Три сценария за разрешаването на Косовския въпрос

Та нали разграничаването означава промяна на формиралите се в резултат от войните на територията на бивша Югославия административни граници, които се смятат за неоспорима даденост както от САЩ, така и от Западна Европа? Съответно, подобен сценарий, поне на теория, не устройва мнозина, включително правителствените лидери на най-развитите западни държави, както и ръководството на международните организации.

Ще се опитаме да обясним този "парадокс" в първата част на настоящата статия, докато във втората ще анализираме идеята за "разграничаването", а в третата - перспективите за избухване на въоръжен конфликт в Косово.  Основните въпроси, които ше бъдат разгледани в тази връзка, са следните:

- Може ли принципът за ненарушимост на границите да се разглежда като аксиома и, доколко реално е в момента запазването на статуквото?

- Какво разбират под "разграничаване" участниците в конфликта и възможно ли е след срещата за решаване на косовския проблем в Берлин от 29 април 2019 въобще да се говори за размяна на територии?

- Какво може да се очаква, ако ситуацията излезе от контрол и косовският конфликт за пореден път навлезе в "агресивна фаза"?

Перспективата за запазване на статуквото по косовския въпрос

Обективно погледнато, сценарият за запазване на статуквото след едностранно прокламираната през 2008 от Прищина независимост на Косово, отговаря на интересите на мнозинството международни играчи. Той осигурява познат и проверен в много горещи точки формат на международни преговори, които могат да се точат до безкрайност и да приключат (след 20, 30 или 50 години) или с реален двустранен компромис или с изключително бавно, но - което е по-важното, поетапно (т.е. по-малко болезнено) оттегляне на Белград от политическия живот на Косово и съответната асимилация на останалото там сръбско население в косоварските институции.

Осъщественото през 2010 прехвърляне на преговорите между Белград и Прищина от "крилото на ООН" към това на ЕС, ликвидира вероятността за практическа реализация на този сценарий. Преломната точка бяха Брюкселските споразумения за нормализиране на отношенията между Белград и Прищина от 2013, които де факто позволиха на косоварите да поставят по-активно в дневния ред въпроса за окончателното признаване на тяхната независимост. Планомерната подкрепа на този вариант от ЕС и САЩ е сериозен фактор за натиск върху Сърбия. Доброволното съгласие на Белград да се откаже от преговорния формат на Съвета за сигурност на ООН силно стесни пространството за маневриране на Москва и на практика остави на руското Външно министерство единствената възможност "да признае всеки двустранен компромис", лишавайки руската дипломация не само от преки инструменти за участие в преговорите, но и от желание да лансира някакви инициативи по въпроса.

В сегашната ситуация, продължителното запазване на статуквото едва ли е възможно. Повече от сигурно е, че албанците ще се стремят да провокират Белград и да ангажират Сърбия в "игра без правила", тъй като чисто психологически те усещат, че са "само на крачка от победата". Впрочем, статуквото вече не удовлетворява и политическия елит в Белград, който от дълги години е подложен на прогресивно усилващ се натиск от страна на Брюксел и приоритетната ориентация на сръбските власти през последните двайсет години към членство в ЕС.

"Замразяването" на косовския въпрос лишава сръбското ръководство от основния му вътрешно- и външнополитически стимул и "драйвър" на развитие и удря болезнено по неговия рейтинг. Тоест, запазването на статуквото не удовлетворява нито сръбските, нито косовските политически лидери, а в по-широк смисъл - и двата национални елита. В същото време обаче, именно съхраняването на статуквото е заветната цел на "външните регулатори" - международните организации и лидерите на държавите-посредници за разрешаването на косовския въпрос. Именно те се съпротивляват най-активно на промените в политическата карта на Балканите.

В тази връзка си струва по-подробно да анализираме сценариите, при които е възможно запазването на статуквото в региона. Като най-вероятни се очертават следните четири варианта за развитие на събитията.

Първият сценарий, който можем да наречем "Брюкселски", включва подписването на двустранен договор въз основа на Брюкселското споразумение от 2013 под патронажа на ЕС. Само че вероятността да бъде реализиран подобен сценарий, разчитащ на ексклузивната медиаторска роля на ЕС по косовския въпрос, изглежда изключително малка на фона на вътрешните противоречия в Съюза, Брекзит и по-скоро проамериканската, отколкото проевропейска позиция на Великобритания.

Вторият сценарий предвижда връщането на преговорния формат в Съвета за сигурност на ООН. Този вариант е най-благоприятен за Русия, но противоречията между постоянните членове на Съвета за сигурност (САЩ, Великобритания, Франция, Русия и Китай) са твърде съществени. Дълбочината на разногласията се прояви ясно през декември 2018 например, когато в Съвета се обсъждаше въпросът за създаване на "армия на Косово". Тоест, вероятността за постигане на компромис в този формат също не е голяма.

Третият сценарий, който можем да наречем "Американски", предвижда запазване на статуквото до постигането на "историческо споразумение" между Белград и Прищина, което да стане най-вече с посредничеството и под натиска на Вашингтон.

Четвъртият сценарий, условно наречен "Многополюсен", включва очертаването на нови преговорни рамки за решаването на всички съществуващи балкански въпроси в "общ пакет" с участието на държавите от региона, при посредничеството на ЕС и активното ангажиране на САЩ, Русия и Китай.

Разглеждайки и четирите сценария, следва да отчитаме и много бързия процес на разширяване на НАТО в региона: влизането на Черна Гора и (съвсем скоро) на Македония в алианса, натискът по този въпрос в Босна и Херцеговина и създаването на армия на Косово, която ще участва в операциите на НАТО. Всичко това не само поставя под въпрос военни неутралитет на Сърбия, но и значително отслабва позицията на Белград в преговорите. Освен това, бързото макар и слабо легитимирано в самото западно общество разширяване на НАТО, ерозира конструкцията на "условна биполярност". Според нас, именно балансът на силите, т.е. биполярността, е най-реалния фактор, гарантиращ военно-политическата стабилност в региона. Както показва историческият опит на Кипър, членството на всички балкански държави в НАТО не укрепва, а по-скоро отслабва системата на регионалната сигурност.

