Идентичности и конфликти: случаят с Босна и Херцеговина

Етническо съотношение в Босна и Херцеговина преди и след юговойните

БиХ възниква като самостоятелна държава през 1992, а настоящото ѝ вътрешно устройство се основава на Дейтънското споразумение от 1995, наложено от САЩ, за да бъде прекратена продължилата над три години война в началото на 90-те. От трите идентичности, свързани със сръбската, хърватската и бошняшката етнически общности, две се въприемат като част от съседни нации, което личи и по действията им. 

БиХ е със статут на потенциална страна-кандидатка за членство в ЕС, но е сред най-изостаналите в Западните Балкани. Спомените от войната, борбите за отстояване на идентичността и целостта на държавата, както и разнопосочните външни влияния, узаконени от Дейтън, не дават възможност за формиране на единен политически елит, който да взема решенията за бъдещото развитие на страната. Разделенията между общностите продължават да са основна причина за изостаналостта ѝ и са проводник на съседни и външни влияния, които невинаги са насочени към запазване целостта на държавата.

Настоящото изследване цели да проблематизира въпроса за националната идентичност в БиХ в контекста на конфликтите там. Тезата ми е, че идентичностите в БиХ имат конфликтен характер, породен от развилите се там ексклузивистки (или изключваши) национализми, свързани с митове и емоционална обвързаност към конкретна територия. Конфликтната идентичност, основана на тези национализми и свързаните с тях териториални претенции, води до кървава война и жертви в най-пъстрата в етнокултурно отношение бивша югорепублика. Миналото на съвременните суверенни държави (появили се след войните през 90-те) на Балканите е свързано с подчиняването им от различни имперски сили. Това усилва националните въжделения и великодържавните амбиции на някои от общностите, докато други - като мюсюлманите/бошняците, се оказват между ударите на сблъскващите се антагонистични сръбски и хърватски национализми. Националните идентичности в Босна са конфликтни и разделени не само от миналото, но и от различните визии за бъдещето на страната.

Националните идентичности и национализмите в БиХ

Това е контекстът, в който може да се разглеждат факторите, допринесли за разпалването на етническия конфликт между трите етнически общности на територията на БиХ в началото на 90-те години на ХХ век. Сблъскващите се хърватски и сръбски национализми „преливат“ и започват да си противостоят в мултиетническата република в лицето на общностите на сърбите и на хърватите там, всяка от които е подкрепена от своята „външна родина“. Ситуацията допълнително се усложнява от факта, че в началото на 90-те политическите институции в бившата югорепублика са слаби и не могат ефективно да се противопоставят на опитите на съседните държави за намеса и дори за анексия, а парламентът е раздробен и разделен на босненско мнозинство и сръбска и хърватска фракции. Съседите - Хърватия и Сърбия, са силни национални (националистически) държави, стремящи се да „интегрират” и босненците. За Босна става невъзможно да (раз)реши въпроса с националната си идентичност без намесата на тези две държави. От една страна, там има сръбски националисти, които се идентифицират със Сърбия, като тяхна родина и искат създаване на единна славянска държава. На свой ред, хърватите и босненските мюсюлмани, които искат да се идентифицират със собствените си етнически групи, са против свободата на самоопределение, което би довело до прекрояване на границите на БиХ.

Разразилата се война в границите на Босна и Херцеговина, в която са силно ангажирани и новопоявилите се съседни държави - Хърватия и СРЮ[2], официално приключва с подписването на Дейтънското споразумение (1995) от тримата президенти: Слободан Милошевич - на остатъчна Югославия, Франьо Туджман - на Хърватия, и Алия Изетбегович - на Босна и Херцеговина^[3]. Споразумението предвижда политическото разделяне на БиХ на два ентитета (Федерация Босна и Херцеговина (ФБиХ), включваща териториите, населени предимно с бошняци и хървати, и Република Сръбска (РС), населена основно с босненски сърби, както и управленската структура на тази двустепенна федерация. Всеки ентитет разполага със собствена законодателна власт, полицейски сили, здравно осигуряване, съдебна власт и образование. В резултат от войната и претенциите за разделяне на страната се появяват голям брой разселени лица, принудени да я напуснат. Ситуацията в края на 90-те години на ХХ век е пример за ролята на национализма при формирането на държавата и последвалия етнически конфликт, вследствие на който трите етнически групи, се идентифицират не с нея, а с историческите национализми и религии^[4].

Споразумението от Дейтън е прагматично решение, наложено „отгоре“. То далеч не е съвършено: обременява страната с голям и сложен административно-управленски апарат, но не разрешава натрупаните проблеми между етническите групи и не допринася за сближаването между тях. Босненската конституция, която е неразделна част от мирното споразумение, ясно подчертава териториалната цялост на държавата и легитимността на международно признатите ѝ граници. Междуетническата разделителна линия^[5] (IEBL) е инструмент, който - освен че разделя съставните части на страната - е и символ на фронтовете на разделението между сърби и хървати по време на войната. Така, почти четвърт век след влизането в сила на Дейтънското споразумение, национализмът и етническият конфликт все още представляват заплаха за Босна.

Въпросът за националната идентичност в БиХ

В БиХ няма единна национална идентичност. Принадлежността към една от етническите групи се получава по рождение, а роднинските връзки играят важна роля и са определящи за религиозната принадлежност. Трите конституиращи общности рамкират националната идентичност и това я прави етническа, тъй като не подлежи на избор. След разпадането на федерацията, трите най-големи етнически групи (към 1991 около 44% са бошняци/мюсюлмани, 31% - сърби и малко над 17% са хървати)^[6] се дистанцират все повече една от друга и на базата на национални и исторически митове развиват отделни социални и политически институции, включително политически партии, които да защитават техните визии. Специфичната история на страната води да смесване на религия и история, митове и култура, при това става въпрос не толкова за реални исторически събития, а за субективните колективни възприятия, че тези народи имат различно минало. Според Александър Павкович[7], митовете не само определят границите между сърби, хървати и мюсюлмани, но и са същността на националната им идентичност.

