Новата студена война между Запада и Русия и провалът на споразуменията за разоръжаване

Украйинският конфликт ни напомня ежедневно, че зад всяка война и всяко решение за доставки на оръжия за зоните на военни действия стои индустрията на смъртта и нейното лоби. Това лоби представлява политическото прикритие на търговците на оръжие, които забогатяват от войните и са икономически заинтересовани от тях. Администрацията на Байдън, която направи всичко за да накара украинския президент да не подписва споразумение за прекратяване на огъня и постигане на мир с руската страна, също не е изключение от това правило

В допълнение към специфичната тема за ядреното разпространение, на която ще се спра по-долу, във връзка с различните договори (ратифицирани или не) по времето на студената война и след нея, темата за "разпространението" и, следователно, за търговията с конвенционални въоръжения също не слиза от глобалния дневен ред. Като този път това е свързано с позицията на демократичните държави, която изглежда също толкова безотговорна и войнствена, както и тази на страните, които определяме като "антидемократични".

"Свидетели сме на невиждан бум на търговията с оръжие"

Следва да отбележа обаче, че въпреки многобройните доклади, изобилстващи с все по-точни цифри и статистически данни, те невинаги са еднозначни и понякога пораждат спорове. Да си припомним например, че преди разпадането на Съветския съюз официално представената от Москва статистика, на практика, никога не споменаваше за вътрешните потоци от въоръжения в рамките на Организацията на Варшавския Договор (ОВД). Да не говорим пък за нелегалната търговия (според повечето експерти тя рядко надминава 10-12% от обема на официалната търговия с оръжие). Всичко това е отражение на тенденцията за милитаризиране на планетата и все по-тясната обвързаност на отбранителния сектор с икономическата активност.

През 1990 в центъра на вниманието бяха доминиращите позиции на т.нар. "голяма двойка". В периода 1980-1990 САЩ са участвали в 34,8% от всички международни оръжейни сделки, Съветският съюз - в 29,1%. На трето място е Франция (10,2%), следвана от Великобритания (7,1%), Западна Германия (4,3%) и Италия (2,3%). С появята на Китай (на 6-то място, с 3,1% от продажбите) и на такива развиващи се страни като Бразилия (2,9%) и Индия (2,1%), показателите на двете суперсили започнаха да намаляват.

Що се отнася до клиентите, в глобален мащаб те стават повече: последните години на двуполюсната епоха се характеризират с нарастването на цяла поредица от икономически фактори в тази сфера. Две са основните причини за увеличаването на списъка на основните купувачи на въоръжение: нарастването на военната икономика, свързана, в частност, с процеса на деколонизация и, колкото и да е парадоксално, с трансформацията на студената война и отношенията между двата големи блока. Така, през 1990 на пазара внезапно се появиха петнайсетина незападни държави: Саудитска Арабия (с дял 8,2% от всички покупки на въоръжение), Етиопия (1,3%), Иран (5,9%), Ирак (4,8%), Сирия (4,2%), Йордания (4,1%), Либия (3,5%), Египет (2,5%), Судан (1,9%) и т.н. Що се отнася до държавите от ЕС, които уж формират политкоректния "клуб на пацифистите", данните на Стокхолмския международен институт за изследване проблемите на мира (SIPRI) за тях изглеждат убийствени: през 90-те години на ХХ век ЕС (включително Великобритания) се превръща във втория най-голям доставчик на въоръжения в света, след САЩ (36%) и преди Русия (21%).

Контрол на въоръженията или разоръжаване?

Тези две понятие и до днес често се бъркат, което ни вкарва в света на утопията. Всички се стремят към свръхвъоръжаване, което противоречи на утопичните твърдения на онези, които в края на студената война провъзгласиха настъпването на всеобщ мир на фона на триумфа на свободната търговия (т.нар. McWorld) и демократизацията на съветския тоталитаризъм. В последно време сянката на ядреното оръжие изглежда по-отчетлива отвсякога и, както беше казал навремето Албърт Айнщайн: "Не знам, каква ще бъде третата световна война, на съм сигурен, че малцина ще могат да видят четвъртата". Истината е, че в крайна сметка съществуващите договори не се спазват - те или се заобикалят или просто биват денонсирани.

