19
Нед, Май
23 Нови статии

Новата Античност

брой 1 2022
Typography

Потребителски рейтинг: 5 / 5

Звезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активнаЗвезда активна
 

Стремителното изтегляне на американските войски от Афганистан и завръщането на талибаните на власт провокираха нова вълна от публикации относно кризата на "Американската империя". Съединените щати наистина изпитват сериозни трудности, но е важно да се има предвид и учудващата, поне на пръв поглед, стабилност на техните ресурси.

Досега нито един от съюзниците на Вашингтон в НАТО не се е възползвал от благоприятната възможност да напусне този военно-политически алианс или да поиска изтегляне на американските войски от своята територия. Колективният Запад, като съвкупност от институции под американско ръководство, се запазва, а европейските лидери продължават да се вълнуват, дали Вашингтон няма да загуби интереса си към техните проблеми. Тоест, засега "Американската империя" изглежда достатъчно стабилна и съвсем не е случайно, че самите американци (а и не само те) я сравняват с отдавна останалата в историята империя на Древния Рим.

Прокарването на паралели между нашата цивилизация и Античността отдавна е нещо банално в политическата публицистика. Действително между двете епохи могат да бъдат намерени множество прилики и то в най-различни сфери: от преклонението пред "гражданското общество" до култа към тялото, "вечната младост", водните процедури и всевъзможните сексуални свободи. Впрочем, мирогледът на съвременния западен индивид също съответства на античния. Още германският историк Освалд Шпенглер обръща внимание на извънисторическия характер на античното мислене и най-вече на характерния за него стремеж да отделиш живота си от миналото и да не мислиш за бъдещето. Същото твърди и руско-американският културолог Александър Генис, според който: "Античният живот без бъдеще, който толкова силно се различава от нашата устременост към бъдещето, се превръща днес в пример за подражание".

И все пак, тези паралели са чисто външни и повърхностни и се основават на онова, което първо се набива на очи. Далеч по интересно е да потърсим по-дълбоките паралели - например, да сравним пътя на развитие на Античността с еволюцията на съвременната "Западна" (Евроатлантическа) цивилизация. Хипотезата на автора на настоящата статия е, че в новия етап от развитието си Евроатлантическата цивилизация повтаря целия път на развитие на Античността като е много възможно да повтори и нейния упадък, последван от настъпването на "ново Средновековие".

Mutāto nomĭne, de te fabŭla narrātur

Своеобразен аналог на нашето Рождество Христово за Античната цивилизация е Троянската война, с която свързват легитимността си почти всички държави от онази епоха, включително Римската република. За античния човек, отвъд Троянската война започва светът не легендите и миговете – смътни спомени за предшестващата цивилизация на бронзовия век. Сама по себе си, Троянската война остава полулегендарна: тя съвпада по време с „катастрофата на бронзовия век” през ХII век пр.н.е. Именно по онова време в Средиземноморието се осъществяват мощни миграционни процеси, предопределили етнополитическата карта на Античния свят през следващите 1500 години – чак до Великото преселение на народите.

В началния етап от своето развитие Античността преминава през периода на „Тъмните векове” (XI-IX в.пр.н.е.), когато новата цивилизация едва се заражда. През VIII-VI в. пр.н.е. настъпва периодът на Архаиката, когато Античният свят кристализира като система на съперничество между четири цивилизации: Гръцката, Финикийската (включително нейното продължение - Картагенската), Етруската и обновената Египетска. През този период започва бурното териториално разрастване на Античния  свят в резултат от финикийската и гръцка колонизация, която рязко разширява границите на античния Ойкумен. През VI в. пр.н.е. към средиземноморския античен свят се присъединява и Персийската държава, завоювала Близкия и Среден Изток, както и Източното Средиземноморие.

В Античния свят паралелно възникват два типа конфликти. Първият е вътре в отделните цивилизации за лидерство между автономните субекти като гръцките полиси или етруските градове-държави. Вторият пък е между цивилизациите за господство по търговските маршрути в Средиземно море. Нито една от тях обаче не съумява да наложи своето господство: всеки претендент за хегемония моментално се изправя срещу антихегемонистична коалиция, която разпилява ресурсите му. Така полицентризмът (или, ако използваме съвременните политологични термини, мултиполярността) се превръща в естествена форма на съществуване на Античния свят.

Именно Архаичният период предопределя и характера на Античната цивилизация. По отношение на мирогледа си, гръцката цивилизация преодолява чисто религиозното възприемане на света и създава философията, като система за рационално познание за света посредством логическите аргументи. Постепенно този гръцки „преврат” започва да се разпространява из цялото Средиземноморие. В сферата на политиката, в нова базова форма се превръща демокрацията, която по онова време се схваща като гражданска общност. Полисът, който става базовата единица на античната цивилизация, е свързан с правото на гражданската общност да упражнява политическата власт на определена територия, избирайки за целта свои представители. При това демокрацията не е чисто гръцки феномен, въпреки че самото понятие има гръцки произход („власт на народа”). Така, паралелно с класическите демокрации на Атина и Тива, се зараждат и Римската и Картагенската републики.

Разцветът на средиземноморските демокрации и републики през V в. пр.н.е. е известен като „класическа античност”. В рамките на гръцката цивилизация възниква нова форма на самосъзнание, превърнала се в основа на античния свят: разделянето на света на цивилизация и варварство. Творчеството на гръцкия историк Херодот (484-425 г. пр.н.е) е посветно на борбата между елините и варварите (народите от Персийската империя). За Херодот понятието „варварин” не е тъждествено с „неграмотност” или „липса на култура”: гърците признават, че цивилизациите на Египет и Вавилон ги превъзхождат в отделни сфери. Тоест, за варварство се смята не липсата на научни или културни познания, а неинтегрираността на индивида или на цялата култура в елинската цивилизация.

