Стратегията на Бжежински за евроатлантическите отношения и сигурността на Европа

Европейският континент има съществено значение за САЩ и света, като цяло. Мястото на Европа в американската външна политика е изследвано от мнозина съвременни учени, като особено внимание следва да се отдели на Збигнев Бжежински, който може да бъде наречен архитект на системата на международните отношения след края на студената война.

Отношенията между Съединените щати и европейските страни, както и тези между САЩ и ЕС, са от ключово значение за сигурността на Стария континент, икономическото партньорство и сътрудничеството в областта на науката, технологиите и културата.
Какви са и какви трябва да бъдат отношенията между САЩ и Европа според Бжежински е от значение и за бъдещето на България и нейните отношения, от една страна, с държавите от ЕС, а от друга – с Вашингтон.

Как Бжежински вижда Европа

Сред основните тези на Бжежински е, че Европа, и по-точно нейната западна част, предстовлява своеобразно „демократично предмостие”. Той отделя значително внимание на Стария континент и свързаните с него проблеми, На Европа са посветени немалък брой статии, тя заема значително място и в основните трудове на Бжежински.

Виждането на Бжежински за географският обхват на Европа намира израз в следното определение: “Макар, че на този етап окончателните граници на Европа не могат да бъдат нито дефинирани, нито фиксирани, в най-широк смисъл Европа е обща цивилизация, основаваща се на споделената християнска традиция. Европейската християнска традиция включва също Византия и нейния руски православен продукт. Затова в културно отношение този континент е нещо повече от Европа на апостол Петър, а Европа на апостол Петър, на свой ред, е много повече от Западна Европа – въпреки че в днешно време последната е узурпирала идентичността на “Европа”.”[1] Макар да касае най-вече Русия, тази визия пряко засяга и страните от бившият социалистически лагер, тъй като с някои изключение те също са наследници на византийската християнска и политическа традиция през Средновековието.

За да станат ясни последствията, както и по-нататъшните изводи и препоръки, засягащи американската външна политика, се налага да се анализира цялостния възглед на Бжежински за Европа. Изследвайки доктрината на Бжежински за  континента, отговорът на въпроса “какви са възгледите на Бжежински за състоянието и за бъдещето на Европа?” би ни довел и до отговора на един друг въпрос: “каква е концепцията на Бжежински за бъдещето на евроатлантическите отношения?”.

Преди всичко трябва да се отбележи, че според Бжежински Европа е важна за САЩ. Той смята Европа за естествен съюзник на Америка като причините за това са от културен, политически и исторически характер. Според него, трансатлантическият съюз е най-важната глобална връзка на САЩ. Той е плацдарм за глобалната намеса на Съединените щати, даваща им възможност да играят решаваща роля на арбитър в централната властова арена в света и да формират коалиции, които доминират глобално във всички ключови измерения на властта и влиянието. Взети заедно, САЩ и Европа представляват „ос на глобалната стабилност, локомотив на световната икономика и център на глобалния капитал в областта на интелектуалните нововъведения”. Не по-малко важно за Бжежински е, че в Европа и Америка са най-развитите демокрации в света. Следователно, първостепенен приоритет на Вашингтон следва да бъде управлението на отношенията между САЩ и Европа. [2]

Европа споделя същите ценности, които и Америка, следва същата демократична политика и е прародина на огромното мнозинство американци. Тя демонстрира възможността, чрез интегриране на националните държави в наднационален икономически и политически съюз, да се изградят по-широки форми на постнационална организация, които да надхвърлят тесногръдите идеологии и деструктивни страсти от епохата на национализма. Успехът на нейното политическо обединение би довел до създаване на самостоятелна социално-политическа единица от около 400 милиона души, живеещи „под демократичен покрив” и с висок жизнен стандарт. По отношение на структурите на сигурност Европа е най-многостранно организирания район на света. Бжежински смята, че в средата на 90-те години на ХХ век най-голямо значение за сигурността на континента имат държавите членки на ЕС, ЗЕС и НАТО.

Според него, по-нататъшното обединяване на Европа е решаващо условие тя да поеме по-активна роля в света, като равностоен партньор на Америка. Ако липсва обединение, Европа рискува да се върне към раздробеността от миналото и да бъде погълната от вътрешните си проблеми. Само една обединена в значителна степен Европа, като глобална сила, би могла да наложи в европейското съзнание по-безкористно разбиране за глобалните процеси. Ето защо постигането на действително обединена Европа е от огромен интерес за света, като цяло.[3]

Бжежински разглежда Европа като своеобразен трамплин за навлизане на демокрацията дълбоко в Евразия. То би затвърдило победата на демокрацията в бившия комунистически блок. Интегрирането на държавите от Централна Европа в западноевропейските институции (ЕС и НАТО) означава да се постигне в политически и икономически план изначалния цивилизационния обсег на т.нар. Европа на апостол Петър. Тази Европа, основана на западното християнство, е съществувала от по-далечното минало до неотдавнашното й разделение на контролирани от САЩ и от Съветския съюз половини. Значението на разширяването на ЕС е, че една по-голяма Европа би оказала магнетично въздействие дори върху държави, разположени далеч на изток, като изгради мрежа от отношения с Украйна, Беларус и Русия, с цел да ги привлече към тясно сътрудничество и да ги спечели за общите демократични принципи. И не по-малко важно - подобна голяма Европа би станала един от значимите стожери в подкрепяната от Америка евразийска структура за сигурност и сътрудничество.

Може да се обобщи, че за Бжежински Европа е най-вече важно геополитическо предмостие на Америка към евразийския континент. Американският геостратегически залог в Европа е изключително голям – НАТО проектира американското политическо влияние и военна мощ непосредствено върху евразийския континент. В определен смисъл Европа и САЩ са взаимозависими, т.е. всяка инвазия в Европа автоматично означава и експанзия в сферата на прякото американско влияние. Според Бжежински, без тесните трансатлантически връзки американското превъзходство в Евразия бързо би залязло.

Проблемът обаче е, че една действително европейска “Европа” не съществува. Бжежински смята, че тя е идея, но не и реалност. Западна Европа е далеч от това да бъде самостоятелна политическа единица. Политическата физиономия на Европа тепърва ще се очертава.

