Славянският въпрос през погледа на Халфорд Макиндер

Макар че трудовете му са добре известни, това не може да се каже за онази част от неговото научно наследство, която - условно казано - очертава подхода на Макиндер към т.нар. "славянски въпрос".

Както е известно, на геополитическата проблематика са посветени най-вече трите класически трудове на Макиндер: "Географската ос на историята" (1904), "Демократичните идеали и реалността: изследване на политиката на реконструкция" (1919) и "Кръглата Земя и постигането на мира" (1943) [Mackinder The Geographical... Mackinder Democratic... Mackinder The Round...]. Основно внимание в настоящата статия се отделя на втория от тях [1], появил се преди малко повече от век.

На пръв поглед, книгата създава впечатление, че славянският въпрос е в периферията на вниманието на автора. Именно в нея обаче, се съдържа най-известната теза на Макиндер, в чието начало става дума тъкмо за Източна Европа и населяващите я народи: „Който управлява Източна Европа, управлява Хартленда, който владее Хартленда владее Евразия или сърцевината на т.нар. Световен остров, а който владее Световния остров (29% от площта на Земята е суша), управлява света“ [Who rules...]. Без да използва формулировката "славянски въпрос", който касае не само Източна Европа, но в голяма степен и Русия, Макиндер - въпреки това - предлага решение на този въпрос, свързано с прокарването на "демократичните идеали", след Парижката мирна конференция през 1919.

От една страна, той допуска, че носителите на "реалностите" във всяка от страните от региона, който самият Макиндер идентифицира като пояс от държави между победената Германия и революционизираната Русия, могат да интерпретират тези идеали по своему, а от друга - допуска и използването на принудителни мерки, с цел тяхното налагане, патетично заключавайки, че само практическата им реализация ще гарантира мира между класите и народите.

Макиндер и славянският свят

Както е известно, самият Макиндер пряко участва в налагането на "демократичните идеали", консултирайки участниците в Парижката мирна конференция от британска (и американска) страна, а след това (през 1919-1920) и в качеството си на Върховен комисар на британското правителство и Антантата в Южна Русия. Тази му мисия се оказва неуспешна, тъй като руският генерал и командващ т.нар. Доброволческа армия Антон Деникин (представител на един от славянските народи), отказва да се съобразява изцяло с неговите препоръки, сред които са и плановете за федерализация на Русия например (според водачите на белогвардейското движение, Русия следва да остане "единна и неделима").

С известна предпазливост към редица инициативи на Макиндер се отнасят и лидерите на славянските държави в Източна Европа. Между другото, самият той нито веднъж не споменава в книгата си един от най-известните измежду тях - президента на Чехословакия Томаш Г. Масарик, който - също както и Макиндер (а и президентът на САЩ Удроу Уилсън), е професор и твърд защитник на демократичните идеали.

Впрочем, Макиндер косвено засяга славянския въпрос още през 1904, когато Русия и Япония се сблъскват в битката за морските пространства в Западния Тихи океан. "Тевтонците - посочва Макиндер, който в това отношение изглежда предшественик на идеите, лансирани по-късно от евразийците - са били цивилизовани и християнизирани от римляните, а славяните - от гърците. Впоследствие, именно романо-тевтонците усвояват моретата. В същото време, именно православните славяни усвояват степите, покорявайки туранските народи. Тоест, съвременната сухопътна държава се отличава от морската дори по източника на своите идеали, а не само по материалните условия или мобилността си" [Макиндер, Географическая... с.98].

В тази връзка се налагат две важни уточнения. На първо място, в началото на ХХ век Русия се стреми да се превърне в силна морска държава, при това не само по източното, но и по северното направление: планира се например изграждане на незамръзващо пристанище на Колския полуостров, както и усвояването на Северния морски път. На второ място, да не забряваме, че "романо-тевтонците" осезаемо изтласкват "православните славяни" именно от техните територии, особено на Балканите. Пак те превръщат католицизма във важен инструмент за натиск, превръщайки Полша например, в свой преден пост на изток.

Между другото, около книгата "Демократичните идеали и реалността" се създава парадоксална ситуация. От една страна, всички цитират съдържащата се в нея знаменита формула на Макиндер. Тълкувайки я, едва ли следва да се съмняваме, че именно Източна Европа, населена предимна със славянски народи, с основание се идентифицира от британския географ като "стратегически Хартленд", т.е. ключовата зона на европейската и световната политика. В същото време, Макиндер представя този ареал по един твърде неопределен начин, което затруднява очертаването му по съществуващите държавни и културно-етнически граници. Дори се създава впечателие, че Макиндер и неговите, предимно англоезични, коментатори съзнателно усложняват ситуацията, често използвайки различни културно-исторически аргументи за да докажат релевантността на ключовите му геополитически идеи.

