Българските общности в Западните Балкани: политически процеси и етнодемографски последици (1913–2019), Том I. Албания,252 с, Орбел, София, 2020.
Проблемът за българската диаспора извън политическите граници на България не престава да вълнува българското общество вече близо век и половина – от първите следосвобожденски десетилетия и до наши дни.
Тази тема става болезнено актуална след войните от 1912-1918 и последвалите национални катастрофи, оставили извън пределите на страната ни държава многобройно население от български произход. След продължително прекъсване по време на комунистическия режим, интересът към тази проблематика се възроди в пълна степен през последното десетилетие на XX и началото на XXI век. В резултат бяха издадени редица проучвания и документални издания за българските общности в съседните балкански държави, в пределите на някогашната Руска империя, в страните от Централна и Западна Европа, Америка и Австралия. Разбираемо, интересът на родните изследователи е концентриран върху трагичната съдба на македонските и тракийските българи, докато проучването на други по-малобройни български общности остава на второстепенен план. Такъв е и случаят с българското население, попаднало в границите на Албания след формирането на албанската държава през второто десетилетие на XX век. Въпреки че през последните две десетилетия темата е обект на проучвания на български историци и етнографи, като Светлозар Елдъров, Веселка Тончева и др., все още липсва задълбочено историко-демографско изследване, проследяващо динамиката в числеността на българското население в Албания през периода от обявяването на албанската независимост през 1912 до началото на XXI век.
Безспорен принос в проучването на този проблем е монографията на доц. д-р Спас Ташев, посветена на българската общност в Албания. Публикацията е замислена като първи том от поредица изследвания за етнодемографското развитие на историческите български общности в страните от т.нар. Западни Балкани през периода от 1913 до наши дни. Авторът има дългогодишен изследователски интерес към българската общност в Албания, датиращ още от началото на демократичните промени в тази балканска страна през 90-те години на миналия век. Проучванията му по темата добиват завършен вид в настоящата монография, която си поставя за цел не само да проследи и анализира демографските процеси, протичали сред българската етническа общност в Албания в продължение на над едно столетие, но и да формулира конкретни предложения за адекватни политики на българската държава спрямо тази общност.
За целите на изследването са издирени, систематизирани, обработени и анализирани различни документи от български, албански, сръбски, френски, австро-унгарски и пр. произход, съдържащи информация за промените в числеността на българите и обитаваните от тях селища в Албания. Приносен момент представлява въвеждането в научно обръщение на слабо известни или непознати досега за нашата наука статистически данни за българите в Албания, като данните от преброяванията на населението, проведени от френските и австро-унгарските окупационни власти в контролираните от тях части на Албания през 1918, в заключителния етап на Първата световна война.
Промените в числеността и положението на българската общност в Албания
В структурно отношение монографията се състои от четири глави, в които са разгледани промените в броя на българското население в Албания на фона на динамичните политически събития на Балканите в периода от втората половина на XIX до началото на XXI век. В първа глава се предоставят сведения за българското присъствие в албанските земи през Средновековието, когато значителни части от територията на днешна Албания се намират за продължителен период под контрола на българската държава, а обитаващото ги население от славянобългарски произход участва активно в процеса на формиране на българската народност. Още от края на XIII век обаче започва изтласкването на българското население на изток поради албанския натиск – процес, който продължава с още по-голяма сила през XV–XVIII век, по време на османската власт над Балканите. Въпреки това, към средата и втората половина на XIX век българите все още обитават редица райони в източната част на днешна Албания. Въз основа на наличните изворови данни Ташев достига до извода, че към навечерието на Балканската война общият брой на българите в селищата, които след 1913 влизат в албанската държава, надхвърля 17 000 души, като 40,9 % от тях са християни, а 59,1 % са мюсюлмани. Авторът проследява сложната обстановка в региона през Първата световна война, по време на която Албания потъва в хаос, а територията и е окупирана от войските на противостоящите страни в световния конфликт. Наличието на българско население в източните краища на страната е засвидетелствано от австро-унгарските и френските окупационни власти и е отразено в проведените от военните власти на двете велики сили преброявания на населението в администрираните от тях албански територии.