През последните години Съединените щати едностранно излязоха от няколко международни споразумения, включително това за климата или за иранската ядрена програма. Още през 2001 те излязоха от Договора на противоракетната отбрана (ПРО). На 1 февруари 2019 американците излязоха от Договора за ракетите със среден и малък обсег (ДРСМО), подписан през 1987 от Роналд Рейгън и Михаил Горбачов. Навремето, този договор стана важен символ на края на студената война и оставаше сред най-важните стълбове на архитектурата на европейската сигурност в течение на повече от трийсет години. Той забраняваше използването на ядрени ракети с обсег между 500 и 5000 км, които представляват най-страшните и особено опасни видове оръжие, защото времето за реакция при евентуален ядрен удар с тях е само 10 минути, вместо 30 минути за междуконтиненталните балистични ракети, което силно затруднява защитата от подобна атака. Днес обаче, този договор е денонсиран!

Завръщането на баланса на страха

На практика, излизането на САЩ от ДРСМО позволява връщането на тези ракети в Европа и увеличава риска от (макар и малковероятна) ядрена война на европейския континент. Още повече пък, ако и новият Договор за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия (т.нар. Нов СТАРТ) също бъде денонсиран. Това се представя като реакция на разполагането на руските ракети "Новатор", способни да поразяват цели на разстояние до 1500 км (което се отрича от Русия).

Впрочем, САЩ не само излизат от договорите, но и разглеждат ядреното оръжие като напълно приложимо за практическо използване. Така, през юни 2021 американският генерален щаб публикува (вероятно по погрешка) документ, озаглавен"Nuclear Operations, JP-3-72", в който се твърди, че "ядреното оръжие може да бъде използвано по същия начин, както и останалите боеприпаси, когато целта има военен характер и победата изглежда невъзможна без нанасянето на ядрен удар". Към това твърдение, ще добавя и факта, че Вашингтон вече заобиколи договора, разполагайки в Румъния системата си Aegis, снабдена с 4 вертикални пускови установки Lockheed Martin Mk41s с крилати ракети Tomahawk, способни да носят конвенционален или ядрен заряд. Обсегът на Tomahawk е 2500 км, т.е. достатъчно за да порази "сърцето" на Русия, включително Москва.

Оръжейната търговия в епохата на постбиполярната система

През 2010 продажбите на въоръжение все още бяха (почти) монопол на развитите държави. Водещата група продавачи на оръжие (става дума за официалната търговия) включваше САЩ, Русия, Франция, Германия и Великобритания. Тоест, уж "мирният" ЕС (с тогавашните му 27 членове, сред които Лондон, Париж и Берлин), на практика, беше на второ място в тази класация, изпреварвайки Русия. В същото време, макар и с ограничено количество транзакции, в нея се включиха и няколко държави от Юга, като Бразилия или Индия например.

На практика, глобалният Юг заменя в т.нар. "група на лидерите" най-вече традиционните от времето на социализма търговци на оръжие Полша и Чехия. Впрочем, със смъртоносни въоръжения търгува и неутралната от няколко века насам Швейцария, което не и пречи да си извоюва място в десетката на най-големите продавачи на въоръжение. Що се отнася до купувачите, на първо място (което се дължи и на демографията) са Китай и Индия. Плътно зад тях обаче са ислямските петролни монархии от Персийския залив, пръскащи милиарди за въоръжения. В тази връзка ще припомня, че Саудитска Арабия е втората страна в света с най-голям военен бюджет (по този показател, преди няколко години Саудитите изпревариха дори руснаците). Конкуренция на арабските монархии от Залива по този показател са няколко развиващи се държави от Югоизточна Азия, които през последните години изразходвват все повече средства за въоръжение.

От 2010 насам конкуренцията на оръжейния пазар несъмнено се усили: през периода 2012-2019 продажбите на оръжие и оръжейни системи нарастваха ежегодно почти с 10%. Така, през 2013 в света беше продадено въоръжение за над 75 млрд. долара, а през 2018 сумата достигна 100 млрд. долара. И то въпреки, че през април 2013 131 държави подписаха Договора за търговия с оръжие (ДТО), влязъл в сила през декември 2014 и ратифициран до момента от 110 страни. Целта му е да "способства за регулирането на търговията с оръжие и борбата с нелегалния оръжеен трафик". Защо Договорът не сработи? Защото става дума за изключително големи печалби и прекалено влиятелни търговци.

