Доналд Тръмп управлява САЩ вече няколко години. Шансовете му да бъде преизбран за президент са сравнително големи [How 2019] и продължават да нарастват [Clark 2019]. Особено след като окончателният доклад на специалния прокурор Робърт Мюлер за "руската намеса" в президентските избори през 2016 не можа да потвърди обвиненията отправени на Тръмп от разузнавателната общност, демократите и водещите медийни концерни [Arciga 2019; Day 2019], които в момента рискуват също да станат обект на разследване [Trump-Russia 2019].
Въпреки това и напук на елементарната логика, за Тръмп продължава да се пише и говори, като за някаква "грешка на историята", случайност или аномалия. И никой не бърза да се откаже от шаблона за "феномена Тръмп", който се лепи буквално върху всичко, което правят той и обкръжението му. В същото време обаче е налице очевидна неяснота, какво точно представлява този "феномен", тъй като чуваме най-различни и често откровено несъстоятелни предположения. Част от тях нямат никакъв друг смисъл, освен да поставят под въпрос целите, намеренията и обещанията на сегашния американски президент. Тоест, целта им е да дискредитират още повече и него, и екстравагантното му политическо поведение [Collins, Liptak 2019; Collinson 2019; Drezner 2019; Kahl 2019; McCoy 2017; Millward 2019; Niguidula 2019; Stelter 2019; Taki 2019].
Любимото развлечение на политическата и експертна общност, без значение дали става дума за САЩ, Русия, Китай, ЕС или за други държави, е да се опитва да обясни, защо и с каква цел Вашингтон или Доналд Тръмп предприемат едни или други законодателни, военни, икономически и външнополитически мерки, както и да се губи в догадки, относно това, което ще последва [Donald 2019a; Donald 2019b]. При това, поне засега не се очертава някакво преобладаващо мнение, т.е. евентуално обяснение на загадката, каквато уж представлява Тръмп. А може би, такова обяснение просто няма?
Отговорът на този въпрос е отрицателен. За съжаление, обяснение има и не си струва да се залъгваме с илюзията, която се опитват да наложат западните изследователски центрове и експертите по американската проблематика, че уж "нито един американски политик не е в състояние да предложи цялостна и убедително политика, чието осъществяване би позволило да се справим с разпадащия се световен ред" [1] [Blackwill 2019]. Просто не търсим отговора на правилното място. Сегашната вътрешна и външна политика на Съединените щати оборва разпространените предубеждения: тя е съвсем последователна, цялостна и ясно ориентирана и бие в една и съща точка. Тези нейни качества се предопределят от онези стратегически грешки, които допуснаха всички останали световни играчи, настройвайки американския елит против себе и стимулирайки го да изрови "томахавката на войната", тъй като "редът след студената война, на практика, се разпадна" [2] [Haass 2019]. Въпросните грешки имаха и имат системен характер, а същността им е в следното.
- откритата, напориста и прекалена злоупотреба с онези предимство, които получаваха останалите играчи от предишния стратегически курс на САЩ, като глобален хегемон;
- подигравателното отношение към съвсем естествените "глупости", недодялаността и преувеличенията, които допускаше предишната американска администрация, която не беше наясно, как може да се справи със стоварилата се върху нея отговорност за поддържането на световния ред и бе зле подготвена да изпълнява подобна роля;
- формулирането и отстояването на обидни, предизвикателни и ненужни политически конструкции, които съвършено неправилно позиционират САЩ в обкръжавашия ги свят. Свързаните или базиращи се тах концепции представят Съединените щати изключително или предимно в негативни тонове и прогнозират неминуемия им залез. При това не е важно, дали този залез ще бъде бърз, или отдалечен във времето, пълен или частичен. Главното в случая е отслабването, загубата на позиции, а също на предишното влияние и величие, за което всички говорят, като за свършен факт [MacDonald 2017; McBride 2015; McCoy 2017; Patton 2016; US 2014].
Очевидно САЩ трябваше да реагират по някакъв начин на тези действия, предизвикателства и прогнози, без да се ограничават само с обяснението, че пълният колапс на американската икономика е малко вероятен [Kimberly 2019]. Тоест, Вашингтон трябваше да радикално да преразгледа действията си в сферата на вътрешната и външната политика и икономика. И в крайна сметка, САЩ наистина се заеха с това и то - както можеше да се очаква - за сметка на останалите. "Феноменът Тръмп" не е някаква девиация, а - както посочват най-влиятелните американски експерти - реакция на това "че САЩ даваха на съюзниците си прекалено много, получавайки срещу това твърде малко, а също "ново качество на американската политика" [Haass 2019].
Оттук следва, че ако искаме да разберем реалния смисъл на стратегическия курс на американската администрация, към чиято реализация тя на практика пристъпи още преди смяната на властта в Белия дом, и присъщите му закономерности, трябва да се абстрахираме от дебелия пласт погрешни теоретични конструкции, измислици и преувеличения. За целта би било добре да се опитаме:
- да разберем, какво представляваше крехката конструкция на системата на международните отношения, формирала се преди смяната на курса в американската вътрешна и външна политика;
- да си изясним, чии интереси тя обслужваше на практика;
- да анализираме, макар и бегло, кумулативния ефект от грешките, за които днес се налага или ще се наложи да плащат на всички бившни партньори и конкуренти на САЩ;
- да преценим, дали американците разполагат с достатъчно ресурси за постигане на целите, които са си поставили, а именно да възстановят едноличното си и непререкаемо глобално лидерство [President 2018].
Красивите басни за еднополюсния свят
В началото на 90-те години на ХХ век в света се очерта уникална ситуация. Мнозина и досега не си дават сметка за това. Студената война не просто приключи, а това стана по принципно различен начин, в сравнение с всички предходни сблъсъци между отделни държави и групи, алианси и блокове от държави. Преди това всички войни завършваха с това, че създаваха предпоставки за възобновяването им в бъдеще. Така, историците са единодушни, че Версайският мир (Версайско-Вашингтонската система) до голяма степен се оказва "пролог към Втората световна война" [Князев 2018; Тумко 2014].
Напротив, приключването на студената война стана по начин, който премахваше предпоставките за повторното и възникване. Дори онези, които твърдят, че сегашната конфронтация между Русия и САЩ, Русия и НАТО и Русия и ЕС може да се разглежда като продължение на студената война, признават спорния характер на своите аргументи. Студената война беше битка между две непримирими идеологии, два алтернативни начина на производство и две диаметрално противоположни социално-икономически системи. Тя се изчерпа, защото едната от страните направи неоценима жертва в името на мира между народите, отказвайки да продължи войната. Втората пък се възползва от това. В резултат бяха прекъснати корените, подхранващи онези противоречия, чиито израз беше историческия феномен на студената война.
Социалистическата система, която успешно, стабилно и достатъчно ефективно се противопоставяше на колективния Запад, изчезна. При това бързо, лесно и сравнително безболезнено. Съветският съюз, предлагащ на съставляващите го нации и народности алтернатива на капиталистическото развитие, се разпадна. Разделението на света на комунистически и капиталистически държави, отношенията между които бяха откровено антагонистични, а също на планови и пазарни икономики, остана в миналото.
Вместо това възникна единна система на международните отношения и единна световна икономика, обхванали всички без изключение държави на планетата. Преживяващият стремителен възход Китай се вписа в тях естествено и безболезнено. В тяхна органична част се превърна и Русия, чиято икономическа тежест и политическо влияние претърпяха катастрофална загуба, но която съумя да запази мястото си в Съвета за сигурност на ООН и привилегирования "ядрен клуб", в качеството си на държава-наследник на СССР.
Така очерталата се ситуация беше абсолютно уникална и в друго отношение. Самоликвидацията на социалистическата система и разпадането на СССР, които нивелираха глобалното влияние на колективния Запад, тъй като бяха съпоставими с него по своята мощ и географския си обхват, доведоха до радикално преразпределяне на силите в света. Това преразпределяне също имаше абсолютно безпрецедентен характер. Нищо подобно не се е случвало от периода на разцвета на Римската империя насам, а вероятно и въобще [Rapp-Hooper, Friedman Lissner 2019]. През цялата нова история, между великите държави се поддържа един или друг динамично променящ се баланс. Именно той е в основата на всичко и на него се крепи всеки световен ред.
И така, от предишния силов баланс не остана нищо. СССР беше в руини, а Русия, която наследи част от някогашното му величие, тепърва трябваше да преодолява стоварилата се върху нея изключително тежка икономическа и екзистенциална криза. Бъдещата втора икономически сила в света - Китай, все още се намираше в началния стадий на своя главозамайващ възход. Обединена Европа беше изостанала поне с едно поколение от САЩ във военно отношение, освен това беше свикнала да разчита на американския ядрен щит, примирявайки се със своето второстепенно положение и ограничената си самостоятелност. Буквално за миг САЩ се превърнаха в единствения "световен шампион" във всички категории, т.е. в единствената на планетата супердържава [Engelhardt 2018].
В рамките на новия глобален силов баланс американците държаха всички възможни "козове". Те вече безнадеждно изпреварваха всички останали във военно отношение и контролираха глобалната икономика, превръщайки се в едиствения надежден център на финансова мощ. Освен това разполагаха с най-модерните и перспективи технологии и персонифицираха доминираща в света идеология. Тоест, превърнаха се в безусловен образец за подражание за всички останали, обединиха около себе си всички останали по-значими държави и от лидер на "свободния свят" станаха лидер на света, като цяло. А също и единствения гарант на формиралия се световен ред, притежаващ достатъчна мощ за неговото поддържане, налагане и обслужване.
Системното лидерство на САЩ изглеждаше толкова неоспоримо, че породи главозамайване у американците и техните съюзници, както и у зависимия от тях глобален елит и експертната общност. Всички те възприеха създалата се уникална ситуация и радикалния и неочакван край на студената война и промяната в световния силов баланс, довел до абсолютната глобална доминация на САЩ, като начало на "еднополюсния свят". И като начало на утвърждаването на този модел навсякъде и във всичко.
Интересно е, че първоначално с понятието "еднополюсен свят" се обозначаваха няколко различни явления. От една страна . фактът, че светът стана единен и еднотипен, т.е. състоящ се от държави направили своя избор в полза на пазарната икономика и демократичното обществено устройство, или пък поставени в такава ситуация, когато подобен избор изглежда неизбежен за тях. От друга страна - това, че властта, силата и влиянието в света се концентрираха в едни ръце - или тези на Съединените щати и техните съюзници, или непосредствено на САЩ. От трета страна - че американците останаха без реални конкуренти, т.е. нямаше никой, който да може да се противопостави на тяхната доминация, да постави под въпрос лидерството им или да оспори техния специален статус [Rapp-Hooper, Friedman Lissner 2019]. А от четвърта страна - че всички алтернативи на "Вашингтонския консенсус", т.е. на глобалното развитие по американски модел и на американската визия за света, окончателно са изпратени в небитието.
След това тази картина на света стана още по-опростена. Започна да се забравя например за "единството и еднотипността" на света. Защото, ако той наистина е такъв, очевидно няма нужда в него да доминира един, единствен играч, налагайки собствените си правила на останалите. Ако всички държави са еднакви или са обречени скоро да станат такива, очевидно основният въпрос в глобалния дневен ред би трябвало да е постигането на всеобщо равенство - нещо, към което на практика никой не се стремеше. Освен това, за какво единство и еднотипност може да се говори, при положение, че светът очевидно се разделя на могъщ център и подчинена периферия, т.е. на т.нар. "златен милиард" и всичко останали, които му завиждат? В крайна сметка, тази сложна, свръхобременена от различни смисли и вътрешно противоречива картина беше сведена до елементарната и лесно доказуема или дори безусловна констатации, че в света съществува един, единствен непререкаем "център на сила", т.е. един "полюс", от който зависи всичко. Тоест, че светът е "еднополюсен".
След това пък беше направен психологически напълно обяснимият и изглеждащ съвсем естествен и дори подразбиращ се от самосебе си, извод, че еднополюсният модел олицетворява новия световен ред, формирал се в резултат от края на студената война, краха на комунистическата идеология, самоликвидацията на социалистическата система, разпадането на СССР и превръщането на САЩ в единствената в света свръхдържава.
Истината обаче е, че според класическата логика на Аристотел, на която се крепи цялото човешко познание, това е просто неверен силогизъм [Урок 2019]. Тоест, възникналата в света уникална ситуация започна да се отъждествява с нов световен ред, макар че това въобще не е едно и също, а става дума за различни категории. Действително, двуполюсният свят остана в миналото. Една от двете световни системи изчезна и в това отношение глобалната политика и икономика придобиха единно измерение. От предишния силов баланс не остана нищо, а САЩ се превърнаха в глобален център на мощ и влияние, т.е. трансформираха се в единствената супердържава на планетата.
В резултат от това обаче не последва и трансформация на световния ред. Тя просто не се случи. Световния ред представлява институционалното устройство на света, неговата структура, съставни части, организация и задължителни за всички правила на поведение, закрепени в международните документи и международното право, с които всички следва да се съобразяват. Както е известно, основната предпоставка на западната политология е такава организация на света, която да се базира на стриктното съобразяване с правото [Necessary 2019], т.е. с "комплекса от институции, правила и норми, определящи глобалната политика от края на Втората световна война насам" [3] [Rapp-Hooper, Friedman Lissner 2019].