В хода на войната в БиХ (1992-1995) религията става все по-важен фактор, подчертващ различията между отделните групи. Външната намеса и влияние в хода и в края на войната също оказват влияние - очертават се различия в отношението на ЕО/ЕС при признаването на отделилите се от разпадналата се СФРЮ независими държави. Докато Хърватия и Словения бързо получават международно признание, то се забавя за независимата БиХ. Позицията на САЩ накланя везните в полза на мюсюлманите/бошняци и запазване границите на държавата. Решението на Комисията Бадинтер, постановява че правото на самоопределение не трябва да включва промяна на съществуващите граници от независимите държави, но и, че „етническите, религиозни или езикови общности, в рамките на една държава имат право на признание на идентичността си, съгласно международното право“.[8] Идентичността в БиХ става проблемна във време на социална и политическа промяна - съществуващата двуполюсна система се срива и старият ред, както и многонационалната федерация, остават в миналото. Тези промени водят до капсулиране на идентичностите и до изключване и отличаване от „другите“. Политическите елити започват да конструират нови идентичности. Съвременна БиХ няма основа за колективна политическа идентичност, липсва консенсус между трите политически общности, а след обявяването на независимостта между тях възниква остър конфликт. Бошняците искат териториална цялост и централизирана власт, докато сърбите и хърватите настояват за автономни региони и дори за разделяне на държавата, което е и една oт причините за започването на войната.[9]

По отношение на привързаността към БиХ, мюсюлманската общност е единствената, свързана с тази държава. Живеещите в нея сърби и хървати са привързани към държавите-майки - съответно СРЮ и Хърватия. С възпламеняването на национализма, довел до разпадането на СФРЮ, босненските интелектуалци публикуват своя версия на историята на Босна и босненските митове, поставяйки началото на ново разграничение между етническите общности. Съществуването на бошняшката нация се оспорва от сръбските и хърватските националисти, възприемащи своите национални идентичности като естествени, а бошняшката/мюсюлманската - като изкуствено създадена и, съответно, нелегитимна. Сръбските, босненските и хърватските националисти започват да разграничават говоримия си език (дотогава сърбо-хърватски). С раздалечаването на трите общности една от друга, се активира и бошняшкият национализъм, който е влиза в конфронтация с другите два - сръбският и хърватският, като тази с първия е особено остра. Мюсюлманите се обявяват против опитите за поделяне на Босна, стремейки се към запазване на държавата и границите ѝ, както и на нейния мултиетнически характер (тъй като в противен случай съществуването на една чисто бошняшка държава става проблематично). Опит в тази посока е направен с Дейтънското споразумение, сложило край на войната. Това, което не успява да направи споразумението обаче, е да спре междуетническото противостоене, което и днес пречи на БиХ да върви напред.

Бошнячеството: оспорвана национална идентичност и източник на конфликтност

Въпросът за степента, в която жителите на БиХ се идентифицират със страната си, е свързан с това, че населението и се състои от три общности с отделни идентичности и възприятия, които имат своите корени в миналото. Когато, по време на османското владичество, по-голямата част от населението на Босна приема исляма, то се превъща в проводник на елементите на една нова култура на Балканите. Това културно влияние се смесва с местните елементи, като езика например, което води до формиране на специфична босненска култура и идентичност, различна от всяка друга в Османската империя и в другите славянски държави. Тази идентичност се доказва във времето и устоява на домогванията от съседите през следващите столетия.

По време на австро-унгарската окупация на БиХ (1878-1918), след скъсването на политическите, религиозни и други връзки с Истанбул, мюсюлманската общност бива принудена да защитава религиозните и културните си права. Термините „босненски“ и „бошняк“ биват постепенно заменени с по-общото „мюсюлмани“, което първоначално обозначава национална, а не религиозна общност. Идеята за мултирелигиозна босненска идентичност обаче търпи провал. На територията на пъстрата в етнокултурно отношение бивша югорепублика и настояща суверенна държава, религиозната принадлежност е интегрална част от идентичността на населяващите я народи. Хърватската идентичност се идентифицира с католицизма, сръбската – с православното християнство, докато мюсюлманската/бошняшка общност развива „трета“ босненска идентичност. Връзката между трите националности (бошняци/мюсюлмани, сърби и хървати), въздействието им върху междуетническите отношения и развитието на групова идентичност се променят с времето, също както еволюира и мюсюлманският/бошняшкият въпрос от османско време до възникването и защитаването на отделна групова идентичност.

В Кралството на сърби, хървати и словенци (1918-1929, а след това Кралство Югославия, до 1941) Белград не гледа с добро око на бошняците и те не получават национално признание. Когато в рамките на СФРЮ (т.е. след края на Втората световна война) бошняците получават желаното признание като „конституираща нация“, те силно се асоциират с Югославия, възприемайки я като политико-географска рамка, предлагаща удовлетворяващи ги условия. Това чувство се подсилва още повече от факта, че ислямската религиозна организация Islamska zajednica е общоюгославска, а не босненска по обхват. Тя включва мюсюлманите от провинция Санджак[10] (днес разделена между Сърбия и Черна гора), косовските албанци и албанците в Македония.

Босненските мюсюлмани изповядват исляма, което ги разграничава от другите народи в бивша Югославия. В СФРЮ, с течение на годините, в тяхната общност възникват съмнения и въпроси относно идентичността им, поради непрекъснатия натиск от сръбска и хърватска страна за вливане в единия или другия етнос и подценяването на религията като значим за определяне на самосъзнанието им фактор. По отношение на етническата си структура, БиХ е единствената република в СФРЮ в която трите народа са конституиращи по основен закон. Следователно, националната ѝ идентичност е тройносъставна. Всички други републики в състава на Югославия се разглеждат като родина на някой от народите в нея, без никоя от тях да е била етнически чиста, но има обусловени мнозинство и малцинство/а.