ДТО касае всички видове конвенционално оръжие, т.е. изключва ядреното, химическо и бактериологично оръжия, които са забранени от редица конкретни договори. Но, въпреки наличието на ДТО, световната търговия с оръжие продължи постоянно да нараства. През 2019 рейтингът на Международния институт за стратегически изследвания (IISS) в Лондон показа, че на "петимата лидери" се пада около 75% от глобалния трафик на оръжие. САЩ отново заемат първото място с 33%, изпреварвайки Русия (23%), Франция (7,9%), Китай (6%), Германия (5,6%) и Великобритания (5,2%). Ще напомня, че държавите с най-големи бюджети за отбрана са САЩ, Саудитска Арабия, Русия и Китай. Което не бива да ни учудва, тъй като най-големият износ не винаги означава и най-голям военен бюджет. Франция например, която не е в тройката на държавите с най-голям военен бюджет, е третия най-голям износител на оръжие в света.

Новите лидери в търговията със смърт

Според Изследването за стрелковото оръжие (Small Arms Survey) и Програмата данни за конфликтите, изготвени от Университета на Упсала, Швеция, общата стойност на международните оръжейни доставки през 2020 е била около 100 млрд. долара. Що се отнася до петимата най-големи вносители на въоръжения в периода 2014-2019, Индия, Саудитска Арабия (22% от американските продажби на оръжие), Египет, Австралия и Алжир, взети заедно, са осъществили 35% от целия внос на оръжие. При това Индия (13%) вече изпреварва Саудитска Арабия (8,3%): Делхи изразходва повече средства за покупка на въоръжения заради напрегнатите си отношения със своите съседи - Китай и Пакистан. Саудитска Арабия пък се въоръжава най-вече за да може да се противопостави на съседния шиитски Иран. Обединените арабски емирства (4,8%) също се опасяват от Иран, но водят и активни бойни действия против джихадистите в Йемен, а в Либия - против "Мюсюлманските братя". Освен това, ОАЕ въоръжават своите египетски и либийски сьюзници.

Китай закупува оръжие (4,2%), което не произвежда, и се въоръжава срещу САЩ и азиатските им съюзници, както и срещу Индия. На свой ред, Алжир (3,5%) продължава да е в конфликт със съседите си и най-вече с Мароко. Освен това Алжир следва собствена стратегия за установяване на военна доминация в Магреб. Непрекъснатите кризи в Близкия Изток и Африка, включително в Иран, Сирия, Ирак, Либия, Мали и Йемен, само усилиха тези тенденции. Ще напомня, че в периода 2014-2018 над половината от износа на американско въоръжение беше предназначето за Близкия Изток. През същия период 59% от британския оръжеен износ и най-вече доставките на бойни самолети, бяха предназначени за Саудитска Арабия и Оман. Освен това, според данните от Изследването за стрелковото оръжие, в момента в света има най-малко един милиард единици огнестрелно оръжие, по-голямата част от което е собственост на цивилни граждани.

Жертвите на "допълнителните щети"

За съжаление обаче, подобно на прословутата пушка на стената, за която говори Чехов, тези стрелкови оръжия рано или късно започват да стрелят. По данни на Университета на Упсала, от 1989 насам, в различни въоръжени конфликти на планетата за загинали 2 436 351 души, включително 78 хиляди, само през 2018. Несъмнено, онези, които искат "войната да изчезне от отношенията между държавите", да премахнат границите, да способстват за обединението на човечеството и да се откажат от самата идея да имаме "врагове", изповядват вдъхновяващи идеи. Само че действията на повечето държави по света, включително и западните демокрации, се разминават с тях. Западните държави много обичат да дават уроци по политкоректна толерантност на "демократурите" в днешния многополюсен свят, но истината е, че именно демокрациите са окупирали три от местата в първата петица на страните, търгуващи с оръжие. Тази ситуация потвърждава факта, че държавата няма нито приятели, нито добри намерения, а само интереси. Повечето от които са откровено цинични..

Кратка история на идеите за разоръжаване

Темата за разоръжаването не е нова. Още в началния период на християнството бащите на Църквата постановяват по време на Никейския и Клермонския събори, "най-жестоките оръжия да бъдат поставени извън закона". Католическата църква се опитва да продължи тази политика, обявявайки се за спазването (под заплаха от отлъчване) на т.нар. "Божие примирие", т.е. определени дни, в които формално бива забранено да се водят сражения. По-късно, през 1648, след Трийсетгодишната война, участниците в преговорите, довели до подписването на Вестфалския мирен договор, формулират понятието "регионално разоръжаване" и "предоставяне на информация за баланса на силите". През 1899 Хагската конференция предлага "задължителния арбитраж", а през 1919 съюзниците ратифицират създаването на Обществото на народите (ОН). Три от 14-те точки на неговия Пакт забраняват използването на войната като инструмент за разрешаване на спорове. Истината обаче е, че миротворческите резултати от дейността на ОН са просто нищожни.