През IV в.пр.н.е. ситуацията в античния свят се променя: в рамките на гръцкия свят започват да възникват нови имперски проекти. Целта им е обединяването на гръцките полиси с цел за овладяване на продоволствени ресурси и роби във външния свят. Още в самия край на V в.пр.н.е. гърците се намесвят във вътрешните разпри в Персийската империя (да си припомнем прочутия „Анабазис” на Ксенофонт); едно поколение по-късно Аристотел (384-322 г.пр.н.е.) лансира идеята за създаване на империя чрез завоюването на държавите от Изтока. Смята се, че в нейният елит ще се формира от гърците, а подчиненото от тях население ще се занимава най-вече с производството на блага. Гърците съумяват да реализират тази идея под егидата на едно „полугръцко” царство – Македония, управлявана от ученика на Аристотел – Александър Македонски. В резултат от военните му походи в огромното пространство от Египет до Индустан възникват редица гръцко-македонски държави, превърнали се в елинистични империи.

Съвременните историци често определят последвалата епоха на елинизма като „първата глобализация” – действително, в Средиземноморието и в Близкия Изток се формира единно икономическо и културно пространство. В елинистичния свят се интегрират и две негръцки държави от Средиземноморския регион – Римската република и Картаген. Гръцкият език и литература получават масово разпространение – за образования римлянин или картагенец е също толкова странно да не познава елинския език и литература, както за нашите съвременници да не знаят английски, поне колкото да четат. През живота си свободният гражданин е можел да смени различни държави, което пък води до появата на космополитните идеи.

За обръщането към имперския модел способства и преломът в античния мироглед. В сферата на философията рационализмът е заменен от две нови течения. Първото е скептицизмът, свързан с гръцкия философ Забулид (ІV в.пр.н.е.), обосновал принципа за деструкцията на базовите предпоставки, т.е. за недоверието към всички аксиоми. Второто пък е индивидуализмът, свързан с друг гръцки философ - Епикур (ІV в.пр.н.е.), лансирал тезата за самоотстраняването на човека от обществения живот за да може да се концентрира върху собствената си личност ("създай своя собствена градина"), както и преодоляването на страха пред смъртта с помощта на хедонизма ("живей незабележимо"). Императивът на елинизма е: "не е важно в коя империя живееш и на какъв владетел се подчиняваш, най-важното е да живееш добре и да изпитваш удоволствие от живота".

Елинизмът, като баланс на световните империи, е заменен от предпоследната фаза в съществуването на Античността: обединяването на античния Ойкумен в единната Римска империя. Римската република, която през ІІ в.пр.н.е. нахлува в елинистичния свят, не се разглежда от него нито като чуждо тяло, нито като външен завоевател, тъй като римляните навлизат в гръцко-македонските царства по покана на определени политически сили. Тоест, осъществява се преплитане на различни сегменти на римските и елинистични елити, при това войните на Рим с остатъците от елинистичните империи до голяма степен са отражение именно на тази вътрешноелитарна борба (1). Римската държава наследява елинистичните "активи на глобализацията" и довежда идеята за елинизма до логичния и завършек, обединявайки в общо политическо и културно пространство цялото антично Средиземноморие.

Римляните подчиняват средиземноморските държави след като  предварително ограничават суверенитета им. Първоначално те ги лишават от правото да водят войни без разрешението на Рим и се превръщат в арбитри на споровете помежду им. Постепенно, част от тези държави доброволно се превръщат в римски провинции, друга част биват подчинени с военни средства, а трета част получава статут на "приятели на Римския народ". При това римляните навсякъде постигат целите си, реализирайки успешно две важни задачи. Първата е подкрепата за по-слабите държави срещу по-силните, а втората - раздробяването на силните държави. Тоест, Рим първоначално се позиционира като изразител на интересите на малките страни, след това като арбитър в техните взаимоотношения, после тези страни стават част от римската сфера на влияние за да се превърнат в крайна сметка в римски провинции.

Трансформирането на Римската република в империя върви паралелно с външните завоевания, което се дължи на три фундаментални причини. На първо място, имперското пространство изисква нови, по-централизирани форми на управление, каквито старата сенатска република не може да предложи. На второ място, възниква въпросът за управлението на навлизащите в политиката маси - неслучайно периодът ІІ-І в.пр.н.е. се характериризира с мащабни социални движения в Средиземноморието. На трето място, появата на професионални армии позволява на добрите пълководци да разполагат със собствени въоръжени сили. Именно пълководците, създали своя професионална армия, и най-големите патрициански родове, стъпка по стъпка, ограничават гражданските свободи, включително посредством добре известните "проскрипционни списъци", поставящи неудобните за режима свободни граждани извън закона и ограничаващи гражданските свободи.

Използвайки езика на съвременната политология, можем да кажем, че античната цивилизация достига етапа на социалното инженерство - т.е. изграждането на изкуствена държава, в чиито рамките социалните процеси се управляват принудително от единен център. В резултат от гражданските войни през І в.пр.н.е. се налага идеята на Октавиан Август за "меката импрерия" или "принципата": т.е. формалното запазване на републиканските институции, макар и със силно орязани пълномощия, под стриктния надзор на "принцепса", който еднолично и до смъртта си заема основните републикански длъжности. Това е и логичният край на процеса на прерастване на полисната демокрация в имперска система като организационна форма на античния ойкумен.