През социалистическия период бошняците за първи път се сдобиват с национална програма^[11] и ясно определени политически цели. В ръководството на СФРЮ има колебания относно признаването на бошняците за отделен народ. Движението, довело до признаването им като съставна югославска нация започва с преброяването на населението през 1961, когато е добавена категорията „етнически мюсюлмани“. Променящите се през годините „етикети“, слагани при преброяванията на населението, са свидетелство за еволюцията на вижданията на югославското партийно ръководство за тях: през 1948 те са можели да се определят като „мюсюлмани, неопределени“; през 1953 - като „югославяни, неопределени“; през 1961 могат да изберат опцията „мюсюлмани в етнически смисъл“, т.е като народност (narodnost);през 1968 бошняците са признати за нация в рамките на СФРЮ и по време на преброяването през 1971 им е дадена възможност да се идентифицират като „мюсюлмани в национален смисъл“, т.е. като народ (narod).^[12]

По времето на СФРЮ и на фона на нарастващите противоречия между политизираните сръбски и хърватски национализми се формира и трети - бошняшки национализъм, в чиято основа са ислямизмът, запазването на териториалната цялост на БиХ и правото на самоопределение и независимост на бошняците. Признаването на босненските мюсюлмани за шестата конституираща нация в Югославия е резултат от съвместните усилия на босненските партийни и граждански интелектуалци. Подкрепата за бошняшкия национализъм и стремежите за признаването на бошняците за отделна нация става по време, когато националистическите прояви не се толерират от комунистическата власт (включително тези на сръбската и хърватската интелигенция). Мнозина сърби възприемат тези действия като опит на влиятелни политици-несърби в държавното ръководство да предотвратят развитието на национално самосъзнание на босненските сърби и да ги омаловажат в рамките на Югославия. Тази визия се затвърждава през 70-те години с разрастването и развитието на мюсюлманското (само)съзнание и организационна дейност. Близките връзки между СФРЮ и арабските държави дават на бошняците възможности за контакти в мюсюлманския свят и стимулират изучаването на ислямската теология в Босна.

През 80-те години на ХХ век значението на религията в босненската мюсюлманска общност нараства. В края на това десетилетие, след смъртта на Тито, политическия дебат във федерацията е съсредоточен около три ключови (сръбски) предложения:

• Промяна в статута на автономните провинции, тъй като те са в рамките на Сърбия, целящо провинциите да получат независим статут, което да доведе до сръбско мнозинство в повече федерални единици и да затвърди влиянието на сърбите във федерацията;
• Изборът на горната камара на федералния парламент да става по системата „един човек - един глас“;
• Разширяване правомощията на федералния парламент: при положение, че повечето единици във федерацията са доминирани от сърби, това би означавало по-лесно прокарване на просръбски решения и закони в общия законодателен орган.[13]

Промяната в статута на автономните провинции, въведен с конституцията от 1974, не получава единодушна подкрепа в републиките, но именно страхът от сръбска доминация е истинската причина за поляризацията и противопоставянето между Хърватия, Словения и БиХ, от една страна, и Сърбия - от друга.

Национализмът в БиХ се различава от този в другите съставни единици по това, че не е партийно подкрепен, националната активност е сериозно подтискана и той е вътрешен за БиХ – т.е. не се отнася до друга федерална република, защото Босна няма претенции към други територии или нации. Лидерът и привържениците на мюсюлманската партия в БиХ (Партия на демократичното действие, SDA) първоначално подкрепят обединената СФРЮ, но прогресивното разчленяване на федерацията и политическата еволюция на другите субекти кара ръководстовото ѝ временно да предпочете конфедеративнияя вариант, а впоследствие - независимостта. През 1990 сърбите и хърватите в Босна също основават свои партии.[14] Сътрудничеството между тях е краткотрайно, тъй като преследват различни цели. Желанията на сърбите и хърватите в Босна са съсредоточени около обединението им с държавите-майки, докато бошняците се борят за териториално единство, включително поради факта, че нямат подкрепа във федерацията. Чрез експлоатацията на стари национални митове, спомени и емоции, политическите играчи усилват груповите страхове, разединяват обществото и увеличават междугруповата дистанция. За босненските сърби разпадането на Югославия представлява разрушаване на една спасителна мрежа, защото без СФРЮ те биха се изправили пред една хърватско-мюсюлманска коалиция. За мюсюлманите пък, една доминирана от сърбите Югославия би означавала те да бъдат третирани като граждани втора ръка.

С демократичните избори през 1990 комунистическият елит губи контрола в БиХ и бива заменен от антикомунистически и националистически настроени политици. Когато Алия Изетбегович поема властта, разпадането на Югославия се превръща във възможност за конституирането на БиХ в мюсюлманска република, т.е. страна на „третия народ”. Бошняшкият национализъм се надига в средата на 80-те, особено след публикуването на т.нар. „Ислямска декларация” на Изетбегович. Нарастващият антагонизъм в годините, преди фактическото разпадане на СФРЮ води до обща радикализация на босненските мюсюлмани. Пренасянето на войната на босненския фронт, засилва техния национализъм, обръща трите националности една срещу друга и възражда името „бошняк“ като национално обозначение.

Нарастващата нетърпимост между трите общности води до замяна на името „мюсюлманин“ с „бошняк“. Определението, основано на религиозна принадлежност, се заменя с географско определение, което показва, че босненските мюсюлмани се дистанцират от религиозно доминираната концепция за идентичност и „кристализират“ като отделна етническа група в края на ХХ век.^[15] Наред с контактите с ислямския свят, мюсюлманските партийни лидери правят опит да се дистанцират от националистическите и фундаменталистки асоциации и да получат подкрепа от западните правителства, защитавайки концепцията за светска държава.^[16] През 90-те години обаче, паралелно на процесите на национална идентификация на мюсюлманите, се засилват и връзките им със страните от Близкия Изток. Този процес се стимулира от националистическите възгледи на мюсюлманския лидер Алия Изетбегович, който моли въпросните страни за съдействие и подкрепа срещу нарастващите националистически движения и апетити на сърби и хървати, включващи подялба и разделяне на Босна. Когато СФРЮ се разпада  и след формирането на националиистически партии сред сръбската и хърватската общност, се променят и политическите предпочитания на бошняците. От проюгославски настроена общност те се превръщат в защитници (при това единствените) на суверенна БиХ.

