Китай в ерата на "новия Мао"

Комитетът се избира за пет години, т.е. до следващия конгрес, като през този период въпросните 200 души ше ръководят 96-милионната партия. Освен това, той определя партийния лидер и държавен глава - генералният секретар на ЦК, дава обща оценка на поредния петгодишен период, очертава макроориентирите на вътрешната и външна политика на Китай и осъществява ротация на висшите кадри. Впрочем, основните му решения обикновено остават в сянка, а на медиите и обществеността се предоставят доклади, съдържащи сложни и допускащи всевъзможни интерпретации формулировки.

Провелият се през октомври 2022 ХХ конгрес на ККП ще влезе в историята най-малкото, защото наруши възприетия през последните 30 години алгоритъм на прехода във властта. Както е известно, от 1992 насам, срокът за пребиваване на държавния и партиен лидер на поста беше ограничен до десет години, за да се избегне появата на „втори Мао Дзедун” и да се укрепи традицията на колективното ръководство от страна на партийния елит.

През 2018 обаче, след приемането на редица поправи в Конституцията, тези ограничения бяха премахнати, което позволи на сегашния китайски лидер Си Дзинпин да получи нов мандат за управление. Всъщност, основното кадрово решение на последнияя конгрес беше ясно предварително - почти никой не се съмняваше, че пълномощията на Си ще бъдат удължени.

Друга уникална характеристика на партийния форум беше неговият контекст или по-точно съвкупността от предизвикателства, пред които е изправен Китай в края на поредния петгодишен период. Както признават дори представителите на комунистическия елит, мащабите на тези предизвикателства са безпрецедентни в новата история на страната. Както заяви в навечерието на конгреса официалният му говорител Сун Ели: "Под влиянието на такива фактори като пандемията и напрегнатата международна ситуация, китайската икономика е подложена на все по-силен натиск".

Във вътрешнополитически план, този натиск е свързан със сравнително невисоките темпове на икономически растеж, продължаващия демографски преход, локалните пандемични взривове, кризата в строителния сектор и все по-сложната социална структура, изискваща нови методи за регулиране. Във външнополитически план, Китай е изправен пред все по-твърдата политика на сдържане от страна на САЩ, сред последиците от което е нарастващото напрежение в Тайванския пролив и в целия Индо-Тихоокеански регион. А също с косвените последици от войната в Украйна, които засягат основния китайски приоритет на световната сцета - стабилността на търговските потоци.

Неслучайно в доклада си при откриването на конгреса китайският лидер за първи път от дълги години насам използваше по-често думата "сигурност", отколкото "икономика" и постоянно говореше за "битки", "рискове" и "проблеми". Като цяло, въпреки изброените от Си Дзинпин постижения и обещанието до 2049 Китай да се превърне в "съвременна социалистическа държава - просперираща, силна, демократична, културно развита и хармонична", общият тон на речта му беше по-скоро тревожен и дори мрачен (особено, ако го сравним с доклада му на предишния ХІХ конгрес).

В тази връзка ще припомня, че Си акцентира върху "тумора" на корупцията, поразил ККП, и призова съпартийците си "да не се поддават на злите помисли и сили, да не се боят от външния натиск и да не отстъпват дори крачка пред всички трудности". В същото време той констатира, че "човечеството се сблъсква с небивали предизвикателства". В крайна сметка, самото бъдеще на Китай беше очертано доста неясно от Си, като: "период на комбинирани стратегически възможности, рискове и предизвикателства, на фона на нарастването на неопределените и труднопредсказуеми фактори". Както посочват редица експерти, дадената на конгреса характеристика на съвременния период, както и акцентът върху приоритета на вътрешната политика говорят за това, че вероятно предстои Китай да преосмисли много сериозно глобалния си подем.

В същото време, на конгреса на ККП беше демонстриран пълен консенсус на елитите относно лидерството на Си Дзинпин и провежданата от него политика. Което можеше да се очаква, след като китайският лидер предварително бе разчистил политическото пространство с помощта на провежданата от него перманентна антикорупционна кампания. Лозунгите "да удряме и тигрите, и мухите" и "нулева търпимост към корупцията" придобиха фундаментално значение в конструирането на публичната политика на Пекин.

Ядрото на партията и държавата

Всъщност, това, което не се случи на конгреса, е сериозната ревизия на стратегическите подходи към управлението на страната. В това отношение той се оказа крайно консервативен. Елитите демонстрираха пълен консенсус относно личността на Си и прокарвания от него курс, в чиито рамки централизацията и персонализацията на властта върви паралелно със "затягането на икономическата и социална дисциплина" и възраждането ключовата роля на идеологията.

Плод на вътрешния консенсус в китайския елит беше не само избирането на Си Дзинпин преди десет години, но и решението да се заложи на него като "силен лидер", позволявайки му да излезе от досегашния модел на колективно ръковоство. Разбира се, това не означава, че в средите на елита няма разногласия относно бъдещото развитие на Китай, но поне засега дискусията по темата не е прераснала в остро противопоставяне, способно да доведе до "дворцов преврат" или нещо подобно.

