(Не)възможният сценарий за смяна на властта в Китай

Подписаното през септември 2021 споразумение за формиране на отбранителен пакт между САЩ, Великобритания и Австралия бе поредното доказателство за опасните измерения, които придобива глобалният сблъсък между САЩ (и доминараната от тях "англосаксонска общност") и Китай, чиито епицентър е в Индо-Тихоокеанският регион. Според мнозина анализатори, появата на пакта AUKUS многократно повишава вероятността от военен сблъсък между водената от Вашингтон коалиция и китайците. В същото време обаче, американците и британците изглежда все още хранят надеждата, че развитието на вътрешнополитическата ситуация в Китай може да доведе до отстраняването на подкрепяния от армията и специалните служби лидер на страната Си Дзинпин и замяната му с някой от представителите на т.нар. "комсомолци", т.е. прозападно настроената част от китайските партийни и бизнес елити.

Радикалният сценарий

Доколко реалистичен е сценарият, според който председателят Си може да бъде свален в резултат на държавен преврат? В последната си книга "Китайският пуч", появила се през миналата 2021, британският дипломат и банкер Роджър Гарсайд описва именно възможността за организиран от съперниците на сегашния китайски лидер метеж. Според този сценарий, в резултат от това развитие на събитията Си Дзинпин може да бъде "пенсиониран" още преди насрочения през настоящата 2022 ХХ-ти конгрес на управляващата Компартия. Както е известно, самият Си разчита конгресът да одобри оставането му на поста генерален секретар за още пет години или дори да го определи за пожизнен председател на партията.

Самият Гарсайд, който навремето на два пъти работи в британското посолство в Пекин (включително по време на т.нар. "Културна революция"), по-късно има блестяща кариера във финансовия сектор. Опирайки се на големия си опит, в своята последна книга той описва вероятния - поне според него - сценарий за свалянето на китайския лидер.

Гарсайд смята, че основни инициатори на преврата ще бъдат съперниците на Си във висшето ръководство на Китай - премиерът (председател на Държавния съвет) Ли Къцян и членът на Постоянния комитет на Политбюро на ККП Ван Ян, които заемат, съответно, второ и четвърто място в партийната йерархия. Възможно е те да бъдат подкрепени от заместник председателя на Китай Ван Цишън и неколцина високопоставени генерали. Организаторите на преврата вероятно ще отправят остри критики срешу погрешната, според тях, политика на китайския лидер за да го принудят незабавно да подаде оставка, назначавайки премиера Ли за свой наследник. Според Гарсайд, ако овладеят властта, "те ще инициират демократични реформи, насочвайки Китай по пътя на демократизацията".

Макар че за повечето чужденци Китай изглежда политически монолитен, а ръководството му се ползва с безусловна подкрепа, истината е, че между отделните кръгове в китайските елити съществуват сериозни разногласия. За да разберем контекста на лансираният в книгата на Гарсайд сценарий на евентуалния преврат срещу Си, следва да се върнем към събитията от конгреса на ККП през 2007, където бе решено, кой ще наследи тогавашния генерален секретар на партията Ху Дзинтао през 2012. В началото на конгреса Ху беше склонен да подкрепи кандидатурата на смятания на Запад за "реформатор" бивш първи секретар на Комунистическия съюз на китайската младеж Ли Къцян. На Си пък се отреждаше втората по значение длъжност премиер на страната. В резултат от продължителната вътрешнопартийно борба на конгреса обаче, Ли загуби от Си, зад който по онова време застана предшественикът на Ху - Дзян Дзъмин.

Поемайки властта през 2012, Си Дзинпин намали броя на членовете в ключовия властови център на Китай - Постоянния комитет на Политбюро на ККП, от деветима на седем, попълвайки го със свои провърженици. В резултат от това Ли Къцян и Ван Ян се оказаха единствените членове на комитета от "реформистката опозиция". През десетте години на управлението си Си положи максимални усилия за да измести Ли на заден план, включително лишавайки го от поста финансов министър, който по традиция се заема от председателя на Държавния съвет. Освен това той ограничи ролята на "опозиционно настроените институции", доминирани от привържениците на Ху и Ли, както и тази на китайския Комсомол.

