Светът в ерата на „студената гореща война”

Той съществено се различава от предишната „студена война”, в чиито рамки военното противопоставяне между двете свръхдържави винаги беше опосредствено: водеха се въоръжени конфликти между техните съюзници там, където интересите на свръхдържавите се пресичаха в различните региони на света, но никога – непосредствено по самите граници между двата блока. Нито по своите мащаби, нито по интензивността си, тези конфликти не представляваха екзистенциална заплаха за свръхдържавите. Те не бяха в състояние да провокира пряк въоръжен сблъсък между блоковете. Следва да се отбележи, че това състояние на нещата не беше случайно, а по-скоро отразяваше сблъсъка между противоположните стратегически планове на свръхдържавите, отчитайки в същото време съществуващите рискове от директна конфронтация, която те се стремяха да избегнат. Така беше например, по време на войната в Корея, когато САЩ, след като преценяват всички аргументи pro y contra, се отказват от идеята да използват атомно оръжие за постигането на локални цели. Днес Москва осъществява т.нар. „специална военна операция” в Украйна за да отстрани един проблем, който в течение на няколко години определяше като екзистенциална заплаха от страна на САЩ и НАТО, а именно – доставката на всевъзможни видове въоръжения и висококвалифициран военен персонал (който при това е възпитан в духа на стратегическата философия, разглеждаща Русия като основен враг) на една културно и исторически свързана с Русия територия, разположена непосредствено до руските граници.

По време на Карибската криза през 1962 заплахата за начало на световна война с използване на ядрено оръжие се оказа ефективен (макар и рискован) фактор за деескалация на глобалното напрежение. В онези условия, които мнозина историци определят като една от най-опасните международни ситуации за цялото съществуване на човечеството, Съветският съюз и САЩ, се ръководеха не толкова от някакви формални норми на международното право, колкото от ясното осъзнаване на последиците от ядрената война и отговорността им за възможния глобален апокалипсис. Именно първоначалното отсъствие на това осъзнаване води двете свръхсили до ръба на пропастта. Но, след като все пак разбират последиците от случващото се, те са принудени да потърсят и намерят взаимноприемлив компромис.

Необходимостта от повече здрав  разуми

Също както през 1962, днес е налице остра необходимост да се апелира към здравия разум на влезлите в конфликт ядрени свръхдържави (Русия и САЩ) както за да се подобри сегашната ситуация в Украйна, така и предвид обоснованите искания на Русия да получи гаранции за своята сигурност. Тези искания включват гаранции за неразполагане, от страна на други държави, на настъпателни въоръжения в близост до руските граници, отказ от по-нататъшно разширяване на НАТО към западната граница на Русия и изтегляне войските на тази антируска „отбранителна” организация поне до границите от 1997 (което разбира се не означава излизане на страните, присъединили си след тази дата към пакта от неговия състав). В момента блокът НАТО вече е навлязъл доста дълбоко в бившата съветска територия – в републиките от някогашната съветска Прибалтика. За разлика от Украйна обаче, тези държави не представляват сериозна заплаха за Руската Федерация, защото не разполагат с потенциал за производството както на конвенционално, така и на ядрено оръжие.

Тези изисквания се разглеждат от политическото, дипломатическо и военно ръководство на Русия не само като рационални, но и на практика съвпадат с изискванията, първоначално представени от САЩ по време на Карибската криза. Отказът на Вашингтон да удовлетвори исканията на Москва създава впечатление, че американците са склонни напълно да забравят за „Доктрината Монро”, когато става дума за собственото им поведение в близост до руските граници. Налице е продължаващо разгръщане на американски войски в Централна и Източна Европа и съзнателно поощряване на антируските режими по периферията на Русия, именно защото са антируски настроени. Този подход изглежда се одобрява от американския елит, като ефективен начин Русия да бъде държана в постоянно напрежение. В тази връзка би било интересно да си представим реакцията на Вашингтон днес, ако Москва внезапно реши да се върне към времената на Карибската криза, разполагайки системи настъпателно въоръжение, както и антиамерикански въоръжени групировки по южната или северна граница на САЩ. Придържането към подобна линия, която в Русия оценяват като очевидно прилагане на дипломатически и военни двойни стандарти, не само нанася сериозна вреда на международната сигурност, но и поставя Москва в ситуация, в която тя се чувства притисната до стената и няма друг избор, освен да се ориентира към разглеждането на още по-радикални инициативи, способни в крайна сметка да доведат до световна война, с цел отношението на Запада към нейните потребности и императиви да стане по-сериозно.

