В търсене на оптималната архитектура на европейската сигурност: ЕС, с или без НАТО?

Северноатлантическият договор изначално предполагаше не само военно, но и основаващо се на общите ценности политическо и икономическо сътрудничество (1), и посредством укрепването на този свой елемент НАТО постепенно се превърна в пълноценна общност за сигурност (2), способствайки за утвърждаване на доминиращата роля на САЩ след края на студената война.

Легенда: Подкрепа за армия на ЕС (% от населението)

Но, след като външнополитическото внимание на Вашингтон се измести първоначално към Близкия Изток, а след това към Азиатско-Тихоокеанския регион, в Алианса периодично се изострят центробежните тенденции, задълбочаващи се от неспособността на неговото ръководство да обоснове достатъчно убедително новите му задачи (3). Стратегическата концепция от 2010 (4), утвърдила т.нар. „тройно разширяване” на НАТО (на броя на членовете, спектъра на задачите и географския и обхват) (5), не доведе до консолидирането на организацията. Документът, който трябваше да „разтвори” свързаните с представите за собствената роля в рамките на пакта противоречия (6), обединявайки в едно нейния военен, икономически и идеологически компонент (7), вместо това изигра по-скоро дезориентираща роля. На този фон, нов импулс получиха проектите за укрепване на чисто европейската сигурност. През втората половина на 2010-те години идеята за „стратегическата автономия” на ЕС излезе на принципно ново равнище, поставяйки начало на сериозна трансформация на институциите, касаещи сигурността в Съюза.

В контекста на промяната на световния ред, динамиката в сферата на европейската сигурност се оказва още по-актуална за изследователите. В настоящата статия ще се опитам да сравня текушото състояие на системите за сигурност на ЕС и НАТО, за да оценя конкурентоспособността на европейския проект въз основа на концепцията за общностите за сигурност (8). В първата и част се обосновава избора на теоретични призми и се очертават основните категории за сравнение. Във втората, се разглежда текущият идеологически фон в качеството му на мобилизационен инструмент за развитието на общностите в рамките на НАТО и ЕС. Третата пък е посветена на ролята на институциите и институционалното взаимодействие за стимулиране на общи практики на двете обединения.

Сътрудничеството в сферата на сигурността в трансатлантическия регион: основните гледни точки

Доскоро не бяха правени опити за сравнение между НАТО и политиката на ЕС в сферата на отбраната и сигурността, на една и съща основа. Така, ако Северноатлантическият алианс се разглеждаше от позицията на най-различни подходи (през призмата на неореализма (9), теорията на алиансите (10), неоинституционализма (11), конструктивизма (12) и дори на британската школа (13)), при анализа на политиката на ЕС, по правило, се използваха неолибералните концепции (14), а неговата външнополитическа активност се интерпретираше като притежаваща нормативно-трансформационен характер (15).

Основният аналитичен недостатък на неореализма при оценката на външнополитическата активност на НАТО е пренебрегването на вътрешната динамика и изкушението центробежните тенденции в пакта да се обясняват с липсата на обща заплаха (16). В същото време обаче, достатъчно успешното формулиране на „руската заплаха” в периода между срещите на върха на алианса в Уелс (2014) и Варшава (2016) имаше само кратковременен сплотяващ ефект. Опитите за актуализиране на „китайската заплаха”, чието начало бе поставено на срещата на върха в Лондон през 2019 (17) и, които бяха затвърдени в доклада „НАТО 2030” за адаптиране на стратегическата концепция на пакта (18) и заключително комюнике на срещата на върха в Брюксел през 2021 (19), засега не формулират нов raison d’etre за алианса, а по-скоро представляват нов източник на противоречия.

Популярните по отношение на ЕС теории за интеграцията и комплексната взаимозависимост също губят актуалността си при анализа на външната му политика, която от 2016 насам очевидно се отдалечава от способността да формира стимули за трансформация в съседните на Съюза държави, възприемайки един по-политизиран и дори секюритизиран дневен ред (20).

За да сравня проектите за еволюция на институциите за сигурност в Европа, ще използвам концепцията за общностите за сигурност, която традиционнно се прилага при анализа на трансатлантическите отношения. Определена ценност в това отношение имат стадиалният подход към анализа на общностите, създаден от Емануел Адлер и Майкъл Бърнет, и концепцията за „професионалните общности” (communities of practice), чиито аспекти се изследват от Ийвар Норман, Емануел Адлер, Венсан Пулийо и други учени. Както НАТО, така и ЕС вече са натрупали достатъчен опит в развитието на своята отбрана, за да оценят, доколко те съответстват на конкретния етап и да очертаят факторите, способстващи или препятстващи издигането на общностите до следващото ниво.

Държавите формират общности за сигурност, ако не виждат дори потенциална възможност да разрешават с военни средства конфликтите помежду си (21). Този фундаментален принцип е присъщ и на двете обединения. В хода на развитието си общността преминава пред три етапа: етап на зараждане (nascent community), етап на възход (ascendant community) и етап на зрялата общност (mature community). За първия етап е необходимо наличието на структурна общност на страните членки, както и на външен импулс (промяна на условията на средата за тях) за формиране на общност (22). И двете обединения преминават през този етап: страните от ЕС и НАТО се смятат за развити демокрации и взаимносвърани участници в глобалните икономически, финансови и технологични процеси, т.е. необходимите структурни предпоставки са налице. Навремето, ролята на външен импулс за създаването на НАТО изиграва появата на обща заплаха в лицето на СССР, а по отношение на ЕС днес подобна роля изигра трансформацията на либералния световен ред.

Вторият етап представлява преход от структурното към процедурното: държавите създават стабилни канали за институционално взаимодействие, за предпочитане по широк кръг от въпроси, и нормализират използването им с цел последващ преход към общи практики. Този процес се подкрепя от формирането на колективна идентичност и паралелното преодоляване на възникващите разногласия. В случай на успешно приключване на този етап, общността става "зряла", т.е. характеризираща се с висока степен на взаимно доверие, обща идентичност, обща политика в сферата на отбраната и общо възприемане на заплахите, както и с редовни съвместни практики. Подобна общност еволюира от колективна към кооперативна сигурност (23).

