Арда: працивилизацията на Европа

Според преданията, това събитие продължава цели 150 дни [2] след началото на дъждовете. Впечатлява не само неговата продължителност, а и това, че много надхвърля представите за обичайното: ако 40-дневният дъжд във водосбора е с воден стълб от 1000 мм, то като последица равнището на Мраморно море се повишава с повече от 100 метра – голямо бедствие! Библията пази, макар хипертрофиран спомен (потопът бил всемирен, а придошлите води достигат чак планината Арарат!). Както накратко го описахме, то даже става  наблизо до нашите земи. Бедствието обаче променя към добро живота на първите, съзнателно престрашили се да (о-)станат земеделци, но вече в непознатата земя, която днес назоваваме Европа. Потопът прави от нея част от цивилизования свят. Дотогава събирачеството и (рибо-)ловът са били средството за оцеляване на обитаващите земите отвъд Дунава. Тамошният човек „...ни ми е на поле урал, / ни ми е на поле сел; / чи ми шета низ гора, / та ми трева пасе.“ ("Веда словена", Песна 1., Притурка [I], втори том [3])“

Земеделие и вярвания

Приемаме хипотезата, че „колонизацията“ на Европа  става от първите евроземеделци, принудени да изо-ставят плодородните и „удобно“ (от пролетната приливна вълна през Волския  брод, сиреч - Босфора ) напоявани територии, днес вече трайно/окончателно под водата на т.нар. Мраморно (мар = блато, шум.) море. След  Потопа, станал преди хилядолетия по време на енеолита[1], прогонените от него земеделци търсят ново отечество. Те го намират наблизо, на северозапад, отвъд река Евро(с)-Марица. За тези земи се е говорило, знаело се, че там като Дар Божи „водата била падала от небето“. 

Но и колонистите-земеделци, доверили се на дъжда - този Дар Божи, са жизнено зависими от него. Те се идентифицират с него и така стават първите именувани европейци – ДАР[-уван-]ите. И тъй като този Дар Божи – пролетният дъжд идва, но не всякога и не винаги навреме, на Бог дължат ДАН[-ък]. Така в йерархичния тиъгълник „Бог-земеделие-хора“, последните намират своето място -  като зависими от Бога-дъжд, но и от собствения труд. На тази тройна зависимост нашите предци дължат архиисторичното си име: ДАР-ДАН-и, както и първото име на отечеството им – ДАР-ДАН-ия.

Затова земеделският Бог обитава небето, а не Олимп на търговците и/или Walhalla на германските народи. Наглед безспорната йерархия „Бог ▼ хора“ не е безусловна. Тя съдържа, като условие, земеделския труд. И не е вечна - бива „разтрогната“ съгласно формулата „ВЗЕЛ-ДАЛ“.

Потопът лишава нашите предци от земята им в ДарДания. Тя се оказва под водите на т.нар. Мраморно море, но името ѝ остава вечво, поне докогато съществува едноименният проток.  

Когато тръгват в търсне на нови земи, ДарДаните са изправени пред избора: да тръгнат на север по поречието на дн. Тунджа или по долината на Марица, на запад, или пък, пак на запад, но по река Арда. Избират поречието/долината/ждрелата на Арда. В онези времена на глад и опасности това е правилният избор; долината на Арда (арда = река, трак.) предлага не само вода и земя, но и сигурност за нейните нови обитатели. Това демографско придвижване не е организирано от държава, племе, а е самостоятелно решение на личности, семейства, в добрия случай – на целия род/клан. Средата, която създават (в този „Див Запад“), е лишена от държавен (и общоприет?) ред. Всеки трябва сам да защити себе си и своето семейство. За разлика от маришките и тунджанските простори, където опасността се стоварва изневиделица, в Ардинската долина само няколко хиляди крачки делят нивата/пасището, сиреч – поминъка им, от планинското убежище.       