В периода след края на студената война, независимо от икономическата и мощ и забележителната икономическа и финансова интеграция, Западна Европа си остава американски протекторат. Това произтича от същността на трансатлантическите отношения между континента и САЩ. Въпреки всички колективни действия на някои европейски страни, изглежда малко вероятно Европа да преодолее в близко бъдеще пропастта в сферата на военните сили и технологии. В резултат от това Съединените щати вероятно ще останат единствената глобална сила за поне още едно поколение. Което означава, че Америка ще продължи да е доминиращ партньор в трансатлантическия съюз и през първата четвърт на XXI век.[4]

Слабостта на Европа според Бжежински не е добра нито за САЩ, нито за самите европейски нации. В средата на 90-те годни вече липсват импулсите за обединение на Европа - изчезнала е съветската заплаха и е изличен споменът за последната световна война. Антиамериканизмът също не е достатъчно силен импулс, който да мотивира европейците към обединение. Европейските държави се държат като васали на САЩ, а не като равностойни съюзници. Желанието на някои европейци да се откъснат от американското настойничество не се трансформира в силен импулс за политическо обединяване на континента. Като цяло, Европа от 90-те години на ХХ век, затъва в собствените си проблеми и не може да надскочи себе си, обединявайки се в името на някаква по-висша кауза.[5] “Европа ще трябва да прекрачи отвъд вглъбеността в самата себе си и да прояви готовност да поеме бремето на другите, особено за да могат към нея да се интегрират някои от бившите комунистически страни.”[6]

Според Бжежински, съхраняването на Европа и разширяването й като трамплин за демокрацията е въпрос, тясно свързан с американската сигурност. Ненамесата на САЩ в Европа може да доведе до негативи не само за Америка, но и за самите европейци. Европа е стара и консервативна, страдаща от догматичност, чиито израз са дълбоко вкоренените патернализъм, протекционизъм и тесногръдие. Всичко това би могло да доведе до културна ситуация, съчетаваща искейпистки хедонизъм с духовна празнота. Тя пък може да се използва от националистично настроени екстремисти или от догматични идеолози -  ситуация, смъртоносна за демокрацията и за европейската идея. Това схващане на Бжежински е свързано с две основни идеи, залегнали в американското мислене: за САЩ като динамична обновителна сила и най-стабилен стожер на демокрацията в света.

Бжежински смята, че не може да се прави паралел между държавното устройство на бъдеща обединена Европа и Съединените щати. Американският опит често вдъхновява европейски държавници в похода им към обединение, но мнозина европейски политически лидери осъзнават, че на ЕС не му достигат идеологическите емоции и гражданската лоялност, която вдъхновява не само създателите на американската конституция, но и борците за независимост на американските колонии. Казано с други думи, “в обозримо бъдеще е ясно, че никой европеец не би искал да умре за Европа.” Изводът на Бжежински е, че бъдеща Европа ще представлява странно образувание по отношение на държавното си устройство, както по форма, така и по съдържание.[7] Той сравнява преамбюла на американската конституция с Римския договор, подписан през 1957, с който е поставено началото на европейското обединение. Според него, този договор е възхитително прагматичен, но е сух и прозаичен, като документ, със залегналите в него формулировки “да се положат основите на един по-близък съюз”, “икономически и социален прогрес”, “забележително подобряване на условията за живот и работа”, “премахване на съществуващите спънки” и т.н.[8]

Според Бжежински, европейските процеси на икономическа и валутна интеграция и началните стъпки към политическо обединение не създават ново национално чувство у гражданите на Европа. Забележителната разлика между САЩ и бъдеща обединена Европа е, че европейците предпочитат ЕС по чисто прагматични причини. Франция например вижда в ЕС възможност да възвърне миналото си величие. Германия пък гледа на европейския проект като на своеобразно изкупление. Другите народи на континента, включително тези от бившите комунистически държави, също искат да бъдат част от този проект, тъй като за тях това означава повече сигурност, просперитет и свобода. Никой от тези мотиви не може да бъде истинска отправна точка за обединение, но те са исторически справедливи и заслужават уважението на Америка.

В периода на студената война са налице три основни фактора за обединяване на Европа: съществуването на СССР, като реална заплаха, европейският идеализъм подхранван от все още пресния спомен за Втората световна война, и способността на Франция да впрегне германския потенциал за да подкрепи собствените си амбиции. В края на XX век обаче, импулсите за обединение на Европа са избледнели. В резултат, европейската “интеграция” (която до голяма степен представлява регулирана стандартизация) се оказва алтернативна дефиниция на обединението.

Според Бжежински е ясно, че бюрократично провежданата интеграция не може да генерира политическата воля, необходима за истинското единство. Този тип интеграция не може да раздвижи въображението, въпреки рядката реторика относно Европа като равна на Америка, нито пък развива моралните чувства, които да поддържат националната държава по време на бедствия. Съдържащият 80 000 страници acquis communautiare, организиран в 31 глави по отделните политики, който всеки нов член на ЕС трябва да ратифицира, не може да осигури на средния европеец необходимата основа за политическа лоялност. Следва многократно да бъде повтаряно обаче, че при липсата на другите три по-традиционни начини на стремеж към единство, интеграцията е не само необходима, но е и единствения начин Европа да се придвижи към единство.[9]

Пропастта между “обединение” и “интеграция” обяснява, защо интеграцията трябва да е бавна и, защо прекалено ускорената интеграция би могла да доведе Европа до ново разделение. Наистина, всеки опит да се ускори политическото обединение вероятно ще повиши вътрешните напрежения между водещите страни в ЕС, всяка от която настоява да запази суверенитета си в критични сфери от своята политика.

Интеграцията е не само бавен процес, но и всяка успешна стъпка увеличава сложността на начинанието. Интеграцията означава увеличаващо се и силно балансирано движение напред към задълбочаване на взаимозависимостта между съставните части на Съюза. Но увеличаващата се взаимозависимост не е изпълнена с усилващо се усещане за обединение, необходимо за постигане на истинска глобална независимост. Това евентуално би могло да се случи, когато европейците започнат да разсъждават политически именно като европейци, а не си остават само германци или французи например, като въпрос на лингвистична и културна особеност.

Междувременно, поради бавното придвижване напред на обединена Европа, според Бжежински е възможно външното разширение да стане частична компенсация за проточилата се вътрешна интеграция. Европа ще нараства, но повече хоризонтално, отколкото вертикално докато, по практически причини, тези два процеса не могат забележимо да напредват паралелно един на друг. Болезнената действителност е чувствителното място на истинските еврооптимисти.

