Разпадането на двуполюсния геополитически модел и блоковото противопоставяне в началото на 90-те години на миналия век ознаменува глобалната победа на пазарната демокрация. Освен икономическа свобода и развитие на търговските отношения, новата ситуация донесе и някои негативни ефекти.
Сред основните отрицателни последици от липсата на идеологическа конкуренция бе, че променената икономическа среда на планетата доведе до завой в погрешна посока - към laissez-faire икономически либерализъм.
В продължение на векове англосаксонският модел на laissez-faire икономически либерализъм[2] допринася за стопанския просперитет на света. Неговата еманация обаче, задаваща и днес основните посоки на световното развитие, е обрисувана в критични тонове още от бащата на политическата икономия Адам Смит, който в зората на модерната капиталистическа епоха бичува тогавашните „господари на човечеството“ - английските „търговци и манифактуристи“, наричайки ги „главните архитекти“ на политиката, грижещи се единствено за собствените си интереси, независимо от това колко тежки са последиците за останалите. Техни наследници в съвременната епоха са мултинационалните конгломерати от гигантски и хищнически финансови институции и транснационални корпорации.[3]
Въпреки че тенденциите се очертават още в началото на 70-те години на ХХ век, липсата на алтернативна перспектива за развитието на света през 90-те позволи безпрепятственото развитие и трансформацията на либералния модел в агресивна неолиберална доктрина, стремяща се към глобално господство. Тази цел се декларира многократно от основните играчи, работещи за нейната практическа реализация.
Идеята за космополитизма, лнсирана с доброто намерение демокрацията да излезе извън отделните граници на териториалната държава, скоро бива изкривена и подменена с квазиидеи, получили изключително опасно развитие в няколко направления.
Борбата за глобална власт и доминация в никакъв случай не е самоцел, нито пък се води единствено в името на някакви доктринални или профилантропски схващания. Стремежът към властта, който много често се представя като всеобщ принцип и като стремеж към надмощие, е всъщност борба за сигурност - за собствената сигурност и за контрол върху чуждата сигурност.[4] Обективно погледнато, чрез сигурността се измерва с отсъствието на заплаха за определени ценности, а в субективен план - с липсата на опасения, че тези ценности могат да бъдат застрашени“.[5]
Обичайното схващане е, че двама глобални играчи се борят да решат в своя полза въпроса „сигурност за кого ?“. В настоящата статия, ще се опитам да докажа наличието и на трети субект с подобни въжделения и аргументи, подкрепящи претенциите му в борбата с останалите. Всеки от тези субекти съумява да формира своя световна система със собствени ресурси, институции и теоретични школи, които да работят за реализацията на неговите цели.
Трите световни системи
Към днешна дата трите световни системи, конкуриращи се за привилегията да доставят сигурност за себе си и за своите реципиенти са:
- Световната система на корпоративния глобализъм (т.е. конгломерата от транснационални корпорации и световни банкери, за който стана въпрос по-горе), бореща се за сигурност за себе си и за Частната власт, която ги управлява.
- Системата на държавните формирования (наброяваща вече 194 международно признати суверенни държави на политическата карта на света) работеща по Вестфалските стандарти за националната сигурност на отделните страни и ръководени от Държавната власт на всяка една от тях.
- Системата на човешкия социум, изпитваща специфични нужди от сигурност за своите традиционни териториални общности от хора, представена от Местната власт, която защитава локалните интереси на населението на поддържавно (в обичайния смисъл - общинско) ниво.
Противопоставянето между Местна и Държавна власт датира от векове. То може да бъде проследено в борбата на суверенните гръцки градове-държави срещу империята на Александър Македонски, а впоследствие и срещу централизираната Римска държава (република и империя). Или пък в съпротивата на Юдейското царство срещу господството на Вавилон и по-късно на Рим.
Цялото Средновековие се характеризира с борбата за власт и суверенитет на местните феодали от различен ранг - барони, графове, херцози и пр. Към тях по-късно се присъединяват и свободните търговско-занаятчийски градове. Феодалното имение – напълно независима производствена и военна единица около замъка и земята на владетеля – се превръща в източник на власт в цяла Европа.[6]
На тази свръхдецентрализация активно противостои Държавната власт, в лицето на кралете или императорите, която иска да обърне посоката на политическата тенденция в своя полза - т.е. към централизация. Освен обичайните военни похвати, въздействието включва и други лостове за манипулиране като в това отношение водеща се оказва Англия и английското право. Всъщност, провъзгласяването на единен общ закон на територията на цялото английско кралство е основния инструмент за разширяването на държавната власт през периода след норманското нашествие. Тази правна функция на централната власт се оказва изключително важна за последвалото развитие на имуществените права в Англия и оттам за легитимността на самата английска държава.[7] В тази връзка, присвояването на върховната данъчна власт от централната власт е огромна победа над по-низшите власти.[8]
Както посочих по-горе, освен Държавната и Местната власт, към феномена „Сигурност“, вече се стреми нов глобален съперник, дефиниран от Дейвид Рокфелер и от Ноам Чомски като „Частната власт“. Отстояване на стремежите на Частната власт е цел, формулирана от Рокфелер още през 1991: „В наше време светът е все по-изкушен и готов да се движи в посока към Световно правителство. Наднационалният суверенитет на интелектуалния елит и световните банкери, несъмнено е за предпочитане пред принципа за национално самоопределение на народите, практикуван през миналите столетия…“. През 1999. той се изказва още по-конкретна: „Нещо трябва да замени правителствата и смятам, че най-подходяща за целта е Частната власт”.[9]
Неолибералната мултикултуралистка школа
Либерализмът (неолиберализмът) и мултикултурализмът работят в полза на корпоративния глобализъм и Частната власт, т.е. за сигурност на системата на глобалния инвеститорски и финансово-спекулативен капитал: Жак Атали я нарича „Световно правителство“, други я обозначават като „Световна политическа власт“[10], или просто кято „Инвеститорите“, „Финансово-инвеститорския спекулативен капитал“ или обобщено казано „Частната власт“[11], защитаваща своите финансови и политически интереси по целия свят. Съвременният глобализъм се стреми да интегрира различни частни идеологии, заимствани от философията, политиката, етиката, икономиката и природните науки, като например либерализма, постиндустриализма, аксиологията, хуманистичната етика, кибернетиката, информатиката и други, за да оправдае и наложи пазарната форма на глобализацията. Възниква реална опасност от пълно подчиняване на всички обществени структури на анонимни планетарни (глобални) управленски звена (етажи), олицетворяващи корпоративната власт и наричани за удобство „Правителство на новия световен ред“ или просто „Световно правителство“.[12]
Усилията на глобализма са насочени към преформатирането на информационното общество в неговата пазарна разновидност в две основни направления:
- Пропагандиране на идеологическите схеми на корпоративния глобализъм;
- Открита и безпощадна война срещу всички противникови идеологии и мирогледи.