Omnes viae Romam ducunt

Съвременната Западна (Евроатлантическа) цивилизация на практика преминава през същите етапи на развитие, през които навремето преминава и Античната цивилизация. Историците отнасят възникването и към ХІ век, когато се случват две ключови събития: схизмата между Католическата и Православната византийска църкви, което дава на западноевропейския свят необходимата цивилизационна основа. Второто пък е утвърждаването на съвременните топоними ("Англия", "Франция", "Германия", "Нидерландия"), макар че те все още не са тъждествени на бъдещите държави. Кръстоносните походи, стартирали през 1096, са периодът, през който Западноевропейската (по онова време - католическа) цивилизация излиза на световната сцена като единен субект, противопоставящ се на другите субекти.

Западната цивилизация има свой, собствен период на "Тъмните векове", който обозначаваме като Средновековие. Едва през ХV век в нейните рамки се формират стабилни държави, а управляващите династии започват да се отъждествяват с определени територии, виждайки в тях императив за развитие и възможности. През ХV-ХVІІ век - период, който приблизително съответства на античната "Архаика", Западната цивилизация се формира като съвкупност от четири различни култури, които френският социолог Гюстав Льобон достатъчно точно определя като: Англосаксонска, Романска, Германска и Скандинавска (част от която е и Нидерландия). Този конгломерат доста напомна античното Средиземноморие, което първоначално се формира като "многополюсна цивилизация".

През ХVІІ век националната държава се превръща в своеобразна "системна единица" на Западноевропейската цивилизация, по същия начин, както полисът играе ролята на такава единица за античния свят. Разбира се, националната държава не е тъждествена на античния полис, но двете имат два общи компонента: суверенитетът (т.е. правото да упражняват властта си в рамките на определена територия) и легитимирането на политическата система посредством "колективната воля" на народа. Отношенията между европейските народи поразително напомнят онези между гръцките полиси и между държавите от античното Средиземноморие. Техен императив е балансът на силите, т.е. недопустимостта която и да било държава да претендира за ролята на хегемон - неслучайно всеки претендент за нея моментално се изправя пред антихегемонистична коалиция, формирана от другите играчи.

По отношение на мирогледа, подобно на Античната, Евроатлантическата цивилизация осъществява обрат от религиозната картина на света към светския антропоцентризъм. Италианското възраждане през ХV век бележи обрата от християнството към античната култура. В резултат от Трийсетгодишната война в Западна Европа се утвърждава нова максима: отделянето на религията от политиката и постепенното и оттегляне в частната сфера. Ако гръцката философия провъзгласява познанието на света чрез формалната логика, западноевропейската го прави посредством експеримента.

Подобно на античната "Архаика" периодът на формиране на Западноевропейската цивилизация е и времето на нейното териториално разширяване. Великите географски открития напомнят на финикийската и гръцката колонизация като система за завоюване на нови територии и установяване на контрол над търговските маршрути. Резултатът от европейската колонизация също прилича на този от античната: възниква единно икономическо пространство. Западноевропейската цивилизация се превръща в Евроатлантическа, включвайки в състава си Америка и превръщайки Атлантическия океан в свое вътрешно море.

За Западната цивилизация в своеобразен аналог на класическата Античност от V в.пр.н.е. се превръща т.нар. "френско столетие" от втората половина на ХVІІ-началото на ХІХ век. При това нещата не опират само до създаването на блестящи образци на европейската култура: именно през ХVІІІ век укрепва основната политическа форма на Евроатлантическия свят - демокрацията. "Векът на Просвещението" формулира фундаменталните норми на онзи модел, който съвременната политология определя като либерална демокрация. През последвалия век и половина тя постепенно се утвърждава в европейската и американска политика, включително чрез създаването на САЩ като грандиозен държавен експеримент за практическа реализация на принципите на Просвещението.

Учудващо е, че именно през ХVІІІ век Евроагтлантическата цивилизация отново се връща към античното деление на света на "цивилизация" и "варварство". Този подход обаче изисква, като минимум, осъществяването на две важни трансформации. На първо място, въпреки всичките си национална и религиозни противоречия, Западният свят трябва да започне да се възприема като едно цяло. На второ място се налага появата на нов мироглед - расизмът, като идея признаваща и обосноваваща неравноправното положение на неевропейските народи. Протестантското вероучение, което - за разлика от католическото - се основава на доктрината за "избраната общност", закономерно отхвърля онези, които остават извън тази общност, като "отхвърлени от Господ". Блестящата култура на епохата на Просвещението и бързият прогрес на европейската наука превръщат думата "европеец" (а по-късно "белия човек") в синоним на "цивилизацията", а неинтегрираността в европейската култура - в синоним на "варварството".

ХІХ век, който доста напомня елинистичната епоха, поражда нов феномен - прерастването на европейските държави в колониални империи, в които европейците се превръщат в елит, управляващ туземното население. Този процес напомня до болка прерастването на античните полиси в елинистични империи. Подобно на елинистичните, европейските колониални империи са разположени извън основния ареал на Евроатлантическата цивилизация, но в същото време имперската форма на организиране на пространството се превръща в системообразуваща.

"Стилът на живот" на това столетие поразително напомня космополитизма на елинистичния свят. Разсъждавайки за глобализацията, често забравяме, че сегашните ни "глобални свободи" са само бледа сянка на свободите, съществували през ХІХ век. В онова столетие хората от Западния свят са можели свободно да се придвижват по света без каквито и да било визи или паспорти, както и да превозват свободно през границите оръжие, скъпоценности и всякакви суми пари. Почти няма ограничания върху продажбата на вестници в чужбина, дори по време на война със страните, където те се издават, нито пък върху пласмента на стоки в други държави и получаване на заеми от чуждестранни банки. За образования човек е нещо нормално да прекарва половината си живот в различни държави, а за обикновения европеец не е проблем да замине за Америка, Русия или Австралия, защото за целта не му е необходим документ за това, къде възнамерява да живее или пък разрешение за работа. Съзнавайки поразителната си близост с епохата на елинизма, самото поколение от края на ХІХ век сравнява културните центрове в Европа с Александрия и Пергам, а словосъчетанията "Александрийската библиотека"или "Пергамския олтар" се превръщат в символи на културата на "Сребърния век". Германският философ Фридрих Ницше описва онзи период по следния начин: "Нека никой не се опитва да отслаби вярата ни в предстоящото възраждане на елинската древност, защото на тази вяра се крепи цялата ни надежда за обновяване и пречистване на германския дух с вълшебствата на музикалния огън".