Един от тези спорни моменти в книгата на Макиндер е идеята за безалтернативния характер на контрола над този регион от страна на морските държави и на първо място - на Великобритания и САЩ. На автора се налага да прокарва твърде внимателно тази идея, без да избягва това, което по негово време - а понякога и днес, се нарича "славянски въпрос".

Предвид подхода на Макиндер към Източна Европа като "стратегически Хартленд" и към славянския въпрос, като един от нейните идентификатори, по-долу ще се опитам да покажа, как британският географ оценява условията за възникване на нови държави в този регион и предпоставките за тяхното развитие след Версайския мир. За да стесня полето за изследване, ще използвам понятието "малката Източна Европа" за обозначаване на съществуващите и възникналите в това пространство десет такива държави (включително и само бегло споменатите от Макиндер страни от Прибалтика). Самият Макиндер включва в понятието "голяма Източна Европа" далеч по-обширни територии, включително Германия и Русия.

Първоначално той определя като Хартленд североизточната част на Евразия, ограничена с планински вериги от юг и изток. През 1904 британския геополитик идентифицира Хартленда като "ос на историята", чиято роля неминуемо ще нараства с развитието на сухопътните транспортни връзки и най-вече на железниците [Ibid, с. 99]. Петнайсет години по-късно, т.е. през 1919, той коригира тази интерпретация, посочвайки, че: "за целите от стратегическо значение Хартлендът включва Балтийско море, подходящите за корабоплаване средно и долно течение на река Дунав, Черно море, Мала Азия, Армения, Персия, Тибет и Монголия. Тоест, вътре в това пространство се оказват Прусия (т.е. Германия – б.р.) и Австро-Унгария, както и Русия - мащабна тройна база на човешки ресурси, които винаги са били недостатъчни за конните армии на Сушата в хода на цялата човешка история. Хартлендът е регион, достъпът до който може да бъде загубен от морските държави в съвременните условия, въпреки че западната му част е разположена извън регионите на арктическите и континентални потоци. Налице е поразителна физическа особеност, която свързва всичко това в едно: цялата територия, чак до края на Персийското плато, възвисяващо се над знойната Месопотамия, обикновено бива покрито със сняг през зимата. Границата на средната температура на замръзване през януари минава от Северния нос на Норвегия на юг, покрай норвежкото крайбрежие, през Дания, пресича Северна Германия до Алпите и оттам продължава на изток - по Балканския хребет. Одеският залив и Азовско море замръзват всяка година, също както и по-голямата част от Балтийско море. В средата на зимата, от космоса може да се види обширния "снежен щит", който съвпада с очертанията на Хартленда в по-широкия смисъл на това понятие" [Макиндер, Демократическое... с. 143–144].

Как обаче, би могла да се използва тази уточнена дефиниция на Хартленда в реално създалата се след 1917 (революцията в Русия) и 1918 (поражението на Германия и Австро-Унгария) ситуация?

"Стратегическият Хартленд"

Конкретизирайки като своя цел прокарването на демократичните идеали, в процеса на подписване на Версайския мирен договор, Макиндер лансира уточняващото понятие "стратегически Хартленд", включвайки в него три субрегиона на Източна Европа. Последните, на свой ред, до голяма степен се идентифицират с Ваймарска Германия, болшевишка Русия и пояса от разположени между тях държави. При това Макиндер допуска (ще припомня, че трудът му е писан през 1918), че Германия действа и ще продължи да действа и в бъдеше като своеобразно копие, насочено против морските държави. А, ако в дръжка на това "копие" се превърне болшевишка Русия (нещо, напълно вероятно, според самия Макиндер), силата му би нараснала многократно. За него този вариант изглежда още по-вероятен, защото елитът на имперска Русия е силно германизиран, а и самата болшевишка революция в тази страна се осъществява по "рецептите" на германеца Карл Маркс.