Ако вземем предвид, как ЕС се опитва да решава собствените си вътрешни проблеми (идеите на германския канцлер Меркел за "Европа на две скорости" или идеята за "концентричните кръгове", реанимирана от френския президент Макрон), както и откритата позиция на Париж против по-нататъшното разширяване на ЕС, останалите извън борда на Съюза балкански държави нямат шанс да станат негови членове в обозрима перспектива. От една страна, това поражда закономерни вълнения в Сърбия, Черна гора, Босна и Херцеговина, Албания и Косово. От друга страна е очевидно, че ЕС не е готов да се нагърби самостоятелно да решава сложните регионални проблеми, поради което включването на други международни играчи в тяхното решаване изглежда особено необходимо.

Въпреки че напоследък САЩ изпращат ясни сигнали за невъзможността за прекрояване на границите в Босна и Херцеговина и за "историческата възможност" да бъде решен Косовския въпрос, налице са всички основания да смятаме, че администрацията на президента Тръмп не разполага с ясен план и дългосрочна стратегия по отношение на Балканите, нито пък с готови рецепти за решаването на балканските въпроси. Освен това съществуват сериозни противоречия между Държавния департамент и ЦРУ по отношение на балканския регион. Първият смята за възможно постигането на компромис между сърби и албанци и разглежда възможността за някои отстъпки към Белград (включително подкрепя плана за разграничаване, илюстрация за което са писмата, изпратени от Тръмп през декември 2018 до президентите на Косово и Сърбия с призиви да използват "историческия момент"). В ЦРУ обаче продължават да стоят зад идеята за максимална подкрепа за албанската страна (включително по чисто вътрешни съображения и най-вече за да не загубят контрола си над "сенчестите" транспортни коридори). Всички отстъпки към сръбската страна ерозират мощта на Управлението, което най-активно лобира за интересите на безкомпромисно настроената част от косоварите и, в частност, съдейства за ускореното създаване на армия на Косово. Тези вътрешноамерикански противоречия до голяма степен обуславят и разногласията между президента на Косово Хашим Тачи и неговия премиер Рамуш Харадинай (подал оставка през юли). Косвено свидетелство за разногласията вътре в американската администрация е и неуспехът на официален Вашингтон да накара косоварите да отменят наложените в края на 2018 стопроцентови мита на стоките, внасяни в Косово от Сърбия и Босна и Херцеговина. Това е може би първото сериозно разминаване между американските представители и Косово от почти три десетилетия насам.

В тази връзка Москва вероятно би трябвало да опита да инициира диалог с представителите на Държавния департамент и администрацията на президента Тръмп, той като тяхната визия за американската роля на Балканите по редица ключови параметри е симетрична на руската: те биха искали да решат косовския въпрос така, че да запазят партньорските отношения с албанците и да подобрят отношенията със сърбите. Разбира се, най-важното за САЩ е да демонстрират ролята си на ефективен международен арбитър. Без оглед на развитието на диалога с Вашингтон, би било оправдано Москва да потърси и пряк контакт с косоварите, които отдавна пращат сигнали, че са готови да приемат Русия като един от посредниците, за което говори и срещата между Владимир Путин и Хашим Тачи по време на Парижкия форум за мир през ноември 2018.

Що се отнася до позицията на Германия като основен европейски медиатор в преговорите между Белград и Прищина, може да се твърди, че за Берлин е критично важтно да реши този въпрос без участието на САЩ (защото само това дава на ЕС възможност да се освободи от прекалената американска външнополитическа опека), както и в рамките на собствената си визия за ситуацията. Берлин категорично не приема сценария за "разграничаването", предупреждавайки, че това ще отвори "кутията на Пандора", т.е. ще стане повод за преразпределяне на територии в целия континент. Днес решаването на проблема с Косово е въпрос, който е в компетенцията лично на Ангела Меркел и нейния блок ХДС/ХСС. Нито една друга политическа партия в Германия не демонстрира заинтересованост от решаването на косовския проблем и не е декларирала собствена позиция по него. Немските медии също са традиционно апатични по косовската проблематика.

Предвид факта, че двамата други значими международни играчи, които също присъстват в Балканския регион - Китай и Русия - официално декларират подкрепата си за Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН, е съвършено очевидно, че за решаването на косовския въпрос са нужни нови подходи, а вероятно и нови преговорни рамки. За това говори в частност и твърдението на върховния представител на ЕС по външната политика и политиката на сигурност, че окончателното решение на Белград и Прищина следва да бъде одобрено и от Съвета за сигурност на ООН. Това дава надежда, че в преговорите официално ще се включат и САЩ (на което разчитат косоварите) и Русия (което очаква Сърбия, ако САЩ действително го направят). Заявлението на Могерини стана нова фаза в преговорите, която вероятно ще получи развитие след формирането на новата Европейска комисия.

Тоест, първата голяма промяна в косовския въпрос на международно равнище би следвало да стане формирането на някакъв постоянен "Балканския съвет", включващ ЕС, Русия, САЩ, Китай и, вероятно, Турция, като международни наблюдатели с посредничеството на ООН, от една страна, и на всички западнобалкански страни - от друга. Най-логичният способ за организирането на този съвет е преформатирането и придаването на нови функции на вече съществуващия Съвет за регионално сътрудничество (в който преди десет години бе преобразуван Пактът за стабилност за Югоизточна Европа, сред чиито участници бяха и Русия, и САЩ и Китай, при водещата роля на ЕС).