Сигурност и урбанизация

По нашите земи бягството в планината е обичайния начин да се избяга от насилника. Така, целият Срѣдецъ се скрива в околните планини (август 1189) при наближаването на император Фридрих Барбароса, начело на войската на Третия кръстоносен поход. А как ли е било още няколко хиляди години по-рано, във времената на архаиката и нейната липса на (днешните) нравствени задръжки! Поминък и сигурност са двете достойнства, които по онова време предлага единствено Ардинската долина. Нейните брегове са осеяни с непристъпни върхове и скрити места, които дават подслон, докато вилнеещото зло в долината не си отиде – заситено или останало гладно. В къщите/колибите/землянките в долината, до реката (в Газиолар, Лисиците, Широко поле, ...), грабителят търси жито, но то овреме е заровено на скрито.

          Дълго време долината на Арда спестява подобни изпитания на своите обитатели. Едва Третият и Четвъртия кръстоносни походи, сиреч XIII век, изправя ардинци пред чуждоземно присъствие. За разлика от твърденията на археоисторическата популяристика, този контакт със западния свят не е причината за опожаряванията на „Св. Йоан Предтеча“ (сравни със скорошни тълкувания на хрониката „Завладяването на Константинопол“ на хроникьора[11] Geoffroi de VillehARDOUin (*1150, +1212/15). На такива издева-телства нашите предци стават свидетели едва два века по-късно. Впрочем знакът  h в името на хроникьора  маркира пауза-предихание. Фамилията на Geoffroi ще да е била произнасяна като Ville ' ARDOU + in. Изглежда тези хора – кръстоносците, са се възприемали(?!) не като натрапници/погромаджии в долината на Арда, а като принадлежащи ѝ. Или поне Geoffroi  е искал да стане/се е представял като такъв?

Многобройни[2] са защитените места (твърде малки, за да са крепости) по върховете. Те са плод на усилията на семейства-род и предлагат сигурност за хората от рода и(?) добитъка, а битовите удобства и тежкият инвентар са изоставени в долината. Убежищата се изграждат от наличния подръчен материал – ломен и/или събран камък, зидани са на сухо, без разтвор. Гредоредът е от кръгъл дървесен материал. Укрепените убежища са изцяло подчинени/адаптирани към скалните овенчавания и поради това не могат да развият своя собствена планова идея.

Така възниква мотивът на първата урбанизационна структура - пространственото обособяване на две различни и раздалечени местоприсъствия в бита на едни и същи хора. Разделянето пък е предпоставка за нуждата от връзки - физически и информационни. С времето те стават все по-различни като подбуди  и осъществяване, което налага тяхната йерархизация. Това пространствено развитие (първо обособяване, а после - свързване), отчетливо видимо в долината на Арда, е паметник на Началото – урбанизационното семе на Европа.

Не само укрепените места (Вишеград, Моняк, Менека, Лисиците,...) са в зрителна връзка помежду си; те предават информация с помощта на сигнали – огън през нощта, а денем – дим. В днешни времена бихме нарекли това „колективна сигурност“. Този начин на предупреждание дава преднина от поне ден (20-25 км дневен преход на въоръжен конник) на ардинското население пред нашествениците. Това е началото на солидарност, която се основава вече не само на род и кръв, а и на съвместно обитаване/отбраняване на „обща“ територия.

По същото време Близкият свят (Мала Азия+Междуречието) е на път да изостави пикто- и идеограмите и търси пестелива графика. Такава е угаритската азбука[3] (отпреди 4 хилядолетия?). Тя е клинописна, което я прави пригодна за икономично, дори бинарно (0/1 = празно/пълно = тъмно/светло) пресъздаване. Наличието на подобни търсения подсказва готовност и за далечни връзки. Имало е такива. Старите автори[4] твърдят, че падането на Троя е разгласено на стотици километри чрез сигнални огньове. Скалните ниши[5] са възможност за близка, но и по-далечна(? светлинна) комуникация посредством предварително уговорени знаци и/или от буквени съчетания.