Според Макиндер, за да се предотврати възникването на подобна заплаха на териториите на трите бивши империи (включително Австроунгарската) следва в нововъзникналите държави от региона, останал без "господари", да бъдат прокарвани и налагани демократичните идеали. Защото, както твърди той, революцията неизбежно ще доведе до саморазрушителна "марксистка класова война - първоначално на пролетариата срещу буржоазията, а след това на една част от пролетариата срещу другите". Макиндер посочва, че случилото се в Русия, която се превръща от империя в болшевишка република, може да се случи и във всички останали субрегиони: „Руските, пруските и унгарските равнини, с присъщото им значително сходство на социалните условия, са доста подходящи както за възхода на милитаризма, така и за пропагандата на синдикализма. Именно с този „двуглав орел” (на сухопътната мощ) следва постоянно да се борят западните държави и острови” [Ibid].

Според британския геополитик, изходът от ситуацията е свързан с утвърждаването на налаганите, включително със сила, от морските държави демократични идеали в тези геоографски детерминирани (екс)тиранични пространства. Като в името на тази цел се допуска разчленяването на Източна Европа на три суберегиона: Германия, Русия и поясът от държави между тях, който Макиндер смята за най-подходящия за „установяване на демокрацията” (тук няма как да не отбележа, че 70 години след появата на книгата му, същата тази зона отново се оказва най-подходяща за „налагане на демокрацията”, паралелно с бурното развитие на една от специфичните особености на този проект - русофобията).

Според Макиндер, за да бъде премахната заплахата от „световна тирания” (world-tyrannу), генерирана от първите два субрегиона (т.е. от Русия и Германия), е необходимо стратегическо мислене в икономиката и поставяне на демократичните принципи в основите на политиката – нещо, което той смята за присъщо най-вече на Великобритания и САЩ. В историческа рестроспектива и в перспектива, сблъсъкът между тях и Хартленда е неизбежен и само победата на англосаксонските сили в него би гарантирала свободата на нациите, а чрез нея – и свободата на отделния индивид, както и на човечеството, като цяло.

Преди да потърся в книгата на Макиндер отговора на частния, на пръв поглед, славянски въпрос, ще цитирам някои общи оценки на неговата концепция от редица известни руски геополитици.

Коментирайки трактата на Макиндер, Вадим Цимбурский (1957-2009) например, акцентира върху факта, че сред поставените в него цели е омиротворяването на „тевтонците”, чрез преместването на техния център от Берлин, в качеството му на „осов меридиан на Източна Европа”, в Хамбург – т.е. към ориентирана на Запад „морска врата” на Германия. При това Макиндер препоръчва да бъде "сдържана" както осъществяваната в миналото насилствена германизация на славяните, така и тяхната болшевизация, осъществяваща се по онова време, така че да не се допусне те да попаднат под контрола на "полугерманизираната Русия". В тази връзка, Цимбурски подчертава, че макар прогнозите на Макиндер да са опровергани почти веднага след появата им, те се характеризират с висока степен на релевантност. Според него, този "Омир на геополитиката" е едновременно и сляп - подобно на древногръция поет Омир - но в същото време се оказва изключително мъдър и прозорлив. Характерна за него е т.нар. "преднамереност на двусмислията", което му позволява да излезе извън рамките на елементарните прогнози и да се изяви като истински визионер. Именно поради това, Макиндер продължава да е актуален и днес [Цымбурский].

На свой ред, в монографията си за ролята на Русия в световната история (в главата "Русия, Mitteleuropa и Балканите в англосаксонската "геополитическа ос" на съвременната история") известният историк Наталия Нарочницкая подчертава, че в своя труд за демократичните идеали "Макиндер просто използва екзотична терминология за да опише елементарната зависимост от обективните географски условия на възможността англосаксонците, които са отделени от Европа, да не допуснат усилването на динамичните държави, разположени във вътрешността на континента” [Нарочницкая, Россия... с. 374]. Именно това предопределя и битката за "стратегическия Хартленд" не само след 1919, но и след 1945 и 1989.

Как Макиндер интерпретира историята

Халфорд Макиндер започва книгата си с анализ на четирите световни войни, които според него са се водели през последните четири века. Първата е сблъсъкът между протестанти и католици в началото на ХVІ век, именно на територията на Централно-Източна Европа. Той твърди, че: "Големите войни в историята - имам предвид световните войни, водени на всеки сто години в течение на последните четири века, са пряк или косвен резултат от различните темпове на развитие на нациите, които невинаги са следствие от по-голямата надареност или енергия на една нация, в сравнение с друга. До голяма степен, тези войни са последица от неравномерното разпределяне на стратегическите ресурси на планетата между тях" [Mackinder Democratic  p. 1].

