26
Пон, Фев
25 Нови статии

Моделиране на международната система в контекста на дебата за „Голямата стратегия” на САЩ след края на студената война

брой 1 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Краят на студената война бележи началото на мащабни изменения в структурата на международната система. Превръщането на САЩ в единствена суперсила след края на студената война, води до нарастване на теоретичните изследвания върху еднополюсността.

Еднополюсното моделиране

Изхождайки от класическия баланс на силите, част от изследователите застъпват тезата, че наличието на един полюс е опасно и води до нестабилност. Причината е в наложилата се тенденция политическите субекти - в лицето на държавите, да се съюзяват по между си в опит да се противопоставят на най-силната. Според тази логика, нарушеният баланс може да бъде възстановен, само ако срещу водещата суперсила противостои група от държавни субекти с равностоен силов потенциал. Следователно еднополюсността най-вероятно ще бъде временна.

Друга теоретична школа, към която принадлежи американският политолог и експерт на клуба "Валдай" проф. Уилям Уолфорт, разглежда еднополюсния свят като предпоставка за мир и стабилност. Уолфорт го дефинира като структура, в която потенциалът на еднополюсната държава е толкова голям, че никаква комбинация от други държави не е способна да му се противопостави като балансира (Wohlforth, W. S., 1999,12-13). През 1999 това дава основание на Уолфорт да заключи, че  международната система установена с края на студената война, ще остане „недвусмислено еднополюсна”, без сериозни глобални катаклизми поне за известен период от време. Според него, конфликтите в началото на XXI век ще се случват в ниската част на спектъра, преди всичко в рамките на държави, които са в процес на фрагментация под влияние на етнически или други национални сили.

Един от най-важните теоретици на еднополярността и хегемонията на САЩ - Збигнев Бжежински, приема, че периодът между разпада на биполярността и настъпването на многополярността в международната система е ерата на американската хегемония, чиято продължителност ще зависи само и единствено от начина, по който САЩ реализират стратегията си за глобално лидерство. В новите реалности на многополярността, които рано или късно все пак ще настъпят (по-скоро бавно, според Бжежински – б.а.), Бжежински вижда САЩ като регулатор, чието неоспоримо могъщество ще оказва влияние върху начина, по който ще се формират новите регионални центрове и разпределението на валутата "силата" между тях. (Brzezinski 1997, 75).

Двуполюсният модел

Противниците на еднополюсността, изхождат от твърдението, че в резултат от краха на двуполюсната структура в Европа се засилва несигурността, най-вече поради дългото „разделение” на континента съгласно договорните отношения в рамките на НАТО и Варшавския договор. Според американският професор по международни отношения Джон Миршаймър, вероятността за избухване на големи кризи в Европа ще се увеличи (Mearsheimer 1990, 5-7). Неговата оценка, основана на структурен анализ, произтича от познатото допускане в теорията на структурализма, че интензивността и честотата на въоръжените конфликти зависи от броя на участниците и разпределението на потенциала между тях. Миршаймър твърди, че липсата на войни в Европа в периода от края на Втората световна война до сблъсъците на Балканите през 90-те години на XX век, е резултат от двуполюсното разпределение на силите и приблизителното равенство на ядрения арсенал, поставен под контрола на САЩ и СССР. Колапсът на Съветите, обединението на Германия и отслабеното влияние на САЩ в Европа, ознаменуват появата на многополюсна структура, която подобно на други многополюсни системи ще бъде податлива на нестабилност. Що се отнася до Югоизточна Европа, прогнозата на Миршаймър се оказва вярна. Според него, дългият мир който е основна характеристика на студената война, ярко контрастира с епохата на войни в Европа преди 1945. Множеството въоръжени конфликти през този период са причинени преди всичко от липсата на баланс на силите между основните играчи в рамките на многополюсната система. В изследването на Миршаймър дестабилизиращите черти на онази епоха контрастират с двуполюсността, базирана на приблизително военно равновесие и ядрено възпиране. Като представител на структурния реализъм, Миршаймър е на мнение, че „ключът към войната и мира лежи по-скоро в структурата на международната система, а не в същността на отделните държави" (Mearsheimer 1990, 5-7 ). Той е привърженик и насърчава „ограниченото и внимателно управлявано” разпространение на ядрените оръжия в Европа, което би компенсирало изтеглянето на СССР и САЩ като ядрени сили в региона. Или, казано с други думи, балансът който Миршаймър призовава да бъде установен в Европа след края на студената война, трябва да включва (но в идеалния случай и да не отива отвъд) териториалните граници на Германия, така че да се постигне равновесие между нея и Русия.