Тоест, световният ред не се промени. Илюстрация за това е твърдението на руския външен министър Сергей Лавров, който след срещата със своя китайски колега Ван И, провела се в Сочи през май 2019 заяви, че двете страни са потвърдили, че "не приемат опитите да бъде разрушена формиралата се в резултат от Втората световна война архитектура на международната сигурност, да се ерозира стратегическата стабилност и да бъдат подменени с нови правила такива норми на международното право, като Устава на ООН например", както и "опитите да се действа по търговските въпроси, заобикаляйки нормите на Световната търговска организация" [Соловьев 2019].
Откъсването на САЩ от всички останали беше толкова голямо, а тяхната доминация - толкова всеобхватна, че американците не сметнаха за нужно да променят принципно каквото и да било в съществуващия световен ред. Те очевидно разчитаха, че доминацията им е необратима и ще трае векове и въобще не се замисляха, че тя може да се окаже "историческа аномалия", възникнала в резултат от благоприятното за Вашингтон стечение на обстоятелството, както признават днес редица американски автори [Rapp-Hooper, Friedman Lissner 2019]. Тоест, САЩ решиха, че съществуващият световен ред достатъчно добре ще обслужва собствените им интереси.
Това обаче не се случи. Американците не взеха предвид, че формиралото се в течение на столетие международно право, както и всички модели на световно устройство, изпробвани от човечеството от Вестфалския мир насам, са концентрирани върху решаването на една, единствена главна, централна и фундаментална задача. Чиято същност не е да бъде гарантирано индивидуалното, а колективното доминиране на великите държави на планетата, осигурявайки им равни права и възможности и, най-важното - да не се допусне превръщането на някоя от тях в безусловен глобален хегемон, способен да диктува волята си на останалите.
Да си припомним уроците на историята. Вестфалският мир не допуска радикално преразпределяне на света в полза на когото и да било. Вместо това, той закрепва колективното управление на великите държави, в чиято основа (както след това се повтаря нееднократно) е суверенното равенство на държавите, и потвърждава силовия баланс, формирал се в онзи момент в света.
Наполеон прави доста успешен опит да отхвърли съгласуваните преди това правила и да подчини цяла Европа, включително нейните колонии. Веднага след разгрома му обаче, държавите победителки потвърждават недопустимостта на чиято и да било еднолична доминация и закрепват своето колективно управление (т.нар. "Европейски концерт") както и променилия се силов баланс - разбира се, не като абсолютна константа, а като променлива, която би могла да се променя динамично в определени рамки. Освен това, те си дават специални пълномощия да пресичат евентуални действия срещу утвърдения от тях ред и посегателството срещу установените пак от тях правила.
Целта на чудовищната война от 1914-1918 отново е преразпределянето на света. Неин отговор е създаването на Обществото на народите в чиято основа за пореден път се залагат превенцията, променената конфигурация на силовия баланс, непоколебимостта на установените правила на поведение и господството на победилите във войната велики държави (чиито "концерт" е напуснат по собствено желание от САЩ). Разликата в сравнение с предходните периоди е в много по-голямата институционализация на цялата система и създаването на организационни рамки за постоянното и пренастройване и съобразяване с еволюиращите потребности [Boemeke, Feldman, Glaser 2006].
Създавайки ООН, държавите победителки във Втората световна война правят всичко възможно за да укрепят опорните елементи на предишната конструкция и да неутрализират очевидните на всички пороци и недостатъци на Обществото на народите. За целта те възлагат на Съвета за сигурност изключителна отговорност за поддържането на международния мир и сигурност, предоставяйки му монопол върху използването на принудителни мерки, т.е. на сила (като допускат само едно и то незначително изключение, касаещо случаите на самоотбрана), и се самоопределят за негови постоянни членове, имащи право на вето. По този начин те поставят непреодолима преграда пред опитите за утвърждаване на чиято и да било хегемония в света, освен колективната [Bosco 2009; Hurd 2008]. За целта предвиждат такива механизми на функциониране на международната система, които пресичат всички възможности ООН да бъде използвана срещу някоя от тях, т.е. "от една велика държава срещу друга"[4] [Haass 2019].
С помощта на Устава на ООН държавите победителки подреждат нормите на международното право в ясно изграден йерархичен ред и осъществяват конституционализация на правилата за поведение, към които следва да се придържат всички държави и всички участници в международните отношения. Те, в частност, включват в Устава специални членове, утвърждаващи върховенството му спрямо всички норми на международното право, формирани от отделните държави, и подчиняващи членовете на ООН (т.е. всички държави на планетата) на волята на Съвета за сигурност. Сред императивните, висши и ненарушими норми на Устава (т.е. на общото международно право) държавите победителки включват суверенното равенство и ненамесата във вътрешните работи.
Създаденият от тях световен ред, чиято същност е колективното доминиране и предотвратяването на индивидуалната хегемония на която и да било от държавите победителки, се подкрепя и усилва допълнително и от Договора за неразпространение на ядреното оръжие. От една страна, те създават една крайно необходима преграда по пътя на разпространението на тази разновидност на оръжията за масово унищожение, а от друга - създават своеобразен ядрен клуб, в който участват само те, т.е. утвържват изключителното си право да притежават ядрено оръжие и се поставят извън международните механизми за контрол на ядрената активност.
Именно този модел на световно устройство наследиха САЩ, придобивайки статута и възможностите на единствената в света супердържава и естествен хегемон. И първоначално решиха, че е излишно да го разрушават или променят (както институционално, така и нормативно), разчитайки, че лесно ще могат да го приспособят към собствените си интереси. В крайна сметка, те наистина разполагаха с всичко необходимо за целта и най-вече - смятаха, че са недостижими за останалите.
Така в света възникна една не само уникална, но и съвършено парадоксална ситуация на "многопластов", "многоизмерен" или поне "двойнствен" световен ред, съчетаващ две начала, които радикално се отличават едно от друго и са с диаметрално различна насоченост. Тоест, те не предполагат и не допускат каквато и да било конвергенция и симбиоза, отхвърляйки самата възможност за някаква хармония помежду им. От една страна, възникна еднополюсният свят, утвърждаващ САЩ като единствената супердържава на планетата, далеч превъзхождаща всички останали държави по всички възможни компоненти на мощта. От друга страна, формално, институционално и нормативно се съхрани "многополюсния свят", противопоставящ се на претенциите за хегемония на всяка, отделно взета държава, ограничаващ претенциите на Вашингтон и предоставяща на всички останали играчи инструменти и механизми, които нивелират фактическата мощ, която САЩ са концентрирали в ръцете си. Оттук нататък всичко зависеше от това, как точно ще се развие ситуацията, т.е. какво ще даде на американците "многопластовия свят" и какво ще спечелят от него останалите държави и най-вече онези, разполагащи с достатъчна мощ и статус на водещи глобални играчи.
Основните губещи от "двойнствения световен ред" и досегашния курс на американската администрация към либерална глобализация
Така очерталата се ситуация напълно устройваше Вашингтон, или поне така му се струваше. САЩ разполагаха с многобройни значими и напълно зависими от тях съюзници - Канада, Япония, Южна Корея, Израел, Саудитска Арабия, Европейския съюз и т.нар. "Нова Европа" (без да броим много други, ориентиращи се към тях държави от Латинска Америка, Азия, Близкия Изток, Европа и Африка). Противниците им бяха победени и дори изглеждаше, че няма претенденти за ролята на техен сериозен конкурент. Вече не съществуваше и военна заплаха, тъй като Русия, в качеството и на стратегически опонент, беше неутрализирана.
Съединените щати уверено доминираха в световната икономика. Огромният им вътрешен пазар беше примамлив за всички. В моменти на сериозни усложнения, налагащи да се потърси "тихо пристанище", всички се насочваха към американския долар. Водещите банки на САЩ, както и техните високотехнологични компании и производствени концерни се чувстваха отлично във всяка точка на света, създавайки сложни производствени вериги, като основната част от печалбите им неизменно се връщаха в Америка. За САЩ и за изпълнението на техните икономически и политически поръчки работеше цялата Бретънуудска система. Американците максимално се възползваха от ниските цени на продаваните в страната стоки, както и от факта, че в течение на дълги години бяха кредитирани от целия останал свят. На този фон, фактът, че внасят стоки за стотици милиарди повече, отколкото изнасят, не ги безпокоеше особено.
Всички бяха наясно, че в случай на криза или дестабилизация в държавите от бившия Съветски съюз, на Балканите, в Големия Близък Изток, или където и да било по света, реална политическа помощ могат да окажат единствено САЩ и никой друг. Същото се отнасяше и за случаите, когато някоя страна трябваше да бъде "спасена". Така, доминираните от САЩ многонационални сили освободиха през 1990-1991 окупирания от Саддам Хюсеин Кувейт, а операциите "Пустинен щит" и "Пустинна буря", както и последващата роля на Вашингтон по време на юговойните не оставяха и най-малко съмнение по този въпрос [Keithly 2017: P. 132].
В крайна сметка, американците се оказаха с напълно развързани ръце за да осъществят своето месианско предназначение, т.е. да носят надежда, свобода и демокрация на народите по света. Що се отнася до просперитета, нещата не стояха толкова добре, но това, разбира се, не беше по тяхна вина. Освен това, първите три символа изглеждаха напълно достатъчни. Вашингтон помагаше на хората да се избавят от неугодните му тирани, сменяше правителства и партийни системи и издигаше на власт лоялни към себе си сили. При това го правеше навсякъде, където сметнеше за нужно и, ако се налагаше, с въоръжена сила, без да се съобразява с разходите и жертвите сред местното население.
Кредото на САЩ беше многостранност, свободна търговия и възможност за инвестиции на капитали там, където е гарантирана максимална печалба. Всички желаещи можеха да участват, да помагат и да допринасят според силите си за реализацията на тези цели. Разбира се, американците можеха да се справят и сами, но смятаха, че свободната конкуренция и устройващите всички правила на функциониране на световната финансова система, би трябвало да са изгодни и за целия останал свят.
Оказа се обаче, че първите почти двайсет години на американското глобално господство и управление приключиха с пълно фиаско - например, с първата глобална финансово-икономическа криза, започнала именно в САЩ и нанесла жесток удар по световната икономика и икономиките на всички страни и региони. А резултатът от четвървековната американска доминация се оказа крайно разочароващ както за самите Съединените щати, така и за глобалното развитие.
САЩ очевидно пренапрегнаха силите си, ангажирайки се с всевъзможни проблеми, без да си гарантират достойна или дори превишаваща компенсация за положените усилия. Те се забъркаха в серия мащабни, дългогодишни и скъпоструващи военни авантюри, опустошили цели региони, без да дадат на света нищо, заслужаващо благодарност и възхищение [Engelhardt 2018]. Прахосаха значителна част от предишната си мощ, влияние и привлекателност и стимулираха толкова деструктивно политическо противоборство вътре в страната, че дадоха повод да се заговори за перманентна криза на американската демокрация, нейното саморазрушаване и залез [Whitehead 2019]. Позволиха сериозната амортизация на вътрешната (включително общинската) и индустриалната инфраструктура, в резултат от което тя започна да изостава от най-добрите световни образци. Натрупаха безумен кумулативен дълг на домакинствата, компаниите и държавните институции, който достигна 70 трлн. долара и бива обслужван все по-трудно [Greszrel 2017]. Обезкръвиха пенсионната си система [Whitehead 2019] и позволиха конкурентите им да ги настигнат в редица сфери [Whitehead 2019] [Rapp-Hooper, Friedman Lissner 2019]. Загубиха господстващите си позиции в много сектори на икономиката и отстъпиха лидерството си по редица въпроси на глобалния дневен ред. Загубиха Русия и не съумяха да съхранят мира, реда и стабилността в Европа. Отстъпиха на Китай и на Югоизточна Азия, като цяло, ролята си на мотор и движеща сила на световното развитие [McCoy 2017] и загубиха дори онези държави, които се опитваха да контролират със сила или заплахи за използването и [Engelhardt 2018]. В резултат от което започнаха да ги възприемат като "отслабваща и лишена от воля държава". И всичко това, като благодарност за геополитическото бреме, които смятаха, че са поели, както и за създадените от тях благоприятни условия за развитието на конкурентите на Америка. Неслучайно анализаторите на най-известното американско външнополитическо списание Foreign Affairs коментират, че САЩ няма защо да съжаляват за загубената от тях хегемония, тъй като тази хегемония съвсем не е била стратегията, от която се е нуждаела Америка [Walt 2019] и я е превърнала в "умираща империя" [5] [Engelhardt 2018].
Основните бенефициенти на "двойнствения световен ред" и досегашния курс на американската администрация към либерална глобализация
Тоест, излиза че в резултат от своето неумело, недалновидно, неразумно и ирационално господство в условият на "двойствения" световен ред, американците са загубили много. В същото време, другите водещи световни държави, включително ЕС, Русия, Китай, Индия, както и цялата Югоизточна Азия, регистрираха значителни успехи.
Европейският съюз се превърна във водещата "нормативистка" световна държава. Той се нагърби с инициативата да формулира нов глобален дневен ред. На него принадлежи заслугата за поставянето и лобирането на въпросите за равенството между половете; защитата на децата, включително в условията на военни конфликти, както и от сексуална експлоатация; устойчивото развитие и формулирането на неговите цели, като национални ориентири за всички страни членки; опазването на околната среда и борбата с климатичните промени.