Последвалите стъпки на председателя Си за укрепване на положението му в партията и очертаващата се тенденция за създаване на своеобразен култ към личността му, накараха неговите съперници да се активизират. Сред проявите на опозицията бе появилото се през миналата година есе на бившия премиер Ван Дзябао, което мнозина оцениха като съдържащо косвени критики срещу Си. Неслучайно то бе частично цензурирано, което нямаше как да не нервира "опозицията", особено предвид решението изучаването на идеите на Си Дзинпин да бъде включено в програмата на китайските училища.

Кампанията на Си за изкореняване на корупцията също му спечели доста врагове,  както впрочем  и стъпките за промяна на деловата, политическа и културна среда в Китай. Наскоро китайските регулаторни органи наложиха строги условия за големите компании в сферата на технологиите, онлайн-образованието и видеоигрите, в резултат от което те загубиха значителна част от пазарната си стойост. Новите ограничения по отношение на „социално вредното поведение” също породиха много спорове.

Събитията в първата и последната глава на книгата на Гарсайд са измислени, макар че участващите в тях персонажи са съвсем реални. В останалата част от нея се анализират многобройните, според автора, проблеми на Китай както и „недостатъците” на Си. Показателно е, че според автора, Си е извадил страната от авторитаризма само за да я докара до ръба на откровения тоталитаризъм.

Според Гарсайд, основната причина за описания в книгата му преврат е заплахата от финансова война със САЩ, която би навредила на китайската икономика. Той обаче поддържа тезата, че евентуалното отстраняване на Си от властта цели и решаването на редица проблеми, смяна на ръководството и начало на политическа реформа.

За да поясни тезата си, авторът прокарва два важни според него политически паралела. На първо място, той припомня авантюристичния курс на Мао Дзедун по време на т.нар. „Голям скок” през 1958-1962 и „Културната революция” през 1966-1976, лансирайки хипотезата, че все по-твърдата политика на Си, прокарвана от държавата, може да има сходни резултати.

На второ място, Гарсайд напомня за борбата за власт, започнала след смъртта на Мао, както и, че тя не е загубила актуалността си и днес. Както е известно, след като в началото на 1976, т.е. осем месеца преди Мао, умира Джоу Енлай, властите  разгонват масовите демонстрации в памет на популярния председател на Държавния съвет. След това бива репресиран най-вероятният му наследник Дън Сяопин, а още по-късно, вече след смъртта на Мао, биват арестувани членовете на крайно непопулярната т.нар. „Банда на четиримата”, което пък е последвано от краткото управление на Хуа Гофън и реабилитацията на Дън. Според автора, ако продължи да концентрира властта в ръцете си и без да има ясен наследник, Си би могъл да създаде в Китай условия за повторение на хаоса, съпъствал смяната на властта след Мао.

Заключение

Повечето анализатори прогнозират, че на предстоящият ХХ конгрес на ККП Си ще може да удължи мандата си като генерален секретар за трети петгодишен срок или пък – което вероятно би било по-доброто решение от негова гледна точка, би могъл да стане председател на партията. Както е известно, този пост не е заеман от никого след смъртта на Мао и повечето хора го свързват именно с неговото управление.

Книгата на Гарсайд е навременно напомняне, че Китайската компартия не е чак толкова монолитна, както изглежда, че в ръководния и състав има определени разногласия, че много аспекти от политиката на Си Дзинпин не се приемат еднозначно, както и, че сегашният китайски лидер има влиятелни противници сред висшия партиен елит. В същото време обаче, тя е откровен опит за представяне на желаното за действителност. Защото истината е, че надеждите на „англосаксонската ос”, че проблемите и с Китай могат да бъдат решени като с магическа пръчка с хипотетичния преврат на „космомолците” срещу Си, са опасна илюзия. Впрочем, подобен тип илюзии са типични за повечето империи в упадък, които вече не могат да се справят с противниците си в „честна и открита битка” и затова разчитат, че вътрешните междуособици в редовете на последните биха могли да съхранят позициите им поне още известно време.

* Българско геополитическо дружество