Възможно ли е европейското "ядрено сдържане"

По-късно през същото десетилетие редица държави повдигнаха въпроса за възможността бъдещият Договор за неразпространение на ядрените оръжия (влязъл в сила през 1970) да запази възможността за европейска ядрена отбрана. В началото на 70-те Бон се консултира с Париж относно шансовете за евентуална сделка между двете страни - френска ядрена защита, срещу германски финансов принос. През 90-те години, когато беше създаден Европейският съюз (ЕС), Франция декларира, че е отворена за консултации между страните членки относно проблемите на ядреното сдържане.

Дебатът по темата се върти около два основни аргумента. Единията касае надеждността на американските ядрени гаранции за членовете на НАТО на континента. Както е известно, Вашингтон осигурява "ядрен чадър" над Европа посредством ядреното "разполагане" (американските ядрени бомби в Европа) и ядреното "споделяне" (военновъздушните сили на някои европейски държави са подготвени да носят такива бомби в случай на война) в рамките на алианса. Вторият, макар и свързан с първия, аргумент е, че ЕС би трябвало да е по-независим от Вашингтон и да формира собствена идентичност в сферата на сигурността.

Повече от 20 години след последната френска инициатива, този въпрос остава до голяма степен нерешен. До известна степен, вината за това е на самите французи: инициираната от тях през 1995-1996 европейска дискусия за ядреното сдържане съвпадна с последната им серия от ядрени опити, предизвикала острите критики на мнозина от техните европейски партньори. Париж си взе поука и се отказа от всякакви по-нататъшни опити да лансира сериозни инициативи в тази сфера. Отсъствието на Франция от Групата за ядрено планиране на НАТО (NPG), пораждащо определени подозрения у останалите европейски членове на алианса, съще не беше от полза за това - докато общото сдържане, осъществявано от НАТО, изглеждаше солидно, никой не се интересуваше сериозно от отделна, чисто европейска дискусия относно ядреното сдържане, нито пък имаше желание "да клати лодката", прокарвайки някакви алтернативни решения. Освен това, някои се опасяваха, че ядреният дебат в ЕС ще усложни задачата за изграждане на общ конвенционален военен потенциал.

Днес обаче, контекстът е различен. И, ако се опитаме да представим въпроса за ядреното сдържане като зависим от търсенето и предлагането, нещата се променят и в двете посоки.

- По отношение на търсенето, възходът на Русия и стремежът и да възстанови статута си на велика сила със собствена сфера на влияние, провокира определен интерес в (Източна)Еврота относно средствата за гарантиране на собствената териториална цялост. Това се отнася не само за онези държави, които влязоха в НАТО през последните години на ХХ век (като Полша и балтийските държави), но и за някои членове на ЕС, които не са част от НАТО (Финландия и Швеция) и не могат да разчитат на официалните американски гаранции, но се опасяват от руския възход. Прекратяването на Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обсег (INF), както и несигурността относно бъдещето на иранската ядрена програма, напрежението в Южна Азия и прогресът на Северна Корея в ядрената сфера, допълнително стимулират ЕС да се върне към темата за европейското ядрено сдържане.

- По отношение на предлагането, съмненията относно надеждността на американските гаранции към Европа никога не са били толкова силни както по време на сегашната администрация във Вашингтон. Бруталните публикации на Доналд Тръмп в Туитър, неговият "език на тялото" и провежданата от американския президент политика са без прецедент в трансатлантическите отношения. Това кара мнозина в Европа и особено в Германия да поставят въпроса, доколко е разумно да се разчита единствено на защитата от страна на САЩ.

Успоредно с това, ЕС консолидира своята идентичност в сферата на сигурността и отбраната, последством Договора от Лисабон (2009), а по-късно предприе и нови стъпки в тази посока, които бяха улеснени от перспективата за Брекзит. Пак през 2009 Франция се върна във военната структура на НАТО, което успокои подозренията на някои от нейните партньори относно евентуално намерение на Париж да създаде отделна европейска структура в сферата на сигурността, която да се конкурира с НАТО. Интересно е, че докато през 90-те години французите лидираха в европейския ядрен дебат, сега повече се чува гласът на Германия.

Тоест, изглежда, че е дошло време отново да бъде поставен въпросът за ядрения аспект на активността на ЕС за гарантиране сигурността на Стария континент. Настоящата статия ще се опита да разсее онова интелектуално и политическо объркване, което обикновено възниква, когато става въпрос за "европейската сдържане" и което е породено от наличието на множество сценарии - от акцента върху "европейската роля" на френските (и, евентуално, британските) ядрени сили до създаването на "общ европейски ядрен потенциал (бомба)", като понякога тук се включва и създаването на германска ядрена програма. Разбира се, не всички от тях са реалистични. Тук много неща зависят от една важна променлива: дали сегашните ядрени ангажименти на НАТО ще продължат да съществуват? Ето защо, ще разделя настоящата статия на две части, като в първата ще се опитам да покажа, какво би могло да се случи, ако ангажиментите на пакта се запазят, а във втората - как биха се развили нещата, ако това не се случи (или самият алианс се разпадне).

Малко вероятните сценарии

Бих искал ясно да подчертая, че някои възможности и сценарии не би следвало да се вземат предвид при стратегическото прогнозиране тъй като шансът им да бъдат реализирани на практика през следващите двайсетина години са почти нулеви. Сред тях са сценариите за германска и френско-германска ядрена бомба, както и за формиране на мащабно чисто европейско ядрено сдържане в рамките на ЕС или пък на френско-германско сдържане.

Германската бомба

През последните две години редица германски официални лица и експерти публично подхвърляха идеята за национална ядрена програма. В тази група обаче липсват достатъчно влиятелни фигури и тя не може да се смята за представителна по отношение на германския дебат по темата. Подобни изказвания отразяват по-скоро сегашната несигурност в страната относно бъдещето на американските ядрени гаранции, отколкото някакво сериозно желание за преодоляване на съществуващите табута в германското стратегическо мислене (3).

Поне три пъти досега Германия е отхвърляла под различен предлог каквато и да било ядрена опция. През 1954 тя се задължи да не произвежда ядрено, биологическо или химическо оръжие на своя територия. Вярно е, че до края на 60-те години националната ядрена опция се обсъждаше открито от управлящите в Бон, както и с германските съюзници. След това обаче, беше създадена мрежа от институции и механизми, които сведоха до нула вероятността от възприемането на подобна опция (това, само по себе си, беше нещо положително). Германия подписа Договора за неразпространение на ядрените оръжия (NPT). Както е известно, подкрепата на Съветския съюз за този договор в немалка степен се дължеше именно на желанието му да не допусне появата на "германска бомба". Успоредно с това, НАТО създаде редица структури и процедури, регулираши неговата ядрена политика и споделеното използване на ядрения потенциал, включително Групата за ядрено планиране на пакта (NPG), която съдейства за повишаване влиянието на Бон върху стратегията на НАТО. Накрая, Германия за трети път се отказа от "ядрената опция", подписвайки през 1990 Договора "Две плюс четири", който в крайна сметка доведе до нейното обединяване. В момента в средите на немския елит не се забелязва никакво желание за създаване на национална ядрена програма. Впрочем там се запазва и скептицизмът по отношение на "ядреното споделяне" в рамките на НАТО.