Друга потенциална международна площадка би могла да стане една бъдеща "Постоянна Балканска конференция", ръководена от ЕС, с посредничеството на висши представители от САЩ и Русия. Подобно решение може да се реализира на практика, променяйки формата на Брюкселските преговори и при наличието на съгласие от сръбска и албанска страна. Възможен е и вариант със създаване на разширена версия на "Постоянната Балканска конференция", под ръководството на СС на ООН, което би означавало разширяване броя на балканските участници в преговорите и би могло да доведе да размяна на територии, но не толкова по етнически признак, колкото въз основа на геополитическите интереси на всяка балканска държава и при условие, че тези териториални размени са достатъчно жизнеспособни. В този случай, те ще бъдат съпроводени с утвърждаването на общорегионалните икономически интереси, като един от резултатите от присъединяването на всички страни от региона към ЕС. По този начин, новосъздадените граници биха имали по-скоро символично значение, доколкото ще са вътре в общото интеграционно пространство на Съюза.

Най-екзотичният вариант е създаването на "Балкански съюз" по модела на ЕС, към който да се присъедини и Турция, като компенсация за "вечния" и статут на кандидат-член на ЕС. Според нас обаче, този сценарий е най-неприемлив за Брюксел, който не е склонен да допусне югоизточната част на Европа да разговаря със западната като равен с равен (или нещо подобно). Вероятно обаче, това би бил най-печелившият сценарий за самите балкански държави, макар и да изглежда много малко вероятен. Тоест, запазването на статуквото може да бъде гарантирано само с външен натиск и отстъпки както от страна на косовските албанци, така и на Белград.

Перспективата за подялба ("разграничаване") на Косово

Понятието "разграничаване" се появи в политическия дискурс през втората половина на 2018, като преди се свързваше донякъде с името на сръбския политик Оливер Иванович, прокарващ "кипърския модел" за решаване на косовския въпрос. Според него, този модел е пример за това, как биха могли да се развият отношенията между сърбите и албанците в областта. Сред основните му аргументи, беше, че след няколко избирателни цикъла, косоварите неизбежно "ще израснат", т.е. ще станат по-умни в политическо отношение и тогава постигането на компромис с тях ще е много по-лесно. След убийството му в началото на 2018 изглеждаше, че тази идея окончателно е погребана. Въпреки това, с течение на времето, подялбата на Косово на сръбска и албанска части, започна да придобива все по-реални очертания, като компромисно решение на проблемите пред нормализацията на отношенията между Белград и Прищина.

"Северно Косово" е неофициалното название на няколкото района в северната част на бившата автономна област Косово и Метохия, населена предимно със сърби. Това са общините Звечан, Зубин Поток и Лепосавич, както и северната част на град Косовска Митровица. До 1959 и трите сръбски общини не бяха част от автономната област, а от самата Сърбия. Този район е известен и като Ибърски Колашин.

Въпреки запазващите се разногласия между страните в трактовката на мащабите и конкретното съдържание на евентуално сръбско-албанско споразумение за размяна на територии и сдържаната позиция на ръководството на ЕС, постигането на подобно споразумение изглежда възможно още през есента на 2019. Липсата на сериозни резултати от срещата между президентите на Сърбия и Косово на 29 април в Берлин не бива да ни смущава, защото ключовите решения по подобни въпроси често не се вземат на официалните срещи, а в хода на непублични консултации. Принципно важно в случая е, че процесът на преговори продължава, въпреки различията в подхода на страните. Основният препъни камък е, кои точно територии ще бъдат засегнати от процеса на разграничаване и размяна, и какви ще са гаранциите. Що се касае до териториалните рамки на разграничаването, в момента в Белград и Прищина са разработени два варианта за споразумение за нормализация на двустранните отношения. Съответните карти бяха подготвени въз основа на предварителната договореност за промяна на границите, постигната от президентите на Косово - Хашим Тачи, и на Сърбия - Александър Вучич, през август 2018 на Европейския форум в австрийския град Алпбах. То трябваше да бъде подписано още през септември 2018 в Брюксел, с участието на ръководството на ЕС, но разногласията относно принципите на разграничаването, както и протестите на опозицията в Белград и Прищина стопираха процеса.

Според плановете на Тачи, разграничаването следва да има "пакетен" характер и да предвижда комплексна размяна на територии, включвайки както населените със сърби севернокосовски общини Лепосавич, Звечан и Зубин Поток (около 20% от територията на Косово), така и населените предимно с албанци и прилежащи на Косово южносръбски общини Буяновац и Прешево.

По данни от последното преброяване в Сърбия, на територията на южносръбските общини живеят около 90 хиляди души. Съотношението между сърби и албанци в тях е следното: В Прешево - 89% албанци и 9% сърби; в Буяновац - 55% албанци и 34% сърби, в Медведжа - 26% албанци и 64% сърби. Тоест, в момента албанците са мнозинство в Прешево и Буяновац и активно "разширяват" присъствието си в Медведжа (регистрирани са редица случаи на масово преселване на албанци от другите две общини в Медведжа).

Според косовския лидер, ревизията на границите, в резултат от която сръбските региони с албанско мнозинство ще се окажат в Косово, а косовските общини със сръбско мнозинство - в Сърбия, би помогнала за премахване на напрежението между Белград и Прищина. Тачи обяви, че властите в Прищина следва да предадат под контрола на Сърбия част от територията на Косово още в началото на 2019, в речта си в Съвета за международни отношения във Вашингтон. Според него, подписването на съответното споразумение с Белград в Брюксел, под егидата на ЕС, ще позволи на Косово да получи признание от Сърбия и да стане член на ООН. Както заяви Тачи: "ако малката корекция на границата е цената за постигане на окончателно мирно споразумение, тя е приемлива". Той е убеден, че съответният документ следва да бъде подписан "с подкрепата на САЩ". При това, според него, Русия "както изглежда е склонна да приеме подобно споразумение" между страните.

Първоначално сръбският президент Александър Вучич беше съгласен с разделянето на Косово и връщането на северните райони под контрола на Белград. В същото време обаче, сръбският лидер категорично се обяви против "автоматичното" разпространение на размяната и върху територията на южносръбските общини в Прешевската долина. Тук е мястото да отбележим, че именно плановете на Вучич за разделяне на Косово бяха една от причините за продължаващите антриправителствени протести в Сърбия, които могат да доведат до извънредни парламентарни избори. Очерталият се напоследък обаче спад на протестната вълна (която обединява много разнородни сили, без каквато и да било ясна структура и консолидирана програма) дава основание да предположим, че в крайна сметка подходът на президента по косовския въпрос може и да надделее.