Разбира се, можем да се отнасяме различно към тези и други въпроси, поставени от Брюксел на авансцената на политическия живот. Някои о тях са откровено спекулативни, имат добре замаскирано "двойно дъно" или са в противоречие с традиционните ценности на много народи и водещи световни религии. В същото време, няма как да не признаем прогресивния характер на активността на ЕС по това направление.
Неслучайно всички социологически анкети, покриващи основните континенти на планетата, неизменно сочат, че ЕС - въпреки престъпното колониално минало на някои от най-големите държави членки - се ползва с по-голямо доверие в света, отколкото САЩ, Русия или например Китай. Възприемат го като чисто гражданска сила и общност, на която мнозина биха искали да подражават и почти никой не го разглежда като заплаха. Което е много съществено за позиционирането в съвременния свят.
ЕС еволюционира от предимно икономическа общност в интеграционно обединение, ангажирано с абсолютно всичко, и придоби черти, позволяващи (въпреки междудържавния му характер) да бъде оприличен на федерация. През последните две десетилетия членският му състав нарасна повече от два пъти (от 12 до 28 държави), а що се отнася до числеността на неговото население, то достигна 512 млн. души. По този показател ЕС далеч изпреварва САЩ и е съпоставим с такива демографски гиганти като Китай и Индия. Съюзът разполага с най-големия в света вътрешен пазар, а нивото на социална защитеност на европейските граждани е по-високо откъдето и да било другаде.
Разбира се, Брюксел силно пострада от дълговата и миграционна криза, както и от вътрешните си проблеми. ЕС загуби предишната хомогенност на своето икономическо и политическо пространство. С далеч по-голямо влияние в отделните държави членки, както и в Европейския парламент, вече се ползват популистите, националистите и крайната десница. Нарастна и без това дълбокият разрив между използваната от "еврократите" реторика и политическата практика. По цял ред въпроси, на ядрото на Съюза се наложи да маргинализира или изолира отделни свои членове, като сред тях се оказа дори Италия [Feroci 2019].
В резултат от това, в очите на мнозина привлекателността на ЕС силно помръкна. Вече му е по-трудно да претендира за ролята на безусловен морален авторитет и образец за подражание. Съюзът започва да се опасява от действията на собствения си висш представителен орган - Европейският парламент. Като цяло обаче, онова, което ЕС получи от "мултиизмерния" световен ред, значително надхвърля това, което загуби [Энтин, Энтина 2015–2018].
Русия също може да се похвали с позитивен баланс. Въпреки всички загуби и експанзията на ЕС и НАТО към границите и, тя съумя в исторически безпрецедентно кратки срокове да възстанови реалния си международен статус, завръщайки се в първата кохорта на най-влиятелните световни държави и нагърбвайки се с изключително активна роля в международната политика.
Москва съумя да възроди своя военно-стратегически потенциал, доближавайки се в това отношение до САЩ, и твърдо зае второто място в класацията на държавите с най-голям износ на въоръжения. Освен това стана интересна и като страна, способна да предоставя военна помощ и гаранции за широк кръг държави. Тоест, постепенно се оправи от раните, които и бяха нанесени (или които сама си бе нанесла). Превърна се във велика енергийна държава, покри дълговете си, както и тези на бившия СССР, отказа се от външната техническа помощ и от държава-реципиент на помощ за развитие премина към групата на страните-донори.
Нещо повече, Москва се освободи от едностранната ориентация към ЕС и САЩ и изяви претенции не само за статус на велика европейска, но и на евразийска и тихоокеанска държава. Тя съумя да стартира, съвместно с близките и държави от постсъветското прастранство, собствен интеграционен проект, създавайки Евразийския икономически съюз. След това Русия лансира още по-амбициозната инициатива за формирането на Всеобхватно Голямо Евразийско партньорство.
И все пак, най-големия печеливщ от "многопластовия" световен ред се оказа Китай. Първоначално той се възползва от неудържимата алчност на САЩ и ЕС и техните производствени конгломерати и финансов капитал, стремящи се да спечелят от евтината и многобройна китайска работна сила, и се превърна в "работилницата на света". За това много му помогна глобализацията и съпътстващото я постоянно намаляване на митническите такси. През 1996-2016 те намаляха средно с 1/3 за държавите членки на СТО: от 12,74% до 8,8% (в момента обаче отново вървят нагоре, ерозирайки търсенето и печалбата). В сравнение със средата на 90-те, през 2013 обемът на международната търговия нарасна от 5 до 19 трлн. долара [Hooper 2019], а Китай се превърна в най-голямата търговска нация на планетата. След това той умело се възползва от предимствата на централизираната си икономика и масовото производство за да премине от производството на най-прости стоки към продукция с все по-висока добавена стойност.
Провежданата в течение на няколко десетилетия премислена и ефективна политика на комплексно и всестранно развитие и проникване на външните пазари при паралелното запазване на нормата на натрупване на изключително високо равнише и сдържането по този начин на вътрешното потребление, позволиха на Китай да си гарантира стабилно високи темпове на икономически растеж. В резултат, от доскоро изостанала, бедна, периферна страна с гладуващо население, той се превърна в икономическа свръхдържава с великолепна инфраструктура и гигантски производствен и научно-технически потенциал, позволяващ му да оспори лидерството на САЩ. При това Китай набра толкова мощна динамика на развитие, за каквато американците и останалите могат само да мечтаят.
Именно в тези условия, вдъхновени от своите великолепни резултати и постижения, станали възможни именно благодарение на "двойнствения характер" на формиралия се световен ред, Русия, Китай и ЕС се опълчиха на Съединените щати, обявявайки, че американската хегемония и фиктивния "еднополюсен свят" следва да бъдат заменени от "мултиполярен". Ако обаче следваха стриктно политическата логика и се бяха опитали да анализират реалните последици от подобно поведение, те вероятно биха предпочели да действат много по-внимателно.
Непредпазливото поведение на Китай, ЕС и Русия на международната сцена
Общоприетият в момента, широко рекламиран и на пръв поглед безспорен политически лозунг за по-скорошното преминаване към многополюсен свят, на практика поражда - както показахме по-горе - повече въпроси, отколкото решения. Ако същността му е бъдат убедени всички, че наложилият се след студената война световен ред е бил "еднополюсен", което не е в интерес на човечеството и затова следва да се стремим към създадаването на "многополюсен свят", това е оксиморон. В институционално и нормативно отношение никога не е съществувал еднополюсен свят. Действащият световен ред се основава на Устава на ООН, т.е. негов крайъгълен камък е тази универсална организация за сигурност. Съвременното международно право се противопоставя на каквато и да било и на чиято и да било хегемония в международните отношения. А това че балансът на силите в света радикално се промени и днес САЩ са единствената пълноценна свръхдържава в света е просто житейски факт, който не може да бъде оспорван, нито пък има някакъв смисъл да се възмущаваме от него [Entin, Entina 2016].
Акъ пък целта е да бъде подложен на критика съществуващият "двойнствен" световен ред, имайки предвид, че ООН уж не се справя със задълженията си, Съветът за сигурност прекалено често се оказва парализиран, универсалните финансови организации не функционират правилно, международното право бива пренебрегвано, а международните норми са прекалено консервативни и т.н., това изглежда още по-странно. Защото тъкмо те са олицетворение и квинтесенция на многополюсния свят. От което следва, че трябва всячески да бъдат защитавани, включително от голословните, необосновани и претенциозни обвинения. Просто, защото именно тяхната ерозия би означавала краха на мултиполярния световен ред, а не обратното.
А може би става дума за това, че САЩ не би трябвало да се възползват от своята мощ? Че трябва да бъдат "по-кротки" и да отстъпят част от нея на някакви други държави или международни структури, да се отдръпнат в сянка, да се откажат от уникалния си статус, да забравят за своето месианство и пасионарност, да престанат да се бъркат в каквото и да било и повече да се вслушват в мнението на останалите (приемайки, че последните са по-умни от тях)? Или пък, че САЩ следва да бъдат изместени от някакъв "единен фронт" на недоволните от тях държави, макар, че има сериозен риск последният да се превърне в своебразен "клуб на самоубийците"?
Ако се има предвид, необходимостта от ускоряване на собственото си развитие, която ще разкрие пред съответната държава допълнителни възможности и ще превърне заобикалящия я свят в още по-мултиполярен, не само в институционална и нормативно, но и в чисто силово изражение, би трябвало да сме наясно, че сегашният "многослоен" световен ред по никакъв начин не пречи на това. Ако пък концепцията касае увеличаването на собствения принос за решаването на глобалните международни проблеми, формирането на позитивен международен дневен ред, диверсификацията на връзките и повишаването на тяхната ефективност при разрешаване на международните конфликти, разширяването на сътрудничеството и гарантиране на по-голяма стабилност на цялата система на международните отношения, това е много добре и едва ли някой би могъл да му попречи. Не бива обаче да се ограничаваме само с голи призиви в тази посока. Гръмките заявления, декларации и препоръки, само по себе си, няма да доведат до нищо. Необходими са конкретни, изпитани стъпки, практически действия и постоянни прагматични усилия както вътре в страната, така и в световната политика и икономика.
Именно от такива практически усилия и постоянна и упорита работа се нуждае Русия. Можем колкото си искаме да упрекваме колективния Запад, че в началото на 90-те години на ХХ век отказа да предостави на Руската Федерация ефективна финансово- икономическа помощ и по този начин не и позволи да постави пазарните реформи и изграждането на демократичните институции на твърда икономическа основа. Можем с основание да го обвиняваме и, че се възползва от слабостта на Русия и стартира експанзията на евроатлантическите институции, опита се да трансформира "многомерния" политически ред изключително съобразно собствените си интереси и започна да навлиза все по-дълбоко в жизненоважното за териториалната цялост на Русия пространство. Всички тези обвинения са напълно справедливи и се подкрепят от фактите.
Не бива да забравяме обаче, че през 90-те руснаците разрушиха своята икономика, както преди това и онази на Съветския съюз, със собствените си ръце. Като първоначално позволиха от страната да бъде изнесено или откраднато колкото се може повече, опасявайки се от възможен "комунистически реванш". Не се погрижиха за запазването на редица уникални производства, с каквито не разполагаше никой друг по света. Допуснаха "естествената смърт" на собственото си машиностроене, фармацевтичната и авиационната индустрия, както и на значителна част от обработвателната промишленост. Примириха се с абсолютно недопустимата ситуация, породена от безумно високата стойност на т.нар. "дълги пари" (т.е. долгосрочните заеми или инвестиции) на вътрешния финансов пазар и нищожно ниската норма на натрупване, убиващи високотехнологичните, капиталоемки дългосрочни икономически проекти. Пропиляха баснословните постъпления от петродолари. Склониха да толерират дългогодишната икономическа стагнация, макар отлично да разбираха, колко е необходимо провеждането на нова вълна от социално-икономически реформи за да бъде освободена икономическата, предприемаческа и индивидуална инициатива, предоставяйки нужните гаранции на предприемачеството и творчеството .
Истината е, че "многопластовия" световен ред няма никакво отношение към всичко това. Ако не се осъществи посоченото по-горе ще бъде безмислено да негодуваме от настъплението на Запада, доближаването до националните граници, недостатъчното съобразяване с интересите на Москва и стремежът Русия да бъде изтласкана от Европа. Очевидно е, че "двойнственият" световен ред предоставя на страната достатъчно възможности да отстоява и прокарва интересите си на международната сцена - с което, между другото, Москва последователно и успешно се е ангажирала. Впрочем, той дава и всички необходими възможности за ускорено социално-икономическо развитие. Примерът на Китай е сред доказателствата за това. Макар че и руският опит дава огромно количество убедителни примери. Достатъчно е да напомним, че руският военно-промишлен комплекс (ВПК) контролира над 10% от глобалния оръжеен пазар. Годишните темпове на растеж на износа на руски софтуер имат двузначни показатели. Руската атомна индустрия държи водещите позиции в света. В скорошната история на Руската Федерация има случаи, когато страната се развива с баснословно бързи темпове. Така, след дефолта от 1998 и краха на рублата, темповете на реалния икономическа растеж известно време се запазваха на изключително високо ниво, изглеждащо фантастично дори за Китай. Впрочем, целият период преди световната криза от 2007/2008 (и особено през 2003) беще изключително успешен за Русия.
Това означава, че основната задача, която стоеше и продължава да стои пред Русия, е да използва оптимално напълно достатъчните възможности за маневриране, които и предоставят "многослойния" световен ред, за ускореното си вътрешно развитие и реформиране, концентрирайки се върху решаването на тази задачи и превръщайки я в свой единствен и безусловен приоритет. В същото време, тя трябва да започне да се бори срещу експанзията на Запада и настъплението му срещу собствените и интереси по съвършнено различен начин. Тоест, не чрез критиката срещу онзи модел на света, който позволява на Русия да се изкачи на качествено по-високо място в глобалната йерархия, в сравнение с мястото, което заема в световната икономика. Не чрез критиките срещу световния ред, който на практика и предоставя безпрецедентни инструменти за влияние, на каквито, при други обстоятелства тя едва ли би могла да разчита.