Нещо повече, Германия не разполага с необходимото за създаването дори на някакъв зародиш на собствена ядрена програма. Разбира се, тя има великолепн учени и инженери, освен това е световен лидер в машиностроенето. Само че - за разлика от Япония например, нито притежава собствени установки за обогяване на уран, нито пък инсталации за повторна преработка на отработен „природен уран“, „обеднен уран“ или „специални ядрени материали“. Двата германски обогатителни завода, разположени в Гронау, са собственост на международния консорциум Urenco, създаден след Договора от Алмело (1970) (4). Германският дял в Urenco не е държавна собственост, а се държи съвместно от две компании за комунални услуги - Е.Оn и RWE. Освен това, макар че тяхната продукция обслужва световния, а не само немския пазар, бъдещето им изглежда несигурно след решението на Берлин да се откаже от ядрената енергетика и да затвори съществуващите ядрени реактори до 2022.

Тоест, не бива да очакваме никакъв Nuklear Sonderweg (т.е. "специален" немски път в ядрената сфера), или - казано с други думи - идеята за германската бомба е толкова далеч от разумните рамки на бъдещото немско стратегическо мислене, че дори не си струва да бъде разисквана.

Френско-германската бомба

Друго нереалистично предложение е европейските партньори да финансират частично френския ядрен арсенал, срещу което да получат право на глас при определяне на политиката на Париж в тази сфера. Тази идея нееднократно е била повдигана, включително от Германия през 1973: тогава Бон сондира мнението на Париж за съвместни действия в областта на отбраната, които да позволят на Германия да разчита на френска ядрена закрила, срещу "значителна финансова помощ". Впрочем, темата беше повдигната и в по-ново време (5). Тази идея отвреме навреме поражда интереса на някои кръгове във Франция, но не и на политическо ниво. Макар на теория да изглежда привлекателна, и в двете страни липсва реален интерес към подобна схема (като изключим възникналата през 2017 дискусия, в резултат от която експертна комисия на Бундестага стигна до извода, че тя не е в разрез с националното и международното право) (6). Много е съмнително, в частност, че френският президент би бил склонен да се откаже от политическото наследство на Шарл Дьо Гол, поставяйки ядрения бюджет на страната под частичния контрол на Бундестага.

В по-далечна перспектива (2040 и след това), появата на планираните френско-германско военновъздушни сили ще улесни - без изрично да налага - оперативното сътрудничество (т.е. "ядреното споделяне") между двете страни, предвид факта, че въпросните сили ще могат да осъществяват и "ядрени мисии" за да бъде удовлетворено желанието на Франция да продължи да осъществява своята ядрена роля и след замяната на сегашните и изтребители Rafal, които в момента изпълняват "ядрена мисия" (7). Никак не е вероятно обаче, че "ядреното споделяне" ще се реализира в стриктно френско-германска рамка: ако Франция се съгласи носители на нейни ядрени ракети да бъдат и чуждестранни сили (както САЩ действат днес в рамките на НАТО), това със сигурност няма да важи само за германците.

Европейската бомба

Идеята за европейско сътрудничество в сферата на ядрените въоръжения има дълга история. Както е известно, планът "ФИГ" (Франция-Италия-Германия) от 1950 беше спрян от генерал Дьо Гол, настояващ за чисто национална ядрена програма. По време на трансатлантическите дебати през 60-те години за създаване на Многостранни ядрени сили (MLF), една от разискваните възможностите беше те да бъдат поставени под контрола на Западноевропейския съюз (ЗЕС) (8). След приключването на преговорите за NPT, Германия и Италия сметнаха за необходимо да съхранят възможността за създаване на "европейско сдържане" в бъдеще, включвайки някои забележки и резерви в решенията си за ратификация на договора през 1975 (9). Според Германия например, "нито едно изискване на Договора не може да се интерпретира като препятстващо бъдещото развитие на европейското обединение и по-специално създаването на Европейски съюз със съответните компетенции" (10). Правителството увери депутатите в Бундестага, че "все още съществува възможност за създаване на обща европейска ядрена мощ" (11).

По същия начин, Италия подписа Договора за неразпространение на ядрените оръжия "с твърдата увереност, че той няма да бъде пречка за обединяването на държавите от Западна Европа и за основателните очаквания, които народите от региона имат относно развитието и прогреса на обединителния процес, чиято крайна цел е създаване на единна Европейска общност" (12). Вссъщност, италианският случай заслужава по-голямо внимание, тъй като обобщава тогавашния дебат в Европа. Както посочва италианският историк Леополдо Нути, "идеята за европейска бомба... постоянно присъстваше в съзнанието на принадлежащите към италианския елит - понякога като алтернатива на атлантическата (в случаите, когато изглеждаше, че САЩ са склонни да се откажат от политиката на ядрено споделяне), а в други случаи - като необходима стъпка за укрепване на европейския стълб на Северноатлантическия алианс" (13).

В същото време обаче, очевидно в обозримо бъдеще няма да станем свидетели на появата на съвместни ядрени сили, контролирани от ЕС. В момента на континента не се забелязва никакъв интерес към създаването на един изцяло федерализиран ЕС с обща изпълнителна власт. Нито пък Франция демонстрира склонност да предаде своя ядрен потенциал под контрола на това хипотетично европейско правителство.

Британско-френската бомба

Четвъртата възможност, която почти сигурно няма да бъде реализирана на практика, е обединяването на британския и френския ядрени потенциали. Подобна схема би позволила на двете държави да запазят пълния контрол върху използването на националната си ядрена мощ и ще гарантира, че поне една от ядрените им подводници ще патрулира, осъществявайки ядрено сдържане в интерес и на двете. Макар че допреди няколко години подобна идея би могла да привлече вниманието, най-вече по финансови причини (тъй като би улеснила съкрашаването на британските и френските подводници с ядрени ракети [SSBN] от четири до три за всяка страна), днес това не изглежда реална опция (14). В момента и двете държави залагат на възраждането на своите национални SSBN-програми. По-важното в случая е, че ако и когато Брекзит стане факт, Великобритания ще държи да поддържа собствени стратегически сили, включително независим ядрен потенциал.

Тоест, макар че този сценарий изглежда по-правдоподобен от предишните три, той си остава много малко вероятен.

Рамките на европейската ядрена политика

Но, въпреки че в сегашния контекст сценариите за "общи" или "съвместни" ядрени сили са нереалистични, можем да прогнозираме по-сериозна европейска роля на френските и, евентуално, британските ядрени сили, включително посредством консултации или съвместно политическо планиране. Контекстът на възможната европейска политика на сдържане се формира от множество политически декларации и ангажименти, поети в исторически план от някои страни членки на ЕС.

Френските (и британски) исторически ангажименти

Британската и френската политики в ядрената сфера винаги са имали - де факто - и европейско измерение. От началото на 60-те години на ХХ век британските ядрени сили са поставени най-вече в услуга на трансатлантическия алианс и, за разлика от френските, са изцяло на разположение на НАТО.

Истината обаче е, че французите винаги са смятали, че собствената им система за ядрено сдържане има и европейско измерение. За Дьо Гол например, съдбата на страната му е тясно свързана с тази на останалата Европа. В частни разговори той дава да се разбере, че френското "сдържане" защитава и непосредствените съседи на страната (15). В указанията си за френските въоръжени сили през 1964, Дьо Гол уточнява, че Франция "следва да се чувства застрашена всеки път, когато е заплашена сигурността и територията на Германия и страните от Бенелюкс" (16). Същата година френският премиер Жорж Помпиду публично заявява, че самото съществуване на националните ядрени сили гарантира - де факто - защитата на цяла Европа (17).

