни действия в Украйна, Кремъл допусна и няколко сериозни грешки. Той силно подцени готовността и способността на украинците да дадат отпор. В същото време, Москва надцени многобройните източници на слабостта на Запада - Брекзит, хаотичното оттегляне на САЩ и съюзниците им от Афганистан, пандемията от Covid 19, инфлацията, продължаващата социална и политическа поляризация и популизма - което доведе до подценяване на силата и мащабите на възможнота реакция на Запада на руската инвазия. Според Путин, комбинацията между руската мощ и западната слабост е създала подходящия момент за да отправи предизвикателство срещу Запада в Украйна. Това обаче беше грешка: Западът демонстрира твърдост, активно въоръжавайки Украйна и налагайки сурови санкции срещу Русия.

По ирония на съдбата обаче, всичко това помага да разберем, защо Путин реши да заложи на военната операция за да разреши проблемите си, а не предпочете дипломацията. Действително, той имаше възможност да представи възраженията си против членството на Украйна в НАТО на масата за преговорите. През 2021 президентът Байдън призна, че "все още не е ясно, дали Украйна ще се присъедини към алианса". В хода на дипломатическите усилия, предшестващи войната, френският президент Еманюел Макрон лансира идеята за "финландизацията" на Украйна, т.е. за нейния фактически неутралитет. Пак тогава бяха направени предложения за официален мораториум върху по-нататъшното разширяване на Северноатлантическия алианс. Дори президентът на Украйна Зеленски призна, че перспективата за членството на страната в НАТО може да се окаже само "мечта". Украинският посланик в САЩ пък твърдеше, че Киев е склонен да демонстрира "гъвкавост в опитите за намиране на най-добрия изход"и, че един от вариантите може да е отказът на Украйна от членство в НАТО. Кремъл би могъл да се възползва от тези възможностти, но изглежда не вярваше в искреността на въпросните изявления и предпочете военното решение.

"Сагата" с разширяването на НАТО разкрива разрива между идеологическите стремежи на Запада и геополитическите реалности, който постоянно нараства от 90-те години на ХХ век насам. През бурното десетилетие след края на студаната война САЩ и съюзниците им бяха сигурни, че триумфът на тяхната мощ и цели ще разчисти пътя за разпространение на демокрациятга. Което пък, в крайна сметка, способства и за разширяването на НАТО.

Още от самото начало обаче, западният външнополитически истъблишмънт позволи на идеологическите принципи да засенчат геополитическите недъзи на разширяването на НАТО. Действително, членството в НАТО следва да е възможно за всички страни, отговарящи на изискванията на алианса. И всички страни трябва да имат възможност да осъществяват суверенното си право да избират сами, в кой алианс да членуват. Ясно е също, че решението на Москва за инвазията в Украйна отчасти беше продиктувано от фантазиите за възстановяване на геополитическата тежест на Русия от съветските времена, загрижеността на Путин от евентуално провокиране на "цветна революция" в страната и натрапчивата му идея за неразривните цивилизационни връзки между Русия и Украйна.

Именно Западът обаче допусна голяма грешка, продължавайки да игнорира руските възражения против продължаващото разширяване на НАТО. Междувременно политиката на отворени врати на алианса стимулира държавите от Източна Европа да се ориентират към по-рисковани стратегии. Макар че присъединяването към алианса действително поощряваше новите членове и потенциалните кандидати да осъществяват демократични реформи, отворените врати на НАТО ги подбуждаха и към възприемане на излишно рисковано поведение. През 2008, скоро след като алиансът игнорира възраженията на Русия и обеща евентуално членство на Грузия и Украйна, грузинският президент Михаил Саакашвили предприе настъпление срещу проруските сепаратисти в Южна Осетия, с които страната му воюваше спорадично в течение на дълги години. Москва реагира светкавично, поставяйки под свой контрол две големи територии на Грузия - Южна Осетия и Абхазия. Саакашвили разчиташе, че Западът ще го защити, но сбърка и се провали.

По същия начин НАТО се престара, тласкайки Украйна да търси с всички средства начин да влезе в алианса. Революцията на киевския Майдан през 2014 свали промосковския режим и насочи Украйна към прозападна политика. Отворените врати на НАТО примамваха украинците, стимулирайки ги да инкорпорират стремежите си в конституцията на страната - стъпка, която удари нови тревожни камбани в Кремъл. Предвид близостта на Украйна до Русия и опустошителните последици от евентуални военни действия на Москва, за Киев щеше да е по-добре да се презастрахова и постепенно да изгради стабилна демокрация, запазвайки в същото време неутралния си статут, който възприе, когато напусна Съветския съюз. Действително, потенциалното връщане на Украйна към неутралитета беше ключов въпрос в спорадичните преговори между Москва и Киев за прекратяване на конфликта.