Както посочва във "Форийн Афеърс" бившият австралийски премиер и външен министър Кевин Ръд, опитвайки се да определят идеите, от които се ръководи Си Дзинпин, както и амбициите му по отношение на Китай, повечето анализатори - съзнателно или не - не обръщат особено внимание на такова важно идеологическо направление, каквото е марксизмът-ленинизмът, макар че имено това е официалната идеология на Пекин от 1949 насам. Това се обяснява с факта, че мнозинството от тях отдавна са стигнали до извода, че комунистическата идеология на практика вече не доминира дори и в Китай, където още в края на 70-е година на ХХ век тогавашният лидер на Китайската компартия се отказа от ортодоксалния марксизъм- ленинизъм на предшественика си Мао Дзедун, ориентирайки се към своеобразна форма на държавен капитализъм. Наследниците му Дзян Дзъмин и Ху Дзинтао следваха същата стратегия, разширявайки ролята на пазара във вътрешната икономика на страната и ориентирайки се към външна политика, целяща максималното интегриране на Китай в доминираната от САЩ глобална икономика.

Според Кевин Ръд обаче: "Си сложи края на епохата на прагматичното и неидеологизирано управление. Вместо това, той наложи нова форма на марксистки национализъм, който в момента определя представата и съдържанието на политиката, икономиката и външната политика на Пекин".

В същото време Си Дзинпин не се стреми да гради теоретични "въздушни кули", за да рационализира решенията, които ръководената от него Китайска Компартия (ККП) взема по съвсем конкретни практически причини. Той затвърди влиянието и контрола на ККП във всички сфери на държавната политика и частния живот, активизира дейността на държавните предприятия и наложи известни ограничения на частния сектор. Паралелно с това, залага на национализма, прокарвайки една все по-напориста външна политика, опираща се на вярата, че историята е на страната на Китай и, че моделът, основан на китайската мощ, ще гарантира по-справедлив световен ред.

Тези идеологически тенденции обаче не означават просто завръщане към епохата на Мао. Мирогледът на Си е по-сложен от този на покойния "Велик кормчия", управлявал Китай през 1949-1976, като органично съчетава "идеологическата чистота" с технократския прагматизъм. За Запада тезите на китайския лидер за историята, властта и справедливостта вероятно звучат абстрактно и неразбираемо и той е склонен да ги игнорира. Истината обаче е, че те оказват огромно влияние върху реалното съдържание на китайската вътрешна и външна политика, а - заради продължаващия възход на Китай - и върху останалия свят.

Възстановяване ролята на ККП

Подобно на "класическите" комунистически лидери, мисленето на Си се базира на историческия и диалектическия материализъм. Така, той се опира на историческия материализъм за да прокара тезата, че преходът на Китай към по-развит етап на социализма, задължително се съпровожда с упадък на съперничещите му капиталистически системи и, в същото време, използва призмата на диалектическия материализъм за да представи собствената си политика като стъпка напред в постоянно изострящото се противопоставяне между КПК и "реакционните сили" както вътре в страната (т.нар. "комсомолци" в самата партия, "прекалено самостоятелния" частен сектор, финансираните от Запада НПО и различните религиозни движения), така и извън нея (САЩ и техните съюзници).

Вероятно тези концепции изглеждат неразбираеми за повечето чужденци, но се възприемат достатъчно сериозно от елита на КПК, ръководството на държавния апарат и повечето експерти в сферата на международните отношения, които съветват управляващите. Тук е мястото да отбележа, че теоретичните трудове на Си са доста по-обширни и задълбочени в сравнение с всичките му предшественици, като изключим Мао. Макар че КПК разчита и на доминираните от технократи икономически и стратегически съвети, каквито имат и западните правителства, вътре в китайската система марксизмът-ленинизмът запазва ролята си на ключов идеологически фактор, поставяйки Китай на правилната страна на историята и изобразявайки САЩ като обречени на крах в резултат от неизбежния упадък на либералния капитализъм и собствените им вътрешнополитически противоречия. Впрочем, според Си, именно това ще бъде и истинският "край на историята".

През 2013, само няколко месеца след като стана генерален секретар на ККП, Си изнесе пред Централната конференция на партията по идеологията и пропагандата (събрала висшите партийни функционери) в Пекин много важна реч, публикувана няколко месеци по-късно, която дава добра представа за фундаменталните му политически убеждения. В нея той се спира на рисковете от "идеологическо разложение", като това, довело до краха на съветския комунизъм, ролята на Запада за провокирането на идеологическо разцепление в самия Китай и необходимостта от потискане активността на "проводниците на чуждестранни (т.е. западни) интереси". Както посочва Си: "Разпадането на режима често започва от идеологическата сфера. Политическите безредици и смяната на режима могат да се случат много бързо, но предшестващата ги идеологически еволюция е дълъг процес". В тази връзка, той призовава съпартийците си "да на бъдат скромни и отстъпчиви" в отношенията със западните държави, чиято цел е "да си съперничат с нас на бойните полета, както и в сърцата на народите и масите" и,  в крайна сметка "да свалят ръководството на КПК и да разрушат социалистическата система в Китай".

Както можеше да се очаква, последва сериозна вътрешна "чистка" в редиците на управляващата партия, с цел отстраняването на хипотетичната политическа и институционална опозиция, след което Си затвърди партийния контрол върху армията и полицията и централизира китайските системи за киберсигурност и контрол. Накрая, през 2019, той стартира общопартийна образователна кампания под надслов "Не забравяйте първоначалната цел на партията, помнете мисията ни". Според официалния документ, анонсиращ тази инициатива, целта и е членовете на КПК "да получат теоретична подготовка и да усвоят идеологията и политиката". Така, още в края на първия му мандат, стана ясно, че Си е твърдо решен да възстанови и укрепи ръководната роля на КПК в страната.

