Съдбата на глобализацията в посткоронавирусната епоха

А вторият, че за съвсем кратко време западната цивилизация беше подложена на невероятен експеримент, свързан с ограничаването на гражданските права, които до този момент бяха интегрална част от нейните основи. Достатъчно е да напомня, че за първи път след Втората световна война, най-либералните демокрации в света -  САЩ и ЕС, трябваше да си припомнят купонната система и стриктното ограничаване на фундаменталното право на свободно придвижване.

При това, ако в конкретния случай, това беше породено от необходимостта от справяне с пандемията, в бъдеще тази мобилизационна система би могла да се превърне в алтернатива на глобализацията. Дори ако повечето лични свободи бъдат напълно възстановени в съвсем близко бъдеще, западната цивилизация едва ли ще забрави опита от почти светкавичното им премахване или ограничаване. Тоест, като съвсем реалистичен се очертава образът на едно „мобилизационно бъдеще”, което съвсем доскоро се смяташе за окончателно останало в миналото.

Краят на утопията за „безконфиктния свят”

Според някои либерални политолози, в съвременната епоха подобни резки обрати, от типа на този, свързан с пандемията от коронавирус, са аномалия, а не норма. В същото време, те изглежда забравят, че само допреди 70-80 години политическата карта на света постоянно се променя в резултат от революции, войни и други сътресения. Това, което днес определяме като „популизъм” и „недопустима реторика” пък, е норма на поведение в периода между двете световни войни. Тоест, никой не може да обясни, защо трябва да смятаме, че живеем в период на „вечна стабилност”, а не в промеждутъка между два периода на нестабилност.

Освен това привържениците на въпросната концепция приемат като постулат тезата, че цялата световна история е останала в миналото и след 60-те или 70-те години на ХХ век живеем в принципно различен свят в който рисковете, войните, сътресенията или амбициозните и агресивни политически лидери са изключение. Тоест, че наистина е настъпила епохата „след края на историята”. Впрочем, така вероятно са разсъждавали някои и след края на Трийсетгодишната война или пък на Наполеоновите войни.

Друго популярно схващане е, че създаденият в резултат от Втората световна война световен ред е едва ли не вечен и непоклатим, а всяка сериозна промяна в неговите рамки – като например разпадането на комунистическия блок и на Съветската империя, или пък терористичните нападения от 11 септемви 2001, са „аномалии” възникнали едва ли не от нищото.

На това се дължи и парадоксалното смесване на научни и морално-етични категории, на което сме свидетели напоследък. Както в медиите, така и в научните разработки, или в политическите изказвания често може да се чуе, че едно или друго нещо е „неприемливо” за световната общественост. Непримливи например са войните, човешките жертви, климатичните промени, икономическите кризи, природните и техногенни катастрофи, т.е. всичко, което се е случвало през последните поне пет хиляди години. В периода на относителна стабилност от 70-те години на миналия век насам и особено след 1989, обществеността и елитите си внушиха, че всичко това вече е приключило и човешката история е навлязла в качествено нов етап. За повечето от нас е „абсолютно неприемливо” и, че можем да бъде лишени от привичната си относителна сигурност. Макар че вероятно по същия начин навремето са смятали за „абсолютни неприемливо” и разпадането на Римската или на Британската империи, или пък трансформацията на Виенския ред, установен в Европа след края на Наполеновите войни. Това обаче по никакъв начин не повлиява върху последвалите трагични събития.

Друг такъв пример са постоянните спорове относно необходимостта от борба с „глобалните проблеми”. При това обаче се забравя, че самото понятие „глобални проблеми” може да съществува само в рамките на сегашния Ялтенско-Потсдамски ред, прокламирал равенството между различните народи и раси, както и ограничаването на суверенното право на държавите да водят войни. В рамките на друг световен ред, който прокламира неравенство между държавите и естествения характер на териториалната или каквато и да било друга експанзия, подобни „глобални проблеми” просто не съществуват. Преходът към подобен „не-ялтенски” ред би означавал и автоматичното изчезване на самото понятие „глобални проблеми”. Такъв сценарий би могъл да се приеме за „неприемлив” само ако вярваме, че сегашният свят, създаден в резултат от Втората световна война е наистина „вечен”.

Всъщност е далеч по-реалистично да разглеждаме очертаните по-горе „неприемливи” събития не като случайност или аномалия, а като логичен резултат от определени процеси, развиващи се в рамките на социума или международните отношения. Разпадането на Съветският съюз например, бе просто естественият заършек на сложните процеси, развиващи се в късното съветско/социалистическо общество. 11 септември пък беше логичен финал на американската политика в Близкия Изток през 90-не години на ХХ век, а глобалната финансова криза от 2008-2009 – резултат от неконтролираното свободно движение на транснационалните капиталови потоци в рамките на Ямайската финансова система. Тоест, напълно е възможно и, че сегашната пандемия и наложеният в резултат от нея безпрецедентен режим на „социална изолация”, също не са аномалия или случайно събитие, а финалната фаза на определени процеси, развиващи се в сянката на глобализацията.