В случая се базирам на предположението, че през 90-те години на ХХ век НАТО съумява да премине към "зряла" общност, благодарение на придобиването на нови функции и създаване на универсална самоценна идентичност, която вече не е свързана с наличието на обща заплаха в лицето на СССР. Тази общност започва да се позиционира като своеобразна цивилизационна структура за развитие на старите и социализация на присъединяващите се страни членки, като в същото време се гарантира тяхната сигурност и се укрепва пространството на сигурност около тях в глобален план (24). Впоследствие списъкът на общите заплахи и задачи постоянно нараства (макар че Китай, Русия, Близкият Изток, киберсигурността, миграцията и тероризма не засягат интересите на страните от НАТО в еднаква степен), което налага материални инвестиции и структурни трансформации,  а това пък води до спад на доверието към организацията и провал на усилията за съхраняване на колективната идентичност, както и постоянни опити ту за свиване (както през 2014-2016), ту за максимално разширяване (както днес (25)) на фокуса на Алианса. През същия период дейността на ЕС се характеризираше с активно прокарване на идеята за „стратегическа автономия” в общия дискурс, паралелно с институционалното структуриране на взаимодействието между нематериалните, институционални и реални променливи в НАТО и ЕС. Анализаторите интерпретират по различен начин съотношението между тях при формирането на новата идентичност: някои обръщат внимание на определящото значение на новите идеи и ефективното убеждаване (26), други акцентират върху общите практики (27) – социално значими повтарящи се модели на поведение, съществуващи в специфичен контекст (28) – като фактор за интернализацията на новата идея. Макар че сред апологетите на „общностите на практиките” е разпространено виждането, че практиките предшестват институционалното и дискурсивно утвърждаване на определен модел на взаимодействие (29), струва ми се, че на втория етап от развитието на общността дискурсът играе ключова роля, а институциите служат за основа на посочения по-горе социален контекст за стартирането на мрежово практическо взаимодействие между участниците в общността. Едва в етапа на зрялата общност, когато практиките се трансформират в устойчив и независещ от политическата конюнктура феномен, те могат самостоятелно да конституират идентичността на общностите. НАТО и ЕС са илюстрация на тази хипотеза.

В настоящето изследване използвам и модела на Ийвар Нойман, според който стартова точка за промяната на културата (което е еквивалентно на идентичността) на общностите и смяната на общия дискурс, но само негово закрепване в общите практики, въпреки контранаративите, води до окончателната и трансформация, т.е. дава реални възможности за действие на общността (31). Опирайки се на този модел, нека видим, кои идеи са призвани да мобилизират колективната идентичност на НАТО и ЕС днес и да преценим, доколко институционалната структура на тези обединения способства за реализацията на регулярни общи практики.

Процесите на трансформация на колективната идентичност в НАТО и ЕС

За начало, нека се концентрираме върху нематериалните условия за формирането на колективна идентичност през втория етап от развитиета на общностите за сигурност в ЕС и НАТО - общият дискурс и процесите на "социално обучение - т.е. системното отчитане на негативния опит за разрешаване на противоречията с методите на дипломацията (32).

Северноатлантическият алианс

Както вече посочих, колективната идентичност на НАТО, като глобален алианс и ядро на либералния световен ред, не се оказа устойчива поради въздействието на два основни фактора.

Първият фактор е обективната дивергенция на интересите, свързани със сигурността на страните участнички, с ускоряването на трансформацията на световния ред. Глобалните амбиции на САЩ продължиха да нарастват и, на фона на противопоставянето с Китай, европейският дневен ред се оказва в периферията на американското внимание (33). Европа е необходима на Вашингтон като безусловен съюзник и преден пост за противодействие на Китай, докато значението на вътрешната динамика в региона намалява. При това Брюксел и Пекин, де юре, са обвързани с отношения на стратегическо партньорство (34) и икономическа взаимозависимост (35). Затова, въпреки че в краткосрочна преспектива реториката на администрацията на Джо Байдън способства за възстановяване на доверието в трансатлантическите отношения,  проблемът с различните представи на страните членки относно границите на действие на НАТО, проявил се по време на иракската кампания през 2003, операцията в Либия през 2011 и дискусията за потенциалното членство в алианса на Грузия и Украйна, продължава да съществува.

Европейските членове на НАТО и САЩ биха могли да се обединят около нов дневен ред само при наличието на устойчива колективна идентичност и тъкмо нейната липса е вторият фактор за центробежните тенденции в Алианса. Според Андрю Уолф, след завършването на своето "тройно разширяване", НАТО претендира едновременно за статут на военен блок за колективна сигурност, глобален кризизен мениджър и форум за политически консултации на съюзниците и демократичните организации за международно сътрудничество по широк спектър от проблеми, изпращайки противоречиви сигнали както "навътре", така и "навън". Подкрепата за Алианса в страните членки намалява, тъй като мисията му си остава неясна, а отделни направления от неговата активност противоречат на традиционните убеждения на страните и националните интереси, свързани със сигурността им (36). Според други изследователи, някои от социалните роли на НАТО имат "вестфалски", а други - "поствестфалски" характер (37), т.е. те априори не са универсални .

Днес в Алианса липсва убедителен наратив, който да обоснове новите задачи като интерес и необходимост за всичките му членове. В хода на еволюцията си НАТО натрупа внушителен опит в сферата на „социалното обучение” и затова подобна задача не е неизпълнима. По време на студената война, привеждането на съюзниците към нови общи знаменатели след „кризите на доверие” (38) се осъществяваше посредством развитието на политическото взаимодействие и постепенното разширяване на формулата за колективната идентичност. Част от този процес бе и докладът на „комитета на тримата мъдреци” за разширяване на невоенното сътрудничество през 1956, и докладът Армел от 1967 за съчетаване на сътрудничеството и сдържането по отнощение на държавите от Варшавския пакт, последвал излизането на Франция от военната структура на НАТО. Аналогичен опит беше предприет през 2019 в рамките на проекта „НАТО 2030” за адаптиране на стратегическата концепция на Алианса до 2022. През юни 2021 пък бяха приети преходните принципи на новия дневен ред на организацията. Основната теза на обновения наратив е завръщането на конфронтацията между великите държави, най-вече заради Русия и Китай (39), на фона на запазването на транснационалните предизвикателства, във връзка с което НАТО следва да си остане вътрешно сплотена. По отношение на оценката на заплахите, това бе завой на 180 градуса.

Както изглежда, реактуализацията на образа на "общия враг" цели да внесе по-голяма концептуална яснота за съмняващите се съюзници относно приоритетната активност на Алианса. Паралелно с това, новият наратив продължава да прокарва идеята за "глобална НАТО", посредством изграждането на мрежи от партньорства във всички региони на света. Но, ако преди глобализмът на Алианса имаше проактивен характер, сега той отразява по-скоро стремежа към увеличаване на вътрешната му устойчивост на стресове пред лицето на ескалиращиге предизвикателства (40). Сега предстои НАТО внимателно да подреди по значимост интересите, свързани със сигурността, да оцени тяхната универсалност и да ги съпостави с разходите, тъй като именно прекаленият глобализъм веднъж вече доведе до повишаване активността на ЕС.

Европейският съюз

Поради редица обективни причини, на втория етап от формирането на собствена общност за сигурност, ЕС се сблъсква с голям брой трудности. Съвсем доскоро колективната идентичност на Съюза не предполагаше наличието на военно-политически компонент, а процесът на "социално обучение" бе свързан по-скоро с преодоляването на разногласията в икономическата сфера. През последните години обаче, външните предизвикателства (трансформацията на световния ред, центробежните тенденции в НАТО, миграционната криза и промяната на статуквото в отношенията с Русия) и вътрешните проблеми (излизането на Великобритания от ЕС, разпространението на десния популизъм в Германия, Франция, Унгария, Нидерландия и Австрия) стимулира Съюза да повищи своята "стресоустойчивост", вече не само благодарение на авторитета си на международната сцена, икономическото благосъстояние и нормативната си мощ, но и развивайки своята автономия в сферата на отбраната.

