Аристотел и Александър: две визии за глобализацията

Добре известно е, че учител и възпитател на Александър е един от най-големите философи на древността Аристотел, който оказва много голямо влияние върху формирането на личността на бъдещия македонски цар, вдъхновявайки го да извърши велики дела. Според Плутарх, самият Александър казвал, че дължи живота си на своя баща, а на Аристотел - че живее достойно. По-малко известно е, че възгледите на двамата велики визионери на античния свят далеч не са съвпадали, а с течение на времето все повече са се разминавали. Директната и косвена полемика между Александър и Аристотел не спира дори и със смъртта на Великия цар, а в една или друга степен продължава и след нея , разбира се вече с други участници, като остава актуална и в наши дни. Днес, когато в света е налице очевидна криза на глобализацията и от няколко години насам повсеместно набират сила настроения, опиращи се на партикуларизма и традиционализма, си струва да си припомним тази полемика.

Пробивът на древногръцката мисъл

В течение на дълго време идеята за политическото обединяване на Елада се смята в гръцките градове-държави не само за еретична и неосъществима, но и за напълно абсурдна. Ревниво пазената независимост на отделните полиси и постоянната и ожесточена конкуренция между тях се възприема за родов белег на гръцката цивилизация, най-важния източник на нейната мощ и свидетелство за превъзходството и над съседните варварски държавни образувания. Подобно на италианските градове от епохата на Възраждането, античните гръцки градове се конкурират не само по отношение на богатствата на своите граждани и мъдростта на управниците си, но и на развитието на архитектурата и скулптурата, ораторското изкуство, постиженията на философията, поезията и драматургията.

Подобно на спорите на някакво фантастично растение, гръцките кораби се носят с попътните ветрове по цялото крайбрежие на Средиземно и Черно морета, като тези "спори" дават плодове под формата на нови колонии, лесно приспособяващи се към всякакви местни условия за живот, взаимодействайки си плодотворно с туземните племена и обогатявайки общата гръцка култура. И никой не вижда смисъл да допълва това неподлежащо на съмнение културно единство с политически съюз.

Ситуацията обаче започва да се променя след Гръцко-персийските войни (500-449 г.пр.н.е.). От една страна, тези войни водят до небивал подем на общогръцкото патриотично чувство, а от друга - нагледно демонстрират недостатъците на полисната система на организация на Гръцкия свят. Скоро след триумфалните победи над Дарий І и Ксеркс, Елада навлиза в продължителен период на политическо и военно противопоставяне между Атина и Спарта, стимулирано от щедрите вливания на персийско злато. Стареещата и отслабваща Персия вече не рискува да предприеме ново нашествие, но умело насъсква гръцките градове един срещу друг, подкрепяйки слабите и заплашвайки силните, поощрявайки конфликтите и ерозирайки съюзите. Тази безславна епоха приключва с разрушителната Пелопонеска война (431-404 г.пр.н.е.), след която мощта на Атина никога вече не се възстановява напълно.

Оттук и нарастването на популарността на идеите на панелинизма, т.е. на идеите за политическо и военно обединяване на градовете-държави, забрана на войните между тях и координиране на външната и търговската политики. В най-общ вид концепцията на панелинизма е формулирана от прочутия атински оратор Изократ в известния му "Панегирик", но именно Аристотел и придава присъщата му завършеност и дълбочина.

Разбира се, панелинизмът не поставя задачата за изграждането на Елинска империя, по персийски модел. Самата мисъл за завоюване на обширни територия, характерна за персийските царе или римските консули, е напълно чужда за мирогледа на гражданите на малките градове-държави. За гърците, да изберат като модел за подражание варварската и многократно побеждавана от тях Персия, би означавало да предадат самата същност на елинизма. Става дума по-скоро за създаване на своеобразен античен аналог на Европейския съюз, основан на политическия и ценностен плурализъм на участниците, частичното "отчуждаване" на суверенитета на полисите в полза на колегиалните органи на управление, както и на доброволното самоограничаване на най-силните членове на съюза и т.н. В рамките на тази визия, единството на Елада следва да се "циментира" от наличието на обща заплаха и, както бихме казали днес, от фактора на екзистенциалното предизвикателство на варварския Изток.

