Геополитиката очевидно придобива ново качество, смесвайки характерни белези на скорошното и по-далечно минало и еволюирайки, включително и в посока към биополитиката.
САЩ играят ключова роля в този процес, затова бъдещето на Америка, битката за което се разгръща вътре в самата страна, ще бъде от значение за всички, но най-вече за онези, които ще наследят Европейската цивилизация, а това означава и за Русия. Вследствие на безогладната пазарна глобализация Западната цивилизация вече за втори път губи баланса си. През първата половина на ХХ век това доведе до "новата Трийсегодишна война" (ако сумираме двете световни войни и краткия период между тях, включително Голямата депресия), както и до първия в съвременната история опит за осъществяване на биополитика на европейска почва под формата на фашизма/нацизма. Какво следва да очакваме днес, в условията на новата деглобализация, която се усложнява от прелома в постъпателното развитие на историческия Запад и свързаното с това "пречупване" на западните либерални елити на нивото на политическата психология.
В книгата си "Империя: в какво превърна британците управлението на света" (2011) популярният британски публицист Джеръми Паксман посочва, че: "Тъй като британците бяха сред победителите и в двете световни войни, те никога не са изпитвали нужда от радикално обновяване и промени (to reimagine themselves)... Всичко, от които се нуждаеха, беше готовността им да се възприемат такива, каквито бяха преди войните, но в леко умален вариант". Именно тази перспектива се очертава днес пред САЩ и Запада, като цяло. Западните елити се смятат за наследници на Римската империя. Дали това означава, че трябва да очакваме авторитарна мутация на либерализма и на цялата западна демокрация в резултат от ерозията на средната класа и възраждането на класическия англосаксонски капитализъм (след продължителната пауза в следвоенния период), т.е. връщане към някогашния модел на възпроизводство на неравенство и (буквално) излишно население?
"Окаяните дни" на Америка?
Само историята ще покаже, дали Америка преживява своя "заключителен момент". Очевидно е само, че приликите между онова, което се случва в момента в САЩ и болшевишкия експеримент са прекалено много. На първо място сред тях е стремежът да се заложи на пъстри групи от маргинали за сметка на интересите и ценностите на "бялата Америка", формираща гръбнака на САЩ, докато значителна част от избирателите на Демократическата партия споделят транснационални/космополитни ценности, които на практика по никакъв начин не са свързани с тяхната родина, т.е. отричат самото понятие за "патриотизъм". Ясно е, че САЩ се намират на ръба на драматична и радикална трансформация. Резултат от нея може да стане краят на агресивната държава, въплъщаваща идеологията и предразсъдъците на нейния либерален англосаксонски протестантски елит. Възможно е обаче, вместо това да се появи ново мнозинство - не по-малко агресивно, с интервенционистко поведение и елементи на месианизъм. Тази мутация на либерализма е не по-малко опасна за останалия свят, включително и за Русия.
Изглежда, че в последно време американският елит е склонен "да хлопне вратата" пред носа на останалия свят, с пълното съзнание, че именно този е спасителния път. Сред илюстрациите за това е начинът, по който протекоха провелите се през март 2021 в Анкоридж преговори между САЩ и Китай. Американската страна, в лицето на държавния секретар Антъни Блинкен и помощника на президента по националната сигурност Джейк Съливан, с фанатична настойчивост и сякаш по предварително изготвен списък се опитваха да поучават китайците, но се натъкнаха на твърд отговор от тяхна страна.
Очевидно, Китай вече се е "измъкнал от клетката" и разполага с необходимия геополитически оперативен простор, т.е. не може нито да бъде изолиран, нито "закрит", нито пък сдържан, а единствената възможност е да се преговаря с него и то при поставените от китайците условия, за което Вашингтон очевидно не е готов.