Четвъртата (Първата световна) война, която се води вече през ХХ век, започва в традиционния стил, но на третата година след началото и се случва нещо, принципно ново: в Русия избухва революция, а във войната се намесват САЩ. В резултат, Германия и Австро-Унгария - бившите господари на живеещите в региона славянски народи, търпят поражение и възниква възможност светът да бъде превърнат в "в безопасно за демокрацията пространство" [Ibid, p. 44].

Според Макиндер, през ХІХ век Русия се разширява на изток и на юг, като при това се стреми да упражнява влияние и на запад и най-вече върху славянските народи, което невинаги се случва безконфликно, както показват Кримската война и полските въстания. Това влияние на Русия постоянно безпокои "Латинския полуостров" (както Макиндер обозначава европейските държави, на запад от Германия) и Великобритания. Към края на века, "германците от Прусия и Австрия решават да подчинят славяните на своето влияние и да ги експлоатират" [Ibid, p. 79]. Бисмарк е убеден, че тази цел е постижима, ако бъде постигнато разединението на Западна Европа, а двете германски държави потърсят сближаване с Русия [Ibid, p. 89].

След това обаче, Макиндер обвинява именно руснаците, че са насъсквали славяните срещу Германия, което става причина за войната и за което се налага да плащат французите. Според него, германците е трябвало да се насочат с цялата си мощ срещу Русия, но вместо това те - кой знае защо - са концентрирали най-големите си усилия в тясното пространство на границата с Франция. Ако в този участък, Германия беше решила само да се отбранява, "изглежда много вероятно, че мирът в света, поне номинално, щеше да бъде запазен" - твърди Макиндер [Ibid, p. 106].

Според него, само влизането на САЩ във войната е гарантирало победата на Антантата в нея, защото "в създалите се условия, Западна Европа се оказа неспособна сама да промени радикално ситуацията на изток" [Ibid, p. 105]. През 1919 се сменят декорите, т.е. появява се шанс източноевропейските държави да се превърнат в "ареал на демокрацията", каквото е и желанието на населяващите ги народи. Според Макиндер, Първата световна война избухва в Европа, в резултат от въстанието на славяните против германците, но като последица от нея възниква възможност, с британска и френска помощ, славяните да бъдат избавени не само от немското влияние, но и от това на Русия.

"Западна Европа - както островната, така и полуостровната и част, следва задължително да се противопостави на опитите на която и да било държава да консолидира ресурсите на Източна Европа и Хартленда. Ние се обявихме против полугерманизираната Руска империя, защото Русия по един застрашителен начин доминираше (посредством мощта си) в течение на половин век и в Източна Европа, и в

Хартленда" - именно тези думи използва Макиндер по отношение на бившия британски съюзник от Антантата [Ibid, p. 98–99]. Тук е мястото да напомня, че под Източна Европа той разбира споменатия по-горе "стратегически Хартленд".

На съдържащата се в книгата на Макиндер карта, съзнателно нечетливо (доколкото там не е показана вече независимата по това време Латвия, както и Албания) са очертани бегло десет страни, разположени през 1919 между Русия и Германия. Именно те формират и рамките на "стратегичесия Хартленд" (Източна Европа) - своеобразна междинна верига или пояс (the Middle Tier) от държави. Сред тях са три балтийски и четири славянски страни, плюс Унгария, Румъния и Албания. Без да се аргументира, Макиндер определя като особено значими сред тях Чехия, Сърбия и Румъния.

Не е ясно и, защо британският геополитик идентифицира многонационалната чехословашка държава, като "Велика Бохемия", макар че Бохемия е само част от Чехия. При това обаче, той не забравя да напомни, че тя е заобиколена от две страни от Германия, от трета - от Полша, а от четвърта - от Унгария, която е подробно и ясно описана от неговия съотечественик проф. Робърт Сетън-Уотгсън. "Велика" или "Голяма" Сърбия, също представлява многонационална държава - т.нар. Кралство на сърби, хървати и словенци.