През 50-те години на ХХ век, след пълния провал на плановете за всеобщо и пълно разоръжаване, ядреното оръжие се превръща в основен предмет на преговорите, особено в рамките на двустранните американско-съветски дискусии. В тази връзка са подписани множество споразумения и договори: целта, която преследват великите държави по онова време е, да постигнат от другите страни, ако не отказ от придобиването на ядрено оръжие, поне по-отговорно поведение. От гледна точка на контрола над въоръженията, стратегическата стабилност означава, че двете свръхдържави разполагат с приблизително равни възможности или, както се изтъква в прословутата доктрина Кисинджър: еквивалентност, която не изисква абсолютно равенство между всеки от двамата партньори в различните сектори на системите на въоръжение. И, до 1985-1986, всеки от тях, на практика, усилва мощта си там, където неговият противник представлява най-голяма заплаха.

Призивите за мир губят смисъл

В периода между 1965 и 1985 бяха подписани предостатъчно споразумения и договори, включително и в резултат от декларациите на американския президент Никсън и ООН. Сред тях можем да посочим около двайсет многостранни договори, имащи неоспоримо теоретично значение, но с повече от скромни конкретни резултати. Целите им бяха да бъде избегната ядрената или неядрена милитаризация на определен сфери; да бъдат замразени или ограничени количеството и качеството на системите за доставка на ядрено оръжие; да бъдат ограничени изпитанията на оръжия или системи; да бъде предотвратено разпространението на някои видове въоръжения; да бъдат забранени определени средства за водене на война; да се гарантира спазването на международното право при въоръжени конфликти и предварително да се уведомява за определени военни действия.

Ето и най-важните от тези договори:

• Конвенцията за промяна на околната среда от 5 октомври 1978, забраняваща военното или друго враждебно използване на методи за въздейстие върху околната среда;
• Договорът за забрана на разполагането на ядрено оръжие и други видови оръжие за масово унищожение на дъното на моретата и океаните и в земните недра от 18 май 1972 (подписан от 70 страни);
• Прословутият Договор за неразпространение ня ядреното оръжие (ДНЯО) от 5 март 1970 (подписан от 114 държави), чиято цел бе да се забрани предаването на ядрено оръжие от държави, разполагащи с такова, и придобиването му от онези, които не разполагат с него. Този договор много бързо бе ерозиран, де-факто, както от политиката, провеждана от доставчиците на ядрени материали, така и от неспазването на ангажиментите за разоръжаване, поети от държавите, разполагащи с ядрено оръжие;
• Конвенцията за биологичното оръжие от 10 април 1972, влязла в сила на 26 март 1975 (подписана от 92 страни), забраняваща изследванията, разработването, производството и използването на подобно оръжие;
• Конвенцията за забрана на използването на някои видови конвенционални въоръжения, подписана на 10 април 1981 и касаеща системите въоръжение, "които се смятат за прекалено смъртоносни или притежаващи неизбирателно действие";
• Договорът за частична забрана на ядрените изпитания от октомври 1967 (подписан от 112 страни), забраняващ ядрените изпитания в атмосферата, космическото пространство и под водата. Този договор помогна за ограничаване на радиоактивното замърсяване, предизвикано от ядренито взривове, но не визираше подземните изпитания;
• Договорът за космоса от 10 октомври 1967 (подписан от 82 страни), забраняващ извеждане на орбита около Земаята на оръжия за масово унищожаване, но позволяващ там да бъдат разполагани други системи въоръжения;
• Договорът за ограничаване на подземните изпитания, подписан на 2 юли 1974, който ограничава взривната мощ на ядреното оръжие до 150 Кт. Този праг е толкова висок, че основните заинтересовани държави, склониха да подпишат договора без каквито и да било условия, продължавайки спокойно да реализират програмите си за развитие в ядрената сфера!