ЕС е нагледен пример за това, как системното прокарване на новия дискурс може да инициира промяна на културата на организацията. В средата на 2010-те години се появиха няколко концепции, очертаващи новите амбиции на Съюза. Представената на следващия ден след гласуването на Брекзит, през 2016, Глобална стратегия въведе в обръщение понятията за "принципния прагматизъм" в отношенията с трети държави и за "стресоустойчивостта" на ЕС, акцентирайки върху интересите на обединението за сметка на ценностите с цел "да се намери средният път между свръхамбициозната задача за поддържане на глобалния мир на основата на либерализма и недостатъчно амбициозната задача просто да бъде съхранена стабилността" (41). Паралелно с това, с активната насочваща роля на Франция, в общоевропейския дискурс се наложи понятието за "стратегическа автономия" на Европа, което на фона на актуалната политическа конюнктура беше подкрепено първоначално от Германия, а след това и от "брюкселската бюрокрация". В своите изказвания Върховният представител на ЕС Жозеф Борел многократно призоваваше за постигането на тези цели, поради което идеите му станаха известни като "доктрината Синатра", т.е.като опит Съюзът да върви "по свой път", различен от американския, в отношенията си с трети държави (42).

Глобалната стратегия даде възможност на членовете на ЕС да следват по-гъвкава външна политика, да създават партньорства в различни формати (включително с Турция - за подписване на споразумение за приемането на мигранти, с Русия - за изграждането на газопровода "Северен поток 2" и с Китай - за реализация на икономически изгодни съвместни проекти). Изглеждаше, че проблемът с множественния характер на дискурсите беше решен чрез предлагането на по-инклузивното общо. От принципно значение в тази връзка бе консенсусът между големите европейски държави, който обаче стана доста по-размит след идването на Джо Байдън на власт в САЩ (43).

Въпреки това, преминаването на дискурса за "стратегическата автономия" на общоевропейско равнище създава предпоставки за по-нататъшното му развитие. Ако на първия етап съответните заявления създадоха прецедент и възможност за интегрирането на военно-политическата независимост в идентичността на Евросъюза, впоследствие бяха положени усилия за системното осмисляне на потенциално новата му роля на международната сцена. За целите на "социалното обучение" през 2020 ЕС стартира проекта "Стратегически компас", чиято цел е формулирането на нова стратегия за обща външна политика и политика за сигурност. В този процес бе широко ангажирана и академичната общност - в обсъждането на документа участваха представители на водещите аналитични центрове в ЕС, които са отлично запознати с основите на политическата теория.

"Стратегическият компас" се обсъжда от поне две години насам. На практика, това е първата военна концепция на ЕС, целяща постигането на отдавна поставената - най-вече от Франция - цел, Съюзът да стане по-самостоятелен във военно отношение от НАТО и САЩ. Убеден привърженик на приемането на "Стратегическия компас" беше и вече бившият германски канцлер Меркел. Предварителната презентация на този документ, чиито времеви рамки са следващите 5-10 години, се състоя през ноември 2021. Той до голяма степен се базира на анализа на заплахите срещу ЕС, изготвен от специалните служби на европейските държави и затова не бе публикуван официално. Истината обаче е, че още в края на миналата година той вече изглеждаше остарял. Ако се съди по промъкналата се в медиите информация за съдържанието му, там не се казва нищо нито за реакцията срещу използването на мигрантите като "хибридно оръжие" (защото именно по този начин в ЕС оцениха миграционната криза на полско-беларуската граница), нито за "твърдите мерки за сдържане на Русия", в случай, че Съюзът се окаже сам срещу нея, т.е. не може да разчита на подкрепата на САЩ (или пък ако тази подкрепа е минимална). Все пак, според Жозеп Борел, съответното допълнение към "Стратегическия компес" е било представено на неофициалната среща на външните министри и министрите на отбраната от ЕС през януари 2022, а окончателното утвърждаване на документа следва да стане на Съвета на Съюза през март 2022. Последната дата не е избрана случайна, тъй като през април във Франция ще се проведат президентски избори, а преизбирането на Макрон не е много сигурно, затова той бе сред най-големите лобисти приемането на концепцията да стане именно през март.

Така или иначе, но заради събитията в края на 2021 и началото на 2022 (Казахстан) можем да очакваме още допълнения в някои от разделите на "Стратегическия компас". Твърди се, че те са четири, озаглавени "Да действаме", "Да обезопасим", "Да инвестираме" и "Да си сътрудничим с партньорите", като в тях става дума, как да бъдат управлявани възникващите кризи; как ЕС да бъде защитен от външни заплахи; как да бъде усилена отбранителната способност на Съюза и, накрая, как да се развива сътрудничеството със страните, които не са негови членки. Ясно е, че "Стратегическият компас" ще бъде насочен - по един или друг начин - към сдържането на Русия. В същото време, би било грешка да го разглеждаме като доказателство за конфликт между ЕС и САЩ. Просто, защото усилването на ролята на ЕС на Стария континент напълно се вписва в стратегията на администрацията на Байдън. В Белия дом смятат, че САЩ вече не са в състояние и не следва да се ангажират с всички проблеми по света. Тоест, американците не биха имали нищо против, ако ЕС замени САЩ в някои сфери, включително в сдържането на Русия, докато Вашингтон концентрира основните си усилия в битката с Китай.

Своеобразна "червена нишка" на всички свързани с процеса документи и изказвания е необходимостта от увеличаване на "стратегическата автономия", "стресоустойчивостта" и способността на Съюза да реагира на предизвикателствата в условията на трансформация на световния ред (44). При това, макар да се посочва, че европейският проект не е в разрез с трансатлантическия, достатъчно ясно се изтъква, че ЕС следва да може сам да защитава интересите си. Преодоляването на разногласията в сферата на сигурността би било качествено нов етап по пътя на Съюза към интернализация на отбранителната съставляваща като необходимо направление на интеграцията в рамките на новата идентичност. Ако това не се случи, въпросното направление е обречено да се върне в предишното си пасивно и формално състояние.

Институции и практики в сферата на външната политики и политиката за сигурност в ЕС и НАТО

Стартирането на новия общ дискурс следва да получи практическо затвърждаване за да може да се "вкорени" като елемент на новата идентичност на европейската общност. Затова по-долу ще анализирам институционалните рамки за развитие на общи практики в НАТО и ЕС, в качеството им на "канали" за тяхната реализация, както и самите направления на практическото сътрудничество.

