Известният френски геополитик Паскал Бонифас е роден през 1956 в Париж. Завършва лицея "Сент Екзюпери", а след това Университета Париж ХІІІ и Института за политически изследвания във френската столица. През 1985 защитава докторат по публично право. Оттогава насам издава и годишника L'Année stratégique, а през 1991 създава списанието La Revue internationale et stratégique. През 1996 Бонифас лансира концепцията си за характера на съвременните войни, които според него все по-рядко са "войни с цел завюване", а в повечето случаи са "войни за отделяне". От 1997 насам работи в областта на стратегическите и дипломатически аспекти на спорта и създава нова област на геополитическата наука - "геополитика на спорта". В периода 2001-2005 е съветник в ООН, а от 1998-2004 е административен директор на Института за висши изследвания в сферата на националната отбрана (IHEDN). През 1986-1988 е съветник на парламентарната група на Социалистическата партия, а в периода 1988-1992 е съветник на министрите на отбраната Жан Пиер Шевенман и Пиер Жокс.
През 1990 Паскал Бонифас създава Института за международни и стратегически отношения (IRIS) чиито директор е до днес. IRIS e единствения френски "мозъчен център", влязал в класацията на глобалните "think tank" институти. Бонифас е автор на десетки книги, включително на преведената у нас "Съвременната геополитика: основните разделителни линии".
Интервюто с д-р Паскал Бонифас публикуваме с любезното съдействие на IPG.
- Както изглежда, френският президент Еманюел Макрон се ангажира с ролята на външнополитически лидер на Европа. Какви цели преследва той, според вас, в сферата на външната политика и политиката за сигурност?
- Желанието на Еманюел Макрон е постигането на европейска стратегическа автономия и това е очевидно. По този начин се опитва да лансира нова версия на добре известния проект, подкрепян навремето от Дьо Гол и Митеран, чиито привърженик е и той, самият. Следва да отбележа обаче, че идеята за стратегическа автономия на Европа не е насочена против Съединените щати. Същността и е да бъде преодоляна зависимостта, чиито исторически корени (студената война и заплахата, породена от военното превъзходство на Съветския съюз) вече не съществуват. Навиците от онова време обаче са все още живи и в условията на новата реалност. Постигането на подобна европейска стратегическа автономия дълго време беше невъзможно поради слабостта на Европа, която е в руини след края на Втората световна война. Става дума за съюзнически връзки със Съединените щати, а не за послушното съобразяване с тяхната воля и желания. Необходимостта от такава автономия е по-голяма от когато и да било, предвид сегашната позиция на Доналд Тръмп, който систематично изпраща негативни сигнали към европейците, включително представяйки Европейския съюз като враг на Америка.
- Дали Макрон наистина си поставя за цел смекчаване на санкциите срещу Русия и се стреми към по-миролюбива позиция, като цяло?
- Нашите отношения с Русия не могат да си останат такива, каквито са в момента. Изглежда парадоксално, но днес отношенията ни с Москва са по-лоши, отколкото по времето на Съветския съюз. Имаме сериозни разногласия с Русия по отношение на Сирия и Украйна. Но по иранския проблем нашите позиции съвпадат с тези на Москва. Струва ли си обаче, вечно да поддържаме санкциите, ако наистина се стремим да постигнем прогрес? Лично аз смятам (разбира се, в Елисейския дворец или във Външното министерство никой не би го потвърдил официално), че от чисто логична гледна точка, изглежда парадоксално налагането на санкции срещу Русия заради присъединяването на Крим и паралелната липса на санкции срещу Съединените щати, както и срещу Великобритания, заради войната в Ирак през 2003, която също беше нелeгитимна и доведе до далеч по-катастрофални стратегически последици.