Във втора глава Спас Ташев разглежда съдбата на българите в Албания в периода между двете световни войни, когато към населяваните от тях области в източната част на страната предявяват силни претенции съседните Югославия и Гърция. В опит да парират тези претенции албанските власти се отнасят толерантно към наличието на българско население в страната. За съжаление, въпреки предприетите инициативи от страна на местните българи, ВМРО и българската държава, през междувоенния период не се стига до официално признаване на българско малцинство в Албания. Според автора, основната причина е масираният дипломатически натиск от страна на Югославия албанските власти да не предоставят малцинствени права на българското население в страната, тъй като това би потвърдило по безспорен начин българския характер на славянското население във Вардарска и Егейска Македония. Негативно влияние оказват и честите кадрови промени в състава на българската легация в Тирана, които не позволяват да се провежда последователна политика за признаване на културно-просветните права на албанските българи. Въпреки непълнотата на наличната статистическа информация, Ташев установява, че към 1930 броят на българското население в Албания надхвърля 27 000 души – мюсюлмани и християни, голямата част от които обитават компактно над 40 селища в районите на Кукъска Гора, Полето, Голо Бърдо, Мала Преспа и Корча в източната част на страната. През следващото десетилетие настъпват известни промени, най-вече поради активизиране на миграционните процеси по посока на по-големите албански градове и постепенното албанизиране на попадналите в чуждоезикова среда българи.
В трета глава на монографията се проследява драматичната съдба на българите в Албания по време на Втората световна война и установения след края и комунистически режим. По време на войната местните българи попадат под ударите както на италианския окупационен режим и свързаните с него албански националистически формации, така и на набиращия сили югославски македонизъм. Последният става особено арогантен през периода 1944-1948, когато под силния югославски натиск в редица български села в Албания се установяват учители от формираната под югославски контрол Народна Република Македония, които започват да налагат обучение по току-що приетата скопска писмена норма. Ситуацията се променя коренно след разрива между югославското комунистическо ръководство и Сталин през лятото на 1948, сложил край на опасността от поглъщане на Албания от Югославия. В резултат югославските учители са изгонени от Албания и така на провежданата политика на македонизация на българското население в Албания по югославски образец временно е сложен край. Ташев отчита, че след 1948 режимът на Енвер Ходжа провежда диференцирана политика спрямо албанските граждани от български произход. Тя следва обратите в отношенията между СФРЮ и СССР и съответно – между югославското и албанското комунистическо ръководство. Въпреки постепенното сближаване между Албания и Югославия след смъртта на Сталин, режимът на Енвер Ходжа се опитва да парира югославското влияние сред българското население в Албания, като подкрепя въвеждането в училищата в Мала Преспа на обучение на местния български диалект, изписван по правилата на българската азбука. В същото време населението в тази област официално се счита от албанските власти за „македонско“ и като такова се отразява в проведените преброявания в страната, докато за жителите на Голо Бърдо и Кукъска Гора започва се лансира тезата, че те са двуезични.
Авторът акцентира върху засилването на миграционните процеси сред населението от български произход в Албания през 60-те–80-те години на XX век поради индустриализацията на страната и създаването на кооперативни земеделски стопанства. Тези процеси водят до намаляване на населението от български произход в селата в Корчанско, в Полето и в Голо Бърдо, като само жителите на Кукъска Гора остават сравнително незасегнати от това движение на населението. Ташев обръща специално внимание на нихилистичното отношение на българското комунистическо ръководство към съдбата на българите в Албания след Втората световна война, като по този начин е пропусната възможността България да се възползва от честите кризи в албано-югославските отношения и да се застъпи за правата на лицата от български произход в Албания.
Четвърта глава на монографията е посветена на съвременните аспекти на проблема за българите в Албания. Авторът отчита, че започналите демократични промени в страната през 90-те години на XX век дават възможност за по-голяма изява на неалбанските етнически общности и позволяват на управляващите в Скопие да активизират значително пропагандата си сред т.нар. македонско население в пределите на Албания, най-вече в областта Мала Преспа. Дейността на създадените македонистки формации обаче не намира очакваната подкрепа сред местното население от български произход, особено в района на Голо Бърдо. Въпреки продължаващата в началото на 90-те години незаинтересованост от страна на България, представители на това население започват все по-открито да изявяват българската си етническа принадлежност, създават се и първите организации на лицата от български произход в Албания. Констатира се и наличието на двойна идентичност – при контакти с български граждани, една част от населението се декларира като българи, а пред македонски граждани като македонци. Сред такива лица като обща компромисна идентичност се е утвърждава и названието „нашенци“, а говоримият от тях език се нарича „нашенски“.