БиХ е държава, в която ислямската религия е съставна част от идентичността на най-многобройната група – бошняците. Тя е важна за колективната им идентичност в многонационалната държава. Тоест, може да се твърди, че бошняшката идентичност има два стълба: преданост към БиХ и приобщеност към исляма. „Ислямската общност“ (Islamska zajednica, IZ) в БиХ e религиозна организация, която е и важен политически фактор, допринесъл за оформянето на бошняшката национална идентичност. Въпреки вътрешните разделения нейният водач и бивш главен мюфтия на Босна - Мустафа Церич,^[17] превръща ислямския елемент в силен фактор за бошняшкия национализъм след края на войната. Той свързва бошняшката кауза с БиХ. Светски ориентираните бошняци обаче, оспорват ролята на „Общност“-та. Според доклад на Международната кризисна група, анализиращ ролята на исляма в Босна, религията привлича бошняците навътре - към БиХ, фокусирайки вниманието им върху просперитета на общността. Лоялността към държавата пък ги кара да гледат навън и поражда търкания със сърбите, повечето от които възприемат БиХ като „необходимо зло“, предпочитайки една независима Република Сръбска (РС). Впрочем мнозина хървати също настояват за собствен ентитет. Принадлежността към исляма поражда патриотично чувство към държавата, под влиянието на опита на IZ да запълни политическия вакуум, породен от липсата на достатъчно силни светски бошняшки партии. Успехът зависи от оформянето на обща визия която да бъде припозната и от представителите на другите два етноса.^[18]

В същото време бошняците са доказали, че са сред най-светски ориентираните мюсюлмани и, че за тях религията е равносилна на традиции, наследство и култура. Те се възприемат като европейци и гледат с опасение на някои ислямски ценности, противоречащи на разбиранията и начина им на живот. Босненският мюсюлманин е повече свързан с босненския хърватин и сърбин, отколкото с мюсюлманите от Близкия Изток, въпреки че някои религиозни (не само мюсюлмански) лидери допринасят за неразбирателството и усилването на националистическите чувства чрез публични изказвания и речи. Националистическите символи и лозунги, прославящи военни престъпници, са често използвано средство за провокация срещу религиозни сгради и символи на другите етноси. Това е обичайна практика в цяла Босна, особено в етнически смесените и райони, използвана да подчертае превъзходството на преобладаващата етническа група. Тези прояви се преекспонират в медиите, съобразно различните националистически разбирания. Тежестта на светските елементи във вярата на бошняците се променят и намаляват след войната, под влиянието на различни външни фактори и забавенатa европейска перспектива. Пречупената през национализма информация засилва усещането на страх и несигурност и поддържа високо нивото на междуетническото напрежение. Някои от въпросните инциденти биват приписвани на „салафисти“[19] или „уахабисти“[20], защото в днешно време те се приравняват с тероризма и радикализма.  Въпреки, че тези течения са различни, те имат много общи черти, вдъхновени са от едни и същи места и теолози, а връзката с ЮИЕ и Босна е, че местните им проповедници са учили в арабския свят.

Сръбският и хърватски национализми в БиХ: враждебността срещу мюсюлманите

45-годишният период на комунистическа Югославия не водят до формиране на единна югославска нация, макар че в именно Босна има най-голям процент смесени бракове, както и най-много хора, определящи се като „югославяни“. Което идва да покаже голямата степен на консолидация на местното общество и разбирателството между сърби, хървати и бошняци. Случилото се в БиХ в края на ХХ век е илюстрация за повратната роля на национализма в държавата и последвалия етнически конфликт, в резултат от идентифицирането на отделните етнически групи със собствените им исторически национализми и религии. Поради несъвместимите цели на босненските хървати и сърби, босненските мюсюлмани се обединяват срещу по-силните сърби и хървати. Антагонистичните национализми водят до война, чиито край е сложен едва с Дейтънското споразумение, което обаче не елиминира етническите различия.

Сръбските националисти се припознават в реализацията на идеята за „Велика Сърбия“. Хърватите и босненските мюсюлмани се идентифицират със собствените си етнически групи и върховенството на индивидуалните пред колективните права. Близо 50% от населението на Босна е съставено от сърби и хървати и идеите за независимост, основани на етноса, а не на нацията, като цяло, и контрола на територията, съчетани с мултикултурния характер на населението, провокират яростен спор за това,  „чия“ е Босна. Открито неприязненото отношение на босненските сърби към бошняците не се променя и след Дейтън. Хърватите в Босна също са с ясна национална ориентация; въпреки че са по-малко склонни към сепаратизъм. Тяхната връзка с Босна има двойнствен характер. И сърбите и хърватите не проявяват особена толерантност и разбиране към бошняците и тяхната религия. Техни представители често определят исляма като „антиевропейски“, което пък служи като оправдание за престъпленията срещу тази общност по време на войната. Нарастващият антагонизъм между трите народа се проявява в радикализацията на мюсюлманите, включително и религиозна. В резултат от тесните връзки с мюсюлманския свят, в хода на войната на страната на бошняците се включват много муджехидини от Близкия Изток. По-голяма част от тях напускат пределите на страната след войната, но липсват точни данни, колко са останали и дали разпространяват радикални учения.

Тъй като в Босна няма доминираща нация, държавата не би могла да бъде „национална“ („нация-държава”), освен ако представителите на трите групи не започнат да се идентифицират като босненци, т.е. граждани на Босна и Херцеговина. Изгледите това да се случи са много малки, тъй като, освен че липсва консолидация между представителите на тези групи в страната, те все повече се отдалечават една от друга.