Не е в наш интерес да тласкаме Русия в обятията на Китай. В края на Втората световна война, ние не признахме присъединяването на балтийските държави към СССР. Това обаче не ни попречи да иницираме политиката на разведряване спрямо Съветския съюз. Не можем да поставяме нормализацията на отношенията ни с Русия в зависимост от връщането на Крим в състава на Украйна, още повече, че самото население на Крим не го желае. Новият украински президент дава сигнали, че е склонен на диалог с Русия, а тя - на свой ред - следва да положи усилия за намаляване на напрежението в Източна Украйна и създаване на възможности за пълната реализация на Споразуменията от Минск.
- Как оценявате интересите на Франция, съпоставяйки ги с тези на федералното правителство в Берлин и съществува ли възможност за колизия между тях?
- Разминават се мненията ни по редица въпроси, в които двете страни са конкуренти. Като цяло обаче, т.е. на глобално равнище, нашите интереси не само са съвместими, но и съвпадат. Френският проект за европейска стратегическа автономия би бил невъзможен без една силна и дееспособна Германия. В настоящия момент Германия, която се ръководи от загрижеността за собствените си пласментни пазари, заема сдържана позиция в отношенията с Доналд Тръмп, макар че - в сравнение с Еманюел Макрон - той се държи много по-грубо и нетактично с Ангела Меркел. Германско-френският тандем продължава да е основната движеща сила на европейската интеграция. И макар че в обединена Европа, включваща днес 28 или 27 отделни държави, той не разполага със същото влияние, както в Европа на 12-те, представата, че Франция би трябвало да е заинтересована от отслабването на Германия отдавна е преодоляна - още по времето на Дьо Гол и Митеран. Необходимо е да работим заедно за да защитим мултилатералния подход, който в момента изглежда силно застрашен, и да съдействаме за неговото развитие.
- Към каква стратегия се предържа правителството на Франция по отношение на Съединените щати и, дали Макрон не се стреми да се наложи като основния опонент на Доналд Тръмп?
- Като цяло, позицията на Емонюел Макрон по отношение на Тръмп може да се характеризира по следния начин: Тръмп е президент на Съединените щати и ни се налага да се примирим с този факт, дори ако това ни е неприятно. Затова е необходимо, по възможност, да минимизираме вредите и да осигурим максимално широко пространство за да си гарантираме свобода на действие. Самият Макрон първоначално се опита - мобилизирайки целия си чар - да убеди Тръмп да промени мнението си. Тези му опити обаче не се увенчаха с успех. Затова в момента той се опитва по-скоро да неутрализира способността на Тръмп да нанася вреди и, паралелно с това, да продължи настъпателната си тактика, основана на личната симпатия между двамата. За разлика от него, Тръмп използва не толкова психологически, колкото геополитически средства. Макрон се опитва да го омиротвори с всички възможни средства, включително с открито ласкателство, но по определени въпроси се налага да се прояви твърдост и разногласията да бъдат ясно обозначени. За целта Франция се нуждае от партньори и, на първо място, от подкрепата на Германия. Остава да се надяваме, че новото правителство на Италия ще съумее да стане по-дееспособно, както и, че Испания отново ще започне да упражнява своето формиращо влияние.
- В тази връзка, как оценявате последната засега среща на Г-7, провела се в Биариц през август 2019 и доколко оправдан изглежда днес този формат? Смятате ли, че на тази среща беше постигнат някакъв конкретен прогрес?
- В сравнение с катастрофалните настроения, преобладаващи в навечерието на миналогодишната среща на "голямата седморка", самата среща се оказа ползотворна. Естествено, в определени граници. Беше постигнато например известно намаляване на напрежението във връзка с Иран, а в центъра на вниманието се оказаха гигантските горски пожари в Амазония. Истината е, че дипломацията не носи незабавни и запомнящи се резултати, а по-скоро действа в дългосрочна перспектива. Добре известно е, че "голямата седморка" загуби предишното си значение, а западният свят, на който се основава, вече не е толкова могъщ, както някога. И все пак, не може да се твърди, че в съвременния свят се полагат кой знае какви дипломатически усилия. В този смисъл подобни срещи винаги са полезни.