Двустранните споразумение САЛТ-1 и САЛТ-2

70-те години на ХХ век бяха белязани от подписването на две големи двустранни споразумение САЛТ-1 и САЛТ-2 (за "ограничаване на стратегическите въоръжения"). И двата договора обаче целяха не разоръжаване, а ограничаване на възможностите за производство и поставяне в бойна готовност на цялото ново оръжие.

Договорът САЛТ-1, който беше подписан на 26 май 1972 от президента на САЩ Ричард Никсън и съветския лидер Леонид Брежнев, касаеше ограничаването на системите за противоракетна отбрана. В него се посочва, че САЩ и СССР "декларират общото си намерение да прекратят надпреварата в  сферата на ядрените въоръжения колкото се може по-бързо". Действително, чл.1 и 2 на договора предвиждат безспорно ограничаване на "антиракетната" защита, освен това договорът "замразява" общия брой на ракетите-носители в арсеналите на САЩ и СССР. Той обаче не налага никакви ограничения нито относно качественото усъвършенстване на ядреното оръжие, нито върху количеството на бойните глави, инсталирани на всяка отделна ракета... Ще напомня, че след 1974 руснаците започнаха да модернизират ядрения си арсенал. На свой ред, в периода 1974-1977, американците, които изтеглиха от въоръжение остарелите си ракети АВМ-1, ускориха значително изследванията в тази сфера, като всички нови разработки се внедряваха максимално бързо в производството.

Както посочва известният френски геополитик генерал Пиер-Мари Галуа, непосредствено след подписването на САЛТ-1, смятан за важна стъпка по пътя към разоръжаването, "американците увеличиха броя на ядрените си бойни глави от 8000 до над 20 0000, а пък руснаците увеличиха арсенала си с голям обсег от 2600 до 26500 единици".

Една стъпка към мира, две стъпки към войната

Така се очерта парадоксална ситуация: Съединените щати и Съветският съюз се правеха, че се разоръжават, докато всъщност продължаваха да трупа оръжия. Всяка от страните разполагаше с приблизително сто пъти повече оръжие, от реално необходимото за сдържане на заплахата от тотално унищожаване от страна на противника. Те бяха в състояние да сравнят със земята големите градове във всяка от страните. Скъпоструващата надпревара във въоръжаването обаче, беше в очевидно противоречие със здравия смисъл. На практика се получи така, че първите договори между СССР и САЩ и наложената от тях забрана за антиракетната защита до голяма степен способстваха за разработването и укрепването на все по-сложни отбранителни производствени вериги. Всичко това беше от огромна полза за американския военно-промишлен комплекс, от една страна, и за съветския военно-бюрократичен апарат - от друга.

Във връзка с ангажимента на страните да изготвят доклад за първите пет години от практическото прилагане на договора САЛТ-1, САЩ и СССР си позволиха известна пауза. Но, на 18 юли 1979, Джими Картър и Леонид Брежнев подписаха ново споразумение във Виена - договорът САЛТ-2. В отговор на многобройните критики, прозвучали в ООН и дори в самите САЩ, участниците в преговорите се опитаха да уточнят броя на бойните глави, с които де факто бяха снабдени техните ракети-носители. Това наистина би могло да доведе до реални и убедителни резултати, ако договорът беше влязъл в сила. Както е известно обаче, според американската Конституция, международните договори, подписани от президента, следва задължително да бъдат ратифицирани от парламента, което невинаги става, особено, когато мнозинството конгресмени и сенатори не са от партията на държавния глава. Именно това се случи тогава: републиканското мнозинство в Конгреса на САЩ отказа да ратифицира подписания от пацифиста-демократ Джими Картър САЛТ-2.

В края на века (1985-2000): от контрол към разоръжаване

Въпреки разпадането на Съветския съюз, този период е белязан с появата на цели три договора СТАРТ-1, СТАРТ-2 и т.нар. "Нов СТАРТ". Ще припомня, че СТАРТ-1 визираше не ограничаване, а съкращаване на стратегическите настъпателни въоръжения. Той беше подписан в Москва на 31 юли 1991 от Михаил Горбачов и Джордж Буш и влезе в сила на 5 декември 1994 за срок от 15 години. Изключително амбициозният договор СТАРТ-1 предвиждаше съкращаване на броя на стратегическите бойни глави от 10 000 до 6000 за всяка от страните. В края на действието на договора обаче, резултатите се оказаха по-ниски от очакваните: така американците съкратиха броя на бойните си глави от 9986 до 8556, а руснаците - от 10237 до 7449... Що се отнася до СТАРТ-2, той беше подписан на 3 януари 1993 от Джордж Буш и президента на току що появилата се Руска Федерация - Борис Елцин, и предвиждаше съкращаването на стратегческите арсенали на двете страни с 2/3. Договорът беше ратифициран от Сената на САЩ през януари 1996, а от руската Държавна Дума - едва през април 2000. В крайна сметка, това забавяне провали договора, който така и не влезе в сила!

