Призракът на междурелигиозните конфликти продължава да хвърля сянката си върху целия Близък Изток. Често именно тези конфликти се разглеждат като основната причина за хаоса, конфликтите и екстремизма, залели региона. Именно религиозните разногласия са в основата на онова, което мнозина смятат за водещата разделителни линия в Близкия Изток - противопоставянето между сунити и шиити.
Това обяснение се възприема като фундаментална теория, способна да обясни абсолютно всичко. Според нея, преследваните от шиитите сунити се радикализират и стават членове на Ал Кайда или пък се включват в редовете на Ислямска държава. На свой ред, шиитите, страдащи от комплекса на унизеното малцинство, искат да се сдобият с влияние, несъизмеримо с тяхната численост.
Несъмнено, старите противоречия между двете основни направление в исляма играят сериозна роля в регионалните процеси. Истината обаче е, че повечето съвременни конфликти, довели до разрушаването и упадъка на значителна част от Близкия Изток, нямат много общо с тези спорове. Най-кървавите, жестоки и яростни конфликти се случват в сунитския свят.
Междурелигиозните конфликти са политически удобна "димна завеса", успешно използвана за прикриване на старомодната борба за власт, преследването на малцинствата и тоталитарните практики.
Какви са фактите
Най-голям брой жертви на терористите от Ислямска държава (ИД), която е най-кървавия и яростен сунитски играч в региона, са дали именно сунитите, въпреки антишиитската насоченост на тази групировка.
Битките за Мосул, в Ирак и за Ракка, в Сирия се водеха от едни сунити срещу други сунити. Терористичните нападения на ИД в Египет, Сомалия, Либия, Нигерия и други страни почти винаги бяха насочени срещу сунити. Има само няколко примера за масови убийства на шиити от страна на Ислямска държава.
Арабските въстания, които са най-значимите политически събития в региона през живота на последното поколение, обикновено включваха борба на сунити със сунити: в Тунис - където тя започна, в Египет - където достигна нови висоти, и в Либия - където продължава и досега. Същото се отнася и за трагичната, кървава гражданска война в Алжир през 1992-2002.
Всеки от тези епизоди се характеризираше с насилствени сблъсъци и бързо променящи се алианси между "Мюсюлмански братя", неоосманистите, салафитите, уахабитите (в тяхната саудитска или катарска "версии") и джихадистите.
По-умерените сили, като Университета "Ал-Азхар" в Кайро, Хашимитите в Йордания и по-голямата част от мирните сунити, безпомощно наблюдаваха случващото се, разчитайки, че ще им се размине и нервно очаквайки възможността да бъдат чути.
В случая с трагедията в Сирия, разцеплението между сунити и алауити традиционно се разглежда в контекста на по-широкото сунитско-шиитско противопоставяне и се смята за основа за разбиране природата на конфликта.
Само че режимът на Башар Асад не е изцяло алауитски. Той се гради на базата на договореностите между алауитите, сунитската средна класа и цяла плеяда религиозни малцинства. Трудно можем да си представим, как режимът би оцелял без подкрепата на поне част от водещите сунитски групи, предвид факта, че през по-голямата част от историята си, той зависеше от финансовата и политическа подкрепа на сунитските монархии от Персийския залив и най-вече на Саудитска Арабия.
В началните етапи на американската интервенция в Ирак, сирийското правителство поощряване преминаването през своя територия на бойци-сунити, сражаващи се в Ирак срещу американците, както и срещу проиранските шиитски групировки.
Решението на Иран и Хизбула да помогнат на Асад не се диктуваше от някакво чувство за обща религиозна идентичност, а от чисто стратегически и политически съображения. На практика, сирийският режим е толкова далеч в своята религиозна ориентация от Ислямската република, колкото това въобще е възможно.
До голяма степен, войната в Сирия се превърна в арена на битки между сунитските ислямистки групировки, изповядващи различни убеждения и имащи различни покровители. Те изразходваха повече време и ресурси да се сражават помежду си, отколкото със сирийския режим.
Да се акцентира изключително върху сунитско-алауитското противопоставяне в сирийската война, означава да игнорират редица очевидни факти. Бунтовниците-сунити атакуваха предимно сунити, а не алауити. На свой ред, ислямистките групировки обсаждаха християнските селища, оскверняваха техните символи, унищожаваха селата и избиваха християнските религиозни лидери, прогонвайки представителите на тази общност от земите, които те населяват от древни времена.
Когато Русия спаси режима в Дамаск, ликвидирайки попътно множество сунити (предимно ислямисти), лидерите на сунитските арабски държави не само че не обърнаха гръб на Путин, а точно напротив - предприеха серия от посещения в Москва с предложения за разширяване на взаимната търговия, доставки на руско оръжие и формиране на стратегически алианси.