На свой ред, пропагандирането на идеологиите на корпоративния глобализъм включва:
- Прокарване на идеята за „Края на историята“[13] (по Френсис Фукуяма), триумфа на Вашингтонския консенсус и потребителското общество;
- Доктрината за индивида и неговата прословута лична свобода, в либералния смисъл на това понятие, при тотално подчинение на пазарните правила и превръщането на всичко, което може да носи печалба, в стока. Различните варианти на „свободната воля на личността“ се тълкуват произволно и най-вече в полза на някои човешки отклонения от нормалното и откровени извращения.
Войната на корпоративния глобализъм срещу противниковите идеологии и мирогледи е насочена срещу всичко, което може да обедини, сплоти и поведе големи човешки маси в защита на ясно поставени цели. Именно затова се атакуват и християнската и мюсюлманската религия, като организиращи и мобилизиращи сили. А победата в информационната война трябва да замени всички традиционни човешки ценности и добродетели с „правата на индивида и неговите интереси“.
В съвременния глобален ред институциите на „господарите на света“ разполагат с огромна власт не само на международната сцена, но и в рамките на своите държави, на които разчитат за да защитят тази власт, както за да си гарантират икономическа подкрепа чрез широк арсенал от средства. Както стана ясно, походът на Частната власт към световно господство е започнал отдавна и се подпомага от редица правителства, от международни организации като Световната банка, Международния валутен фонд, Световната търговска организация и много други, както и от частни организации, като Световния икономически форум в Давос, Римския клуб, Трилатералната комисия, анализаторски и изследователски центрове. А също от частни армии, наддържавни и постдържавни съдилища, от доктрини, целящи разрушаването на обществото, обществения ред и националната сигурност като мултикултурализма, космополитизма, минархизма, войнстващия феминизъм, „мигрантската революция“ (по Сорос), „джендър революцията“, радикалните вегани и т.н., лансирани от агентите на Частната власт във всяка отделна държава. В тази роля се изявяват най-вече неправителствените организации, финансирани с грантове на глобалистки институции, които освен популяризатори и пропагандатори на тези идеи, се използват и като своеобразна ударна сила, при нужда и когато това е възможно.
Целта на всеки бизнес е да генерира клиенти. Тоест, да се произведе или достави нещо, за което независимият индивид (който може и да избере да не купува) да е склонен да размени своята покупателна способност.[14] Днешните транснационални компании представляват своеобразни гилдии без отговорности и като такива са замислени да превърнат гражданина в клиент.[15] Приоритет се дава на космополитния индивид и неговите ненакърними „индивидуални права“. Според глобалистичната визия, това трябва да бъде индивид без националност, без гражданство и принадлежност към определена държава и без религия. Последната следва да бъде заменена от неудържимия култ към потреблението. Корпоративният глобализъм цели да превърне „човека на бъдещето” в потребител, живеещ в свят без държавни граници, позволяващ безпрепятствено и неограничено от нищо движение на глобалните финанси, капитали, стоки и услуги, които да могат да достигат до него и да задоволят всеобхватните му потребности, както и системата на глобалния капитал.
В социален смисъл, става дума за ера на глобалния капитализъм, според известния либерален мислител Жак Атали. Пазарното информационно общество разчита да утвърди господството си върху цялата планета, постигайки т.нар. „край на историята“. И този стремеж е напълно реален.“[16]
Другите двама глобални играчи, обаче, трудно биха се съгласили с подобно развитие. А те също имат както необходимия потенциал, така и шансове за успех в битката за своята сигурност.
Държавната власт, в частност, твърде дълго време е била традиционния победител в тази битка за да се откаже сега безславно от нея.
Етатистката реалистична школа
Етатистката школа на реалистите (и неореалистите, според Кенет Уолц) се обявява в защита на националния суверенитет на държавите и съобразяване с реалния баланс на силите. Един от бащите на теорията за международните отношения Ханс Моргентау определя (в издадената през 1948 в САЩ книга „Politics among Nations“) националната сигурност като „интегритет между националната територия и нейните институции“. Според него, тя представлява „необходима система от мерки за поддържане на оцеляването и просперитета на националната държава чрез упражняването на икономическата, политическата и военната власт и дипломацията.[17] Реалистите и неореалистите от класическата школа на Ханс Моргентау потвърждават актуалността на два основни принципа в действащата Вестфалска система на международните отношения – защитата на националния суверенитет на държавите и съобразяването със силовия баланс.
На свой ред, корпоративната Частна власт неслучайно вижда в държавата, преграда пред своите действия, защото създадените от държавната власт регулации, разпределителни и преразпределителни функции и рестрикции, под формата на тарифи и държавни монополи, сдържат намеренията и ограничават спекулативните операции по трансфер и дирижиране на финансовите потоци.
Важно място в идеологията на корпоративния глобализъм заема неглижирането на държавата като основен обект и субект на националната сигурност. Според нейните адепти, държавата трябва да се откаже, и то колкото се може по-скоро, от много свои функции в сферата на сигурността. Тоест, предлага се алтернатива, при която държавата се освобождава от ключови функции, свързани със сигурността, прехвърляйки ги към частни корпорации. Така обаче, тя става „куха”, т.е. „изпразва” се от съдържание и капацитет да отговаря на предизвикателствата към сигурността. Тази опасност не само съществува, но е съвсем реална. Става дума за изключително мощен комплекс, свързан със сигурността, който разширява своето влияние и участие както навън чрез „приватизирането” на войната, така и вътре в държавата - чрез приватизиране на дейностите по обезпечаване на вътрешната сигурност.[18]
Що се отнася до сигурността, освен генералния проблем – кой държи контрола върху сигурността и се чувства най-защитен, възнква и друг конкретен екзистенциален въпрос: какво е сигурността – благо или продукт? Минимизирането на ролята на държавата е свързано и с осъществяването на тиха и невидима, т.е. развиваща се под повърхността на обществените нагласи и разбирания революция, която политическите елити постепенно прокарват, без да дават възможност на обществата да я осмислят и да прецени, доколко тя е и в техен интерес. Това е постепенната подмяна на обществените блага с продукти и услуги[19]. В крайна сметка, може да се окаже, че в един момент за „услугата“ сигурност ще започне да се плаща много висока и непосилна за обществото цена.