Северноатлантическият алианс

Институционалната структура на НАТО е несъмнено постижение на неговата еволюция. Макар че Алиансът предствалява междудържавно обединение без наличието на наднационални елементи, процесът на реализация на вземаните от ръководителите на страните членки решения представлява разклонен, вертикално интегриран механизъм, позволяващ сравнително лесното разпространение на нововъведенията отгоре надолу и поддържането на вътрешната устойчивост и бюрократичнати инерция в периоди на турбуленции (45).

Военната структура на Алианса постояно се адаптираше към промените на неговата идентичност, спектъра на задачите и заплахите. Последните промени бяха осъществени в периода на разширяване зоната на отговорност на НАТО извън рамките на територията на Алианса и ангажирането му с нови роли. През 2000-те географският принцип на структуриране на подразделенията на пакта, бе заменен с функционалния и днес военната машина на НАТО е изградена около Обединените стратегически командвания по операциите и по трансформацията (46). Първото е ангажирано с конкретните аспекти на военното сътрудничество и разположението на подчинените му щабове отразява стратегическото разположение на силите и разпределянето на отговорността между големите държави от Алианса: Белгия, Нидерландия, Италия, Турция, Германия и Великобритания (47). Като цяло, количеството на щабовете в Европа намаля за сметка на мобилните Сили за бързо реагиране, а чисто военната активност беше минимизирана в полза на околовоенната (подготовка на кадри, миротворчески мисии и мониторинг). Второто командване е ангажирано с оптимизирането и техническото усъвършенстване на трансатлантическото взаимодействие. В този контекст е важно да отбележа лансираните в последно време планове за създаване на Катализатор на военни иновации за Северния Атлантик и Фонд за иновации на НАТО, като нови инструменти за институционално сътрудничество.

Съответно, военната структура на Алианса изначално разполага както с механизми за поддържане на общите практики, така и за постоянната им адаптация към изискванията на епохата. В хода на историята се формира комплексен набор от подобни практики: военни (осъществяване на колективна отбрана и сдържане, реализация на мисии на НАТО и провеждане на редовни учения) и политически (подготовка и провеждане на срещи на върха, както и самият процес на "социално обучение"). От една страна, те съответстват на различните етапи от развитието и социалните роли на общностите (сдържането например, е характерно за епохата на студената война, а мисиите в Близкия Изток - за периода на "тройното разширяване"), което може да затрудни комплексната им реализация (48). Но тъй като идентичността на НАТО се развива именно по пътя на разширяването, тя естествено интегрира в себе си всички възможни практики и различната степен на усвояването им невинаги влияе негативно върху устойчивостта на организацията. Напротив, в периодите на разнопосочни кризи е налице възможност за мобилизация на само една от множеството практики.

Най-устойчива обща практика на Алианса си остава провеждането на военни учения, при това не само изцяло "натовски" (NATO-led), но и учения на НАТО под ръководството на САЩ (US-led) и други страни членки, или пък съвместни с ЕС и страните участнички в стартиралата през 1994 програма "Партньорство за мир". Целта на всички тези учения е отработването или внедряването във военно-промишлените комплекси на страните участиници на общи стандарти, повишаване на оперативната съвместимост и технологичната взаимозависимост. В този случай може да се говори за формираща роля на практиката, макар че засега тази цел е напълно постигната само по отношение на държавите от "ядрото", докато новите членове на Алианса се нуждаят от време за адаптацията си към новите стандарти.

Годишно се провеждат по 20-30 учения, всяко от което се ръководи от отделно подразделение на командната структура, с цел повишаване на колективната отговорност. През 2020, на фона на пандемията от Covid-19, броят им очаквано намаля, а много компоненти на общите и национални военни учения бяха отменени. В частност, бяха сериозно ограничени най-големите учения на пакта, под ръководството на САЩ, Defender Europe, но още през 2021 те отново започната да се провеждат в пълния си обем, също както и чисто натовските флагмански учения Steadfast Defender (49). През първата половина на 2021 се проведоха големите ежегодни учение на отделни подразделения: CWIX, Locked Shields, Steadfast Armour и др. Всеки месец се провеждат и големите военновъздушни учения Ramstein Guard. През втората половина на 2021 се проведоха още 15-тина учения (50), а като ядро на активността на пакта отново се очертават държавите от Източна Европа, както и тези от Средиземноморието.

Друга важна практика са мисиите на НАТО в чужбина, които в момента имат само невоенен характер: в Косово, Сомалия и Средиземнороския регион. Те имат по-малко рутинен и по-контекстуален характер, в сравнение с военните учения, тай като в хода на историята далеч не всяка обща мисия се ползваше с подкрепата на всички членове на Алианса (показателни са примерите с Либия, Ирак и Босна и Херцеговина). Освен това, както показва изтеглянето на силите на НАТО от Афганистан, провеждането на мисиите силно зависи от политическата воля на лидера в Алианса - САЩ. Въпреки това, присъствието на мнозинството страни участници в обединените контингенти говори за определена конституираща роля на натовските практики и в този случай (51).

Отразявайки претенцията на пакта за комплексна идентичност, практиките на НАТО нямат само военен характер. Сред гражданските аспекти на дейността на Алианса са: съдействие за изпълнението на Резолюция 1325 на СС на ООН за положението на жените в зоните на военни конфликти, борбата с последиците от природни катастрофи, предотвратяването и ликвидирането на последиците от извънредни ситуации. В хода на борбата с Covid-19, чрез Евроатлантическия координационен център за реагиране при стихийни бедствия и катастрофи, се осъществяваше преразпределяне на бюджетни средства и медицински оборудване за нуждаещите се страни. Военни лекари и медицински перносал на НАТО бяха ангажирани с оказване на помощ, строителство на полеви болници, доставка на лекарства и други предмети от първа необходимост (52).

Тъй като сред приоритетите на бъдещето сътрудничество вече фигурира и противодействието на климатичните промени, което стана част от проекта "НАТО 2030", на ръководството на Алианса бе възложено да формулира постижими цели за съкращаване на вредните газови емисии от обекти на НАТО. На тази основа се планира и да се внедрят редица съвместни практики - да се стартира тематичен диалот на високо равнище и да се разработи картографски метод за понижаване на вредните емисии от военни обекти на страните членки (54).

Въпреки това, в рамките на НАТО има и практики, които демонстрират системни проблеми в хода на опитите за утвърждаването им. На първо място сред тях, е увеличаването на военните разходи на страните членки (55), имащо голяма значение, като илюстрация за трансатлантическото единство, но оставащо си най-острия проблем на Алианса още от 70-години на ХХ век насам (56). За реализацията на тази практика липсват както институционални предпоставки, така и идейно съгласие. От последните заявления на висши представители на НАТО не става ясно и, какви общи практики биха могли да се формулират по отношение на Китай - липсата на принципен консенсус по този въпрос не позволява да се отиде по-далеч от общите фрази.