НАТО и войната в Украйна

НАТО постъпва умно, избягвайки прякото си участие в сегашните бойни действие, за да предотврати директния военен конфликт с Русия. Нежеланието на алианса да защити открито Украйна с военни средства разкри обаче и обезпокояващо несъответствие между обявената цел на алианса да направи страната свой член и мнението му, че защитата на Украйна не си струва подобни жертви. На практика, САЩ и съюзниците им, дори и налагайки сурови санкции срещу Русия и доставяйки оръжие на Киев, дават да се разбере, че не смятат защитата на страната за жизненоважен въпрос от гледна точка на собствените си интереси. Но, ако това е така, защо членовете на НАТО бяха склонни да предоставят на Украйна гаранции за сигурността и, задължаващи ги открито да воюват в нейна защита?

НАТО следва да разпространява гаранциите си за сигурност само върху онези държави, които имат ключово стратегическо значение за САЩ и съюзниците им. И, обратното - алиансът не следва да определя едни или други страни за стратегически важни, само за да им предостави подобни гаранции.

Стратегическото благоразумение изисква да се прави разлика между жизненоважните и второстепенните интереси и да се действа в съответствие с това. Освен това, стратегическата мъдрост изисква Западът да се подготви за възобновяване на продължителното военизирано съперничество с Русия. Предвид очерталото се тясно партньорство между Москва и Пекин и собствените геополитически амбиции на Китай, новата студена война, която в момента придобива все по-ясни очертания, би могла да сблъска Запада с китайско-руския блок, простиращ се от западната част на Тихия океан до Източна Европа. Както и по време на предишната студена война, сблъсъкът между съперничещи си блокове може да означава икономическо и геополитическо разцепление на света. Сериозният глобален ефект от наложените на Русия санкции, подчертава тъмната страна на съществуващата глобализация, убеждавайки потенциално както Китай, така и западните демокрации, че икономическата взаимозависимост е свързана със значителен риск за всяка от страните. Китай може да се дистанцира от световните пазари и финансови системи, докато САЩ и Европа биха могли да предпочетат да увеличат темповете и мащабите на усилията за откъсване от китайските инвестиции, технологии и вериги на доставки. Тоест, светът може да навлезе в продължителна и скъпоструваща ера на деглобализация.

Завръщането на двублоковия свят, играещ по правилата на реалната политика, означава, че на Запада ще се наложи да ограничи усилията си за разширяване на либералния ред и, вместо това, да се върне към стратегията на "търпеливото сдържане", насочена към съхраняването на геополитическата стабилност и недопускане на война между свръхдържавите. Новият стратгически консерватизъм следва да се стреми към постигане на стабилен баланс на силите и надеждно сдържане на европейския и азиатско-тихоокеанския театър на военни действия. При това САЩ вече разполагат със сценария за този нов свят: същият който им позволи да одържат победа в първата студена война.

Това, с което Вашингтон не разполага обаче, е свободата на маневриране в хода на задълбочаването на геополитическото разцепление в света, който днес е много по-взаимнозависим, отколкото онзи по време на предишната студена война. Дори в противопоставянето му на автокрациите, на Запада ще се наложи да прекрачи идеологическите разделителни линиии, за да може да решава глобалните проблеми, включително тези с промените на климата, предотвратяване разпространението на ядреното оръжие и гарантиране на контрол над въоръженията, надзор над международната търговия, управление на киберсферата, световната миграция и гарантиране здравето на човечеството. Тоест, стратегическият прагматизъм трябва да смекчава идеологическите разногласия.

Освен това Вашингтон страда от липса на стратегически визия или действия в една епоха, в която Западът се сблъсква с вътрешни заплахи за либералната демокрация, които са поне толкова сериозни, ако не и по-силни, отколкото външните заплахи, свързани с Русия и Китай. По време на студената война Западът беше политически здрав. Либералните демокрации от двете страни на Атлантика се наслаждаваха на идеологическа умереност и центризъм, подкрепени от всеобщия икономически просперитет. Стабилният и целеустремен бранд на голямата стратегия на САЩ се опираше на здрава политическа основа и се ползваше с подкрепата на двете американски политически партии.