Следователно, "рупорната дипломация" е противопоказна за Москва. Ефектът от нея е по-скоро обратен на очаквания. Русия не се нуждае от празни декларации за "мултиполярния свят" не само, защото няма нужда той да бъде създаван, тъй като реално съществува, а защото по този начин дава козове на останалите. Подобни декларации и концепции позволяват на Русия да се лепи съвършено абсурдния етикет на извънсистемна държава, реваншист, опортюнист и т.н. Те помагат за появата на спекулативните твърдения, че между Русия и Съветския съюз уж няма никаква разлика и, че политиката на Москва цели възстановяването на СССР. Тоест, формират своеобразна социална поръчка за "окалването" на Русия. Тя в никакъв случай не бива да позволи да бъде вкарана в конфронтация или да продължи конфронтацията с единствената в света свръхдържава. Не само защото тежеста на двете страни е несъпоставима или, че Русия не разполага с достатъчно ресурси за подобна битка, или пък, че няма причина да я води. Нещата не опират до причината, защото при желание такава винаги може да се намери. А защото конфронтацията е откровено неизгодна за Москва, или поне с цял порядък по-неизгодна, отколкото за който и да било друг водещ световен играч, а най-вече, защото при наличието на политическа воля всеки повод за конфронтация може да се превърне в обект на сътрудничество. Осъзнавайки това, руското ръководство нееднократно предприемаше опити да трансформира конфликта в Украйна от препъни камък в съвместно със Запада търсене на справедливо и стабилно урегулиране. Именно за целта бяха изготвени Минските споразумения и беше създаден Нормандският формат. Както е известно, Москва действаше като гарант на споразуменията, бяха обособени руско-американските консултации и т.н. Нелоши шансове американците да бъдат накарани да сътрудничат в борбата с международния тероризъм имаха и операциите на руските военно-космически сили в Сирия.
Нито в единия, нито в другия случай обаче, бяха постигнали реални резултати. Причините за това са много. Някои имат обективен характер, а други - конюнктурен или субективен. Едно обаче е безспорно. Нещата не се получиха, защото действията на Москва бяха интерпретирани именно по описания по-горе, а не по някакъв друг начин. В публичната сфера съзнателно започна да се подава именно такава информация. Така ще бъде докато САЩ продължават да позиционират Русия като противник, при това не условен, а съвсем реален.
Това означава, че е необходимо да бъде прекъсната връзката между фактите, собитията и действията, от една страна, и тяхното неблагоприятно за Москва и дискредитиращо я възприятие. За целта следва да се отдръпнем от идеологическото и концептуално противопоставяне. В случая основната разломна линия е свързана с признаването или непризнаването на "еднополюсния свят". И тъй като на практика еднополюсният свят е фикция, за руския елит не би трябвало да е проблем да се откаже на "неприятелската реторика" - но само и именно от реториката - и да потърси компромис. Печалбата от това ще бъде колосална.
Брюксел vs. Вашингтон
Междувременно ЕС допусна множество трудно обясними грешки в своята вътрешна и външна политика, които нанесоха непоправима вреда на описания по-горе световен ред и провокираха острата реакция на американците. И тъй като изброяването на всички ще отнеме прекалено много време, ще се спрем само на някои.
Както е известно, САЩ се смятат за гарант за сигурността на ЕС. В същото време Съветският съюз отдавна не съществува, а реална заплаха за сигурността на Европа от Изток също няма. Въпреки това, специфичната роля, която държавите от региона отредиха преди време на Вашингтон не е изчерпана. Включително по чисто исторически причини и непреодолените напълни фобии от миналото. А също заради разпокъсания военен потенциал на европейците, което многократно понижава неговата релевентност. Освен това, да не забравяме, че през "слабините" на ЕС - от Атлантика през цялото Средиземноморие - преминава т.нар. "дъга на нестабилност", с която Съюзът не е в състояние да се справи самостоятелно и по тази причина продължава да се нуждае от институционалната и постоянна ангажираност на САЩ.
Въпреки това, европейците постепенно стигнаха до извода за необходимостта да създадат собствена, независима от американците армия, или поне за самостоятелност в рамките на НАТО или пък за търсенето на други палиативни решения. В резултат от това обаче, те само увеличиха недоверието, което Вашингтон и без това изпитва към европейския интеграционен проект и недоволството му от "безкрайните интриги" на Брюксел. Сред последните илюстрации за това беше малкия дипломатически скандал, свързан с това, че Държавният департамент постави ЕС на дъното на йерархията, т.е. след държавите членки, а не преди тях.
Впрочем, според американския истъблишмънт, европейците паразитират върху "великодушието" на САЩ, посочвайки, че макар да става дума за общи глобални задачи, държавите от ЕС прехвърлят цялата "черна работа", всички разходи и цялата отговорност върху американците. Помощта им за решаването на текущите задачи пред колективния Запад се оценяват от Вашингтон като минимална, освен това там смятат, че дори подкрепата на европейците по приоритетните за САЩ въпроси, невинаги е гарантирана. При това положение, каква е ползата от съюзническите отношения? Тоест, не става дума за единство в името на общите цели, а за директна ерозия на "еднополюсния свят".
Към това следва да добавим, че Брюксел постоянно прокарва различни свои инициативи, които често са в разрез с интересите на Америка - например във връзка с Международния наказателен съд, чието създаване принуди САЩ да подпишат с редица държави специални споразумения, освобождаващи американските военни от неговата юрисдикция. А също във връзка с климатичните проблеми, които отвъд океана се тълкуват по различен начин, или пък заради критиките срещу редица действия на Израел, посрещани с разбиране и подкрепа от Вашингтон. Впрочем, списъкът с американските претенции наистина е дълъг и включва опитите на ЕС да "откъсне" т.нар. "Нова Европа" от САЩ, което накара Вашингтон да започне да гради отношенията си с нея през главата на Брюксел [Сучков, Энтина, Пивоваренко 2019]. Още повече, че въпреки присъединяването си към ЕС, във военно-стратегическо отношение тя продължава да се ориентира към САЩ. Неслучайно дори унгарският премиер Виктор Орбан не спира да повтаря, че: "След ЕС, САЩ са един от най-важните ни партньори или по-скоро нашия единствен и изключителен партньор" [Berretta 2019].
Основнате претенция на американците към ЕС обаче е, че нарушава правилата на свободната търговия. Според тях, правилата на СТО дават възможност на голяма група страни членки на Съюза, начело с Германия, напълно да пренебрегнат фундаменталните изисквания на лоялната конкуренция. В резултат от това германските автомобили и друга техника, както и широка номенклатура от товари, влизат на пазара на САЩ на занижени цени. В същото време, европейците не купуват много американски стоки, оправдавайки се или с изискванията на фитосанитарния контрол, или с техническите норми, незаконното субсидиране, високата цена и т.н. В резултат от това профицитът на ЕС в търговията със САЩ достигна съвършенно наприемливи за американците размери.
Освен това, САЩ са наясно за критичното отношение на широки слоеве от населението и политическите елити в редица страни от ЕС. Вашингтон все по-често е подлаган на критики, че третира европейците като васали и непрекъснато им поставя различни изисквания. Или пък, че ги пренебрегва, че е лишил Европа от самостоятелност и се грижи единствено за собствените си интереси. Впрочем, САЩ са обект на критики и заради своето "цивилизационно варварство", например, че все още практикуват смъртното наказание, което в ЕС и Европа, като цяло, отдавно е забранено. Или пък, че практикуват изтезания, заради което в определени случаи екстрадицията в САЩ може да бъде поставена под въпрос. А също заради външнополитическия си авантюризъм. Както е известно, предриемайки военна интервенция в Ирак, американците извършиха серия от грешки, довели до създаването на подходяшите условия за появата на Ислямска държава и терористичния "халифат". В Афганистан пък, САЩ воюват срещу същите онези талибани, които сами създадоха навремето.
От друга страна, американците биват критикувани за това че демонстрират слабост и непоследователност, показвайки "неспособност или нежелание да наложат мир в Сирия и в Големия Близък Изток, като цяло" [7] [Mikhelidze 2019]. Заявяват публично за страшните последици от нарушаването на "червените линии" от различни латиноамерикански, близкоизточни и азиатски "тирани", но в крайна сметка не предприемат радикални мерки срещу тях, например не са съумели да свалят "сирийския кървав палач" Башар Асад.
Тоест, поне от гледната точка на САЩ, "еднополюсният" свят изглежда твърде странно. Според американците, докато те напрягат всичките си сили за да поддържат реда в света, европейците не само паразитират върху тях, но и си позволяват да ги критикуват и да им пречат. От което пък се налага изводът, че този "еднополюсен" свят следва да бъде променен.
Всъщност, горчивата истина е, че лидерите на ЕС нанесоха най-мощните си удари именно по "многополюсния свят", за чието възраждане уж се обявяват. Една от най-безславните страници в историята на съвременна Европа е разпадането на Югославската федерация и последвалите го кръвопролитни войни между народите от доскоро единната държава, а малко по-късно и бомбардировката на Белград и подкрепата за едностранно прокламираната независимост на Косово. Фактите са добре известни и документирани. Първоначално САЩ, ЕС и Русия съвместно се обявиха за спазване изискванията на Заключителния акт от Хелзинки относно териториалната цялост на федеративна Югославия и намирането на мирно комплексно решение. Най-слабото звено в тази "тройка" се оказа именно ЕС. Както е известно, Германия заяви, че ще признае едностраннно Словения и Хърватска за независими държави, ако ЕС, като цяло, откаже да го направи, и Брюксел са подчини на този ултиматум. След това, актът от Хелзинки до голяма степен загуби предишното си значение. А твърденията на държавите от ЕС и НАТО, че никога не са допускали нарушаване на международното право, се възприемат или като неволна замозаблуда или като откровена подигравка.
Факт е, че СФРЮ беше обречена и разпадането и след смъртта на Йосип Броз Тито беше обективен процес. Само че това толкова грубо и неподготвено разпадане на Съюзна Югославия излезе прекалено скъпо във всяко едно отношения и на Европа, и на света. Балканските народи и целият европейски кандидат и досега плащат за случилото се тогава. За престъпния характер на бомбардировките на Белград не си струва да споменаваме. Косовската рана продължава да кърви, дестабилизирайки не само региона. На практика, именно балканската политика на ЕС доведе до релативизацията на международното право и разминаването между водещи световни играчи в разбирането на съотношението между неговите императивни принципи и тяхната приложимост в такива случаи, като Северен Кипър, Тайван, Абхазия, Южна Осетия, Нагорни Карабах, Приднестровиети и много други.
Огромна вреда нанесе и санкционната политика и практика на ЕС. Както е известно, силовата външна политика никога не е била приоритет на Съюза, тъй като външнополитическите интереси на много от държавите членки силно се различаваха. Предвид това, Брюксел започна сравнително често да залага на санкциите, но не за да постигне позитивно развитие на събитията или реално да принуди някого към нещо, а по-скоро за да изрази недоволството си или да демонстрира липсата на единство. А напоследък, просто за да нанесе вреда, при това без значение, защо. Важното в случая е, че ЕС превърна налагането на санкции по всеки възможен повод в рутинна практика.
Възможността да се откаже от поетите международни ангажименти, да ограничи и замрази всичко, което сметне за нужно, е включена в повечето споразумения на ЕС с трети страни, групи от държави и техните общности: за асоциация, партньорство, задълбочено сътрудничество и т.н., и широко се използва от Брюксел. За тази ориентация към едностранни мерки подробно се споменава и в учредителните договори на ЕС. При това тя не просто е легитимирана, но и изведена извън юрисдикцията на общото международно право.
В резултат от това, от извънредна мярка, предприемана само в краен случай и съгласувана с другите ключови глобални играчи, Брюксел превърна санкциите в обикновен инструмент на външната политика и поведението на Съюза на международната сцена. Тоест, американците съвсем не са първите, решили да заложат на подобен инструментаруим. Докъде може да доведе това, демонстрираха волунтаристките ограничителни мерки, наложени от ЕС и САЩ срещу Русия, излизането на Вашингтон от многостранния договор за контрол на иранската ядрена програма и стартираната от него търговска война срещу неограничен кръг от партньори и конкуренти.
Страните членки на ЕС допуснаха непростима грешка, ликвидирайки изградената с толкова труд съвременна либийска държавност. Оправдавайки се с резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, целяща спиране на кръвопролитието и недопускане на хуманитарна катастрофа, а също да бъдат защитени неправителствените сили и да бъде подкрепено търсенето на мирно урегулиране, те съдействаха за свалянето на политическия режим и физическото ликвидиране на Муамар Кадафи, като паралелно с това унищожиха и централната власт в страната. От гледна точка на реалната политика, всичко това имаше очевидни за всички трагични последици. Изминаха толкова години, но изглежда невъзможно да бъдат възстановени дори основите на една нова либийска държава. Страната беше върната с десетилетия назад във времето, а войната на всички против всички се превърна в нейно ежедневие. От преграда пред проникването на равикалния ислям, контрабандата на оръжия и нелегалната миграция, тя се превърна в техен проводник [Curtis 2019]. Случилото се с Либия се превърна в нагледен урок за останалия свят, че при никакви обстоятелства в световната политика не бива да се допуска нещо подобно.