Задънената улица в американско-китайските отношение се дължи и на прословутата "ориентализация" на външната политика на САЩ, т.е. на опасението им "да не се изложат", което обаче едва ли може да се избегне, при положение че Китай публично ги "праща по дяволите". Тоест, Пекин, също както и Вашингтон, се отказва от дипломатичния подход, включително и, защото Глобалната финансова криза от 2008 (която оттогава насам стана перманентна, превръщайки се в своеобразна "нова нормалност") и очерталата се през последните години системна криза на самото американско (и, западното, като цяло) общество тотално ерозира съществуващия у китайците пиетет през Америка и ги накара да мислят само за себе си. Още повече, че след опита с Тръмп, Китай имаше всички основания да смята, че също е спечелил от изборите през 2020, т.е. че ще станем свидетели на "нормализирането" на американската дипломация, което ще засегне не само съюзниците на САЩ, но и отношенията с Пекин. От друга страна, отдавна отминаха и времената, когато Пекин предпочише да се крие зад гърба на Москва.
Вместо към „нормализация” обаче, новата американска администрация тръгна по пътя към по-нататъшно изостряне на отношенията с Русия, сред доказателствата за което бе и инцидентът със скандалното интервю на Джо Байдън, позволил си да обиди публично своя руски колега Владимир Путин. Това преднамерено действие постави, като никога досега, двустранните дипломатически отношения на ръба на разрива. На свой ред, Кремъл тръгна по друг път, подсказан му от такъв феномен, като „карнавализацията” на цялата западна политика, което също свидетелства за назрялата трансформация на историческия Запад.
Концентрирането на руската реакия върху слабите места на Байдън, свързани с преклонната му възраст и здравните му проблеми, дава основание да се предположи, че всички опити на Вашингтон да си сътрудничи с Москва по важни за него въпроси, без значение дали става дума за Иран („ядрената сделка”), Афганистан (по този проблем новата администрация лансира план, залагащ на постигането на споразумение под егидата на ООН между широк кръг от регионални държави, включително Русия, Китай и Иран) или пък процеса на контрол на въоръженията, където Москва настояваше единствено за удължаване на Договора Нов СТАРТ, ще срещат контрапредложението на Русия това да стане чрез лични контакти между двамата президенти (трудно можем да си представим, че Путин ще се задоволи да разговаря с Камала Харис), при положение, че САЩ нямат ресурси да водят едновременно две войни – високотехнологична с Русия и традиционна, количествена – с Китай. За състоянито на военно-индустриалния комплекс на САЩ, който и след края на студената война продължи да поглъща гигантски средства на американските данъкоплатци, е изключително показателен провалът на 20-годишната програма за създаване на изтребител от пето поколение F-35, за която досега са изразходвани 1,3 трлн. долара (очаква се съвсем скоро САЩ официално да се откажат от нея). Но, докато в рамките на американския военноиндустриален комплекс продължаваха да разсъждават с категориите на "еднополюсния момент", глобалната ситуация рязко се промени, поставяйки САЩ, ако не в позицията на "голия крал", то в тази на догонваща държава, която на всичкото отгоре е и със силно намалели ресурси. Засега този разрив се запълва с гола реторика, неподкрепена от реални действия, както и с откровена словесна агресия. При това положение, дори съюзниците на САЩ гледат да се застраховат от евентуални резки обрати в американската външна политика, включително подписвайки (става дума за ЕС) инвестиционното споразумение с Китай или споразумявайки се (става дума за Австралия, Япония и Южна Корея) за създаване на зона за свободна търговия с китайците, под формата на Всеобхватното регионално икономическо партньорство (RCEP).