С въпроса за полюсите и стабилността на системата се занимават и други автори. Както посочва професорът от Йелския университет Джон Гадис, теорията за системите предоставя критерии, които дават база за диференциация между стабилни и нестабилни политически конфигурации. Самият Гадис, който се позовава на трудовете на Карл Дойч и Дейвид Сингер, приема, че стабилните системи се дефинират като способни да запазят основните си характеристики, да възпират която и да е било държава да се превърне в доминираща, да осигуряват оцеляването на своите членове и да предотвратяват избухването на голяма война (Gaddis 1987, 23-33). Гадис смята, че студената война отговаря на тези критерии. Силата, особено във военното и измерение, е силно поляризирана между СССР и САЩ, което рефлектира в относително стабилна двуполюсна структура.

Дебатът за дву- или многополюсно моделиране

Въпреки това сред международниците от края на 80-те години на XX век, липсва консенсус по въпроса за отношението между двуполюсност или многополюсност, от една страна, и международна стабилност, от друга Така например Кенет Уолц, както и Миршаймър, твърдят, че двуполюсната система с присъщото й разделение между суперсилите и по-малките държави, където суперсилите притежават огромни ядрени арсенали, изглежда по-стабилизираща от многополюсната система. В такъв тип система и двете суперсили, следвайки инстинкта си за самосъхранение, перманентно се опитват да поддържат баланс на силите, използвайки като ресурс  военна и технологична мощ.

Теорията на Уолц е подкрепена и от професора по физика и член на Института за изследване на мира и конфликтите Алвин М. Сапърстийн. Неговият труд е основан на нелинеен, математически модел на международно съперничество, който разглежда отражението на прехода от двуполюсен към триполюсен свят върху стабилността на системата (Saperstein 1991, 68-79). Сапърстийн стига до заключението, че стабилността намалява, с увеличаване сложността на системата. Колкото по-голям е броят на участниците (трима вместо двама), толкова по-сложна и по-нестабилна е тя, което се синхронизира с твърдението на Уолц, че двуполюсният свят е по-стабилен от многополюсната система. Под стабилност на системата Уолц разбира, че нито един политически субект не е елиминиран. В опит да доразвие триполюсната динамика професорът по политология и директор на програмата за изследване на външната реалполитика в Университета на щата Охайо - Рандъл Швелер, стига, донякъде парадоксално, до заключението, че триполюсната система най-вероятно ще бъде стабилна при условие, че е налице неравнопоставеност между тримата участници с оглед на ресурсите, с които оперират. Той разглежда подобна ситуация като баланс на силите, при която дори и всеки от трите полюса да е ревизионистки настроен, двата други ще са склонни да се обединят, за да блокират хегемонистичните аспирации на третия (Schweller 1993, 73-103).