Угаритската азбука [10] е само пример (географски близък!!) за това, че във времената преди 4 хил. години (и колко още преди?) сведения/предупреждения са  могли да бъде представени чрез кратки точкови съчетания. Но не следващи бързо едно друго, както е било при оптичната телеграфия допреди 200 години, а „трайно“ записвани върху големи „екрани“. Затова съобщенията вероятно са били къси, а точковите свето-символи - предварително уговорени.

Трапецовидните ниши[6] са древни, вече на десет хиляди години. Те са дело на първите земеделци, които били  богати за онези времена. Тяхната териториална солидарност е скок в политическата организация и в крайна сметка създава териториални образувания, целяща общата сигурност. В Ардинската долина този процес остава в първичния си (и със запазени свидетелства) вид поради ограничеността на пространството, малобройното население и скромните ресурси. Трайно го „осуетява“ (за добро!) 200-годишното спокойствие, наложено от Pax Romana (от 27 г.пр.Хр - края на имперските междуособици при Octavian Augustus, до смъртта на Marc Aurelius-180 г.сл.Хр.). Тогава укрепените места биват изоставени(?) като трайно заселване, което дава началото на тяхната деградация – (само!)разрушение. За щастие обаче, се оказва, че хилядитe години не могат да заличат това най-ранно урбанизационно свидетелство!

Келтски oppidum, I век сл. Хр. [Wikipedia]. В анонимния източник  Historia Peregrinorum[12] се споме-нава за [ардински?] oppidum, който се намира близо до Одрин.

От друга страна обаче, тази ардинска териториална солидарност не води и до създаване на големи (оградени с палисада/ров, с една пазена порта и с няколкохилядно население) укрепени полски селища от рода примерно на келтския oppidum. Той би затруднил земеделския поминък по бреговете на Арда, а при внезапна опасност близко разположените крепости са винаги подръка. Поради това ардинската териториална солидарност намира други форми на изява. Това е общата  литургия. И общите гробища  от около 20 дка, малка част от от които е днешният храм/комплекс „Св. Йоан Предтеча“ в кърджалийското Веселчане. Гробища,  които по днешни нормативи биха принадлежали на селище или на селища с общо няколко хиляди души население[7]. Каквото наоколо, съсредоточени на едно място, на достъпно разстояние не е имало.

Не селище, а заселване, опазило се в неговата първична форма – пръснати махали, без палисади, без обществени сгради и без улична структурирана мрежа, но разполагащи наблизо с непристъпни убежища - маника/ви[8] (= Manica/ua, лат.). Форма, която другаде, в полето, едва по-късно, при развито занаятчийство и търговия, се развива в oppidum. Ще наречем тази ардинска форма pre-oppidum, а защо не – маника/вна. Това е начална селищна организация, първата (за България и Европа?!) – създала, но и самата тя паметник на цивилизацията на Арда.

Среда и въздействие

Големите ориентири/константи (веществени и духовни), с които се свърза ардинският бит, превръщащ се в цивилизация са: водата - реката, планината – висината, земята и земеустройственият (възникващ тогава) ред, както и селището – общността. Били са осъзнати, използвани/обгрижвани и АРДА-назовани. Основание за подобно (хипотетично!) твърдение ни дава плътното присъствие на Арда, както в древните индоевропейски езици (тракски., галски,...) така и в днешната европейска топонимия и то тъкмо във водообилнитe части на Южна Европа.

Извадката от 40 примера подсказва посоката на миграция на първите змеделци, повече устремени на юг, отколкото към  Северна  и/или Централна Европа. Една четвърт от цитираните (топо/хидро)-ними са в България, втората четвърт са запазени до днес в съседните ни страни, а останалата половина са от средиземноморските страни на Европа и Северна Африка. Процесът на усвояване-придобиване, започващ винаги(!) със задължителното „(пре-)кръщаване“ на новопридобитото землище стихва на запад, но оставя следи чак до Атлантическия бряг на днешна Португалия.