В същото време, разширението също е обречено да се превърне във все по-обсебваща, сложна и неприятна задача. Вероятно то ще бъде забавено поради присъщата му сложност и липсата на достатъчно политическа воля на част от страните от ЕС. Затова Бжежински оценява приемането на държавите от Централна Европа в ЕС през 2004 като все по-проблематично, но посочва, че в дългосрочна перспектива разширяването не може да бъде избегнато. Според него, една „ампутирана” Европа не може да бъде истинска Европа. В същото време той смята, че геополитическата празнина между Русия и Европа би била опасна. Още повече, че застаряващата Западна Европа постепенно ще изпадне в икономически и социален застой. Затова не е за учудващо, че някои европейски стратези започват да прокарват идеята за ЕС с повече от 35 или 40 държави-членки до 2020 - една Европа, която би била географско и културно цяло, но почти със сигурност политически „разводнена”.[10]

Тоест, нито интеграцията, нито разширяването може да създаде една наистина европейска Европа за която жадуват мнозинао европейци и от която толкова американци се страхуват. Наистина, все повече европейци имат чувството че комбинацията от еврото и интеграцията, плюс забавеното разширяване, може да създаде само икономическа независимост. Политическата тревога, идва от три европейски сили: Франция, Германия и Великобритания, които обединяват усилията си през 1999 за да създадат европейски военен потенциал още преди Европа да започне да провежда собствена външна политика. Идеята е планираната европейска военна мощ да уплътни общата политика в сферата на външните работи и сигурността, като се създаде длъжността европейски върховен представител за външнополитически отношения и обща сигурност.[11]

Очакванията са предложените общоевропейски сили за бързо реагиране, които по план следва да бъдат в операционна готовност през 2003, да станат първата осезаема демонстрация на политическа Европа. Тези сили са в контраст с вече съществуващия “Еврокорпус”, съставен най-вече от френски, германски и испански наборници, и имащ известна мобилност, но не и военен потенциал. Бъдещите европейски сили за бързо реагиране следва да бъдат съставени от по-качествени военни части, с численост до 60 000 души, годни за развръщане в рамките на 60 дни, и ще могат да бъдат разполагани в рамките на до една година в или около Европа. По своя ефект тази военна сила може да бъде еквивалент на пълен корпус, подсилен от между 150-300 самолета, 15 големи бойни кораба, възможности за стратегически въздушен транспорт, и нужните системи за управление и разузнаване. Европейските военни експерти трябва бързо да направят необходимите финансови разчети за екипировка, така че силите да могат да се справят с мироопазващи мисии или дори с ограничени военни операции. Наличието на тези военни сили ще отбележи появата на Инициатива за европейска сигурност и отбрана (ESDI), способна да действа извън обсега на НАТО.

Според Бжежински, тази военна инициатива (Еврокорпусът) е проблематична. Тя е породена от реалното усещане за неадекватност на европейския военен потенциал, в резултат от войната в Косово, зареждана от френските амбиции и закалена от склонността на британците и германците да успокояват американците. Но тази военна сила не е минала през трите най-важни изпитания: ще могат ли тези сили да реагират и да се разгръщат наистина бързо, ще бъдат ли способни да участват ефективно в реалин бойни действия и ще бъдат ли логистично устойчиви. Европа има желание да създаде такива сили, но въпросът е дали има и волята за това.

На този етап е налице определен скептицизъм. Европейските военни лидери отбелязват, че силите не могат да бъдат създадени без допълнителни разходи чрез много обмислени преразпределения на военните бюджети и предположението, че това преразпределение ще се нуждае от чувство за общност. Планираната военна сила ще изисква подобрения на централния логистичен контрол, общи военни складове и допустим брой общи военни учения. Това ще доведе до допълнителни разходи, без да споменаваме нуждите от разузнаване и анализи, както и повече конкурентноспособност и консолидиране на европейската военна индустрия. В периода след края на студената война обаче, европейските военни бюджети са намалели, като средно за Европа намалението е с 22% за периода 1992-2001.[12]

Според Бжежински, цялата задача става още по-сложна, предвид факта, че някои европейски държави са членове на ЕС, но не и на НАТО, а други са членове на НАТО, но не и на ЕС. Възможностите им за инициативи в областта на сигурността и отбраната (ESDI) са неясни и безспорно усложняват картината. И накрая, но може би най-важното е, че инкорпорирането на тази сила в съществуващите споразумения в НАТО може да има разрушителни последици за оперативността на пакта и да го ерозира в политически план.

В края на краищата най-вероятния резултат от европейската идентичност в областта на сигурността и отбраната (ESDI) е, че тази предполагаема военна сила няма да стане нито враг на НАТО, нито дълго липсващия втори европейски “стълб” за по-равностоен съюз между Европа и САЩ. Въпреки че европейците ще увеличат капацитета на своето военно планиране и общи командни структури, по-вероятно е постепенно да се формират европейски военни сили, които да осъществяват мироопазващи мисии в някой конфликтен регион на Европа, например на Балканите. Като последица от това т.нар. европейски стълб „ще бъде изграден не толкова от желязо и бетон, колкото от хартия”. Вследствие на това, Европа все по-малко ще бъде възприемана като глобална сила. Повечето европейци няма да имат волята не само да умрат за Европа, но и да заделят пари за европейската сигурност.[13]

Бжежински разглежда Европа и в контекста на т.нар. „глобална йерархия на силата”.[14] От гледна точка на глобалното разпределение на силата, американският политолог е критичен към Европейския съюз. Според него, за разлика от десетилетията преди студената война, сега ЕС е „квазисъюз“[15] и не може да се сравнява с предишната по-малка Европейска общност по отношение на степента на политическа интеграция. Това обединение е заменено от обща валута, но няма централно политическо управление и обща фискална политика. ЕС е основна глобална икономическа сила, но си остава младши политически партньор на САЩ, като причините за това са културната, идеологическа и икономическа обвързаност със Съединените щати, а най-силната обвързаност е участието в НАТО. Според Бжежински, след разпадането на европейските империи последните решават да оставят скъпоструващата задача по поддържане на глобалната сигурност на САЩ. Европейците предпочитат да използват ресурсите си за създаване на начин на живот, който им гарантира сигурност. Вследствие на това обаче, ЕС не се превръща в голям и независим играч на глобалната сцена. Бжежински вижда потенциал за глобално влияние в няколко европейски държави (Великобритания, Франция и Германия), но не и в ЕС, като цяло.[16]