Тревожните проблеми, породени от глобализацията

Допреди двайсетина години се водеха доста спорове за това, кое точно е заложено в основата на процеса на глобализация – дали скоростта на предаване на информацията или ръста на транснационалните връзки. Всъщност, истината е, че и едното, и другото са последица от ръста на свободната търговия и именно този ръст е реалната основа на глобализацията. Началото на процеса е поставено още в средата на 40-те години на миналия век със създаването на Генералното споразумение за митата и търговията (ГАТТ), което през 1995 се трансформира в Световна търговска организаия (CTO). Паралелно с това, по време на Бретънуудската конференцция през 1944, са създадени институции за контрол на глобалното движение на капитала и финансовата политика на държавите. Фундаментът на глобализационния процес се формира окончателно след като на провелата се през 1976 Ямайска международна валутно-финансова конференция е създадена глобалната система за търговия с различни валути FOREX. Що се отнася до информационните технологии и технологиите на изкуствения интелект, те просто осигуряват техническото обезпечаване на тази система.

Създалите тази система държави-победителки във Втората световна война се опитват да запълнят две празнини в дотогавашния процес на глобализация. На първо място, въведена е система за целеви кредити под контрола на МВФ и Световната банка с цел да се не допусне създаване на мощни военно-индустриално комплекси от държави, които не са сред победителите в световната война. На второ място се създава система за отпускане на стабилизационни заеми, която да не допусне повторение на Голямата депресия от 1929-1933. Паралелно с това, чрез системата за разширено кредитиране на МВФ, мнозинството развиващи се страни се оказват в групата на „вечните длъжници”, лишени от какъвто и да било шанс да осъществят икономически скок.

Именно тези правила бяха легитимирани от прословутия Вашингтонски консенсус от 1989, чиято цел е усилване ролята на пазарните отношения, поддържане на режима на свободна търговия и ограничаване значението на държавния сектор. Утвърждаването на Вашингтонския консенсус означаваше промяна на структурата на националните икономики. В тях се съкращава делът на държаната собственост и държавните инвестиционни проекти. Това затруднява изграждането на индустриални комплекси и, съответно, създаването на военни потенциали, алтернативни на военния потенциал на държавите от Г-7. Паралелно с това, либерализацията на системата за външна търговия и привличането на външни инвестиции ограничава способността на държавата да контролира националната икономическа система. В развиващите се страни се създават предпоставки за формиране на социална прослойка, ориентирана към транснационалните връзки и определени потребителски стандарти.

Още през 2000-та, американският икономист Мануел Кастелс лансира сценарий за разпадането на този модел, посочвайки, че вътре в системата на глобалната икономика съществува непреодолимо противоречие. Икономиката на глобалните услуги се нуждае от все по-голям обем парична маса за да могат потребителите безпроблемно да плащат за тях. Само че ръстът на този обем може да бъде осъществен само от националните правителства, което пък изисква увеличаване на националния контрол върху кредитно-паричната политика. На свой ред, това води до разпадането на глобалната икономическа система на национални или регионални сектори. На фона на триумфалното разширяване на доларовата зона и въвеждането на еврото през 90-те години на миналия век, този „парадокс на Кастелс” почти не привличаше вниманието на експертите, макар че именно тогава започна да се превръща в реалност.

Първият тревожен сигнал за бъдещето на глобализационния процес стана факт непосредствено след терористичните нападения в Ню Йорк и Вашингтон през 2001, които оказаха силно влияние върху отношението на американското общество към него. През 90-те години глобализацията се възприемаше в САЩ като прогресивен феномен, основаващ се на либералните принципи. В годишното си послание към Конгреса през януари 2000 президентът Клинтън дори обяви, че процесът на глобализация изцяло съответства на националните интереси на САЩ. През есента на 2001 обаче, някои американските експерти започнаха да твърдят, че при определени условия глобализацията може да се окаже опасна за страната. В посланието до Конгреса от 20 септември 2001 (т.е. непосредствено след терористичните атаки от 11 септември) президентът Буш-младши заяви, че времето, когато държавите са прехвърляли суверенитета си на наднационалните структури вече е отминало и, сега те трябва да си го върнат. Призивът на Буш имаше и съвсем практически последици – на 24 октомври 2001 Конгресът прие т.нар. „Патриотичен акт”, предвиждащ: втвърдяване на визовия режим на САЩ, чрез разширяване на пълномощията на системите за граничен и митнически контрол; разширяване контрола на специалните служби над медиите с цел предотвратяване пропагандата на тероризма; предоставяне право на президента да уволнява и назначава прокурорите (действало до 2007).

На основата на Патриотичния акт, през 2002 беше създаден Департамент по вътрешната сигурност на САЩ, чиято задача е да предотвратява терористични нападения на американска територия и да минимизира вредата от тях. През 2004 пък беше създаден постът директор на Националното разузнаване с ранг член на правителството, който да координира дейността на всички специални служби. Паралелно се сформира Национален контратерористичен център, който официално получи твърде широки пълномощия: от контрол върху финансирането на разузнавателните служби до координиране на техните оперативни планове. Тези мерки на републиканската администрана породиха проблем относно възможността за частично ограничаване на гражданските права с цел държавата да бъде защитена от терористични действия.

Примерът на САЩ се оказа заразителен и за други държави, наложили контрол върху свободното придвижване. Икономистите продължаваха да говорят за глобализацията и „свободния свят”, но държавата постепенно си връщаше позициите. Разбира се, либералите твърдяха, че всичко това е временно, обясняваха втвърдяването на мерките с „американската специфика” или прогнозираха, че нещата ще се променят след като Буш и неоконсерваторите напуснат Белия дом. За известно време това позволяваше да бъде обяснен по някакъв начин парадоксът, защо в хода на глобализацията системите на граничен и митниченски контрил се втвърдяват, вместо да се либерализират. Истината обаче беше, че процесите на деглобализация набираха сила.