Тук е мястото да отбележа, че според Аристотел обединяването на гръцкия свят не предполага унифициране на управленските системи в отделните градове-държави и не изисква задължително единство на ценностите (както е в днешния ЕС). Големият философ е притеснен не толкова от специфичната форма на управление на полисите, колкото от нейното качество и смята за основен проблем подмяната на обществените интереси от частните интереси на управниците. Според Аристотел, всяка "правилна" форма на управление, при определени обстоятелства, би могла да деградира в "неправилна": монархията да се превърне в тирания, аристокрацията - в олигархия, демокрацият - в "охлокрация" ("власт на тълпата"). Следва да признаем, че древногръцкият философ разглежда въпросите на държавното устройство в много по- широк план, отколкото повечето съвременни западни политици.

"Войната за отмъщение" като национална идея

Прозорливият и пресметлив македонски цар Филип ІІ не бърка, избирайки възпитателя на своя син и престолонаследник. В лицето на младия принц Александър, Аристотел намира благодарен слушател и възприемчив ученик. Следва да отбележа, че в онзи момент Македония, която е напълно самостоятелна държава в североизточната периферия на Елада, вече е изпаднала под изключително силното гръцко културно влияние и е активен участник в общогръцкия политически живот. След като цар Архелай премества столицата от изолирания град Еге в разположената в близост до морето Пела, в македонския царски двор постоянно присъстват най-видните гръцки мислители. Именно в Пела завършва живота си великият Еврипид, там той пише и поставя прочутата си пиеса "Вакханки". А след знаменитата битка при Херонея (338 г.пр.н.е.), където нагледно е демонстрирано превъзходството на македонската фаланга над всички други военни форми на подреждане на гръцките хоплити, бащата на Александър - Филип ІІ, окончателно се утвърждава като хегемон на Елада.

Независимо от широтата на възгледите си обаче, учителят на Александър си остава на първо място убеден гръцки националист. Ето какво пише самият Аристотел в своята "Политика": "Народите, обитаващи страни със студен климат, в Северна Еврпа, притежават мъжествен характер, но интелектуалният им живот и техните художествени интереси са по-слабо развити. Затова те по-дълго запазват свободата си, но са неспособни за пълноценен държавен живот и не могат да господстват над съседите си. Обратното, народите, населяващи Азия, притежават ум и художествен вкус, затова пък не им достига мъжество, ето защо те пребивават в подчинена и робско състояние. Елинският народ, който в географско отношение заема междинно място между жителите на Севера и Азия, събира с себе си най-добрите природни свойства и на едните, и на другите: той притежава и мъжествен характер, и развит ум. Затова съхранява своята свобода, използва най-добрата държавна организация и би могъл да господства над всички останали, ако можеше да бъде обединен в обща държава".

Аристотел едва ли може да се нарече "расист", в съвременния смисъл на думата, тъй като е готов да признае неоспоримите постижения на творческия генй на египтяните, персите или дори скитите. Идеята за "гръцката изключителност" обаче е също толкова силно заседнала в съзнанието му, както и тази за "американската изключителност" - в съзнанието на мнозина съвременни консервативни политици в САЩ. Оценявайки забележителните качества на ученика си, Аристотел настойчиво призовава Александър да помогне за политическото обединяване на Гърция, за да може тази обединена Гърция да се превърне в естествения център на Ойкумена.

Разбира се, Аристотел смята, че Елада не бива да се оказва от своято mission civilisatrice, т.е. от последователните усилия, целящи разширяване ареала на гръцката култура, елинския език и политическите принцити и начина на живот на гръцкото ядро. При това обаче, той е убеден, че пълната "елинизация" на варварските племена е невъзможна заради обективните пречки, стоящи пред този процес. Според Аристотел, естествената територия на "гръцката цивилизация" не излиза извът пределите на крайбрежните региони на Средиземноморието и Черноморието.