В заключение на тази част, ще цитирам десетте геополитически реалности, дефинирани от Бжежински, относно европейското развитие и перспективи:

- За повечето европейци “Европа” не е обект на лична привързаност. Тя е повече удобство, отколкото убеждение;

- На глобалната сцена ЕС няма да бъде нещо подобно на САЩ, а ще изглежда повече като една много голяма Швейцария;

- За повечето европейци антиамериканизмът не е импулс за обединение на Европа;

- Интеграцията е по същество бюрократичен процес и не се покрива с обединението;

- Разширяването на ЕС неизбежно с сблъсква със задълбочаването на вътрешната му интеграция;

- ЕС има нужда да се разшири поради демографски и икономически причини;

- Федералното ядро на ЕС, вземащо решенията в областта на външната политика и съставено от 21 или повече държави, не е политически работещ орган;

- Вероятно е бавното разширяване и бюрократичната интеграция да произведат една Европа, която е обединена икономически, но е само съюзена политически.

- Малко е вероятно Европа да се сдобие с автономни военни възможности;

- ЕС е специфична форма на държавно устройство, с глобално влияние, което е най-вече икономическо и финансово. [17]

Стратегия за евроатлантическите отношения

Бжежински очертава и стратегическите насоки на американската външна политика относно бъдещето на Европа. Тя би трябвало да формира Европа по определен начин, който е от интерес за бъдещият световен ред. Бжежински вижда единственото решение за Европа така: обединена, поемаща глобална роля в укрепването на демокрацията и в по-широкото обединяване на базисните човешки ценности.[18] Той разглежда две алтернативи: разширяваща се и обединяваща се политически Европа, стремяща се към континентално единство, или една все по-атомизираща се Европа, непостигнала развитие в интеграцията си и своя геополитическия обсег и с възобновени вражди между европейските сили. Вторият вариант е застой в европейското бъдеще и подновяване на геополитическата несигурност в територията между Евроатлантическата зона и Русия.[19] Най-добър за САЩ е първият вариант, който изисква засилване на американската подкрепа за един такъв проект.[20] Значението на подобна бъдеща Европа зависи от дълбочината на политическата интеграция, от обхвата на европейското разширяване и от това, доколко Европа развива собствена военна и политическа идентичност. Решителните стъпки в тази посока обаче, тепърва трябва да бъдат предприети.[21]

В същото време САЩ следва да приемат последиците от превръщането на Европа в глобална сила и да действат в тази насока. На свой ред, ЕС трябва да приеме своя бъдещ статут на реален партньор, а не фаворизиран младши съюзник на Америка. Истинското партньорство означава споделяне на решенията и отговорностите. Американската подкрепа за тази кауза би интензифицирала трансатлантическия диалог и би концентрирала вниманието и усилията на европейците върху изграждането на единна Европа със собствена военна и политическа идентичност.[22]

Идеалът, от гледна точка на Вашингтон, би бил политически обединена Европа, която е предан член на НАТО. Тази „идеална Европа” би харчила за отбрана колкото САЩ, би използвала тези средства за да подобри възможностите на НАТО, би била склонна да действа и извън зоната на отговорност на НАТО,  облекчавайки глобалното бреме на Америка, и в същото време – готова да се примири с наличието на специфични американските геополитически интереси в някои близки региони, по-специално Русия и Близкия Изток. Според Бжежински, би било добре Европа, която е  нещо повече от икономически съперник, да продължи своето стабилно разширяване, независимо от недостига на политическа и военна независимост, признавайки, че е в неин интерес да подкрепя Америка, дори когато нервничи заради относителната си независимост и неохотно се стреми към постепенна еманципация.[23]

Двамата основни геополитически играча в тази част от Евразия - Франция и Германия - са до голяма степен ангажирани с формирането на една истинска Европа. Бжежински определя тези две страни като главните архитекти на обединена Европа. Проблемът е, че всяка от тях има собствена визия и собствен проект, но нито една не е достатъчно силна за да ги наложи. Тази ситуация е изгодна на САЩ, тъй като Америка има възможност да се атгажира ефективно с процеса на изграждане на бъдеща Европа. Основният проблем на Съединените щати е как да изградят една Европа, основаваща се на френско-германското сътрудничество. Тоест, бъдещата жизнеспособна Европа трябва да е свързана със САЩ и да разширява обсега на своята демократична международна система за сътрудничество, от която зависи упражняването на американското глобално превъзходство. В своята доктрина Бжежински определя три основни насоки на американската външна политика спрямо Европа:

- САЩ категорично да потвърдят, че приема Европа като свой глобален партньор;

- САЩ следва да се адаптират към френската гледна точка относно баланса на силите в трансатлантическите институции;

- ”Енергично, фокусирано и решително”[24] ангажиране на САЩ за определяне на европейските граници и решаване на болезнените въпроси за статута на балтийските републики и Украйна в европейската система;

И така, според Бжежински, драматичните предупреждения за “развод” са контрапродуктивни за американската глобална хегемония. Те са ограничени чисто теологично и заплашват да трансформират различията като ги впримчат в доктринални дебати. Те напомнят за ранните противоречия в историята на НАТО - например отказът от инициативата за създаване на многостранни ядрени сили, който ускорява изграждането на френски ядрени сили, или по-скорошната идея от 1999 НАТО да се трансформира във някакъв вид глобален алианс, която бързо затихна след войната в Косово. Подобни спорове ни отклоняват от принципната истина: НАТО  може да е далеч от идеалното, но не се нуждае от драматична и фундаментална промяна.[25]

Поради това Бжежински смята, че САЩ трябва да потвърдят желанието си да работят с ЕС като глобален партньор в сферата на политиката и сигурността. Според него, съществуването на НАТО предпазва Европа от разделение в политическо отношение. НАТО гарантира европейската сигурност и осигурява стабилна рамка за реализация на европейското единство.[26]

Европа, която е разположена в западната периферия на Евразия и в непосредствена близост до Африка, е по-изложена на рискове, предизвикани от ръста на глобалния хаос, отколкото Америка, която е сплотена политически, по-силна във военно отношение и по-изолирана географски. Според Бжежински, европейците могат да бъдат изложени на непосредствен риск от възраждане на руската имперска политика, или от влошаващите се социални условия в Африка и/или Южна и Централна Азия. Разпространението на ядрени оръжия или други оръжия за масово унищожение също заплашва повече Европа, тъй като тя е с ограничени военни възможности и е разположена непосредствено до страните, притежаващи такива оръжия, Затова тя и в бъдеще ще продължи да се нуждае от Америка за да гарантира сигурността си.