Прагматичният подход към разрешаването на косовския въпрос наскоро беше доста ясно формулиран от проправителственото сръбско издание "Печат", според което "мирът ще се запази и дори в още по-голяма степен ще се превърне в арена на съперничество между великите държави, което за нас не е само опасност, но и шанс, ако бъдем достатъчно умни... Затова нека се концентрираму върху укрепването на възможностите на държавата, като започнем с отбранителните и свършим с геополитическите, и продължим напред, опитвайки се балансираме колкото е възможно по-дълго".

По този въпрос липсва консенсус и извън пределите на Балканите. Германия и Франция декларираха, че принципно не приемат размяната на територии, тъй като това може да доведе до ескалация на напрежението в Северна Македония и Босна и Херцеговина. Както подчерта германският канцлер Ангела Меркел: "Териториалната цялост на държавите от Западните Балкани вече се е формирала е не може да бъде променена. Налице са определени опити да се разговаря за границите, но ние не можем да си го позволим". При това канцлерът очевидно има желание да отнеме лаврите на "главен миротворец на Балканите" от САЩ, които бяха вдъхновители на идеята за подялба на Косово, като елемент от "бизнес подхода" на президента Тръмп, в чиато основа е търсенето на оперативни и конкретни решения на двустранна основа.

Комисарят на ЕС по въпросите на разширяването и политиката на съседство Йоханес Хан също подкрепя подготвяното споразумение. Той вече призова колегите си от ЕС да не пречат на сделката между Прищина и Белград, дори ако тя предполага промяна на границите. В края на август 2018 той заяви, че ако бъде постигнато подобно споразумение, то ше е уникално и "не бива да се използва като прецедент при решаването на други проблеми".

В Косово за първи път се заговори конкретно за възможна размяна на територии още прези осем години. През пролетта на 2011 в Гниляне се проведе знаково съвещание на политически представители на албанците от Косово и Прешевската долина, които приеха резолюция, изискваща "да се съдейства за връщането на общините от Прещевската долина на "независима република Косово", включително с помощта на международната общност. Тогава кметът на Прешево и лидер на Демократичната партия на албанците в Сърбия Рахми Мустафа подкрепи "размяната на територии" между Белград и Прищина. Той заяви, че трите общини "следва да се присъединят към Косово", а "Северно Косово да се присъедини към Сърбия". Според него, съответното предложение трябва да бъде направено на преговорите в Брюксел. "Мисля, че с това е свързано бъдещето на нашия регион" - подчерта Рахми Мустафа. Наличната информация дава основание да се предположи, че в създалата се ситуация окончателната съдба на споразумението е пряко свързана с това, дали Хашим Тачи ще получи подкрепа в самото Косово, където политическите сили и общественото мнение за разделени по този въпрос. В частност, против предаването на контрола над районите в Северно Косово на Сърбия се обявяват косовският премиер Рамуш Карадинай и председателят на парламента Кадри Весели.

Въпреки негативното отношение към идеята за разделянето на Косово от страна на редица политически сили както в Белград, така и в Прищина, подобно решение би могло да изиграе обективно позитивна роля по ред важни (включително за Русия) направления:

- Въпросното споразумение би могло да съдейства за известна "прагматична" нормализация на отношенията между Сърбия и Косово. То е в състояние да гарантира интересите на косовските сърби в онези косовски райони, които биха се върнали под реалния контрол на сръбските държавни институции.

- Споразумението за нормализация на отношенията с Прищина, де факто, ще премахне ключовото препятствие по пътя на Сърбия към ЕС, дори и без формалното признаване на независимостта на Косово. Разделянето на Косово може да бъде представено от сръбското ръководство като максимално възможната отстъпка пред Брюксел по отношение признаването на Косово, утвърждаване на съществуващата ситуация и реална мярка за защита на интересите на косовските сърби и Сръбската православна църква (сръбските манастири в Косово могат да получат специален статут, като този на Атон в Гърция). По този начин, центърът на тежестта в косовската политика на Белград ще се измести от територията на областта, като такава, към останалите все още в Косово сърби. В рамките на подобна интерпретация, въпросът би могъл да се постави и на общносръбски референдум.

Подготвящото се споразумение може да разкрие нови възможности и пред Русия - включително за привличането на Косово към регионалните руски проекти в енергийната, нефтопреработващата, инфраструктурната и други сфери. В частност, постигането на известна нормализация на отношенията между Белград и Прищина е изключително желателно от гледна точка на реализацията на проекта за втората тръба на газопровода "Турски поток" през територията на Южна Сърбия (т.е. в района на Прешево и Буяновац). В по-далечна перспектива би могло да се говори дори за изграждането на разклонение на "Турски поток" към Косово и Албания, т.е. до адриатическото крайбрежие (с цел евентуалното включване и на Италия).

Въпреки това, редица негативни аспекти на въпросното споразумение продължават да се нуждаят от изясняване.

На първо място, очевидно е, че предлаганата от Хашим Тачи размяна на територии в Северно Косово с южносръбските общини от Прешевската долина не изглежда равностойна от гледна точка на сръбското ръководство, да не говорим за по-радикално настроените сръбски политици. Възможна компенсация би могло да стане предоставянето на по-големи свободи (включително кантонизация) на сръбските анклави в Косово на юг от река Ибър и, в частност, на южнокосовската община Щръбце - втория по численост регион с компактно сръбско население в Косово. Според преброяването от 2001, общият брой на сърбите в Щръбце е 9 хиляди души, но през последните години той силно намаля. При това отдалечеността на тази община от Северно Косово не позволява да се прогнозира, че положението на местните сърби ще се подобри значително, ако бъде постигнато "пакетно" споразумение. Освен това, не е ясна съдбата на ВЕЦ "Газивода", намиращ се на границата между Косово и Сърбия, както и на мините в Трепча.

