Космическата геополитика

Пространството е основна геополитическа категория, като първоначално тя включва само средата, в която съществува и се развива държавата. Постепенно обаче, тази категория започва да покрива и други среди, които не са пряко свързани с територията на държавата и в които е налице влияние на едни или други играчи. През цялата история на човечеството държавите се стремят да променят контролираното от тях пространство. В резултат възникват колониални империи, обхващащи и други континенти, създават се военни алианси и политико-икономически съюзи, възниква възможността на територията на други държави да бъдат разполагани стратегически важни обекти (военни бази, системи за противовъздушна и противоракетна отбрана, радари и т.н.). Държавите се стремят да разширят „жизненото си пространство”, т.е. да могат да влияят и извън пределите на собствената си територия.

Според класическата геополитика, динамиката на политическите процеси на международната сцена се обуславя от противоречието между интересите на държавите, които в исторически план спадат към две различни групи: сухопътни и морски държави. Пространството влияе върху формирането на манталитета, ценностите и, в крайна сметка, върху формулирането на националните интереси и изграждането на външнополитическите стратегии. Именно пространството определя, какви ресурси би могла да използва държавата за своето развитие и подобряване на международните си позиции. През ХХ век обаче, в понятието за пространство се извършват радикални промени.

Космосът като геополитически пространство

Както посочва германският геополитик Карл Шмит в класическия си труд „Земята и морето”, именно тогава към сушата и морето се добавя и трета, покорена от човечеството сфера – въздушната. Тоест, пространството става триизмерно, а човечеството се изправа пред непозната до този момент перспектива, която му осигурява нова възможност за достъп да контролираните от неговите съперници пространства. Самият Шмит обаче не се ангажира със задълбочена оценка на значението на въздушното пространство, тъй като по онова време анализите по темата се съпътстват от множество недоказани хипотези и недостатъчно аргументирани предположения. Логиката сочи, че геополитиката се основава на анализа само на онази среда, която е свързана с планетата Земя и в този смисъл, космосът, особено извън пределите на атмосферата, не може безусловно да се възприема като „земно пространство”.

От друга страна обаче, космосът е обвързан със Земата, а космическата активност е възможна само при наличието на определени инфраструктурни обекти на повърността на планетата. Тоест, докато границите на „усвоения” от човечеството космос остават обозрими, са налице достатъчно основания да смятаме и космоса за част от геополитическото пространство. Впрочем, от момента на лансирането на теорията на противопоставянето между морските и сухопътните държави, радикално се променя и отношението към морето, което се трансформира в пространство, в резултат от което, както посочва Карл Шмит, изчезва „предишният номос на земята”, а заедно с него и основата за господството на морските държави. От друга страна, според конфликтологията, промяната на условията на съществуване на някой от участниците в конфликта води до трансформирането на самия конфликт. В същото време, не може да се говори за прекратяване на конфликта, докато липсва ясна оценка за изместването на интересите и влиянието на сухопътнити и морските държави към новото пространствено измерение (в случая, космическото). Обикновено се смята, че морските държави разглежат въздушното пространство като подобно на морското и това им дава основание да претендират за лидерство в него. От друга страна обаче, измежду големите космически сили, именно Съветският съюз, който беше класическа сухопътна държава, първи навлезе в космоса. За трета космическа сила пък се смята Китай, който доскоро също се възприемаще като традиционен представител на сухопътните държави. Тоест, за доминация в космоса еднакво активно претендират и се борят както морските, така и сухопътните държави. В същото време, географският детерминизъм се проявява и тук.

Очевидни предимства имат страните, разположени близо до екватора, които разполагат с голяма територия и излаз към морските пространства. Ако притежават икономически и технологични ресурси, те получават възможност да провеждат самостоятелна космическа политика, т.е. да изстрелват ракети и спътници от собствени космодруми. В същото време не им се налага да подписват международни споразумения със съседните държави, на чиято територия биха могли да попаднат неизгорелите в атмосферата остатъци от ракетното гориво и степените на ракетите. Тоест, тези държави разполагат със свободата да избират партньорите си за съвместни проекти в новото пространство.