Kонфликтни идентичности в независима БиХ: външните влияния върху вътрешните противоречия

В БиХ (както и на територията на целите Западни Балкани) се преплитат противоположни външни влияния, допринасящи за разделечаването на трите общности една от друга. Оформилите се „оси“ на влияние размиват официално прокламираната европейска (и евроатлантическа) перспектива на страната, отдалечавайки я от бъдещо членство в ЕС. Турция, в лицето на президента Ердоган, упражнява силно влияние върху бошняците; Русия използва традиционно близките си отношения със Сърбия като инструмент за влияние и в Република Сръбска, чийто президент Додик неведнъж е заявявал в прав текст че „следва Сърбия”.[21] От друга страна, Хърватия, която е член на ЕС от 2013, продължава да поддържа двойнствена връзка с Босна - от една страна се твърди, че хърватите в държавата подкрепят териториалната и цялост, а от друга - че желаят промени в изборния закон за да си гарантират по-добро представителство във ФБиХ и обособяването на трети „хърватски“ ентитет.[22] Осъществяването на подобна стъпка би довело до по-нататъшно раздалечаване на трите етнически общности и засилване на външните влияния върху всяка от тях.. Това, от своя страна, поставя под сериозен въпрос по-нататъшната европейска интеграция и ангажимента на ЕС към БиХ, като цяло. Външните влияния върху трите общности в страната не са пряко свързани с оформянето и еволюцията на техните идентичности, но спомагат за допълнителното им отдалечаване една от друга, като противоречията биват изостряни и експлоатирани, често в името на нечии  чужди интереси.

Tурското влияние върху бошняците във ФБиХ

Появата на нови държави в ЮИЕ променя турската външна политика. Чрез присъединяването си към многонационалните сили, взели участие във войната през 1992-1995, Турция активно се ангажира със случващото се в региона, съсредоточавайки се върху БиХ и нейната мюсюлманска общност. Като изоставя традиционната си политика и предприема нов подход на „нулеви проблеми със съседите“, под ръководството на бившия външен министър и по-късно премиер Ахмет Давутоглу[23], Турция се позиционира като значим играч в региона, опиращ се на съществуващите регионални културни отношения. В началото на 90-те години страната започва да преструктурира външната си политика, след като първоначално подкрепя целостта на Югославия. Въпреки наложеното ембарго, Турция доставя оръжия в Босна, наред с Пакистан, Саудитска Арабия и Иран.

След първоначалния устрем на ЕО/ЕС за успокояване на ситуацията в Западните Балкани, намаляващият ентусиазъм относно разширяването на Съюза, както и световната икономическа криза през 2008, отклоняват вниманието на Брюксел от региона, където възниква властови вакуум. Използвайки липсата на видими резултати от намесата на ЕС, Турция увеличава усилията си да създаде свои устойчиви структури там. Формират се и се развиват специални отношения с мюсюлманските райони не само в Босна, но и в Косово, Албания, Македония и Санджак (Сърбия и Черна Гора). Мрежите от турски религиозни и културни институции намират благодатна почва в много части на Западните Балкани,^[24] където през последните 20 години  се създават училища и университети, които правят присъствието на Анкара особено видимо.

Докато бошняците възприемат Турция като близка и родствена страна, мнозинството от босненските сърби и хървати не гледат с добро око на  нарастващото турско влияние в БиХ. Илюстрация на отношението на православната общност в БиХ към него са думите на президента на РС Милорад Додик, според който турското присъствие създава допълнителни вътрешни разделения в БиХ, а добрите отношения на бошняците с турската страна правят постигането на компромис по-трудно.[25]

Оста Република Сръбска-Сърбия-Русия

Ръководството на Република Сръбска постоянно блокира вземането на решения от общ характер за страната и заплашва с отцепване и присъединяване към Сърбия. За сметка на недобрите сръбско-турски отношения, сръбско-руските отношения процъфтяват. Чувството за несправедливо третиране от страна на Запада затвърждава „традиционно“ добрите отношения между двата славянски народа, включително между техните малцинствени групи в съседните държави.

Проблемът обаче е, че тези отношения са лишени от достатъчно стабилна икономическа база. Въпреки това, преследвайки собствените си интереси, много от (западно)балканските лидери са склонни да заложат на Русия, представяйки я като алтернатива на ЕС. При това обаче, някои от тях се представят като единствените, които могат да спрат руското влияние, а други съзнателно го преувеличават. Впрочем, за успехите на Москва в Западните Балкани допринасят и множеството провали на западните съюзници. Европейската интеграция все още е далечна цел за някои държави от региона, тъй като освен забавените реформи и намалялата привлекателност на Обединена Европа, някои европейски лидери приоритизират вътрешната стабилност, пред евентуалното ново разширяване на ЕС. Държавите от региона вече са осъзнали че очакванията им, свързани с европейската интеграция, са силно завишени, но продължават да разчитат на тази възможност.

Босненските хървати и техния „трети“ ентитет

Сегашното устройство на БиХ често е обект на критики от страна на големите хърватски партии. Бошняшките политици се съмняват в легитимността на институциите в сръбския ентитет, докато сръбските лидери настояват за отделяне и независимост, без да имат такова конституционно право. Най-голямата хърватска партия – Хърватският демократически съюз (Hrvatska demokratska zajedniica - HDZ), не отстъпва от исканията си за разделяне на Хърватско-мюсюлманската федерация на кантони, доминирани от бошняци или хървати,^[26] като тази позиция се подкрепя и от президента на Република Сръбска Милорад Додик. Постнационалистическите хърватски власти следват два основни политически принципа по отношение на БиХ: Хърватия подкрепя Босна като независима и приятелска съседна страна, но в същото време тя има конституционни задължения към живеещите там хървати. Тези два принципа, наследени още от югославско време, продължават да са неясни и двойнствени. Как членството в ЕС ще се отрази на връзката Хърватия - босненски хървати, които остават във все по-неудобната ФБиХ заедно с бошняците също изглежда неясно. Босненските хърватски политици често са изразявали недоволството си по повод несправедливото положение на общността в ентитета, което  пък поражда опасения, че Загреб може да се намеси в политическия процес в БиХ.