Днес обаче, Западът е "политически болен", а антилибералния популизъм процъфтява и от двете страни на Атлантика. В САЩ двупартийният договор, който е заложен в основата на американското държавно управление, рухна. По същия начин рухна и националният политически център в САЩ. Идеологическата умереност и центризмът отстъпиха място на острото поляризиране на обществото на фона на проточилата се икономическа нестабилност и отчайващо неравенство. Военният конфликт в Украйна очевидно не помага за поправянето на нещата. Амбициозната програма на Байдън за вътрешно обновяване, която беше ограничена заради задънената улица, където се оказа обсъждането и в Конгреса, пострада още повече заради решението на Вашингтон да се концентрира върху случващото се в Украйна. А високите темпове на инфлация, породени отчасти от икономическите сътресения, свързани пак с украинския конфликт, ескалират общественото недоволство, което струва на демократите контрола над Конгреса на междинните избори през ноември 2022.

В Европа политическият център все още се държи. В същото време обаче, основните лявоцентристки и дясноцентристки партии отстъпват позициите си на сили, обявяващи се против сегашния европейски истъблишмънт. Нелибералните популисти продължават да управляват Унгария и Полша, а политическите им съмишленици разполагат с голямо влияние в повечето страни членки на ЕС. През юли 2022 падна центристкото правителство в Италия, а на изборите през октомври властта в страната премина в ръцете на "крайната" десница.

Великобритания пък осъществи смайващ акт на самоизолация, нанасяйки си огромна вреда с решението да напусне ЕС (Лондон все още не е приключил напълно преговорите с Брюксел относно условията за Брекзит). Икономическия ущърб, породен от инфлацията, стремителният ръст на цените на енергоносителите и потенциалният им недостиг, задълбочен от санкциите на Запада срещу Русия, може в крайна сметка да ерозира политическия център на континента и да отслаби европейската и трансатлантическа солидарност.

Някои изводи

Преди САЩ и съюзниците им да се концентрирът върху плановете за провокиране на напрежение в китайско-руския блок, те следва да премахнат вътрешните противоречия и недостатъци в самия Запад. Истината е, че по време на предишната студена война, дисциплинираността, която съветската заплаха налагаше в американската политика, помогна да бъдат приглушени междупартийните конфликти във външнополитическата сфера. По същия начин сегашната перспектива за нова ера на милитаризирано съперничество с Русия и Китай изисква възраждането в Америка на двупартийното сътрудничество по въпросите, касаещи управлението на държавата.

Най-вероятно обаче, това възможно връщане на съгласието между двете големи партии, няма да трае дълго - както беше след терористичните атаки от 11 септември 2001. Американците не би трябвало да се залъгват с илюзията, че усилването на напрежението в света, само по себе си, ще възстанови политическото здраве на страната, особено в условията на най-високото ниво на инфлация в САЩ за последните 40 години. По същия начин, въпреки че Европа демонстрира впечатляващо единство и решимост по отношение на руската инвазия в Украйна, тя несъмнено ще се сблъска с нови политически предизвикателства, тъй като изпитва тежки проблеми, свързани с големия наплив на украински бежанци, както и гигантски икономически проблеми, включително заради откъсването си от руските енергоносители.

Тоест, и от двете страни на Атлантика предстои тежка работа, ако западните държави искат да възстановят реда в собствените си домове и да укрепят глобалната роля на либералния ред. Предвид възможността за ескалиране на масовото недоволство от правителствената политика в САЩ, екипът на Байдън спешно следва да продължи да прокарва най-вече вътрешния си дневен ред. Инвестициите в инфраструктура, образование, високи технологии, здравеопазване, решенията на климатичните и екологични проблеми и други вътрешни програми са най-добрият способ да бъде смекчено недоволството на избирателите и да бъде съживен болният политически център на страната. Европейската програма за обновяване пък, следва да включва икономическо преструктуриране и вътрешни инвестиции, реформа на миграционната политика и граничния контрол, както и увеличаване на разходите и укрепване на европейския суверенитет във външната и отбранително политика.

Украинският конфликт ознаменува връщането към един по-реалистичен свят, изискващ идеалистическите либерални амбиции на Запада да остъпят място на суровите геополитически реалности. Въпреки че войната, несъмнено, помогна за възраждането на Запада и неговото сплотяване, многобройните вътрешни заплахи за либералната демокрация, съществуващи и преди войната в Украйна, изискват все по-неотложно внимание. В тази връзка, ще бъде истинска ирония на съдбата, ако Западът успее да постигне поражението на Путин в Украйна само за да осъзнае, че в същото време либералните демокрации са претърпели тотално поражение от вътрешния си враг.

* Авторът е професор по международни отношения в Джорджтаунския университет и старши научен сътрудник в Съвета за международни отношенияа (CFR), анализатор на "Нешънъл Интерест"