Тоест, от институционална гледна точка, НАТО действително разполога със сериозен потенциал за инерционно развитие, въпреки наличието на съществени противоречия, но далеч не всички съществуващи общи практики са достатъчно устойчиви. В случая е особено важно, че не ставаме свидетели на утвърждаването на декларираните нови елементи на колективната идентичност, което означава че нейното обновяване под влияние на новия дискурс поне засега няма еднозначен характер.

Европейският съюз

Европейската структура за вземане на решения в сферата на външната политика и отбраната принципно се различава от институциона.ната структура на НАТО. Всъщност, активното и формиране започна през 2016-2017, тъй като преди това отбранителните институции на ЕС бяха в зародишно състояние и се разминаваха с механизмите за формулиране на външната политика. В момента това е доста разклонена, но по-скоро хоризонтална система, включваща граждански и военни институции, чиито действия невинаги са координирани. За да се разберат причините за възникването на проблема следва да се анализира еволюцията на механизмите.

През 1992 военната съставляваща беше утвърдена в Договора от Маастрихт като втора опора на Общата външна политики и политика за сигурност (ОВППС) на ЕС. Макар че ОВППС предполагаше формулирането на обща отбранителна политика и създаване на общи сили за нейната реализация, на практика тя се изчерпваше с координирането на външните политики на страните членки, а колективната отбрана се гарантираше изцяло от НАТО. Единствената легитимна практика, контролирана от ЕС, беше провеждането на хуманитарни операции извън зоната на отговорност на Алианса, които обаче не противоречат на общия му курс (т.нар. „Петерсбергски операции”).

Впоследствие европейската външнополитическа активност започна да придобива собствени отличителни черти, а планирането – структурирани форми. Европейската стратегия за сигурност от 2003 очерта претенциите на ЕС за ролята на международен играч, като най-важните и направления бяха развити в рамките на стратегиите за Централна Азия (2007), Арктика (2008) и река Дунав (2011), появи се и „Източното партньорство”. Въпреки че поставените цели трябаше да бъдат постигнати благодарение най-вече на разширяването на нормативната мощ, повишаването на координацията и ефективността на външната политика на Съюза налагаше нейното иституционално структуриране. През 2004, с цел увеличаване на вътрешните ресурси, беше създадена Европейската агенция за отбрана (ЕАО), а през 2007 – с цел транслирането им извън рамките на ЕС – Европейската служба за външна дейност (EСВД), начело с Върховния представител на Съюза за външната политика и политиката за сигурност (57). Първият, заел тази длъжност, бе бившият генерален секретар на НАТО Хавиер Солана, което отразяваше сериозността на намеренията на европейците и, в същото време, желанието им да бъде запазена връзката с пакта. Пак през 2007, в рамките на ОВППС се появи Общата политика за сигурност и отбрана (ОПСО), акцентът в която бе поставен върху военния компонент. Освен това, в рамките на ЕС се оформиха политическо и военно направления на ОВППС.

И до днес обаче, липсва ясна координация между тези две направления. Ръководните указания за ОПСО се дават от Съвета на ЕС и се утвърждават от Европейския съвет. При това Европейската комисия и Европейският парламент нямат право на законодателна инициатива в рамките на този процес, макар че именно те имат пряко отношение към военния бюджет на ЕС, от който той се финансира. Външната политика, като цяло, се определя от формулираната от ЕСВД Глобална стратегия, приета през 2016, а ОПСО – от очертаната през 2003 от Европейския съвет „Основна цел”, като тези документи не са съгласувани един с друг, което е пречка както за идеологическото оформяне на колективната идентичност на ЕС по отношение на отбраната, така и на практическата му дейност (58).

Механизмът на Постоянното сътрудничество в сферата на отбраната (PESCO) цели да свърже отбранителното и външнополитическото направление, доколкото реализацията му касае едновременно и ЕСВД, и ЕАО. Механизмът бе въведен още с Лисабонския договор от 2007 но първоначално не получи развитие. Реактивирането му на срещата на върха на ЕС през 2017 отразяваше опитите за промяна на колективната идентичност, поставяйки задачата за непосредствено разширяване на целия спектър на военните възможности на Съюза за осъществяване на общи практики на всички необходими равнища с цел укрепване на "стратегическата автонамия" на Европа и повишаване статута на ЕС като ключов играч за гарантиране на глобалната сигурност (59). Днес в рамките на този механизъм се реализират 46 колективни проекти, целящи модернизацията на морските и въздушни системи на страните от ЕС, създаване на собствени въоръжения, реорганизация на системата за подготовка и дислокация на наземните въоръжени сили, подобряване на логистиката, както и укрепване способността на Съюза да се противопоставя на заплахи в космоса и киберпространството (60). В подкрепа на PESCO беше създадена нова институция - Европейският отбранителен фонд, макар че заради пандемията през 2020 бюджетът му беше намален наполовина (61).

Реализацията на проектите в рамките на PESCO би могла да изиграе ролята на конституираща обща практика, укрепвайки - паралелно с това - непосредствения капацитет на Съюза и повишавайки културата на взаимодействие в сферата на отбранителните проекти на неговите членове. Въпреки това, макар че формално всички държави от ЕС, без Малта и Дания, са ангажирани в този механизъм, в ръководството и осъществяването на проектите активно участват само страните от "ядрото", които са в състояние да могат да поддържат отбранителната си способност, но са недоволни от формулирането на приоритетите в рамките на НАТО - и най-вече Франция, но също Италия, Германия, Испания и дори Гърция. Участието на останалите държави би могло да се определи по-скоро като епизодично и формално (62). Именно поради това Франция предприе опит да постигне практическо развитие на европейските отбранителни възможности най-вече за сметка на ограничен брой силни - от гледна точка на своя ВПК - държави, стартирайки през юни 2018 Европейската инициатива за интервенция (ЕІ2). Към нея се присъединиха Франция, Германия, Великобритания, Дания, Испания, Нидерландия, Португалия, Белгия и Естония, които подписаха декларация за намерения относно ЕІ2, като форум на държави, готови да използват своите възможности и сили без да пречат на активността на другите институции за колективна сигурност или специално създадени коалиции (63). И тази инициатива обаче се оказа неособено продуктивна, въпреки че на официално проведената и учредителна среща бяха формулирани основните проблемни въпроси (64).

Несъмнено, увеличаването на отбранителните въможности и повишаването на взаимната обвъзраност между страните членки не е единствената практика, от чието вкарване в нормативни рамки зависи трансформацията на колективната идентичност на ЕС. В тясна връзка с нея се развива и постепенното формулиране на общи цели в сферата на отбраната, посредством новите институции на Координирания годишен преглед на отбраната (CARD) и Механизма за развитие на мощностите, които позволяват да се проследи процеса на реализация на PESCO и свързаните с него инициативи.