Връщайки се към аналогията с Европейския съюз, следва да отбележа, че за разлика от стратезите на ЕС от началото на ХХІ век, Аристотел е бил напълно наясно за рисковете и опасностите от неконтролируемото разширяване на елинския свят в прилежащите му територии.

Той не е изпитвал никакви съмнения относно превъзходството на гръцката култура и обществена организация над всички познати му алтернативи, затова едви ли би възприел идеята за глобалния синтез на ценности и култури, още по-малко пък, би се въдъхновил от нея. Съдейки по всичко, Аристотел не е ценял особено Херодот, нито е изпитвал сериозен интерес към историята на негръцкия сват, което, разбира се, се отразява негативно върху начина, по който възприема "варварите". Ще добавя, че Аристотел е убеден защитник на правата на индивида, частната собственост и моногамното семейство и не по-малко убеден противник на всяка форма на държавен деспотизъм. Естествено, подобно на повечето просветени гърци, то не е мечтаел за някаква "елинска империя", а просто е искал да види едно по-хармонично обединяване на интересите на независимите полиси.

Както изглежда, в началото на „славните си дела”, Александър е разсъждавал подобно на своя учител. Разбира се, спорно е, доколко синът на македонския цар Филип и епирската принцеса Олимпиада от далечната периферия на Елада би могъл да се смята за „истински” грък, но не можем да се съмняваме за привързаността му към гръцката култура. Може да се каже, че той попива тази култура още от раждането си и усеща огромния нереализиран потенциал на гръцкия свят не по-зле, отколкото корсиканецът Наполеон Бонапарт усеща нереализирания потенциал на революционна Франция или грузинецът Йосиф Джугашвили усеща потенциала на Съветска Русия. Както е известно, във всичките си походи Александър носи със себе си коригирания от Аристотел вариант на Омировата „Илиада”.

Идеята за „войната за отмъщение” с Персия е на първо място национална идея, призвана да обедини и поведе целия гръцки свят. Александър съумява да реализира последната само частично – непокорната Спарта например, отказва да участва в грандиозния му замисъл, мнозина в Атина, включително непримиримия Демостен, тайно се надяват, че македонското „парвеню” ще претърпи съкрушително поражение, а на страната на персите, чак до смъртта на Дарий III, се сражават десетки хиляди гръцки наемници. Можем да предположим, че изначалните мотиви на Александър са били съвсем „гръцки” – да отмъсти за продължителната персийски експанзия, чувството за „превъзходството на елините”, генетичното презрение на свободния елин към източните варвари. Последното чувство, вероятно, е било силно развито у македонския цар именно, защото политическите му противници нерядко го обвиняват, че е от варварски произход.

По-нататък обаче, във визията на Александър за новия глобален свят, гръцкото наследство се превръща само в един от основните елементи на неговата световна империя. Макар да е бил най-ценният и важният, все пак, съвсем не е бил единственият. Царят много бързо надраства първоначалните си планове и идеите на своя наставник и от последователен гръцки националист се превръща в първия античен универсалист-космополит.

Ученикът, който надминава учителя си

Вероятно никога няма да разберем, точно в кой момент Александър започва да се отдалечева от ортодоксалните постановки на Аристотел. Когато македонският цар обединява с желязна ръка разпадащия се гръцки свят, учителят му би могъл само да се радва на своя ученик, критикувайки го единствено заради ексцесите и излишната жестокост – например за пълното разрушаване на разбунтувалата се Тива и превръщането на всичките и жители в роби (макар че, формално, разрушаването на този велик град е осъществено не от самия македонски цар, а от съюзниците му от Беотия). В самото начало на „войната за отмъщение” с Дарий учителят също би следвало да е доволен от ученика си, доколкото реализацията на грандиозния замисъл, като цяло, се развива според плана на Аристотел.