Дву-многополюсен модел

Професор Ричард Розенкранц се отнася критично както към многополюсния модел на Дойч-Сингър, така и към двуполюсния на Уолц. Той предлага алтернативен модел на дву-многополюсност. В критиката си към двуполюсната конструкция на Уолц, Розенкранц твърди, че един свят, в който и двете суперсили са жизнено заинтересовани от крайното разрешаване на важни международни въпроси, по своята същност се явява игра с нулев резултат. Оттук следва, че амбицията за експанзия и присъщ конфликтен потенциал сред лидерите на блоковете от държави е по-голям в двуполюсната, отколкото в многополюсната международна система (Rosecrance 1966, 318). Според Роценкранц, интензивността на конфликта може и да е по-ниска в многополюсния свят (в сравнение с двуполюсния), но за сметка на това, поради по-голямото разнообразие от интереси, честотата ще е по-голяма. Многополюсността увеличава несигурността от евентуални негативни последици. Това прави изработването на политики сложно, а постигането на стабилни резултати - трудно. Началото на XXI век свидетелства за известно сходство с теорията на Розекранц. Налице са множество въоръжени конфликти с нисък интензитет. Същевременно несигурността от това, къде и кога ще избухнат, заедно с дебата за степента, в която засягат пряко американските външнополитически интереси, правят разработването на адекватни дипломатически и политически стратегии още по-трудно. Алтернативната система, предложена от Розекранц, комбинира положителните черти на двуполюсната и многополюсната система, но без съпътстващите ги недостатъци. Според него, в дву-многополюсния свят „двете силови държави ще действат като регулатори на конфликтите в периферията, а многополюсните държави ще играят ролята на посредници или буфери в конфликта между двуполюсните сили. В нито един от двата случая конфликтите няма да бъдат напълно елиминирани, но ще бъдат държани под контрол” (Rosecrance 1966, 320). Двуполюсните държави и по-специално суперсилите ще се стараят да се възпират една друга, така че никоя да не стане доминираща, като същевременно ще действат заедно, водени от взаимен интерес да минимизират конфликтите в многополюсния регион на земното кълбо.

Поликултурен модел

Многополярният вариант за структуриране на международната система след края на студената война е основна тема и в сборника „Глобалния дневен ред”, публикуван през 1995. Един от авторите в него - Майкъл Хауърд, отбелязва, че след всяка „гореща” или „студена война”, винаги настъпва и период на „хладен мир”, който според него може да се окаже много по-труден от самата война, при която все пак участниците са ясни, а „правилата” точно дефинирани. Според Хауърд, най-добрият вариант за урегулиране на международните порядки след края на студената война е поликултурният модел, с минимално използване на силови методи за налагане на универсални американски порядки и ценности в отношенията с другите държави. Що се отнася до политиката на САЩ, Хауърд твърдо смята, че те трябва да продължат сами да разрешават (или контролират в разумни граници) проблемите си (Howard 1995, 144-153). Афинитет към установяването на многополярен модел проявяват и международниците Чарлз Кийгли и Грегъри Раймонд. Те потвърждават, че установеният след студената война мир ще бъде многополярен, като съхрани политическите, икономическите, идеологическите и военни противоречия между водещите държави и ще усили нестабилността, непредсказуемостта и конфликтността в международните отношения  (Kegley 1994, 168).

Триполюсният модел

Идеята за формирането не на един, а на няколко полюса или силови центъра е доразвита от авторитетния американски политолог Чарлз Купчан. „Триполюсният модел”, който той лансира се оказва изключително близък с американската реалполитик и много по-привлекателен за останалите държави, в сравнение с еднополярния, залагащ преди всичко на хегемонията на САЩ. Като цяло, Купчан успява да отговори на няколко ключови въпроса, на които американските лидери и международни стратези се натъкват в желанието си за реализация на глобалната стратегия. Всъщност, Купчан изразява мнението на онези представители на американския академичен елит, които не демонстрират особен ентусиазъм към открито афиширане на американския хегемонизъм, но въпреки това приемат неговото реално съществуване след края на студената война като неоспорим факт.

Основният въпрос, който занимава академичните и политическите кръгове в САЩ е свързан с откриването на онзи механизъм, който ще запази възможно за най-дълго време американското лидерство в международната сфера. В случай че това е трудно постижимо, усилията се пренасочват към конструирането на такава балансирана система на международните отношения, която да бъде най-благоприятна за САЩ, дори и след техния евентуален „залез”. За тази цел като възможни опоненти на страната за разпределение на силата се набелязват Германия - в Европа, за района на Евразия - Русия, а за Азия - Китай. Купчан предлага своя визия за новия световен ред, основаващ се на създаването на три силови региона (центрове на силата), като във всеки от тях, той очертава по един център на тежестта, което всъщност е реализация и на идеята за еднополюсния свят, но на регионално ниво. Това са най-развитите във военно и промишлено отношение региони: Северна Америка (с лидер САЩ), Европа (с лидери Германия и Франция) и Източна Азия (с лидери Китай и Япония). Купчан дефинира тази теория като „регионален еднополюсен модел или „мека еднополюсност” и я лансира като алтернатива на „агресивната” (Kupchan 1998, 49-55). Според  авторитетния политолог, предимствата на модела са:

- Неоспоримата военна и икономическа мощ на държавата лидер във всеки от трите региона ще способства за развитие на центростремителните тенденции между лидера и периферията. На основата на консенсус ще се дефинират относителните параметри на силата на държавата лидер и задълженията на „подчинените” й страни.