Юридическата измама, извършена от страните от ЕС, породи у всички останали участници в международните отношение силни съмнения относно ефективността на колективните мерки и действения характер на международното право, дори и ако са договорени на ниво Съвета за сигурност на ООН, тъй като - както се оказва - те могат просто да бъда изкривени. В резултат от това се пропука самата основа на съществуващия световен ред. беше ерозиран многостранният подход, а търсенето на каквито и да било компромисни решения по най-актуалните проблеми на световния дневен ред и кризисното регулиране, което е немислимо без взаимно доверие и взаимни отстъпки, стана с цял порядък по-сложно и неблагодарно занимание.
В същото време, интересите на ЕС и държавите членки са точно обратните. За тях е изгодно международните отношения да се характеризират с ред и предсказуемост. Обединена Европа, която е най-вече гражданска сила, губи много от отслабването на мултилатерализма и усилването на нестабилността в световната политика и икономика. Обективно погледнато, те я изтласкват към периферията на международните процеси, изостряйки уязвимостта на страните от ЕС пред лицето на мащабната миграция, войнствения джихадизъм, протекционизма, свиването и затварянето на пазарите, климатичните промени и други предизвикателства. Всичко това задушава и силно отслабва Съюза, и то във всяко отношение. Единодушни по този въпрос са и изследователските центрове, които търсят начин да укрепят позициите на ЕС на международната сцена [Pirozzi, Ntousas 2019]. На практика, Съюзът и страните членки могат да се чувстват защитени, да се ползват с достатъчно широка автономия и да разполагат със свообода на действие в международните отношения, само ако бъде съхранен "многопластовия" световен ред.
А това означава, че оцеляването им в променящия се свят зависи от тяхната способност радикално да преразгледат сегашната парадигма на своето външнополитическо и вътрешнополитическо поведение. На първо място, те следва изцяло и категорично да се откажат от всички дйствия, които ерозират институционалната и норманивна съставляваща на "многополюсния" свят и провокират "ефект на бумеранга" по отношение на собствените им интереси.
На второ място, да ограничат частично лансираните от тях инициативи и да концентрират усилията си за да убедят САЩ, в качеството им на единствената свръхдържава в света, да подкрепят техния собствен позитивен дневен ред. А също да се опитат да убедят Вашингтон да се превърне в основния лобист за постигане на консенсусно, а не "егоистично" решение на възловите проблеми на съвременната епоха: преодоляване на бедността, преодоляване на разрива в нивото на развитие, съхраняване на екосистемата на планетата, недопускане сегашните междудържавни противоречия да придобият нови измерения и т.н.
Ила например, вместо да лансират собствена стратегия за "свързване" на Европа и Азия, в която на преден план са поставени принципите, ценностите и подходите на ЕС, противопоставяйки ги на геополитческите проекти и амбиции на Китай и Русия, да се опитат да разиграят една съвършено различна комбинация. Например, да вземат най-доброто, привлекателно и перспективно едновременно от китайски проект за Икономическия пояс на Пътя на коприната (в неговите последни модификации) и от руското Всеобхватно Голямо Евразийско партньорство, да ги преработят творчески и да предложат нещо още по-мащабно. Например, да инициират създаването на нова глобална транспортна, информационна, технологична и производствена инфраструктура. Реализацията на подобни планове би позволило да се осъществи на практика това, за което мнозина днес само мечтаят: народите и континентите да бъдат свързани на качествено различна от сегашната технологична основа: повсеместно да бъдат създадани нови точки на растеж и зародиши на новата икономика; да се помогне за създаването на стотици милиони работни места и формирането на образована средна класа, която е толкова необходима за социалния прогрес на обществото, и по този начин да се вдъхне ново дихание на световната политика и икономика.
Същото се отнася и за преформатирането на международната помощ за развитие. В момента ЕС изразходва за целта до 10 млрд. евро годишно. По това направление в апарата на Съюза работи цяла армия от чиновници [Orbie, Delputte 2019]. В същото време, всички са наясно, че страните членки и техните компании извличат от страните, за които е предназначена тази помощ, много повече, отколкото им дават. Като цяло, помощта носи твърде малка реална полза за развитието и в повечето случаи се пропилява. краде се или пък се стопира от множеството бюрократични пречки. И, на всичкото отгоре, е несъпоставима с конкретната работа, която върши Китай в страните от Азия, Африка и Латинска Америка, както и в самата Европа. Освен това, напоследък помощта за развитие, оказвана от ЕС, все повече се подчинява на преследваните от него геополитически цели, т.е. използва се от Съюза за да могат развиващите се държави да решават онези проблеми, от които са най-заинтересовани в Брюксел, като например, как да бъде сдържана нелегалната миграция. [Orbie, Delputte 2019].
Представителите на експертната общност призовават ЕС радикално да преразгледа структурите, механизмите, процедурите, целите и начина, по който се предоставя международната помощ за развитие, както и да стартира все по-належащите революционни преобразования в тази сфера [Orbie, Delputte 2019]. При това, резултатите със сигурност ще бъдат по-добри, ако Съюзът успее да ангажира и САЩ (и дори да им предложи водеща роля) за осъществяването на тези планове за преформатиране на международната помощ за развитие.
На трето място, в качеството си на най-близък американски съюзник, ЕС следва да се нагърби с неблагодарната задача да смекчава и ограничава попълзновенията на глобалния хегемон да използва необмислено, прибързано, а често и в разрез с международното право, силата или заплахата от нейната употреба, като инструмент на своята външна политика и средство за премахване на конкурентите, като вместо това предложи система от мерки за ефективно възстановяване (а не както сега) на пострадалите икономики. С помощта на европейците, разрушителната, но понякога необходима намеса във вътрешните работи на "пропадналите" държави и, страните, оказали се в извънредна ситуация, задължително ще се допълва с необходимата посткризисна рехабилитация. Именно това беше целта на лансираната навремето от Бразилия инициатива, предлагаща коренното преосмисляне на противоречивата концепция за "отговорност за защита" (R2P). Ако това стане, при вземането на решения за намеса, задължително ще трябва предварително да се договаря и планира, кой и как ще компенсира неизбежните ущърб и разрушения, възстановявайки икономиката, социалната тъкан на обществото и междунационалното и междурелигиозно съгласие.
Истината е, че държавите членки на ЕС вече мислят за това. Още след като решиха да подкрепят (след трагедията от 11 септември 2001) интервенцията на САЩ в Афганистан и се присъединиха към нея, те от самото начало поставиха въпроса за необходимостта военните операции и бъдещата победа над талибаните (оказала се твърде крактовременна и обратима) да бъдат допълнени с икономическото възстановяване на страната. В случая те имаха предвид създаването на предпоставки за нейната икономическа самостоятелност и участието на населението (оцеляващо благодарение на наркотрафика) в такава икономическа активност, която поне да му гарантира жизнения минимум. Нещо повече, съзнавайки, че американците няма да се ангажират с това, европейските страни възнамеряваха сами да се заемат с посткризисната рехабилитация на страната. За съжаление обаче, поне що се отнася до Афганистан (макар че това всъщност касае и редица държави от Африка и дори от Балканите), европейците не съумяха да се справят с тази мисия. И, съответно, носят своя дял от отговорността за провала на САЩ и НАТО в Афганистан, където почти двайсетгодишните им усилия приключиха с пълно фиаско. Сблъсквайки се с многобройни трудности, липсата на сигурност, която така и не можа да бъде гарантирана, и заплахата от сериозни загуби, а също невиждайки особена полза от присъствието си там, те на практика просто избягаха от страната. Което пък даде основание на американския елит да твърди, че САЩ са били изоставени от европейците, което разбира се не способства за топлите им чуства към ЕС. Тоест, в интерес на Съюза и страните членки, както и на всички участници в международните отношения е, да действат по точно обратния начин.
Китай vs. САЩ
Казаното по-горе за ЕС важи в още по-голяма степен и за Китай. Той успя да получи от "двойнствения" световен ред почти всичко, което би могъл да поиска, или да си помисли. Но, концентрирайки се върху максимизирането на "печалбите и дивидентите", Китай прекалено силно наклони везните между печалбата и загубата в своя полза, провокирайки "ответния удар" и на САЩ, и на ЕС.
В очите на американците този ответен удар изглежда напълно обоснован. Да си припомним само за списъка с претенциите им към Китай [8]: "Докато в течение на почти двайсет години президентите на САЩ се самоуспокояваха с оптимистични декларации във връзка с характера на двустранните връзки, Пекин реализираше дългосрочната си стратегия, целяща да ерозира съюзническите отношения на Вашингтон с държавите от Азия. Китай използва геоикономическо оръжие за да подчини съседите си, както и всички останали, на своето влияние, като в последно време това става чрез лансираната от него стратегия "Един пояс, един път". Той системно нарушаваше международната търговска практика, включително извършвайки мащабни кражби на американска интелектуална собственост. Манипулираше своята валута за да си гарантира търговска изгода. Заплашваше Тайван. Увеличаваше военната си мощ, разчитайки да изтласка САЩ от Япония и Филипините. Изграждаше изкуствени острови с военно предназначение в Южнокитайско море, в разрез с международното право. Систематично и грубо нарушаваше човешките права, включително тези на собствените си граждани. Уверенно и постоянно увеличаваше силите и влиянието си с цел да реализира своята стратегическа цел - да се превърне в най-важната страна в Азия, измествайки САЩ" [Blackwill 2019].
За да се развива успешно и продължи да бъде нетен бенефициент, Пекин следва бързо да се ориентира към друг модел на поведение, т.е. да предоставя повече възможности на останалите, включително на САЩ и да споделя поне част от печалбата си с тях. В противен случай Вашингтон няма да има никакви стимули да работи за запазването на "многопластовия" световен ред. На, ако американският елит окончателно се разочарова от този модел, от това ще загубят всички останали световни играчи. Като това се отнася на първо място именно за основния бенефициент, т.е. за Китай.
Възможен ли е нов модел?
В началото на 2000-те Вашингтгон с изненада откри, че в условията на уж еднополюсния свят, САЩ далеч невинаги могат да разчитат на подкрепата или поне на лоялността на онези държави, които зависят от тях или са сред най-близките им съюзници. Тогава обаче, разочарованието не продължи дълго. Конюнктурната обвързаност между Париж, Берлин и Москва, които съвместно попречиха на САЩ да прокарат в Съвета за сигурност на ООН решението си изпращане на коалиционни въоръжени сили в Ирак и наказването на "престъпния режим" на Саддам Хюсеин, бързо се разпадна. След известно време членовете на Съвета за сигурност, надявайки се избегнат по-лошото, дружно легитимириха новото правителство в Багдад, поставено на власт от американците. На свой ред, това правителство моментално оформи американското присъствие в страната в съответствие с всички класически канони на действащото международно право. В същото време, начело на европейските съюзници на САЩ поне досега не са се появили политически лидери, способни и склонни да се блокират отново с Москва.
В началото и особено към средата на второто десетилетие на ХХІ век обаче, американският елит беше подложен на още по-силно разочарование. Вашингтон внезапно откри, че са се променили или вече не действат едновременно няколко безусловни константи на еднополюсния свят. От една страна, САЩ вече не са в състояние да се разправят с неудобните им режими на Сирия и Иран нито с помощта на държавите, движенията и организациите, на които са възложили това, нито пък със собствени сили.
От друга страна, останалите водещи световни играчи придобиха достатъчна тежест и влияние за да могат - действайки съвместно или дори самостоятелно - да се противопоставят на Вашингтон, да провалят плановете му (в частност по отношение на тези две държави) и да блокират американските усилия. На преговорите с Техеран, прекалено твърдата позиция на САЩ се "амортизираше" от останалите членове на "иранската шесторка" - Великобритания, Германия, Франция, ЕС и Русия. Освен това, Москва демонстрира, че е в състояние да поеме ролята за оказване на военна подкрепа, която Америка беше запазила единствено за себе си. А след това и ролята, която Вашингтон не възнамеряваше да отстъпва на никого, а именно - да наказва проявите на нелоялност и предателство, и то не някъде другаде, а в центъра на Европа.
От трета страна, в световната икономика се осъществиха революционни промени. Появиха се достойни конкуренти на Вашингтон в икономическата сфера. Центърът на деловата активност се измести към Югоизточна Азия. Динамиката на развитие на страните от региона значително изпреварва тази на САЩ и традиционните им съюзници. На свой ред, Китай престана да прикрива стремително нарастващата си мощ и започна открито и публично да трансформира света според собствените си интереси, стартирайки реализацията на грандиозни проекти, чието осъществяване още повече ще изгласка американците по най-важните направления на формирането на новата икономика.
Така САЩ бяха изправени пред дилемата, кой е виновен и какво да се прави? Най-лесно беше да се отговори на първия въпрос - кой е виновен и следва да бъде наказан: разбира се, всички останали водещи световни играчи: и ЕС, и Китай, и Русия. Само трябваше да се измисли, в каква последователност ще стане това. И тъй като Вашингтон винаги е смятал за абсолютен приоритет господството си във военно-стратегическата сфера, беше очевидно, че САЩ ще започнат с Русия. И чак когато американците осъзнаха, че в средносрочна перспектива Пекин може да се превърне в техен конкурент в сферата на морското господство (т.е. в гарантирането на световния ред) и да ги изтласка от толкова важната за тях Югоизточна Азия, САЩ официално прокламираха курс и към сдържането на Китай.