Днешните "кабинетни войни"
Така, в резултат от инерционното си поведение по руското и китайското направление, при което имперският стил се превръща в политика, САЩ се сблъскват със своеобразна неконфронтация/невойна, т.е. със ситуация на "нито мир, нито война", ако цитираме Троцки, гениално предвидил тази възможност. Подобни отношения, в чиито рамки партньорите на САЩ не разполагат с позитивни залози, много напомнят на "кабинетните войни" през ХVІІІ век в Европа, заменени по-късно от революционните войни - тези на Френската република и Наполеон, както и Войната за независимост в Северна Америка, а след това от тоталните войни. Имам предвид Кримската война (смятана от някои за "нулевата световна война") и Гражданската война в САЩ. Днес, когато е очевидна абсурдността на ядрения конфликт, който вече не се подкрепя от някакъв идеологически, екзистенциален императив, се пресъздава онова, което Жан Бодрияр (в своите "Фатални стратегии" от 1983) нарича "ограничено, човешко пространство на войната", в чиито рамки "въоръжението отново ще придобие потребителска стойност". Тези "кабинетни войни"ще имат хибриден характер и ще се реализират под формата на маньоври, военни демонстрации (включително на най-новите видове въоръжения), използване на нелетални средства (като радиелектронна борба например), отказ от системата на decoflicting в Сирия, военни действия, водени от прокси групировки и частни военни компании (ЧВК), кибероперации и ограничени инциденти във въздуха и в морското пространство, например в близост до руските и китайските граници, които в отсъствието на пълномащабни военни действия ще придобият хипертрофирано символично значение на едва ли не "четвърта световна война", водеща се на ограничено пространство и в ограничен отрязък от време, но с тежки имиджови последици (при положение, че третата - според Бодрияр, "чиста война" или "хиперреална и безкрайно сдържаща форма на водене на война", имаше място в ерата на двуполюсната конфронтация, през втората половина на ХХ век). Тук следва да добавим и всевъзможните декларации и твърдения, неподкрепени от реални факти, взаимното игнориране на действията на другата страна и публичното им представяне от всеки от играчите, съобразно собствените му интереси, което пък ще води до формирането на паралелна реалност и до призрачния (фантастичния) характер на всичко случващо се.
Пример за такова индиректно противопоставяне са действията на Русия и Турция в Сирия. Тук е важно да не пропуснеш удара, тъй като всеки отложен във времето (а не моментален, да не говорим за безмислените "ядрени заплахи") контраудар ще се окаже невъзможен, сам по себе си, тъй като ще изглежда като несъизмерима ескалация. Тоест, Пекин, следвайки Москва, би могъл да се антажира в "асиметрична конфронтация" със САЩ, реагирайки на американския икономически и риторичен натиск на военно-политическо равнище. Макар че са възможни и мерки с невоенен характер, като например временното закупуване от държавния резерв на титан и редки земни елементи, заради евентуална законодателна забрана за износа им в САЩ.
Тоест, американците могат да бъда съгласувано "разигравани" от Москва и Пекин, които са еднакво заинтересовани от осъществяването на "силова терапия" (контрасдържане) на САЩ, предвид все по-очевидните белези на американското военно безсилие (слабост) или, с други думи, от ерозията на силовата ос на цялото агресивно самосъзнание на американските елити, без значение дали са либерални или консервативни.
Разбира се, нито либералите, нито консерваторите няма да са готови да поемат отговорността за подобно развитие, което, несъмнено, ще има и своята вътрешнополитическа проекция. Впрочем, именно за това става дума, когато в САЩ се чуват гласове за отказ от "двойното сдържане" (едновременно и на Русия, и на Китай) и опит за нормализиране на отношенията с Москва, с надежда това да доведе до нейната "стратегическа автономия" от Пекин. Между другото, навремето Томас Греъм твърдеше в "Ню-Йорк Таймс", че сред основните причини за проблемите на Москва с американските елити е, че руснаците не искат да признаят "поражението си в студената война", без което и "победата" на САЩ в нея остава непълна. На практика, в момента американците искат същото от Пекин, само че в аванс, т.е. без да са водили студена или друг вид война с Китай.