Преходът в икономическата политика

За разлика от незабавно предприетите стъпки за "възстановяване на дисциплината" във вътрешната политика, преходът в икономическата политика, предприет от Си Дзинпин, беше осъществен постепенно. Както е известно, управлението на икономиката дълго време беше прерогатив на технократите от Държавния съвет (китайското правителство). Но, на фона на постепенно усилващия се контрол на партийния апарат над икономическите институции в страната, политическите дебати в Китай относно ролята на държавата и пазара започнаха да придобиват все по-идеологизиран характер. Самият Си изглежда започна да губи доверието си към "чисто пазарната" икономика след глобалната финансова криза през 2008 и вътрешната финансова криза през 2015 в Китай, провокирана от спукването на балона на фондовия пазар и довела до почти 50%-ов срив в стойността на китайските ценни книжа, преди окончателното стабилизиране на пазарите през 2016.

Тоест, по времето на Си, траекторията на икономическата политика на Китай - от консенсусната подкрепа за пазарните реформи до усилване намесата на партията и държавата - беше неравномерна, спорна и донякъде противоречива. В тази връзка ще припомня, че в края на 2013, т.е. по-малко от шест месеца след знаковата реч на Си за идеологията и пропагандата, Централният комитет на КПК прие един учудващо реформистки документ относно икономиката с показателното заглавие "Решението". В него се съдържат редица политически мерки, позволяващи на пазара да играе "решаваща роля" в разпределянето на ресурсите в икономиката на страната. През 2015 обаче, прокарването на тази политика се забави и почти замря, докато през периода 2015-2021 държавните предприятия получиха инвестиции от трилиони долари от "фондовете за отраслово ръководство", като тази мащабна държавна подкрепа възстанови централната роля на държавата в китайската икономическа политика.

На ХІХ конгрес на КПК през 2017 Си обяви, че занапред основната идеологическа задача на партията ще бъде поправянето на "небалансираното и неадекватно развитие", възникнало в периода на "реформи и отваряне", т.е. на пазарните политически промени, осъществени от Дън Сяопин в края на 70-те години на ХХ век.

В една сравнително слабо позната реч, публикувана през 2021 в теоретичния орган на КПК списание "Цюши", Си на практика постави под въпрос дефиницията на Дън за "началния стадий на социализма" и тезата му, че на Китай ще се наложи да се примирява с вътрешното социално неравенство поне сто години, преди да постигне "просперитет за всички". Вместо това Си Дзинпин лансира идеята за по-бърз преход към "следващата фаза на социализма", изтъквайки, че "благодарение на дългите десетилетия упорита работа навлязохме в период, който представлява нова отправна точка за нас". Тоест, той директно отхвърли тезата на Дън Сяопин за "постепенния преход" и представата му, че Китай е обречен за неопределено дълго време на несъвърщено развитие и класово неравенство. Вместо това, Си обещава, че ако спазва по-стриктно марксистките принципи, в не чак толкова далечно бъдеще, Китай ще може да постигне както национално величие, така и по-голямо икономическо равенство.

Според него, сред факторите за това е нарастване влиянието на партията и държавата върху частния бизнес, включително при избора на висшето ръководство на корпорациите и вземането на ключовите стратегически решения. Освен това, държавата, която инвестира сериозни капитали в частните компании, ще стимулира последните, на свой ред, да инвестират в държавните предприятия, като по този начин пазарът и държавата все повече се "смесват".

В тази връзка на еспертите по икономическо планиране на КПК беше възложено да разработят модел на т.нар. "икономика на двойното обращение", което на практика означава, че Китай ще става все по-самостоятелен във всички сектори на икономиката, докато останалите световни икономики ще стават все по-зависими от Китай. В края на 2020 Си лансира механизъм за преразпределяне на доходите, станал известен като "програма за всеобщ просперитет", според която богатите следва "доброволно" да отделят част от средствата си за държавните програми за съкращаване на неравенството в доходите. В края на 2021 окончателно стана ясно, че "епохата на отваряне" на Дън върви към края си и ще бъде заменена от нова етатистка икономическа стратегия.

Все по-твърдият национализъм на Пекин

В същото време, Си се ориентира към все по-твърд национализъм, възприемайки по-напориста външна политика, заменила традиционната предпазливост и нежеланието да се поемат рискове, характерни за външната политика на Пекин по времето на Дън. Още през 2013 Си Дзинпин заяви: "На Запад има хора които, които се опитват да ни внушат, че Китай трябва да престане да припомня на света историята на своите унижения. Ние обаче няма как да оставим случилото се без внимание, защото да забравиш историята си е предателство. Историята обективно съществува и тя е най-добрия учебник. Народ без историческа памет няма бъдеще".

Оттогава насам концепцията за "великото подмладяване на китайската нация" е основния елемент на националистическата визия на Си. Целта му е до 2049 Китай да се превърне във водеща азиатска и световна държава. През 2017 Си очерта редица ориентири, които страната следва да постигне до 2035 по пътя си към този статут, включително да стане "средноразвита икономика" и "да завърши в общи линии модернизацията на националната отбрана на Китай и неговите въоръжени сили". За да фиксира и систематизира визията си,  Си лансира редица идеологически концепции, които в своята съвкупност оправдават новия по-напорист външнополитически подход на Пекин. Първата от тях е "всеобхватната национална мощ", която КПК използва за количествена оценка на обединената военна, икономическа и технологична мощ на Китай и неговото външнополитическо влияние. Макар че тази концепция се използваше и от неговите предшественици, Си беше първият дръзнал да заяви открито, че мощта на Китай нараства толкова бързо, че страната вече "е влязла в редиците на водещите световни сили". Освен това, той акцентира върху бързите промени в "международния силов баланс", свързани със съкращаването на изоставането на Китай от САЩ и съюзниците им. В официалната реторика на КПК все повече присъства тезата за усилващата се "мултиполярност" в системата на международните отношения и необратимия ръст на китайската мощ. Междувременно, Си реабилитира и стария маоистки постулат за "възхода на Изтока и упадъка на Запада", използвайки го като своеобразен евфемизъм за китайското превъзходство по отношение на САЩ.