През следващите години успехите също бяха твърде скромни. На 24 май 2002 Джордж Буш-младши и Владимир Путин подписаха Договор за съкращаване на стратегическите настъпателни потенциали, ратифициран през март 2003. Според условията на договора, след 2012, броят на ядрените глави, намиращи се на бойно дежурство, се ограничава до 1800-2000 за всяка от страните. С това се прекратяваше и действието на СТАРТ-2.

Последният договор между Барак Обама и Дмитрий Медведев

Накрая, на 8 април 2011, в Прага, президентите на САЩ - Барак Обама, и на Русия - Дмитрий Медведев, подписаха т.нар. СТАРТ-3 (по-известен като Нов СТАРТ). Той предвижда ограничаване на боеспособността на двете страни до 1550 ядрени бойни глави. Договорът не касае тактическото въоръжение, ограничавайки броя на разгърнатите стратегически ядрени пускови установки до 700. Следва да обърна специално внимание на факта, че през 2018 САЩ твърдяха, че Китай също следва да се присъедини към договора. Пекин обаче отказа, аргументирайки се с това, че ядреният му арсенал все още силно отстъпва на тези на Вашингтон и Москва.

Изтичането на срока на действие на договора Нов СТАРТ на 5 февруари 2021 породи сериозно напрежение между САЩ и Русия. През октомври 2020 американците поискаха Русия да замрази ядрения си арсенал, но Кремъл сметна това за "неприемливо". В края на 2020 обаче, американците и руснаците изглежда се споразумяха относно възможността за "съвместно" замразяване на броя на ядрените си бойни глави, още повече, че Джо Байдън винаги е бил привърженик на договора за неразпространение.

Освен тези регионални споразумения, в края на миналия век бяха подписани и други три ключови договора: Вашингтонското споразумение от 1987, Парижкото споразумение от 1990 и Договорът за пълна и всеобхватна забрана на ядрените изпитания от 1996.

Вашингтонското споразумение беше подписано между САЩ и СССР на 18 септември 1987, в резултат от срещите между Горбачов и Рейгън в Рейкявик, където основното внимание бе насочено към постепенния демонтаж на "междинните" ядрени сили, т.е. ракетите със среден и малък обсег (под 5500 км). Следва да признаем, че този вид оръжие (погрешно обозначен тогава като "евроракети", под предлог, че руските пускови установки, базирани по западните склонове на Урал, представляват заплаха за най-големите европейски столици) всъщност е изключително ръзнообразно. То обединява "междинните ядрени сили" и по-точно всички ракети с обсег от 1000 до 5500 км; "ядрените сили с малъг обсег" (от 500 до 1000 км), както и "ядрените сили с изключително малък обсег", т.е. под 500 км. Вашингтонското споразумение съкрати значително броя на тези опасни ракети и това наистина е негова голяма заслуга.

Още по онова време обаче, вече бяха налице редица нови опасности: оказа се, че нищо не пречи атомните подводници да бъдат снабдени с крилати ракети. В резултат, Вашингонският договор позволи демонтирането на 7-8% от ядрените сили на двете свръхдържави. В края на действието на договора бяха унищожени общо 2692 ракети - 1846 руски и 846 американски.

Положителна роля изигра и Парижката среща на върха през ноември 1990 както и Договорът за пълната и всеобхватна забрана на ядрените опити от 24 септември 1996, забраняващ четири вида ядрени изпитания: в атмосферата и извън нея, а също подводните и подземните. Той беше подписан от петимата постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН. Индия пък се въздържа. Но, за да влезе в сила, договорът трябваше да бъде ратифициран от 44-те държави, разполагащи с ядрени реактор. На 6 април 1996 Лондон и Париж станаха първите двама членове на ядрения клуб, които го ратифицираха, след като, през 1995, Франция осъществи осемте си последни ядрени изпитания в южната част на Тихия океан. През 2019 договорът беше подписан от 183 държави, а 28 вече са го ратифицирали. От 44-те пряко заинтересовани страни, три все още не са го подписали: Индия, Пакистан и Северна Корея. На свой ред, Израел, Иран, САЩ, Египет и Китай са го подписали, но не са го ратифицирали.