Фактът, че суверенната национална държава е главната преграда пред триумфално шестващия по света корпоративен глобализъм, се изтъква от много анализатори. Джон Ралстън Сол например, посочва, че:„Силите на глобализма, посредством търговски договори, дерегулация и приватизация, трябва сериозно да отслабят способността на националните държави да водят независима политика. Полученият властови вакуум ще бъде запълнен от очевидната модерна алтернатива – транснационалната корпорация. По-богата от повечето национални държави по света, освободена от географските и социални ангажименти на последните, надраснала притеснителните изисквания на национализма и практически освободена от безкрайните емоционални претенции на гражданското общество, транснационалната компания ще може да организира световните дела по-рационално и ефикасно. Колкото до отделните граждани, те ще се почувстват освободени от емоционалните ограничения, налагани от живота в рамките на нацията и така ще се възползват от новия транснационален режим, водени от по-практичния личен интерес. Форумът в Давос например, изпраща това послание още от създаването си.“[20]
Днес държавната сигурност, като вид сигурност, се намира под силен натиск. По принцип, Държавната власт е посредник между интересите на инвеститорите и тези на конкретната нация. За съжаление обаче, правителствата на огромния брой държави по света вече са принудени да работят преди всичко за интересите на Частната световна власт.
От друга страна обаче, много често се забравя, че съществува още една легитимна власт, или подвласт, която е реципиент на феномена „сигурност“, със същите права, както и държавната власт. Това е Местната (общинската) власт, защитаваща интересите на населението, което живее на територията на конкретната община. И докато Държавната власт изпълнява дихотомна роля по отношение сигурността на населението и своята собствена сигурност, това в много по-малка степен може да се твърди и за Местната власт, работеща за интересите на своята традиционна локална общност от хора. Подобни скрупули по отношение на общинската власт, местната общественост няма. Тя знае, че може по-лесно да контролира тази власт и процесите на местна почва и да черпи спокойно от всички блага, които локалната управа може да предложи, включително и местната сигурност. Лимитиращото условие е, до каква степен Местната власт е в състояние да го направи.
Благо или продукт е сигурността - това е наистина фундаментална дилема, разкриваща два противоборстващи си светогледа. При гарантирането на сигурността, като обществено благо, всеки гражданин получава известна част от нея (т.е. известна част от това благо), доколкото държавата може да му я обезпечи. При гарантирането на сигурността като услуга обаче, действа пазарният принцип и всеки получава от нея според своята „платежоспособност”, т.е. толкова, колкото може да си купи. В тази светлина добиват ясни очертания и актуалност проблемите на Местната власт във връзка с гарантирането на сигурността на собствената територия и на своята традиционна териториална общност от хора.
Още от времената на племето, а след това на полиса (града-държава), териториалната сигурност никога не е губила своята актуалност и значимост, но сега - при новите социално-икономически условия - се превръща в приоритет за обществото, привличайки интереса и вниманието на ръководните фигури в управлението, както и на всички видове власти.[21] Тя е сигурността на местното общество, живеещо на определена територия, и се гарантира до голяма степен от Местната власт. Това понятие се доближава до разбирането за социетална сигурност, но е по-широко от него, включвайки и компоненти като демографската сигурност, социалната сигурност, екологичната сигурност и гражданската сигурност. Териториалната сигурност означава обезпеченост на сигурността в много повече аспекти, т.е.става дума за по-общо, комплексно понятие.
Противопоставянето на негативните глобални тенденции и балансирането на процесите трябва да се търси чрез защита на интересите и правата на традиционното териториално общество.
Конструктивистката школа
Социеталната школа на конструктивизма се стреми да докаже необходимостта от сигурност за обществото, като социум и самостоятелен реципиент на благото „сигурност“. Това е третата школа - т. нар. Копенхагенска конструктивистка школа в сигурността и международните отношения, чиито водещ представител е Бари Бузан. Той дефинира сигурността, като: „способност на държавата и обществото да запазят своята независима идентичност и функционален интегритет, въпреки силите на промяната, оценявани като неприятелски“. Взаимната връзка между сигурността на държавата и сигурността на обществото е основен акцент в изследванията на Бузан и неговите сътрудници. Те поставят на първо място, именно необходимостта от сигурност за обществото, като социум. Затова това течение е известно като Социетална школа. Бари Бузан, Оле Уевер и Яп де Вилде разглеждат сигурността като дейност, движеща сила, която кара политиката да излезе извън установените правила на играта и очертава проблемите като специален тип политика или дори като стоящи над ежедневната политика.[22]
Понятието за социетална сигурност е въведено от Копенхагенска школа и по специално от Оле Уевер в областта на сигурността. Тя характеризира „ситуации, които обществата възприемат като заплаха в термините на идентичността”. Бузан и Уевер смятат, че за социетална несигурност може да се говори, когато общностите от хора разглеждат дадено състояние или развитие като заплаха за съществуването им като общност.[23] Според тяхната теория, социеталната сигурност характеризира състоянието на сложна констелация от социални групи, процеси и институции. За общностите е от особено значение съхраняването на идентичността. А идентичността и нейното запазване са пряко свързани с въведеното от Копенхагенската школа понятие „социетална сигурност“, която може да бъде тълкува и като „идентичностна сигурност“.[24]
Социеталната сигурност се отнася пряко до способността на обществото да продължава да съществува и да запази своите базисни характеристики в условията на непрестанно променяща се околна среда и в условия на възможни и актуални заплахи за сигурността. Социеталната сигурност се свързва с устойчивото развитие на обществото в рамките на приемливи условия за еволюция, запазване на традиционните езикови модели, културните, религиозните и социални форми, а също и на разпознаваемата национална идентичност, традиции и обичаи.[25]
Социеталната сигурност засяга дълбоките социално-психологически нива на колективно осъзнаване, които рефлектират върху груповото политическо поведение на обществото. Така социеталната сигурност визира както етнонационалните, така и другите социални групи, като носители едновременно на два вида идентичности – политическа и културна. Политическото ангажиране на групите в обществото става все по-мощно и все по-активно и се превръща във фактор, динамизиращ промяната в национален и регионален мащаб. Това поставя на нова основа въпроса за социеталната сигурност – не като една от петте области на сигурност (както е известно Бари Бузан дефинира пет сфери на сигурност: военна, политическа, икономическа, екологична и социетална), а като паралелна и еднакво значима, наред с националната сигурност. В тази връзка се налага изводът, че първата касае суверенитета на държавата, а втората - идентичността и нейните измерения в общественото съзнание. И двата вида сигурност са пресечна точка на две други нива на анализ и взаимозависимост – индивидуалното и международното. От анализа става ясно, че социеталната и националната сигурност са два различни, но успоредно разположени фокуса, в които се оглеждат тези диаметрално противоположни измерения на оцеляването на хората. Ето защо е наложително да се направи много ясно разграничение между социалната и социеталната сигурност.“[26] Впрочем, необходимо е не само да се направи това разграничение, но и да се поясни, че социалната сигурност става елемент от социеталната сигурност. Като друг важен компонент на социеталната сигурност, може да бъде посочена демографската сигурност. Демографската сигурност е не толкова сигурност на отделния индивид, колкото сигурност на общността и сигурност на индивида в рамките на общността. Демографската сигурност визира потребността на човека да живее в рамките на устойчива съвкупност от културно близки с него хора.[27]