През 2013 КПК официално се отказа от традиционната "дипломатическа доктрина" на Дън Сяопин, лансирана през 1992, според която Китай следва "да прикрива силата си, да изчаква и да избягва да поема инициативата". В доклада си на конгреса на КПК през 2017 Си обяви, че Китай е развил своята "икономическа, научна, технологична, военна и всестранна национална мощ" до такава степен, че вече е влязъл "в редовете на водещите световни сили" и, че благодарение на безпрецедентното нарастване на международния и авторитет, "китайската нация вече е в съвършено ново състояние и стои високо и твърдо на Изток".

Теорията и практиката

От ключово значение за съперниците на Китай е, как тези променящи се идеологически формулировки се прилагат на практика. Защото доктриналните декларации на Си Дзинпин имат не само теоретичен, но и практически характер. Всъщност, те формираха основата за множество въшнополитически стъпки на Пекин, които трудно можехме да си представим по време на предшествениците му. Китай, в частност, пристъпи към "усвояването" на островите в Южнокитайско море, превръщайки ги в квазивоенни бази. Пекин започна да провежда мащабни учения, имитиращи морска и въздушна блокада на Тайван. Повиши се и напрежението в отношенията с Индия заради неколкократните гранични сблъсъци и изграждането на нови пътища, летища и друга военна инфраструктура в близост до границата между двете страни. Освен това, следвайки примера на САЩ и ЕС, Китай възприе нова политика на икономически и търговски санкции срещу държави, чиято политика се възприема като "оскърбление" от Пекин и, които са уязвими за китайския натиск.

Именно идеологическите убеждения на Си го подтикнаха да постави като ключова цел пред Китай изграждането на "по-справедлива и честна" международна система, базираща се на китайската, а не на американската мощ. За целта Пекин създаде редица, ориентирани към него, международни институции като Инициативата "Един пояс, един път" (ЕПЕП), Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции и Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), за да може да се конкурира и в крайна сметка да измести западните играчи в страните от Третия свят. Стремежът за "по-справедлив свят" определя и прокарването от страна на Китай на собствения му модел за национално развитие в Глобалния Юг, като алтернатива на "Вашингтонския консенсус", свободния пазар и либералната демокрация. Пекин, в частност, предложи до доставя необходимите технологии за наблюдение, да участва в обучението на местните сили за сигурност и да си съструдничи в сферите на разузнаването с такива държави като Еквадор, Узбекистан и Зимбабве.

Всъщност, лансирайки своите тези, които мнозина на Запад доскоро възприемаха като "отвлечени теории", Си отправи към КПК едно съвършено ясно послание: Китай е много по-силен, отколкото когато и да било в петхилядигодишната си история и възнамерява да използва тази мощ за да промени хода на историята.

Перспективите и проблемите пред Си

Си Дзинпин, който според някои, се готви да управлява Китай поне през следващите десет години, очевидно разчита на новото, националистически настроено поколение китайци и особено на елитите, получили висше образование в страната, а не в чужбина и израснали именно по време на неговото управление, а не това на по-либералните му предшественици, които се самоопределят като своеобразен авангард на политическата революция на Си. Наивно е да се смята, че марсистко-националистическата визия на Си ще рухне под тежеста на собствените си противоречия в краткосрочна или средносрочна перспектива. Дори ако в Китай настъпят някакви сериозни политически промени, това най-вероятно ще се случи след смъртта на Си, а не преди нея.

Това, разбира се, не означава, че властта на китайския лидер не е застрашена от нищо. Слабото му място е икономиката. Проблемът е, че марксистката визия на Си за по-силен партиен контрол над частния сектор, разширяване ролята на държавните предприятия  и индустриалната политика, както и стремежът му за "всеобщ просперитет чрез преразпределяне на доходите" с течение на времето вероятно ще доведе до спад в темповете на икономическия растеж. Това е свързано с евентуалното свиване на частните инвестиции в основния капитал, като реакция на нарастващите политически и нормативни рискове, защото държавата може както да инвестира, така и да отнема капитали. Последното се отнася, в частност, за секторите на технологиите, финансите и недвижимите имоти, които бяха основните драйвъри на вътрешния растеж в Китай през последните двайсетина години. Впрочем, привлекателността на Китай за чуждите инвеститори също намаля заради проблемите с веригите на доставки (породени от пандемията и войната в Украйна) и влиянието на новите доктрини за национална икономическа самодостатъчност. Вътре в страната пък, част от китайския бизнес елит е притеснен от антикорупционната кампания, използването на контролираната от КПК съдебна система като своеобразна "бухалка" и нарастващия брой високопоставени шефове на корпорации, които губят политическата подкрепа на властта. Освен това, Китай тепърва следва да реши, дали да се откаже от прословутата си стратегия за "нулева търпимост" към Covid-19, която задълбочи икономическа спад в страната.