Вторият ясен знак, илюстриращ границите на сегашната глобализация, се оказа неспособността да бъде създаден пълноценен Устав на CTO. За да бъде преодолян този проблем, през 2001 в катарската столица Доха старираха серия от преговори, които така и не доведоха до осезаеми резултати. Пред участниците в този форум възникнаха три основни проблема: продоволствената сигурност, законите за авторското право (блокиращи възможността за създаване на големи национални производствени сектори без опора на инвестиционната политика) и въвеждането на единна система от тарифи върху енергоносителите, което поставя в неравнопоставени условия държавите с различни климатични условия. Всички тези проблеми така и не бяха решени от участниците в преговорите. Което показа, че в рамките на Ямайската система, мнозинството държави не възнамеряваха да се отказват напълно от политиката на протекционизъм.

Третият сигнал, беше световната финансова криза през 2008-2010. При това нещата не опираха само до сравнително мекия срив на глобалния дългов пазар. Много по-важно беше реабилитирането на ролята на държавната намеса в икономиката. Лансираният през есента на 2008 план на държавния секретар по финансите Хенри Поулсън, предвиждаше отпускане на държавни дотации за едрия бизнес и изкупуване на финансовите задължения на проблемните банки от Федералния резерв. Той беше реализиран на практика посредством приетия от Конгреса Извънреден закон за икономическа стабилизация и създаването, на тази основа, на Управление за финансова стабилност.

Другите страни тръгнаха по същия път: 15 членки на ЕС се споразумяха да въведат система от държавни гаранции за банковите кредити, руското правителство отпусна ликвидност на банковата система и осъществи „мека” девалвация на рублата, а Пекин прие програма за преориентация на икономиката към вътрешното търсене и обръщане на част от доларовите резерви в злато. Международните споразумения „Базел III” от 2010 фиксираха необходимостта от формиране на допълнителен резервен капиталов буфер от страна на кредитните институции и наложиха нормативи за ограничаване на финансовия инструмент, допустим за финансовите посредници, с цел да се предотврати появата на нови необезпечени деривативи. Тоест, националната държава постепенно поемаше функциите на икономически регулатор, което само по себе си беше в разрез с идеологията на „глобализацията без граници”, осъществявана на основата на ТНК и т.нар. „нови играчи”.

Друга последица от кризата беше ерозията на Вашингтонския консенсус от 1989, който с основание се смяташе за „катехизис на глобализацията”. Той трябваше да бъде заменен от Сеулския консенсус, т.е. от поредицата декларации, касаещи принципите за реформиране на международната финансова система, приети на срещата на Г-20 в Сеул, през ноември 2012. Разбира се, тези декларации не можаха да станат негова пълноценна замяна. В същото време, те бяха израз на недоверието към Вашингтонския консенсус, тъй като на срещата в Сеул всяко негово решение беше подложено на съмнение. Очевидно е, че ако е се поставя изискване да се гарантира „уверен, устойчив и балансиран растеж”, това означава, че досегашния ръст на икономиката не е отговарял на тези изисквания. А при положение, че се налага привличането на развиващите се държави, като пълноправни партньори на развитите, системата на Вашингтонския консенсус по дефиниция не е в състояние да го постигне. Тоест, Вашингтонският консенсус очевидно загуби своята легитимност, но не беше заменен с някаква друга система.

Следващият сигнал за глобализаията прозвуча през 2014, когато западните държави и Русия си наложиха взаимно икономически санкции и ембарго. В случая, проблемът за глобализационния модел не беще само в това, че ограничителните мерки се оказаха дългосрочни. Далеч по-важно се оказа решението на Москва да създаде национална платежна система, което беше допълнено през 2015 от решението са създаване на обща платежна система на групата БРИКС. Тоест, светът постепенно започна да се отказва от единната финансова система, създадена на основата на двете световни резервни валути – долара и паунда. А още по-важно бе, че тези системи възникнаха паралелно на все още съществуващата СТО, т.е. великите държави на практика започнаха да се връщат към протекционизма, заобикаляйки режима на свободна търговия. Последвалите търговски войни на Тръмп срещу ЕС и Китай бяха естествено продължение и по-нататъшно развитие на процеса на завръщане към протекционизма.

Впрочем, санкционните войни имаха и друга значима последица. Нито една от тях не доведе до бунт на ТНК против собствените им правителства, макар че, според теорията на глобализацията, би трябвало да се случи точно това. Тоест, ТНК бяха склонни да се лишат от пласментните си пазари (и от своите печалби) и стриктно изпълняваха решенията на правителствата на САЩ, Германия, Италия, Русия или Китай. Траннационалният бизнес се оказа подчинен на политиката на националните държави и, на практика, не им създаде никакви алтернативи. Тезата, че светът на националните държави ще бъде заменен от света на корпорациите (т.нар. „Ново Средновековие”) се оказа силно преувеличена. Корпорациите продължават да играят по правилата и в рамките, които им отреждат националните правителства.

През последните двайсетина години мащабният глобализационен проект постепенно се свиваше, а вътре в него се развиваше процес на укрепване на националната държава. Първоначално той не касаеше частния сектор, което създаваше илюзия, че глобализацията продължава с пълна сила, но в определен момент нещата се промениха: да си припомним например постоянно раздаващите се в САЩ и ЕС гласове относно необходимостта да бъдат ограничени информационните свободи, уж заради намесата на Русия или на Китай в тяхната вътрешна политика. Въпросът беше само, кога точно усилващата се национална държава ще надделее над глобализационния проект. Тоест, възможно е през 2020 да ставаме свидетели точно на това.