Ташев посочва, че възходящото развитие на българо-албанските отношения в края на XX и началото на XXI век позволяват на българско държавно ръководство по време на провежданите двустранни срещи да повдига въпроса за българите в Албания и за официализиране на техния статут. България поставя въпроса и пред международните институции, особено след като през 2007 става член на ЕС. Въпреки съпротивата на някои албански националистически сдружения и най-вече на подкрепяните от Скопие македонистки формации, на 13 октомври 2017 албанският парламент приема Закон за защита на малцинствата, в който за първи път в историята на Албания българската етническа общност получава официално статут на национално малцинство.
Авторът отделя специално внимание на съвременните етнодемографски процеси сред българите в Албания. Влошената икономическа ситуация в страната през 90-те години на XX век засяга силно трите района с компактно население от български произход – Кукъска Гора, Голо Бърдо и Мала Преспа. Активизират се значително изселванията както към по-големите албански градове във вътрешността на страната, така и към чужбина – САЩ, Канада и страните от ЕС. От миграционните загуби част от българските села почти напълно обезлюдяват, рязко намалява населението в ученическа и трудоспособна възраст. Ташев посочва, че броят на жителите на селищата с компактно население от български произход намалява от 15 774 души, през 2001, на 11 461 души, през 2011. За сметка на това се увеличава числеността на мигриралите във вътрешността на Албания лица от български произход, чийто общ брой през 2001 се оценява на 34 000 души, а през 2011 - на 38 000 души. Въпреки че преселниците обикновено се заселват компактно в определени квартали на албанските градове, те попадат в чуждоезикова среда и сред тях процесите на асимилация придобиват много по-големи размери, отколкото в селищата в техните исторически области.
Авторът отбелязва, че за съхраняването на българското самосъзнание сред населението на Кукъска Гора, Голо Бърдо и Мала Преспа усилия полагат създадените от местните българи организации, като Асоциацията за култура „Иван Вазов“, Дружеството на българите в Албания „Просперитет Голо Бърдо“ и др. Тези организации допринасят в значителна степен и за активизиране на контактите на албанските българи с България, като в края на XX и първите две десетилетия на XXI век все повече българи от Албания проявяват интерес да посетят България, да учат в български университети или да получат българско гражданство на основание българския си произход. Ташев прилага подробни данни по този въпрос, извлечени от регистрите на Държавната агенция за българите в чужбина, Дирекция „Българско гражданство“ към Министерството на правосъдието, Министерството на вътрешните работи, Министерството на образованието и науката и др.
Проблемите пред българската общност в Албания
В заключение авторът акцентира на проблемите, пред които е изправена българската общност в Албания в съвременността, най-значимият от които е опасността от загуба на родния език сред лицата, мигрирали в албанските градове във вътрешността на страната. Поради това той счита за стратегическа необходимост българската държава да подкрепи инициативата на местните българи за създаване на български колеж в Албания, за откриване на български културно-информационен център в Тирана, за обособяване на Кукъска Гора и Голо Бърдо в самостоятелни административни единици по подобие на Мала Преспа и др. Ташев предоставя и конкретни препоръки за подобряване работата на българската държавна администрация при установяването на българския произход на българите от Албания. Според автора, България трябва да насърчи сезонните и другите видове трудови миграции на албанските българи, които не само ще допринесат за българската икономика, но и ще им позволят да намерят професионална реализация, без да се налага завинаги да напуснат историческите си обитания.
За заинтригуваните от съдбата на българите в Албания читатели Ташев е приложил в края на монографията подробна библиография на българската и чуждата литература по въпроса. Като приложения в табличен вид са систематизирани и всички налични до този момент статистически данни за българското население в Албания от 70-те години на XIX век до днес, позволяващи да се проследи динамиката в тяхната численост (както общо за страната, така и по отделни селища и региони) за един продължителен период от близо век и половина.
В заключение мога да заявя убедеността си, че монографията на доц. д-р Спас Ташев „Българските общности в Западните Балкани. Политически процеси и етнодемографски последици (1913–2019). Том 1. Албания“ представлява задълбочено и детайлно изследване, основано на значителна изворова и историографска база, което би представлявало интерес не само за представителите на научната общност (историци, демографи, етнографи и др.), но и за по-широк кръг читатели, интересуващи се от съдбата на българските общности извън пределите на страната. И не на последно място – изследването би подпомогнало усилията на българските държавни институции за разработване на адекватни политики за подпомагане и съхраняване на многовековната българска общност в Албания. Всичко това подсилва очакванията, свързани с появата на следващите томове от това задълбочено изследване за „външните българи” от Западните Балкани.
* Институт за изследване на населението и човека при БАН,