Също както и НАТО, ЕС осъществява мисии и операции в чужбина: в момента това са шест военни (Босна е Херцеговина, ЦАР, Мали, Сомалия (две) и Африканския Рог) и десет граждански (в Близкия Изток, постсъветското пространство и Африка) проекти, чиито цели са в очертания от Маастрихтския договор диапазон - това са хуманитарни операции и операции за предотвратяване на конфликти, поддържане на мира, разоръжаване, разрешаване на кризи и военни консултации. Въпреки това, организирането на военни операции се осъществява от отделните страни членки ("рамкови нации"), а не е резултат от реална колективна отговорност. Следва да отбележа, че гражданските мисии са по-централизирани - с обезпечаването им е ангажирано Звеното за планиране и провеждане на граждански операции (Civilian Planning and Conduct Capability) в рамките на ЕСВД.

В хода на развитието на невоенните граждански мисии, през 2017 ЕСВД се сдоби и с Механизъм за военно планиране и управление (Military Planning and Conduct Capability). Беше направен и опит за прехвърляне на създадените на хартия още през 2006 бойни групи на ЕС към общо финансиране, посредством механизма "Атина" за повишаване на колективната отговорност за тяхната ефективност. Въпреки това, въпросните бойни групи така и не получиха практическо развитие (65).

Тоест, сегашните действия на ЕС биха могла да се характеризират като опит да се стартира процес на увеличаване на потенциала във всички сектори на отбранителния комплекс и се създадат предпоставки за формиране на пресичащи се военно-технологични клъстери на страните членки в рамките на различни проекти, зависещи един от друг и интегрирани в единна институционална система за вземане на решения. Въпреки разумния подход към създаването на нови институции, прерастването им в реализация на принципно нови общи практики, които да свидетелстват за утвърждаване на нов дискурс в идентичността на ЕС, се сблъсква със сериозни трудности.

Заключение

През последните години в европейската система за сигурност се наблюдават процеси на трансформация: ако НАТО изначално беше нейното ядро, днес в ЕС са налице предпоставки за създаване на собствена паралелна система, като в тази връзка по-горе се опитах да сравня развитието на двете обединения през призмата на концепцията за общностите за сигурност.

За да се обоснове смисълът на съществуването и новите задачи за страните участници, и в двете обединения се формира нов дискурс като първа степен на обновяването на тяхната колективна идентичност. В НАТО формирането му се осъществяваше в рамките на процеса "NATO 2030", но не доведе до съществена трансформация на предишния глобалистки вектор. В рамките на ЕС пък, този процес намира най-системното си отражение в идеята за "стратегическата автономия" и проекта за "Стратегическия компас".

И двете общности имат както силни, така и слаби страни по отношение развитието на нематериалните компоненти. Характерен за Алианса е натрупаният опит в "социалното обучение", относителната приемственост на ключовите елементи, дори на фона на отслабналата колективна идентичност, докато военния компонент е все още чужд за привичната идентичност на ЕС. В същото време обаче, европейският дискурс изглежда по-адекватен и убедителен, защото представлява нещо ново, освен това се характеризира с по-голяма гъвкавост и постъпателното си прокарване. Все още е рано обаче да се говори за утвърждаването му, тъй като прокарването на обща стратегическа линия зависи до голяма степен от консенсуса между големите държави и не притежава самостоятелна инерционна динамика.

В сферата на институционалната структура НАТО разполага с безусловно предимство, тъй като представлява зрял механизъм с утвърдили се алгоритми за мобилизиране на страните членки под формата на различни общи практики. Каналите за вземането на подобни решение в ЕС са все още в етап на формиране и засега не демонстрират практическа ефективност, позволявайки на противоречията между страните членки да блокират съвместните практики. Въпреки опитите за систематизиране на съществуващите институции, способността им за линейно развитие поражда съмнения.

В резултат от това, нито една от немногобройните практики, свързани с оформянето на "стратегическата автономия" на ЕС не се реализира напълно. От друга страна обаче, количеството също невинаги се оказва продуктивно: различните, макар и отработени практики на НАТО се оказват до голяма степен разнопосочни, отразявайки разминаващите се интереси на страните членки в сферата на сигурността. Липсата на общи стратегически ориентири също пречи за появата на практики, отговарящи на изискванията на епохата.

В подобна ситуация изглежда, че макар НАТО и ЕС да не успяват да трансформират общия дискурс в нови практики, нито пък съумяват да обновят колективната си идентичност в съответствие с последните тенденции в развитието на международната среда, натрупаният опит на взаимодействие, както и структурата на управление в НАТО формират по-стабилен инерционен потенциал. На този фон сегашните действия на ЕС в сферата на външната политика и отбраната могат да се окажат недостатъчни за успешна конкуренция с Алианса. Но, имайки предвид, че Съюзът - поне вербално - не си поставя подобна задача, можем да предположим, че ако системните му опити да увеличи своята самостоятелност продължат, не бива да се изключва постепенното утвърждаване на общи практики, чиято по-нататъшна "нормализация" пък, би могла да даде импулс за ескалиране на амбициите на ЕС.

Литература:

Арбатов, А.Г. Расширение НАТО и национальные интересы России // Полития. — № 2 . — 2006. — C. 94–103. [Электронный ресурс]. URL: https://www.elibrary.ru/item.asp?id=14775345&.

Arbatov, A.G. “Rasshirenie NATO i natsional'nye interesy Rossii.” Politiya, no. 2 (2006): 94–103 [In Russian].

Бусыгина, И.М. Европейский Союз: новые измерения концепции суверенитета // Политическая наука. — 2005. — № 4. — C. 47–69. [Электронный ресурс]. URL: https://cyberleninka.ru/article/n/evropeyskiy-soyuz-novye-izmereniya-kontseptsii-suvereniteta

Busygina, I.M. “Evropeiskii Soyuz: novye izmereniya kontseptsii suvereniteta.” Politicheskaya nauka, no. 4 (2005): 47–69 [In Russian].

Громыко, А.А. Дилеммы Европейского оборонного союза // Контуры глобальных трансформаций: политика, экономика, право. — 2019. — Т. 12. — № 2. — C. 6–28. https://doi.org/10.23932/2542-0240-2019-12-2-6-28.

Gromyko, A.A. “Dilemmas of the European Defence Union.” Outlines of Global Transformations: Politics, Economics, Law 12, no. 2 (June 11, 2019): 6–28. https://doi.org/10.23932/2542-0240-2019-12-2-6-28.

Маныкин, А., Пилько, А. Солидарность добровольная и вынужденная в исторической ретроспективе НАТО // Международные процессы. — Май /Август, 2005. — Т. 3. — № 2. — С. 100–112. [Электронный ресурс]. URL: http://intertrends.ru/old/seven/010.htm.

Manykin, A., Pil'ko, A. “Solidarnost' dobrovol'naya i vynuzhdennaya v istoricheskoi retrospektive NATO.” Mezhdunarodnye protsessy 3, no. 2 (2005): 100–112 [In Russian].

Мельникова, Ю.Ю. На пути к «стратегической автономии» ЕС: промежуточные итоги // Современная Европа. — 2021. — В печати.