- Не се изключва използването на допълнителни стимули за поощрение  от страна на „лидера” към подопечните държави, както и на методи за оказване на натиск и налагане на наказания за тези, които не приемат наложения миров ред в съответния регион.

Както Купчан признава, планираното разпределение на властта между регионални лидери, с участието и под контрола на САЩ (доколкото им е позволено), е за предпочитане пред неконтролируемото разпространение на сила на регионално ниво. Накратко, САЩ трябва да продължават преди всичко да „надзирават” онези развити държави, чиито потенциал би могъл да създаде проблеми за в бъдеще в ключови за САЩ зони. Освен това, държавите от всеки еднополюсен регион, включително и неговите лидери, ще се стремят да координират политиките си по такъв начин, че да не допуснат нито една от тях да се превърне в хегемон и да застраши авторитетните международни позиции на САЩ.

Според теорията на Купчан, „регионалния полюс” или „ядро”, може да се състои от две (най-много) страни (т.е. „плуралистичен характер на ядрото”). Така например, в Европа ядрото може да включва Германия и Франция, а в Източна Азия - Китай и Япония. Очевидно е, че моделът на „триполюсната международна структура” със сложните многополюсни ядра може да заработи на практика при две условия: ако САЩ водят достатъчно гъвкава, но убедителна международна политика и ако самите участници в процеса осъзнаят целесъобразността и неизбежността на подобно развитие на международния сценарий (при който, САЩ имат водеща роля -б.а).

Всъщност, предложената от Купчан схема повтаря идеите на известния американски специалист по външна политика Чарлз Мейнс. Още през 1996, той настоява за създаване на регионална система за безопасност, в която водеща роля ще имат най-силните за съответния регион държави (Maynes 1996, 45-63).

За разлика от Купчан, Мейнс дълбоко вярва, че Русия ще продължи да заема важно място в новите международни порядки, тъй като ролята й в Европа и Азия съвсем не намалява. Мейнс не поддържа идеята за разширяването на НАТО и превръщането му в единствена военна структура претендираща за регулиране и съблюдаване на мирните процеси. Купчан заимства идеята за създаване на няколко силови полюса вместо един, но не отрича варианта за разширяване на НАТО и съхраняване на американския контрол върху протичащите и в бъдеще международни процеси, при неутрализацията на Русия като регионален фактор.

Обзорът на моделите за нова международна структура след края на студената война дефинира няколко основни характеристики на бъдещата международна система:

- биполярната система е сменена от многополярна, която се запазва за по-дълъг период от време и не изключва взаимодействие между водещите международни сили;

- установяване на триполюсна международна структура, която да доведе до формиране на нови международни порядки;

- по-достоверна и ефективна се оказва онази концепция за устройство на международните отношения, която съдържа комбинация от различните полюсни модели (едно-дву-три-полюсна система);

- може да се говори за налагането на еднополярна-полицентрична система, при която съществува един полюс, а именно САЩ и още няколко центрове на силата, между които и Русия.

Всяка от оригиналните концепции, представени в това изследване, описва и дефинира параметрите на зараждащия се нов световен ред след края на биполярността. Макар и разнородни по форма и съдържание, теориите на американските политолози постигат единомислие по един въпрос, а именно, че светът се намира в процес на еволюция. Тези разработки намират отражение, а част от тях - почти пълна реализация, във външнополитическите стратегии на САЩ и Русия. Но, за разлика от последната, която все пак признава многополюсността на международната система след края на студената война, САЩ продължиха да действа като световен хегемон и единствен център на тежестта за дълъг период от време. Стратегия, която направи американския истъблишмънт "сляп" за променящата се архитектура на вътрешнополитическите отношения и набиращи сила социални конфликти в страната и до голяма степен предопредели избирането на Доналд Тръмп  за президент през 2016.

САЩ след края на студената война: хегемон или шериф?