Конструктивистите Тед Хопф и Питър Катценщайн считат, че идентичността на държавата се формира от взаимодействието ѝ с нейното собствено общество и отговорът на въпроса, кои са врагове и кои – приятели, започва у дома. Дълго време се е приемало, че повече държава означава повече сигурност. Впоследствие, повече държава престава да означава повече сигурност, дори обратното, тъй като освен сигурност се появяват и други ценности и блага, в чиято основа стои демокрацията. Пълноценната демокрация отделя сигурността на обществото и управляваните от сигурността на политическия елит и на управляващите. Приоритет за демокрацията винаги е сигурността на обществото, т.е. на управляваните. Сигурността на политическия елит, т.е. на управляващите, не може да бъде самоцел за държавата, а е следствие от нейното нормално функциониране. В тази връзка, изразител на интересите на обществото при гарантирането на сигурността му, естествено се явява не Държавната, а Местната власт, като най-близко стояща до неговите нужди. Тази сигурност, за разлика от държавната, може да се дефинира като Обществена, Местна или Социетална сигурност, т.е. сигурност за традиционната териториална общност от хора, за населението, обитаващо дадена локална територия. Този вид сигурност, най-успешно би могла да се гарантира именно на териториално ниво. И по-точно на ниво Община. Неслучайно думите „община“ и „общество“ са толкова сходни, като се употребяват и за описание на даден начин на живот. Това е така, защото имат един и същ корен и това е думата „общ“. Тази дума-понятие има и свои синоними – колективен, споделен[28], които описват и конкретната жизнена среда: „споделени житейски ценности и начин на живот“, „колективни усилия, колективни отговорности и споделени радости, тържества и мъки”. Обществото изпитва специфични потребности от сигурност, невинаги съвпадащи с държавните. „Държавната власт трябва да бъде предпазена от вътрешния враг, в същото време обаче населението не е предпазено от държавната власт“[29] - смята Чомски, което означава, че в някои отношения Държавната власт се е превърнала в инструмент и проводник на интересите на Частната власт.
Това също е стара битка, в която държавната власт рядко е била на страната на локалната общност. В началото на развитието на пазарните отношения преди няколко века, заграбването на общинските земи от зараждащат се буржоазия дава основание на един от първите критици на „дивия” капитализъм Томас Мор да заяви, че „овцете изядоха хората“.
Ноам Чомски посочва един недостатъчно известен факт от историята, а именно, че т. нар. „Велика харта на свободите“ от ХIII век всъщност включва две харти – „Великата харта” и „Горската харта“ – именно така е озаглавено първото академично издание на Магна харта публикувано от Уйлям Блекстоун.[30] Според Чомски, значението на втората харта, наречена „Харта на горите”, е също толкова фундаментално и дори по-важно в наши дни. Хартата на горите гарантира защитата на общите блага срещу външна сила. Общите блага са източник на препитание за населението. Целта на Горската харта била да предпази източника на прехрана за населението, т.е. общинската земя, от външни сили - в началото, от посегателствата на кралската власт и аристокрацията, а впоследствие - от ограждане и други форми на приватизация, осъществявани от компании-хищници и държавните власти, които си сътрудничат с тях и биват надлежно възнаградени за това.
Към ХVІІ век обаче, тези харти стават жертва на възхода на суровинната икономика и капиталистическата практика и морал. След като кооперативните грижи и ползване на общите блага биват лишени от закрила, правата на обикновените хора се ограничават до онова, което не подлежи на приватизация - категория, която продължава да намалява и с течение на времето бива сведена почти до нула.[31] „Хартата на горите” налага ограничения върху приватизацията.
Според Гарет Хардин обаче, „свободата по отношение на общите блага носи разруха за всички ни“ и тъкмо на нея се дължи прословутата „трагедия на общите блага: онова, което не е (частна) собственост, ще бъде унищожено от алчността на отделните индивиди.[32] Този сценарий поражда два проблема. Първият е, че преди възникването на съвременните имуществени права съществуват много алтернативни форми на обичайна собственост. Независимо че тези форми на земевладение може и да не пораждат същите стимули за ефективното им използване като съвременните, много малко от тях довеждат до нещо, което би могло да се квалифицира като „трагедия на общите блага”. Вторият проблем е, че няма много примери на съвременни имуществени права, възникнали доброволно и мирно в резултат на преговори. Начинът, по който обичайните имуществени права биват измествани от съвременните, е по-скоро насилствен, включително свързан с откровена принуда и измами.[33] Така обичайните права на традиционните териториални общности биват погазени от корпоративния глобализъм - отново с оправданието за извличане на максимални печалби. Под предлог за постигане на максимална икономическа ефективност се посяга на местните ресурси на локалните общности, които биват хищнически експлоатирани, замърсявани, е нерядко и напълно унищожавани.
Съпротивата на териториалнит общности
С настъпването на новото хилядолетие се забелязва все по-голяма мобилизация и организираност на териториалните общности в отстояването на техните местни права, интереси и собственост върху локалните ресурси. Предизвикателството към властовата връзка между корпорациите и държавата, кара изключително много хора да се противопоставят на кризата на демокрацията, която се крие зад всичко това и позволява на международните компании сами да пишат законите, под чието ръководство работят – както на общинско и държавно, така и на наддържавно равнище.
И така, съществуват три цивилизационни модела, които се борят за да осигурят просперитет, успех, власт и сигурност на своите структури. Първият е глобализмът, налагащ на света ортодоксалния неолиберализъм и индивидуализъм, в полза на световния финансов елит и защитата на неговите интереси (Частната власт). Вторият е етатизмът, защитаващ постулатите на Вестфалската концепция и работещ за националната сигурност и в интерес най-вече на елита на отделните държави (Държавната власт). Третият модел е конструктивизъм (комюнитивизъм), работещ за социеталната сигурност, т.е. за сигурността на населението, живеещо върху определена, локална територия и формиращо на нея свое уникално общество със собствена Местна власт, която да го защитава, като най-голямото такова общество е нацията.