Най-вероятно македонският цяр е искал неговият учител да се присъедини към великия поход на Изток. Аристотел обаче предпочита да остане в Атина, изпращайки при Александър племенника си Калистен. Именно Калистен става и първия летописец на империята, създадена от Александър. Драматичната съдба на този необикновен, но както изглежда изключително тщеславен и труден за общуване човек, най-добре илюстрира промените, които се случват с Александър в хода на осъществяването на грандиозния му замисъл.

Постепенно новият владетел на Азия започва да се отдръпва от идеите на своя учител. Изглежда този процес е станал необратим още, когато след първите си победи при Граник (334 г.пр.н.е.) и Иса (333 г.пр.н.е.) Александър отказва да приеме предложението на Дарий ІІІ за подялба на Персийската империя по руслото на река Ефрат, като цялата и западна част премине под контрола на македонския цар. Ако интересите на Александър са се ограничавали само до Средиземноморието, той би трябвало с радост да приеме едно толкова щедро предложение. Докато баща му Филип ІІ си поставял като програма-минимум да отнеме Мала Азия от персите, на Александър се предлагат и Сирия, Финикия и Египет. Което изглежда повече от достоен завършен на "войната за отмъщение".

Да приключи войната по този начин, би било заслужен триумф за македонския цар. Александър би могъл да се върне в Пела като едноличен владетел на цялото Източно Средиземноморие и да диктува условията си на гръцкия Коринтски съюз. При подобно разположение на силите, самият Дарий би се оказал по-скоро в ролята на младши, отколкото на старши партньор на Александър. Аристотел със сигурност би одобрил такова решение. За бъдещия господар на света обаче, да се задоволи със Средиземноморието би означавало да се откаже от историческата си мисия. Той решително отхвърля предложението на Дарий, отказва да се съобрази с мнението на съветниците си и продължава на изток, към Персия, Бактрия, Согдиана и Индия.

Още по време на похода си в Египет (332 г.пр.н.е.) Александър демонстрира очевиден стремеж да постигне, като минимум, хармонично съжителство между гръцката и египетската култури, а - като максимум, плодотворния синтез на двете културни традиции. В Египет той демонстрира не просто религиозна толерантност, но и готовност да включи древните местни богове в новия универсален пантеон на бъдещата империя. Македонският цар се провъзгласява за фараон на Египет и за син на Амон. Впрочем неговата склонност към религиозен и култирен синкретизъм се проявява и по време на всичките му по-нататъшни походи, чак до този в Индия. Любопитно е, че Александър поверява основните ръководни постове в новата провинция не на своите верни, но недотам образовани македонци, а на опитните египтяни и хитрите гърци - твърде характерна проява на станалата типична впоследствие за царя меритокрация. Освен това, Александър основава на брега на западния ръкав на делтата на Нил Александрия Египетска, която много бързо се превръща в едва ли не най-яркия символ на античната глобализация - своеобразен "античен Сингапур".

Както е известно, следва историческата битка при Гавгамела (331 г.пр.н.е.), сложила точката в спора между Александър и Дарий ІІІ за господството над Азия. Македонската армия тържествено влиза във Вавилон и Суза, а персийската столица Персеполис вероятно съзнателно е опожарена от нея, с което "войната за отмъщение" формално приключва. Оттам насетне, новият владетел на Азия действа вече не като "унищожителя на Персия", а като нейния "освободител", т.е. не като непримирим противник на династията на Ахеменидите, а като техен законен наследник. Александър окончателно се освобождава от остатъците на аристотеловия панелинизъм, устремявайки се към нови и непознати хоризонти.

С всяка изминала година у него остава все по-малко от онова, което днес биха нарекли македонска, гръцка или по-широката средиземноморска идентичност. Показателно е, че център на неговата империя (понятието "столица”, в традиционния смисъл на думата, едва ли е подходящо за държавата на Александър) става Вавилон, а не някой елинистичен град на брега на Средиземно море. Всъщност, след слизането си на източния бряг на Хелеспонта, той вече никога няма да се върне в Европа - нито в Гърция, още по-малко пък, в Македония.