Възраждането на надпреварата във въоръжаването и новата студена война

САЩ, които продължават да демонизират Русия, която сравняват с тоталитарния СССР, възраждайки най-лошите традиции от ерата на студената война, нарушиха Основополагащия акт Русия-НАТО от 1997, предвиждащ отказ от интеграцията на държавите от бившия Варшавски пакт в Северноатлантическия алианс. Вместо да положат усилия за формирането на "общозападен" съюз с участието на Русия, пред лицето на китайската и ислямистката заплахи, вашингтонските стратези постоянно елиминираха Русия от западното пространство и продължиха да обкръжават руския "хартленд", разширявайки присъствието на НАТО в източна посока, включително в т.нар. "близка чужбина" на Москва: Прибалтика, Румъния, Полша, бивша Югославия и България, без да изключваме и Украйна.

Безкрайното разширяване на НАТО на изток и евроатлантическата подкрепа за бунтовете и за антируската опозиция в Грузия, Украйна, Киргизстан и т.н. доведоха да това, че отношението на Москва към Запада стана още по-враждебно, отколкото в края на студената война. Тази стратегия, целяща обкръжаването на Русия и лишаването и от достъп до топлите морета, а след това и откъсването и от европейския газов пазар, се осъществява от средата на 2000-те години насам (примерите за това са повече от достатъчно: "цветните" и "кадифени" революции в Украйна и Грузия, ескалиращите санкции срещу Русия и т.н.). В крайна сметка, всичко това се превърна в саsus belli за Москва. В отговор, Русия, начело със своя президент Путин, укрепи сътрудничеството си с всички врагове на Запада: Китай, Северна Корея, Венецуела, Иран...

Краят на споразуменията

Пряка, при това драматична, последица от новата студена война за колективната сигурност и за "старата Европа" беше излизането на САЩ от многобройните споразумения за отказ от нанасяне на военни удари, от договорите за неразпространение на ядреното и балистично оръжие и за неразпространение на конвенционалните въоръжения и т.н.

Всичко това позволи на Вашингтон, в рамките на възобновената надпревара във въоръжаването, да си върне свободата на маневриране не само по отношение на Русия, но и на Китай. На практика, китайците на са обвързани с никакъв договор за разоръжаване и нищо не им пречи да развиват мащабно своето ядрено и конвенционално въоръжение. Ясно е, че след излизането на САЩ от основните договори за разоръжаване и контрол на въоръженията и последвалата реакция на Русия, както и на фона на напрежението в Украйна, Близкия Изток и Сирия, конфликтите между двете свръхдържави, включително ядрените, се оказват по-вероятни, от когато и да било преди.

Кой е най-големия губещ от подобно развитие? Завръщането на конфликтите между държавите засегна най-вече Европа, този традиционен театър на големите сблъсъци между Русия и НАТО. Впрочем, новата нестабилност засегна и Близкия Изток (руската и американската армия си противостоят в Сирия), Балтийско море, Южнокитайско море и Азия.

Именно Азия е регионът с най-много държави, разполагащи с ядрено оръжие: Израел, Китай, Северна Корея, Пакистан и Индия. Само месец след решението на Доналд Тръмп да оттегли САЩ от Договора за ракетите със среден и малък обсег (ДРМСО) през август 2019, Вашингтон проведе изпитания на балистична ракета със среден обсег, поразила цел на разстояние над 500 км. Русия реагира моментално, като - подобно на Китай - остро разкритикува САЩ заради систематичните им опити да постигнат военно превъзходство, рискувайки да възродят глобалната напревара във въоръжаването. След 2010, посредством НАТО, Съединените щати създадоха своеобразна глобална архитектура на противоракетната отбрана в Европа (ПРО), която вече обхваща всички страни членки на Северноатлантическия алианс. По този начин американците обкръжиха Русия с антиракетни системи, твърдейки първоначално, че те са насочени ...срещу Иран. Всъшност, целта им е да направят невъзможен ответния руски удар в случай на ядрена атака от страна на НАТО. През 2014 САЩ укрепиха тази система, използвайки присъединяването на Крим към Русия като предлог за разполагане на допълнителни системи въоръжения.