Краят на студената война лишава САЩ не само от съперник, но и от основни принципи, върху които те градят външна политика в продължение на четири десетилетия. За голямата част от американския бюрократичен апарат, ангажиран в сферата на външната политика и националната сигурност е трудно да се примири с края на студената война. Поради страх от промяна, волно или неволно, те запазват задълго старата реторика. Някои анализатори допускат, че: „страхът от чужди идеи - в миналото комунизма, а в настоящия момент - ислямския фундаментализъм, е кодиран дълбоко в официалното мислене. Необходимостта от борба с противникови сили, в миналото СССР, а след края на студената война - Иран и Ирак, остава задълго заедно с предпочитанията към военна интервенция, като способ за постигане на външнополитически цели” (Kegley; Wittkopf 1996, 7).

Президентът Клинтън направи опит да „възпита” американските граждани на "адекватна" реакция срещу възникващите  заплахи в новия свят без граници, но в крайна сметка той не отиде по-далеч от традиционните инструменти на властта - военна сила, санкции и дипломация на долара. Въпреки че по това време няма консенсус относно посоката на американската външна политика, мнозина анализатори са склонни да критикуват неадекватната политика на Клинтън, като в същото време се въздържат от предлагането на изход от ситуацията.

Според бившия съветник по национална сигурност Хенри Кисинджър, наследството от 1990 „ражда” парадокс. От една страна, САЩ са достатъчно силни, за да наложат възгледите си ( за което получават обвинения  в хегемонизъм), а  от друга - неспособни да лансират достатъчно адекватна и убедителна стратегия за действие. По-голяма част от „рецептите” за справяне с възникващите конфликти в различни части на света са продукт или на вътрешен ( политически, граждански) натиск, или просто повторение на заучени стратегии и се опират на опита, натрупан по време на студената война. Резултатът е потенциална опасност за САЩ да се превърнат в ирелевантни за постепенно трансформиращата се система на международните отношения след 1990 (Kissinger 2001, 18).

До 11 септември повечето от американските политици са напълно убедени, че Америка е обречена да бъде лидер в международните отношения и установеното статукво трудно би могло да се промени. Извън специализираните издания, занимаващи се с външнополитически анализи, не съществуват видими признаци за интелектуална страст или дебат в търсене на нови посоки. Академичната продукция от този период е по-скоро абстрактна, без ясна визия за бъдещето и следователно съвсем безполезна за управляващите. В сравнение с тях, „тинк-танковете” се оказват много по-продуктивни, но поради естеството на своята работа, създават по-скоро стратегии за „незабавна консумация”. Според Чарлз Купчан, „звукът от ухапването, триумфира над задълбочения анализ, което всъщност продуцира безидеен интелектуален външнополитически пейзаж” (Kupchan 2002, 29). Или, както той самият отбелязва в анализа си: "външнополитическата доктрина на САЩ не разполага с ръководни принципи, тя просто се движи от “изпаренията на силата”, акумулирана по времето на студената война” (Kupchan 2002, 29).

През цялата си история, американската външна политика традиционно е инспирирана от различни идеи, включително хамилтъновите с  акцент върху силно правителство и подкрепа на бизнеса; уилсъновите, фокусиращи се върху демократичната мисия на Америка, джеферсъновите, подчертаващи опазването на американските ценности у дома, и джексъновите, залагащи преди всичко на военната и икономическа сила. В този контекст, администрацията на Клинтън представлява смесица от  идеите на Хамилтън и Уилсън, докато администрацията при Буш е по-скоро смесица от външната политика на Джеферсън и Джексън.

Изхождайки от тази приемственост, професорът от Тексаския университет Хенри Брандс предлага нов подход за анализ на американските външнополитически цели, базиран на диференцирането между САЩ, като „еталон за подражание”, и САЩ, като „защитник на мира”. Макар и двата подхода да отчитат лидерската позиция на САЩ, те предлагат различни визии. За привържениците на стратегията „еталон за подражание”, основната външнополитическа цел на САЩ след студената война е да служат за пример като хуманно, демократично и проспериращо общество. Да не се намесват във вътрешните работи на други държави, защото това би имало обратен ефект, не само за самата държава, но и най-вече за авторитета на САЩ, като образец за подражание. „Защитниците”, от друга страна, стоят на противоположната позиция, твърдейки, че САЩ трябва да отидат отвъд еталона за подражание и да предприемат активни външнополитически действия. Аргументът им, черпи сила от характера на самата човешка природа, която според тях е несъвършена и неподатлива за промени (Brands 1999, 59).