Положението на конкретната страна в сферата на изследването и усвояването на космоса е фактор, който пряко влияе върху международната ситуация. Това се дължи на допълнителните възможности за разпространение на геополитическото влияние и запазване на контрола върху стратегически важните обекти на суша и по море, което осигурява завоюването на космическото пространство и разполагането там на спътници и орбитални станции. Именно чрез усвояването на космоса държавите, които не разполагат с голямо влияние в „земната” геополитика, могат да се сдобият с допълнително влияние и да се наредят сред лидерите в глобалната политика. Възможностите на космоса се оценяват толкова високо, че в аналитичните среди понякога се използва терминът „космокрация”, т.е. власт, идваща от контрола на космическото пространство. В същото време обаче, от правна гледна точка, това пространство, както и космическите обекти, се смятат за „достояние на цялото човечество”. Тази мярка, т.е. взаимноизгодното сдържане, следва да попречи на сблъсъка между интересите в борбата за новото пространство и присвояването от една държава, или група от държави, на правата за осъществяване на активност в космоса. В космическата среда понятието „борба за жизнено пространство” е също толкова актуално, колкото и в другите, вече освоени от човечеството. Държавите се стремят да заявят пред света правата си за дял от космическото пространство. В тази връзка постоянно се отчитат „дяловете” на най-големите играчи в тази сфера, както и на бюджетите на тяхната космическа активност. И въз основа на това се правят изводи за текущото военно-политическо, икономическо и геополитическо глобално лидерство.

В същото време обаче, броят на претендентите за участие в подялбата на печалбите от усвояването на космоса постоянно нараства. Което означава, че държавите от „Големия космически клуб” едва ли ще запазят лидерските си позиции още дълго. Очевидната тенденция към формиране на многополюсен свят и ерозията на модела на американо- и евроцентричния свят означава, че тази тенденция се проектира директно върху новите измерения на пространстото, усвоявани от човечеството.

Тоест, наближава времето, когато балансът между държавите от „Сушата” и „Морето” ще се трансформира в баланс между евроатлантическите и азиатските или между развитите и развиващите се държави.

Глобалната космическа надпревара

В съвременния свят, който е подложен на дълбоки трансформации, съпроводени от безпрецедентни промени на властовите парадигми, великите държави се стремят да укрепят екстериториалния си суверенитет, за да наложат превъзходството и да си осигурят средства за стратегически ребаланс на силите. В този смисъл, космосът се превръща в арена на борба в редица сфери: икономическата, научната, военната, както и геостратегическата.

Надпреварата в космоса ще определи силовия баланс, в чиито рамки ще се формират нови политически, икономически и военни доктрини, в качеството им на определящ фактор за стратегическото влияние на държавите. Американската космическа доктрина например, несъмнено ще акцентира вниманието си върху международните отношения.

Но наред с геостратегическото предизвикателство на космоса и свързаните с него сфери на конкуренция, през следващите двайсетина години светът ще се гради, освен всичко друго, и на международното сътрудничество в космическото пространство. Космическите амбиции на отделните държави обаче, невинаги се основават само на стратегическата необходимост от проучване и експлоатация на критично важните ресурси, разположени в космоса и особено на Луната. Земният спътник най-вероятно ще се превърне в зона на космическа надпревара в зависимост от оперативните възможности на силите, претендиращи за хегемония в тази сфера. И след като навремето появата на ядреното оръжие радикално променя света, космосът несъмнено ще се окаже следващото ново пространство на геополитическа конкуренция.

Космосът е основното бъдещо поле на икономическа конкуренция, победителят в която ще утвърди доминацията си в редица стратегически сфери, включително отбраната, астронавтиката и технологията на производството на ракети-носители, системи за наблюдение и орбитални системи.

Вече съществуващите специални стратегии, както и онези, които все още се разработват, ще променят възприемането на мощта на някои държави и алианси и най-вече на САЩ, Русия, Китай и ЕС.

Тази ожесточена конкуренция обаче, ще си остане асиметрична, предвид средствата, използвани за определяне на бъдещите пространствени граници. Тук следва да напомня, че космосът вече беше придобил изключително важно значение още по време на студената война и, че началото на глобалната космическа политика беше поставено от Съветския съюз в края на 50-те години на ХХ век, което му позволи, поне в зората на битката за усвояване на космоса, да вземе аванс пред САЩ. Междувременно, усъвършенстването на въоръженията, в комбинация с използването на бомбардировачи за далечни разстояния, способни да достигат цели в на други континенти, поставя началото на безпрецедентна надпревара в тази сфера между двете суперсили. След изстрелвянето на първата съветска междуконтинентална ракета през август 1957, следва и изстрелването на първия в света космически спътник. Тази малка 80-килограмова сфера, излъчваща слаб радиосигнал, оказва толкова голямо внимание върху планетата, че New York Times определя случилото се като „технологичен Пърл Харбър”.