Неглобалната алтернатива

В този контекст, по съвършено различен начин започва да изглежда и въпросът за обратимостта на процеса на глобализация. Да си представим например, че някой ден няма да можем да купуваме чуждестранни стоки в собствената си страна, т.е. че от глобализацията не е останало нищо. Отказът от свободното движение на стоки ще обезмисли съществуването на световна резервна валута, както и свободното конвертиране на националните валути, просто защото в условията на всеобщ протекционизъм, осъществяването на толкова много световни търговски сделки се оказва безмислено. Отказът от свободно движение на капитала пък ще доведе до крах на транснационалния сектор на услуите и изчезването на много, свързани с него професии. Алтернатива на този социален крах може да стане обаче възраждането на реалното производство, което разбира се ще изисква определена мобилизация.

В тесния смисъл на понятието, „мобилизация” означава съвкупност от мероприятия, целящи привеждането на въоръжените сили и държавните институции в състояние на военно положение. В широкия му смисъл, „мобилизационният проект” означава разширено използване на силови методи на управление за постигане на определени цели. Доскоро понятието „мобилизация” изглеждаше остаряло, тъй като в света по инерция се запазва вярата в глобализацията, „отварянето” и всевъзможните права и свободи. Сегашният опит от битката с коронавируса обаче показва, че мобилизационните проекти отново са актуални.

Сегашната „полумобилизация” беше осъществена от всички засегнати държави в рекордно краткки срокове. Само в рамките на месец, гражданите на мнозинството развити страни бяха лишени от правото да излизат свободно от къщите си, да ходят на работа, да пазаруват, да ползват обществен транспорт, да се събират с приятели и роднини и дори да се разхождат в парковете и по улиците. Дали тези мерки бяха оправдани е друг въпрос. Според епидемиолозите, те са оправдани. По-интересно е, колко бързо беше осъществено ограничаването на гражданските права в демократичните страни и въвежданета на квазивоенно положение в тях.

Съвременният мобилизационен проект има две важни последици. В краткосрочна перспектива, той налага на гражданите на развитите държави радикално да трансформират начина си на живот. Става дума не само за ограничаване правото на придвижване и излизане от къщи, но и за необходимостта да се премине към работа онлайн, а също да се промени начинът на живот, ориентирайки се към онлайн-търговия и посещавайки само най-близките магазини. В дългосрочна перспектива пък, можем да станем свидетели на масово изчезване на цяла група професии, свързани със сферата на услугите. Отказът от масовия туризъм ще ликвидира туристическия и хотелиерски бизнес, а ограничаването на контактите с другите държави ще намали търсенето на такива професии като преводачи, правни консултанти, продавачи, екскурзоводи и т.н.

Подобен преход би могъл да породи социален шок. В същото време обаче, опитът от социално-икономическите трудности през последните години на „социалистическата ера”, разпадането на комунистическия блок, а след това и на СССР и Югославия, както и балканските войни през 90-те години на миналия век, показаха, че съвременният социум е в състояние да преживее такъв тип сътресение. Само че, докато преди шокът се дължеше на включването на постсоциалистическите държави към процеса на глобализация (в какво качество и при какви условия е друг въпрос), сега сътресенията вероятно ще бъдат свързани с излизането от този процес. Естествени последици от това могат да станат различни по-мащаби социални колизии, влошаване на условията за живот на определени слоеве от населението, смяна на политическите режими, а – евентуално – и териториалната дезинтеграция на отделни държави. Би било глупаво да вярваме обаче на прогнозата на Фукуяма, че след 2000-та всички тези процеси са останали в историята.

Важно е да осъзнаем, че излизането на една, дори и голяма държава, от процеса на глобализация няма да означава неговия край. По-вероятно е тази държава да бъде превърната в международен парий с всички произтичащи от това последици. Другата възможност е тя да разполага с гигантски потенциал за да може да ерозира и дори да разруши глобализационния процес. Защото става дума за разрушаване на самата тъкан на взаимодействието между държавите, т.е. на принципите за свободната търговия. Само при подобно развитие ще се окаже възможно формирането на качествено различна, нелиберална икономическа система.

Другият сценарий: коронавирусът като стимул за рестарт на глобализационния процес

В хода на развитие на пандемията от коронавирус, някои тенденции, проявили се още в началната и фаза, придобиха по-ясни измерения. Практически всички водещи държави представителки на западната цивилизаци, с малки изключения, се оказаха най-уязвими за инфекцията. Макар че именно те, разполагайки с най-развитата медицина и здравна система, би трябвало да се справят най-добре с предизвикателството. Тези и някои други особености на пандемията дават основание на редица експерти да твърдят, че определени и много влиятелни сили са използвали появата и за постигането на конкретни (гео)политически цели.

На първо място сред тях са провалилите стартиралия през 90-те години на ХХ век глобализационен процес транснационални елити, контролиращи най-вече финансовата сфера, както и възродилият се като самостоятелен геополитически фактор национален капитал, концентриран предимно в сферата на реалното производство.