Карта 3 Етническо разпределение на населението в Босна и Херцеговина (по кантони в Хърватско-мюсюлманската федерация)

Когато Хърватия започва да се приближава към членство в ЕС, нейната подкрепа за обединена БиХ в пътя ѝ към НАТО и ЕС нараства. Според Томислав Якич, външно-политически съветник на бившия хърватски президент Стипе Месич (2000-2010), ЕС разбира проблема с БиХ и възможните последствия за региона, но вярва, че Загреб трябва да работи за подобряване на двустранните и регионалните отношения. [27] Продължаващото напрежение в БиХ влияе върху хърватската политика заради недоволството на политическите представители на босненските хървати и опасенията им, че местната хърватска общност прогресивно бива лишавана от правата си на конституираща нация. Хърватското място в тройното босненско президенство е предмет на много спорове. Така например, след като Желко Комшич беше избиран два пъти от Социалдемократическата партия на БиХ (Socijaldemokratska Partija Bosne i Hercegovine, SDP BiH) като представител на хърватската общност, хърватските партии твърдят, че това е станало с бошняшки, не хърватски гласове. От друга страна, тъй като ХДЗ лобира за създаване на трети, хърватски ентитет в БиХ, подкрепата от Хърватия за партията предизвиква обвинения от Сараево, че Загреб се връща към политиката на намеса от времето на Франьо Туджман. Други анализатори пък смятат, че това е доста амбициозна концепция, предвид факта, че хървати и бошняци все още не са постигнали консенсус относно вътрешното устройство на ФБиХ. Остава неясен курсът, който Загреб ще поеме в случай, че започнат преговори за промяна на политическото устройство на БиХ. Част от хърватските политици настояват за трети ентитет,  други, извън границите ѝ, искат по различен начин да могат да се възползват от правата си, но всички те претендират за територия, която да възприемат като свой дом. Настоящите институции на БиХ не могат да приютят трите несъвместими визии за страната. В бошняшката и хърватската общност има разделение и липсва единна визия. С  постоянните си призиви за отделяне и ерозиране авторитета на общите институции, лидерите на РС допълнително разклащат крехкото равновесие в държавата. Те са против повечето държавни реформи и настояват за завръщане към „оригиналния“ Дейтън на минимално държавно управление и с повече власт в ентитетите. Това е въплътено в правомощията на Републиката[28] - държавата не може да функционира без тяхно съгласие. От друга страна, сърбите там не се възприемат като част от Босненската държава, а по-скоро от една „обединена Сърбия”. Провалът на босненската държавност обаче, е в ущърб и на техните интереси, защото администрацията  на РС е почти толкова раздута, колкото и тази във ФБиХ, т.е. без административна реформа, както и без помощта и инвестициите, очаквани след приемането в ЕС, шансовете ѝ за самостоятелно съществуване са твърде малки. Освен това подобно действие би провокирало нова вълна от насилие и допълнително ще стимулира неутихналите националистически настроения в целия регион. Водещите партии в сръбската част на БиХ – СНСД  (Savez nezavisnih socijaldemokrata-SNSD) и СДП (Srpska demokratska stranka, SDS), заявяват, че много високопоставени сръбски политици подкрпят идеята за босненско обединение. Депутат от СНСД заявява: „В интерес на Република Сръбска е да бъде в ЕС и това може да стане само чрез Босна.”[29]  Тези противостоящи си визии са и една от причините за липсата на напредък и реформи в общата държава. Политическият елит е раздвоен, като само бошняшките партии се застъпват за запазване на настоящите граници на БиХ. Хърватите и сърбите считат равенството между конституиращите народи за крайъгълен камък на БиХ и го възприемат като проекция на дял от държавата и възможност за легитимно вземане на решения, само когато има консенсус между тях и техните представители. В тази връзка, да бъдеш част от конституиращ народ означава да имаш правото да определяш политическите цели и тези цели да определят държавната политика. Политическите общности се припокриват с народите, но не са едно и също, защото сърбите, хърватите и бошняците са народи в етническия смисъл, а политическите общности имат граждански характер.

Според индекса на трансформация за 2016 на Фондация Бертелсман, жителите на страната имат ниско взаимно доверие помежду си и най-ниското ниво на доверие към политиците измежду всички страни в региона.^[30] В атмосфера без илюзии по отношение на демокрацията, призивите за етническо отделяне запълват публичното пространство. Политическите елити не поставят на дневен ред социалната интеграция на обществото по етнически линии и не насърчават дебата между общностите. Трите конституиращи народа в БиХ продължават да имат различни визии за бъдещето на страната, както и за правото на самоопределение на различните етнически групи. Мнозинството от бошняците се застъпват за силни централни държавни структури, тъй като са силно свързани с Босна. Мнозинството от босненските сърби и хървати поставят своята етнонационална цялост пред слабата си връзка с Босна и Херцеговина. Подкрепата на сърбите и хърватите към целостта на държавата е намаляла с намаляването на броя на международните наблюдатели - след 2006 техните политически лидери все по-често се позовават на етническата идентичност и междуобщностните страхове, за да укрепят политическите си позиции.

Заключение

С ценностите на изключващите национализми, характерни за региона на Западните Балкани, Босна върви към (ре)балканизация: разделенията между общностите, в съчетание с противоположните външни влияния, я отдалечават от Обединена Европа. В случая, под ребалканизация разбирам връщане към националистическите чувства от времето на Югославия и несъвместимостта им с декларираното желание за европейско членство. От волята на босненските политици и граждани зависи накъде ще тръгне страната -дали ще продължи да е силно подвластна и зависима от съседни и външни влияния и с разнопосочни етномотивирани импулси отвътре, или пък ще избере пътя на реформите и обединението, с обща цел интегриране в Обединена Европа.

Преплитането на множество външни и разнопосочни влияния в БиХ не спомага за нейната вътрешна стабилизация и консолидиране. Страната преживява ключов момент, в който много неща – включително предприемането на нобходимите реформи - зависят от решенията и визията на местните политически елити. В светлината на приетата в началото на годината стратегия за Западните Балкани[31], която препотвърждава ангажимента на ЕС към региона, моментът е благоприятен, тъй като това може да послужи като тласък за повече реформи и вътрешна консолидация в БиХ. Ако станем свидетели на подобно развитие и националистическата реторика остане на заден план, това би могло да гарантира по-голяма реципрочност в отношенията с ЕС. Становищата и действията на местните политици, обвързани и от развитието и еволюцията на идентичностите в страната, ще предопределят посоката на развитие на БиХ в бъдеще и, дали това ще я доближи до европейските и евроатлантическите структури. Именно те ще предопределят постепенното отпадане на институцията на Върховния представител, или пък – напротив - задълбочаването на разделенията, национализма и радикалните влияния в страната.