Налице е непрекъснат конфликт и конкуренция между тези три цивилизационни модела (мирогледа). Най-остро е противопоставянето по оста: национална сигурност + социетална сигурност, срещу сигурност за Частната власт. Често срещан вариант е и: Частна власт + Държавна власт срещу интересите на обществото и в защита на инвеститорски интереси – глобални или регионални.
Основен фактор за моделирането на международните отношения в съвременността е глобализмът. Корпоративният глобализъм представлява завършена нова идеология, стремяща се да оспори съществуващия световен ред, базиран на принципите на националната държава, като суверен на територията и народа, който, чрез своите институции, е генератор, носител и изразител на властта. Това са принципи, заложени още от Вестфалската система. Целта на глобалистката доктрина е властта да бъде „приватизирана” и от публична да се превърне в частна власт, упражнявана в интерес само на най-богатите - около 1% от населението на света.
Идеологията на глобализма прокламира повсеместното и задължително установяване на либерално-пазарна икономика. Всички социално-икономически системи с превес на социалната или националната справедливост следва да бъдат сринати и да се трансформират в общества с абсолютно свободен за спекулации пазар. Пазарният неолиберализъм се превръща в икономическата доминанта, направлявана от световните банкери. Вече над трийсет години този пазарен фундаментализъм налага на мнозинството правителства по света догмата за строги икономии по отношение на собственото население, като тези рестрикции на локално ниво нерядко водят до трагични за обществото резултати. „От друга страна, това са същите три десетилетия, през които почти всяко правителство по света постепенно унищожаваше жизнеността и устойчивостта на публичната сфера. Именно това пренебрежение отново и отново превръща природните бедствия в не-естествени катастрофи. Бури нахлуват през занемарени диги. Проливни дъждове препълват и преливат през остарели канализационни системи. Горски пожари бушуват безконтролно поради липса на работници и оборудване, за да бъдат потушени (в Гърция пожарните команди не могат да си позволят резервни гуми за камионите, с които гасят огнената стихия в горските райони). Службите за спешна помощ бездействат дни наред след мощен ураган. Зле поддържани мостове и тунели рухват под допълнителния натиск.[34]
Суверенитетът върху територията също следва да бъде премахнет, като за целта националните държави биват ерозирани така, че собствеността върху територията и нейните ресурси да се озове в ръцете на Частната власт.
Заграбването на местните ресурси също представлява директен удар срещу интересите на традиционните локални общности.
Както вече посочих, Частната власт първоначално нанася удар срещу Държавната власт. Характерна съвременна изява на корпоративния глобализъм е атаката срещу границите на националните държави. Презумпцията за ненарушимост на граници и национални територии остава в миналото, т.е. в ерата на Двуполюсния свят. На практика, атаката срещу границите на суверенните държави е директна атака срещу техния суверенитет. Основна роля тук имат мигрантите, които по различни причини са били принудени да напуснат своите страни. Инспирираната отвън и внимателно насочвана многомилионната армия от мигранти/бежанци има за задача да ерозира държавни граници, национални територии и суверенитети и върху отломките на старите общества да бъде изградено новото „Отворено общество“, свободно за движението и манипулациите на корпоративния сектор. Неглижирането на държавните граници води до ситуация, когато движението на капитали, трудови ресурси, стоки и културни ценности излиза извън контрола на държавите. Все по-трудно може да бъде контролирана активността на Транснационалните корпорации (ТНК), чиято мощ вече надхвърля тази на правителствата на държавите, в които те действат. Глобализираният пазар и спекулативният капитал търсят пряк и неконтролиран контакт с потребителите. Другият проблем на прозрачните граници е че борбата с незаконното движение на хора - мигрантските вълни, наркотрафика, тероризма и трансграничната организирана престъпност, става все по-трудна.
Територията на държавата обаче, представлява сбор от териториите на местните общности от хора, представлявани от своята Местна власт. Територията на всяка териториална единица (община, област, регион, пък и на цялата държава), най-напред трябва да бъде достатъчна, за да осигури спокойния живот на населението. На следващо място, съответната територия, земята с нейните природни дадености и развитието и от хората, трябва да осигурява възможности за пълноценно задоволяване на потребностите от хранителни стоки“.[35] Формирането на народностна общност под влияние на териториална и културна близост, общ икономически живот, обща или близка историческа основа, ценностна система и манталитет, език и т.н., е основен фактор за интеграцията на обществото в държавата. Определеността на територията на кметството, общината, областта и държавата е фактор, лимитиращ относително постоянния състав на населението и, оттук, самата възможност за по-висока административна и политическа организираност на човешката активност и дейност, на нейната сигурност и просперитет“.[36]
Атаката срещу териториалния суверенитет е и атака срещу традиционните териториални общества, които трябва да бъдат наводнени с нови хора, чужди на местната цивилизация, религия, нрави и обичаи. Целта е смесване на различни етноси в единна „биомаса”, в която е по-лесно да се насаждат глобалистичните „ценности“. Такова привнасяне на пришълци се превръща в огромна заплаха за идентичността и демографската сигурност на локалното общество.
Психологическата привързаност на личността и на традиционната локална общност към дадена територия, която осигурява поминък, социална защита и чувство за принадлежност и сигурност, е сред основните препятствия, които корпоративният глобализъм се стреми да елиминира.