Отговорът на въпроса, какво да се прави се оказа по-сложен, тъй като - както посочва президентът на Съвета по международни отношения Ричард Хаас в новата си книга "Световният хаос", американският елит дори още не е осъзнал какъв е характерът на взаимоотношенията между САЩ и околния свят [Haass 2018]. Редица негови представители обаче, вече са единодушни, че стратегическият курс на Вашинтгтон се нуждае от "радикално преосмисляне"[9] [Schake 2019].
Теоретично, САЩ трябваше да направят избор измежду три възможни, но далеч не очевидни сценария. Първият е да не преувеличават характера на предизвикателството и да оставят всичко, както си е, т.е. да признаят на останалите правото да маневрират свободно, ако се съобразяват със специалния привилегирован статут на Америка. В този случай би било достатъчно ЕС и водещите страни членки да бъдат "дисциплинирани", САЩ да откликнат на потребностите на Русия и да преформатират отношенията си с Китай така, че икономическото взаимодействие с него да стане съществено по-изгодно за американците. Освен това, САЩ трябваше да се върнат към оплаквания от всички многостранен подход и отново да заложат на подкрепата за универсалните международни институции, в чието създаване навремето активно участваха и самите американци [Morris 2018]. С други думи, да продължават да правят всичко това, което правеха и преди "ерата Тръмп", но от позициите на политическия реализъм, а не на идеализма, а също и далеч по-ефективно [Schake 2019].
Вашингтон традиционно разполага с достатъчно възможности да "дисциплинира" ЕС, тъй като става дума за зависими от него и най-близки съюзници. Постигането на споразумение с Русия пък е изгодно за САЩ в редица отношения. То би отслабило радикално променящата ситуацията ос Москва-Пекин и би разкрило нелоши перспективи за по-спокойна работа в международните организации. Освен това би премахнало противоречията в такива нестабилни региони, като Голямата Централна Азия и Големия Близък Изток и ше осигури допълнителен инструмент за въздействие върху общоевропейските процеси. Що се отнася до китайците, те в никакъв случай не биха искали да останат сами срещу САЩ, освен това са добре известни със своя прагматичен подход и уважението си към реално формиращия се силов баланс.
Вторият сценарий е Вашингтон да се ангажира с по-сериозната трансформация на начина, по който функционират мултилатералните институции, така че те да обслужват по-добре еднополюсния свят, и да коригира в свой интерес действащото международно право. Първоначално САЩ възнамеряваха да поставят НАТО в центъра на глобалната институционална система, като оставят за себе си решаването на въпросите за войната и мира и за това, кой е прав и кой е виновен във всяка по-значима ситуация. Оказа се обаче, че ргионалната природа на Северноатлантическия алианс не му дава възможност да замени универсалните и другите регионални структури, а и самият Алианс не е кой знае колко ефективен. Опитите на САЩ да си присвоят пълномощия, поставящи ги над останалите държави, в рамките на действащото международно право, също са предварително обречени на провал. Предвид това, осъществяването на подобна трансформация изисква много сериозна предварителна подготовка, а не просто общи съображения, относно това, че механизмите за контрол на икономическите практики на Китай, касаещи САЩ, следва да бъдат многостранни, или, че за да бъдат защитена интелектуалната собственост на американските компании ще бъде достатъчно постигането на стандартното двустранно инвестиционно споразумение, каквито те вече имат с над 40 страни по света [Kasich, Busch 2019]. Или пък, че САЩ следва да отстояват реда "базиращ се на свободата и открития достъп", паралелно налагайки нови правила на поведение за онези, които са готови да го спазват [Rapp-Hooper, Friedman Lissner 2019].
Третият сценарий е САЩ да разрушат институционалните и нормативни основи, които препятстват или просто пречат за утвърждаването и реализацията на "еднополюсния" свят и да концентрират усилията си върху формирането на нова институционално-правна система, която да гарантира неговата неприкосновеност. Що се отнася до фазата на "разрушаването", там нещата са горе-долу ясни. Далеч по-сложен обаче е въпросът, каква следва да е тази нова система и дали ще се окаже достатъчно ефективна?
Истината е, че САЩ се ориентираха към радикално преразглеждане на военно-стратегическия си курс, своята външна политика и икономическата си активност, още по времето на Барак Обама. След влизането на Тръмп в Белия дом те вече открито декларират, че занапред ще правят само това, което - според Вашингтон - отговаря на техните интереси. За тях е безразлично, дали това ще съответства на интересите на останалите водещи световни играчи, тъй като, според САЩ, те прекалено дълго са паразитириали върху тях.
В рамките на тази стратегия първият удар следва да бъде нанесен срещу Русия, тъй като тя си позволява директно да се конкурира със САЩ във военно-политическата сфера. За целта Москва се обвинява във всички смъртни грехове, като започнем с посегателства срещу демокрацията вътре в в страната и свърщим с подкрепата на международната сцена на всички "антинародни, престъпни и одиозни" режими и ерозията на реда, който уж се е формирал след края на студената война. Първоначално Русия беше превърната в обект на информационна война, а след това - на всевъзможни и разнообразни ограничения. Като цяло, Вашингтон се ориентира към откровено конфронтационен курс спрямо Москва, който постепенно, с всяка нова вълна от санкции (налагани под всевъзможни предлози и по всеки повод) той придобива почти всеобхватен характер.
След това Вашингтон предяви сериозни обвинения и на Китай и ЕС, възлагайки върху тях (макар и в различна степен) отговорността за всичките си икономически проблеми - масовата загуба на работни места, гигантския дефицит в търговския баланс, трилионния бюджетен дефицит и непосилния дълг, който във всеки момент може да провокира нова глобална финансово-икономическа криза. След като подготви общественото мнение и получи за това мандат от избирателите, американската администрация стартира политика на сдържане на Китай и започна да упражнява груб натиск върху ЕС, предлагайки им да направят много сериозни външнополитически отстъпки и да се откажат от икономическите практики, които, според САЩ, нарушават правилата на свободната търговия и честната конкуренция.
За да си върнат безусловното военно-стратегическо превъзходство над всички останали, САЩ взривообразно увеличават разходите си във военната сфера, перспективните НИОКР, използването на космическото пространство за военни цели, създаването в максимално кратки срокове на ефективен противоракетен щит от ядрено оръжие, независимо от неговите носители, и модернизаране на собствената ядрена триада. За да се освободи от каквито и било ограничения и да си развърже ръцете за създаването и изпитването на нови и/или забранени досега оръжейни системи, Вашингтон предприема все нови стъпки за излизане от системата на договорите с Русия за ограничаване на воъръженията, от които вече почти нищо не е останало или съвсем скоро няма да остане. Целта, която си поставят САЩ, е да се защитят от ответен ядрен удар от всякакъв тип, т.е. да си гарантират неуязвимост, а паралелно с това и възможност за ядрен шантаж и принуда, срещу които вече никой няма да е в състояние да се съпротивлява.
За да си върнат неоспоримото превъзходство в сферата на световната политика и икономика, САЩ осъществяват модернизирана политика на санкции и неограничен от нищо инструментариум от едностранни мерки. Слабостта на всеки вид санкции, ако те се налагат без одобрението на Съвета за сигурност на ООН и нямат колективен характер е, че легитимността им може да бъде оспорена, а ефективността - ерозирана, тъй като забранените за износ стоки и услуги могат да се доставят от трети държави и техните компании. Предвид това, Вашингтон превръща в неизбежно фактическото присъединяване на всички останали към налаганите санкции, придавайки на американското законодателство вече не само екстериториален характер, но и статут на норма на международното право.
Така, всички държави и компании, нарушаващи забраната, автоматично също попадат под действието на вторичните американски санкции, сякаш са извършили нещо в разрез с международното право. Затваря им се достъпа до изключително атрактивния вътрешен пазар на САЩ, което може да доведе до много тежки загуби, налагат се ограничения върху ползването на глобалната система за банково разплащане SWIFT, както и огромни глоби, които могат да бъдат обжалвани единствено в американските съдилища (нещо абсолютно нереално). За да са сигурни, че в ЕС са си научили "урока", американците наложиха глоби за много милиарди долари на Дойче Банк и редица големи френски банки, заради операциите им с Иран, заобикаляйки санкциите на САЩ. А за да стане ясно, как ще се действа в бъдеще, вече се налагат санкции на отделни китайски компании и структури, продължаващи да работят с руски икономически субекти, включени в американския "наказателен списък".
Що се отнася до едностранните мерки, те трудно могат да се различат от налагането на санкции, тъй като механизмите за прилагането им на практика са едни и същи. Първата стъпка на Вашингтон е да обвини своите партньори или конкуренти, че нарушават поетите от тях международни ангажименти, т.е. извършват противоправни действия. Например, изкуствено понижават курса на националните си валути, затварят вътрешните си пазари за американските стоки или практикуват принудително предаване на технологии, което е в разрез с правилата на свободната търговия, както в случая с Мексико, Канада, Китай и ЕС. Или пък, че продължават да осъществяват ядрената си програма, паралелно осъществявайки и външнополитическа експанзия, какъвто е случаят с Иран. Ето как описва тази първа стъпка китайският външен министър Ван И, коментирайки поредното решение на Тръмп да повиши митническите такси за китайските стоки: "В момента клеветата и очернянето са сред методите за провокация. Очевидно се разчита, че след като бъдат повторени сто пъти, тези клевети и лъжи ще започнат да се възприемат като факт. Това обаче няма да стане. Колкото по-голяма е една държава, толкова по-отговорно би следвало да действа тя. За съжаление обаче, днес колкото е по-голяма една държава, толкова по-високомерно и нагло се държи" [Соловьев 2019].
Втората стъпка на Вашингтон е да предложи прекратяването на едни или други действия и да бъдат направени достатъчно сериозни отстъпки, които биха го накарали да се откаже от предприемането на едностранни "наказателни" мерки. Ако партньорите и конкурентите на пожелаят да се подчинят на американския диктат, задълбочавайки по този начин своята "вина" в очите на САЩ, те предприемат трета стъпка, стоварвайки върху тях първата вълна от едностранни мерки, след които неминуемо следват втора, трета и т.н. По отношение на Иран например, американците едностранно излязоха от съгласуваното преди това с всички участници многостранно пакетно решение, а що се отнася до Мексико, Канада, Китай и ЕС - на тях бяха наложени повишени вносни мита.
Четвъртата стъпка - какъвто е случаят с Венецуела, включва най-различни опции, като всичко зависи от реакцията на "непослушните" на предприетите преди това от Вашингтон едностранни мерки. Ситуацията с Иран засега остава неопределена, тъй като САЩ все още затягат санкциите и усилват натиска, а в отговор Техеран обяви, че се отказва да изпълнява в пълния им обем ангажиментите, поети в рамките на Всеобхватния съвместен план за действия (СВПД). Все още не е ясно, какви отстъпки (и в какъв обем) ще склони да направи Китай, тъй като преговорите продължават. Що се отнася до Мексико и Канада, американците вече постигнаха и то сравнително бързо търсения от тях резултат. При това нещата не опират до това, доколко новият тристранен договор, оформящ общото икономическо пространство на трите държави, се различава от предишния (NAFTA). Принципно важното е, че едностранните мерки на САЩ сработиха, т.е. прецедентът е налице и може да бъде тиражиран.
Това е изключително важно, защото Вашингтон възнамерява да използва подобни методи, както и редица други, чиято цел е американските партньори и конкуренти да бъдат поставени пред свършен факт, не като извънредни, а като нещо в реда на нешата. На дневен ред е легитимирането на военната активност в космоса; произволната квалификация на отделни международни проекти, които САЩ биха искали да провалят, като уж ерозиращи международната стабилност и сигурност; принудителното присъединяване на трети държави към системните забрани за подписване на споразумения с чуждестранни фирми и компании, обвинявани от Вашингтон, че извършват шпионска или друга подривна дейност, за което вече съществува и съответната законодателна основа [Trump 2019]); преразпределянето на Арктика и много други неща.
Няма съмнение, че използвайки подобни средства, в които можем да открием елементи и на трите сценария, американците си гарантират частичен успех. В тази връзка, някои водещи американски аналитични центрове оценяват сравнително позитивно това, което Доналд Тръмп съумя да постигне на международната сцена (макар че други техни колеги твърдят обратното). Те признават, че Тръмп "представя провалите във външната политика за успехи, а малките успехи - за победи с космически мащаби"[10] [Trump’s 2019], но твърдят, че по всички основни направления той е съумял да постигне изгодни за САЩ резултати - отношенията със съюзниците, с Русия и Китай, в Близкия Изток, по отношение на Северна Корея и Венецуела, както и по въпросите за климата и свободната търговия. Според тях, не е от значение как точно става това, нито какви са "личните качества на американския лидер", а "доколко политиката на САЩ е ефективна в стратегическа перспектива и отговаря на националните им интереси" [11] [Trump’s 2019].