По-широкият "ядрен принос" на Франция и Великобритания за сигурността на НАТО, като цяло, - нещо, в което самият Дьо Гол е вярвал (18) - е признат с приемането на Декларацията от Отава през 1974 (19). През следващото десетилетие текат задълбочени дискусии между германския канцлер Хелмут Кол и френския президент Франсоа Митеран относно евентуални френските ядрени гаранции за Германия. Митеран обаче се опасява от съветската реакция, освен това смята, че френската ядрена мощ е недостатъчна за да защити Европа (20). Все пак, през 1986 той публично поема ангажимента да консултира с Бон времето и обстоятелствата, позволяващи разполагането и използването на ядрени оръжия на германска територия.

След създаването на Европейския съюз през 1993, Франция много по-ясно поставя акцента върху европейското измерение ня сдържането. При това, към традиционния френски аргумент, че не може да се разчита на американското сдържане, беше добавен и друг, а именно, че самата поява на ЕС променя качествено ситуацията. През 1992 редица френски висши държавни служители публично поставиха въпроса за хипотетичния трансфер на ядрените сили на страната към бъдещото общоевропейско правителство, а президентът Митеран даде знак, че се отнася с разбиране към необходимостта страните членки на новосъздадения ЕС да се заемат с проблема за европейското ядрено сдържане, когато настъпи моментът за това: "този зародиш на обща отбрана поражда проблеми, които не са решени, но които трябва да решим. Имам предвид, в частност, ядрените оръжия. Само две от дванайсетте членки на ЕС са ядрени сили. И те разполагат с ясни национални доктрини в тази сфера. Но дали е възможно да създадем обща европейска ядрена доктрина? Този въпрос много бързо се превърна в един от основните в процеса на изграждане на обща европейска отбрана. Няма да изброявам елементите на възможното му решение, защото това би ми отнело прекалено много време" (21). Тази позиция на Митеран - съзнателно или не - успокоява част от съмненията, изразени от Германия през 1975 (виж по-горе).

Именно на тази основа възникна и концепцията за "съвместно сдържане", лансирана от тогаващния държавен секретар в Министерството на отбраната Жак Мелик, наред с други възможни опции, като "де факто" европейско сдържане, "разширено" или пък "споделено" сдържане. Според Мелик, съвместното сдържане означава създаване на консултативен механизъм относно използването на ядрените оръжия (макар че по-късните изказвания на френски официални лица относно "съвместното сдържане" бяха доста по-уклончиви) (22).

През 1994 Митеран одобри Бялата книга за отбраната, издадена от консервативното френско правителство, в която за първи път беше използван изразът "стратегическа автономия", като ясно се посочваше, че - на общоевропейско равнише - тя следва да има и ядрено измерение. В Бялата книга се отбелязва, че: "Въпросът за европейската ядрена доктрина е обречен да се превърне в един от най-важните в хода да изграждането на обща европейска отбрана. Значението му ще стане ясно, когато ЕС постигне собствена политическа идентичност, а паралелно с това - и своя собствена идентичност в сферата на сигурността и отбраната. Подобна перспектива изглежда далечна, но не бива да се пренебрегва. Благодарение на ядрената мощ, европейската автономия в сферата на отбраната става възможна. Без нея, тя не би могла да съществува. Диалогът с Великобритания, който вече включва и този въпрос, следва да продължи и да се задълбочи. Разбира се, това не изключва и обмен на мнения с други партньори. Необходима е обаче една чисто европейска ядрена доктрина, т.е. европейско сдържане, когато става дума за жизненоважни европейски интереси, възприемани като такива както от самите европейци, така и от останалите. Дотогава обаче, Франция не бива да се опитва да "разводнява" своя собствен инструментариум в сферата на отбраната (включително ядрената) под какъвто и да било претекст" (23).

Митеран  ясно даде да се разбере, че няма да бърза с отреждането на по-голяма "европейска роля" на френския ядрен потенциал и няма да оказва натиск по този въпрос (24).

През 1995 Франция осъществи последните си ядрени изпитания при управлението на наследника на Митеран - Жак Ширак, след което потвърди, че е отворена за идеята за европейска ядрена отбрана, т.е. няма да се съобразява единствено с националните си интереси в тази сфера. Париж демонстрира готовност да обсъжда въпросите, свързани с ядреното сдържане, със своите европейски партньори и "да инкорпорира определени колективни ангажименти като постоянен фактор в своята ядрена доктрина" (25). Паралелно с това, въз основа на поддържания в течение на доста години дискретен диалог между техните две правителства, френските и британските лидери признаха наличието на общи жизненоважни интереси и необходимостта от разширяване на сътрудничеството в ядрената сфера: "Не смятам, че може да има ситуации, в които жизнените интереси на Франция могат да бъдат застрашени, без това да застраши и жизнените интереси на Великобритания, както и обратното" (26). Според Ширак, британско-френското сътрудничество в ядрената сфера "е част от перспективата за "съвместно сдържане"... Не става дума за едностранно разширяване на осъществяваното от нас сдържане или за налагане на нови условия на нашите партньори. Става дума за необходимостта да сме наясно за всички последици от факта, че имаме обща съдба и, че жизнените ни интереси се преплитат все по-тясно. Заради различното отношение в Европа към ядрените оръжия, ние не искаме да предлагаме готова концепция, а да стимулираме един постепенен процес, отворен за онези партньори, които са склонни да се присъединят към нас". (27). Така, решението на Париж да премахне през 1996 своите балистични ракети със среден обсег "Хадес", създадени навремето за евентуален конфликт с Варшавския пакт и способни да достигнат само до Източна Германия, беше предварително съгласувано с Берлин (28). В общата френско-германска концепция за сигурност и отбрана, приета през декември 1996, се посочва, че "нашите страни са готови да се включат в евентуален диалог относно функциите на ядреното сдържане в контекста на европейската политика в сферата на отбраната" (29).

Оттогава насам Париж многократно повтаря, че френското ядрено сдържане има европейско измерение. Французите са убедени, че самото му съществуване съдейства за европейската сигурност и, че всеки евентуален агресор би трябвало да се съобразява с това (30). В частни разговори, френски официални лица акцентираха върху факта, че когато ВВС на Франция участват в защитата на въздушното пространство на балтийските държави, става дума и за "ядрено сдържане", както и, че Русия е наясно с това. Френските президенти често повтарят, че всяка сериозна атака срещу страна членка на ЕС ще се възприеме от Париж като посегателство срещу собствените му жизнени интереси (31). Страната редовно организира посещения на дипломати от НАТО в своите ядрени бази. Договорът за двустранно сътрудничество, подписан от Франция и Германия в Аахен през 2019, включва и сериозно двустранно ангажиране в сферата на отбраната. Без да се споменава чл.5 от Устава на НАТО, в него се посочва "неразделния характер" на немските и френските интереси в сферата на сигурността (32). В договора се казва, че: "двете страни ще си помагат взаимно по всички възможни начини, включително с военна сила, в случай на военна агресия срещу техните територии" (33). В частни разговори, френските официални лица, включително Макрон, дават да се разбере, че изразът "по всички възможни начини" означава, че въпросната подкрепа може да има и ядрено измерение (въпреки че подобна косвена отправка, трудно би могла да се възприеме като знак за формиране на съвместно ядрено сдържане от потенциалните противници) (34).