Традиционнте човешки общности са решени да защитават докрай своята територия и ресурси. Именно с това е свързана огромната, макар и често подценявана, роля, която локалните общности могат да играят в глобален аспект, твърдо защитавайки своите местни интереси. Противопоставянето на негативните тенденции и балансирането на процесите трябва да се търси чрез защитата на интересите и правата на обществото. С други думи, въпросът не е просто, че има множество непрозрачни финансови манипулации и неприемлива алчност. По важна е загубата на идеите за комунални услуги, стабилност и реален растеж. Имаме възможност да изградим по-усъвършенстван вид благосъстояние на основата на балансирани социални, екологични и пазарни нужди.[37]
Националните интереси
От държавна гледна точка, националните интереси са потребностите на държавата и нацията за гарантиране на националната сигурност. От обществена гледна точка, националните интереси са официално изразените, осъзнати, обективни потребности на обществото, произтичащи от националните ценности и насочени към съхранение, създаване или постигане на благоприятни условия за неговото стабилно съществуване и устойчиво, прогресивно развитие. Тук, в отстояването на демокрацията и правата на традиционната локална общност оганично се вписва разбирането на учените от Копенхагенската школа за социеталната сигурност. Тя „се отнася най-вече до идентичността, до способността на даден народ да поддържа своята култура, своите институции и начина си на живот”. Ако нацията е дефинирана чрез своята идентичност (етнос, религия, език, кръвна връзка, култура), за нея е приложимо изследването на социеталната сигурност, доколкото лесно се конструира общност „ние”, която може да се чувства застрашена именно като общност“[38]. Индивидът, домакинството, локалната общност и нацията живеят и се развиват на определена територия, те зависят от нея и на нея търсят сигурност за животта и имуществото си, както и за своето подрастващо поколение. Хората с техните човешки общности се раждат, функционират и умират на определена територия.[39] Тя е природната база за живота, дейността и смъртта им. Хората, живеещи на определена територия, се грижат за нея, за нейното облагородяване и опазване, за осигуряване на по-висока организираност в живота на индивидите и човешките общности. Определеността на територията чрез населеното място позволява гражданската и политическа идентификация на личността. От този обективен факт произтича зависимостта на човека от конкретното място, където той взаимодейства с природата и с останалите индивиди.[40] Освен човек с име и други лични качества, индивидът е жител на своето населено място, а като жител на населено място в конкретната община, област и държава, той става техен гражданин, субект и обект на обществения живот, реда и сигурността в тях. В рамките на демократичната традиция самоуправлението се възприема като принцип на упражняване на властта, произтичаща от народа. Този принцип за упражняване на властта касае установяването на правила за взаимоотношения между различните нива на властта в държавата. От изложеното дотук става ясно, че вариантите за дефиниране на Местната власт се отнасят за демократичен модел на държавно устройство, а като структуроопределяща характеристика на локалните единици се явява местното самоуправление. Посредством своите принципи, то предоставя на локалната общност право на самостоятелност в сферата на местни компетенции в рамките на държавната структура. „Ако погледнем собствената си история, ще видим, че промените, които водят до най-големи различия, най-често са локални. Общественото образование, задължителното посещаване на училище, питейната вода, канализацията, законите за детския труд, по-високите заплати за възрастните - всичко това и още много неща са, по същество, локални и, понякога, национални. Това са основите на благополучието на средната класа“.[41] Казано по друг начин, Местната власт е призвана първа да удовлетвори всички нужди на традиционното териториално общество - от благополучие до спокоен живот и сигурност. „За мнозина правото да защитиш водоизточника на една общност от опасност е същността на правото на самоопределение. Тайното споразумение между корпорации и държава се оказа толкова нагло, че сякаш на общностите, които стоят на пътя на тези проекти, се гледа като на „теренни препятствия“ – тази грозна фраза, с която добивните индустрии наричат „непотребната земя“, която трябва да се отстрани, за да се стигне до битумни пясъци или минерални залежи. Също като дърветата, пръстта, камъните и глината, изравяни, мачкани и трупани на купчини от индустриалните машини, и демокрацията бива разкъсвана, мачкана и отстранявана, за да се направи път на булдозерите“.[42]
В контекста на посочените по-горе противоборства, ясно изпъква огромната роля, която може да играе локалната човешка общност. Взела на въоръжение актуалната „Концепция за устойчиво развитие“, Местната власт, дори по-успешно от Държавната, може да се изправи срещу аспирациите на Частната власт на местна почва и да защити както местните ресурси, така и жизнените интереси на местната общност.
Устойчивото развитие
Както вече споменах, съществен компонент на социеталната сигурност е доктрината за устойчиво развитие. Най-често употребяваната дефиниция за „устойчиво развитие“ дава Лестър Браун, основателят на Worldwatch Institute. Тя е публикувана в доклада „Нашето общо бъдеще“ на комисията „Брундтланд“: „Устойчиво развитие е развитието, което задоволява нуждите на настояшето без да застрашава възможностите на бъдещите поколения да покриват нуждите си.“[43] Основите на философията за устойчиво развитие са заложени още през 1972 на Световната конференция по околната среда в Стокхолм. През 1983 ООН създава Световна комисия по околната среда и развитието, председателствана от Гру Харлем Брундтланд - тогава министър-председател на Швеция. Четири години по-късно Комисията публикува доклад, наречен „Нашето общо бъдеще,“[44] в който 22 международни експерти алармират световната общност за проблемите, които я очакват в бъдеще, вследствие на нарушената хармония между човека и природата.
Именно в тази връзка може да се твърди, че Концепцията за устойчиво развитие пасва най-добре именно на местно ниво. Тя е доразвита и приета от ООН през 1992. Тласък в тази насока дават Срещата на високо равнище по проблемите на Земята, проведена през 1992 в Рио де Жанейро, и нейният основен документ от 310 страници.[45] В него се потвърждава тезата, че устойчивото развитие е „развитие задоволяващо потребностите сега, но без да се поставят под заплаха възможностите за задоволяване на потребностите на бъдещите поколения“.[46] През май 2001 Стокхолмската конвенция срещу устойчивите органични заместители е добавена към бавно нарастващия набор от международни споразумения, в чийто център е общественото благо, а не просто икономиката.[47] Тук, като екзистенциално важна част от социеталната сигурност, се включва и екологичната сигурност на планетата и надеждата на нейното население за оцеляване и бъдещ просперитет.
Спекулативните инвеститори са в първите редици на противниците на локалните авторитети (понякога, последните са и национални, като Виктор Орбан в Унгария например), говорещи от името на съществуващата ярка нужда от местна привързаност. Такова поведение е естествено, предвид разглежданите противостояния. „Господарите на света” ще отстояват индивидуалистичните си позиции. Корпоративното търсене на природни ресурси ще става все по-хищническо и по насилствено. Но най-разтърсващото в народните бунтове срещу добива на тези ресурси беше грубото осъзнаване, че повечето общности, очевидно са лишени от тази власт и, че външни сили - едно далечно централизирано правителство, работещо рамо до рамо с транснационални компании - подлагат местните жители на огромни рискове по отношение на тяхното здраве и сигурност, включително заобикаляйки локалните закони.[48]
Усилията, максимално ефективно да се използват възможностите на собствената територия, на националното геопространство, на земята, на всичко в нея и върху нея трябва да гарантират просперитет, стабилност и сигурност на традиционните териториални общности. Ако зависимостта от фактори като климатичните промени, трансграничното замърсяване и киселинните дъждове е въпрос на международни договорености, замърсяването на локалната територия и водоеми и борбата с него е на първо място задача на Местната власт, с която тя трябва да се справя безкомпромисно и ефикасно. Победата на локалната общност на референдума в Добруджа срещу газовите „инвеститори“ доказва, че този подход може да се окаже правилния начин за отстояване на местните интереси. Тази битка вече се води навсякъде по света от огромен брой традиционни локални общности. Примерите са безброй. В Гърция, на Халкидики, битката се води за Скурийската гора не само от локалните общности на селца като Йерисон, но се подкрепя и от хора, идващи от цялата страна за да се опълчат срещу плановете на канадската минна компания „Елдорадо голд“, планирала да изсече голяма част от гората за да изгради голяма открита мина и подземна мина за добив на злато и мед. Териториалната общност на румънското село Пунгещи застава в открит конфликт с „Шеврон“ и плановете и да започне изграждането на първия в страната кладенец за добив на шистов газ.