Melnikova, Y.Y. “‘Strategic Autonomy’: Up-to-date Results.” Contemprorary Europe. Forthcoming [In Russian].

Тимофеев, П.П. Сравнительный анализ приоритетов Франции и ФРГ в развитии PESCO // Журнал ИМЭМО РАН. — 2019.– № 2. — C. 33–47. https://doi.org/10.20542/aN j-2019-2-33-47.

Timofeev, P. “Comparative Analysis of French and German Priorities in the Elaboration of PESCO.” Analysis and Forecasting. IMEMO Journal 2 (2019): 33–47 [In Russian].

Adler, Emmanuel, and Michael Barnett. Security Communities. Cambridge University Press, 1998.

Adler, Emanuel, and Vincent Pouliot. “International Practices.” International Theory 3, no. 1 (February 18, 2011): 1–36. https://doi.org/10.1017/S175297191000031X.

Adler, Emanuel. “The Spread of Security Communities: Communities of Practice, Self-Restraint, and NATO’s Post–Cold War Transformation.” European Journal of International Relations 14, no. 2 (June 1, 2008): 195–230. https://doi.org/10.1177/1354066108089241.

Adler-Nissen, Rebecca, and Vincent Pouliot. “Power in Practice: Negotiating the International Intervention in Libya.” European Journal of International Relations 20, no. 4 (December 29, 2014): 889–911. https://doi.org/10.1177/1354066113512702.

Barbé, Esther, and Pol Morillas. “The EU Global Strategy: The Dynamics of a More Politicized and Politically Integrated Foreign Policy.” Cambridge Review of International Affairs 32, no. 6 (November 2, 2019): 753–70. https://doi.org/10.1080/09557571.2019.1588227.

Buzan, Barry, and Laust Schouenborg. Global international society: A new framework for analysis. Cambridge University Press, 2018.

Hendrickson, Ryan C. “The Enlargement of NATO: The Theory and Politics of Alliance Expansion.” European Security 8, no. 4 (December 1999): 84–99. https://doi.org/10.1080/09662839908407428.

Lippert, Barbara and Volker Perthers. “Strategic Rivalry between United States and China. Causes, Trajectories, and Implications for Europe.” Research Paper 4. SWP. April, 2020. https://www.swp-berlin.org/fileadmin/contents/products/research_papers/2020RP04_China_USA.pdf.

Manners, Ian. “Normative Power Europe: A Contradiction in Terms?” JCMS: Journal of Common Market Studies 40, no. 2 (June 16, 2002): 235–58. https://doi.org/10.1111/1468-5965.00353.

Morrow, James D. “Arms versus Allies: Trade-Offs in the Search for Security.” International Organization 47, no. 2 (May 22, 1993): 207–33. https://doi.org/10.1017/S0020818300027922.

Neumann, Iver B. “Returning Practice to the Linguistic Turn: The Case of Diplomacy.” Millennium: Journal of International Studies 31, no. 3 (July 24, 2002): 627–51. https://doi.org/10.1177/03058298020310031201.

Pouliot, Vincent. “The Logic of Practicality: A Theory of Practice of Security Communities.” International Organization 62, no. 02 (April 3, 2008). https://doi.org/10.1017/S0020818308080090.

Pollack, Mark A. “International Relations Theory and European Integration.” JCMS: Journal of Common Market Studies 39, no. 2 (June 16, 2001): 22l–44. https://doi.org/10.1111/1468-5965.00286.

Risse, Thomas. “‘Let's Argue!’: Communicative Action in World Politics.” International Organization 54, no. 1 (2000): 1–39.

Risse, Thomas. “The Transatlantic Security Community: Erosion from Within?” In R. Alcaro, J. Peterson, E. Greco, eds. The West and the Global Power Shift, 22–43. London: Palgraive McMillan, 2016.

Smith, Michael H., and Richard Youngs. “The EU and the Global Order: Contingent Liberalism.” The International Spectator 53, no. 1 (January 2, 2018): 45–56. https://doi.org/10.1080/03932729.2018.1409024.

Tocci, Nathalie. Framing the EU Global Strategy. Cham: Springer International Publishing, 2017. https://doi.org/10.1007/978-3-319-55586-7.

Wagnsson, Charlotte. “NATO’s Role in the Strategic Concept Debate: Watchdog, Fire-Fighter, Neighbour or Seminar Leader?” Cooperation and Conflict 46, no. 4 (December 2, 2011): 482–501. https://doi.org/10.1177/0010836711422470.

Wallander, Celeste A. “Institutional Assets and Adaptability: NATO after the Cold War.” International Organization 54, no. 4 (2000): 705–35.

Waltz, Kenneth N. “NATO Expansion: A Realist’s View.” Contemporary Security Policy 21, no. 2 (August 28, 2000): 23–38. https://doi.org/10.1080/13523260008404253.

Williams, Michael C., and Iver B. Neumann. “From Alliance to Security Community: NATO, Russia, and the Power of Identity.” Millennium: Journal of International Studies 29, no. 2 (June 24, 2000): 357–87. https://doi.org/10.1177/03058298000290020801.

Wolff, Andrew T. “Crafting a NATO Brand: Bolstering Internal Support for the Alliance through Image Management.” Contemporary Security Policy 35, no. 1 (January 2, 2014): 73–95. https://doi.org/10.1080/13523260.2014.885708.

Бележки:

1.. Североатлантический договор // Официальный сайт НАТО. 04 апреля 1949, обновлено 09 декабря 2008. [Электронный ресурс]. URL: https://www.nato.int/cps/ru/natohq/official_texts_17120.htm (дата обращения: 10.02.21).

2.. Risse 2016, 22–24.