Ускорявайки темпото, през ноември 1957, Москва прави поредната демонстрация на глобална мощ, изстрелвайки в орбита втория си спътник, този пък с кучето Лайка на борда. Сред илюстрациите за предимството на Съветите в тази сфера са първата обиколка на Луната през 1959, изпращането на първия човек в космоса – Юрий Гагарин, както и на първата жена-космонавт Валентина Терешкова, през 1963.

Стремейки се да преодолеят тази геостратегически асиметрия, САЩ, на свой ред, мобилизират всичките си сили за завоюване на космоса. Сред примерите за това е изстрелването на спътника Explorer през 1958 и подписаният от президента Айзенхауер закон за създаването на Национално управление по въздухоплаване и изследване на космическото пространство (NASA). През 1961 пък, първият американски астронавт Алан Шепърд осъществява първия в света суборбитален полет, без да обикаля Земята.

Впоследствие американската стратегическа космическа автономия укрепва благодарение на совалката Friendship 7, но най-вече на космическата програма Appolo, поволила първият полет на астронавти до Луната през 1969, както и изстрелването на първия геостационарен телекомуникационен спътник Early bird.

Ескалирането на космическата надпревара

През 70-те години и след това космическата надпревара придобива съвършено нови измерения, засягайки и другите планети на Слънчевата система с използването на системи от космически сонди – съветската „Венера” и американската Viking. При това тя вече не се ограничава само със СССР и САЩ, а в нея се включват и други държави: Китай, ЕС, Индия, Япония, ОАЕ и дори частни компании, като Hyperloop, Space X и Tesla. Икономическият интерес също е огромен, което няма как да не се отрази върху овладяването на космоса. Възможността за откриването на нови природни ресурси с всички възможни последици за бъдещия технически прогрес, а това означава и за глобалната доминация, изостря напрежението и мотивира действията на различните участници за постигането на техните цели.

От тази гледна точка, създаването на Европейската космическа агенция (ESA), чиято цел е създаването, до 2030, на окололунната обитаема орбитална станция «Lunar Orbital Platform Gateway», представляваща своеобразен междинен хъб за зареждане, напълно се вписва в така очертаната перспектива.

В повече или по-малко близко бъдеще вероятно ще станем свидетели на появата на военни бази на Луната, при това снабдени с нови типове въоръжение. В това отношение, създаването на Космическите сили на САЩ от предишния президент Тръмп несъмнено е предвестник на формирането на нова геополитическа и стратегическа конфигурация, която ще промени концепцията за мощта и влиянието в международните отношения.

Космическата стратегия на НАТО

Както е известно, през януари 2022, Северноатлантическият алианс публикува собствена космическа доктрина. В документа се изтъква, че "потенциалните противници на НАТО разширяват своята космическа активност, увеличавайки по този начин възможностите си за трансфер на енергия на големи разстояние с повишена точност, скорост и ефективност. Освен това, те използват космическия си потенциал за да следят движението на силите на НАТО и партньорите на алианса, както и провежданите от тях учения и други мероприятия. Спътниковата навигация и комерсиалните услуги също се използват за планиране и определяне на целите на потенциалните противници, включително на недържавните субекти". Според авторите на доктрината, възможностите, разработвани от потенциалните противници, могат да бъдат използвани срещу Северноатлантическия алианс за постигане на следните цели: да подложат на риск достъпа на космически ресурси, поставяйки под въпрос способността на НАТО да осъществява решителни действия в условия на криза или конфликт; да ограничат или влошат възможностите за космическо базиране на НАТО и съюзниците на пакта, които са критично важни за управлението на бойното пространство и ситуационната осведоменост, както и способността им да действат ефективно в условията на криза или конфликт; да оказват въздействия варху космическите системи на съюзницитие, нанасяйки вреда или ерозирайки нормалния икономически и обществен живот и нарушавайки принципа за свободно използване на космоса, които обаче са под праговите значения на заплахата и използването на сила, въоръженото нападения или агресията.

Макар че не се посочва, кои точно са противниците на НАТО в космоса, очевидно е, че се има предвид най-вече Русия, доколкото Китай е отдалечен географски от зоната на отговорност на пакта и все още не е в открита конфронтация с него. В същото време обаче се премълчава, че Москва традиционно се обявав против милитаризацията на космоса, предлагайки това да бъде обвързано със съответното споразумение.

Анализът на новата стратегия показва, че подходът на НАТО към космоса ще акцентира върху следните ключови цели.

Интеграцията на космическите и свързаните с космоса съображения при изпълнението на основните задачи на пакта: колективната отбрана, управлението на кризи и, при нужда, на безопасността на основата на сътрудничеството.