"Авангардният" отговор на руснаците

Краят на тази надпревара във въоръжаването не се вижда, тъй като в отговор руснаците създадоха собствени системи за защита, включително съвременните свръхзвукови ракети "Авангард". Тази ракета, която бе изпитана през 2018 и беше приета на въоръжение през декември 2019 (точно когато беше деносиран ДРМСО), притежава изключителни възможности - средната и скорост е 20 М и тя може да доставя ядрени заряди с мощност 2 мегатона. Освен това тези ракети могат да летят на изключително малка височина, което затруднява тяхното откриване и забавя реакцията на противника. Тоест, те могат да унищожават междуконтиненталните му ракети директно в пусковите шахти, поставяйки под въпрос ефективността на отбраната на НАТО. Както е известно, Владимир Путин много се гордее с факта, че "никой, освен Русия, не притежава свръхзвуково оръжие". Впрочем, преди това руснаците създадоха и междуконтиненталната балистична ракета "Сатана-2" или "РС-28 Сармат", която също е много трудна за откриване и може да опустоши напълно територия с размерите на Франция само за няколко секунди.

Истината е, че Вашингтон дълго се подготвяше за директна конфронтация с Русия, при това го правеше съвсем официално, доказателство за което бе програмата на военните учения "Defender 2020", целяща отработването на ответни действия в случай на нападение срещу страна членка на НАТО. В тях участваха 37 хиляди военни, включително 20 000 американци, а бюджетът им бе 315 млн. евро - при това тази цифра беше значително съкратена заради пандемията (в резултат пристигнаха едва 6000 американски военни). При всички случаи обаче, това много ясно показва целите на Вашингтон: да демонстрира доминацията си в Европа и заплахите по отношение на Русия, която - за нещастие на европейската сигурност - в крайна сметка си направи необходимите изводи и вече демонстрира крайна ожесточеност срещу Запада. Неслучайно в края на февруари 2022 говорителят на рускиото Външно министерство Мария Захарова определи ситуацията като "преминаване на точката, от която няма връщане назад" в отношенията между Русия и Запада.

Преломната точка

Проблемът обаче е, че концентрирайки се от 2000-те години насам, върху "руския враг" и отказвайки се от каквито и да било опити за приобщаване на Русия и то при положение, че Москва беше готова за това и дори сама го предлагаше, НАТО изглежда забрави за Китай, който, в дългосрочна перспектива, представлява далеч по-опасен съперник на Запада. От икономическа и стратегическа гледна точка, Китай е много по-опасен отколкото Русия (която е сравнително слаба). Само след няколко години китайците ще превъзхождат американските въоръжени сили в случай на конфликт в Тихия океан. Разглеждайки Русия и Близкия Изток като приоритет, САЩ сериозно влошиха възможностите си да се справят с Китай. Освен това, повечето американски военни бази в западната част на Тихия океан не разполагат с добра отбранителна инфраструктура и са доста уязвими. Накрая, не бива да забравяме, че ядреният Китай разполага и с най-голямата армия в света, наброявяща над два милиона готови за бой военни (плюс 800 000 запасняци), както и военен бюджет, който е почти три пъти по-голям от руския (172 млрд. евро срещу 64 млрд.). Освен това, Китай инвестира огромни средства за създаването на свръхточни балистични ракети. Дори ако приемем, че американската военна мощ все още изглежда достатъчно внушителна, в съвременния,  трансформиращ се свят, силовият баланс може много бързо да се промени и то не в полза на САЩ.

Също както и Русия, Китай разработва свръхзвукови оръжия, както и разнообразни средства за водене на кибервойни, и постигна забележителни успехи в сферата на изкуствения интелект, където възможностите му вероятно вече са по-големи от тези на САЩ, например в областта на квантовите изчисления.

Много често зад един враг се крие друг - много по-силен и опасен. Обозначавайки Русия като основния си противник след разпадането на СССР, НАТО в крайна сметка съдейства за това, тя действително да се превърне в такъв. Истината е, че сегашните действия на руснаците, включително войната в Украйна, са просто отговор на разполагането на въоръжени сили и ракетни оръжия на държавите от НАТО в непосредствена близост до границите на Руската Федерация.

* Авторът е професор по геополитика и международни отношения в IPAG Business school и анализатор на Atlantico