Към тези проблеми следва да добавим редица негативни дългосрочни структурни тенденции: бързото застаряване на населението, съкращаването на работната ръка, слабият ръст на производителността и високото ниво на дълга, разпределян между държавните и частните финансови учреждения. Доскоро КПК очакваше, че средният годишен икономически растеж ще остане на ниво около 6% поне до края на 2020-те години, а след това (т.е. през 2030-те) ще падне до 4%, но днес редица анализатори прогнозират, че ако не бъде осъществена радикална корекция на сегашния курс, китайската икономика скоро ще започне да стагнира, постигайки максимален годишен ръст от 3% през 2020-те, който през 2030-те ще падне до 2%.

В резултат от това Китай може да влезе в 30-те години на ХХІ век без да е успял да се измъкне от т.нар. "капан на средните доходи", с икономика, която е по-малка или малко по-голяма от тази на САЩ. Подобен резултат би имал сериозни последици за китайското ръководство. Ако нарастването на заетостта и доходите се забави, бюджетът на Китай ще се окаже под натиск, което ще принуди КПК да избира между здравеопазването, грижите на възрастните хора и пенсионните права, от една страна, и постигането на целите, свързани с националната сигурност, индустриалната политика и инициативата ЕПЕП - от друга. Споровете, дали Китай вече не е преминал върховата точка на своя възход тепърва започват и, когато става дума за дългосрочния икономически растеж на страната, нещата остават неясни.

Тоест, ключовият въпрос за Китай през настоящето десетилетие е, дали Си Дзинпин ще може да коригира курса си за да преодолее значителното забавяне на икономическия растеж. Това обаче, би навредило на имиджа му сред китайците. Най-вероятно, той ще се опита да реши проблема, ограничавайки прекалено идеологизираната реторика и формирайки нов екип от политици-технократи, които да намерят начин за възстановяване на икономическия растеж.

Геополитиката на Пекин в "ерата на Си"

Марксисткият национализъм на Си представлява своеобразен идеологически план за бъдещето. При неговото управление Китай ще продължи да оценява променящата се международна ситуация през призмата на диалектическия анализ - при това ще го прави по начин, който едва ли ще бъде разбираем за останалите. Тоест, Пекин ще разглежда новите западни формати, като QUAD (четиристранния диалог по въпросите на сигурността с участието на Австралия, Индия, Япония и САЩ) и AUKUS (отбранителното споразумение между Австралия, Великобритания и САЩ), като стратегически враждебни и идеологически предсказуеми, при това търсещи нови форми на политическа, идеологическа и военна "борба", целяща да върне Китай в миналото. Според китайския лидер обаче, от марксистко-ленинска гледна точка, окончателната победа на Китай в тази битка е гарантирана, защото мощните сили на историческия детерминизъм са на негова страна, докато Западът преживява структурен упадък.

Тази гледна точка несъмнено ще повлияе върху вероятността за конфликти в Азия. Както е известно, от 2002 насам КПК използва фразата, че "Китай продължава да се наслаждава на периода на стратегически възможности" за да подчертае убедеността си, че рисковете за страната от мащабен въоръжен конфликт в близко бъдеше са минимални и, следователно, тя може да търси икономически и външнополитически предимства, възползвайки се, че САЩ са затънали някъде другаде и най-вече в Близкия Изток. Но след като, през 2017, Вашингтон официално обяви Китай за свой "стратегически съперник", продължаващата американско-китайска търговска война, взаимните (макар и избирателни) форми на икономическо разделение (т.нар. decoupling) и укрепването на алиансите на САЩ с Австралия, Япония, Южна Корея, както и на НАТО, КПК най-вероятно ще промени това свое схващане.

Проблемът е, че диалектическата методология и бинарните изводи, които тя поражда, могат да доведат до погрешни заключение относно реалния свят и международната сигурност. През 50-те години на ХХ век например, Мао смята за "диалектически неизбежно", че САЩ ще нападнат Китай за да смажат китайската революция от името на силите на капитализма и империализма. Това обаче не се случва, въпреки войната в Корея и двете големи кризи в Тайванския пролив през онзи период. По същия начин днес Си вижда заплахи от всички посоки и затова вече пристъпи към секюритизацията на практически всички аспекти на китайската държавната политика и частния живот на китайците. И след като това възприемане на заплахата се трансформира във формално аналитично заключение и бъде инкорпорирано в бюрократичния апарат на КПК, китайската система ще започне да функционира така, сякаш въоръжения конфликт е неизбежен.

Играта на Си

Ако анализираме десетгодишното досегашно управление на Си, става ясно, че той още от самото начало стартира хитра игра срещу противниците си. Предишните поколения елити се формираха на фона на двете десетилетия икономически възход на страната, което се отрази и на собственото им благосъстояние. Корупционните практики, вътре в ККП, твърде дълго време бяха съзнателно премълчавани. Забавянето на икономическия растеж обаче, доведе до това, че подобни практики вече водеха до неприемливи имиджови рискове за партията, като цяло. Което пък се превърна в отличен трамплин на новия лидер.

Истината е, че Си Дзинпин, когото преди десет години никой не смяташе за "кормчия на китайското възраждане" (по аналогия с "великия кормчия" Мао Дзедун), а го разглеждаха по-скоро като консенсусна фигура, действаше изключително решително. По време на управлението си той успя да смачка всички опозиционни групи и да минимизира възможностите на елита да играе срещу него. В хода на чистките десетки министри, депутати и членове на Общокитайския комитет на Народния политически консултативен съвет на Китай загубиха постовете си. Впрочем, тя засегна и множество чиновници от по-долните нива в йерархията: само за първите две години на кампанията на 200 хиляди държавни служители бяха наложени глоби или предупреждения, а мнозина бяха понижени в длъжност.