Европейското равнище

Освен тези заявления обаче, има твърде малко случаи на обща европейска позиция по въпроса за ядреното сдържане. Най-малкото от 1987 насам, когато някои страни от НАТО изпитваха известни съмнения относно бъдещето на американските гаранции, в резултат от което членовете на Западноевропейския съюз (военно-политически алианс, който през 2011 беше окончателно инкорпориран в ЕС) заявиха, че: "Независимите сили на Франция и Обединеното кралство допринасят за общата отбрана и сигурност... Ние ще продължим да споделяме общи ангажименти и в ядрената сфера: някои от нас като разчитат най-вече на САЩ, а Великобритания и Франция - като продължат да поддържат своите независими ядрени сили, чиято надеждност те са твърдо решени да гарантират" (35). В същото време обаче, самият състав на Европейския съюз, който днес включва и редица страни, които не са членки на НАТО (като някои са традиционно неутрални или подкрепят ядреното разоръжаване), изключва каквато и да било сериозна дискусия относно ядреното сдържане.

Все пак, следва да се отбележи, че в Лисабонския договор от 2009 се предвижда взаимно гарантиране на сигурността на страните членки, което би могло да се тълкува и като потенциална възможност за ядрено сдържане. В чл.42.7 на договора се казва, че: "Ако някоя страна членка стане жертва на въоръжена агресия на нейна територия, другите страни членки се задължават да и окажат помощ с всички възможни средства, с каквито разполагат, в съответствие с чл.51 от Хартата на ООН. Това обаче не променя специфичния характер на политиката в сферата на отбраната и сигурността на някои страни членки. Ангажиментите и сътрудничеството в тази сфера следва да са съместими с ангажиментите в рамките на НАТО, които - за страните членки на пакта - си остават основата на тяхната колективна отбрана и инструмент за нейната реализация" (36).

Ключовият израз в случая е "с всички възможни средства, с каквито разполагат", което включва и ядрените оръжия - най-малкото, авторите на договора допускат двойнствено тълкуване на сдържането (т.е. то може да бъде и "ядрено"). Интерпретацията, според която "всички възможни средства, с каквито разполагат", може да включва и ядрени оръжия, се споделя и от Изследователската служба на немския Бундестаг (37). Следва да се отбележи и фактът, че в своята Глобална стратегия от 2016 ЕС възприе принципа за "стратегическата автономия", което разбира се не означава пълна независимост, а нарастваща опора върху собствения потенциал. Това пък би могло да провокира нов дебат относно ядреното измерение на европейската отбрана (38).

Допълнителна гаранция?

В така очертаните рамки, дали можем да очакваме промяна в начина, по който европейските държави виждат своята ядрена сигурност? Възможно е. Само че подобни промени най-вероятно ще засегнат само "софтуерното" (т.е. политическото) измерение, а не толкова "хардуерното" (т.е. военното), и няма да променят фундамента на трансатлантическото сдържане, т.е. върховенството на НАТО и неговите ядрени ангажименти.

Германското ръководство дава все по-ясно да се разбере, че не иска Европа да зависи и разчита единствено на САЩ. Самата Ангела Меркел го е заявявала нееднократно (39). На свой ред, Полша отдавна демонстрира интерес към политиката на ядрено сдържане: през 2009 например, тя се договори с Франция за стартиране на "двустранен диалог относно ролята на ядреното сдържане в съвременната среда на сигурност" (40), а полският министър на отбраната посети база на френските подводници, носещи ядрени ракети през 2013. От присъединяването на Крим към Русия насам, редица бивши и сегашни полски официални лица демонстрират желание страната им да играе по-значима роля по въпросите, касаещи ядрената сигурност, в рамките на разговорите с Франция на тази тема и по отношение на хипотетичното европейско ядрено сдържане (41). Финландското правителство пък финансира проучване, озаглавено "Новите предизвикателства пред стратегическото сдържане през ХХІ век", с цел да разшири познанията и да насърчи дискусиите относно ядреното сдържане сред държавите от Северна Европа (42).

В същото време обаче, едно скорошно проучване, осъществено от Европейския съвет за международни отношения (ECFR), показва, че в Европа, като цяло, продължава да съществува "ядрена апатия", както и нежелание "да се признае, че въпросът за ядреното сдържане отново става актуален за европейското стратегическо мислене" (43). Очевидно още не е дошло времето за сериозни инициативи, способни да доведат до създаването ex abrubtio на общо сдържане, особено докато съответните механизми на НАТО остават непокънати. Както посочи наскоро един известен европейски експерт в обзора си относно концепцията за "стратегическа автономия" на ЕС: "В момента в Съюза не се забелязва общ стремеж за създаване на "европейско ядрено сдържане. В много европейски страни подобно ниво на автономия би символизирало края на трансатлантическите отношения - такива, каквито ги познаваме днес, би означавало стратегическо предизвикателство към собствената национална сигурност и - за много страни членки - би било в разрез техния неутралитет или с конституцията им" (44).

От което следва, че е много малко вероятно ЕС да се ориентира към създаване на европейско ядрено сдържане. В същото време обаче, в сегашния контекст, се очертават две възможности, които заслужават внимание.

Ядреният диалог

За начало, заинтересованите европейски държави биха могли да заложат на диалога по въпросите, касаещи ядреното сдържане, което да включва и съвместни посещения на ядрените бази, както и присъствие на ученията на френските (и британски) ядрени сили. Това би могло да стане и извън формалния контекст на ЕС.

На първо място, дипломатите знаят, колко трудно вървят дискусиите относно ядрената политика в Брюксел - пример за което са провеждащите се на всеки пет години разговори относно позицията на ЕС на конференците за NPT (Договора за неразпространение на ядрените оръжия).

Както показва цитираното по-горе проучване на ECFR, спектърът от виждания относно ядреното сдържане вътре в Съюза продължава да е твърде широк: така в групата на "искрено вярващите в тази възможност" са само Франция, Великобритания, Полша и Румъния (45). От друга страна, фактът, че Договорът на ООН за забрана на ядрените оръжия (TPNW) от 2017 се подкрепя от редица членове на ЕС, които са извън НАТО, (като Австрия, която вече го ратифицира, а също Ирландия и, донякъде, Швеция), прави почти невъзможно началото на официален дебат в ЕС относно ядреното сдържане (46). На второ място, всяка продуктивна дискусия за сценариите и възможностите за създаване на европейско сдържане следва да се води дискретно и без излишен шум. На трето място, всяка дискусия относно ядреното сдържане, водена стриктно в рамките на ЕС, би изключила Великобритания, ако Брекзит наистина стане факт през октомври 2019 или след това.

На този фон, по-перспективна изглежда лансираната от Франция през 2017 Европейска инициатива за интервенция (ЕІ2). Тази неформална група, в която в момента участват 10 държави, включително Великобритания, се стреми да ускори формирането на обща европейска стратегическа култура. Подобен форум може да бъде създаден и по въпросите на ядреното сдържане. Освен дискусиите относно ядрената политика, той би могъл да се ангажира и с организиране на посещения на европейски политици във френските (и, евентуално, британските) ядрени бази и тяхното присъствие като наблюдатели на най-големите ядрени учения, като годишните учения "Poker" на Френските стратегически военновъздушни сили (FAS) например.

Ядреното застраховане

Отделно и в добавка към това, Париж би могъл да се обяви за по-силна европейска роля на своите ядрени сили. Те могат да подсигурят допълнително онези членове на ЕС, които не са част от НАТО. В тази връзка ще припомня, че днес броят на тези страни е много по-голям (те са 1/4 от сегащните членове на ЕС), отколкото през 90-те години. И макар че някои от тях (като Австрия и Ирландия) вероятно няма да се заинтересуват от подобна възможност, други (като Финландия) биха го сторили.