На второ място, одобряването от страна на Брюксел на новите промени на границите на Балканите неизбежно ще даде нов импулс на дискусиите за създаване на "Велика Албания", включваща самата Албания, по-голямата част от Косово, Прешевската долина, както и части от Северна Македония и Черна гора, а евентуално и от Гърция, с население до 10 млн. души. През последните години в подкрепа на идеята за създаване на "Велика Албания", и то в съвсем близко бъдеще, се обявяват много албански политици и общественици от Косово, поддържащи тесни връзки както с албанската диаспора в чужбина, така и с влиятелни американски и западноевропейски политици. Сред тях е Адем Власи, който през 80-те години на ХХ век, оглавяваше областния комитет на Съюза на комунистите на Косово и беше член на ЦК на Съюза на комунистите на Югославия. Между другото, Власи се съмнява, че ще бъде постигнато споразумение за разделянето на Косово, тъй като според него властите в Прищина не са готови да се откажат от контрола върху цялата територия на областта.

На трето място, постигането на "пакетно" споразумение за размяна на територии между Белград и Прищина може да изостри ситуацията в Санджак - историческа област, където се събират границите на Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина. Освен това, тук допълнителни "козове" ще получат привържениците на самоопределението на босненската Република Сръбска и нейното присъединяване към Сърбия, което пък автоматично поставя под въпрос етническата стабилност в Босна и Херцеговина, провокирайки нов взрив на национализма сред босненските мюсюлмани и хървати. Неслучайно бившият председател на Комисията за култура и образование на Европарламента Дорис Пак е убедена, че разделянето на Косово е "невъзможно", тъй като при подобно развитие, по-нататъшното разделяне на Балканите "няма да има край".

Предвид всичко казано по-горе, изглежда че световната общност, в лицето на нейните ключови играчи на Балканите (и най-вече Русия, ЕС, САЩ и Турция) ще трябва да използва всички налични възможности за да нивелира изброените заплахи и, паралелно с това, да използва в интерес на регионалната стабилност онези модели, които в момента са склонни да приемат властите в Белград и Прищина. При това, за успешната реализация на този проект всички ангажирани страни следва не само на думи, а и на дело да се стремят към запазване на стабилността в региона. Съответните гаранции за гарантиране на интересите са особено важни за Сърбия предвид факта, че от териториална гледна точка въпросното споразумение не изглежда за сърбите толкова изгодно, колкото е за албанците. Ако получи подобни гаранции, Белград ще може да представи споразумението с Прищина като единствено възможното в създалата се ситуация средство за обезпечаване интересите на косовските сърби. Нешо повече, правителството дори ще си гарантира успеха в евентуални предсрочни избори. Според прогнозата на самия сръбски президент Вучич, озвучена от него на 17 март 2019 в интервю за телевизия "Русия 24", при предсрочни избори той би получил поне 55% от гласовете. "При всички случаи ще получа 55%, а вероятно и повече. А те могат да разчитат на не повече от 10-15%, максимум 17%" - заяви той, визирайки опозиционните партии и движения, подкрепящи антиправителствените демонстрации.

През април 2017, пътищата за решаване на косовския проблем бяха обсъдени в Москва от сръбския външен министър Ивица Дачич и руския му колега Сергей Лавров. На последвалата пресконференция Лавров не акцентира конкретно на идеята за разделянето на Косово, напомняйки, че "Русия настоява да бъде спазвана резолюция 1244 на СС на ООН". Според него: "Тя не задава конкретни параметри на урегулирането, а изисква въпросът да се решава чрез пряк диалог между Белград и Прищина и уважавайки териториалната цялост на Сърбия. Именно в тези рамки ще съдействаме всячески за намирането на решение". В отговор на въпрос, какво конкретно решение би подкрепила Русия, руският външен министър подчерта: "Русия, както неведнъж е заявявал и президентът Владимир Путин, ще приеме "всяко решение, което отговаря на интересите на Сърбия".

Тоест, по-нататъшната съдба на преговорите между Белград и Прищина и еволюцията на идеите за разделяне на Косово (без оглед на конкретните резултати от последните срещи в Берлин и Познан и предстоящата в Париж) ще зависи пряко от три ключови фактора: способността на сръбските власти да стабилизират вътрешнополитическата ситуация в страната, постигането на политически консенсус по този въпрос в Косово и отказа на албанските политици от Албания и Косово от форсирането на идеята за "Велика Албания" във връзка с подготвяното споразумение. Последното вероятно е и най-важното, предвид факта, че напоследък албанският премиер Еди Рама все по-често прави опасни изявления, относно това, че обединяването на Албания и Косово е "План "А" на Тирана, който следва да се разглежда именно в тясна връзка с разделянето на Косово. Както е известно, основните пунктове на великоалбанската платформа бяха изложени, в частност, още през 90-те години от един от водещите албански интелектуалци - академик Реджеп Чося. В отворено писмо в излизащия в САЩ вестник "Илирия", той посочва, че "Албания никога не е признавала сегашните си граници и винаги се е опитвала да напомни на международните кръгове, че тези граници са несправедливи и разделят албанските земи на две части. Това са граници, които минават през самото сърце на албанския народ".

От друга страна, признаването на неприкосновеността на съществуващите граници на Балканите е официална позиция на Албания. Още през 1992, тогавашният премиер Сали Бериша заяви в едно интервю, че "идеите за създаване на "Велика Албания" са абсолютни неприсъщи на албанските управляващи и на политическите сили". Въпреки това, още през май 2011, членът на ръководството на Демократичната партия на Албания Азган Хаклай по време на посещението си в Прешево открито поиска обединяването на всички албански територии в една държава. Както сочат някои социологически анкети, идеята границите на Албания да станат "етнически" се подкрепя от над 80% от населението на Косово, над 70% от това на Албания, както и от над половината македонски албанци.