Интензивното прочистване в партията и държавния апарат доведоха до стремителна централизация на властта в ръцете на новия лидер, позволявайки му да постави свои хора на ключовите партийни и държавни постове. Разбира се, интересите на регионалните кланове, например тези от провинциите Фудзян и Гуандун, традиционно поддържащи тесни търговския отношения със САЩ продължиха да съществуват. Сега обаче, те вече нямат възможност да се борят да оглавят страната, а само да бъдат по-близо до лидера Си.

Тоест, в момента позициите на китайския лидер са повече от стабилни. Речта му, както и цялата атмосфера на конкреса само затвърдиха статута му на "ядро на партията и държавата", а кадровите промени, които предстоят, още повече ще го циментират. В тази връзка, очакванията са, че сегашният премиер на Държавния съвет и втората най-важна фигура в ККП - Ли Къцян, ще бъде пенсиониран през 2023. При това нещата не опират само до формалното ограничение за два мандата на поста, а най-вече до противоречивите отношения между Ли и Си.

Сред примерите за това бяха разногласията, появили се по време на обсъждането на икономическите реформи през 2016. Тогава генералният секретар и премиерът изнесоха отделни доклади пред Държавния съвет и, ако първият настояваше за създаването на "по-силни, ефективни и големи" държавни компании и акцентираше върху ръководната роля на партията в икономиката, вторият - напротив - предлагаше "ограничаване размерите на държавните корпорации" и спазване на пазарните принципи. Впрочем, още тогава се носеха слухове, че премиерът Ли може да напусне поста си. В момента фаворит за него е за него 63-годищният водач на КПК в Шанхай Ли Цян, а другите двама възможни претенденти са 59-годишният вицепремиер Ху Чунхуа, който е сред най-младите членове на Политбюро, и 67-годишният Ван Ян, който е председател на Общокитайския комитет на Народния политически консултативен съвет и архитект на либералния модел за развитие на провинция Гуандун. И тримата се смятат за напълно лоялни към Си.

Рестартирането на партийния апарат

Си използва антикорупционните чистки и за да рестартира партийния апарат, който беше силно деформиран през годините на "пазарно благоденствие" и утвърждаване на потребителската култура. Както посочва в тази връзка един китайски експерт, разложението сред партийните членове и организации "беше естествена последица от стадия на развитие, в който доминира зависимостта от вещите".

Според самия Си Дзинпин: "Борбата с корупцията представлява най-радикалната революционна самотрансформация на Китай. Докато продължи да съществува подходяща среда и условия за корупция, борбата с нея не бива да спира и за миг". На ХХ конгрес, той ясно даде да се разбере, че стартираният от него преди десет години курс към реидеологизация на КПК и цялото общество не подлежи на ревизия. Си смята, че именно партията крепи стабилността на държавата, т.е. нейното укрепване се превръща във въпрос на вътрешна сигурност. Неслучайно именно при неговото управление китайските експерти започнаха изключително активно да анализират причините за разпадането на СССР: според Си, именно ерозиралата структура на съветската Комунистическа партия и нейната идеологическа деградация са основната причина за краха на Съветския съюз.

Според редица анализатори, поемайки поста генерален секретар, китайският лидер е изпитвал сериозна тревога във връзка с аморфността и слабостта на КПК, която не е изчезнала и днес. Той се опасява, че партията би могла да загуби властта в страната, също както навремето КПСС. В тази връзка ще припомня известната фраза на Си от времето, когато пое управлението на Китай и, която той повтори и на последния конгрес на КПК: "Който иска да кове желязото, трябва да е достатъчно силен", както и друг негов любим афоризъм: "Убеждението е като калция, ако в костите няма достатъчно калций те стават крехки и се чупят". С други думи, без здрава идеология, партията може просто да рухне.

Тъкмо поради това, при управлението на Си правилата на поведение на партийните членове станаха значително по-строги. Занапред китайските комунисти ще бъдат принудени не само да спазват правилата и "да демонстрират скромност" пред обществото, но и щателно да изучават всички партийни документи и стриктно да изпълняват възложените им поръчения. Самокритиката пък се превърна в задължение за партийните членове, работещи в държавия апарат, при това тя вече се прави писмено, пред специална комисия. В противен случай, кариерното израстване вече не е възможно.

Впрочем, промените засегнаха и частните корпорации, които според Си, съзнателно поддържат социалното неравенство. В тази връзка той заяви, че е "необходима разумна регулация на прекалено големите доходи, а лицата и компаниите с високи доходи следва да бъдат стимулиране да връщат повече средства на обществото". Така например, китайските власти демонстративно отазаха да отпуснат средства на най-големия китайски "девелопър" Evergrande, когато той просрочи плащанията по доларовите облигации под предлог, че компанията и без това разполага с капитал от 10 млрд. долара. В този смисъл, "социализмът с китайска специфика" не е просто игра на думи нито естравагантна приумица на пекинския експанзионизъм, както твърдят някои западни анализатови, а крайъгълен камък в основата на легитимността на КПК, която гарантира развитието на Китай.

Както отбеляза самият Си Дзинпин на ХХ конгрес, "отсега нататък основната задача на КПК е да сплотява и води след себе си многонационалния народ на страната ни за осъществяване на набелязаната за стогодищнината на Китайската народна република цел - да изградим напълно модернизирана социалистическа държава". Тоест, идеологическото сплотяване на обществето на фона на нарастващата международна турбулентност бе друга ключовна тема на последния партиен форум в Пекин.