Редица влиятелни фигури в САЩ (включително мнозина конгресмени, т.нар. експерти по Русия, журналисти и високопоставени военни от резерва) безотговорно призовават към, на практика, директна война с руснаците, без да осъзнават, че заиграването с ядрената война означава да се заиграваш с унищожаването на човечеството. Възможно е обаче, те да не са искрени. Възможно е, в своите „ултрапатриотарски” декларации, въпросните политици да се ръководят най-вече от собствения си циничен опортюнизъм, в навечерието на ключовите междинни избори в САЩ през есента на 2022. Възможно е също, военно-индустриалният комплекс да се ръководи от желанието да получава все повече средства от бюджета за невероятно печелившата надпревара във въоръженията. На фона на подобен цинизъм, едва ли следва да се изненадваме, че станахме свидетели дори на публично отправен призив за убийството на руския президент. Както е известно, по време на участието си в шоуо на Шон Ханити във Fox News влиятелният сенатор Линдзи Греъм (републиканец от Южна Каролина) заяви: „Единственият начин да бъде сложен край на ескалацията на кризата, провокирана от военната интервенция на Русия в Украйна е, политическите съюзници на Путин да убият руския диктатор”. Интересно е, че подобно заявление на един от най-влиятелните и високопоставени сенатори не се превърна в сензация в САЩ, нито породи спорове, макар че ако беше си позволил същото по адрес на своя собствен президент, това незабавно би довело до ареста и отстраняването му от длъжност. Именно този тип безразсъдна безотговорност (и общественото безразличие към нея) следва да бъде преодоляна, ако някой ден отново се върнем към рационалната и премислена дипломация между двете велики държави.

Неслучайно, именно заради този подход към международните проблеми, отношенията между САЩ и Китай също могат бързо и опасно да бъдат дестабилизирани. По време на посещението си в Тайван бившият държавен секретар на САЩ Майкъл Помпео (eдин от най-радикалните „ястреби” сред съветнниците на Доналд Тръмп) призова да бъде призната независимостта на острова от Китай: „Смятам, че правителството на САЩ следва незабавно [...] да предложи на Тайван дипломатическо признание като свободна и суверенна държава”. Логично е да се предположи, че ако бъде пресечена „червената линия”, свързана с Тайван,  Китай ще вземе решение да гарантира единството на страната с военни средства. Тоест, отново ще възникне възможност за избухване на световна война, само заради готовността на САЩ да правят заявления, демонстриращи очевидното игнориране на проблемите със сигурността на държавите, с които те би трябвало да поддържат стабилен съюз. Вместо това, САЩ, както изглежда, са по-склонни към антагонизъм, отколкото към консенсус. В потвърждение на тази тенденция, Китай дори бива заплашван със сурови мерки заради отказа да се присъедини към американските санкции срещу Русия. В частност, съветникът на президента по националната сигурност Джейк Съливан предупреди Пекин, че ще се сблъска с последици, ако помогне на Москва да избегне твърдите санкции във връзка с войната в Украйна. Според него: „Няма да позволим това да продължава, нито ще позволим Русия да получи спасителен пояс от тези икономически санкции, от която и да била държава и от когото и да било в света”.

Върхът на айсберга?