По-нататък британският геополитик обяснява своята метафора за "пояса от държави" - пълноправни членове на Обществото на народите, в които вижда "единствената алтернатива на ада на земята". Една от целите на тази конструкция е "адекватното раздробяване на Източна Европа". Условно казано, поясът от нови независими държави запълва "траншеята" между Русия и Германия. Това едва ли би могло да се постигне чрез реализацията на германската концепция за Централна Европа (Mitteleuropa), сред чиито автори в частност е и съвременникът на Макиндер - протестантският пастор Фридрих Науман, според който в тази зона следва да доминира именно Германия. Макиндер обаче смята, че реализацията на този план "би запазила взаимното съперничество между германци и славяни и би направило невъзможно постигането на дългосрочна стабилност. Именно Междинният пояс от държави, поддържан от външни сили в рамките на Обществото на народите (ОН), ще позволи раздробяването на Източна Европа на нещо повече от двете "държави-системи" (Германия и Русия). Освен това, държавите от този пояс, които са приблизително равни по сила, ще формират група (алианс), която също следва да стане част от ОН [Ibid, p. 120].

Самият Макиндер не изключва възможността при подобно развитие победената Прусия – „една напълно изкуствена структура, за разлика от Англия и Франция, както и  революционната Русия, също ще се превърнат в своеобразни федерации”. Всъщност, става дума за два въпроса, първият от които фиксира възможността, а вторият е свързан със съмнението на автора, че историята на противопостяването между двете велики империи ще приключи именно по този начин. Макиндер обаче е напълно убеден, че, каквото и да се случи в „стратегическия Хартленд”, той трябва да бъде поставен под контрола на „морските държави”. Защото, „който управлява Източна Европа...”, той в крайна сметка „господства и в света”.

Държавите от буферната зона

Сега нека се вгледаме по-внимателно в страните, които според Макиндер следва да станат част от своеобразната федерация "в името на демократичните идеали" и повечето от които са славянски. Характеристиката, дадена им от него, далеч не е пълна и изобилства с неточности, което е недопустимо за един политик, още повече пък за географ.

Да видим например, как той описва Полша, която до 1918 е разделена между три империи и представлява северния фланг на "пояса на Макиндер". Освобождавайки се от Царска Русия, 20-милионният поолски народ се концентрира в басейна на Висла около историческите си столици - Краков и Варшава. Поляците запазват културната си идентичност, спасявайки я както от "по-слабо цивилизованите" (според Макиндер) руснаци, така и от "по-цивилизованите" германци. На картата от 1919 Полша е обкръжена от две страни от Германия, а от трета - от Русия. В онзи момент в нея не влизат т.нар. "Източни Креси", т.е. териториите на Западна Украйна, Беларус и Литва, които поляците завладяват през следващата 1920. Полша получава достъп до Балтийско море, превръщайки се в буфер между Германия и Русия. Излазът и на Балтийско море, който е и излаз към Западна Европа, е от ключово икономическо и политическо значение за нея. Но този прекалено тесен Данцигски (или Полски) коридор и силното привличане между двете части на Германия, разделени от него, няма как да не се превърне в източник на геополитически проблеми в бъдеще. Стремейки се да ги предотврати, Макиндер лансира следната идея: "защо да не се опитаме да организираме размяна на германското население на Прусия, източно от Висла, с полското население в района на Познан?" [Ibid, p. 113]. Във Версай това не се случва, но 25 години по-късно, идеята на Макиндер отново става актуална. Когато, през 1919, той описва ситуацията в региона е трудно да се прогнозира, кого мрази повече новата полска държава - дали болшевишка Русия или старата антиславянска Германия. При всички случаи обаче, в тази конструкция на Полша се отрежда ролята на своеобразен крайъгълен камък на „новата” Източна Европа.

Според Макиндер, деветте милиона чехи и словаци, населяващи "Бохемия", са "най-енергичния малък народ в Европа [Ibid, p. 114], а самата страна е пресечна точка на пътищата от Варшава до Виена и от Балтика до Адриатика. Тя може да предложи на съседите си въглища и метали, дървен материал и вино, с каквито разполага в излишък. Макиндер обаче смята, че големите малцинства в нея - германското, унгарското и в по-малка степен т.нар. "русини", представляват загадка за бъдещето. Тук е мястото да напомня, че в не чак толкова далечното бъдеще - през 1938, британският премиер Невил Чембърлейн - един от "бащите" на Мюнхенското споразумение, предава тези славянски територии на германците, унгарците, както и на поляците.

Макиндер поставя редица въпроси по отношение на чехите (също както и по отношение на поляците). Дали те ще съумеят да преодолеят изкушението на болшевизма? Ще намерят си сили да се противопоставят на Германия и Унгария? "Дали ще се превърнат в зона на разцвета на съвременната индустрия и образование?" [Ibid, p. 112]. Макар че тези въпроси са по-скоро реторични, поставянето им свидетелства за вниманието, които Макиндер отделя на тази страна, която е разположена в самия център на "стратегическия Хартленд".