През този „неоелинистичен век” Западната цивилизация, също както някога Античната, започва да се съмнява в собствените си основи. Като започнем от Артур Шопенхауер, европейската философия все по-активно постулира невъзможността на рационалното познание за света, което прераства в т.нар. „философия на живота”. В края на ХIХ век учените обявяват първо „криза на физиката”, а след това и обща „криза на познанието”, която между другото не е преодоляна и до днес. Както посочва известният руски политолог проф. Николай Косолапов: „В края на Второто хилядолетие във философията се оформят множество школи и направления, ангажирани с изучаването и интерпретацията на свободата: свободата като обреченост на човека да бъде свободен (според Сартър), като правото и възможността на индивида да се бунтува (при Камю), като излизане на човека извън рамките на неговата „едномерност” (Маркузе), като „присвояване на историята” (в революционното творчество при Хана Аренд) и много други”. Всичко това доста напомня елинистичното „обръщане към себе си”: оттеглянето от активния обществен живот, т.е. от „абсурда”, с цел човек да може да опознае самия себе си.

Следващият етап в развитието на Евроатлантическата цивилизация се характеризира със стремежа към обединяването и в единна империя. Новата „имперска идея” се оформя постепенно. Още в средата на XIX век възниква практиката на съвместни военни акции на Великобритания, Франция и САЩ срещу Китай и Япония: именно тяхната реализация представя либералния Запад като осезаемо цяло. Първата световна война поставя въпроса за създаването на обща система на управление, своеобразно въплъщение на което е проектът на Удроу Уилсън за създаване на Обществото на народите. В основен фактор за формирането на „единния Запад” обаче се превръща разрешаването на германския въпрос през ХIХ век. Германската империя, чието обединение се осъществява под егидата на Прусия (държава, разположена извън коренния ареал на Евроатлантическата цивилизация), претендира за формиране на собствена цивилизация – наполовина западна, наполовина антизападна. Ликвидирането на Прусия в резултат от Втората световна война обаче, връща Германия в Рейнско-Баварската платформа, която лесно се интегрира в Евроатлантическата система.

Британският историк Едуин Бивън (1870-1943) пише за египетския цар Птолемей IV (221-203 г.пр.н.е.), че в началото на управлението му Средиземноморският свят все още е гръко-македонски, но в края му вече е започнал да се превръща в римски. Същото би могло да се каже за поколението европейски политици от средата на ХХ век. Те израстват в свят, в който все още преобладава класическата европейска култура (френският език и германската философия и музика), но напускат политическата сцена когато американската култура и английският език и поп-музика вече почти напълно са изместили европейската култура. Подобно на римляните, САЩ не завоюват държавите от Западна Европа в резултат от блестящи военни походи – те просто се включват в инициираните от европейцие световни войни а след това оставят войските си в Европа и наследяват „глобалните активи” на Британската империя. След което, под предлог че е необходимо общо противопоставяне на Съветите, американците създават т.нар. „единен Запад”, управляван от четири взаимно свързани институционални системи – НАТО, ОИСР, Г-7 и ЕС.

Изкушението САЩ да бъдат сравнявани с Античния Рим действително е голямо. От момента на създаването си, Съединените щати се позиционират като своеобразна реинкарнация на Римската република: съвсем не е случайно, че Вашингтон има собствен Капитолий, където - също както в някогашния Рим, заседава американският Сенат. Американците се гордеят, че са "нация от емигранти", подобно на древните римляни, които се смятали за потомци на избягалите след унищожаването на Троя троянци. Съшо както и Рим, САЩ дълго време стоят встрани от постоянно воюващите помежду си европейски държави и влизат в битката за хегемония едва след като подчиняват обширната територия до Тихия океан. Английският език измества френския, също както някога латинският измества древногръцкия. Не е изключено обаче, че САЩ всъщност не са "нов Рим", а по-скоро негов предтеча - нещо като гръцко-македонските империи от типа на Египет на Птолемеите или Пергам на Аталидите, които се изявяват като претенденти за хегемония преди възхода на Рим.

По-важното обаче е друго. Съвременната Евроатлантическа цивилизация, също като някога Античната, очевидно е съзряла за прехода към фазата на "обединяващата империя". На първо място, в рамките и се е формирало единно икономическо и културно пространство, без наличието на каквато и да било "вътрешнозападна алтернатива". На второ място, това пространство се управлява от общи институции, където позициите на играчите се съгласуват по определени правила. На трето място, въпреки твърденията за "отмирането на държавата", в него се формират мощни държавни и наддържавни бюрократични системи. На четвърто място, за укрепването на "имперската идея" способства прогресът в сферата на информационните технологии, т.нар. "изкуствен интелект" (ИИ): свидетели сме на усилване на държавната намеса и в икономическия, и в професионалния, и в частния живот на гражданите, при това в непознати преди мащаби. Обективно погледнато, подобно пространство е напълно готово да възприеме имперската система, въпросът е само, как и при какви условия ще се случи това обединение, освен ако някоя държава не реши да се отдели от евроатлантическата общност, превръщайки се в своеобразна "вътрешнозападна алтернатива".