Източна деспотия или просветен екуменизъм?

Многобройните гръцки критици на Александър го обвиняват, че се е поддал на изкушението да се превърне в източен деспот, отхвърляйки суровите обичаи на македонските си предци и изтънчеността на елинската култура заради източния разкош и пищните персийски нрави. Дали тези обвинения са били справедливи?

Разбира се, разкошът на Изтока развращава, макар че - доколкото може да се съди за това - Александър, независимо от склонността му да раздава щедри подараци на приближените си и да организира грандиозни празненства, до края на живота си остава общо взето равнодушен към материалното богатство. По-вероятно е да е бил податлив на изтънчените източни ласкателства, както впрочем и на изисканите възхвали от страна на гръцкото си обкръжение.

Във всеки случай изглежда, че водещо при Александър не са били човешките му слабости, а стремежът да "ощастливи човечеството", осъществявайки синтез между Запада и Изтока, т.е. между гръцката и персийската (а също египетската, бактрийската, индийската и другите) култури. Това обяснява и масовите бракове, и собствената му сватба с бактрийската принцеса Роксана, както и стремежът да поощрява миграционните потоци между най-отдалечените области на неговата постоянно разширяваща се империя и готовността му да създаде наистина универсален пантеон от богове, а също и "меритократичната" му кадрова политика. В определен момент царят престава да бъде не само македонец, но и елин, превръщайки се в "световен човек" или по-скоро в "световен свръхчовек". И, ако Аристотел би могъл да разбере и дори да подкрепи отказа му от Македония, отказът от Запада автоматично превръща Александър в непримирим опонент на великия философ. Ето какво казва в тази връзка добронамерено настроеният към владетела Плутарх: "Александър не следва съвета на Аристотел и не управлява елините като пълководец, а варварите - като деспот. Той не се грижи за едните, като за приятели и домочадие, нито пък използва другите като животни или растения и затова годините на управлението му не са изпълнени с изгнания, водещи до войни и бунтове на злоумишленици. Обратното, тъй като се смятал за изпратен от боговете и всеобщ посредник и помирител, той е обединявал с оръжие онези, които не може да обедини с думи, т.е.използвал е всички средства за постигането на една цел, сякаш смесвайки в една чаша начините на живот и нравите, браковете и обичаите, нареждайки на всички да смятат за свое отечество цялата населена земя, учейки ги да почитат смелите като свои роднини, а страхливците да смятат за чужди, да различават елинското от варварското не по облеклото и оръжието, а да смятат за елинска доблестта, а за варварство - подлостта, да споделят дрехите и трапезата си, браковете и обичаите си, смесвайки се в едно, благодарение на кръвното родство и младото поколение".

По време на управлението си цар Филип ІІ предлага на гръцките градове отношения, в които да няма място за победители и победени, за първи и последни, за водещи и водени. Същото предлага синът му на персите и другите покорени от него народи. Очевидно и бащата, и синът се възприемат като върховни арбитри и гаранти на подобно обединение. Но, ако бащата си поставя задачата да обедини Запада (като в това отношение идеите му напълно съвпадат с тези на Аристотел), синът мечтае да обедини човечеството, като в рамките на това обединение гръцката цивилизация би могла да претендира в най-добрия случа за статут на "пръв сред равни". Неизбежната цена на подобно обединение за отделните индивиди трябва да стане отказът от тяхната лична свобода - разбира се, в името на великата цел. Александър никога не се е щадил и би било странно да очакваме склонност да щади другите. Следва да признаем обаче, че резултатът от завоеванията на Александър е не толкова "освобождаването на победените", колкото "поробването на победителите". Както първите, така и вторите е трябвало да се превърнат в помощници на владетеля и послушни изпълнители на божествената му воля. Като това се отнася не само за висшия военен и политически елит на империята, но и за хилядите и дори десетки хиляди гърци и македонци, които Александър изпраша да служат в отдалечените гарнизони на края на Ойкумена с почти нулеви шансове да се върнят някога по домовете си.