Икономиката на "двойното обращение"

Междувременно става все по-ясно, че моделът на икономическо развитие, основан на евтината работна сила вече не може да гарантира предишните темпове на растеж. Нещо повече, много производства (чието развитие е свързано със значителна разходи) вече се прехвърлят от Китай в държави с по-ниско заплащане на труда. От друга страна, стимулирането на вътрешното търсене доведе до появата на балон на пазара на недвижими имоти и свръхкредитиране на икономиката. Общата задлъжнялост на всички предприятие и граждани в Китай достигна 36,4 трлн. долара, т.е. 260% от БВП на страната, а държавният дълг надхвърли 70% от БВП. Наличието на този проблем беше признато, макар и косвено, и на последния конгрес на КПК. Както заяви в тази връзка Си Дзинпин: "Следва изцяло, стриктно и всестранно да реализираме на практика новата концепция за развитие, да се придържаме твърдо към реформаторския курс за изграждане на социалистическа пазарна икономика, да продължаваме на максимално високо ниво да разширяваме откритостта си към външния свят... Необходимо е да настояваме за осигуряване и повишаване жизненото равнище на нацията в процеса на развитие, да поощряваме постигането на по-добър живот чрез съвместна борба и да полагаме постоянни усилия за реализацията на мечтата на китайците за прекрасен живот".

През май 2020 Си за първи път обяви официално принципите на по-нататъшното развитие на държавата: съчетаване на отворения характер на китайската икономика към световните пазари със стратегията за повишаване на вътрешното търсене. Според китайския лидер, в момента Китай, с неговото население от 1,4 млрд. дущи, висок БВП на глава от населението и 400 млн. души със средни доходи, е най-интересния и перспективен потребителски пазар в света, и е в състояние да привлича огромни чуждестранни инвестиции и технологии. Става дума за т.нар. "стратегия на двойното обращение", която трябва да даде нов импулс на забавилата растежа си икономика и да отговори на външнополитическите предизвикателства, залагайки на заместване на вноса и технологически суверенитет.

В тази връзка е показателно, че точно преди началото на конгреса на КПК САЩ забраниха доставките на полупроводникови чипове и оборудване за производството им на Китай. Което се вписва в лансираната от президента Байдън стратегия, целяща китайското сдържане, т.е. Вашингтон предлага на Пекин да забрави за технологичното лидерство и да се ограничи само с производството на потребителски стоки. В отговор, Си обеща пред делегатите на конгреса, че страната "ще постигне технологична самодостатъчност и необходимия капацитет, развивайки образователната си система и привличайки чуждестранни експерти". Това обаче няма да е никак лесно, защото в сферата на производството на микрочипове Китай изостава с поне едно поколение от световните лидери. При това Вашингтон е в състояние да увеличи икономическия натиск върху Пекин и да наложи нови ограничения върху вноса на китайски стоки в САЩ. Макар че това би могло да рязко да ескалира и без това високата инфлация и да доведе до дефицит на редица стоки на американскиа пазар.

Китайският лидер за пореден път подчерта, че Пекин е решен на всяка цена да установи контрол над Тайван. Според него: "Тайванския проблем е личен въпрос на китайския народ и само той може да го разреши. Ще продължим да полагаме максимални усилия за мирното обединяване на Отечеството, но в никакъв случай няма да се отказваме от използването на сила и ще запазим правото си да предприемем всички необходими мерки". При това Си уточни, че използването на сила е възможно в случай на "намеса на външни сили, както и на радикални действия от страна на малкия брой привърженици на независимостта на Тайван". В отговор, офисът на президента в Тайпе декларира, че островът няма да се откаже от суверенитета си и "няма да прави компромиси по въпросите за свободата и демокрацията", както и, че отхвърля китайското предложение проблемът да се реши по модела "една държава, две системи".

На свой ред, зам. директорът на ЦРУ Дейвид Коен, заяви нескоро в интервю за CNN, че китайското ръководство залага на мирното обединявяне с Тайван, но ако това не стане до 2028 може да се ориентира към използване на военна сила. В изказванията си на конкреса на КПК, Си усили тези опасения, призовавайки до 2027 (когато ще се чества стогодищнината от създаването на Китайската народно-освободителна армия), въоръжените сили на страната да бъдат укрепени и модернизирани, да се осъществи реформа във военното образованите и да се подобри системата за подготовка на военнослужещите.

Китай в новия турбулентен свят

Мнозина анализатори отбелязват, че в речта си на ХХ конгрес на ККП Си Дзинпин не спомена нито една отделна държава и нито един регионален конфликт, включително украинския. Нещо повече, не бе обърнато почти никакво внимание на такива ключови организации като ШОС, АТИС (Азиатско-Тихоокеанското икономическо сътрудничество) или СТО, а вместо това беше отбелязано просто, че Китай ще продължи да подкрепя международната система, чиито гръбнак е ООН. Това обаче не означава, че Пекин няма позиция относно отношенията със САЩ, ЕС или Русия. Всъщност, детайлите на новата китайска външнополитическа стратегия ще станат ясни през март 2023, на първия следконгресен пленум на ЦК на ККП. По правило, на партийните конгреси се очертават само фундаменталните тези, формиращи основите на китайската стратегия.

Все пак, базирайки се на казаното на последния висш партиен форум на ККП, можем да направим няколко извода относно китайската визия за ситуацията в света и ролята на страната в нея. Така, Си Дзинпин за първи път ясно формулира наличието на дълбока връзка между вътрешната и външната сигурност на Китай. Пекин очевидно осъзнава, че стратегията на "тихата икономическа игра", основана на взаимната изгода, вече не работи и занапред на Китай ще се наложи не само да отстоява по-твърдо своите интереси, но и да формулира достатъчно ясни външнополитически цели.