Перспективите за въоръжен конфликт в Косово

Всички разсъждения за ситуацията в Косово се сблъскват с една непреодолима преграда - липсата на точна информация за числеността и процентното съотношение на населението в областта. Последните достоверни резултати от преброяването на населението в Косово и Метохия са от 1981, тъй като федералното преброяване през 1991 беше бойкотирано от косовските албанци, а осъщественото от Прищина преброяване от 2011, беше бойкотирано от косовските сърби. Да не говорим, че експертите имаха маса въпроси и критики за това, как и при какви условия е било осъществено албанското преброяване през 2011. Така, Европейският център по въпросите на малцинствата (ЕСМІ) предупреждава, че към данните от него следва да се отнасяме "много предпазливо". Според  последното преброяване, броят на албанците в Косово е 1,6 млн. души, а на сърбите - 25 хил. (всъщност, това са само жителите на анклавите, които не са могли да избегнат включването си в преброяването). По сръбски данни, в Косово живеят поне 140 хиляди сърби и не повече от милион албанци.

Силите на страните

Същата двусмисленост и неяснота се проектира и върху въпросите за числеността на потенциалние участници в евентуален въоръжен конфликт между двете страни. Това се отнася най-вече за т.нар. "паравоенни формирования", т.е. за бившите бойци от Армията за освобождение на Косово (UCK) готови във всеки момент отново да грабнат оръжие. Според американския посланик в Косово Филип Коснет, в началото на 2000-те лидерите на косовските албанци са предоставили на САЩ списък с 15 хиляди бойци на UCK, които следва да получат материална подкрепа от Вашингтон. Това признание беше направено по време на миналогодишния скандал, когато стана ясно, че през изминалите години броят на "борците за независимост" (т.е. бойците на UCK), получаващи пенсии от бюджета и от различни благотворителни огранизации, е нараснал до 30 хиляда души. Според косовския специален прокурар Елез Блакай обаче, над 20 хиляди от тях не са "борци за независимост", а самозванци. Стартиралият в средата на 2018 скандал не е утихнал до днес, като непрекъснато се публикуват и обсъждат списъци на въпросните "борци", а самият Блакай беше принуден да подаде оставка. По време на обществената дискусия в косовските медии стана очевидно, че представените преди 20 години на Вашингтон цифри са били завишени. Реалната численост на бойците на UCK е не повече от 10 хил. души. При това е ясно, че далеч не всички живеят в момента в Косово. Тоест, истинският брой на притежаващите реален боен опит косовари, които могат да бъдат мобилизирани е между 5 и 8 хил. души.

Също толкова противоречиви са и данните за косовските професионални военни и сътрудниците на създеденото през 2018, в нарушение на резолюция 1244, Министерство на отбраната на Косово (Forcat e Armatosura të Kosovës - FAK). Според закона за силите за сигурност на Косово (FSK), военното ведомство може да разполага с 5 хиляди редовни военни и до 3 хил. запасняци. Ключовата дума тук е "може", защото не е факт, че наистина разполага с толкова. Още повече, че в момента тази институция преминава през преходен период на трансформация от сили за сигурност (FSK) в министерство на отбраната (т.е. армия - FAK). Каква е реалната численост на въоръжените сили на Косово днес едва ли могат да кажат дори служителите в кадровия отдел на FAK. Никой не знае и доколко са боеспособни силите за сигурност на Косово. Което означава, че в момента основната ударна сила на косовските албанци са полицейските специални части (Regional Operational Support Unit – ROSU), създадени през 2002 под прякото ръководство на гражданската полиция на ООН (UN CIVPOL). ROSU е най-мобилната, най-добре обучена и добре въоръжена измежду всички военизирани структури на косовските албанци. Числеността и се пази в пълна тайна, което позволява на военните експерти да цитират само приблизителни данни. Ако общата численост на полицейските сили на Косово е 9 хил. души (включително подчинените на Прищина полицаи-етнически сърби в Северна Косово), числеността на полицейските специални части най-вероятно е между 0,8 и 1,2 хил. души. Тук обаче нещата не опират до количеството, а до качеството. Бойците на ROSU са преминали обучение в състава на местните полицейски сили на САЩ (най-вече в южните щати, граничещи с Мексико), а също в тези на Германия и Северна Ирландия. Те са отлично въоръжени и екипирани и разполагат с модерна бронирана техника и военни транспортни средства (бронирани коли Humvee и джипове Land Rover Defender , а също камиони Iveco Trakker и Mercedes-Benz NG). Бойците на ROSU са известни със светкавичните си действия, като в буквалния смисъл се появяват от нищото и после изчезват. Последният пример за тяхната мобилност бяха събитията около язовира Газивода през септември 2018, когато 60 бойци на ROSU внезапно се появиха около язовира  и го изолираха от съседния град Зубин Поток, след което косовският президент Хашим Тачи демонстративно се разходи с полицейски катер из язовира. А както е известно, Газивода е сфера на приоритетните интереси на Белград и всяко движение в района на язовира се следи изключително внимателно.

Дискусията за военните възможности на косовските сърби пък директно ни водят към сферата на конспирологията. Ще се повторим, но истината е, че не е ясно дори, какъв е броят на сърбите в Северна Косово. Очевидно те са не по-малко от 50 хиляди, но не и повече от сто хиляди. Не е известно процентното съотношение между представителите на двата пола, нито пък броят на мъжете, годни да служат в армията. След като през 2013 полицейските сили, пожарникарите и силите на гражданската отбрана в Северна Косово бяха интегрирани в косовската система (т.е. бяха подчинени на Прищина), отбранителната способност на косовските сърби е свързана единствено с възможността им да водят партизанска война. Албанците твърдят, че сърбите в Северно Косово разполагат със собствени "паралелни структури", сенчеста полиция и сенчести сили за самоотбрана, но в случая по-скоро проектират върху сърбите своя опит от 80-те и 90-те години на ХХ век, когато косоварите съумяха да създадат собствени и неконтролирани от Белград структури на властта. На свой ред, сръбските политически анализатори твърдят, че, отказвайки се от формалния контрол над косовската полиция през 2013, Белград вместо това е изградил в северната част на областта широка мрежа от доброволни сътрудници и агенти на сръбската държавна сигурност, които се подчиняват не на Канцеларията по въпросите на Косово и Метохия, а директно на сръбската Служба за държавна сигурност.