Разбира се, всичко това никак не се харесва на Аристотел, който следи действията на Александър от далечната Атина. Той вероятни би простил на ученика си неизбежните ограничения на личните свободи на неговите поданици, но не и отказа му от панелинизма. Последователната реализация на грандиозния план на Александър неизбежно води до разтварянето на любимата Елада на Аристотел в една съвсем нова универсална глобална цивилизация. Дори и в чисто демографско отношение, прехвърлянето на най-честолюбивите, най-енергичните и най-перспективите млади хора от Европа в Азия "в търсене на богатство и кариера" заплашва с дългосрочни негативни последици развитието на самата Гърция, обречена на депулация и постепенно маргинализация в периферията на световната империя на Александър.

Освен това, безкрайното териториално разпространение на гръцката култура неизбежно води до нейното опростяване и вулгаризация - като започнем от универсализацията на класическия гръцки език и превръщането му в имперския "койне" и свършим с деградацията на класическата гръцка архитеккура. Достатъчно е да сравним съхранилите се образци на огромните и разкошни архитектурни ансамбли от епохата на елинизма на Изток с най-добрите архитектурни творения от периода на "висшата класика" в самата Гърция, за да се убедим, че размерът не винаги е от значение. Подобно на мнозина деспотични владетели преди и след него, в края на управлението си Александър се поддава на изкушението на гигантоманията, одобрявайки грандиозни и често безвкусни проекти. Същата линия в строителството следват и наследилите го "диадохи".

Разбира се, Аристотел внимателно следи действията на ученика си. Той обаче е далеч, затова пък племенникът му Калистен не само създава подробен летопис на походите на Александър, но използвайки близостта си до владетеля, не пропуска да му напомин за висшите идеали на панелинизма. Резултат от тези демарши на Калистен става нарастващата взаимна вражда, прераснала в открит сблъсък. Първият летописец на Александър изпада в немилост, а след това е арестуван. Той така и не се завръща от похода в Индия, като или е умрял от някаква болест, или е бил екзекутиран по заповед на Александър.

Можем само да предполагаме, каква би могла да е реакцията на Аристотел на организираната от Александър в Суза пищна церемония на колективно бракосъчетание на македонските съратници на царя с дъщерите на висшата иранска аристокрация. Тя противоречи на фундаменталните схващания на великия философ за културната несъвместимост между гърци и перси, правото на човека на личен избор и принципа за моногамното семейство (защото повечето македонски ветерани са имали семейства в родината си). В случая Александър действа не като просветен владенел, а като хладнокръвен "селекционер", който експериментира с цел да създаде нов тип човек за своята империя.

Впрочем, Аристотел сигурно е бил още по-скандализиран от събията в Опис, когато, след бунта на македонските ветерани, Александър им заявява, че готов напълно да разпусне старата си македонска армия. Предавайки военното командване на бившите си противници, той нарежда да бъде създадена нова армия, изцяло от жители на Изтока. Разбира се, македонците са принудени да молят за прошка, но самата готовност на царя да повери съдбата си и тази на своята държава на азиатци, би накарала да изтръпне всеки привърженик на идеите на панелинизма.

Аристотел е бил достатъчно разумен за да не влиза в открит конфликт с могъщия владетел. Според историците, той дори приема щедро дарените му от Александър 800 таланта за неговите проучвания. Идейните разногласия между учителя и неговия ученик обаче са прекалено очевидни за да бъдат пренебрегвани. След смъртта на Александър, сред заподозрените, че са организирани отравянето му, е и Аристотел. Все пак, обвиненията срещу него си остават голословни и нямат сериозни последици. Твърде е вероятно обаче, той да е изпитал облекчение, научавайки за смъртта на възпитаника си. Възможно е човечеството - или поне гръцката му част - да е било вече готово да възприеме философията на Аристотел, но то - и най-вече гръцката му част - очевидно не е било готово да реализира политическата програма на Александър.