Египет, който е най-гъстонаселената сунитска арабска държава и един он най-уважаваните центрове на сунитското богословие, предпочете да запази тесните си връзки с режима на Асад и се дистанцира от опозицията. В Кайро виждат основната заплаха не в шиизма или алауизма на режима, а в ислямизма на сирийската опозиция.
По същия начин действаше и най-голямата страна от арабски Магреб - Алжир. Не е учудващо, че веднага след като сирийската война започна за затихва, Бахрейн и ОАЕ решиха да възстановят дипломатическите си отношения с правителството в Дамаск. И двете държави са по-загрижени от противопоставянето си с Турция и Катар и споделят опасенията във връзка със сунитския ислямизъм. Към сходни позиции вероятно се придържа и Саудитска Арабия.
Сложната история на конфликта в Йемен действително има религиозен контекст, но би било погрешно да разглеждаме гражданската война в страната само през призмата на сунитско-шиитското разцепление. Действията на бунтовниците-хуси са продиктувани предимно от убедеността им, че е застрашена тяхната идентичност. Ислямската революция в Иран създаде модел за подражание, който хусите се опитват да следват, но в основата на проблема на хусите са социалните въпроси: те бяха възмутени от загубата на своя статус и упадъка на бастионите им в северната част на страната.
Истината е, че йеменският конфликт се трансформира в саудитско-иранска "опосредствана" (proxy) война не заради старите религиозни разногласия. След като получиха ограничена помощ от Иран, хусите решиха да поискат повече от Техеран, тъй като се сблъскаха със саудитската военна интервенция. Виждайки в това неочаквана възможност, иранците моментално се съгласиха. Конфликтът между хусите и просаудитската коалиция е само един от многото, разкъсващи Йемен на части. И когато той приключи, ще станем свидетели на сблъсък между сепаратистите от Юга, Ал Кайда, Ислямска държава, салафитите и сунитите, стимулиран от съперничеството, амбициите и кавгите на Саудитска Арабия и ОАЕ.
Един от последните ярки и може би най-загадъчният акт на насилие - убийството на саудитския журналист Джамал Хашоги - също имаше вътрешносунитски характер. Самият Хашоги беше сунит, също както и неговите убийци. Турция, където беше извършено това престъпление и която изигра ключова роля за "изтичането" на информацията за него, също е предимно сунитска държава.
Фонът на това убийства е напрежението и враждата между различните разклонения на сунитския ислям: аскетичните уахабити, движението "Мюсюлмански братя" и неоосманистите, борещи се за власт. Вероятно сте забелязали, че в схемата на тази сложна драма липсва Иран - основната шиитска държава в региона.
Но, нека продължим списъка. Премиерът на Ливан, който беше задържан в Саудитска Арабия през 2017, е сунит. На свой ред, след намесата си в сирийската гражданска война против бунтовниците-сунити, Хизбула увеличи броя на своите сунитски съюзници в ливанския парламент и правителството.
Шиитите не участват в междуособната борба между двете палестински фракции - Фатах и ХАМАС. Впрочем, те не участват и в конфликта между Алжир и Мароко за Западна Сахара, нито в саудитско-йорданските противоречия, нито в саудитско-мароканските спорове, нито в саудитско-катарското противопоставяне, нито пък в борбата за влияние между Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ в района на Африканския Рог.
По същия начин, турската военна кампания срещу кюрдите е вътрешносунитски въпрос. Продължаващият хаос в Либия, където липсва някаква очевидна религиозна основа, се дължи на етнически, племенни и регионални конфликти сред сунитите, също както и сблъсъците в Западен Ирак или "географското" напрежение в Тунис, между крайбрежието и вътрешността на страната.
Политическата ситуация в днешен Ирак се определя по-скоро от вътрешношиитската конкуренция, отколкото от междурелигиозните конфликти и вероятно така ще остане и в бъдеше. Именно шиитски Иран, а не сунитска Турция и сунитските монархии от Залива, беше първия, който започна да доставя оръжие на кюрдите-сунити, когато те бяха притиснати от Ислямска държава.
Опитите на Саудитска Арабия да създаде връзки с някои шиитски сили в Ирак и тесните контакти на Иран с отделни иракски политици-сунити, по никакъв начин не се вписват в бинарната представа за междурелигиозното разцепление, също както и отказът на Пакистан, където живее най-голямата сунитска общност в света, да подкрепи Саудитска Арабия в Йемен.
На фона на неотдавнашното изостряне на конфликтите в Ливан и Ирак, шиитските райони в южните части на двете страна, граничещи със сунитски провинции, не бяха подложени на каквито и да било преследвания от своите съседи-сунити.