Няма да е в разрез с френската визия за ЕС, ако Париж заяви публично и по-ясно, отколкото преди, че ядрената мощ на Франция защитава Европа, като цяло. Впрочем, същата логика, на която се основаваше френско-британската декларация от 1995 (виж по-горе), може да бъде транспонирана и на общоевропейско ниво: още повече, че и тя съвпада с виждането на Париж, че евентуална агресия срещу финландските, естонските, полските (или португалските) "жизнени" интереси, би застрашила самите основи на това, което Европа иска да бъде през ХХІ век. Друг начин да бъде артикулирана тази позиция е да се заяви ясно, че чл.42.7 на Лисабонския договор (виж по-горе) предвижда възможността за използване на ядрени оръжия. Накрая, Париж би могъл да заяви, че ще консултира с европейските си партньори при какви обстоятелства и кога френският ядрен потенциал би могъл да се използва за защитата на Европа. Като към това може да се добави разполагането на ротационен принцип на френските многоцелеви изтребители "Рафал" (но без ядрените им ракети), които са част от стратегически военновъздушни сили на страната, във военни бази на съюзни държави, включително такива от Източна Европа, с цел да демонстрира солидарността на Париж с тях.

От френска гледна точка, подобни механизми няма да доведат до създаване на истинско разширено стратегическо сдържане, в традиционния смисъл на това понятие: Париж е наясно, че френската "защита" не може да се конкурира с тази, осъществявана от отвъдокеанската суперсила. Освен това, да не забравяме, че "разширеното сдържане", осъществявано от САЩ/НАТО, продължава да съществува в сегашната си форма. Въпреки това обаче, тези механизми биха представлявали допълнителна гаранция от страна на Франция (и, евентуално, на Великобритания) и своеобразна "последна линия на защита" за Европа (ЕС).

Успоредно с това, би било добре да бъдат интензифицирани и дискусиите оносно ядрената политика в Северноатлантическия съвет (NAC), в който Франция е пълноправен участник. Не изглежда вероятно, че Париж би се присъединил към Групата за ядрено планиране на НАТО (NPC) или би склонил да стане част от военновъздушния компонент на Северноатлантическия алианс (47). Макар да има своите достойнства, отсъствието на Франция от NPC и ядрените ангажименти на НАТО е част от френската "стратегическа ДНК" най-вече по политически и символични причини - Париж държи да поддържа впечатлението, че е абсолютно независим при вземането на решенията в ядрената сфера. Стимулирането на дискусиите относно ядрената политика на ниво NAC обаче, би убедило френските съюзници, че Париж не се опитва да дублира или да отслаби сегашните ангажименти на НАТО в ядрената сфера. Освен това,  то би гарантирало, че обсъждайки въпроса за свое, собствено ядрено сдържане, европейците не "изпращат грешния сигнал" на Вашингтон, както се опасява един известен немски експерт в областта на сигурността (48). Възможно е също, признаването на приноса на Великобритания и Франция за сигурността на НАТО, както и, че тази сигурност може да бъде подобрена с нарастване ролята на европейското (френско или френско-британско) ядрено сдържане.

Какво би станало, ако...

Така очертаната ситуация би могла да се промени в случай на влошаване на трансатлантическата връзка в сферата на сигурността, което пряко би засегнало и нейните ядрени измерения. Както посочва немският експерт Оливер Трьонерт: "решителната европеизация би имала смисъл само, ако европейските правителства стигнат до извода, че САЩ вече не са надежден партньор в рамките на НАТО по отношение на разширеното ядрено сдържане" (49).

Без да се стигне дотам, евентуални драматични промени в НАТО биха имали непредсказуеми последици. Да си представим например, едностранното изтегляне на американските ядрени оръжия от Европа - което със сигурност би било нерационално решение, но то е напълно възможно при управлението на сегашната администрация в САЩ. Или пък ерозията и разпадането на механизмите за ядрено базиране и споделяне на НАТО, последвани от едностранното решение на някоя страна членка (като Белгия, Германия, Гърция, Италия, Холандия или Турция) да престане да бъде част от пакта (50). Всъщност, и двете хипотези от типа "какво би станало, ако...", не са чак толкова нереалистични;

В рамките на подобни сценарии изглежда вероятно, че Франция ще бъде готова да се нагърби с по-значима и видима роля в усилията Европа да продължи да бъде защитена с ядрен чадър (т.е. да разполага със собствено ядрено сдържане). По-конкретно, французите биха могли да пребазират част от въздушната си ядрена мощ (например десетина ракети) в Германия или Полша и/или да се споразумеят тези ракети да бъдат носени от европейски бойни самолети (т.е. за "ядрено споделяне") (51). Както по политически, така и по чисто технически причини (малкият размер на френския въздушен ядрен арсенал, включващ 40-45 ракети), не изглежда вероятно подобни действия на Париж и европейските му партньори да се отразят на сегашните ангажименти на НАТО в тази сфера.

По-малко амбициозна опция е процедурата NATO SNOWCAT (поддръжка на ядрени операции на пакта с конвенционални средства) да бъде заменена с европейска, в която неядрените страни членки на ЕС ще могат да участват наред с ядрените (за потискане на противниковата въздушна отбрана, наблюдение, зареждане във въздуха и т.н.). Същата схема би могла да се използва и по отношение на военноморските сили: например формирането на европейски ядрени морски сили около френския самолетоносач "Шарл Дьо Гол" (разполагащ със самолети, носещи ядрени ракети), към който да се присъединят други европейски военни кораби, или на него да бъде разположена европейска ядрена ескадрила.

Ако се тръгне в тази посока, изброените по-горе действия следва да бъдат съпроводени (също както е днес, в контекста на НАТО) със споразумение относно използването на въпросните нови формирования. То ще включва определени правни ангажименти, както и такива в сферата на сигурността (подкрепа за страната-домакин и т.н.), но и - евентуално - общ механизъм за ядрено планиране, основаващ се на обща концепция за използването на ядреното оръжие, съществуваща паралелно с националните ядрени концепции.

Въпросът за ролята на британската ядрена мощ в тази схема остава открит. В контекста на Брекзит, Лондон изглежда готов да увеличи приноса си за европейската сигурност. Тоест, ако въпросите, касаещи европейското сдържане, не попаднат под прекия контрол на Брюксел, не е невъзможно Великобритания да стане част - по един или друг начин - от въпросния модел, освен ако цената за запазването на модернизирано ядрено сдържане не се окаже прекалено висока за нея в периода след Брекзит - например в случай на отделяне на Шотландия, което ще наложи и предислоциране на британския ядрен потенциал в други части на страната.

Като цяло, това би било начин за европеизацията на ядрените ангажименти на НАТО (или за създаване на европейска "ядрен стълб" на пакта), но не и за пълно "освобождаване" от американската ядрена закрила - последното би могло да се случи единствено при пълното разпадане на трансатлантическата връзка (което изглежда невъзможно дори и в "ерата Тръмп").

Възражения и опровержения

През годините експертите са излагали различни възражения по отношение жизнеността на "европейския механизъм за ядрено сдържане" (52). Повечето от тях обаче, могат лесно да бъдат отхвърлени.

Доколко правдоподобна е тази възможност?