Междувременно, в самите САЩ се запазва силноконкурентната вътрешнополитическа среда, включително и като следствие от последните президентски избори, на които Тръмп и неговият електорат на практика отказаха да признаят поражението си, ерозирайки по този начин един от фундаменталните стълбове на националната политическа практика. Президентът Байдън повишава залога в отношенията/неотношенията с Русия и Китай и в същото време се препъва на стълбата на самолета си, докато Тръмп се готви да възстанови прекия контакт със своите избиратели, създавайки за целта собствена независима платформа в Мрежата (ще припомня, че той имаше над 88 млн. последователи в Туитър, а за него гласуваха над 74 млн. избиратели). Искаме или не, ще ни наложи да се съобразяваме с това, че външната и вътрешната политика на САЩ се оказаха тясно взоимносвързани като е много трудно да се каже, коя от тях представлява продължение/функция на другата. Не бива също да разчитаме единствено на опита на плахото геронтократично ръководство на късния СССР, което - въпреки това - вкара страната в афганистанската война. В САЩ си имаме работа с либералния елит (кланът Клинтън и др.), който стои зад Байдън и вярва, че е постигнал реванш за поражението през 2016. Тоест, поне засега не може да се твърди, че той е "плах". При това положение, следва ли да се опасяваме, че Вашингтон може да разпали "голяма война"?
BigTech/BigPharma: биополитиката като "Голяма стратегия" във вътрешно- и външнополитически план?
Не бива да забравяме, че навремето фашизмът/нацизмът представлява колкото вътрешна, толкова и външна политика на съответните режими. Днес, когато IT-монополите открито осъществяват корпоративна цензура в социалните мрежи, а техните собственици (като Марк Цукърбърг например) не крият политическите си амбиции, е време да се замислим за съдбата на американската демокрация, в частност, и западната демокрация, като цяло, разбира се, без да забравяме, че всичко има исторически преходен характер. Ситуацията се усложнява от факта, че пандемията от Covid-19 се съпътства от практиката на фактическо налагане на елементи на извънредно положение, без формалното му обявяване, в съответствие с действащото законодателство (без оглед на това, че ограничителните мерки се санкционират от парламентите). Но, освен, че фармацевтичният бизнес излиза начело по генерирани печалби в рамките на западната икономика (в САЩ, на него се падат 17% от БВП, срещу 3,5-4% - на отбранителния, при положение, че в Германия делът му е само 9%), лидерите на IT-корпорациите (като Бил Гейтс) също участват активно в дискусиите относно пандемията и пътищата за нейното преодоляване. Разбираемо е, че подобна "симбиоза" дава повод за всевъзможни конспиративни теории (например за "чипирането", посредством ваксините и т.н.). Следва ли обаче, да гледаме с пренебрежение на случващото се?
Може би, ако не съществуваше историческия опит на Западната цивилизация, реализирала на практика почти всички европейски антиутопии, включително тези на Джордж Оруел. Междувременно, в ситуацията се намесва мощно и такъв фактор, като изкуствения интелект (ИИ). Нещо повече, цялата следвоенна външна политика на САЩ се основава на необходимоста да бъдат премахнати съществуващите културно-цивилизационни различия, тъй като именно те уж са основния източник на международни, а и на вътрешни конфликти. Утопичността на тази цел се доказва от опита на самите западни държави (Брекзит, Каталуния и т.н.). Ако все пак в рамките на тези усилия е налице известен успех, той е свързан с унифицирането на средната класа - с нейното общо ниво на благосъстояние и характер на потреблението, въз основа на което се налагаха и наднационалните/космополитните ценности. Само че през последните десетилетия средната класа на Запад бива прогресивно ерозирана.