Дебатът за т.нар. „Голяма стратегия” на САЩ в отговор на променените международни реалности след края на студената война се превръща в поле за остра полемика. Основни участници в него са привържениците на различните теории за американското външнополитическо поведение.

"Голямата стратегия" може да бъде дефинирана като най-обща визия по отношение на държавните цели в областта на националната сигурност и средствата за тяхната реализация. До голяма степен дебатът  е продиктуван от различията между теориите за американската външна политика. Освен сблъсък на стратегии, дебатът всъщност се превръща и в съревнование на идеи по отношение на националните интереси и най-ефективните способи за реализацията им.

По-долу ще разгледам подробно три фундаментални стратегии, производни на основните теории за американското външнополитическо поведение: нео-изолационистката, либерално-интернационалистката и стратегията за американското превъзходство.

Неоизолационистката стратегия

Неоизолационистката, или както някои популярно я наричат „базирана на интереса”, външна политика или просто „стратегия на възпирането” е крачка назад към периода, в който САЩ не са напълно въвлечени в менажирането на международните отношения, а още по-малко се възприемат като хегемон. Изхождайки от основните постулати на неоизолационизма, стратегията лансира тезата, че САЩ трябва да приоритизират интересите си, като заложат преди всичко на вътрешнополитическите проблеми, което разбира се не означава пълно дистанциране от международните процеси. Докато за нуждите на студената война, САЩ са принудени да играят активна роля, елиминирайки предупрежденията на президента Джеферсън за пагубните последствия от участие в алианси, след прекратяването на глобалната битка срещу комунизма, Федерацията получава шанс отново да „се върне у дома” ( Gholz, Press and Sapolsky 1997, 178).

Основанията за успех на неоизолационистката стратегия могат да бъдат сведени до следното

- благодарение на географското си островно разположение, САЩ могат да се радват на абсолютна национална сигурност;

- слаби съседни държави на север и юг;

- огромен военен потенциал;

- придобитата относителната тежест при разпределение на силата в глобален мащаб е предпоставка за драстични рестрикции по отношение на поетите ангажименти в Европа, Азия и по-голяма част от света.

Неоизолационистите фокусират вниманието преди всичко върху „забравената” за дълго концепция за американския национален интерес в границите на държавата, физическата защита на населението и икономическия просперитет.  

Видимо е, че визията на неоизолационистката стратегия е тясно обвързана с теорията на дефанзивния реализъм. Според нейните поддръжници, след края на студената война, САЩ акумулират достатъчно сила и мощ, за да се защитят, ако се наложи. Затова основната им цел трябва да бъде насочена към запазване на извоювания международен авторитет, като силно ограничат включването във военни конфликти зад граница. Последното е не само ненужно, но и в противовес на американския национален интерес. Всеки опит за разпространение на американското военно присъствие по света, както и разширяването на НАТО, само ще провокират други държави да контрабалансират чрез  създаване на нови съюзи.

Основните принципи на неоизолационистката стратегия могат да бъдат сведени до няколко основни действия :

- разпускане на НАТО;

- оттегляне на американските военни части от страни като Япония и Германия;

- намаляване на разходите за отбрана, и най-вече

- фокусиране върху американските вътрешнополитически интереси, с оглед опазване на националната сигурност и запазване на международния авторитет.

Непригодността на тази стратегия настъпва с 11 септември 2001, когато събитията доказват, че всъщност след края на студената война САЩ далеч не са толкова защитени колкото се предполага. Отговорът на неоизолационистите на критиките е пределно логичен, а именно: терористичните атаки срещу САЩ са отражение на агресивното им военно присъствие в страните от Близкия Изток.