Някои твърдят, че основаващото се на френската и/или британската мощ европейско ядрено сдържане не изглежда достатъчно правдоподобна и надежда възможност (53). В същото време обаче, тезата, че дори и малък ядрен арсенал е в състояние да постигне сдържането на голяма ядрена сила, тъй като би могъл да и нанесе неприемливо големи вреди, е достатъчно широко разпространена. Именно това винаги е било предпоставка за "сдържането на по-силния от по-слабия" и то не е свързано с размерите на противниковия и на собствения ядрен арсенал, доколкото сдържането не залага на стратегията на "контрасилата", нито на способността да бъде унищожена по-голямата част от територията и населението на противника. Впрочем, то не е свързано и с размерите на конвенционалната военна мощ на противника. По-важното в случая е, че сдържането, осъществявано от европейска сила би могло да се разглежда като по-надеждно, отколкото онова, осъществявано от отвъдокеанския "протектор" на Европа, т.е. от САЩ.

Дали европейското сдържане е правно обосновано?

Твърди се също, че европейското ядрено сдържане би могло да се сблъска с юридически препятствия, доколкото на неядрените страни членки на ЕС ще се наложи да "излязат от Договора за неразпространение на ядрените оръжия (NPT)" (54). Истината обаче е, че тези страни трябва да напуснат NPT само, ако решат да създадат собствени ядрени оръжия, за което въобще не става дума в случая. Едно европейско ядрено сдържане, създадено по модела на НАТО, не би било в разрез с NPT повече, отколкото са ядрените ангажименти на Алианса в момента. Освен това, подобен аргумент игнорира резервите, направени от Германия и Италия при ратификацията на NPT (виж по-горе).

Дали това би направило Европа по-независима?

Някои смятат, че европейското сдържане няма да намали в достатъчна степен европейската замисимост от САЩ, след като Лондон и Париж ще продължат да си сътрудничат с Вашингтон по въпросите, касаещи ядрената отбрана. Макар че това е вярно по отношение на Обединеното кралство, тъй като британската ядрена програма наистина е тясно свързана с онази на САЩ, подобен аргумент е съвършено невалиден по отношения на Франция, тъй като днес френското ядрено сдържане не разчита на каквато и да било американска "техническа помощ" (55).

Няма ли европейското сдържане да се окаже контрапродуктивно?

Що се отнася до аргумента, че "дебатът за европейското ядрено сдържане отклонява вниманието от такива важни и спешни за разрешаване въпроси, като развитието на конвенционалния европейски военен потенциал" (56), който през 2000-те можеше да се чуе в средите на редица европейски правителства, той изглежда най-малкото съмнителен. Нито от политическа гледна точка, нито от гледна точка на разходите, някой би бил в състояние да прогнозира каквато и да било "игра с нулева сума" между конвенционалната и ядрената сфери. Фактът, че едни и същи причини пораждат едни и същи ефекти, а именно несигурност относно бъдещето на защитата, осигурявана днес от САЩ, логично би трябвало да стимулира европейците да се стремят паралелно и към увеличаване на бюджетите си за отбрана, и към задълбочаване на сътрудничеството в сферата на ядреното сдържане.

Дали Париж (и Лондон) са готови да го направят?

Нормално е да се запитаме, дали Франция и Великобритания биха били "готови да поемат бремето да обединят ядрените си арсенали" (57). Всъщност, няма причини да се съмняваме, че те не биха го сторили при положение, че запазят контрола над националния си ядрен потенциал (както САЩ го запазват в рамките на НАТО), както и, че ще бъдат стимулирани да го направят от евентуално решение на Вашингтон да се откаже от ангажиментите си по отношение на европейската отбрана или ако тези ангажименти постепенно се "разводнят".

Дали обществото би подкрепило подобно развитие?

Някои вероятно смятат, че "не е задължително обществото да бъде информирано за евентуални нови ангажименти на Германия или на други европейски държави в ядрената сфера" (58), доколкото те си остават в рамките на сегашното международно право и практика, включително NPT и ангажиментите за ядрено споделяне, каквито днес съществуват в НАТО.

По-важният и винаги актуален въпрос обаче е този за лидерството: идването на власт в редица европейски столици на политически сили, враждебно настроени към ядрената енергия въобще, със сигурност би било пречка за каквато и да било значима дискусия относно ядреното сдържане.

Нека помислим отново

От десетилетия насам, въпросът за европейското сдържане е част от дебата за сигурността на континента. Няма причина да вярваме, че в обозримо бъдеще този дебат ще доведе до появата на каквато и да било разновидност на "европейска бомба". В същото време обаче,  постоянното усещане за несигурност и тревогите относно надеждността на американските гаранции вероятно ще провокират нова дискусия за ядреното сдържане сред заинтересованите европейски държави и могат да доведат до повишаване ролята на Франция за гарантиране сигурността на партньорите и от ЕС - разбира се, при условие, че Париж намери симпатизанти в Берлин и други важни европейски столици.

Тази перспектива обаче, може да се промени в случай на провокирана от САЩ криза, която да постави под въпрос американските гаранции за сигурността на Европа. Както се посочва в цитирания по-горе доклад на ECFR, при подобно развитие, "европейците могат да получат сериозни аргументи в полза на това, че френско-британският "ядрен чадър" е в състояние да допълни или дори да замени сегашните американски ядрени гаранции по отношение на Европа" (59). Впрочем, там с основание се посочва и, че континентът "не отделя достатъчно интелектуална енергия за да реши този проблем" и "все още не е трансформирал мисленето си по ядрената проблематика в съотвествие с реалностите на епохата след студената война, възраждането на руската мощ и евентуалното разпространение на ядрените оръжия" (60). Действително, без значение какви изненади ни готви бъдещето, времето изглежда подходящо за всички европейски държави да се ангажират отново с ядрената политика и да потърсят свое собствено решение на въпроса за ядреното сдържане.

Бележки

1. Jan Techau quoted in Spiegel staff, “Elephant in the Room. Europeans Debate Self-Defense after Trump Win,”Der Spiegel, December 9, 2016, https://www.spiegel. de/international/world/europe-responds-to-trump-win-with-nuclear-deterrent-debate-a-1125186.html.
2. See Tristan Volpe & Ulrich Kühn,"Germany’s Nuclear Education: Why a Few Elites Are

Testing a Taboo,”The Washington Quarterly 40, no. 3, Fall 2017, https://www.tandfonline.

com/doi/abs/10.1080/0163660X.2017.1370317.

3. Ibid, 9.
4. Agreement between the United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland, the Federal Republic of Germany and the Kingdom of the Netherlands on Collaboration in the Development and Exploitation of the Gas Centrifuge Process for producing Enriched Uranium, Almelo, March 4, 1970, http://fissilematerials.org/library/urenco70.pdf.
5. Виж Marc Trachtenberg, The Cold War and After: History, Theory, and the Logic of Inter-

national Politics (Princeton, Princeton University Press, 2012): 335–336. For a more

recent example, see Volpe & Kühn, 16; and Manuel Lafont Rapnouil et al.,“Can Europe Become a Nuclear Power?” European Council on Foreign Relations, September 2018, https://www.ecfr.eu/article/commentary_can_europe_become_a_nuclear_power.

6. Deutscher Bundestag, Wissenschaftliche Dienste, Sachstand: Völkerrechtliche Verpflich-tungen Deutschlands beim Umgang mit Kernwaffen. Deutsche und europäische Ko-Finan-zierung ausländischer Nuklearwaffenpotentiale [German Parliament, Scientific Services, State of Play: Germany ’s Obligations under International Law in Dealing with Nuclear Weapons. German and European Co-financing of Foreign Nuclear Weapons Potentials], WD2–3000–13/17, 2017, https://www.bundestag.de/resource/blob/513080/c9a903735d5ea334181c2f946d2cf8a2/wd-2-013-17-pdf-data.pdf; See also Max Fischer, European Nuclear Weapons Program Would be Legal, German Review Finds, ”New York Times, July 6, 2017, https://www.nytimes.com/2017/07/05/world/europe/

germany-nuclear-weapons.html.