В същоте време обаче е очевидно и, че САЩ започват да се противопоставят на целия останал свят. Никой на планетата не е във възторг от методите, с чиято помощ те нагло и предизвикателно прокарват собствените си интереси на международната сцена през последните години. Недоволство от отношението на Вашингтон към тях демонстрират все повече държави и групи от държави. Все по-широко разпространение получава и схващането, че собствените интереси, предпочитания и визия за случващото се, не бива да се поставят над интересите на останалите и на международната общност, като цяло, както например в случая с излизането от "иранска ядрена сделка" и, че подобни действия са недопустими.
Следователно, не можем да изключваме, че занапред САЩ ще се сблъскват с все по-упорита съпротива срещу осъществявания от тях нов курс. Така, доскоро в Пекин предпочитаха да не се изказват остро против разрушителните действия на Вашингтон. Но след поредното волунтаристко решение на Тръмп да повиши митата на катайските стоки през май 2019, това "табу" вече не се спазва. Пекин не само наложи ответни мерки, но и рязко изостри критиките си срещу САЩ [Соловьев 2019].
Разяснявайки позицията на китайското ръководство, държавната телевизия CCTV си позволи следния патриотичен коментар [12]: "Китай отдавна определи отношението си към търговската война, която САЩ започнаха - той няма никакво желание да воюва, но не се бои от битките. В течение на цялата петхилядигодишна история на възходи и падения на китайската нация, ние сме преживели всякакви битки. Великият процес на национално обновление неизбежно ще се сблъсква с трудности, препятствия и дори бури. Търговската война срещу Китай, спонсорирана от САЩ, е просто препятствие по пътя на китайското развитие. То не е от критично значение. Китай със сигурност ще съумее да укрепи вярата в себе си, да преодолее трудностите, да трансформира кризата във възможност и ще продължи да се бори за един нов свят" [Goldkorn 2019]. На свой ред, китайският лидер Си Дзинпин обрисува по следния начин последиците от провокационните действия на САЩ за страната му [13]: "Китайската икономика е море, а не малко езерце. Проливният дъжд може да разруши малкото езерце, но не може да навреди на морето. То ще продължи да съществува и след безброй бури" [Goldkorn 2019].
Съответно, залогът на САЩ да укрепят всички компоненти на силата, с които те, поне на пръв поглед, разполагат в излишък - "твърдата", икономическата и "меката", за сметка на останалите, няма да им донесе кой знае какво. Ефектът от нея ще бъде по-скоро обратен. В резултат от системното неприемане на американските действия и съпротивата от страна на всички останали световни играчи, оказали се от различни страни на барикадата със САЩ, тяхната власт и влияние ще започнат в известна степен да девалвират. В ЕС например са убедени, че и при Барак Обама, но особено при Доналд Тръмп, най-силно е била ерозирана именно американската "мека сила".
И всичко това на фона на факта, че ресурсната база за провеждане на новия курс, с която разполага Вашингтон, сериозно се сви, в сравнение с онази от началото на ерата на "двойствения" свят. Както твърдят мнозина американски експерти, САЩ вече нямат достатъчно сили за да продължат да сменят политически режими и да налагат навсякъде демокрацията с всички възможни средства. Впрочем, демокрацията в самите САЩ също се сблъсква с нарастващи проблеми [Rapp-Hooper, Friedman Lissner 2019]. Вътрешнополитическата борба в Съединените щати е безпрецедентно ожесточена и граничи с хаоса. Сегашният президент е обвинявян за всичко, за което можем да се сетим [What 2019]. Политическият елит е разцепен на две почти равни половини, като това се отнася дори за отношението му към външната политика, което допълнително ерозира единството на нацията [Drezner 2019]. Обшеството е в криза.
Предвид всички тези фактори, вероятността че американците ще съумеят да възстановят хегемонията си в глобалната политика и икономика и да променят съобразно с нея институционалните и нормативни основи на "многополюсния" световен ред, който съумя да оцелее, въпреки всички кризи, конфликти и противопоставяния от последните трийсетина години, е изключително малка. Това се признава и от самите американски експерти, придържащи се към политическия реализъм [Rapp-Hooper, Friedman Lissner 2019]. Затова пък вероятността, че САЩ ще успеят много да навредят, да ерозират или да разрушат, както и, че още повече ще дестабилизират световната политика и икономика - напротив - изглежда доста голяма. Неслучайно най-известните и уважавани експерти с огорчение констатират, че по време на управлението на Доналд Тръмп нещата са се влошили и "светът навлезе в още по-голям хаос" [14] [Excerpt 2018]. Действията на американското ръководство на глобалната сцена са предизвикателство за всички, включително и за самите САЩ [Drezner 2019]. Разпалените от Вашингтон търговски войни, ерозията на крайъгълния принцип на международното право за задължителното спазване на международните договори и геополитическата нестабилност вече доведоха до известно "изкривяване" на световната икономика [Ben Chu 2019]. Както "паникьорите", така и сериозните икономисти започнаха да говорят за нейния очертаващ се крах [Inman 2019; Roubini, Rosa 2018]. По данни на всички рейтингови агенции и универсални финансови организации, глобалното икономическо развитие се забавя [Kelleher 2018]. Прогнозите за почти всички страни и региони се преразглеждат в посока към понижаване. В момента най-силно пострадали от случващото се са най-големите търговски нации и, в частност, Германия. Което означава, че нито Франция, нито Италия, нито ЕС, като цяло, вече могат да разчитат, че тя ще смекчи изпитваните от тях трудности. По широк кръг въпроси на глобалния дневен ред, като започнем с нормализацията на ситуацията около СТО и свършим с ескалиращата надпревара във въоръжаването, водещите световни играчи заемат почти диаметрално противоположни позиции.
Подобно развитие на събитията вреди не само на международната общност и на останалите водещи държави, но и на самите САЩ. Както подчертават редица анализатори, то удря по техните икономически интереси в не по-малка степен, отколко по тези на останалите държави [Thomas 2019]. Освен това, руши самите основи на американската геополитическа доминация [Scahill 2017]. Едва ли целта на САЩ е съюзниците им да се отдръпнат от тях, или да стигнат до извода, че вече не трябва да вярват на Америка и на нейните планове и в резултат от това да се опитат да играят самостоятелно. Или пък да накарат онези, които Вашингтон квалифицира като "недобросъвестни конкуренти" и "противници", наистина да се превърнат в такива. Пряка последица от посетите от американците семена на недоверието и дестабилизацията е, че вече не само Пакистан, Иран, Турция, Северна Корея, Япония или Венецуела, но и много други държави и групи от държави, се убедиха, че отстъпките и компромисите в отношенията със САЩ могат да им струват скъпо. А това е опасно и контрапродуктивно, освен това не гарантира нищо. Защото буквално във всеки момент, в зависимост от вътрешната конюнктура, промяната на хората, заемащи ключови постове или някакви други фактори, американците могат да се откажат от всичко, давайки "заден ход".
Изходът от създалата се ситуация
Изходът от задънената улица, в която се намират в момента международните отношения в резултат от деструктивните действия на САЩ, е само един. И той е да не се отстъпва пред американците, а останалите играчи да се обединят и да се опитат да ги убедят, че всички, включително и Вашингтон, само ще спечелят, ако се ориентират към друг сценарий, различен от трите, очертани по-горе. Същността на този сценарий е:
- гарантира се завръщането към "двойнствения", "многопластов" и "многополюсен" свят;
- паралелно с това се осъществява трансформация, позволяваща стъпка по стъпка да бъдат премахнати създалите се и неприемливи дисбаланси в глобалната политика и икономика, като след това везните между печалбите и загубите бъдат приведени в равновесно състояние;
- всички останали играчи се обединяват за да помогнат на САЩ в разработването на позитивен дневен ред на глобалното развитие и да им дадат възможност да действат като истински лидер при неговата практическа реализация. Така, както мечтае Ричард Хаас, всички велики държави ще поставят в основата на своята външна политика не съперничеството, а сътрудничеството, не конкуренцията, а стремежът към съгласувани усилия [Haass 2018]. Това ще им позволи, посредством сътрудничеството в онези сфери, където това е изгодно за тях, да не допуснат светът отново да се свлече в бездната на конфронтацията [Rapp-Hooper, Friedman Lissner 2019].
Струва ни се, че Русия би могла да поеме основната роля за реализацията на изложения по-горе конструктивен сценарий. На първо място, нейното ръководство и дипломация натрупаха толкова богат опит на международната сцена (както положителен, така и негативен), с какъвто не разполага нито една друга страна в света, освен това притежават много висок професионализъм.
На второ място, по ред обективни причини, действията на Москва не биха породили у никого подозрения, че тя претендира за глобално госпдоство и "ново месианство". Обвиненията, че тя уж възнамерява да нападне някого или представлява военна заплаха за околните, не издържат сериозна критика. Те бяха лансирани за целите на информационната война и консолидирането на държавите от ЕС и съюзниците на САЩ на антируска основа.
На трето място, Москва може да говори от името на влиятелна група държави. Ядрото и се формира от членовете на ЕАИС, ОДКС, ОНД и други международни организации и структури, създадени, включително и с тяхно участие.
На четвърто място, Русия установи близки стратегически отношения с Китай - икономическа свръхдържава, от която ще зависи много и на чиито модел на развитие едностранните волунтаристки действия на Вашингтон се отразяват доста болезнено. На поредните преговори, които този път се проведоха през май 2019 в Сочи, руският външен министър Сергей Лавров и китайският му колега Ван И констатираха, че двустранните отношение са достигнали "безпрецедентно високо" равнище [Соловьев 2019].
На пето място, САЩ, НАТО и ЕС доведоха отношенията с Русия (доколкото в момента те въобще съществуват) до пълен абсурд, за което си дават сметка всички играчи, въвлечени в сегашната конфронтация. Тя вече е омръзнала на всички и поражда у мнозина нарастващо раздразнение. Отскокът от дъното, до което са достигнали в момента, е възможен само нагоре, като вече са налице обнадеждаващи предпоставки за това.
Накрая, на шесто място, тази позитивна програма, естествено формулирана под друга форма и с други термини, може да се окаже именно онзи решаващ аргумент, който ще помогне на Доналд Тръмп да победи в предстоящата президентска надпревара. А в подобен случай ще се появят и нелоши шансове за нейната практическа реализация.
Литература:
Князев Святослав. 2018. «На торжестве одних и унижении других»: почему Версальский мир в итоге привёл к войне. RT на русском. 11.11. https://russian.rt.com/science/article/572328-kompienskiy-dogovor-pervaya-mirovaya-okonchanie
Соловьев Владимир. 2019. Черноморский фронт. Главы МИДов России и Китая в Сочи похвалили друг друга и отчитали США. Газета «Коммерсантъ». № 80. 14.05. С. 1. https://www.kommersant.ru/doc/3967598?utm_source=newspaper&utm_medium=email&utm_campaign=newsletter
Сучков Максим, Энтина Екатерина, Пивоваренко Александр. 2019. США на Балканах: эволюция присутствия, приоритеты, перспективы. РСМД. Рабочие тетради. 23.03. https://russiancouncil.ru/activity/workingpapers/ssha-na-balkanakh-evolyutsiya-prisutstviya-prioritety-perspektivy/
Тумко Валерия. 2014. Перемирие на двадцать лет. Санкт-Петербургские ведомости. № 204 (5330). 29.10. https://spbvedomosti.ru/news/nasledie/peremirie_na_dvadtsat_let/
Урок 7. Силлогизмы. 2019. 4Brain. https://4brain.ru/logika/sillogizmy.php
Энтин Марк, Энтина Екатерина. 2015-2018. В поисках партнерских отношений VI-VIII: Россия и Европейский Союз в 2011-2014, 2015-2016, 2017-первой половине 2018 годов. М.: ЭКСМО, «Зебра».
Arciga Julia. 2019. White House Blasts Mueller Report to Barr: It’s Just a ‘Law School Exam Paper’. Trump’s top lawyer said the special counsel’s report was akin to a ‘truth commission’ report and accused Mueller’s team of making overtly political claims. Daily Beast. 02.05. https://www.thedailybeast.com/white-house-blasts-mueller-report-to-william-barr-its-just-a-law-school-exam-paper?source=articles&via=rss
Ben Chu. 2019. The global economy is living dangerously – but don’t expect superpowers to follow the 2008 script. The IMF says the clouds are darkening. But why? Independent. 03.01. https://www.independent.co.uk/preview-of-the-year-2019/economy-forecast-2019-brexit-trade-war-trump-china-eurozone-interest-rates-imf-oecd-a8668701.html
Berretta Emmanuel. 2019. Européennes : Orbán tacle vertement Macron. Viktor Orbán a mis en garde le président français contre l'idée de remettre à plat l'espace Schengen. Le ton monte aussi avec l'Allemagne... Le Point. 10.05. https://www.lepoint.fr/elections-europeennes/europeennes-orban-tacle-vertement-macron-10-05-2019-2311792_2095.php
Blackwill Robert D. 2019. Trump Deserves More Credit for His Foreign Policies. Obscured by chaos and dysfunction, the White House is pursuing approaches that are better than they seem. Foreign Policy. 07.05. https://foreignpolicy.com/2019/05/07/trump-deserves-more-credit-for-his-foreign-policies/
Boemeke Manfred F., Feldman Gerald D., Glaser Elisabeth. (eds.) 2006. The Treaty of Versailles: A Reassessment after 75 Years. Cambridge: Cambridge University Press.