Разбира се, сунитско-шиитският разкол е факт. Той постоянно бива използван от Саудитска Арабия и Иран за да мобилизират своето население в рамките на битката им за регионално господство. Ал Кайда и Ислямска държава атакуват шиитите, разчитайки да провокират религиозен смут, от който биха могли да спечелят. Всичко това обаче са само инструменти на войната, а не причините за нея.
В един регион и при една религия, чиито славни дни отдавна са останали в миналото, историята се превръща в средство за мобилизация на масите. Политическите лидери провокират дискусии за възраждане на спомена за величието и просперитета от миналото. Тъй като не са способни да апелират към такива високи ценности, като свободата и толерантността, те предпочитат да говорят за конфликтите от далечната история, разчитайки да въодушевят хората и да си гарантират тяхната лоялност.
Съществува разумно обяснение, защо конфликите по-често възникват сред самите сунити, а не между сунити и шиити. Сунитите са наясно, че представляват 80% от неселението на региона, т.е. са неоспоримо мнозинство, и затова техните шиитски братя едва ли са в състояни да ги "поробят". Шиитите пък отдавна са осъзнали, че ще си останат малцинство в предимно сунитския регион. Сунитите, принадлежащи към различни религиозни направление и споделящи различни убеждения, се борят за влияние и доминация в своята, собствена общност, тъй като едва ли могат да спечелят кой знае какво от евентуална война с шиитите.
Сбърканите рецепти за разрешаване на конфликтите
Погрешното определяне на причините за конфликтите в Близкия Изток обяснява и сбърканите рецепти за тяхното разрешаване. Твърденията за "умерените сунитски арабски държави", които дълбоко са се вкоренили в съзнанието на външнополитическите среди в САЩ, са пълна глупост.
Онези, които се обявяваха в подкрепа на сирийската въоръжена опозиция, обикновено твърдяха, че тя е необходима за да не бъде отблъснат "сунитския свят". Само че решението да бъде въоръжена и подкрепена сирийската опозиция въобще не означаваше подкрепа за сунитите против не-сунитите. То означаваше забъркване във вътрешносунитските конфликти. Това беше решение, продиктувано от фалшивата представа, че обикновените сирийски сунити разчитат на победата на ислямистката опозиция срещу режима на Асад заради неговите престъпления.
Освен това, погрешните представи на Запада доведоха то това, че той не съумя да предвиди, как Иран -най-могъщата шиитска държава, и Турция - най-силната сунитска страна, ще съумеят да оставят на заден план реалните си религиозни различия в името на общите интереси.
Това пък доведе до неправилно тълкуване на процесите, формиращи основата на отношенията между иранските и иракските шиити, които се крепят повече на общото им недоволство от действията на САЩ, отколкото на религиозната общност. Много е вероятно, когато американские военни окончателно напуснат Ирак, разногласията между тях, т.е. между иракския и иранския национализъм и между иракската и иранската версии на шиитския ислям, отново да станат определящи.
Тези фалшиви представи обясняват и погрешното тълкуване от страна на Вашингтон на руската подкрепа за сирийския режим. Оказвайки тази подкрепа, Москва не ерозира отношенията си със сунитските арабски държави (както разчитаха САЩ), а възроди своето влияние и създаде нови стратегически връзки в региона.
В момента, сунитско-шиитският разкол поражда илюзорни цели. Опитът за създаване на "арабска НАТО" с цел обединяването на сунитските арабски държави против Иран, затъна в междуособиците и кавгите на страните от Залива. Сунитите от региона продължават да смятат Иран за основна заплаха. Но вярата на САЩ, че тяхната войнствена реторика е в състояние да обедини арабите-сунити в антиирански алианс, може да се окаже илюзия при положение, че повечето сунитски режими са загрижени повече за предизвикателствата, свързани с политиката на Турция.
Неоосманистките мечти са реална заплаха, за разлика от Иран. Историческите корени на противопоставянето между османците и арабите са на стотици години. В продължение на четири века Османската империя е контролирала Мека и Медина, докато Иран никога не ги е владял.
Страстните пориви към славното минало няма да изчезнат от самосебе си. Привързаността към едномерните, опростенчески теории води обаче до съвсем реални последици. И именно те не позволяват да видим истинската същност на противопоставянето, от което зависи бъдещето на Близкия Изток.
* Преподавател в Сейнт Антъни Колидж, в Оксфорд, автор на книгата "Сирия и Иран: съперничество и сътрудничество", анализатор на New Yorker
** Бивш координатор на Белия дом за Големия Близък Изток по времето на президента Обама, президент на International Crisis Group, анализатор на New Yorker