Когато общностите във Франция откриват, че земята им е отдадена под наем на газова компания за нещо, наречено „фракинг“ – неизвестна до тогава практика в Европа, те се свързват с френскоезични активисти в Квебек, успели да постигнат налагане на мораториум върху тази практика. В резултат, през 2011 Франция стана първата страна, наложила общонационална забрана за фракинг.[49] България успя да се възползва от този тренд и също наложи общонационален мораториум срещу тази индустрия на българска територия.
В световен мащаб има и множество примери, когато централната власт си сътрудничи с локалните общности. Тези примери показват, че когато правителствата внедряват програми и поставят в основата на политиките си цели, различни от монополната печалба, резултатът е синергичен ефект от икономически успехи, както за държавата, така и за локалните общности. В Германия и Дания например, се насърчават малките некорпоративни играчи да станат доставчици на възобновяема енергия – ферми, общини и стотици новосформирани кооперативи. Те не само че произвеждат енергия, но и могат да генерират приходи за своите общини, като я продават. Мерките децентрализират не само електроенергийния сектор, но и политическата власт и богатството.
Последният пример може да се окаже показателен и вдъхновяващ за Местната власт у нас, понеже липсата на финансова децентрализация в България прави общините зависими от централната Държавна власт. Силната зависимост се обяснява с подчинеността на централния бюджет, защото там се събират всички данъци, част от които впоследствие се преразпределят към общините под формата на субсидии и други финансови механизми. Тези практики са в пряко противоречие с приетите в Европа норми и принципи като субсидиарността и локалната финансова независимост.
Местната власт е власт на местната общност от хора, защото населението я избира за защита на своите права, интереси и сигурност. Сигурността на локалния човешки социум има собствени специфични нужди от защита, като най-силно засегната от домогванията на Частната власт към общинските имоти и наследство. Локалната общност, обаче, заедно със своята Местна власт, може да бъде и най-непримирима в отстояването на собствените права и интереси, именно поради посочените по-горе причини. Нито отделният човек, нито локалната човешка общност ще останат безучастни пред перспективата, пришълци, защитавани от силите на неолибералния ортодоксализъм[50], да разрушат тяхното местообитание и природната им среда. „Когато се бориш за идентичност, култура, любимо място, които хората са решени да предадат на внуците си и за които техните предци може да са заплатили с огромни жертви, компаниите не могат да предложат нищо като разменна монета. Никакво обещание за сигурност не върши работа; никакъв подкуп не е достатъчно голям.“[51] Джон Стюарт Мил определя сигурността като „интерес от висш порядък, задължаващ към защита на това, което е необходимо за благосъстоянието на гражданите на държавата“. Еволюционно и исторически възникнала, необходимостта от сигурност е вид право и задължение на всеки човек към семейството, етническата и религиозна общност, нацията и, най-мащабно погледнато, към собствената му цивилизация. Следователно, когато се изследват въпросите, касаещи осмислянето на сигурността като необходимост, би било целесъобразно да се използва терминът „защита“ (защита са задълженията на индивида към обществото и институциите да им съдейства за съвместно оцеляване и проспериране) и свързаните предимно с него основни човешки мотивации – лоялност и ангажираност.“[52]
Думата „Община“ в българското съзнание, никога не е била свързвана само с обозначаването на вид административно-териториална единица, тя винаги е символизирала и начин на живот. Поместни общини по българските земи е имало и, когато българската държава временно е преставала да съществува. Затова именно на „местна почва“ – на терена на дадената община, започва търсенето на сигурност за населението, живеещо на нейната територия. Тук, на общинско ниво, се усещат най-болезнено външните влияния, аспирации и заплахи и затова именно оттук започва съпротивата срещу тях (например, срещу добива на газ в Добруджа, община Генерал Тошево, довела до успешен референдум, или протестите срещу кариери за добив на инертни материали в много общини или пък за реексплоатация на подземни мини край Велинград и др.).
Заключение
Трийсет години след централизираното му налагане, новият глобален ред на олигархичните елити е разклатен и това обстоятелство до голяма степен се дължи на осъзнаването на човешкия социум, като фактор, и на ролята на неговите локални общности, като движеща сила на промените в полза на хората, които вече отказват да му се подчиняват. Вертикалната система на управление среща все по-сериозна конкуренция в лицето на хоризонталната. Съвременният социум предпочита по-малки и по-близки до обществото местни структури, обслужващи конкретни локални интереси на хората. Именно в това се състои силата на Местната власт, която обслужва нуждите на традиционните териториални общества. Все повече локални общности са склонни да отхвърлят държавният и наддържавен диктат в името на работата на местна почва, в буквалния смисъл на думата. Глобалните и централните структури все по-силно изпитват върху себе си недоволството на хората, които вече не се чувстват обвързани и длъжни да се съобразяват с далечни и чужди на тяхното битие и потребности интереси. Те все по-ясно осъзнават, че тези глобални и централизирани системи целят придобиването на активи за себе си и за своите алчни олигархични елити.
Борбата с глобалните и държавните олигархични елити се подхваща от все повече локални общности по света. Все повече традиционни териториални общества осъзнават, че това е техният шанс за оцеляване и просперитет. Ролята на локалната общност като прогресивен фактор е неподозирано голяма и засега недооценена. Тя може, и вече в много случаи успява много мощно и успешно да се бори за своите интереси и по този начин да участва и в глобален аспект в мирогледното противостоене и борба за ресурси, чист въздух, земя и вода.
Бележки:
*Авторът е доктор по национална сигурност от Академията на МВР, член на Българското геополитическо дружество
[2] От френското ‘’laissez-faire’’- стопанска среда където пазарните отношения между икономическите субекти не са под държавна опека и са свободни от регулации и държавна интервенция с мерки като регулирани цени, държавни монополи, целеви субсидии, специални данъци и пр.
[3] Чомски, Н., Кой управлява света ?, „БАРД“, С., 2016 г., с.10-11, с. 344-345
[4] Йончев, Д., Равнища на сигурност, Нов български университет, С., 2008 г., с. 34.