Най-важната причина, принудила тези сили да предприемат толкова радикални мерки, като тези, които бяха наложени днес в почти всички държави от „колективния Запад”, включителнно и в България, е неизбежно надигашата се нова вълна на изостряне на глобалната криза. Още преди година МВФ предупреждаваше, че това ще се случи именно през 2020. При това се посочваше, че по своята дълбочина и всеобхватност, тази вълна ще надмине всечко познато досега и ще доведе до глобална икономическа ресеция, надминаваша по мащабите си дори Великата депресия от 30-те години на миналия век, която пък се оказва един от основните фактори за Втората световна война. На този фон възраждането на „революционните идеи” в западния свят (пример за което са бунтовете на „жълтите жилетки” във Франция или появата на „конгресмени-социалисти” в САЩ) поражда сериозни опасение сред глобалните и национални елити, тъй като в условията на сегашната криза подобни идеи биха могли да се окажат опасни за оцеляването им. В условията на прогресивно задълбочаващата се криза радикалните революционни идеи могат да станат привлекателна за основната маса от населението. Още повече, че са налице достатъчно крайнолеви (а и крайнодесни) политически лидери, готови да оглавят една радикална антиелитарна революция.

Реакцията на транснационаните и националните елити

В тези условия както на транснационалните, така и на елитите, свързани с интересите на националния капитъл, се наложи да предприемат извънредни мерки за своевременна подготовка за надигащото се кризисно цунами. За да оцелеят и запазят влиянието си в света след провала на глобализационния проект, транснационалните елити, които при това са подложен и на усилващия се натиск на националния капитал (пример за което е загубата на контрола им върху САЩ в резултат от победата на Тръмп през 2016), следва да се опитат да ограничат още повече суверенитета на националните държави за сметка на транснационалните властови институции, особено в сферата на финансите. При това, имайки предвид силовият баланс в света, те могат да разчитат само на усилването на контрола върху държавите от Европа и, отчасти, Русия. Останалите държави или са недостъпни за тях, като Китай например, или пък не са им достатъчно интересни заради технологичната си изостаналост или разположението им в периферията на световните събития. Транснационалните елити могат да постигнат целите си само, ако вкарат страните от ЕС в гигантски дългове пред международните финансови институции, които се контролират от тях. В условията на пандемия това може да стане сравнително лесно – като бъде спряно или ограничено производството в резултат от налагането на неизбежната в условията на пандемия карантина, и по този начин те бъдат принудени да вземат гигантски заеми от междунородните финансови институции за преодоляване на последиците от пандемията, както и на надигащата се вълна на глобалната криза. Това обаче няма как да не се превърне в мощен детонатор на социални конфликти и нестабилност, тъй като има и много сериозни морални измерения.

Друг важен фактор за гарантиране на глобалната доминация на транснационалните елити е възможността да бъде контролирано състоянието на населението на планетата, като върху него се упражнява влияние чрез различни финансови и информационно-психологически инструменти. В съвременните условия, това е напълно осъществимо технически под формата на „цифровизацията” на жизнената дейност на обществото. Добре известно е, че всички национални подсистеми на „цифровото общество” се основават на Глобалната Мрежа. Която пък се контролира от “световната IT-общност”, сред чиито ключови елементи са и специалните служби на националните държави (и най-вече на САЩ), и официално регистрираните мощни частни IT-организации, като Microsoft, Facebook и т.н. Тук е мястото да напомня, че именно американската IT-общност продължава да формира (в по-голямата си част) опозицията срещу Тръмп. В тези условия цифровизацията на обществения живот създава идеални условия за контрол върху гражданите на различните държави и техните елити от страна на глобалистите. Съответно, възниква и възможност за осъществяване на пряко и целенасочено влияние върху обществения живот. Съответните въздействия от финансов и информационен характер, базирани на възможностите на „цифровото общество”, могат да бъдат оказвани както върху отделната личност, така и върху цели социални прослойки. Детайлното познаване на състоянието на личността или на социалната прослойка позволява този тип въздействия да бъдат изключително ефективни, дори ако са ограничени или прикрити. Твърденията на управляващите, че могат да се защитят от подобен контрол говорят или за некомпетентността им, или за тяхната злонамереност. Защото в медиите редовно се появява информация, че в една или друга банка или институция, хакерите крадат личните данни на милиони граждани или проникват във военните мрежи и извличат оттам секретни документи.

От всичко това следва, че транснационалните елити би следвало да се стремят да ограничават в максимална степен производството, най-вече в най-могъщите западни държави, налагайки паралелно с това, с ускорени темпове, системи за електронен контрол над обществото. Ако внимателно анализираме съобщенията за хода на борбата с пандемията, ще видим, че и едното и другото се реализират с пълна сила. Така, ръководството на ЕС и по-благополучните в епидемиологическо и икономическо отношение страни членки, дълго време отказваха да предоставят реална помощ на оказалите се в най-трудна ситуация във връзка с епидемията европейски държави (в частност, Италия и Испания), предлагайки им вместо това да вземат заеми от МВФ и други международни финансови институции. В същото време, редица отговорн представители на Европейската комисия констатират, че на всички европейски държави ще се наложи да вземат огромни заеми за да преодолеят пандемията и последиците от нея, както и надигащата се вълна на глобалната криза. Ако анализираме тези твърдения, както и оценките на редица авторитетни икономисти, неизбежно ще стигнем до извода, че след тези сътресения практически всички европейски държави до голяма степен ще загубят икономическия си суверенитет.

Паралелно  това, в интерес на борбата с нарушителите на карантината (режима на изолация и другите ограничения) във водещите държави по света постепенно се въвежда система за контрол върху движението на гражданите. За целта се използва опитът на Китай, който съумя за изключително кратко време да създаде подобна система, използвайки вече съществуващата основа. Далеч не всички западни държави разполагат с подобна основа, но в много от тях системата за контрол се изгражда чрез използването на т.нар. QR-код. Едновременно се полагат интензивни усилия за премахване на книжните пари и документи и преминаване към изцяло електронен финансов и документен оборот. Изграждат се общи бази данни за гражданите на една или друга държава. Пандемията даде качествено нов тласък на тези процеси – принудителното преминаване към работа, плащания и покупки онлайн, кара хората да се примиряват с реалностите на цифровизацията на живота, възприемайки ги като нещо положително. Ако тези тенденции се запазят, цифровизацията на обществото може да достигне такова равнище, че при което само в рамките на няколко години „транснационалните елити” ще могат пряко да оказват ефективно управляващо въздействие върху обществата в различни държави, заобикаляйси официалните органи на властта в тях.