В тази връзка няма как да не си припомним многобройните теории за "кризата на либералната демокрация", превърнали се в свеобразна мода в рамките на западната политология през 70-те години на ХХ век. Те очертават две устойчиви тенденции. Първата е описанието на външните симптоми на кризата на демокрацията, като например използването на различни избирателни технологии (включително електронните медии) за манипулиране на общественото съзнание. Втората пък е свързана с търсенето на дълбоките причини за кризата, като например американските теории за "президентските империи", постулиращи откъсването на бюрокрацията от електоралните процеси и превръщането и в самостоятелна каста.

Остротата на споровете вероятно би намаляла, ако сравним процесите в съвременните западни държави с тези в Римската република през ІІ-І в.пр.н.е. Това позволява да отговорим на ключовия въпрос, в каква посока върви съвременната западна демокрация: тя върви към своеобразен "нов принципат" като форма на управляема демокрация при формално запазване на демократичните институции и паралелно ограничаване на гражданските свободи. Тоест, би могло да се приеме, че сегашните преследвания и тормозът срещу онези, които не са достатъчно "политически коректни", е пролог към нови проскрипции, подобни на наложените от Сула в Рим през Ів.пр.н.е.

Panem et circenses!

Гръцкият философ Епикур твърди, че "смъртта няма никакво отношение към нас,  когато ние сме, нея я няма; а когато тя е, ние не сме“. Тези думи доста добре описват гибелта на Античната цивилизаци. От гледна точка на съвременниците, нищо особено не се случва нито през 100-та, нито през 140-та, нито през 200-та, нито през 300 г.н.е. Смъртта на Античността е резултат от дългосрочни социални и културни процеси, които биват осъзнати едва от следващите поколения.

Последната фаза от развитието на Античната цивилизация започва в момента, когато Римската империя постига безпрецедентно висока степен на външна сигурност. Още през І в.пр.н.е. не съществува държава, способна да я застраши, а държавите, разполагащи със съпоставими ресурси (като китайската империя Хан) са разположени прекалено далеч от Средиземноморието. Това създава у римския елит усещане за пълна свобода на действие - т.е. принадлежащите към него могат спокойно да водят битките си за власт и да правят със страната си всичко, които поискат, без да се опасяват от външна инвазия.

Превръщането на Рим в "световен град" рязко увеличава числеността на населението му за сметка на разоряващите се селяни - своеобразен аналог на днешните маргинали. Тези хора се трансформират в маса от дребни потребители, които искат от императорската власт постоянно повишаване на жизненото си равнище, въплъщение на което става прочутият лозунг «Panem et circences!» ("Хляб и зрелища"). Императорите биват принудени да се съобразяват все повече с исканията на маргинализираните маси, създавайки мощна система за социално подпомагане (включително за безплатно раздаване на хляб) и развлекателна индустрия - от традиционните гладиаторски битки до грандиозните имитации на морски сражения, напомнящи донякъде съвременните исторически реконструкции.

Цената на тази социална политика е масовата ерозия на трудовата етика. Както посочва германският историк Теодор Момзен, не само римските патриции, но и плебеите вече не искат да работят, смятайки, че трудът е само за робите. Римската литература от началото на новата ера ни е оставила множество образи на безделници и паразити, имитиращи някаква дейност и живеещи за сметка на своите "патрони". Писари, които не пишат почти нищо, готвачки, които не готвят, недоучили философи, прокарващи полуистини или откровени измислици, мошеници, представящи се за магьосници, далечни роднини на патрона, живеещи в неговите вили - всички тези типажи са много характерни за ранната Римска империя. Като проблемът не е в тяхното съществуване (защото такива елементи има във всяко общество), а в превръщането им в обществен еталон - мечта, към която масите се стремят.

Петроний и Ювенал упоително описват образа на дребния римски чиновник, който винаги се прави на зает за околните, но на практика не се занимава с нищо. Той имитира бурна активност, без да върши каквото и да било: задачи, които може да изпълни само за час му отнемат цял ден. Това обаче не се отразява върху производителността му, той като той на практика не е нужен на никого. По правило, подобни чиновници се ползват с протекциите на някой знатен патрон - бивш сенатор или проконсул, опитващ се по този начин да покаже колко е важен, пък дори и само в собствените си очи.

Неудържимият хедонизъм провокира криза в институцията на римското семейство. Както посочва в тази връзка полският историк Казимир Куманецки: "Историческите факти потвърждаваг горчивата фраза на философа Сенека, че в Рим има жени, които броят годините си не с броя на сменящите се консули, а според броя на съпрузите, които са имали. В епиграмите си Марциал често говори за жените с много съпрузи, а още по-често за техните изневери". На свой ред, руският етнолог Лев Гумильов изтъква, че "римските матрони правели всичко възможно за да запазят фигурата си, колкото се може по-дълго". След І в.н.е. коренното население на Рим - латините, демонстрират стабилно отрицателен прираст, което поставя бъдещето на империята им под въпрос. Показателно е, че още в края на І в.н.е. има немалко сенатори от галски произход, а в началото на следващото столетие сред висшите длъжностни лица в империята, които по-късно попълват римския Сенат, вече има и хора от Африка и Мала Азия, както и все повече гърци.