В същото време, близките връзки с Европа философски легитимират и фокусират  глобалната роля на Америка. Те създават общност от демократични държави без която САЩ рискуват да останат изолирани в света. Следователно, жизненоважна историческа задача за тях е да защитават и разширяват тази общност, в духа на съдържащото се в американската конституция изискване “да повишим всеобщото благосъстояние и да осигурим благата на свободата”.[27]

Развивайки идеите си за евроатлантическите отношения, Бжежински лансира понятието „глобалние Балкани“, с коeто обозначава „решаващата евразийска полоса между Европа и Далечния Изток, която е населена предимно с мюсюлмани“[28] и я дефинира географски като „кризисната дъга от Персийския залив до Малакския проток“[29]. Този район, според него, представлява предизвикателство пред САЩ и пречка за установяване на контрол над Евразия. Югоизточната периферия на Евразия е арена на етнически и междудържавни войни, освен това там са концентрирани екстремистки режими, които се стремят да се снабдят с оръжие за масово унищожение, а също фанатични идеологии и войнствени движения. В „глобалните Балкани“ живее повече от половината население на света и този факт, комбиниран с огромните мащаби на бедността там, е източник на миграционен натиск.[30] Според Бжежински, Америка може да разчита на един, единствен партньор за регулиране на ситуацията в „глобалните Балкани“ и това е Европа. Само Европа, организирана в ЕС и интегрирана в НАТО, разполага с необходимите ресурси – политически, военни и икономически – съвместно със САЩ да установи регионална стабилност и разширяване на сътрудничеството в региона на „глобалните Балкани“. От особено значение е тезата му, че така ЕС ще бъде по-малко подозиран в неолокониалистки стремежи. От което следва, че Бжежински поддържа разширяването на ЕС и включването на нови държави в него. В същото време, пред американския политолог остава въпросът за желанието на Европа да се ангажира заедно със САЩ и да се намесва в региони, намиращи се далеч от континента, но имащи важно значение за него.[31] САЩ имат нужда не от тясно фокусирана борба срещу тероризма, а от стратегия за сътрудничество за неутрализиране на „експлозивния потенциал в региона“[32] (на т.нар. „глобални Балкани“) и за Бжежински най-надеждният съюзник в това отношени е именно Европа. За да постигнат дългосрочна стабилност в региона на „глобалните Балкани“, САЩ се нуждаят от Европа като съюзник. Трайно решение не може да бъде постигнато без сътрудничеството между САЩ и Европа. Причините са много – ЕС разполага с икономическите и финансови ресурси, а и оценява Близкия Изток като жизненоважен за нея регион.[33] Различията между политиките на големите европейски държави и САЩ относно конфликтите в Близкия Изток могат да бъдат преодолени, особено що се касае до израелско-палестинския конфликт и възстановяването на Ирак след американската военна интервенция през 2003. Според Бжежински, за Съединените щати е невъзможно сами да принудят Иран да извърши радикален поврат в политиката си. Сътрудничеството между ЕС и САЩ по въпросите, касаещи Ирак и Иран, може да намали рисковете от нестабилност, възход на националистически движения, ислямски фундаментализъм и намеса на Русия в Грузия,  Азербайджан и в страните от Централна Азия. Съвместните действия на САЩ и ЕС, под формата на американски натиск чрез военна мощ и европейска политическа и финансова подкрепа, може да утвърди един стабилен режим в следвоенен Ирак. Подобно сътрудничество ще промени и политиката на Иран, който ще стане източник на стабилност в региона и ще се върне към пътя на модернизацията, включително благодарение на приемането на европейския подход към тази страна от САЩ.[34] Подобни са и вижданията на Бжежински относно друг сериозен конфликт на територията на „глобалните Балкани“ - спорът между Индия и Пакистан за Кашмир.

Бжежински дефинира и „глобалното ядро“ на световната политическа стабилност и политическо богатство, което включва САЩ и ЕС. Ако двете сили действат съвместно, те ще бъдат без конкуренция, но визиите им често се разминават, дори и преди разделението между Европа и САЩ относно войната в Ирак през 2003, както и между самите държави-членки на ЕС относно тази война. Според Бжежински, по време на студената война Европа е американски протекторат, но и в периода след края и именно военните сили на САЩ са в състояние да се намесят на Балканите за да прекратят конфликтите на Стария контнент. Американското недоволство е основано на факта, че европейците харчат два пъти по-малко за отбрана в сравнение със САЩ: „за средния американец Европа си е спечелила славата на използвач“.[35]

Бжежински поставя един много интересен въпрос за това, каква би била Европа ако престане да се придържа към подобна фиансова сдържаност в сферата на отбраната? Как би се променил световният ред, ако Европа започне започне активно, подобно на САЩ, да се ангажира с глобалните проблеми на сигурността и да се намесва също като тях за да защити своите интереси? Или, ако прояви претенции за ролята на световен хегемон? Появата на подобна Европа би била предизвикателство за американското превъзходство първо в Близкия Изток, а след това и в Латинска Америка. Според американския политолог съперничеството между Европа и САЩ би имало разрушителни последици и за двамата играчи. До ден днешен обаче, европейците не са достигнали необходимото обединение и все още не могат да се мотивират за постигането на обединена военна мощ, подобна на американската. Бжежински смята, че европейците трябва да преценяват по-внимателно оплакванията си от САЩ, и най-вече критиките срещу унилатерализма на Америка. По време на пика на европейските критики, предшестващи и съпътстващи войната в Ирак през 2003,. Бжежински легитимира американските действия, посочвайки, че сериозното разстройване на атлантическите отношения може да навреди на европейското обединение и, че американският унилатерализъм се основава на уникалната роля на САЩ за глобалната сигурност. Ако Америка бъде по-отстъпчива и усърдно избягва да се намесва със силови средства, няма кой друг да се справи с глобалната анархия.[36] Разцеплението между САЩ, от една страна, и Франция и Германия - от друга, по повод войната срещу Ирак през 2003 е предупредителен сигнал за уязвимостта на трансатлантическите отношения. Засега, твърди Бжежински, подобен разрив е малко вероятен, като причината е, че ЕС много бавно би се придвижил към една наистина обща европейска външна политика, а и трудно би се справил с финансовата тежест, свързана с изграждането на европейска армия от мащаба на американската. Но дори това да стане, твърди Бжежински, тази нова Европа ще бъде от съществена полза за САЩ. Европа, която действа ограничено поради сложността на европейското политическо единство, ще бъде пример за отговорен мултилатерализъм от който светът се нуждае. В тази връзка той заключава, че близките отношения и позиции по въпросите на глобалната сигурност между Европа и САЩ биха могли да формират реално ядро на стабилност в света. Военната сила на САЩ ще бъде в симбиоза с европейския многостранен подход и икономическа сила. Двете сили – САЩ и Европа - „са готови за съвършен брак по сметка“.[37] За целта, според Бжежинско, те се нуждаят от общ дневен ред, който задължително да включва разширяването на ЕС и НАТО. То е гарант за разширяване на „централната зона на световния мир”. И това разширяване няма алтернатива. Интересен е и анализът на Бжежински относно  влизането на Украйна в НАТО и ЕС. Желанието на Украйна да влезе в НАТО очертава достойнствата на това разширение като, според него, е само въпрос на време страните-членки на НАТО и ЕС да се увеличат. За да се намали руската съпротива срещу украинското членство в НАТО Бжежински препоръчва създаването на Обединен съвет НАТО-Русия и неговото успешно функциониране.[38]