Либералпо-интернационалистката стратегия

Привържениците на либералния интернационализъм контрират неоизолационистите, упреквайки ги, че не разбират истинската причина за дълго опазената американска сигурност, а именно - глобалното лидерство на САЩ след края на Втората световна война. Основният аргумент на либералите се свежда до твърдението, че САЩ трябва да продължат да „играят” ролята на „жизнена сила” в структурирането на международния ред. Американският политолог Айкънбъри допълва, че освен базираната на реалисткото схващане доктрина на сдържането, САЩ успяват да изградят и наложат преди всичко една универсална либералнодемократична доктрина, основаваща се на отворени икономически пазари, международни институции и демократична политическа система (Ikenberry 2002, 102).

Стратегията на либералните интернационалисти има своите дълбоки корени в разбирането за мултилатеризма, като създаване и членство в общи институции, гарантиращи международната политическа и икономическа сигурност ( разбира се, под егидата на САЩ). Придържането към тази външнополитическа линия на поведение и след края на студената война, ще защити американския интерес, и най-вече ще легитимира и институционализира всеки външнополитически ход на страната, действаща вече от името на международните институции.

Очевидна е близостта на либерално интернационалистката стратегия с принципите на либералната теория и „промотирането” на американските демократични ценности зад граница. Последната задача се възприема двузначно - от една страна като морално задължение, а от друга чисто прагматично - за засилване на усещането за сигурност. Спореди привържениците на либералната доктрина, за САЩ е много по-лесно да изпълняват задълженията си на „международен стожер”, ако действат в обкръжението на повече демократични държави. Близко до аргумента за пацифисткия ефект на демокрацията,  стои твърдението, че в резултат на свободната търговия, все повече и повече граждани просперират, което от своя страна създава благоприятна обстановка за налагане на демократични управленски модели. Освен това, либералите твърдо вярват, че свободната търговия насърчава установяването на икономически отношения между държавите, което от своя страна ги прави несклонни към започването на войни, които могат да разрушат създаденото или най-малкото няма да имат същия максимален коефициент на полезност. В заключение, създаването на международни институции и налагането на общовалидни норми за поведение се дефинират като механизъм за контролиране и справяне с политическите, икономическите и екологични проблеми.

Наред с ефикасността на лансираната либерално-интернационалистка стратегия , доктриналните й привърженици подлагат на остра критика външнополитическата линия на президента Бил Клинтън, въпреки неговото стриктно придържане към идеите на либералния интернационализъм, както е видно и от стратегическата му програма „Национална стратегия за ангажиране и разширяване” от 1995 ( National Security Strategy of Engagement and Enlargement). Клинтън прегръща идеята за „промотиране на демокрацията” зад граница, но единствено посредством мултилатерални институции, като посредници и без прибягване до каквито и да е форми на насилие или принуда. Така натрупаната американска мощ по време на клинтъновата администрация остава „сдържана” в границите на установените правила и норми за приемливо външнополитическо поведение, спечелвайки си характера на по-скоро „гъвкава стратегия”.

Стратегия на превъзходството

Фокусира се върху усилието да се запази безспорно водещата позиция на САЩ, като първа и единствена сила в международните отношения. Аргументът, с който си служат поддръжниците на стратегията, е пределно ясен, а именно - мирните отношения между отделните държави, както и сигурността на самите Съединени щати се гарантират единствено и само благодарение на лидерските позиции на последните. Особено след края на студената война, когато основният съперник СССР е видимо „победен”, реализирането на подобна политика на превъзходството съвсем не изглежда химера. Като основна задача, привържениците и си поставят целта да противодействат на всеки опит от страна на други държави да оспорват в коалиция или поотделно американското лидерство в системата на международните отношения.

За успешната реализация на този план, теоретиците подчертават необходимостта от няколко външнополитически действия:

- да наложат американското военно превъзходство, получавайки признание за своята военна доминация от всички останали държави;

- да продължават да дислоцират американски военни части зад граница;

- да поддържат партньорски отношения с Япония и Германия, като се опитват всячески да работят против възхода на страни като Китай и Русия, които биха могли да застрашат американското превъзходство.