Bosco David L. 2009. Five to Rule Them All: The UN Security Council and the Making of the Modern World. Oxford: Oxford University Press.
Clark Ross. 2019. A booming economy makes Trump look wiser than his detractors. It is going to take a hell of a heave for a Democrat to push him out of the White House. Spectator USA . 03.05. https://spectator.us/booming-economy-trump-wise/
Collins Kaitlan, Liptak Kevin. 2019. Trump is determined to shore up his image as master dealmaker. CNN. 11.05. https://edition.cnn.com/2019/05/11/politics/trump-deal-maker-image-2020-voters-base/index.html
Collinson Stephen. 2019. Trump heats up yet another global crisis by escalating China trade war. CNN. 10.05. https://edition.cnn.com/2019/05/10/politics/donald-trump-china-north-korea-venezuela-iran/index.html
Curtis Mark. 2019. How the West's war in Libya has spurred terrorism in 14 countries. Middle East Eye. 03.05. https://www.middleeasteye.net/opinion/how-wests-war-libya-has-spurred-terrorism-14-countries
Day Chad. 2019. Key takeaways from Barr’s testimony and Mueller’s letter. AP. 02.05. https://apnews.com/ec455a7ba1c846deaf8a2616f7754698
Donald Trump – latest news, breaking stories and comment. 2019a. Independent. https://www.independent.co.uk/topic/DonaldTrump
Donald Trump. 2019b. Reporting and opinion on the forth-fifth President of the United States. The New Yorker . https://www.newyorker.com/tag/donald-trump
Drezner Daniel W. 2019. This Time Is Different. Why U.S. Foreign Policy Will Never Recover. Foreign Affairs . May/June Issue. https://www.foreignaffairs.com/articles/2019-04-16/time-different
Engelhardt Tom. 2018. America Was in Decline Long Before Trump Stepped Into Office. The president is just the figurehead. The Nation. 27.09. https://www.thenation.com/article/america-was-in-decline-long-before-trump-stepped-into-office/
Entin Mark, Entina Ekaterina. 2016. Russia and China protecting the contemporary world order. Rivista di studi politici internazionali. Firenze, 2016. №4. С. 492-539.
Excerpt of A World in Disarray. Council on Foreign Relations . 2018. https://www.cfr.org/book/world-disarray
Feroci Ferdinando Nelli. 2019. La politica estera del Governo giallo-verde. Istituto Affari Internazionali. 25.03. https://www.iai.it/en/pubblicazioni/la-politica-estera-del-governo-giallo-verde
Goldkorn Jeremy. 2019. China Declares A ‘People’s War’ After Trump’s Latest Tariff Hikes. SupChina Sinica. 15.05. https://supchina.com/2019/05/15/china-declares-a-peoples-war-after-trumps-latest-tariff-hikes/
Greszrel Rachel. 2017. How Big is Your States Share of $6 Trillion Unfunded Pension Liabilities. The Heritage Foundation . 21.12. https://www.heritage.org/budget-and-spending/commentary/how-big-your-states-share-6-trillion-unfunded-pension-liabilities
Haass Richard N. 2018. A World in Disarray. American Foreign Policy and the Crisis of the Old Order. Penguin Press. 368 p.
Haass: Post-Cold War Order Has “Run Its Course”, What Will Replace It Is In Doubt. International Peace Institute . 2019. 20.02. https://www.ipinst.org/2019/02/richard-haass-world-in-disarray#9
Hooper Kristina. 2019. Why the US would never win a trade war with China. CNN Business Perspectives . 03.01. https://edition.cnn.com/2019/01/03/perspectives/us-china-trade-war/index.html
How popular/unpopular is Donald Trump? 2019. An updating calculation of the president’s approval rating, accounting for each poll’s quality, recency, sample size and partisan lean. Fivethirtyeight . https://projects.fivethirtyeight.com/trump-approval-ratings/
Hurd Ian. 2008. After Anarchy: Legitimacy and Power in the United Nations Security Council. Princeton, N.J.: Princeton University Press.
Inman Phillip. 2019. Pessimists are predicting a global crash in 2020. You can see why. The Guardian . 05.01. https://www.theguardian.com/business/2019/jan/05/global-economic-crash-2020-understand-why
Kahl Colin. 2019. Trump’s Iran Policy Is Becoming Dangerous. Growing evidence suggests the U.S. president is traveling a path toward war—whether he knows it or not. Foreign Policy. 07.05. https://foreignpolicy.com/2019/05/07/trumps-iran-policy-is-becoming-dangerous/
Kasich John, Busch Marc L. 2019. The best way for the US and China to end the trade war. CNN Business Perspectives. 10.05. https://edition.cnn.com/2019/05/10/perspectives/china-us-trade-war-tariffs/index.html
Keithly David M. 2017. The USA and The World 2017-2018. Rowman & Littlefield. 288 p.
Kelleher Kevin. 2018. U.S. Economy Will Slow in 2019, May Enter Recession in 2020, Economists Forecast. Trump Administration Disagrees. Fortune . 21.11. http://fortune.com/2018/11/21/us-economy-slow-2019-recession-2020-economist-forecast/
Kimberly Amadeo. 2019. US Economy Collapse, What Would Happen and How to Prepare. Your Survival Guide to an Economic Collapse. The Balance. 26.03. https://www.thebalance.com/u-s-economy-collapse-what-will-happen-how-to-prepare-3305690
Lupel Adam, Mälksoo Lauri. 2019. A Necessary Voice: Small States, International Law, and the UN Security Council. International Peace Institute . Policy PAPer. 15.04. https://www.ipinst.org/2019/04/a-necessary-voice-small-states-international-law-and-the-un-security-council
MacDonald Scott B. 2017. America's Shrinking Geopolitical Power. America's allies are losing faith in the leadership of the United States, but that isn't entirely Trump's fault. The National Interest . 08.06. https://nationalinterest.org/blog/the-buzz/americas-shrinking-geopolitical-power-21062
McBride William. 2015. America’s Shrinking Corporate Sector. Tax Foundation . 06.01. https://taxfoundation.org/america-s-shrinking-corporate-sector/
McCoy Alfred. 2017. In the Shadows of the American Century: The Rise and Decline of US Global Power. Haymarket Books. 280 p.
Mikhelidze Nona. 2019. Italy and Russia: New Alignment or More of the Same? Istituto Affari Internazionali. 16.04. https://www.iai.it/en/pubblicazioni/italy-and-russia-new-alignment-or-more-same
Millward David. 2019. Trump has changed the rules of diplomacy, and America's allies better get used to it. The TelegrAPh. 08.05. https://www.telegraph.co.uk/politics/2019/05/08/trump-has-changed-rules-diplomacy-americas-allies-better-get/
Morris Scott. 2018. The Incredible Shrinking USA Multilateralism. Center for Global Development . 13.02. https://www.cgdev.org/blog/incredible-shrinking-us-multilateralism
Niguidula Gregory. 2019. Trump’s Space Force is a strategic mistake. Bulletin of the Atomic Scientists. 21.01. https://thebulletin.org/2019/01/trumps-space-force-is-a-strategic-mistake/
Orbie Jan, Delputte Sarah. 2019. Let’s abolish EU commissioner for development. EU Observer . 09.05. https://euobserver.com/opinion/144841?utm_source=euobs&utm_medium=email
Patton Mike. 2016. U.S. Role In Global Economy Declines Nearly 50%. Forbes . 29.02. https://www.forbes.com/sites/mikepatton/2016/02/29/u-s-role-in-global-economy-declines-nearly-50/#507e2ced5e9e
Pirozzi Nicoletta, Ntousas Vassilis. 2019. Walking the Strategic Talk. A Progressive EU Foreign Policy Agenda for the Future. Brussels, Foundation for European Progressive Studies (FEPS); Rome, Istituto Affari Internazionali (IAI). May. 47 p. https://www.iai.it/en/pubblicazioni/walking-strategic-talk
President Donald J. Trump’s Foreign Policy Puts America First. 2018. National Security and Defen se. 30.01. https://www.whitehouse.gov/briefings-statements/president-donald-j-trumps-foreign-policy-puts-america-first/
Rapp-Hooper Mira, Friedman Lissner Rebecca. 2019. The Open World. What America Can Achieve After Trump. Foreign Affairs . May/June Issue. https://www.foreignaffairs.com/articles/2019-04-16/open-world
Roubini Nouriel, Rosa Brunello. 2018. Ten reasons why the world economy will crash by 2020. Financial Review . 15.10. https://www.afr.com/markets/ten-reasons-why-the-world-economy-will-crash-by-2020-20181015-h16n3c
Scahill Jeremy. 2017. Donald Trump and the Coming Fall of American Empire. The Intercept . 22.07. https://theintercept.com/2017/07/22/donald-trump-and-the-coming-fall-of-american-empire/
Schake Kori. 2019. Back to Basics. How to Make Right What Trump Gets Wrong. Foreign Affairs . May/June Issue. https://www.foreignaffairs.com/articles/2019-04-16/back-basics
Stelter Brian. 2019. Washington Post says Trump has topped 10,000 false or misleading statements. CNN Business . 29.04. https://edition.cnn.com/2019/04/29/media/reliable-sources-04-28-19/index.html
Theodoracopulos Taki. 2019. The comedy and tragedy of Trump. Just imagine what an intelligent writer could do with Trump’s presidency. Spectator USA . 18.04. https://spectator.us/comedy-tragedy-trump/
Thomas Daniel. 2019. Who loses out in the US-China trade war? BBC News . 14.05. https://www.bbc.com/news/business-48256535
Trump declares national emergency over IT threats. 2019. BBC News . 16.05. https://www.bbc.com/news/world-us-canada-48289550
Trump-Russia probe: Barr assigns prosecutor to review inquiry. 2019. BBC News . 14.05. https://www.bbc.com/news/world-us-canada-48263249
Trump’s Foreign Policies Are Better Than They Seem. 2019. Council on Foreign Relations . Special Report. April. 104 p. https://www.cfr.org/report/trumps-foreign-policies-are-better-they-seem
US lead in science and technology shrinking. 2014. National Science Foundation US . 06.02. https://www.nsf.gov/news/news_summ.jsp?cntn_id=130380
Walt Stephen M. 2019. The End of Hubris. And the New Age of American Restraint. Foreign Affairs . May/June Issue. https://www.foreignaffairs.com/articles/2019-04-16/end-hubris
What Is Donald Trump Hiding? 2019. The latest revelations about President Trump’s past tax reports underscore the importance of examining his more recent returns. Opinion by the Editorial Board. The New York Times . 08.05. https://www.nytimes.com/2019/05/08/opinion/trump-taxes.html
Whitehead John. 2019. D Is for a Dictatorship Disguised as a Democracy. The Rutherford Institute . 07.05. https://www.rutherford.org/publications_resources/john_whiteheads_commentary/d_is_for_dictatorship_while_america_feuds_the_police_state_shifts_into_high_gear
Бележки:
- 1. “Not a single U.S. politician has a coherent and convincing set of policies to cope with this eroding world order”.
- 2. “This is when the post-Cold War order essentially unraveled”.
- 3. “the collection of institutions, rules, and norms that has governed world politics since the end of World War II”.
- 4. “…an institution used by one major power against another”.
- 5. “a dying empire”.
- 6. “Après l'UE, les États-Unis sont l'un de nos partenaires les plus importants, voire notre seul et unique partenaire”.
- 7. “…unable or unwilling to create peace in Syria and more broadly in the Middle East and North Africa”.
- 8. While U.S. presidents crafted optimistic statements about the relationship over a nearly 20-year period, Beijing implemented a grand strategy designed to undermine U.S.-Asian alliances. China used geoeconomic tools to coerce its neighbors and others into its sway, most recently through the Belt and Road Initiative. It violated international commercial practices, including by committing massive theft of U.S. intellectual property. It manipulated its currency for trade benefits, threatened Taiwan, built up its military forces to push the United States beyond Japan and the Philippines, constructed and militarized artificial islands in the South China Sea in violation of international law, systemically and brutally violated n violation of international law, systemically and brutally violated the human rights of its own people, and patiently and incrementally built its power and influence with the strategic goal of replacing the United States as the primary power in Asia.
- 9. “fundamental rethinking”.
- 10. “…conveys foreign policy failures as successes and minor accomplishments as cosmic victories”.
- 11. “What matters most is the effectiveness of U.S. policy over time and its consistency with U.S. national interests, not the personal qualities of its leaders”.
- 12. “For the trade war initiated by the United States, China has long indicated its attitude: it is unwilling to fight, but it is not afraid to fight… After all the 5,000 years of ups and downs of the Chinese nation, what kind of battle have we not seen? In the great process of realizing national rejuvenation, there will inevitably be difficulties, obstacles and even storms. The US-sponsored trade war with China is just a hurdle in China’s development process. It is no big deal. China will surely strengthen its confidence, overcome difficulties, turn crisis into opportunity, and fight for a new world”.
- 13. “The Chinese economy is a sea, not a small pond. A rainstorm can destroy a small pond, but it cannot harm the sea. After numerous storms, the sea is still there!”
- 14. “…the world is in greater disarray”.
* Дипломат от кариерата, преподавател в Московския държавен институт за международни отношения и експерт на RIAG
** Преподавател в Националния изследователски университет - Висша школа за икономика в Москва, анализатор на RIAG