Как западните национални елити се готвят за кризата

От казаното по-горе следва изводът, че на сегашния етап транснационалните елити успешно се движат към постигането на текущите си цели. Как обаче реагират на случващото се националните елити? Дали покорно следват руслото на политиката на „транснационалните елити”, които – обективно погледнато – са техни противници. Не, разбира се. Истината е, че в рамките на тези действия националните елити се опитват да решат собствените си задачи, свързани с подготовката им за наближаващото цунами на глобалната криза. В момента на преден план пред тях излизат проблемите, свързани с неутрализирането на вероятните протести и бунтове на собственото им население на фона на задълбочаващите се социални проблеми. В това отношение пандемията се появи точно навреме и сега навлизането в новата кризисна спирала може да се обясни с последиците от нея. Тоест, кризисните явления ще се възприемат от населението не като последица от действията на сегашните национални елити, нито като неизбежна последица от възприемането на модела на ултралибералния капитализъм, а като очакван резултат от стоварилото се върху света стихийно бедствие. Кризата, провокирана от либералния модел и управляващите елити, неизбежно ще доведе до ръст на протестните настроения сред населението и възход на радикално левите или радикално десни и „популистки” идеи. Но, ако същите тези явления се възприемат като последица от пандемията, те биха могли да съдействат за консолидирането на населението около управляващите елити (което се наблюдава във Франция, Германия, Италия, Великобритания и дори България) с цел съвместна борба с болестта и последиците от нея.

Паралелно с това възникват благоприятни социално-политически условия за неутрализирането на евентуални масови протестни действия, както и за дезорганизиране и маргинализация на несистемната опозиция. Ако се съди по публикациите в западните медии, усилията в това отношение се полагат по следните основни направления.

Първото от тях е нормативно-правното. За целта се създава законодателно-правна основа за потискане на евентуални протестни действия, включително чрез изолацията на цели региони, приемат се различни правни актове, даващи на органите на изпълнителна власт на различни нива правото да налагат ограничитетелни режими на определени територии, включително обявяване на извънредно положение, заобикаляйки националните парламенти – най-яркият пример за това е случилото се в Унгария. На силовите структури се предоставят специални пълномощия да ограничават свободите на гражданите, да осъществяват постоянен мониторинг на тяхното местоположение и характера на дейността им, както и на здравния им статус. Всичко това се обяснява с епидемиологичната ситуация и се възприема от населението като необходимост. След приключването на епидемията обаче, тези специални права в условията на криза, най-вероятно ще се запазят с цел да се противодейства на „безотговорните” граждани, които не приемат кризисните проблеми да се решават за сметка на населението.

Второто напраление е морално-психологическото. Доминиращата преди пандемията теза за демокрацията и върховенството на човешките права е абсолютно неприемлива за глобалните и националните елити в условията на криза. Възпитаните в тази парадигма силови структури не са готови да използват всички възможни инструменти за потискане, включително оръжие, против мирното население, което – на свой ред – не е склонно да се примирява с рязкия срив на жизненото равнище и установяването на тотален контрол върху частния живот. Мерките за преодоляване на пандемията са великолепна възможност да бъде преформатирана психологията както на населението, така и на силовите структури. Това пък закономерно води до психологическа консолидация на населението около елитите, формирайки т.нар. „мобилизационно съзнание”, според което „държавата е над всичко”. В редица случаи лидерите на една или друга държава заявяват, че индивидуализмът, предполагащ доминацията на частното, личното и индивидуалното, по отношение на общото и общественото, не позволява да се води успешна борба срещу пандемията, в частност, и за преодоляване на каквито и да било мащабни катастрофи, като цяло.

Като алтернатива се лансира принципът за върховенство на общественото над частното и индивидуалното. Само че по този начин се засяга самият фундамент на съвременното либерално общество, тъй като цялата либерална идея за „свободния Запад” от втората половина на ХХ и началото на ХХI век се градеше на абсолютната доминация на индивидуализма, от която днес елитите се отказват в полза на приоритета на общото над частното, който е характерна черта на авторитаризма и социализма и доскоро беше обект на остри критики от страна на самия Запад.

Тоест, излиза, че на сегашния историческа етап, частните цели и задачи на транснационалните и националните елити съвпадат и затова те действат координирано. Можем да предположим, че тези техни действия са били съгласувани в рамките на редица международни форуми от предходните години, включително този в Давос. И, поне засега, нещата вървят по план. Но, както показва опитът от първия етап на глобализацията, той също изглеждаще изключително успешен. След това обаче, сработиха редица фактори, които не бяха отчетени от апологетите на глобализацията и днес този проект е на път да се провали, при това с катастрофални последици за неговите организатори. В частност, икономическият възход на Китай и редица други държави от Югоизточна Азия, както и деиндустриализацията на Запада, бяха последица именно от реализацията на този глобализционен модел.

