Актуалната стратегия за национална сигурност (СНС) на САЩ беше публикувана на 18 декември 2017. Бидейки отражение на визията на президента Доналд Тръмп за мястото и ролята на САЩ в световната политика, тя логично e наречена "Америка на първо място".
Стратегията е недвусмислена относно главното средство за постигане на обявената цел: упражняване на реалистична или силова политика по отношение на съперниците на САЩ, основана най-вече на неоспоримото превъзходство на техните военни способности. Както и на разбирането, че защитата на американските национални интереси е гаранция за разпространяването на мира, свободата и благополучието по света. Именно поради това запазената марка на стратегията е принципният реализъм, примиряващ реалната политика с либералните ценности и принципи [1].
Последното обаче е вторична характеристика на този стратегически документ, а негов непоклатим фундамент е геополитиката, като теория и практика. Впрочем, рядко се среща друг външнополитически документ с такава нормативна сила и тежест, в който понятията "геополитика" и "геополитически" да са употребени седем пъти и в който толкова ясно да се прокламира върховенството на геополитическия подход в международните отношения. С други думи, СНС отхвърля политиката на либерално-демократичното "разширяване и интеграция" като алтернатива на геополитиката, която, от своя страна, се определя като "съперничества за влияние навсякъде по света" и като "централната приемственост в историята"[2]. С това отпада и предположението, че международното сътрудничество би могло да замести геополитическите съперничества.
Неизбежно теоретично отклонение
За алтернативи на военната сила, като крайно средство на външната политика, могат да се смятат, от една страна, класическите геополитически стратегии, фокусирани върху националния интерес и суверенитет в духа на принципите, наложени още с Вестфалските мирни договори от 1648, а от друга - многостранното сътрудничество (глобално управление), опиращо се на международните организации и международното право.
Сред геополитическите стратегии, водещи са политиката на равновесие на силите, чийто резултат е формирането на полицентрична (многополюсна) структура на международните отношения, и нейната разновидност - стратегията на едностранно надмощие (хегемонизъм[3]), която се основава на "закотвянето" на САЩ в европейския и глобален баланс на силите посредством трайни военно-политически съюзи.
Тези най-разпространени форми на международните отношения рядко се осъществяват изолирани една от друга, като в стандартния случай съжителстват в една и съща историческа ситуация и се допълват взаимно. Класическият водораздел между тях - степента, в която те допускат употребата на военна сила за постигане на националните цели, се размива от съвременното развитие на технологиите, особено на тези във военното дело.
Така, нарастващата употреба на хибридни военни методи драстично размива границите между конвенционална война и геополитически стратегии. По същия начин, глобализацията на икономиката и на транснационалните предизвикателства за сигурността и оцеляването на гражданите, държавите и дори на човешката цивилизация води до разширяване и обогатяване на класическия предмет на геополитиката с елементи на многостранно и наднационално сътрудничество.
Историческата матрица
В частност, успехът на САЩ в Студената война би могъл да се отдаде на резултатите, постигнати благодарение на съчетаването на разнообразни геополитически подходи: политиката на сдържане на СССР и Китай в глобален мащаб, изграждането на тристранно равновесие между тях в Евразия през 70-те години на ХХ век, както и ограниченото многостранно сътрудничество в периодите на разведряване между двата блока, кулминирало в подписването на Заключителния акт от Хелзинки през 1975.
Крайният резултат е неутрализирането на чуждата хегемония в Евразия, в случая тази на СССР/Русия и Китай, която потенциално би могла да заплаши националната сигурност и интереси на САЩ в глобален план. Именно това е квинтесенцията на американската геополитическа визия, очертана преди повече от 120 години и успешно осъществявана и до днес.
Последната американска стратегия за национална сигурност в общи линии съответства на историческата матрица на тяхната външна политика. Същевременно, за разлика от предходни национални стратегии, тя е почти изключително доминирана от философията на едностранното надмощие за сметка на политиката на баланс на силите на регионално или на глобално ниво, като многостранното сътрудничество е почти изключено от нейния обхват.