Горната таблица  потвърждава началното хипотетично заявление: Водата, реката, сиреч - АРДА е основание за именуване в ½ от цитираните градски/регионални имена. Даже името Одрин (= ADRiA+nopol), е реминисценция на/от АРДА (= вода, трак.). Едва в късни, исторични времена то е прередактирано от/като почит към август  ADRIAN (117-138 г).  И то без връзка с USCU (= мочур, трак.)+dama - най-старото(?) име на Одрин.

Местоположение на цитираните в Таблицата названия/имена. С черно са показани хидронимите.

Ардинската цивилизация произвежда достатъчно храна, за да оцелее, да осигури блага и време за самовглъбяване/мисъл/разсъждения и самоизява. Следва бурно развитие (навсякъде, включително и на европейския Юг), потвърдено и от географското разпространение/разпределение на АРДА-хидро/топоними в (днешния картографски обхват на) Античния свят.

Изява и достойнство

          Ардинската цивилизация осъзнава, че нейният възход и благоденствие се дължи на Камъка. И затова го почита. Скалните ниши (в Родопите те са няколко хиляди!) манифестират  взаимодействието на Човека и Камъка. Цивилизация на Арда знае да го използва по начин, който за нас, днешните е недостъ-пен/забравен/ненужен вече(?) „Ние сме пак господари на земите!!“

Освен че са разговаряли посредством скалните ниши помежду си, предците ни са подхваналии и втори разговор – с Естеството. Дали са израз на радост и благодарност за това, че храната и препитанието не е дело на случайността и съдба, а вече на човешката решимост/промисъл/труд. И как по-добре да го заявят, освен върху камъка! Били са виртуозни каменоделци.

Но преди всичко – земеделци. И както може да се очаква, когато земеделецът (за разлика от ловци и други „кръвници”) се обръща към своя Д(-ъ/а-)жд-Бог той го прави без кръв(-ни жертви), а с молитва (= МОлба, която ЛИТВА към небето):

Калпак-кая. [duma.bg] Човешкото с/вплетено в Eстеството, но и отчетливо различно от него. Първоначалният утилитарен замисъл на скалните ниши придобива/e нова ценност/основание да пребъде;  това е  самодостатъчната графична/пластична изразност.  По-древен художествен/пластичен знак, България, а и(?) Европа не притежават. Само знак(!), забравил своето начално, банално основание и превърнал се в патетично заявяване/прогласяване на личното и на колективното ego... пред Д(а/ъ)жд-Бог, пред приятели и врази, пред „себе си дори!“

Това вече е  цивилизационен символ.

10 януари 2020

Източници:

 [1].     Балкански, Иван. Източнородопски крепости, изд......, С., 1977

 [2].     Б и б л и я т а

 [3].     Веркович, Стефан. Веда Словена, I том, изд. Отворено общество,  С., 1997

 [4].     Генчев, Христо. София, мислена в пространството и отвъд времето, изд. ФЕХГ, С., 2012

 [5].     Иванова, Миглена. „Родопски отражения“ – документален филм за душата на [Източните]             Родопите, БНРадио, публикувано на 11.12.18 в 11:35.

 [6].     Иванова, Миглена.  Die eingemeißelten Geheimnisse in den Felsen bei Dazhdowniza ,veröffentlicht am             10.06.18 um 14:15.

 [7].     Михайлов, Стамен. Допълнителни проучвания на триконхалната църква в Кърджали, Родопски сборник VI, изд. БАН, С., 1987

 [8].     Хаартман, Харалд. Загадката на Дунавската цивилизация, изд. Захарий Стоянов, С. 2019     

 [9].     –. Трапецовидни ниши в България от Уикипедия, свободната енциклопедия, XII. 2019

[10].    Berkmen, Doç. Dr. Haluk. The Ugaritic Script,...

[11].       Villehardouin, Geoffroi de. La conquête de Constantinople (около 1212 г.) – Firmin Didot             frères,    fils et c, 1872

[12]                   _. Historia Peregrinorum. Ed. A.Croust. Quellen zur Geschichte des Kreuzzuges Kaiser             Friedrichs I – MGH SS., N.S.,V (с.с. 129 – 152), 1928

Бележки:

[1]За Харалд Хаартман, автор на „Загадката на Дунавската цивилизация“[8], тези земеделци са не само първите в Европа, а и в света.