Реваншът на партикуларизма?

Трудно е да се каже, как би могла да развие световната история, ако Александър беше живял по-дълго. Най-вероятно, той лесно и за съвсем кратки срокове би присъедил Арабия към империята си, още повече че походът в тази посока вече е бил подготвен. Може би, щеше да последва експанзия към Западното Средиземноморие, където Сиракуза, Картаген или Рим едва ли биха могли да спрат победния марш на великия пълководец и, където завоеванията му биха позволили избягването на бъдещите ожесточени Пунически войни. Възможно е, след известно време Александър отново да обърне поглед на Изток, опитвайки се да довърши завоюването на Индия, както и да усвои акваторията на отдавна привличащия го Индийски океан. Не е изключено, че в стремежа си към световно господство той би могъл да достигне дори до западните граници на Китай, където по онова време бушуват най-големите междуособици от "Периода на сражаващите се царства" (475-221 г.пр.н.е.).

Едно е ясно, независимо от избора на географските приоритети на бъдещите си походи, Александър вече никога не би се върнал към идеите на панелинизма и философските възгледи на Аристотел. Вместо това би продължил да изгражда и укрепва космополитната си империя, смесвайки народи и етноси, да създава нови градове и да укрепва търговските маршрути. Можем да предположим, че в сферата на държавното строителството геният на великия македонец би се проявил също толкова ярко, както и по време на многобройните му битки. Съдбата обаче отрежда така, че основната част от свърестествената творческа енергия на македонския цар отива за разрушаване на старото, а не за изграждане на новото.

Великият завоевател умира едва на 33-годишна възраст, без да завърши много от начинаниията си и да затвърди държавните основи на своята универсалистка империя. Не веднага, но стъпка по стъпка и с всяка изминала година, силите на партикуларизма започват да надделяват над идеите на универсализма. По-малко от двайсет години след смъртта на Алексиндър, великата империя се разпада на независими държави, влезли в ожесточено противоборство помежду си. Показателно е, че ерозията на империята се развива особено бързо в източните и покрайнини - в Индия, Бактрия и Согдиана. Центърът на постимперската политическа активност все по-очевидно се измества от изток на запад - от вътрешността на Азия към крайбрежието на Средиземно море. Мала Азиа, Сирия и Египет се превръщат в основните направления на гръцката колонизация и най-важните центрове на елинизма в Азия.

В известна степен, би могло да се твърди, че в крайна сметка Аристотел побеждава Александър. Или, с други думи, че македонският цар Филип побеждава великия си син. Границата между Изтока и Запада не е премахната, но е изместена от Егейско море към Ефрат. В елинистичните държави на Птолемеите (Египет) и Селевкидите (Сирия) бива постигнато това, което се оказва непостижима в самата Гърция - преодоляването на местния полисен партикуларизъм. Имигрантите от Европа, преселващи се в Александия или Антиохия, вече не се възприема като атиняни, спартанци или македонци, а като елини и носители на обща културна и историческа традиция. В същото време обаче, нито Селевкидите, нито Птолемеите успяват да постигнат хармоничното сливане между имигрантите от Запада и жителите на Изтока в един "котел за претопяване" - във всички държави на диадохите елините формират привилегированото управленско и търговско съсловие и почти не се смесват с местното население.

Впрочем, плановете на Аристотел по отношение на самата Гърция също не се реализират. Гръцките полиси така и не съумяват да създадат "античен Европейски съюз", политическите конфликти и военните сблъсъци между тях продължават и Гърция се превръща в зона на противопоставяне между по-големите елинистични държави. Само сто години след смъртта на Александър в гръцките проблеми все по-безцеремонно започва да се намесва Римската република, а след още половин век (през 146 г.пр.н.е.) на територията на Гърция е създадена римската провинция Ахая.