Факторите за провала на усилията на елитите

Сред най-важните фактори, които могат много сериозно да попречат на постигането на целите на съвременните глобални елити, са духовните. Става дума преди всичко за споменатия по-горе обрат от индивидуализма към национализма или по-точно към общността. Проявите на този обрат са многобройни, но акцентът се поставя най-вече върху патриотизма и необходимостта да бъдат пожертвани текущите лични интереси в името на преодоляването на катастрофалните явления (каквото е и пандемията) и техните последици. Именно затова в последно време се внушаваше идеята, че човечеството може да бъде сполетяно от всевъзможни гигантски катастрофи, т.е. активно се формираше „катастрофично съзнание”. САЩ са сред най-ярките примери за успеха на тези усилия.

В условията на икономически срив, елитите продължават да се обогатяват на фона на спада на доходите на обикновените граждани, като в резултат от това възниква противоречие между официалната патриотична идеология и реалното поведение на елитите. То обаче би могло да се превърне в детонатор на социални конфликти и нестабилност, тъй като има и духовни измерения – например, че докато хората работят за спасяването на Отечеството, елитите са загрижени за собствените си приходи. Или, че докато нацията работи за възраждането на страната, елитите изнасят капиталите си в чужбина. Наличието на подобни духовни противоречия поражда конфликти, които по своята степен на ожесточеност са сходни с религиозните. Тоест, вместо да консолидира нацията около елитите, това може да доведе до остро противопоставяне между тях.

Като друг ключов фактор се очертава икономическият, а именно спадът на жизненото равнище на основната маса от населението на фона на неизбежното по-нататъшно задълбочаване на имущественото разслояване. Наред със споменатото по-горе духовно противоречие, това би могло да се окаже друг мощен източник на социално напрежение.

Тоест, би могло да се каже, че западният свят се намира на прага на изключително сериозни сътресения, в резултат от които може да претърпи качествени промени, включително смяна на сегашните елити с качествено нови поколения политици и индустриални лидери. При това, първите, върху които ще се стовари протестната реакция на последиците от кризата, ще бъдат националните елити. Транснационалните елити са наясно с това и се готвят да се възползват от последиците от него. Само че те също се сблъскват със сериозни проблеми, които неизбежно ще се проявят, макар и малко по-късно.

Вместо заключение: светът след пандемията

Както посочва Джейкъб Шапиро от Geopolitical Futures: „Пандемията от коронаверус породи шок в глобалната икономика. Освен самата болест и съпътстващите я прекъсвания във веригите на доставки, самата неопределеност на ситуацията задълбочава хаоса и шока от случващото се. Въпреки че пандемията и съпътстващите я политически последици пораждат много неизвестни, едно е сигурно: пандемията ще способства за ускоряване на основните дългосрочни политически тенденции и ще доведе до появата на един по-многополюсен и конкурентен, но по-малко глобализиран свят”

Всъщност, още преди заболяването да придобие статут на пандемия, глобалният силов баланс неумолимо се движеше към „мултиполярен модел”. Периодът след разпадането на Съветската империя се оказа просто кратък „момент на еднополярност”, през който САЩ бяха най-могъщата държава в света и действаха по съответния начин. В момента обаче, по ред причини, се очертава паритет между най-силните държави на планетата. Появата на тази нова среда способства за усилване на конкуренцияти и протекционизма. Очевидно, пандемията от коронавирус ще доведе до ускоряване на тази тенденция.

Логиката на икономическата глобализация зависи от наличието на определено ниво на доверие и добра воля между взаимносвързаните държави. Глобалната икономика, като минимум, предполага отсъствието на страх. Днес обаче, в света доминира именно страхът. Затварят се границите, а веригите за доставки по целия свят се прекъсват с цел да бъде ограничено разпространението на COVID-19. След кризата, някои от тези вериги на доставки, както и границите ще се върнат към предищното си състояние. При други обаче това няма да се случи, особено там, където страхът, подозренията и политиката са основните мотиви, определящи поведението на държавите.

Сред най-ярките примери в това отношение е раздалечаването на икономиките на САЩ и Китай. В момента Китай доминира в много глобални вериги на доставки, благодарение на своите относителни предимства – той беше и продължава да е способен да произвежда стоки по-евтино, по-бързо и по-качествено, отколкото конкурентите му. Сега обаче е възможно това сравнително предимство да бъде заменено от геополитическото предимство. Което означава, че в бъдеше американските компании ще се ориентират не просто към най-евтиния производител, но и към най-политически надеждната верига на доставки.

И тъй като светът се движи към многополюсен модел, отношенията между Вашингтон и Пекин, който бяха основният стълб на световната икономика от ерата на Дън Сяопин насам, ще се променят и веригите на доставки ще се преориентират към различните нови полюси.

Освен САЩ и Китай, би могъл да възникне и един по-силен и централизиран Европейски съюз, който да действа в по-голяма степен като класически геополитически субект. Русия пък би могла да се превърне в посредник и свързващо звено между Китай и ЕС. На свой ред, Индия ще започне да играе все по-важна роля в глобалната икономика, а пък Турция ще се опита да се превърне в доминираща сила в Средиземноморието. Интеграцията вътре в тези различни мрежи ще се усилва, а икономическото взаимодействие между тях ще намалява.

Тази преориентация на веригите на доставки и изострянето на конкуренцията ще окажат особено силно влияние върху биотехнологиите. От ключово значение в случая е, че биотехнологиите се превръщат в източник на национална политическа власт и точка на геополитически сблъсък. По същия начин, по който мултиполярността вече оказва изключително силно въздействия върху конкуренцията в сферата на разполагане на телекомуникационната инфраструктура 5G, стимулирайки нейното развитие, епидемията от коронавирус ще доведе до концентриране вниманието на националните стратегии на големите (и не само) сили именно върху проблемите на биотехнологиите.