Съмнявам се, че цивилизационният синтез може да се окаже решението на проблема, още повече, че той има своето място в цялата история на човечеството под формата на взаимното проникване и обогатяване на културите. За целта обаче е необходима търпимост, взаимно уважение и елементарна съвместимост на културите, за което говори целият натрупан досега опит, включително и този на Русия. Проблемът възниква тогава, когато една от културите претендира за универсалност и натрапва собствените си ценности и практики на другите цивилидзации, което е характерно именно за Западната цивилизация. Тази тенденция се подкрепя от стремежа към "глобалност" на самия либерален капитализъм, сред чиито прояви е и глобализацията (предишната и сегашната). Тоест, в международните отношения е необходим не толкова синтез, колкото връщане към общия знаменател, съдържащ се в универсалните правни инструменти на ООН, в състоянието им от края на 60-те години на миналия век. "Добавените" оттогава насам "нови ценности" следва да си останат достояние на съответните национални държави.
Междувременно, ставаме свидетели на следващия етап от политиката на антиутопии, съвсем духа на предупреженията на Достоевски, който - колкото и да е странно - е бил еднакво омразен и на болшевишкия лидер Ленин и на руските крайни либерали. В момента върви настъпление срещу самата личност и свободата на човека, при това то се представя като единствения начин за спасение на човечеството. В същото време приемствеността в потискането на свободата е прекалено очевидна: необходимо е да се постигне заветното "послушание" на основната маса от населението, така че то да придобие "първобитна невинност". Въпросът е, кой в случая ще изиграе ролята на Великия инквизитор от притчата на Достоевски, включена в романа му "Братя Карамазови"? Или, доколко "революционно" е настроен електоратът на Демократическата партия на САЩ, който - между другото - е широко представен в американските въоръжени сили? И доколко готова ще бъде тази "обзета от революционни настроения" армия да отстоява в една реална война интересите на "бялата Америка", придавайки им нова агресивна/революционна интерпретация? Въпросът за компенсацията на афроамериканците за периода на робството поражда допълнителен елемент на културата на зависимост от държавата, която и без това силно нарасна в условията на борбата с икономическите последици от пандемията. Като цяло, се очертава движението на САЩ в посока на горчивия съветски опит, макар и под други лозунги.
При всички случаи, следва да очакваме по-нататъшното изостряне на ситуацията в Съединените щати. През ноември 2022 там ще се проведат междинни избори за Конгрес. За изострянето ще работи и възможното във всеки един момент предаване на президентския пост на вицепрезидента Камала Харис заради неспособността на Байдън да се справи с това бреме по здравословни причини, тъй като като това ще разкрие "двуходовата" комбинация на елита на Демократическата партия: да спечели битката за Белия дом с помощта на обединяващата фигура на Байдън, като в същото време отстрани Бърни Сандърс и привържениците му от управлението на страната. Как обаче би реагирал на това електоратът на Тръмп? Въпросът за международната легитимност на подобно предаване на властта, поне на пръв поглед, не стои, тъй като то формално е в рамките на Конституцията на САЩ. Международните партньори на Америка обаче, ще могат да избират - в зависимост от реакцията вътре в страната - как и при какви условия да работят с новия президент. Именно това вероятно обяснява, поне отчасти, провокационното поведение на Байдън по отношение на Русия - може би и самият той е наясно, че няма да му се наложи дълго да се занимава с руснаците?
Предвид реалната заплаха за създаването от САЩ на своеобразен глобален "цифров концлагер", като вариант за гарантирането на американската невоенна доминация, изключително актуална за Русия и Китай става необходимостта от "суверенизацията на Интернет" и постигането на самодостатъчност във фармацевтичния сектор, включително чрез неговата национализация. Поне това следва от опита за създаване на ваксини срещу Covid-19 и политизирането на този въпрос (сякаш стана дума за ново измерение на идеологическото противопоставяне).