В по-късният си труд от 2012 „Стратегическата визия: Америка и кризата на глобалната сила“, Бжежински все още определя ЕС като квазисъюз и твърди, че той има потенциал да стане втора световна сила след САЩ, но това ще изисква „по-енергичен политически съюз с обща външна политика и споделен отбранителен капацитет“.[39] Според него, само някои европейски държави – Великобритания, Франция и Германия – могат да упражняват глобално влияние. Прогнозата на Бжежински за бъдещето на Стария континент е, че е малко вероятно ЕС да придобие културната привлекателност на Америка или да изпълнява глобалната й роля.[40] Още повече, че ЕС не може да служи като модел за други региони: той е прекалено богат, пасивен, задоволен и свикнал с начина си на живот. Държи се така сякаш основната му политическа цел е „да стане най-уютния дом за пенсионери в света“, което илюстрира и отношението на Бжежински към незаинтересоваността на европейците от глобалните заплахи и втренчването им в собственото добруване.
Това, което позволява на Европа да упражнява глобално влияние е, че има по-високо равнище на социално равенство и мобилност в сравнение с Америка. Европейският социален модел, съчетан с европейските подходи към управление на инфраструктурата и акцент върху публичните услуги, прави Европа по-привлекателна от САЩ. От особена важност е европейското население, което според Бжежински, е по-грамотно в географско отношение и по-информирано за международното положение от американците и, следователно – по-малко податливо на международни манипулации.[41] Европейският модел, базиран на икономическата мощ на ЕС, в началото на нашето хилядолетие се разглежда от мнозина като по-справедлив от американския. От друга страна, патернализмът и социалната щедрост на европейската икономическа система могат да застрашат дългосрочната й жизненост.[42]

Според Бжежински, тази позиция на Европа означава, че само САЩ са в състояние да гарантират трансконтиненталното равновесие между Америка и Евразия, без което конфликтите в последната опасно ще ескалират. ЕС не може да измести САЩ от тази позиция, тъй като Европа е станала по-малко обединена в политическо отношение. Тя е изпуснала шанса в първите две десетилетия след края на студената война да изгради „обединена и свободна Европа“, създавайки политическо обединение, което да е гарант на европейската сигурност. Икономическите проблеми, особено в Южна Европа, отдалечават превръщането на ЕС в политически и военен гигант към далечното бъдеще. Европа е продължение на Запада, чийто основен играч е Америка.[43] Единството на Европа не бива да се приема за даденост. Държавите-членки на ЕС не са свързани със споделено транснационално политически наследство и са потенциално податливи на задълбочаващите се геостратегически разцепления. Всички европейски страни се дистанцират от по-сериозни ангажименти, касаещи собствената им и свързаната с участието в НАТО колективна сигурност. Гражданите на ЕС са загрижени повече за социалната, отколкото за националната си сигурност. Затова се налага САЩ все повече да поемат пълната отговорност за сигурността на Европа, засилвайки по този начин надеждата на европейците, че Америка ще продължи да гарантира сигурността им.[44] Бжежински отправя критики към ЕС, че не използва напълно потенциала си за демократично и социално преобразуване на източната част на Стария континент. Според него, разширяването на ЕС към Централна Европа (Полша, Чехия, Словакия и Унгария) вече е предизвикало дългосрочни реформи в региона и предлага все по-привлекателен пример на народите от Украйна и Беларус. Американският политолог смята, че с течение на времето този пример ще достигне до Русия и Турция, особено ако Европа е по-активна геополитически и споделя сходни дългосрочни цели с Америка. Самият Бжежински определя тази цел като създаване на една по-голяма и витална западна общност.[45] Като стратегическа цел на Европа той поставя дефинирането на европейските интереси, отговорности и морални стандарти, които ще са основа за нейните действия и бъдещо лидерство. Един от изводите на Бжежински е, че въпросът за бъдещето на Европа и на отношенията между ЕС и Източна Европа са грижа не само на самите европейци, но и на САЩ. Това касае въпросите за границите на Европа, за отношенията между ЕС и Турция и ЕС и Русия и бъдещето на тези две страни в рамките на един по-разширен Запад. В тази връзка Бжежински отделя специално внимание на Турция, която - ако се преърне в истинска демокрацията от западен тип, би могла да поеме ролята на „щит на Европа от неспокойния Близък Изток“.[46]

Заключение

Според Бжежински, основна стратегическа задача на Вашингтон, която пряко засяга Европа, е формирането на глобална общност със споделени интереси, основана на сътрудничеството между САЩ и ЕС. Те следва „да изтъкат широка мрежа на обвързващо и институциализирано международно сътрудничество“ и „мрежа от взаимозависими отношения“[47], които да прераснат на глобално равнище. Крайната цел е еволюция на междудържавните отношения в неформална структура за международно управление.[48] Големият стратегически избор на САЩ налага задълбочаването на глобалното партньорство между Америка и Европа. В дългосрочен план разделянето (на „стара“ и „нова“ Европа) или слабостта на Европа не са в интерес на САЩ. Бжежински е убеден, че обединена и силна Европа ще бъде  жизненоважен американски партньор, който ще увеличи тежестта на НАТО.