Историците Арнолд Тойнби и Лев Гумильов акцентират върху един интересен факт - безпрецедентната урбанизация на Римската империя води до екологична катастрофа в Средиземноморието: "Великолепните дъбови и букови гори на Италия били изсечени и склоновете на Апенитите обрасват с храсталаци; Испания, която преди това била покрита с прекрасни субтропични гори, се превръща в степ, годна само за отглеждане на овце, подобно на днешна Монголия, а испанците се превръщат в скотовъдци. Почвата в най-плодородните долини в Африка се изчерпва и те преставят да дават каквато и да било реколта, т.е. житниците на Рим - Африка и Сицилия  - се превръщат в голи и каменисти територии, почти лишени от почвен слой". Ситуацията се смекчава само благодарение на започналото през ІІІ век глобално охлаждане, макар че за пълно възстановянане не може да се говори.

Паралелно с това, през "златния" ІІ век се очертава и криза на античната наука. Все по-голяма роля започва да играе не натрупването на ново научно знание, а класифицирането и подреждането на гръцките и предишните римски текстове. В крайна сметка това води да стагнация в науката и стимулира скептицизма относно възможността за рационално познание на света. Или, както казват самите римляни: "«Non progredi est regredi" ("да не вървиш напред, означава да вървиш назад").

Своеобразен отговор на това предизвикателства става разпространението в Римската империя на различни мистични течения. Послединте са свързани с елинистичния Изток: египетският култ към Изида, кападокийската богиня Ма-Енио, която в Рим отъждествяват с Белона, или персийския бог на слънцето Митра ("митраизъм"). Римският елит се обръща към философията на Платон, акентирайки върху мистичните и компоненти (т.нар. „неоплатонизъм”). В трудовете на римския философ Сет Емпирик вече се отрича възможността за научно познание за света. Действително регресът на научното познание се развива поразително бързо. На практика, още през III век са прекратени морските експедиции на Рим, а през IV век отново се възраждат представите, че Земята е плоска.

Римските императори осъзнават, че трябва да потърсят нова опора на империята. Още династията на Северите, която идва на власт след „златния век” на Антонините, започва да търси нов религиозен култ, който да наложи в империята. В крайна сметка император Каракала (211-2017) предоставя римско граждансто на всички свободни жители на Римската империя. Латинският етнос престава да се разглежда като управляващ и постепенно се разтваря сред другите народи на империята. Историците напразно пренебрегват периода на „войнишките императори” през III век, смятайки го за хаотичен и "неудобен", но именно тогава Рим започва окончателно да къса с античното наследство.

На първо място, се ускорява започналият още през ІІ век процес на аграризация на империята: на мястото на малките вили се появяват големи стопанства - т.нар. латифундии. Възникват нови прослойки от зависимо население: "роби с колиби" и колони, чиито отношения със земевладелците са на договорна основа. За разлика от вилите в ранната империя, тези латифундии на теория биха могли да се самозадоволяват, т.е. не се нуждаят от наличието на силна централна власт.

На второ място, римската армия, която свиква да издига и сваля императорите, се справя все по-зле дори с незначителни външни заплахи. Рим започва да губи битки не само със силни противници, като персите, но дори и тези с варварите - готите и т.нар. "борани", атакуващи малоазиатските владения на империята. Изходът от тази ситуация е още по-голямата "варваризация" на римската армия, т.е масовото привличане на наемници от германските племена.

Изходът от кризата на Римската империя, който обикновено се свързва с управлението на възцарилият се през 284 император Диоклециан, всъщност представлява преход към качествено нова цивилизация. Осъщественото от него изместване на центъра на управление на империята в Илирия придобива необратим характер, след като император Константин Велики създава нов имперски център - Константинопол. Преходът към системата на доминат, основана на признаването на абсолютната власт на императорите се превръща в основа за бъдещата власт на византийските императори (василевси). "Цивилизоването" на част от готите (вестготите), започнало при управлението на Константин, пък се превръща в прообраз на бъдещата система на варварските кралства на територията на империята.

Накрая, християнството, което окончателно се налага като държавна религия през ІV век, е едновременно и проява на новата идентичност, и символ на разрива с Античността. Разбира се, не то погубва римската цивилизация, всъщност смъртта и настъпва някъде в средата на ІІІ век, т.е. век и половина преди утвърждаването му. Християнското по-скоро спасява онази част от античното наследство, която е можела да бъде спасена. Така, Античната цивилизация стига по естествен начин до собственото си самоизчерпване, поставяйки началото на нови цивилизации и народи.

Par pari refertur

Както с основание посочва руско-американският писател Александър Генис: "Древните гърци смятали своя свят, за първи и последен. Това обаче не се отнася за нас, техните наследници, защото знаем как умира античността". За съжаление обаче, ние невинаги помним този урок. Футурологията, която  не е сред най-популярните съвременни разклонения на политологията - е изпълнени с апокалиптични прогнози за гибелта на цивилизацията в резултат от "глобалните проблеми на човечеството" - от ядрената война до климатичната катастрофа. Защо обаче да не допуснем, че Евроатлантическата цивилизация ще повтори не само пътя на възхода, но и пътя на бавната, постепенна или, ако използваме терминологията на Епикур, незабележима смърт на Античността?

Подобно на ранната Римска империя, колективният Запад съумя да постигне безпрецедентно в историята ниво на външна сигурност. Създаването на инструменталната система на "Запада" след Втората световна война и неговата унификация зачеркна възможността за нови "вътрешнозападни" войни. Популярната в западната политическа теория концепция за "демократичния мир", твърди, че либералните демокрации не воюват помежду си. Впрочем, тази теза може да се интерпретира и по друг начин, а именно, че либералните демокрации не воюват помежду си, защото са обединени в общи военно-политически блокове, чрез които проектират своята агресивност върху околния свят. Нещо повече, в съвременния незападен свят липсва и противник, готвещ се да осъществи военна интервенция на територията на САЩ или държавите от Западна Европа. Чувството за външна сигурност поражда у американските и европейски елити усещането, че могат да осъществяват всевъзможни експерименти със собствените си държави и спокойно да се отдадат на вътрешноелитарните си конфликти.