Според него, чехите и словаците притежават необходимата воля за държавно строителство. Впрочем, чехословашката военна мощ се проявява (още преди възникването на самата Чехословакия) в Русия, където по време на гражданската война т.нар. чехословашки корпус контролира редица жизненоважни обекти, като Трансибирската жп магистрала например, освен това сътрудничи с британските окупационни части в северните райони на страната [Ibid, p. 85]. Именно поради това, Макиндер смята, че и пред тази нова славянска държава се разкриват нелоши перспективи, в качеството и на верен съюзник на "морските сили".

В книгата си Макиндер се спира и на България - поредната славянска страна и доскорошен противник на "морските сили". Според него, българите са пришълци от изтока, възприели славянската култура. Наред с вековните си врагове - турците, те воюват срещу Антантата, а царете им идват от Германия. В миналото, българите се борят срещу турците, съвместно със сърбите, опирайки се на религиозната си общност. След това обаче, подчертава Макиндер, между тези балкански народи (чиито различия, макар с течение на времето да стават по-ясни, си остават "вътрешносемейни") избухват два военни сблъсъка в хода на Втората балканска и Първата световна войни. Но, "ако те сметнат за справедливи условията, продиктувани им от съюзните държави", двете изтерзани от войните страни вероятно с радост биха постигнали помирение" [Ibid, p. 116].

Макиндер разделя 12-те милиона южни славяни - т.е. югославяните - на православни и католици (без да споменава нищо за мюсюлманите). Той посочва, че създаденота на 1 декември 1918 Кралство на сърбите, хърватите и словенците, е разположено на пътя за Константинопол и разполага с морски пристанища, което е важно за Европа. Страната е възел на трудноразрешими етнически противоречия. Ключовото събитие тук е анексията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария през 1908. Тя поражда тревога във Великобритания, стремяща се да противодейства на германското влияние. В края на краищата, "военните действия, водени от малката Сърбия, подкрепени от по-голямата и сестра Русия"[Ibid, p. 107], не могат да бъдат избегнати. Все пак, Макиндер смята, че съюзът между южните славяни е постижим, посредством излизането им от опеката на Австро-Унгария, доказателство за което, според него, е обединяването на католиците-хървати с православните сърби. Естествено, под надзора на държавите от Антантата, за което британският геополитик предпочита да не споменава.

В крайна сметка, както демонстрира постверсайският период от историята на "стратегическия Хартленд", революциите в името на демократичните идеали в повечето държави от региона (с изключение на Чехословакия) приключват с установяването в тяха на рзлични форми на диктатура.

Външнополитическите предпочитания на тези страни пък представляват своеобразна "динамична мозайка". Постпилсудска Полша например, се ориентира ту към Германия (получавайки през 1938 като награда от нея откъсната от Чехословакия Тешинска област), ту към Великобритания и Франция. Чехословакия се разцепва на етнически принцип, като словашкият католически свещеник, а впоследствие президент, Йозеф Тисо еднозначно застава на страната на Германия, също както и лидерите на Унгария, Румъния и България. В Югославия пък, където назряват кървави конфликти, ключовата част на страната - Сърбия, запазва проруските си позиции.

Дали поборниците за демократичните идеали отвъд Ламанша и отвъд Атлантика  изпитват сериозна тревога във връзка с така очерталата се ситуация? Едва ли. Те очакват (и планират) сблъсъка между Германия и СССР и втората фаза на процеса на насаждане на "демократичните идеали" в буферното пространство между тях. Това обаче не се случва, както признава и самият класик на геополитиката във фундаменталната си статия "Кръглата Земя и постигането на мира" (1943). Тя се появява година след поредното издание на книгата на Макиндер за демократичните идеали, а основните и тези и днес са в основата на много политически спекулации и дори фантазии.