Следващият основен извод, който може да се направи за стратегията на Бжежински е, че Европа остава естествения и най-важен съюзник на САЩ. Според него, симбиозата САЩ-ЕС ще се окаже най-ефективния начин за справяне с глобалния безпорядък в края на XX и началото на XXI век. Това глобално партньорство следва да комбинира „твърда“ и „мека“ сила, която ще бъде прилагана, респективно от САЩ и ЕС, за разрешаване на международните конфликти и установяване на стабилност. За Бжежински, нито една сила поотделно не е в състояние напълно да реализира тези исторически задачи. Освен това, той смята, че сътрудничеството между САЩ и Европа ще придаде и допълнителна легитимност на глобалните намеси в регионите на света, които са източник на заплахи.

За Бжежински „Атлантическа Европа“ е от ключово значение за европейското равновесие. Европа съчетава стабилност, културна привлекателност и икономическа сила. Тези характеристики я правят не само естествен съюзник на САЩ, но и разширяват либералната демокрация към нейната периферия  с типичния за Европа на новото хилядолетие модел на доброволност, консенсус и възможности за по-добър живот на гражданите. Това прави възможно съхраняването на равновесието между евразийските сили, в лието на Русия, Китай и Индия, и атлантическите партньори ЕС и САЩ.

Друг съществен извод е, че Бжежински не допуска възможността Европа да бъде конкурент на САЩ и да се противопостави на американското глобално влияние. Той е убеден, че дори Европа да създаде достатъчно големи и ефективни военни сили,  ЕС и САЩ ще останат естествени съюзници. Въпреки, че според Бжежински, създаването на голяма армия на ЕС е малко вероятно, САЩ не бива да се противопоставят на този процес. Той гледа по подобен начин и на разширяването на ЕС. За Бжежински то е от съществен интерес за САЩ. Разширяването на ЕС чрез включване на нови страни членки означава трансформация на обществата в тях в посока към възприемане на либералната демокрация и пазарната икономика.[49] Доброволността на това включване и ползите за новоприетите страни членки пък означава, че занапред те ще гравитират към външната политика на ЕС и САЩ. Важното в този случай е, че САЩ трябва да се стремят към разширяване на НАТО, като този процес ще се развива паралелно с разширяването на ЕС. Съществен детайл от стратегията на Бжежински е, че САЩ имат по-голям интерес от географското разширяване на ЕС, отколкото от задълбочаване на европейската интеграция. Което означава, че САЩ ще се стремят към включване на нови страни-членки в ЕС, но няма да съдействат за изграждането на нови институции, особено в областта на Общата външна политика на ЕС. За Бжежински, Европейският съюз, съставен от повече от 21 страни-членки няма да бъде политическа ефективна сила. Още повече, че според него, географското разширяване на Съюза все повече затруднява задълбочаването на интеграцията му. Поради това инструментите за глобално влияние на ЕС ще си останат финансови и икономически, а не военни и дипломатически.

Следствие от тези изводи на Бжежински е, че САЩ не бива да се противопоставят на влизането в ЕС на нови страни членки като Турция и Израел. Според лансираната от него стратегия, не трябва да съществуват принципни ограничения или изключване на държави, желаещи членство в ЕС и НАТО. Другата насока, очертана от Бжежински за бъдещето на Европа е разширяването на НАТО на изток с две или три нови страни-членки: Грузия, Азербайджан и, вероятно, Армения. Според него, това ще внесе стабилност в района на Кавказ, тъй като ще бъдат разрешени конфликтите между Армения и Азербайджан и по този начин ще се подобрят отношенията между Турция и Армения. Без съвместните действия на САЩ, ЕС и Турция конфликтите в Кавказ ще продължават да тлеят и е вероятно периодично да ескалират в открито насилие. Според Бжежиннски, Кавказкият регион се нуждае от „Пакт за стабилност на Кавказ“, подобен на „Пакта за стабилност на Югоизточна Европа“[50]

Тези изводи позволяват да очертаем и някои от съвместните успехи на симбиозата между американската и европейската външна политика. Според изследователите[51], европейската външна политика се основава на т.нар. „мека сила“. Нейните основни инструменти са търговията и търговските споразумения, премахващи митническите бариери за внос на стоки на територията на страните-членки на ЕС, което означава достъп до най-големият пазар в света. В замяна ЕС поставя редица условия, например демократични институции, стабилност, права на малцинствата и т.н. Теорията, която обяснява това явление, е позната като „conditionality“, което означава допълнителни условия към дадено споразумение. Успешен пример за „мека сила“ е отказът на Иран да произведе ядрено оръжие и демонтирането на съоръженията за неговата разработка. В замяна, шест големи държави – Русия, САЩ, Китай, Франция, Германия и Великобритания – се съгласиха да премахнат санкциите, наложени на Иран поради ядрената му програма.[52] Преговорите между тези шест държави и Иран продължиха две години и са пример за успешно многостранно сътрудничество между САЩ, ЕС, Русия и Китай. Както е известно обаче, сегашният американски президент Тръмп изтегли страната си от „иранската сделка”, поставяйки бъдещето и под въпрос.

Може да се твърди, че съчетанието между „твърда“ сила (САЩ) и „мека“ сила (ЕС) успяват да превърнат Балканите в стабилна част от европейския континент. С разпадането на блоковото противопоставяне Балканите се превърнаха в зона, белязана от кървави междуетнически конфликти. Страните от бивша Югославия се приближиха повече към фрагментираната и изпълнена постоянни вражди Европа от XIX век, отколкото към единна Европа в края на XX век. Конфликтите наподобяваха племенни борби за територия, белязани с неконтролирано насилие и ирационална омраза към другите етнически общности. Без намесата на американската „твърда“ сила, ЕС не бе в съсотяние да се справи с налагането на траен мир между враждуващите страни в югославския конфликт. Това стана едва след използването на военна сила на НАТО по инициатива на САЩ: в Босна през 1995 и при въздушните удари срещу остатъчна Югославия през 1999, но за процесите на установяване на стабилност в региона съществена роля имаше и използването на „мека“ сила от страна на ЕС. Подписването на Охридското споразумение през 2001 бе постигнато с активните действия на американската и европейската дипломация и целеше да превърне (Северна)Македония в стабилно, мултиетническо и мултирелигиозно общество, поставило си за цел да се интегрира в евроатлантическата общност. Това споразумение не може да се разглежда като изолиран случай на многостранен подход към решаването на конфликт в региона на Западните Балкани, а като стратегия на симбиоза между САЩ и ЕС за постигане на стабилност в проблемни региони както в Европа, така и в света.