Трудно  е да си го представим, но, както изглежда, реакцията на САЩ на проблемите със сигурността на Русия и Китай (Украйна и Тайван са само върха на айсберга от далеч по-сериозни заплахи) се изчерпва с това двете страни да бъдат принудени да действат против собствените си интереси. Можем ли да очакваме обаче, че подобно мислене ще доведе до нещо друго, освен до изостряне на конфликта? Разбира се, ядреният конфликт не е крайната цел на Вашингтон. Очевидно е обаче, че мишената е все по-тесния икономически и политически алианс между Русия и Китай. Вероятно, ако Вашингтон би бил в състояние да трансформира руските интереси така, че те повече да съответстват на американските, това би означавало превръщането на Русия в бъдещ еквивалент на днешна Украйна, т.е. де факто в инструмент на американското сдържане, създаващ съвместна ядрена заплаха, с цел да бъде предотвратено бързото развитие на Китай. Всъщност, антируският и антикитайски курс е само част от стратегията, целяща да гарантира американската доминация, въпреки, че световната общност става все по-сложна, тъй като на глобалната сцена излизат все по-мощни играчи. Можем ли да се надяваме да има мир, разчитайки, че Русия и Китай, които са подложени на все по-силен натиск от страна на Вашингтон, ще започнат да действат срещу интересите на собствената си сигурност и няма да прибягнат до ядрения вариант като крайно средство за самозащита? Страшно е да виждаме, до каква степен политиката на САЩ се основава на твърденията, че Владимир Путин е – от една страна – луд (оправдавайки мерките, които целят да го спрат в Украйна), а от друга е рационален (т.е. не бива да се безпокоим, че може да започне ядрена война).

През януари 2022 постоянните членове на Съвета за сигурност на ООН приеха „Съвместно заявление на лидерите на петте ядрени държави за предотвратяване на ядрена война и надпревара във въоръженията”, в което се отбелязва: „В ядрената война не може да има победители и такава война никога не трябва да бъде започвана”. Но, докато повечето хора в Украйна, Русия и съседните страни искат мирното разрешаване на въоръжения конфликт, Западът, както изглежда, не е склонен да реагира на опасенията на руснаците относно тяхната сигурност, просто защото тези опасения противоречат на интересите на американските елити. Милитаристката лудост може да доведе до много решения, които ше стимулират надпреварата във въоръжаването и ще направят Европа, много по-опасна, отколкото е днес. Сигурността може да бъде само взаимна, основаваща се на съответните договорени ангажименти и реални действия, създаващи атмосфера на взаимно доверие. За Москва, руската сигурност никога няма да представлява просто преосмислената сигурност на САЩ. Тоест, сигурността на Русия не може да се гради на антируска основа и Вашингтон не би следвало да го забравя.

Двете световни войни показаха, че многобройните конференции, взаимните обещания и споразумения, защитаващи сигурността на народите, както и международните огранизации, сами по себе си, не могат да спасят света от война. Още колко пъти ще си позволим да балансираме по изпънатото докрай въже на конфронтацията, преди човечеството най-сетне да „извади късмет” и падне от него? Наистина ли искаме да разберем отговора на този въпрос? До днес са написани множество фундаментални трудове, които показват несъвършенствата на системата на международната сигурност. Може би е необходимо да бъдат предложени нови правни механизми и дипломатически структури за регулиране на международните отношения в новите условия на конфликт. И това обаче няма да реши всички проблеми. Само ако успеем да адаптираме истинския характер на социално-икономическите и политически отношения към реалностите на ХХI век, укрепвайки тяхната социално-икономическа и демократична съставляваша като използваме за целта широк спектър от съвременни модерни технологии, ще можем да избегнем заплахата от световна война. Истина е, че не бива да игнорираме уроците от миналото. Длъжни сме обаче и да се освободим от догмите и парадигмите на това минало, които ни тласкат към същите стари модели на отношения и същите стари грешки. Именно заради този натиск на тъмните страници на историята преживяваме днес и украинската трагедия. Преходът към по-добро бъдеще на човечеството императивно изисква да се ориентираме към стратегиечското внедряване на иновациите заедно, а не да действаме един срещу друг. Това е и единственият изход от сегашната криза.

*Изпълнителен директор на Института за национална сигурност и военни изследвания на САЩ, преподавател в Държавния университет на Остин Пий, щата Тенеси

** Старши научен сътрудник в Института за актуални международни проблеми на Дипломатическата академия на Русия