Прави впечатление, че по отношение запазването на американското лидерство в международните отношения, привържениците на превъзходството и поддръжниците на либералната хегемония (либерален интернационализъм) заемат сходни позиции. Основните различия произтичат във връзка с ролята, която всяка от тях отрежда на международните институции, като структурен елемент в системата на международните отношения (Узунов 2005, 256). Мултилатеризмът може и да има известни предимства, но униполярният модел с една единствена суперсила, позволява на последната да действа безапелационно и най-вече бързо и ефективно когато се наложи, без да е необходимо съгласието на други държави или международните институции. Това се отнася най-вече до уреждането на трудните взаимоотношения с държави, притежаващи ядрено оръжие. В допълнение, във визията на стратезите на превъзходството, институциите се разглеждат по-скоро като възпиращи, и много по-рядко като „предоставящи” или „позволяващи” определено външнополитическо действие.

Видимо е, че стратегията намира основания в принципите на теорията за максимизиране на силата, позната ни още като структурен реализъм. Нейната реализация на практика е осъществена от Джордж Буш-младши и заляга в основата на „Доктрината Буш” от 2002. Американският президент открито застава зад идеята да се съхрани водещата позиция на САЩ, като единствен силов център в системата на международните отношения и смело декларира американските амбиции да действа по-скоро едностранно, без да съгласува позиции с друга държава, а още по малко институции.

Същевременно, критиците на стратегията за превъзходството, посочват и някои нежелани последици, до които може да доведе подобна самоуверена политика. Това е желанието на останалите държави да противодействат като се коалират, за да контрабалансират силата. Вместо да се опитват да запазят невъзможната униполярност на международната система, много от теоретиците на реализма, съветват американския истъблишмънт да заложи преди всичко на стратегията на офшорния баланс, за да гарантира американския национален интерес в установената след края на студената война мултиполярност.

 

Литература:

Узунов, Ф. От Корея до Босна. Американски стратегии в съвременните локални войни и конфликти. - Велико Търново: Фабер, 2005.

Brands, H. W. What America Owes the World, Cambridge, 1999.

Brzezinski, Z. The Grand Chessboard. American Primacy and Its Geostrategic Imperatives. N.Y, 1997.

Gaddis, J. The long peace: Inquiries into the History of the Cold War. New York, 1978.

Gholz, E., Press D., and Sapolsky,H. Come Home, America: The Strategy of Restraint in the Face of Temptation. In: M.Brown,O.Cote, S. Lynn-Jones,and S.Miller (eds), Amerika’s Strategic Choices, rev. edn. Cambridge, 1997.

Howard M. Cold War, Chill Peace: Prospects for Order and Disorder. In: The Global Agenda. Issues and Perspectives. Eds. Сh. Kegley, Jr. and E. Wittkopf. N.Y., pp.144-153, 1995.

Ikenberry, G.J. America’s Liberal Grand Strategy: Democracy and National Security in the Post War Era. In: M.Cox,G.J. Ikenberry, and T.Inoguchi (eds.), American Democracy  Promotion: Impulses, Strategies, and Impacts. Oxford, 2000.

Kegley, Ch.R., Raymond G. A.Multipolar Peace? Great-Power Politics in the Twenty-First Century. N.Y., 1994.

Kegley, C. W. and Wittkopf, E. R. American Foreign Policy. New York, 1996.

Kissinger, H. Does America Need a Foreign Policy? Toward Diplomacy for the 21st Century. New York, 2001.

Kupchan, Ch. After Pax Americana: Benign Power, Regional Integration, and the Sources of a Stable Multipolarity. In: International Security, Vol. 23.№ 2, 1998.

Kupchan, Ch. The End of the American Era. New York, 2002.Maynes Ch. Bottom-Up Foreign Policy. In: Foreign Policy, № 104, pp.45-63, 1996.

Mearsheimer, John J. Back to the Future: Instability in Europe after the Cold War. In: International Security, 15(1) 1990.

Rosecrance, Richard N. Bipolarity, Multipolarity, and the Future. In:  Journal of Conflict Resolution, X, pp. 314-327, 1966.

Saperstein, Alvin M. The Long Peace-result of a Bipolar Competitive World? In:  Journal of Conflict Resolution, 35(1) March 1991.

Schweller, Randall L. Tripolarity and the Second World War. In: International Studies Quarterly, 39. 1993.

Wohlforth, Wlliam S. The Stability of Unipolar World. In: International Security, 24(1), pp.5-41, 1999.

 

* Преподавател във Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий"

 

Поръчай онлайн бр.1 2024