[5] Walfers, A., National Security as an ambiguous symbol. Political Science Quorterly, Vol. LXVІІ, decembre, 1952, N 4
[6] Фукуяма., Ф. Произход на политическия ред. От предисторическите времена до Френската революция, „Изток-Запад“, С., 2015, с. 327
[7] Фукуяма., Ф. Произход на политическия ред. От предисторическите времена до Френската революция, „Изток-Запад“, С., 2015, с. 311-313
[8] Mann, M., The Sources of Social Power, Vol. 1: A History of Power from the Beginning to AD 1760, (Cambridge: Cambridge University Press, 1986) pp. 453-455
[9] Миловзоров А. сп. Геополитика, бр. 4, 2015 г., Европа превращается в сепаратистский рай // http://www.utro.ru/articles/2008/03/13/723052.shtml.
[10] Атали, Ж., Линии на хоризонта, сп. Социологически проблеми, бр.23, С., 1991 г., с. 118 – 130
[11] Чомски, Н., Кой управлява света, БАРД, 2016 г. с. 10, 214, 234, 344 – 345
[12] Петров, Н., Национална сигурност, Г.С. Раковски, Я., 2017 г., с. 85
[13] Фукуяма, Ф., Краят на историята и последният човек, Обсидиан, С., 1993.
[14] Дракър, П.Ф., Ефективното управление, Изд. „Класика и стил“ ООД, С., 2002, с. 107
[15] Сол, Дж. Р., Крахът на глобализма и повторното изобретяване на света, Кралица Маб, С., 2009, с. 96
[16] Петров, Н., Национална сигурност, Г.С. Раковски, Я., 2017, с. 84, с. 90
[17] Стойков, С., В. Василев, О. Чорбаджийска, Необходимост от развиване на образователен капацитет на човешките ресурси в сферата на сигурността, Югоизточна Европа: новите заплахи пред регионалната сигурност, НБУ, С., 2016, с. 453
[18] Клайн, Н., Шоковата доктрина, С., Изток—Запад, 2011, с. 27, 378
[19] Клайн, Н., Огради и прозорци. Битката против новия световен ред, С., Изток-Запад, 2004, с.15
[20] Сол. Дж. Р., Крахът на глобализма и повторното изобретяване на света, Кралица Маб, С., 2009, с. 94
[21] Семов, М., Политология, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 1993, с. 22-24
[22] Buzan, Barry, Ole Wæver, Jaap de Wilde. Security: A New Framework for Analysis. Boulder Cо: Lynne Rienner Publishers, 1998, рр. 23-24
[23] Wæver, Ole at al. Identity, Migration and the New Security Agenda in Europe. London: Routledge, 1993, p. 23
[24] Слатински, Н., Петте нива на сигурността, Военно издателство ЕООД, С., 2019, с. 48
[25] Ole Waever, Barry Buzan, Morten Kelstrup and Pierre Lemaitre (1993), Identity, Migration and the New Security Agenda in Europe, London, Pinter Publishers Ltd.
[26] Билегт Баянмунх Бор Санджа, Социеталната сигурност – ключов аспект на сигурността в ЕС, https://ejournal.vfu.bg/bg/pdfs/%D0%A1%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0%20%D1%81%D0%B8%D0%B3%D1%83%D1%80%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82.pdf
[27] Проданов, Н., Правни основи на организацията и управлението на националната сигурност, Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, Ш., 2008, с. 210
[28] Речник на думите в българския език, Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
[29] Чомски, Н., Кой управлява света, БАРД, С., 2016, с. 233
[30] Блекстоун, У., Великата харта и горската харта, The Great Charter and the Charter of the Forest, Оксфорд, 1759, собств. на Британската библиотека(по Чомски, Н., Кой управлява света, БАРД, С., 2016, с. 233)
[31] Чомски, Н., Кой управлява света, БАРД, 2016, с. 130
[32] Хардин, Г., Трагедията на общите права, The Tragedy of the Commons, сп. Сайънс, № 3859, 13 декември, 1968, цитат по Н. Чомски, Кой управлява света, БАРД, 2016, с. 132
[33] Фукуяма., Ф. Произход на политическия ред. От предисторическите времена до Френската революция, „Изток-Запад“, С., 2015, с. 91
[34] Клайн, Н., Това променя всичко, С., Изток—Запад, 2016, с. 141-142
[35] Гъргоров, З., Икономика и пазар, ЮЗУ „Н. Рилски“, Благоевград, 2005.
[36] Величков, Ив., Сигурността в административно-териториалните единици, Екопринт, С., 2006., с. 105
[37] Сол, Дж. Р., Крахът на глобализма и повторното изобретяване на света, Кралица Маб, С., 2009.,
с. 346, 350
[38] Buzan, Barry, Ole Wæver, Jaap de Wilde. Security: A New Framework for Analysis. Boulder Cо: Lynne Rienner Publishers, 1998, рр. 119—120.
[39] Генешки, М.,Л. Георгиев, Регионална икономика, ЛИА, С., 1995; Генешки, М., Регионална икономика, С., 2000.,; Георгиев, Л., Регионална икономика, С., 1998.
[40] Каракашев, Х. и колектив, Учебник по геодемография и регионален пазар на труда, УНСС, С., 2002.
[41] Сол, Дж. Р., Крахът на глобализма и повторното изобретяване на света, Кралица Маб, С., 2009, с. 312
[42] Клайн, Н., Това променя всичко, С., Изток—Запад, 2016, с. 452, 455
[43] Браун, Лестър Р., Състоянието на планетата. Доклад на института Уърлдуоч за напредъка към устойчиво общество, С., 1995, с. 25
[44] Нашето общо бъдеще. Доклад на Международната комисия по опазване на околната среда и развитие. С., 1989.
[45] Дневен ред на ХХІ век: Програма за действие на ООН., Рио де Жанейро, Бразилия, 12-14 юни 1992.
[46] Конференция на ООН „Обкръжаваща среда и развитие“, Рио де Жанейро, Бразилия, 12-14 юни 1992.
[47] Сол, Дж. Р., Крахът на глобализма и повторното изобретяване на света, Кралица Маб, С., 2009, с. 191
[48] Клайн, Н., Това променя всичко, С., Изток—Запад, 2016, с. 453
[49] Клайн, Н., Това променя всичко, С., Изток—Запад, 2016, с. 384, 401
[50][50]
[51] Клайн, Н., Това променя всичко, С., Изток—Запад, 2016, с. 430
[52] Вж. Величков, Ив., Сигурността в административно-териториалните единици, Екопринт, С., 2006., с.30