Тези твърдения обаче бяха поставени под сериозен въпрос от убийството на един от водачите на косовските сърби Оливер Йованович през януари 2018. Йованович се смяташе за един от лидерите на сръбската "дълбока държава" в Косово, макар че отношенията му с Белград бяха твърде сложни. Той беше убит посред бял ден с шест изстрела от упор пред централата на собствената му партия "Гражданска инициатива". Според албанците, убийството е било резултат от преразпределянето на властта сред косовските сърби, като по подозрение, че са забъркани в него в Прищина са задържани трима етнически сърби, а четвъртият - активистът на контролирания от Белград "Сръбски списък" Милан Радойчич, е обявен за издирване от косовските власти. Естествено, в Белград смятат, че поръчители и изпълнители на убийството са били косовските албанци, като това се твърди и от издирвания Радойчич. Така или иначе, но тази история показва, че косовските сърби са фрагментирани и дори "антагонизирани", така че не е ясно, дали са способни да се защитят.

Въз основа на всичко казано дотук, става ясно, че в случай на директен военен конфликт между косовските албанци и косовските сърби, първите могат да разчитат само на ROSU, а вторите на помощта на Белград. Собствените сили на косовските сърби вероятно ще им стигнат само да блокират пътищата към стратегически важните участъци и да бранят тези барикади. През последните 12-15 години многократно сме били свидетели на този сценарий. Най-вероятно, косовските сърби ще се стремят да избегнат пряк сблъсък с албанците.

Факторът на миротворческите сили

В тази връзка, ключов участник в събитията стават западните миротворци - KFOR и EULEX, както и военните от американската база Камп Бондстийл. Взаимодействието между западните миротворци и въоръжените сили на косовските албанци, премина през няколко фази. В някои случаи, KFOR транспортираше със свои хеликоптери бойци на ROSU за осъществяване на съвместни операции в Северна Косово (последният подобен случай беше през 2012, т.е. преди споразумението Дачич-Тачи). От друга страна, инцидентът в "Газивода" беше подложен на остра критика от командването на KFOR. Числеността на контингента на KFOR през декември 2018 беше 3642 души от 28 държави (включително 655 американци, 542 италианци, 429 австрийци, 385 унгарци, 260 поляци и 248 турци). Що се отнася до EULEX, представителите на тази структура в Косово никога не са били кой знае колко, достигайки в апогея на нейната активност 2000 човека, при това 400 от тях не са полицаи, а съдии, прокурори и следователи. Днес EULEX изцяло се е отказала от съдебните си функции, прехвърляйки ги на косовските власти, а съставът на мисията на EULEX наброява около 600 души, също от 28 държави.

Трудно е да се твърди нещо категорично и за военния контингент на американската база Бондстийл. Според руската агенция "Спутник" например, през 2016 "територията на базата е 360 хил. кв. м, там има 25 км асфалтирани пътища, около 300 различни обекти и 11 наблюдателни кули. Базата е разделена на сектори, а транспортното движение е като в някой малък град, с разрешена скорост от 30 до 50 км/ч, в зависимост от конкретния сектор. Освен оградата и вратите, всичко останало в лагера (от спалните до столовата) са сглобяеми постройки". Вашингтон неведнъж правеше внушения, че Бондстийл може скоро да бъде закрита, но истината е, че през 2017 площта на базата беше разширена до 4 кв. км. Обиколната на външния и пеример пък нарасна до 11,5 км. В края на март 2018 за командващ на базата беше назначен американският полковник Никълъс Дучич, който е от сръбски произход, което косвено говори за готовността на командването на САЩ да търси общ език със сърбите, в случай на кризисна ситуация. Според руското Външно министерство, през ноември 2018 числеността на контингента на базата Бондстийл е бил 3900 души, включително обслужващия персонал, който е доста многоброен. Неслучайно, заради високия комфорт и разнообразните услуги, които предлага, Бондстийл чесо бива определяна като "военна база на бъдещето".

Тоест, дори и в чисто количествено отношение, броят на международните миротворци, разположени в момента в Косово, е напълно съпоставим с потенциалните участници във въоръжения конфликт от албанска страна. При това, в случай на нужда, броят им може много бързо да нарасне. Впрочем, албанците също могат да обявят "извънредна мобилизация", апелирайки към албанската диаспора, но тази мобилизация ще бъде осъществена много по-бавно, отколкото прехвърлянето на допълнителен военен контингент в базата Бондстийл. Тоест, както и да се развие конфликтът между сърби и албанци в Косово, ключовото условие за албанската страна е в никакъв случай да не се конфронтира с международните миротворчески сили. При подобно развитие, от основен гарант за косовската независимост, международният контингент може да се превърне в "ликвидатор" на албанските военни и паравоенни формирования.

"Очевидният" сценарий за развитие на конфликта

Въз основа на изложеното по-горе, като най-вероятен се очертава следният сценарий за развитие на пълномащабен конфликт между сърбите и албанците в Северна Косово. Под някакъв достатъчно благовиден (в очите на международната общност) предлог и след като предварително получат съгласието на посланиците на западните държави и ръководството на KFOR, албанците ще изпратят полицейски специални части ROSU в няколко стратегически обекти в Северна Косово. Става дума на първо място за язовира Газивода, където ROSU вече се "отличи", и минно-обогатителния комбинат Трепча, който е сред основните препъни камъни между сърби и албанци. Формално, ROSU имат право да действат на цялата територия на Косово, включително в северните райони, като това - колкото и странно да изглежда - не нарушава прословутата резолюция на №1244 на ООН, а само споразумението между сърби и албанци от 2012-2014. Това е определен пропуск в законодателната част на сръбската защита на Северно Косово, останал от времето, когато ROSU се ръководеше от представители на CIVPOL, т.е. действията на албанските полицейски специални части се контролираха от западните миротворци.