През последната трета на миналия век почти всички страни членки на НАТО се отказаха от наборните армии, заменяйки ги със значително по-малки професионални армии от наемници - също както някога постъпва римският пълководец Гай Марий, създал качествено нова имперска армия. САЩ лансираха идеята за необходимостта от борба срещу "новите заплахи" в регионалните конфликти; държавите от ЕС неведнъж декларираха, че постииндустриалното общество е създало "постармия", която не трябва да воюва. Както показаха войните в Ирак и Афганистан, резултатите от това се оказаха поразителни, демонстрирайки неспособността на високотехнологичните армии да победят малобройни и зле екипирани бунтовнически формирования, които дори не разполагат с бази за производство на въоръжения. Всичко това напомня неспособността на римските легиона на Друз Германик и Марк Аврелий да се справят с "варварите" - германските и сарматски племена, с които римляните воюват дълги десетилетия.

В края на ХХ век Евроатлантическият свят се превърна в истинско "масово общество", доста напомнящо древноримското. Още през 1929 испанският политолог Хосе Ортега-и-Гасет прогнозира "бунта на масите" в резултат от урбанизацията и замяната на аристокрацията с политици-популисти. Индустриалното общество обаче беше произвеждащо общество, т.е. населението на държавите от Запада произвеждаше стоки и блага. Едва през последната трета на ХХ век, в резултат от деиндустриализацията, светът се сблъска с новата икономика на услугите, която - също както и в късната Античност - поставя въпроса за организацията на труда на огромни маси хора, които не са заети в производството.

Първият белег на постиндустриалното общество бе стагнацията на града, като център на производството и търговията. Още през 70-те години на ХХ век американският социолог Алвин Тофлър, един от авторите на концепцията за постиндустриалното общество, предположи, че в основата му ще бъде т.нар. "електронна вила". Според него, човекът на бъдещето ще живее в предградията и ще работи дистанционно, т.е. от къщи, без на практика да участва в живота на големия град. Самият Тофлър вижда в това начин за намаляване на транспортните разходи и задръстванията, както и за укрепване на семейството, възраждане на привлекателността на живота в малките градове и селата. Тази тенденция ще се усилва от прехода към онлайн-търговията. По принцип, тя не изисква наличието на големи магазини и голям персонал от продавачи, мениджъри и маркетинг специалисти. Достатъчно е да разполагаш с малък разпределителен хъб и група наемани според случая разносвачи на стоките - своеобразни "нови колони", т.е. гастарбайтери, които дори не трябва да владеят кой знае колко добре езика на страната, където разнасят стоките.

Пандемията от Covid-19 потвърди правотата на теориите на Тофлър. В резултат от преминаването на образованието и търговията към дистанционен режим, голяма част от населението получи възможност да живее извън града, съчетавайки работата си с полуселския начин на живот. Университетският преподавател, мениджърът по продажбите или юристът могат през половината ден да работят в онлайн-режим, а след това, заедно са семейството си, да работят в градината или да пекат месо на барбекюто си. В полза на тази тенденция работи и утвърждаващата се идеология на тоталната екологизация, която на практика постулира връщането на хората към полуселския начин на живот. След едно-две поколение, този начин на живот може да стане нещо обичайно. Което доста напомня римските вили от ІІ-ІІІ век, познати ни от мозайките в туниския музей "Бардо": това вече не е класическата Античност, но все още не е и Средновековието.

Подобни "електронни вили" стимулират - също както и римските вили - децентрализацията на големите държави. Както е известно, индустриалната цивилизация изисква мощна инфраструктура под формата на мрежа от железопътни линии за транспортиране на суровините и готовата продукция, както и единни системи на телеграфна и радиовръзка за обезпечаване на това движение. Преходът към изкуствен интелект и такива технологии като безналичните плащания прави сложната индустриална система на държавата ненужна, защото компютрите могат да бъдат поставени навсякъде. В идеалния случай подобни "електронни вили" (или по-точно, комплексите от такива вили) могат да преминат към самозадоволяване, което ще направи ненужни големите разпределителни системи. В какво биха се превърнали след 80-100 години днешните западни градове, ако престанат да бъдат центрове на производството и търговията?

Вторият признак на постиндустриалното общество е появата на гигантска маса от потребители с много големи социални изисквания, но с изключително слаба мотивация да работят. Основната черта на подобен тип потребител е усещането, че всички вечно му дължат нещо. Впрочем, доста близък до типа на "новите римляни" е и типът на "вечния студент", който до 40-годишна възраст непрекъснато трупа допълнително образование, без дори да е започнал да работи.

Третата тенденция е свързана с демографските промени. В социологията вече стана банално да се говори за спада в числеността на коренните народи в европейските държави. Истината е, че макар все още да се опасяваме от "наплива на нови мигранти", би било по-точно да говорим за борбата между потомците на мигрантите от второ и трето поколение с онези, които току що са пристигнали или се готвят да го сторят. Мигрантите от средата на миналия век се стремяха по-бързо да се впишат в приелото ги общестно, т.е по-бързо да станат французи, британци, американци или швейцарци. Сегашните мигранти обаче предпочитат да живеят в гета - те могат например да прекарат целия си живот в САЩ или Франция, без да знаят и дума на английски или френски и без да си взаимодействат по какъвто и да било начин с приелото ги общество.