Може да се твърди, че Бжежински създава стратегия за евроатлантическите отношения, която се реализира последователно от американските администрации от средата на 90-те години до днес. Въпреки някои нейни недостатъци, като например известното подценяване на балканския национализъм, възраждането на руската мощ и надигането на ислямския фундаментализъм в неговите крайни форми, може да се заключи, че това е работеща и ефективна стратегия за справяне с редица заплахи за глобалната стабилност, в чиято основа е сътрудничеството между ЕС и САЩ..

Summary

The study aims to reveal and analyse the views of the American political scientist and strategist Zbigniew Brzezinski about the relations between United States and the European Union countries. The research discusses in details Brzezinski’s views towards cultural borders of Europe, the nature of European integration and possibilities for the deepening of the strategic partnership between USA and European Union. Particular attention is given to the geopolitical realities for Europe and its consequences for the strategic relations between United states and member states of European Union. In addition to this, some typical cases of successful cooperation between United states and European Union for the global and regional security are presented.

*Преподавател в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”

Бележки:

Brzezinski, Zbigniew, The geostrategic triad: living with China, Europe, Russia, Washington D.C., Center for strategic and Int. studies, 2000;

Бжежински, Збигнев, Извън контрол: глобален безпорядък в навечерието на XXI век, С., изд. Обсидиан, 1994;

Бжежински, Збигнев. Стратегическата визия: Америка и кризата на глобалната сила, С., изд. Обсидиан, 2012.

Бжежински, Збигнев. Изборът: Глобално господство или глобално лидерство, С., Обсидиан, 2004.

Бжежински, Збигнев, Голямата шахматна дъска, С., изд. Обсидиан, 1997;

Хикс, С. Политическата система на Европейския съюз, С., изд. Парадигма, 2007.

The Impact of the Iran Nuclear Agreement, Council on Foreign Relations, 13 October 2017, https://www.cfr.org/backgrounder/impact-iran-nuclear-agreement

Итуел, Дж., Д. Марио Нути, Майкъл Елман, Джудит Шапиро, Матс Карлсон, Трансформация и интеграция: за бъдещето на страните от Централна и Източна Европа, изд. Графимакс, С., 1996.

Литература:

[1] Бжежински, З. Голямата шахматна дъска, С., изд. Обсидиан, 1997. с.96.

[2] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad: living with China, Europe, Russia,Washington D.C. Center for strategic na International studies, 2000. p. 29.

[3] Бжежински, З. Извън контрол:глобален безпорядък в навечерието на XXI век, С., изд. Обсидиан, 1994. с. 225.

[4] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.31.

[5] Бжежински, З.  Голямата шахматна..., с. 69-73

[6] Бжежински, З. Извън контрол..., с. 224.

[7] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.32.

[8] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.32.

[9] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.36.

[10] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.37.

[11] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.39.

[12] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.39-40.

[13] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.41.

[14] Бжежински, З. Стратегическата визия: Америка и кризата на глобалната сила, С. Изд. Обсидиан, 2012.  с.34.

[15] Бжежински, З. Стратегическата визия...,  с.35.

[16] Бжежински, З. Стратегическата визия...,  с.36.

[17] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.38.

[18] Бжежински, З.  Голямата шахматна..., с. 87.

[19] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.53.

[20] Бжежински, З.  Голямата шахматна..., с. 89-90.

[21] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.31.

[22] Бжежински, З.  Голямата шахматна..., с. 89.

[23] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.41.

[24] Бжежински, З.  Голямата шахматна..., с. 86.

[25] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.42.

[26] Бжежински, З.  Голямата шахматна..., с. 91.

[27] Brzezinski, Z. The Geostrategic triad..., p.48.

[28] Бжежински, З. Изборът: Глобално господство или глобално лидерство, С., изд. Обсидиан 2004. с. 59.

[29] Бжежински, З. Изборът..., с. 261.

[30] Бжежински, З. Изборът..., с. 58.

[31] Бжежински, З. Изборът..., с. 89-90.

[32] Бжежински, З. Изборът..., с. 91.

[33] Бжежински, З. Изборът..., с. 93-94.

[34] Бжежински, З. Изборът..., с. 97-99.

[35] Бжежински, З. Изборът..., с. 111.

[36] Бжежински, З. Изборът..., с. 116.

[37] Бжежински, З. Изборът..., с. 118.

[38] Съветът НАТО-Русия е основан през 2002 като механизъм за консултации, изграждане на консенсус, сътрудничество за съвместни решения и действия. През април 2014 НАТО прекратява сътрудничеството с Русия включително и в Съвета НАТО-Русия. Причината е руската намеса в Украйна.

[39] Бжежински, З. Стратегическата визия: Америка и кризата на глобалната сила, С., изд. Обсидиан, 2012. с. 35.

[40] Бжежински, З. Стратегическата визия...,  с. 54.

[41] Бжежински, З. Стратегическата визия...,  с. 80.

[42] Бжежински, З. Стратегическата визия...,  с. 79-80.

[43] Бжежински, З. Стратегическата визия...,  с. 178.

[44] Бжежински, З. Стратегическата визия...,  с. 179.

[45] Бжежински, З. Стратегическата визия...,  с. 179.

[46] Бжежински, З. Стратегическата визия...,  с. 180-181.

[47] Бжежински, З. Изборът..., с. 252.

[48] Бжежински, З. Изборът..., с. 252.

[49] Итуел, Дж., Д. Марио Нути, Майкъл Елман, Джудит Шапиро, Матс Карлсон, Трансформация и интеграция: за бъдещето на страните от Централна и Източна Европа, изд. Графимакс, С., 1996.

[50] Бжежински, З. Изборът..., с. 122-123. „Пакт за стабилност на Югоизточна Европа“ е европейска инициатива, в която са включени партньори и извън ЕС (САЩ, Япония, Норвегия и т.н.).

[51] Напр. Хикс, С. Политическата система на Европейския съюз. С., 2007.

[52] The Impact of the Iran Nuclear Agreement, Council on Foreign Relations, 13 October 2017, https://www.cfr.org/backgrounder/impact-iran-nuclear-agreement