Разбира се, влиянието на проекта на Александър върху античния свят не се ограничава само със създаването или упадъка на едни или други държавни образувания. Елементнте на елинизма, като начин на живот и културен феномен, задълго се утвърждават извън пределите на самите елинистични държави, на огромните пространства на Европа, Азия (последното гръцко царство в Индия изчезва чак през 10 г.н.е. - б.р.) и Африка. Границите на ойкумена постепенно се разширяват, възникват нови търговски маршрути, процъфтяват множество търговски центрове. Щафетата на глобализацията е поета от римските консули, а по-късно и от римските императори, успели да осъществят много от нереализираните планове на Александър.

Но дори и Римската империя, с целия и демонстративен космополизъм и колосалните и географски мащаби, и на върха на своето могъщество си остава предимно империя на западния свят. Нейните легиони така и не стигат до градовете на Индия и пустините на Централна Азия. Присъединяването на Южна Месопотамия и Асирия от император Траян (115 г.н.е.) се оказва краткотрайно и само след няколко години наследникът му Адриан бива принуден да се откаже от тези придобивки. За дълги векове река Ефрат се превръща в граница между западната и източната цивилизация. В крайна сметка, устойчивият синтез между Изтока и Запада се оказва непостижим дори и в рамките на самата Римска империя: центробежните сили надделяват и с течение на времето историческите траектории на Рим и Константинопол окончателно се разделят. А появата и географската експанзия на исляма окончателно затвърждава границата между Изтока и Запада.

Произволните исторически паралели

Историческото развитие върви по спирала. В известен смисъл, днешната ситуация в света напомня онази в античния свят скоро след смъртта на Александър Велики. От една страна, наблюдаваме множество признаци за криза на глобализацията – намаляване на общите обеми на международната търговия, директните чуждестранни инвестиции, международните миграции и т.н. Повсеместно се изтъква значението на националния суверенитет и националната идентичност, нараства влиянието на политическите сили, обявяващи се в защита на традиционните ценности и традиционния начин на живот. Вместо приоритетите на глобализацията, на преден план излизат приоритетите на регионализацията, дългосрочните имперски проекти отстъпвят мястото си на ситуативните и прагматични планове, ориентирани не толкова към света, колкото към вътрешните аудитории. Както изглежда, процесите на деглобализация вече са набрали значителна инерция и тази тенденция не може да бъде обърната в обозримо бъдеще.

От друга страна, би било грешка да се твърди, че „глобализацията е приключила”. Светът става все по-малък, техническият прогрес улеснява глобалната комуникация и рязко намалява разходите за реализацията на географски разпределени проекти. Бремето на общите проблеми – от нарастващия дефицит на ресурси до ускоряващите се климатични промени - оказва все по-силен натиск върху всички държави в света. И това, че първата вълна на глобализацията от края на ХХ и началото на ХХI век затихва, съвсем не означава, че човечеството няма да се сблъска с втора вълна или, че не трябва да се готви за нея.

Диадохите претърпяват историческо поражение, защото заимстват от Аристотел и от Александър най-очевидните, но и най-малко продуктивни идеи на всеки от тях. От Аристотел например, те заимстват политическия партикуларизъм и панелинския национализъм, а от Александър - деспотичния и силна централизиран модел на управление. При това, макар че мнозинството от съратниците не Александър са достатъчно забележителни личности, нито Селевк, нито Птолемей, нито Пердика, нито Антигон, нито Евмен могат да са сравняват с царя по отношение на визията или енергията, която е притежавал. Затова елинистичните държави от Източното Средиземноморие се характеризират с вътрешна нестабилност и в крайна сметка се превръщат в плячка на Рим и Партското царство.

Решаването на задачата, която стои пред човечеството вече повече от две хиляди години, изисква подходи, напълно противоположни на тези, които възприемат диадохите. Как могат да се съвместят най-революционните и най-сложните елементи от програмите за глобализацията на двете велики фигури от античността - глобалният универсализъм и благородният идеализъм на Александър с рационалния демократизъм и политическия плурализъм на Аристотел? Решаването на тази историческа задача би разкрило пред света принципно нови направления на развитие.

* Генерален директор на Руския съвет за международни отношения