В тази статия, за Хартленда отново се говори по нов начин, а признаването на съветската доминация в Източна Европа се приема от Макиндер за почти безалтернативно. И тук обаче, присъщата му предпазливост присъства в твърдението, с което приключва третата част на статията: "Ако Съветският съюз излезе от тази война като победител на Германия, той ще се превърне в най-могъщата сухопътна държава на планетата. Освен това, той ще бъде държава, заемаща стратегически формирала се отбранителна позиция" [Макиндер, Круглая... с. 76]. Наистина, СССР просъществува по-малко от 50 години след тази прогноза, затова пък неговият наследник - Руската Федерация, се превърна в могъща морска държава и, усвоявайки Арктика, е в състояние да се трансформира в доминираща сила, при това не само във военно отношение. Между другото, в статията на Макиндер от 1943 не се споменава нищо за "стратегическия Хартленд", или ако използваме предложения от мен термин - "малката Източна Европа". Просто защото, според него, след разгрома на Германия, тя неминуемо ще се окаже под контрола на Съветите.

Съвременните измерения на концепцията на Макиндер

Патосът на трудовете на Макиндер се свежда до това, че Източна Европа е била (и си остава) регион на сблъсък между западното (германското, а след това англоамериканското) и славянското начала. Според него, тези сблъсъци са неизбежни заради самия принцип на организация на Хартленда, който е обречен да генерира интегриращи стремежи. И тъй като сблъсъците са стриктно детерминирани от самото устройство на света, се налага тяхната регулация, като с тази мисия следва да се нагърби достътъчно мощна външна сила. Според самия Макиндер, това може да бъде Великобритания, а пък ако се окаже, че подобна задача не и е по силите, в играта задължително трябва да влязат и САЩ.

В своя труд "Версайският договор и началото на новата геополитическа епоха" Наталия Нарочницката с основание твърди, че "стратегията на Макиндер обслужва вечната задача на британската политика: да не се допусне прекаленото усилване на която и да било континентална държава и да се попречи на хипотетичния руско-германски алианс" [Нарочницкая, Русский... с. 175].

Въпреки че е изключително абстрактна, схемата на Макиндер все пак обяснява частично много исторически реалности, но истинската и цел е да оправдае външната намеса, особено в точките на бифуркация или зоните около тях. В този смисъл, не е учудващо, че интересът към тезите и проектите на Макиндер за регулация с опора на "морските държави" възниква именно в сегашните доста сложни времена.

Истината е, че и в новите конфигурации на глобалното противопоставяне, контролът над Източна Европа продължава да играе определящата роля, съдържаща се и в знаменитата формула на британския геополитик. Днес регионът отново изглежда останал без "доминиращ играч": Русия, която отчаяно се съпротивлява на поредния Drang nach Osten (макар че днес би било по-точно да го наречем Push to East), осъществяван срещу нея през територията на Украйна, не може да го контролира, а пък Западна Европа във все по-голяма степен не желае да се ангажира с това. Германия се задоволява само с икономическата си експания в региона. Франция е отслабена от вътрешнополитическите си конфликти. Контролът от страна на Великобритания пък, придобива съвършено причудливи форми (ако си припомним случая Скрипал), като основнията акцент на британския натиск се измества към доста нелепите информационни войни, освен това т.нар. Брекзит, стимулира появата на аналогични тенденции и в Централна Европа. САЩ също не виждат кой знае каква полза от контрола над евроскептичните и донякъде евроатлантически настроени източноевропейски страни, очевидно съзнавайки, че основните бойни полета се изместват към други региони на планетата. На този фон, възниква въпросът, възможно ли е страните от региона да "превърнат необходимостта в добродетел", т.е. да се опитат да формират наистина автономно обединение? Например, постигайки поне някаква автономия в рамките на военно-политическия блок НАТО и трансдържавното обединение, каквото е ЕС? Шансовете за това не изглеждат големи, но пък светът се променя толкова осезаемо и толкова бързо, при това опирайки се на създадените вътре в отделните страни и свързани с техните традиции (а не внесени отвън, включително по рецептите на Макиндер) демократични идеали.

Появилата се през 1919 книга на Халфорд Макиндер съдържа рецептите на автора за решаването на славянския въпрос в един ключов за народите на страните от Източна Европа период. Тези рецепти имплицитно предполагат, че само влиянието на Великобританвия и САЩ би могло да помогне за налагането на демократичните идеали в тях. Историята обаче показва, че събитията съвсем не се развиват по лансираните от Макиндер сценарии, като това става все по-ясно с наближаването на "фаталната" 1939. Първото издание на книгата му изцяло подкрепя Версайския мир, с надеждата, че идеалистът Удроу Уилсън и прагматикът Дейвид Лойд Джордж успешно ще изиграят ролята на посредници между претендентите за лидерство в Хартленда. Тази мисия обаче се проваля, включително заради страха от импулса, излъчван от "болшевишка Русия", която уж е в състояние да осъществи т.нар. "световна революция".