Създаването на форум за военно-политически консултации и обмен на информация за съответните космически разработки, свързани със сдържането и отбраната, с цел Северноатлантическият алианс да бъде информиран за ситуацията, вземането на решения, готовността и управлението на позициита на пакта в целия спектър на конфликти. Подобни консултации биха могли да касаят заплахите, предизвикателствата, уязвимите места и възможностите, както и развитието на правните и поведенчески норми, формулирани на други форуми.

Гарантиране на ефективното предоставяне на космическа подкрепа и въздействие върху операциите, мисиите и другите видове активност на НАТО.

Съдействие за постигането на оперативна съвместимост и за взаимодействието между космическите услуги, продукти и възможности на съюзниците.

Космосът следва да се разглежда като интегрална част от широкия подход на Северноатлантическия алианс към сдържането и отбраната, използващ целия наличен инструментариум на НАТО за да му осигури максимално широк спектър от възможности за реагиране на всякакви заплахи, без оглед откъде идват те. За да може да реализира очертаните по-горе цели, алиансът планира предприемането на следните действия.

Ще бъдат разгледани и представени за одобрение на Съвета на НАТО редица потенциални варианти, касаещи целия спектър от конфликти - за сдържане и защита от заплахи или атаки срещу космическите системи на сьюзниците, в зависимост от обстоятелствата и в съответствие с принципите, заложени в основите на тази политика.

Ще се формулира общо разбиране по такива ключови въпроси като ролята на космоса при различните кризи или конфликти.

Занапред, в рамките на усилията за повишаване на готовността и способността на Северноатлантическия алианс да действа решително във всички оперативни сфери (сухопътна, морска, въздушна и кибернетична), пактът ще отчита ролята на космоса като ключов фактор, способстващ за укрепване на позиците в тези сфери, а също за интегрираната противовъздушна и противоракетна отбрана на НАТО и заинтересованите съюзници, както и за ядреното сдържане.

Докато гарантирането на устойчивостта и жизнеспособността на космическите системи на съюзниците се разглежда като отговорност на съответните национални правителства, НАТО се ангажира да търси пътища за повишаване на устойчиността на въздействия от космоса в рамките на целия алианс, включително чрез обмяната на челен опит и използване на "излишния" космически потенциал на съюзниците за увеличаване числеността на войските на пакта.

Накрая, ще бъдат разработени ръководни принципи относно гарантирането на достъпа на НАТО до космически данни, продукти, услуги и възможности.

Според мнозина експерти, следващият етап в реализацията на космическата стратегия на алианса ще бъде задължителната милитаризация на космичекото пространство, което най-вероятно ще се осъществи тайно и ще стане ясно за света едва постфактум.

Сред причините за нежеланието на съюзниците да обсъждат публично военно-космическите проблеми и, че, с изключение на Франция и Великобритания, много европейски държави традиционно или изпитват дълбоки съмнения, или открито се противопоставят на концепцията за водене на бойни действия в космоса, особено ако са настъпателни. Това накара и генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг да заяви през август 2019, че обявяването на космоса за оперативна зона на съюзниците от пакта "не е свързано с милитаризацията на космическото пространство". Ето защо е най-вероятно именно Париж и Лондон да лансират една по-агресивна космическа стратегия в рамките на групата европейски членки на НАТО. Впрочем, възможно е в подобна инициатива да се включи и Германия.

Ще припомня, че Франция (в началото на 2020) и Германия (в края на 2019) се присъединиха към Инициативата за комбинирани космически операции на САЩ (Combined Space Operations initiative). Тя беше лансирана от Пентагона още през 2014, а след създаването на американските Космически войски се реализира под тяхната егида. На практика, както отбелязаха още преди две години американските медии, това означава разширяване на прословутата разузнавателна общност "Пет очи".

И така, през ноември 2019 НАТО обяви космоса за своя оперативна зона, което следва да осигури възприемането на координиран подход към интеграцията на космическото пространство в общата стратегия за сдържане и отбрана на алианса. А през октомври 2020 НАТО създаде собствен Космически център, към Въздушното командване на пакта в Рамщайн, Германия. Впрочем, подобен космически център на НАТО ще бъде създаден и във френския град Тулуза (където се намира и френското космическо командване). През 2021 Франция проведе и първите многонационални военно-космически учения AsterX с участието на Германия, Италия и САЩ, което ознаменува усилията на Париж за модернизиране на въоръжените си сили с цел адекватното противодействие на заплахите през ХХІ век. Те илюстрираха намерението на френското правителство да достигне по-високо ниво на стратегически възможности за да е в състояние да се противапостави на всяко бъдещо предизвикателство, свързано с космоса (досега французите бяха участници в провежданите под егидата на САЩ космически военни игри).