Така например, още в увода на стратегията се съдържа ясният манифест, че САЩ ще се съревновават (със своите конкуренти), опирайки се на всички инструменти на националната мощ, за да запазят статута си на единствена или "самотна суперсила", отвоюван след края на Студената война, както и за да изключат вероятността възловите региони в света да бъдат доминирани от една държава. Отнася се най-вече за Евразия, Индийско-Тихоокеанския регион и Близкия Изток[4].
Тази политика ще се прилага "от позиция на силата" по отношение на Русия и Китай в глобален план, както и на Иран и КНДР - на регионално ниво. Поради това, развитието на съюзнически или партньорски отношения с държави от Западна Европа, Източна и Югоизточна Азия и Близкия Изток ще цели не толкова изграждането на полицентрични регионални конфигурации, колкото противопоставянето на посочените съперници или конкуренти на САЩ на индивидуална основа.
„Частичен изолационизъм“
От друга страна, многостранните решения на глобални предизвикателства, като промяната на климата или разпространението на ядрени оръжия, са почти изцяло поставени на втори план. Или дотолкова, доколкото съществуват, те се възприемат изключително в тоналността на класическата геополитика като "съперничество за влияние в условията на многостранните организации, в които САЩ са длъжни да запазят своя суверенитет и да прокарат своите интереси и ценности"[5].
Поради това последната СНС би могла да се възприеме и като изолационистка, но не в пълния или класическия смисъл на това понятие, а само частично, т.е. единствено по отношение на многостранното сътрудничество. Именно тази особеност, а не толкова нейната, по правило, проактивна геополитическа мотивация и същност, я откроява най-отчетливо от предходните стратегически документи, приети от САЩ след края на Студената война.
Именно тук националната стратегия на САЩ изпада в дисонанс и със съответния стратегически документ на Европейския съюз. Глобалната стратегия от 2016[6] ясно обявява, че жизненият интерес на Европейския съюз изисква налагането на световен ред, основан на принципите на многостранното сътрудничество и на институциите на Организацията на обединените нации. Това, в частност, би допринесло за "сдържането" на силовата политика (разбирай на "геополитическия подход"), както и за мирен, справедлив и проспериращ свят[7].
Любопитно е, че централната идеологическа постановка на Глобалната стратегия на ЕС произтича, както и тази на националната стратегия на САЩ, от прагматичната комбинация между "реалистичната оценка на стратегическото обкръжение" и "идеалистичния стремеж към по-добър свят"[8]. Това може би обяснява приликата в запазените марки на двете стратегически визии ("принципен прагматизъм" срещу "принципен реализъм"), но не и разминаването между тях в геополитическо отношение.
Ето защо би могло да се приеме, че концептуалните различия в подходите на САЩ и на Европейския съюз по въпросите на многостранното сътрудничество биха могли да предизвикат вторична и нежелана и от двете страни поляризация между тях във вреда на обявените геополитически цели на САЩ на глобално и регионално ниво, както и на геополитическите интереси на самия Европейски съюз и неговите държави-членки, включително и България.
Бележки:
София, януари 2020
* Авторът е д-р по геополитика, член на Българското геополитически дружество. Статията изразява личното му мнение и не ангажира редакцията или която да било организация или институция.
[1] National Security Strategy of the United States, The White House, Washington, December 2017, 56 p. (https://www.whitehouse.gov/wp-content/uploads/2017/12/NSS-Final-12-18-2017-0905.pdf )
[2] Пак там, с. 3, 26, 27
[3] Относно термина „хегемонизъм“ виж още Kupchan, Charles A.,The End of the American Era. U.S. Foreign Policy and the Geopolitics of the Twenty-first Century, New York, 2002; Nye, Joseph S., Is the American Century Over?, Cambridge, 2015; Kagan, Robert, The World America Made – and Trump Wants to Unmake, in Politico, 21 September 2018 (https://www.politico.com/magazine/newsletter/the-friday-cover-the-end-liberal-world-order)
[4] Пак там, с. 4, 45
[5] Пак там, с. 40
[6] Shared Vision, Common Action: A Stronger Europe / A Global Strategy for the European Union's Foreign and Security Policy, Brussels, June 2016, 56 p. (https://europa.eu/globalstrategy/sites/globalstrategy/files/regions/files/eugs_review_web_0.pdf )
[7] Пак там, с. 15
[8] Пак там, с. 8