*Докторант в Катедра „Международни отношения“, УНСС

Източници:

1. Марини, А. „Записки по три интервюта за Босна и Херцеговина“. Еuinside.eu. 27.11.2017г.

http://www.euinside.eu/bg/blog/notes-on-three-interviews-on-bosnia-and-herzegovina   (посл. достъп 20.02.2018).

2. Манчев, Кр. (2009) „Кървавият край на Югославия“. Парадигма, София.
3. Brubaker, R. (1996) “Nationalism reframed: Nationhood and the national question in the new Europe”. Cambridge University Press.
4. Bugajski, J. (1995) “Ethnic politics in Eastern Europe”. Center for Strategic and International Studies, New York.
5. Bertelsmann Stiftung’s Transformation Index (BTI) Bosnia and Herzegovina Country Report 2016.

https://www.bti-project.org/fileadmin/files/BTI/Downloads/Reports/2016/pdf/BTI_2016_Bosnia_and_Herzegovina.pdf (посл. достъп 07.11.2017).

6. “Bosnia’s Dangerous tango: Islam and nationalism” International Crisis Group Briefing No 70. 26.02.2013.

https://www.crisisgroup.org/europe-central-asia/balkans/bosnia-and-herzegovina/bosnia-s-dangerous-tango-islam-and-nationalism

7. Demografija 2012. Agencija za statistiku Bosne i Hercegovine. Sarajevo 2013. http://www.bhas.ba/tematskibilteni/BHAS_Demografija_BH.pdf.
8. Horowitz, D. (1985) Ethnic groups in conflict. University of California Press.
9. Kellas, J. (1998) „The politics of nationalism and ethnicity“. Macmillan Press LTD.
10. Klemencic, Ml. “The Boundaries, Internal order and identities of Bosnia and Herzegovina”. IBRU Boundary and Security Bulletin, Winter 2000-2001.
11. Martins Branko, C. (2009) The Muslim National Question in Bosnia. An Historical Overview and an Analytical Reappraisal. in Revista Militar (Military Review) Nо 2488 - Maio 2009.

https://www.revistamilitar.pt/artigopdf/475 (посл. достъп 20.10.2017)

12. Моreno, J. C. (2000) “Foreign influences in islam in Bosnia and Herzegovina since 1995”. The Islam in SЕЕ Forum (ISEEF) project of the Center for Advanced Studies (CAS) in Sarajevo.
13. Pavelic, B. “Zagreb’s Tangled Affections for Bosnia’s Croats“ Balkaninsight.com. 21.02.2013.

http://www.balkaninsight.com/en/article/zagreb-s-tangled-affections-for-bosnia-s-croats (посл. достъп 21.03.2018).

14. Pellet, “The Opinions of the Badinter Arbitration Committee. A Second Breath for the Self-Determination of Peoples.” EJIL (1992) 178. ejil.org/pdfs/3/1/1175.pdf (посл. достъп 21.05.2018).
15. Samorukov, M. „Russia’s Tactics in the Western Balkans“. Carnegieeurope.eu. 03.11.2017. http://carnegieeurope.eu/strategiceurope/74612

(посл. достъп 20.05.2018).

16. The Case Of Nationalism In Bosnia Herzegovina Politics from ukessays.com

https://www.ukessays.com/essays/politics/the-case-of-nationalism-in-bosnia-herzegovina-politics-essay.php. (посл. достъп 21.05.2018).

17. Vanderwerf, M. (2009) National Identity In Bosnia-Herzegovina Part 1: A Framework For Exploration. Global Missiology English, Vol 3, No 6/2009.
18. Veremis, Th. (2014) „Redefining security: Yugoslavia 1989-1995“; in “The Modern Balkans: A Concise Guide to Nationalism and Politics: The Rise and Decline of the Nation State”. European Institute, London School of Economics and Political Science.
19. Vracic, A. (2016) Turkey’s Role in the Western Balkans. German Institute for International and Security Affairs.
20. Vukovic, Dj., Savanovic, A., Vranjes, A. (2016) “The impossible state. National identities in Bosnia and Herzegovina”. Published in “National Identity”, pp. 187-211. Information Age Publishing.

Бележки:

[1] “Западни Балкани“ е инструментално понятие, обозначаващо независимите държави, образували се след разпадането на Югославия, които не са членки на Европейския съюз (ЕС), плюс Албания.. Към днешна дата това са БиХ, Косово, Македония, Сърбия и Черна гора. Хърватия излезе от този списък, когато стана пълноправен член на ЕС през 2013. Понятието се появява след срещата на върха в Солун (2003), за да се направи разграничение между България и Румъния, от една страна, и държавите, които няма да бъдат приети толкова бързо - от друга.

[2] СРЮ е създадена през 1992 от двете бивши югославски републики Сърбия и Черна гора. В този си вид съществува до 2003. След това (2003-2006) се преобразува в конфедеративна общност между Сърбия и Черна гора. На 21.05.2006 Черна гора обявява независимост с референдум и излиза от състава на съюзното формирование.  

[3] Дейтънското мирно споразумение се подписва след затварянето на лидерите на сръбската, хърватската и мюсюлманската общности във военновъздушната база Райт-Петерсън, щат Охайо. След 20-дневни преговори през ноември 1995, с посредничеството на САЩ, са договорени условията по мирния договор между враждуващите страни, официално подписан на Парижката конференция (14.12.1995) в присъствието на лидерите на водещите международни сили. (виж карта 2).

Манчев, Кр. (2009) „Кървавият край на Югославия“, стр. 292-294.

[4] The Case Of Nationalism In Bosnia Herzegovina Politics from ukessays.com

https://www.ukessays.com/essays/politics/the-case-of-nationalism-in-bosnia-herzegovina-politics-essay.php.

[5] Това е официалното наименование на вътрешната разделителна линия, която фиксира границите на двата ентитета-Република Сръбска и ФБиХ.