3. Wolff 2014, 83.
4. “The Alliance’s Strategic Concept 2010,” NATO Website, November 19, 2010, accessed February 12, 2021, https://www.nato.int/cps/en/natohq/topics_82705.htm.
5. Арбатов 2006.
6. Wolff 2014, 85.
7. Бартош, А.А. Саммит НАТО в Чикаго: векторы трансформации Альянса // Независимая газета. 08 июня 2012. [Электронный ресурс]. URL: https://nvo.ng.ru/concepts/2012-06-08/1_summit.html (дата обращения: 10.02.21).
8. Adler, Barnett 1998.
9. Waltz 2000.
10. Hendrickson 1999, 85–86; Morrow 1993.
11. Wallander 2000.
12. Истомин, И.А., Болгова, И.В. Будущее НАТО: источники неопределенности и возможные сценарии развития // Международный дискуссионный клуб «Валдай». Октябрь 2018. [Электронный ресурс]. URL: https://ru.valdaiclub.com/files/23349/ (дата обращения: 10.02.21).
13. Buzan, Shouenborg 2018.
14. Pollack 2001.
15. Manners 2002, Бусыгина 2005.
16. Waltz 2000.
17. Истомин, И.А. В чем разошлись США и европейские союзники на юбилейном саммите НАТО // Независимая газета. 09 сентября 2019. [Электронный ресурс]. URL: http://www.ng.ru/kartblansh/2019-12-09/3_7747_kartblansh.html (дата обращения: 10.02.21).
18. “NATO 2030: United in a New Era,” November 25, 2020, accessed February 12, 2021, https://www.nato.int/nato_static_fl2014/assets/pdf/2020/12/pdf/201201-Reflection-Group-Final-Report-Uni.pdf.
19. “Brussels Summit Communiqué,” June 14, 2021, accessed August 13, 2021,
20. Barbé, Morillas 2019, 755–756, 758; Smith, Youngs 2018, 49–52.
21. Adler, Barnett 1998, 30.
22. Здесь и далее: Adler, Barnett 1998, 45–48.
23. Adler 2008, 197–198.
24. Williams, Neumann 2000; Risse 2016, 22.
25. См. например: “Remarks by NATO Secretary General Jens Stoltenberg on launching #NATO2030 – Strengthening the Alliance in an Increasingly Competitive World”, June 8, 2020, Accessed August 27, 2021, https://www.nato.int/cps/en/natohq/opinions_176197.htm.
26. Risse 2000.
27. Adler 2008.
28. Adler, Pouliot 2011, 4.
29. Pouliot 2008; Adler, Pouliot 2011, 23–24.
30. Neumann 2002, 11.
31. Adler-Nissen, Pouliot 2014, 5.
32. Adler, Barnett 1998, 46.
33. Lippert, Perthers 2020.
34. “International Partnerships: China,” European Commission, accessed August 27, 2021, https://ec.europa.eu/international-partnerships/where-we-work/china_en.
35. В 2020 г. ЕС и КНР стали первыми торговыми партнерами друг друга. См. подробнее: “China – Trade,” European Commission, accessed August 27, 2021,
36. Wolff 2014, 88–89.
37. Wagnsson 2011.
38. Маныкин, Пилько 2005.
39. “The Geopolitical Implications of COVID-19,” Speech by NATO Secretary General Jens Stoltenberg at the German Institute for Global and Area Studies (GIGA), June 20, 2020, accessed February 10, 2021, https://www.nato.int/cps/en/natohq/news_176985.htm.
40. См. подробнее: Мельникова, Ю. Саммит НАТО 2021: «склеенное зеркало» и выводы для России // Российский совет по международным делам. 20 июня 2021 г. [Электронный ресурс]. URL: https://russiancouncil.ru/analytics-and-comments/analytics/sammit-nato-2021-skleennoe-zerkalo-i-vyvody-dlya-rossii/ (дата обращения: 06.08.2021).
41. Tocci 2017, 71.
42. См., например: J. Borrell, “The Sinatra Doctrine: Building a United European Front,” Institut Montaigne, September 9, 2020, accessed February 12, 2021, https://www.institutmontaigne.org/en/blog/sinatra-doctrine-building-united-european-front.
43. Мельникова 2021.
44. “Council Conclusions on Security and Defense,” Council of the European Union, May 10, 2021, accessed August 13, 2021, https://data.consilium.europa.eu/doc/document/ST-8396-2021-INIT/en/pdf; также см. отчеты и материалы ведущего мозгового центра, сопровождающего процесс – Института исследований безопасности: “Strategic Compass,” ISS, accessed August 20, 2021, https://www.iss.europa.eu/tags/strategic-compass.
45. Wallander 2000.
46. James L. Jone, “Transforming NATO’s Military Structure,” NATO Review, December 1, 2004, accessed February 2, 2021, https://www.nato.int/docu/review/articles/2004/01/01/transforming-nato-s-military-structures/index.html.
47. “The NATO Command Structure,” accessed February 2, 2021, https://www.nato.int/nato_static_fl2014/assets/pdf/pdf_2018_02/1802-Factsheet-NATO-Command-Structure_en.pdf.
48. Adler, Pouliot 2011, 28.
49. НАТО и США проводят учения в Европе: что нужно о них знать // DW. 11 мая 2021. [Электронный ресурс]. URL: https://www.dw.com/ru/nato-i-ssha-provodjat-rjad-uchenij-v-evrope-chto-nuzhno-o-nih-znat/a-57446990 (дата обращения: 13.08.2021).
50. “Key NATO and Allied Exercises,” NATO Factsheet, March 2021, accessed August 13, 2021, https://www.nato.int/nato_static_fl2014/assets/pdf/2021/3/pdf/2103-factsheet_exercises.pdf.
51. “Operations and Missions: Past and Present,” April 22, 2021, accessed August 13, 2021, https://www.nato.int/cps/en/natohq/topics_52060.htm.
52. “NATO’s Response to the COVID-19 Pandemic Factsheet,” October, 2020, accessed February 10, 2021, https://www.nato.int/nato_static_fl2014/assets/pdf/2020/10/pdf/2010-factsheet-COVID-19_en.pdf.
53. Jens Stoltenberg, “NATO and the Security Implications of Climate Change,” September 28, 2020, accessed February 10, 2021, https://www.nato.int/cps/en/natohq/opinions_178355.htm.
54. “Brussels Summit Communiqué,” June 14, 2021, accessed August 13, 2021,
55. “Defense Expenditure of NATO Countries (2013–2020),” March 16, 2021, accessed August 13, 2021, https://www.nato.int/nato_static_fl2014/assets/pdf/2021/3/pdf/210316-pr-2020-30-en.pdf.
56. Впервые системно он был поставлен администрацией Р. Никсона и нашел документальное отражение в Декларации об Атлантических отношениях 1974 г. “Declaration on Atlantic Relations,” June 19, 1974, accessed August 13, 2021, https://www.nato.int/cps/en/natohq/official_texts_26901.htm.
57. Громыко 2019, 9.
58. Мельникова 2021.
59. “Consolidated version of the Treaty on European Union. Protocol (No 10) on Permanent Structured Cooperation Established by Article 42 of the Treaty on European Union,” May 9, 2008, accessed February 10, 2021, https://eur-lex.europa.eu/legal-content/EN/TXT/HTML/?uri=CELEX:12008M/PRO/10&from=EN.
60. PESCO Website, accessed February 10, 2021, https://pesco.europa.eu/.
61. “Provisional Agreement Reached on Setting-Up the European Defense Fund. Council of the European Union,” December 14, 2020, accessed August 13, 2021, https://www.consilium.europa.eu/en/press/press-releases/2020/12/14/provisional-agreement-reached-on-setting-up-the-european-defence-fund/.
62. Подробнее см.: Мельникова 2021.
63. Тимофеев 2019, 38.
64. К ним были отнесены: Сахель, Карибский бассейн, Балтика, проекция силы вовне и терроризм.
65. “EU Missions and Operations,” accessed August 13, 2021, https://eeas.europa.eu/sites/default/files/csdp_missions_and_operations_factsheet.pdf.

*Докторант в Московския държавен институт за межународни отношения, програмент асистент на Руския съвет за международни отношения