Ученията AsterX се проведоха в Тулуза през март 2021 и бяха квалифицирани от шефа на френското космическо командване генерал Мишел Фридлинг, като "стрес-тест" за процесите и системите на командването. В рамките на това тактическо учение беше имитирана глобална криза, включваща 18 различни космически събития и сценарии - от атака срещу френски спътник до натрупването на "космически боклук", застрашаваш цивилното население, и заглушаването на спътниковата връзка на съюзниците.

Подобно развитие на ситуацията несъмнено е изгодно за САЩ, най-малкото, защото занапред обвиненията за милитаризиране на космоса вече няма да бъдат отправяни само към Вашингтон, но и към останалите членове на Севернотлантическия алианс, въпреки че само неколцина от тях са ангажирани с това. Що се отнася до Брюксел, тамошните "еврократи" вероятно ще се оправдаят с необходимостта от подобряване на колективната отбрана и защитата от потенциалните противници на НАТО.

Заключение

На фона на всичко казано дотук, се налага изводът, че  водещите играчи в космическата сфера следва да преразгледат самите принципи на сътрудничеството и противопоставянето в космоса. В техен интерес е да предложат на света нов модел на развитие. В противен случай тези държави ще бъдат принудени прогресивно да увеличават разходите за космическата си активност, опитвайки се да съхранят позициите си и да защитят своите интереси в противопоставянето с играчите, които едва сега откриват за себе си ползата от използването на новото пространствено измерение и имат предимството да се включат в играта от едно много по-високо ниво, в сравнение с ветераните в космическата надпревара. От това, дали в тази сфера ще се формират някакви нови блокове и какво точно ще представляват, до голяма степен, зависи и развитието на "традиционните" международни отношения.

От друга страна, да се премине от епохата на съперничество към епоха на глобално сътрудничество в космоса не е чак толкова невъзможна задача. Историята показва, че светът, на практика, отдавна е готов за подобен преход в своето развитие. Както е известно, сред най-ярките прояви на студената война е съперничеството между двете следвоенни свръхдържави - САЩ и СССР - в космоса. Всеки от играчите се стреми въз основа на космическите си постижения и усвояването на нови и недостъпни дотогава предели, да докаже превъзходството на собствения и социален и икономически модел. Така, в програмните документи на съветското правителство, сред основните цели на страната в космоса се посочват "укрепването на позициите на световната социалистическа система" и "използването на резултатите от космическата програма в интерес на идеологическа борба и повишаването на престижа на Съветския съюз сред световното обществено мнение". Още през 60-те години на ХХ век обаче става очевидно, че - стремейки се да заемат свободните ниши в сферата на космическите изследвания - СССР и САЩ избягват прякото съперничество. САЩ например, акцентират върху развитието на технологиите, докато Съветите - върху изследването на човешките възможности. Така, сред най-важните американски постижения в периода 1957-1985 е първият активен комуникационен спътник, полетите на астронавти до Луната, орбиталната слънчева обсерватория на околоземна орбита и първите снимки на повърхността на Марс, а сред съветските - първият полет на човек в космоса, първата жена в космоса, излизането на човек в открития космос и най-продължителният космически престой. Всъщност, това разпределяне на сферите на интереси и отговорности дава на света много повече, отколкото прекият сблъсък в една, единствена област. Примерът на свръхдържавите е последван и от останалите участници в космическата активност. Франция например, в периода 1965-1970, си поставя за цел "да си осигури лидерски позиции в онези сфери на астронавтиката, които са останали извън вниманието на СССР и САЩ".

Следва да имаме предвид, че космосът традиционно е сфера и символ на глобалното противопоставяне, като успехите в усвояването му представляват нагледна илюстрация за нивото на развитие на науката, техниката и икономиката, демонстрирайки по този начин ефективността на един или друг модел на обществено и политическо устройство, както и на системата от ценности, заложена в неговата основа. За съжаление обаче, в съвременния свят тази конкуренция рязко се изостри.

Определянето на сферите на сътрудничество и стремежът да се избягват сблъсъците могат да се окажат първата предварителна стъпка към формулирането на нова, наистина глобална програма за космически изследвания. Участието в нея следва да бъде достъпно за всички учени от която и да било страна по света. В противен случай, "приватизацията", от страна на водещите космически държави, на основните стратегически сфери: планирането, управлението и контрола, могат да поставят началото но нова ескалация на съперничеството в космоса.

* Българско геополитическо дружество