7. Sebastian Sprenger, “With Nukes in Mind, French Officials Stake out Must-Haves for Franco-German Warplane, ”Defense News, November 15, 2018, https://www.defensenews.com/global/europe/2018/11/15/french-officials-stake-out-sovereign-bits-in-franco-german-warplane-bid/.
8. Виж Ralph Dietl, “Towards a European Third Force’? Reflections on the European Political and Security Cooperation, 1948-1964, ”in Christian Nuenlist & Ana Locher (eds.), Transatlantic Relations at Stake. Aspects of NATO, 1956-1972, Zürcher Beiträge zur Sicherheit-spolitik, no. 78, ETH Zürich, http://www.css.ethz.ch/content/dam/ethz/special-interest/gess/cis/center-for-securities-studies/pdfs/ZB-78.pdf.
9. Leopoldo Nuti, “Italy as a Hedging State? The Problematic Ratification of the Non-Pro-

liferation Treaty, ”Elisabetta Bini and Igor Londero, editors, Nuclear Italy: An International

History of Italian Nuclear Policies during the Cold War (Trieste, EUT Edizioni Università di

Trieste, 2017), 119–139, https://www.openstarts.units.it/bitstream/10077/15331/1/

Nuclear_Italy-08-Nuti.pdf; and Leopoldo Nuti, Italy’s Nuclear Choices, ”UNSCI Discus-

sion Papers, no. 25, January 2011, https://revistas.ucm.es/index.php/UNIS/article/viewFile/UNIS1111130167A/26876.

10. UK Depository Status List, Treaty on the Non-Proliferation of Nuclear Weapons; London,

Moscow and Washington, July 1, 1968, Declarations and Reservations, last updated June 2016, https://assets.publishing.service.gov.uk/government/uploads/system/uploads/attachment_

data/file/601041/08._Non_Proliferation_Treaty_1968__Status_list.pdf, 17.

11. Quoted in Spiegel staff, “Elephant in the Room.”12. UK Depository Status List, 23.
12. Nuti,“Italy as a Hedging State?” 120.
13. Виж Bruno Tertrais, “Entente Nucléaire: Options for UK-French Nuclear Cooperation”,

British-American Security Council, June 2012, https://www.basicint.org/wp-content/ uploads/2018/06/entente_nucleaire_basic_trident_commission.pdf.

15. В частен разговор Дьо Гол посочва, че "Ние автоматично ще ги защитим. При това много по-добре, отколкото американците, защото сме европейци, а американците не са. Интересът на Америка да не допусне разрушаването на Европа не е толкова голям, колкото нашия, защото ако Европа бъде нападната ние ще сме мишената”, цитирано в Alain Peyrefitte, C’était de Gaulle (Paris, Gallimard, 2002), 653.
16. Цитирано в Jacques Isnard, “Le Grand Déballage Nucléaire, ”Le Monde, February 4, 1997.
17. “By taking this attitude, we are at the same time helping to guarantee Europe to a large

extent ....By the mere fact that France is in Europe, its strength fully and automatically plays to Europe’s advantage, whose defense is inseparable physically and geographically

from its own. ”Georges Pompidou, Speech to the National Assembly, Paris, December 2, 1964.

18. See Peyrefitte, 710.
19. “The European members...two of whom possess nuclear forces capable of playing a deterrent role of their own contributing to the overall strengthening of the deterrence of the Alliance. ”Declaration on Atlantic Relations, issued by the North Atlantic Council, June 19, 1974, https://www.nato.int/cps/en/natohq/official_texts_26901.htm?selectedLocale=en.
20. Jacques Attali, Verbatim I, 1981-1986 (Paris: Fayard, 1993), 874–904.
21. François Mitterrand, Allocution à l’ouverture des Rencontres nationales pour l’Europe [Speech at the Opening of the National Meetings on Europe], Paris, January 10, 1992, http://discours.vie-publique.fr/notices/927001600.html. See also Jacques Amalric, “La France suggère à ses partenaires d’étudier une‘ doctrine’ nucléaire pour l’ Europe” [France Suggests to Its Partners to Study a Nuclear

‘Doctrine’ for Europe], Le Monde, January13,1992.

22. “It would consist for a nuclear power in maintaining its nuclear decision-making indepen-

dence, while consulting its partners on the arrangements to be made for the application of

nuclear fire.” Quoted in "M. Mellick énumère les différentes formules d’une doctrine nucléaire européenne, ”[Mr. Mellick Enumerates the Different Formulas for a European Nuclear Doctrine],

Le Monde, February 4, 1992.

23. Livre blanc sur la défense [White Paper on Defense], Paris, French Ministry of Defense,

1994, http://www.livreblancdefenseetsecurite.gouv.fr/pdf/le-livre-blanc-sur-la-defense-

1994.pdf,

24. По-подробно за френския дебат през 80-те и 90-те, виж Bruno Tertrais, “The European

Dimension of Nuclear Deterrence, ”Finnish Institute for International Affairs, Working Paper 106, November 2018, https://www.fiia.fi/en/publication/the-european-dimension-of-nuclear-deterrence.

25. Alain Juppé, speech, National Institute for Higher Defense Studies, Paris, September 7, 1995.
26. UK-French Joint Statement on Nuclear Cooperation, London, October 30, 1995.
27. Jacques Chirac, speech, Ecole Militaire, Paris, June 8, 1996 (author’s translation).
28. Jacques Chirac, speech, École Militaire, Paris, February 23, 1996 (author’s translation).
29. Common Franco-German concept on security, security and defense, adopted in Nuremberg on December 9, 1996.
30. Виж например, Jacques Chirac, speech during his visit to the strategic air and ocean-

based forces, Landivisiau –Île Longue (Brest), January 19, 2006; 2008 White Paper on Defense and National Security, http://archives.livreblancdefenseetsecurite.gouv.fr/2008/information/les_dossiers_actualites_19/livre_blanc_sur_defense_875/index.html, 70; Nicolas Sarkozy, Speech at the presentation of SNLE Le Terrible, Cherbourg March 21, 2008; 2013 White Paper on Defense and National Security, https://www.defense. gouv.fr/portail/enjeux2/politique-de-defense/le-livre-blanc-sur-la-defense-et-la-securite-nationale-2013/livre-blanc-2013, 69; François Hollande, speech on nuclear deterrence, visit to the Strategic air forces, Istres, February 19, 2015; and 2017 Defense and National Security Strategic Review, https://www.defense.gouv.fr/dgris/presentation/evenements/revue-strategique-de-defense-et-de-securite-nationale-2017, 70.

31. Jacques Chirac, speech, Institut des hautes études de défense nationale, Paris, June 8, 2001; and François Hollande, speech on nuclear deterrence, visit to the Strategic air forces, Istres, February 19, 2015.
32. Elie Perot, “The Aachen Mutual Defence Clause: A Closer Look at the French-German Treaty, ”Royal Institute for International Relations, no. 105, February 2019, http://www.egmontinstitute.be/content/uploads/2019/02/SPB105.pdf?type=pdf.
33. Traité entre la République française et la République fédérale d’ Allemagne sur la coopération et l’

intégration franco-allemandes [Treaty between the French Republic and the Federal Republic of Germany on Franco-German Cooperation and Integration], French Ministry of Foreign Affairs, January 22, 2019, https://www.diplomatie.gouv.fr/fr/dossiers-pays/allemagne/relations-bilaterales/traite-de-cooperation-franco-allemand-d-aix-la-chapelle.