[2] Върху картата [1] на крепостите в Източните Родопи (= Кърджалийски окръг+ Ивайловградско ) са отбелязани 46 оцелели крепости. Това прави по около 10 кв.км територия/крепост. Ако приемем сегашната (според преброяването през 2011) гъстота на обитаване в Кърджалийски окръг от 47.5 души/кв.км за сравнителна база,  всяка от крепостите  с давала защита/подслон на средно по около 500 души. При криза рядко  се е налагало да приеме повече от 1000 човека. При днешните санитарни норми от максимум 400 д/ха нето-жилищна гъстота това означава, че крепоститене са се нудаели от площ, по-голяма от 25 дка. Няма толкова голяма крепост. “Една от най-големите в Родопите – 18 000 кв.м“ е крепостта „Широко поле“ [1], сиреч – Моняк/„Шеста крепост“. Голямата част от останалите са с площ от около само 1 дка! (Вишеград е със само  562 м кв площ [7]). Те са защищавали по стотина души, а при  недопустими днес, нето-жилищни гъстоти от 2000 д/хка, са подслонявали по не повече от 200 души, т.е. род от няколко многолюдни семейства. 

[3] Нейните създатели носят спомена за Потопа и идват от (кой?) Север.  Богът им бива зован от тях самите „БОГ-УЛУ“[10].

[4] Есхил в 458 г. пр.Хр. в драмата „Агамемнон“. Описаното събитие е от ХII век пр.Хр.- падането на Троя.

[5]"Hristo Todew. Von Beruf ist er Wirtschaftsanalyst, von Berufung Alpinist und Forscher, der seit Jahren wilde Gegenden in den östlichen Rhodopen durchforstet, fotografiert, kartographiert und die Felsen-nischen erfor-scht, die seiner Ansicht nach in der Zeit vor den Thrakern gemacht wurden, konkret in der Steinzeit. Bisher hat er 3.600 Nischen gezählt [=... преброил е 3600 ниши...], und vermutet, dass es vereinzelt weitere, noch unent-deckte gibt... Die von Hristo Todew beschriebene „ideale“ Nische hat die Form eines Trapezes und ist 70-80 cm hoch, nach innen ist sie tief und breitet sich wie eine Muschel..." [6]

[6] Ст.н.с. д-р Стефанка Иванова и проф. дин Ана Радунчева от НАИМ при БАН и геофизикът инж. Мария Златкова изказват една друга хипотеза за ... трапецовидните ниши...  Според тях, някои от скалните светилища в Родопите са функционирали още 7000 г. пр. Хр., а цялостната система била създадена през втората половина на Каменно-медната епоха (5000 г. пр. Хр.). [9]

[7] Съгласно Наредба №5 за правила и номативи за устройство на територията, ДВ, бр.51/ 2001. спецфичният „гробищен“ показател е от 1.30 до 4.00 м кв/жител. При около 20 дка, заети от гробището около „Св. Йоан Предтеча“ може условно да се предположи, че околното население е наброявало от между 5 и 15 хил. души. Това многобройно население е търсило убежище при опасност не в една, а в няколко крепости (вж.  Бележка №2)

[8] Окончанието на  писмено документираното [12], вече хилядолетно название Manicaua (=Маника/ва, лат.), се обяснява чрез окончанието -ва за близка определеност на тройния определителен член в родопските/ западните/македонските български говори. Това разпространено родопско название, многократно възпро-изведено (Менекенски камъни, Менека, Моняк,...) се родее с  испанското СМЕЛ/ ДЪРЗЪК, с  гръцкото САМО-ТЕН, с  индоевропейското МONACO... с фамилното име Маник/ови, Сто/моняк/ови, … с габров-ското село Сто/монеци