Симулацията и "иронията на обекта"
В книгата си "Симулация и симулакрум" (1981) Бодрияр говори за симулацията, т.е. когато едно или друго явление поглъща цялата енергия на своята противоположност. А също разсъждава за суверенността на ефимерните модели и изкушението, което, само по себе си, има главозамайващ ефект. Не е трудно да предположим, че в тясно сътрудничество с BigTech/BigPharma либералният елит на Америка ще заложи на налагането на тотална/окончателна демокрация на мнозинството (както го правят навремето и болшевиките), без оглед и в разрез с волята и желанията на останалата част от населението на страната. При подобно развитие разломната линия в Европейската цивилизация ще премине през Атлантика (и възможно, Ла Манш). В тези условия и предвид факта, че икономическият спад в ЕС е двукратно по-голям от този в САЩ, които инвестираха значително повече средства за икономическата си стабилизация, Европа не само няма да може да си позволи да участва в сдържането на Китай, но и няма как да мине без подобряване на отношенията с Москва, за да може да съхрани крехката си демократична субектност в световната политика. Този избор обаче трябва да бъде направен от самите европейци. Много неща ще станат ясни след парламентарните избори в Германия през есента на 2021, както и във Франция, през май 2022. В Москва обаче, би трябвало да са готови за застанат на страната на Европа срещу този англосаксонски натиск върху демокрацията и характерната за нея свобода и право на различно мнение.
Впрочем, не по-малко уместна ми се струва друга категория на Бодрияр - т.нар. "ирония на обекта": когато обектът на баналната политика избира фатална стратегия, в резултат от което инициативата преминава в негови ръце. Поне според мен, ярък пример в това отношение представлява Русия по време на войните с Наполен и с нацистка Германия: и в двата случай баналността на западното мислене се сблъсква с фаталността на руската реакция. Същото може да се каже и за реакцията на Китай на японската агресия през 30-те години на ХХ век. В тази връзка бихме могли да приемем за коректно определянето на Западната цивилизация като "цивилизация на блъфа". Сблъсквайки се с баналната стратегия за сдържане, следвана от САЩ, Русия и Китай избират "фаталността", т.е. стратегия, кореняща се в собствената им съдба и тяхното историческо призвание. Вероятно на мнозина би се сторило прекалено смело предположението, че американците могат да тръгнат по пътя на Берлин и Токио, свързани от сходния си "пруски" модел на модернизация през ХІХ век, въпреки принадлежността им към различни култури и цивилизации. Поне засега обаче, инерцията на американската политика, която сякаш е зациклила в една вече отминала епоха, говори, че САЩ най-вероятно ще дръзнат да започнат "война на два фронта", макар че би трябвало да им е известно, как приключва това за Наполеон, за Германия (в двете световни войни) и за Япония.
Както е казал Хераклит: "не можеш да влезеш два пъти в една и съща (вода на) река". Ето защо можем да прогнозираме, че в крайна сметка както либералната контрареволюция в САЩ (ако приемем лансираната от Тръмп алтернатива за "консервативна революция"), така и предполагаемата "голяма външнополитическа стратегия" на либералните американски елити в крайна сметка ще се провалят. Без сами да предполагат, Москва и Пекин се оказват в състояние да направляват ситуацията с "баналната" Америка, навлязла в своето "трансфинитно" съществуване, което (както и цялото идейно-политическо наследство на миналия век) може да бъде преодоляно само по пътя на радикалната трансформация. Резултат от нея рано или късно ще стане и "нормализацията" на Америка, която отново ще стане съвместима с останалия съвременен свят.
Много бих искал да вярвам, че точно това може да се случи и то в съвсем близко бъдеще - както в резултат от обективните обстоятелства, така и вследствие на добре обмислената контраигра на Москва и Пекин, и този шанс не бива да бъде пропуснат. Засега обаче се налага да се примиряваме с неопределеността, в духа на прословутата фраза на майката на героя от филма "Форест Гъмп": "животът е като кутия шоколадови бонбони – никога не знаеш какво има вътре", който по един наистина гениален начин демонстрира на света цялата виртуалност/блъфа на реалната Америка.
* Авторът е дипломат от кариерата, член на Съвета за външна и отбранителна политика на Руската Федерация и на Руския съвет за международни отношения