Освен това, пандемията ще ускори и мащабното натрупване на задължения в глобален мащаб. Парично-кредитнтото и данъчно-бюджетното стимулиране, което ще се наложи за да бъде предотвратена очертаващата се световна икономическа катастрофа, вече надхвърлиха сумите, изразходвани за преодоляване на последиците от финансовата криза през 2008. Изглежда парадоксално, но епидемията вероятно ще направи това, което не можа да направи нито кризата с гръцкия сувереннен дълг, нато проблемът с непогасените кредити на Италия, а именно – ще превърне Германия в своеобразен „икономически гарант” на ЕС.

Освен това, през следващите години задлъжнялостта ще промени много сериозно пазарите на енергоносители. Макар че ситуацията в такива икономически сектори като въздушното съобщение или хотелиерския бизнес не изглежда никак добре, а ликвидният шок ще се окаже тежък проблем за много други сфери на икономиката, рисковете с които ще се сблъскат американските петролни компании заслужават специално внимание. Комбинацията межу ниските цени на петрола (дължащи се донякъде на избухналата през март 2020 ценова война между Саудитска Арабия и Русия, а отчасти и на голямото предлагане) и понижаването на перспективите за нарастването им се случва точно в годината, когато северноамериканските производители на шистов петрол ще трябва да погасят дълга си от 40 млрд. долара. Което означава, че на Вашингтон ще се наложи да взема труднии решения относно целесъобразността да продължи да подкрепя своя енергиен сектор, особено във връзка с това, че общият излишък на енергоносители води до дългосрочно понижаване на техните цени.

На свой ред, Китай вече се сблъсква с последиците от търговската война със САЩ, африканската чума по свинете и множеството други структурни икономически проблеми. И макар че Си Дзинпин съумя да трансформира кризата на общественото доверие в предмет на национална гордост, глобалното разпространение на вируса ще задълбочава икономическия и политически натиск върху него. В същото време Доналд Тръмп води изключително тежка битка за втори президентски мандат, тъй като в разгара на избирателната кампания американската икономика вероятно ще изпадне в рецесия, освен това срещу него ще се изправи кандидатът на демократите Джо Байдън, който напоследък печели гласове именно там, където преди четири години Тръмп спечели срещу Хилари Клинтън.

Впрочем, редица други държави също ще трябва да преодоляват последиците от този крах. Социологическите анкети сочат, че доскоро остро критикуваните лидери на такива държави като Италия и Франция, сега се ползват с доста по-широка подкрепа. Само че тези настроения могат драматично да се променят, в зависимост от това, колко сериозно ще се окаже провокираната от пандемията криза и доколко ефективна ще е провежданата от правителството политика за ограничаването и. Иран например, с неговите вътрешни политически вълнения, породени от икономическите затруднения, сушата и недоволството от външната политика на аятоласите, дълго време беше лидер по брой на болните от коронавирус, включително в средите на управляващата върхушка. Други държави, като Великобританиа, Русия, Индия и Мексико, които подходиха колебливо към сдържането на пандемията, могат или да демонстрират възход, или пък да бъдат подложени на значителен вътрешен натиск. Което пък ще повлияе върху бъдещето на Брекзит, конституционните реформи в Русия, индуисткия национализъм или политическите перспективи пред Мексико.

В крайна сметка, епидемията ще бъде победена, въпросът е само, кога ще се случи това. Въпреки глобалната заплаха, която представлява, колкото и да е парадоксално, тя ускорява политическите тенденции, които еразират потенциала на глобалните колективни действия. Тоест, разпадът на глобалната система ще се ускори. Веригите на доставки ще се трансформират. Задлъжнялостта ще нарасне. Биотехнологиите ще се превърнат в основния генератор на конкуренцията в сферата на националната сигурност, а съдбата на много правителства ще зависи от това, доколко ефектино са действали (или са се правели че действат). Сам по себе си, вирусът няма да промени света, но ще ускори политическите тенденции, които ще доведат до появата на един съвършено различен свят.

Залезът на поредната глобализация се случва не заради възникналите от „нищото” аномалии от типа на коронавируса. В основата му е заложен един съвсем обективен процес: разрушаването на глобалното икономическо пространство на фона на паралелното укрепване на техническия потенциал в сферата на държавния контрол. В началото на XXI век развитието на информационните технологии направи възможно бързото манипулиране на обществените настроения и гласуването на изборите, което само по себе си усили потенциала на държавното регулиране. Много е вероятно сегащният мобилизационен опит, натрупан в хода на борбата с пандемията, да се окаже своеобразна основа за преход от света на глобализацията към свят на национално ориентирани икономики. Всъшност, този преход е вече факт.

Според теорията за дърржавното управление, съществуват три критерия за неговата ефективност. Първият е то да съответства на целите на управлението и на политическата култура на конкретната страна. Вторият е това съответствие да се окаже устойчиво, а третият е държавните институции да разполагат с достатъчно ресурси за да осъществяват такова управление. Съвременното ниво на развитие на информационните технологии позволява рязко повишаване на потенциала на подобен тип управление на национално равнише, в сравнение с последната „антиглобализационна вълна” от средата на ХХ век (процесът на деколонизация). В началото на третото десетилетие на ХХI век световната система постепенно започна да реализира въпроснния потенциал и въпросът е само, кое точно събитие ще легитимира този отдавна назряващ преход.

*Национален консервативен форум