Както е известно, социалната стабилност на Китай се базира на продължителния и устойчив икономически растеж, а той е реален само ако е гарантирана стабилността и зищитеността на международните производствени и пласментни вериги. Нещо повече, той е невъзможен, ако не се гарантира сигурността на китайските инвестиции и достъпът на Китай до чуждестранните пазари, както и стабилните доставки на високотехнологични елементи от чужбина. Следва да отбележа също, че възприетата в момента от Пекин концепция за "общата съдба на човечеството", която включва политико-икономическо сътрудничество, "диалог на цивилизациите" и съвместни усилия за опазване на околната среда, не се вписва в сегашната геополитическа реалност. На конгреса на КПК не стана ясно, как точно Китай възнамерява да утвърждава тези принципи в един свят, който все повече се отдалечава от тях.

Отношенията между Пекин и Москва

Непосредствено след края на ХХ конгрес на ККП, китайският външен министър Ван проведе важен телефонен разговор с руския си колега Сергей Лавров, в който го е уверил, че Китай е готов да задълбочи отношенията си с Русия на всички нива и опитите да бъде блокиран напредъкът на двете страни никога няма да успеят. Според Ван, Китай и Русия имат легитимно право да реализират своя напредък и възраждане като той е изтъкнал, че: "китайската страна възнамерява да задълбочи контактите си с Русия на всички нива, да насърчава непрекъснатото развитие на китайско-руските отношения и сътрудничеството във всички области, за да донесе още по-големи ползи за двете страни и народи и да осигури стабилност в днешния нестабилен свят".

Според анализаторите, това означава, че (особено на фона на ескалиращото напрежение в Тайванския пролив) едва ли следва да очакваме ревизия на сегашните отношения между Пекин и Москва. Както е известно, липсват данни, че Китай предоставя на Русия оръжие или други стратегически материали, а китайските банки се съобразяват с наложените на руските компании и физически лица санкции. По време на гласуванията на антируските резолюции в ООН пък, Пекин по правило запазва неутрална позиция, т.е. просто не гласува. В същото време, макар че през 2022 взаимният стокообмен между Русия и Китай е нараснал с цели 31% (най-вече заради ръста на доставките на руски енергоносители, както и на по-високите им цени), това едва ли следва да се разглежда като доказателство за съюзническите отношения между двете страни. Истината е, че Китай просто се нуждае от сигурни и евтини енергийни доставки. Тоест, Пекин има полза от Русия като стабилен доставчик на ресурси, при това споделящ сходна визия за международните отношения и разполагащ със статут на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН, а също като сигурен континентален тил, чието наличие позволява на китайците да действат по-решително в Индо-Тихоокеанския регион. Тоест, за Китай е изгодно руснаците да спечелят войната в Украйна, защото в противен случай рискува да остане сам в конфронтацията си с "колективния Запад". Впрочем, за Москва също е изгодно Си да продължи да управлява в Пекин, тъй като през последните десет години отношенията между двете страни се развиваха стабилно и прагматично, а визиите им за международната ситуация все повече се сближават.

Много показателно е, че в доклада на Си на последния конгрес на КПК липсваше традиционната за висшите партийно форуми през последните двайсет години теза за "периода на стратегически възможности", в който уж се намира Китай. Сега тя е заменена с формулата: "период на съчетаване на стратегическите възможности, рискове и предизвикателства, на фона на нарастването на неопределените и трудно предсказуеми фактори", т.е. липсва увереност относно стабилността и благоприятното за Китай развитие на събитията. Което, само по себе си, говори много.

Заключение

Идеологическите тези на Си Дзинпин очертават начина, по който КПК и нейните почти сто милиона членове разглеждат своята страна и ролята и в света. Тоест, светът следва да се отнася напълно сериозно към тях. Най-малкото, привързаността на Си към ортодоксалния марксизъм-ленинизъм би трябвало да сложи край на илюзиите, че в "ерата на Си" Китай ще може постепенно да либерализира своята политика и икономика. Следва да е ясно и, че подходът на Пекин към външната политика се определя не само от постояното отчитане на стратегическите рискове и възможности, но и от заложената в основата и убеденост, че "вятърът на глобалните политически промени" неумолимо духа в платната на Китай.

Освен всичко друго, това би трябвало да накара Вашингтон и партньорите му щателно да оценят сегашните си стратегии спрямо тази страна. Истината е, че Китай представлява най-дисциплинирания, идеологически и политически, съперник с който САЩ се сблъскват през своята, проточила се почти век, геополитическа доминация. Тоест, американските стратези ще сбъркат, ако решат, че Пекин ще действа по начин, който те самите смятат за рационален или обслужващ неговите собствени интереси. Западът успя да спечели идеологическата битка през ХХ век, но днешен Китай не е някогашния Съветски съюз, включително защото в момента е втората най-голяма икономика в света. И макар че Си вероятно не може да се сравнява със Сталин, той със сигурност не е Горбачов. Привързаността му към ортодоксалния марксизъм-ленинизъм му помогна да укрепи персоналната си власт, но в същото време породи дилеми, които КПК няма да може да разреши лесно, особено предвид факта, че забавянето на икономическия растеж поставя под въпрос социалния договор между партия и нацията. Както и да се развият нещата обаче, Си няма да откаже от своята идеология, тъй като наистина вярва в нея. И това може да окаже огромно предизвикателства за САЩ и съюзниците им.

* Българско геополитическо дружество