Всичко това също напомня Римската империя, където цели градове били населени с преселници - гърци, арменци, евреи или готи, докато самите римляни (латините) постоянно намаляват, като етнос, заради ниската раждаемост и постепенно се разтварят в другите народности. Дали е било възможно този процес да бъде преустановен? На теория, да. За целта е трябвало да бъде възстановена високата раждаемост сред латините, само че в рамките на системата на масовите удоволствия и развлечения латинските жени - при това не само принадлежащите към елита, но дори и от средните слоеве, не искат да имат много деца и да си губят времето да ги възпитават. По същия начин и в съвременните развити държави средната възраст за създаване на семейство непрекъснато се повишава.

Четвъртото сходство с късната Античност е мирогледческата криза. По традиция определяме днешния Запад като "християнска цивилизация", но доколко справедлива е подобна идентификация? По своя мироглед съвременният гражданин на западните държави съвсем не е християнин и дори не прилича на материалистите от епохата на Просвещението с неговия култ към позитивистката наука. Съвременният индивид все повече е склонен да вярва в странна смес от астрология, спиритизъм (с неговата идея за духовете и астралния свят) и индуизъм, под формата на култа към тялото (йога) и прераждането на душите (реинкарнацията). При това не става дума за класическия индуизъм, дошъл от Индустан, а по-скоро за адаптирана към манталитета на съвременния западен индивид негова версия. Тоест, става дума за своеобразна синкретична квазирелигия: смес от мистицизъм, хедонизъм, източни практики и вяра в безсмъртието на душата в нейната безлична форма. Навремето Апулей осмива масовата вяра на жителите на Римската империя във вълшебствата и магьосничеството. Съвременната масова култура обаче сякаш отново ни връща към далечния ІІ век. От 60-те години на ХХ век насам, американското кино демонстрира невероятен интерес към темата за Сатаната, явяващ се под една или друга форма в собствения ни реален, битов свят. През 70-те години я замени темата за вампиризма, а в началото на ХХІ век - тази за магията и вълшебничеството. Всичко това се превръща в интегрална част от съвременното масовата култура.

Има две основни причини за този феномен. От една страна, наложилата се философия и култура на постмодернизма отрича самото понятие "обективна истина", което означава и отказ от възможността за научно опознаване на света. От друга страна е налице ерозия на самата наука в резултат от появата в Интернет на огромна маса от полуграмотни ползватели, които смятат за нормално и естествено да пускат обидни коментари към текстовете на известни учени и академици, което подхранва илюзията, че "всички учени са профани". Изгарянето от активистите на феминистичните и антирасистки движения на произведения на класическата литература, обявени от тях за "сексистки" или "расистки",  силно напомня лудостта на агресивните тълпи от периода на късната Античност. Не е изключено далечните ни потомци да изучават фрагменти от европейски произведения "от Киплинг" или "от Ницше", също както днес изучаваме подобни фрагменти "от Овидий" или "от Катул", просто защото голяма част от трудовете им е безвъзвратно загубена.

На този фон в обществото възниква потребност от нови учения, комбиниращи елементи от митологията, реалните знания и игрите. Движението на "толкинистите" например, конструира история и митология на измислената цивилизация на Средната земя, както и собствени ритуални игри и дори селища в архаичен стил. Сагите "Хари Потър", "Хрониките на Нарния" или "Междузвездни войни" са в основата на множество мрежови игри, вдъхновявайки феновете им да съчиняват псевдолитературни произведения, представяни като техни продължения. Много е възможно този феномен да показва наличието в обществото на потребност от появата на нова квазирелигия.

Често разсъждаваме за прехода към нов индустриален ред, но не забелязваме, че в Интернет е налице масово разпространение на всевъзможни "екзотични" твърдения, например за "тотално сбърканата световна хронология до ХІХ век, за "ядрените войни", водени в миналото, за "заговора на физиците" или дори, че Земята е плоска. Днес те ни изглеждат забавни, но утре могат да престанат да бъдат такива. Радикалните еколози вече изискват от нас постоянно да се отказваме от едни или други блага на цивилизацията, които доскоро ни се струваха непоколебими, дори ако това значително би влошило качеството ни на живот. Руините на някога процъфтяващите гигантски заводи в САЩ и държавите от ЕС ни позволяват да си представим и едно друго бъдеще, в което обезумелите фанатици и мистици отново ще горят вещици, еретици и  магьосници в развалините на космодрумите и летищата. При всички случаи възниква закономерният въпрос, дали нащата цивилизация ще успее да съхрани сегашното ниво на технологиите на фона на масово разпространяващото се ново мракобесие?

Заключение

Прословутата статия "Краят на историята?", появила се през 1989 в "Нешънъл Интерест", още тогава се превърна в модно течение в американската политология. При това обаче не забелязваме, че тезата, според която либералната демокрация "ще спре историята" би могла да се изтълкува по съвършено различен начин, в контекста на историята на Античността. Всъщност, "краят на историята" отдавна е настъпил за повечето древни и средновековни народи - римляните, готите, древните гърци и финикийци вече могат да бъде видени само в музеите и книгите. Тоест, напълно е възможно мечтата за "края на историята" да се окаже просто предчуствие за неумолимо наближаващия залез на Западната (Евроатлантическата) цивилизация, също както навремето Хораций е предчувствал "края на историята" по отношение на Античността.

 

Бележки:

 

  1. 1. Така например, т.нар. Митридатови войни между Рим и Понтийското царство не могат да бъдат разбрани без да се вземе предвид борбата между привържениците на Марий и Сула в самия Рим, а присъединяването на Египет към Рим през 30 г.пр.н.е. става финалния акорд на гражданските войни в самия Рим.

 

* Авторът е преподавател в Московския държавен университет "Ломоносов" и експерт на Руския съвет за международни отношения

 

Поръчай онлайн бр.3 2024