34. Jean-Dominique Merchet, “France-Allemagne: la ‘clause de défense mutuelle’ implique-t-

elle la dissuasion nucléaire? ”[France-Germany: Does the‘Mutual Defense Clause’ Comprise Nuclear Deterrence?], ’Opinion, February15, 2019, https://www.lopinion.fr/blog/secret-defense/france-allemagne-clause-defense-mutuelle-implique-t-elle-dissuasion-175490; on Macron see William Drozdiak, “France Is Prepared to Extend Its Nuclear Deterrent to Germany, ”Washington Post

, February 28, 2019, https://www.washingtonpost.com/opinions/2019/02/28/france-is-prepared-extend-its-nuclear-deterrent-germany/?utm_term=.5f2fdab9b6c8.

35. Western European Union, Platform on European Security Interests, The Hague, October

27, 1987, https://www.cvce.eu/content/publication/2002/1/29/444f642c-62ed-4fd9-8136-

a129d2de3783/publishable_en.pdf.

36. European Union, Consolidated Version of the Treaty on European Union, May 9, 2008,

https://eur-lex.europa.eu/legal-content/EN/TXT/?uri=CELEX%3A12008M042.

Bruno Tertrais

37. Deutscher Bundestag, 11.
38. European Union, “Shared Vision, Common Action: A Stronger Europe. A Global Strat-

egy for the European Union’s Foreign and Security Policy, ”June 2016, http://eeas.europa.eu/archives/docs/top_stories/pdf/eugs_review_web.pdf.

39. Jon Henley, "Angela Merkel: EU Cannot Completely Rely on US and Britain Any More,” May 28, 2017, https://www.theguardian.com/world/2017/may/28/merkel-says-eu-cannot-completely-rely-on-us-and-britain-any-more-g7-talks; Jordan Fabian & Morgan Gstalter, “Merkel: Europe Can No Longer Rely on US Protection”, The Hill, May 10, 2018, https://thehill.com/homenews/administration/387067-merkel-europe-cant-count-on-us-

to-protect-us-anymore.

40. French-Polish Summit Declaration on Security and Defense, Paris, November 5, 2009.
41. Jean-Dominique Merchet, “La Pologne rêve de la bombe atomique française” [Poland

Dreams of the French Atom Bomb], L’Opinion, May 17, 2016, https://www.lopinion.fr/

edition/international/pologne-reve-bombe-atomique-francaise-102855; Konrad Schuller, “Es gilt, dass Frau Merkel für uns das Beste wäre” [It’s True that Mrs. Merkel Would Be the Best for Us] (interview with Jaroslaw Kaczynski), Frankfurter Allgemeine Zeitung, February 7, 2017, http://www.faz.net/aktuell/politik/ausland/kaczynski-wuenscht-sich-fuer-polen-einen-sieg-merkels-14859766.html; “Czaputowicz: Róznimy się z Niemcami ws. NS2, ale podobnie oceniamy negatywną

rolę Rosji w stosunkach międzynarodowych” [We Disagree With Germany Regarding NS2, But We Also Take into Account Russia’s Negative Role in International Relations], w Polityce.pl, December 13, 2018, https://wpolityce.pl/swiat/425477-czaputowicz-przyznaje-roznimy-sie-z-niemcami-ws-ns2.

42. Виж https://www.fiia.fi/en/project/new-challenges-for-strategic-deterrence-in-the-21st-century.
43. Manuel Lafont Rapnouil et al., “Eyes Tight Shut: European Attitudes Towards Nuclear Deterrence, ”European Council on Foreign Relations, December 2018, https://www.ecfr.eu/specials/scorecard/eyes_tight_shut_european_attitudes_towards_nuclear_deterrence.
44. Daniel Fiott, "Strategic Autonomy: Towards ‘European Sovereignty’ in Defence ?, ”EUISS

Brief, Dec. 2018, https://www.iss.europa.eu/content/strategic-autonomy-towards-%E2% 80%98european-sovereignty%E2%80%99-defence, 6.

45. Lafont Rapnouil et al., 4.
46. Освен това, един член на НАТО и ЕС - Латвия, забрани присъствието на ядрени оръжия на нейна земя дори и по време на война. Виж Stein-Ivar Lothe Eide, “A Ban on Nuclear Weapons: What' s in It for NATO? Why NATO States Should Not Be Worried about a Ban on Nuclear Weapons, ”Policy Paper no. 5, International Law and Policy Institute (2014), https://ilpi.org/wp-content/uploads/2014/02/PP05-14-NATO-and-a-BAN.pdf.
47. Въпреки това, тази хипотеза се разглеждаше във френските правителствени среди през 1996

(една ескадрила от Стратегическите въздушни сили да бъде предоставена за нуждите на планиране на НАТО), когато Франция планираше да възстанови членството си във военната структура на НАТО.

48. Wolfgang Ischinger quoted in Spiegel staff, “Elephant in the Room”.
49. Oliver Thränert, “No Shortcut to a European Deterrent”, CSS Policy Perspectives 5, no. 2, February 2017, http://www.css.ethz.ch/en/services/digital-library/articles/article.htm

l/2c895258-a579-48f8-a4db-2c5a47566557/pdf.

50. Belgium, Germany, Italy and the Netherlands participate in the nuclear sharing mechanisms (as well as Greece and Turkey, though their pilots are not currently trained to do so). Their nuclear-certified aircraft (PA-200 Tornado and F-16A/B) will remain in service until around 2025. While most of them (Belgium, Italy, the Netherlands, Turkey) have Will Europe Get Its Own Bomb? already announced their intention to buy nuclear-capable F-35, none of them has explicitly confirmed its intention to have their future aircraft certified for NATO’ s nuclear mission.
51. From a technical standpoint, any fighter-bomber can carry a nuclear weapon. However, from the point of view of the Nuclear Weapon State (that is, the country which designed and produced the bomb or missile), some constraints can appear and conditions have to be met regarding avionics, aerodynamics (in the case of a missile, as opposed to a gravity bomb), and nuclear safety/security standards. Note that the future German-French combat aircraft, which is scheduled to enter service around 2040, will almost certainly be nuclear-capable by design.
52. Elisabeth Braw, “It’ sTime to Put an End to the Phantom Euro-NukesDebate, ”Commentary, European Leadership Network, August 10, 2018, https://www.europeanleadershipnetwork.org/commentary/its-time-to-put-an-end-to-the-phantom-euro-nukes-debate/.
53. Виж например Thränert, както и Volpe & Kühn.
54. Braw.
55. Braw. See Jeffrey Lewis and Bruno Tertrais, “US-French Nuclear Cooperation: Its Past, Present and Future, ”Recherches & Documents, no. 4, Fondation pour la Recherche Stratégique, October28,2015,https://www.frstrategie.org/en/publications/recherches-et-documents/us-french-nuclear-cooperation-its-past-present-and-future-04-2015.
56. Braw.
57. Ibid.
58. Ibid.
59. Lafont Rapnouil et al., 2.
60. Ibid, 9

* Зам. директор на Фондацията за стратегически изследвания в Париж, анализатор на "Уошингтън Коутърли"