Въпреки това, интересът към труда на Макиндер не намалява и до днес. Той се преиздава през 1942, 1962, 1981 и 1996 (като няколко издания са качени и в Интернет). Фрагменти от книгата постоянно се публикуват на всички славянски езици. Според мен, това съвсем не е случайно. Макиндер съумява да види онова, което се крие зад фактите. Настоящата статия, която се опитва да реконструира възгледите на Макиндер за славянския въпрос и славянството, е само първи опит да бъдат анализирани повдигнатите от него в тази връзка проблеми в широка историческа ретроспектива и перспектива. Защото съвсем не е случайно, че - ако говорим за държавите от Източна Европа (която и днес си остава "стратегическия Хартленд"), неговото заклинание за значението на контрола върху този регион, постоянно се възпроизвежда.

И така, Макиндер извежда на преден план славянския въпрос, макар че най-често го прави по един завоалиран начин. Той сякаш се опитва да внуши, че славянските народи са страдали еднакво и от германския натиск и от руското самодържавно покровителство. Както и, че след Версай, когато те получават шанса да "възприемат демократичните идеали", положението им ще се подобри. Това обаче не се случва и само двайсет години по-късно светът става свидетел на разгрома на редица нации от "Латинския полуостров" на Европа (ако използваме терминя на Макиндер) и най-вече на френската, на поредния опит за германизация на славянските етноси и на паралелното унищожаване на евреите и циганите, като всичко това придобива кръвожадни тотални форми. И, ако си припомним метафората на Макиндер за "острието на копието" (Германия) и неговата "дръжка" (Русия), следва да акцентираме върху факта, че именно победоносното противопоставяне на "континенталния" СССР (с подкрепата на морските държави) срещу Третия Райх, спасява света.

Както посочват мнозина изследователи на идеите на британския класик на геополитиката, в началото на ХХІ век славянският въпрос все още не е решен по един удовлетворителен начин - нито за Русия и Германия, които отдавна не са империи, а републики, нито за днешната Великобритания и "ултрадемокрачните" САЩ. Включително и в новите и натрапвани на източноевропейските държави формати.

Между другото, книгата на Макиндер завършва със следните думи: "Добросъседството и братските ангажименти към онези, които обитават света, редом с нас, представлява единствената стабилна основа на щастливото съвместно съществуване. Неговото влияние се разпростира от града към областта, а от нея - към нацията и към света, в рамките на Обществото на народите. Това е истинския начин да преодолеем пропастта между мизерията на колибите и разкоша на дворците, както и да се избавим от войните между класите и между нациите" [Mackinder, Democratic... p. 144]. Решаването на тази задача, формулирана от британския класик на геополитика още преди столетие, остава ключов приоритет и на днешния ХХІ век.

Бележки:

• В статията се анализира текстът на преиздадената през 1942 във Вашингтон книга на Хилфорд Макиндър, защото именно в това издания се съдържа и именен указател.

Литература

Маккиндер Х. Географическая ось истории // Полис. 1995. № 4.

Маккиндер Х. Демократические идеалы и реальность (фрагменты) // Полис. 2011. № 4.

Маккиндер Х. Круглая Земля и обретение мира // Космополис. 2016. № 2.

Нарочницкая Н.А. Россия и русские в мировой истории. М. 2004.

Нарочницкая Н.А. Русский рубеж. Размышления историка в эпоху перемен. М. 2018.

Цымбурский В.Л. Хэлфорд Маккиндер: трилогия Хартленда и призвание геополитика // Космополис. 2007. №. 16. – URL: intelros.ru/index.php?newsid=358 (дата обращения: 13.11.2018).

Mackinder H.J. Democratic Ideals and Reality.A Study in the Politics of Reconstruction. London, 1919.

Mackinder H.J. The Geographical Pivot of History // Geographical Journal. 1904. Vol. XXIV. № 4.PP. 421-437.

Mackinder H.J. The Round World and the Winning of the Peace // Foreign Affairs. 1943. Vol. XXI. № 4. Pp. 595-605.

Who rules East Europe commands the Heartland; who rules the Heartland commands the World-Island; who rules the World-Island commands the world // Mackinder H.J. Democratic Ideals and Reality. A Study in the Politics of Reconstruction.Washington. 1942.

* Ръководител на Отдела за Централна и Югоизточна Европа в Института по славянознание на Руската акадения на науките