[6] Данни от преброяването през 1991 Agencija za statistiku Bosne i Hercegovine. Demografija 2012. p. 17. (виж карта 1).

[7] Александар Павкович е директор на центъра за славянски и източно-европейски науки в Университета Макуори, Сидни.

[8] Арбитражната комисия на Конференцията за Югославия, известна като комисията „Бадинтер“, по името на нейния председател, е арбитражно тяло, създадено от Съвета на министрите на Европейската икономическа общност (ЕИО) на 27.08.1991. Комисията излиза с 15 решения по отношение на важни юридически въпроси, повдигнати от конфликтите между републиките на разпадащата се СФРЮ. В „Оpinion 2“ от заключенията на комисията се приема международно-правният принцип uti possidetis juris, чрез който въпрки първоначалното отхвърляне на искането за независимост на БиХ, с признаването на правото на самоопределение и правата на различните общности в границите на държавата се дава одобрение за съществуването на независима БиХ.

Pellet, А. “The Opinions of the Badinter Arbitration Committee.A Second Breath for the Self-Determination of Peoples”, p. 184. EJIL (1992) 178.

[9] Savanovic, A., Vranjes,A. (2016) The impossible state. National identities in Bosnia and Herzegovina., p. 191.

[10] Терминът „санджак“ обозначава административно-териториална единица в Османската империя. На територията на днешната област е образуван Новопазарския санджак, откъдето добива съвременното си наименование. Около половината от населението на Санджак са бошняци и мюсюлмани, а другата половина: сърби и черногорци. В Санджак живеят и малък брой албанци, роми и други. След установяването на границите на съставните републики на СФРЮ (1945) Санджак е разделен между Сърбия и Черна гора. Така областта губи териториалното си единство.

[11] Алия Изетбегович (1925-2003) е идеолог и председател на най-старото бошняшко/мюсюлманско движение и партия. През 1990 става първият президент на Босна и Херцеговина. Остава на тази длъжност до 1996, когато става член на президентството на Босна (до 2000).

[12] Martins Branko, C. (2009) The Muslim National Question in Bosnia. An Historical Overview and an Analytical Reappraisal; p. 588.

[13] Ibid., pp. 593-594.

[14] СДП, с ръководител и идеолог Радован Караджич, представлява независима политическа инициатива на сърбите извън Сърбия, с активен клон в Хърватия; ХДЗ, с ръководител Степан Клюич, е крило на партията на Франьо Туджман. И двете са десни, националистически партии - отличителна характеристика на политическите формирования на Югославия преди войната, довела до обособяването на независимите западнобалкански държави.

[15] Моreno, J.C. (2000) “Foreign influences in Islam in Bosnia and Herzegovina since 1995”, p. 11.

[16]  Klemencic, Ml. “The Boundaries, Internal order and identities of Bosnia and Herzegovina”, pp. 68-69. IBRU Boundary and Security Bulletin, Winter 2000-2001.

[17] Мустафа Церич е главен мюфтия (ръководителят на духовната мюсюлманска общност) на Босна в периода 1993-2012. След това за главен мюфтия е избран Хюсеин Кавазович, който прави предложения за деполитизиране и реструктуриране на  IZ. Церич, от своя страна, основава през декември 2012 „Световен бошняшки конгрес“ със силно присъствие и в Санджак.

[18] “Bosnia’s Dangerous tango: Islam and nationalism” International Crisis Group Briefing No 70. 26.02.2013. p. 19.

[19] Салафизмът е сунитско течение в исляма, чиито последователи се обявяват срещу нововъведенията, привнесени в исляма от други религии. Салафитите проповядват т.нар. „чист ислям”, изначално заложен от Аллах в Корана.

[20] Уахабизмът е крайно консервативно фундаменталистко течение в исляма, с основание оприличавано от своите опоненти  на секта. Целта му е възстановяване на „чистата монотеистична почит“ от поклонниците. Уахабизмът е течение в салафизма. Някои от най-пуритански настроените мюсюлмани в света са салафисти, но не и уахабисти.

[21] Интервю с М. Додик. Интервюта на журналисти на "Дойче веле" с лидерите на трите основни етнически групи в БиХ - Драган Чович (на хърватите), Бакир Изетбегович (на мюсюлманите) и Милорад Додик (на сърбите). От Марини, А. „Записки по три интервюта за Босна и Херцеговина“. Euinside.eu. 27.11.2017.

[22] Интервю с Драган Чович. Пак там.

[23] Ахмет Давутоглу е турски политик, бивш дипломат, министър-председател и лидер на Партията на справедливостта и развитието (08.2014-05.2016) Бил е външен министър (2009-2014) и главен съветник (2003-2009) на сегашния президент Ердоган. За него първата детерминанта на външната политика е географията, а втората-историята. Той поставя ударение върху значителния брой турци с балкански корени, както и върху броя на хората от тези държави, които живеят в Турция. Балканската политика на Турция се счита за естествено продължение на съществуващите географски, исторически и културни връзки.

[24] Движението Хизмет е ислямско религиозно и социално движение, ръководено от проповедника Фетулах Гюлен и неговите сподвижници. Процъфтява на Балканите години наред; има своя мрежа от НПО-та, религиозни центрове, училища, колежи.

[25] Vracic, А. (2016) Turkey’s Role in the Western Balkans. German Institute for International and Security Affairs, pp. 5-9.

[26] Според сега действащото устройство на БиХ, в частност на Хърватско-мюсюлманската федерация, която е разделена на 10 кантона, само 2 от тях са смесени. (виж карта 3).

[27] Pavelic, B.  „Zagreb’s Tangled Affections for Bosnia’s Croats“ Balkaninsight.com.  21.02.2013

[28] Държавното устройство на БиХ е федерална парламентарна република.

[29] Bertelsmann Stiftung’s Transformation Index (BTI) Bosnia and Herzegovina Country Report 2016; p. 23.

[30] Ibid; p. 5.

[31] Стратегията е озаглавена „A credible enlargement perspective for and enhanced EU engagement with the Western Balkans“ 06.02.2018.