В отговор, косовските сърби ще направят, това, което обикновено правят в подобни случаи: ще блокират достъпа до овладените от ROSU стратегически обекти, за да не допуснат попълването и обновяването на албанските сили. Ще стартират преговори между Белград и Прищина с посредничеството на САЩ и ЕС (иска ни се да вярваме, че и Русия ще бъде допусната да поеме посреднически функции, но това едва ли ще се случи). Междувременно, в Белград ще се задълбочи противопоставянето между властта и опозицията, настояваща сръбската армия да бъде изпратена в Косово. Не бива да се съмняваме, че сръбската опозиция ще използва именно този безотговорен и популистки лозунг, чиято реализация ще доведе до открит сблъсък на Сърбия и то дори не с албанците, а най-вече с международните сили и НАТО.

Оттам нататък нещата могат да се развият по различни начини. Ако официален Белград признае овладяването на Трепча и Газивода като даденост и призове обществеността да се примири с това, падането на правителството на Вучич изглежда неизбежно. При това е доста вероятно, че използвайки временното безвластие в сръбската столица, албанците ще се опитат да разширят зоната на своето присъствие в Северно Косово, подчинявайки онези институции, които все още са независими от Прищина: училищата, болниците и университета (т.нар. "Прищенски университет в изгнание" в Косовска Митровица). Онези сърби, които не са склонни да се интегрират в албанските структури, ще започнат постепенно да напускат Косово. По принцип, именно това ще се окаже "окончателното решение на косовския въпрос". Голяма е и вероятността, че новото сръбско правителство ще обвини Русия за създалата се печална ситуация, заради това, че "упорито е подкрепяла Вучич".

Вторият вариант за развитие на конфликта в рамките на този сценарий е, че сегашното сръбско правителство ще съумее да си гарантира подкрепата на Запада по въпроса за Северно Косово. На свой ред, САЩ и ЕС ще упражнят необходимия натиск върху албанците, принуждавайки ги да изтеглят специалните си части от Трепча и Газивода. Очевидно е, че за да си осигурят подкрепата на "колективния Запад" по този въпрос, сръбските власти ще трябва да склонят на определени жертви и отстъпки. При това, Сърбия не разполага с много неща, които би могла да пожертва. Всъщност те са само две: влизането в НАТО и близките "ексклузивни" отношения с Русия. Тоест, на Белград вероятно ще се наложи да се откаже и от военния си неутралитет и от близостта с Москва. При това обаче, косовският въпрос, като такъв, ще си остане нерешен. Управляващият режим в Белград ще се запази, но ще бъде принуден да промени геополитическите си приоритети. При това личните връзки между руската и сръбската политическа класа могат и да се запазят, но отношението на широките сръбски маси към Русия, несъмнено ще се влоши.

Очевидно е, че всеки от вариантите в рамките на този сценарий не носи нищо добро на Русия. Затова изглежда, че най-тактически грамотното решение на Москва би било тя да подкрепи запазването на статуквото в Косово, чиито израз е резолюция №1244 на Съвета за сигурност на ООН. При това руското Външно министерство и представителите на обществената дипломация следва да са готови за евентуална промяна на преговорния формат и по-активното включване на Русия в решаването на косовския въпрос. Всеки опит на албанската страна да форсира ситуацията в областта неизбежно ще удари по руско-сръбските отношения. В тази връзка, за Русия е жизнено необходимо да се опита да формулира и приложи собствени схеми на влияние в Косово, за да може - като минимум - предварително да получава информация за евентуални намерения на албанците да преминат към силови методи, а - като максимум - да предотврати подобни попълзновения.

"Невероятният сценарий" за развитие на конфликта

В заключение, нека си представим по-рискован, да не кажем авантюристичен вариант за развитие на събитията. В момента в Косово масово се завръщат бивши бойци на Ислямска държава, като през април 2019 например, в родината си са се върнали 110 членове на семейства на ислямистите, предимно жени и деца. По официални данни на косовската полиция, през периода 2011-2017 в областта са се върнали около 150 бивши бойци на ИД (и членове на семействата им). След завръщането си, те преминават през своеобразна "абсорбация", като някои биват задържани за определен период, а на други е наложен домашен арест. С част от тях работят представители на EULEX и Интерпол. В същото време, върналите се през 2016 ислямисти например, вече са на свобода. Наистина, те не са много - около 80 мъже и 200 жени и деца, но дори и по стандартите на косовските албанци, са "изключително опасни елементи". По-важното обаче е, че всичко което правят, може да бъде приписано на Ислямска държава. Тоест, бившите бойци на ИД са идеалния "материал" за организирането на всевъзможни провокации, за които властите в Прищина не биха искали да поемат отговорност. Те спокойно могат да бъдат използвани за изкуственото ескалиране на конфликта в Северно Косово.

Примерният вариант за развитие на събитията е, на първоначалния етап ислямистите да овладеят някои стратегически важни обекти в Северна Косово, включително и граждански, и моментално да започнат да тероризират местното население. На втория етап, в тези части на Косово ще бъдат изпратени части на ROSU, но не като "окупатори", а като миротворци, осъществяващи репресивни мерки както против бившите бойци на ИД, така и против сърбите, борещи се с ислямистите. Истинската цел на подобна операция е под предлог да бъдат потушени огнищата на въоръжен конфликт между сърбите и терористите от ИД, бойците на ROSU да овладеят не само ВЕЦ-а, ТЕЦ-а и Металургичния комбинат, но и всички гранични преходи между Сърбия и Косово. На свой ред, международната общност ще легитимира тези действия  на албанските специални части, категорично забранявайки в същото време на сръбската армия да се намеси в ситуацията. А резултатът от това е, че Северно Косово ще бъде напълно отрязано от Сърбия, при това албанците формално няма да бъдат обвинени, че са нарушили резолюцията на ООН и са действали на своя глава. Разбира се, в този сценарий има прекалено много условности за да се приеме за реалистичен. За да стане реализацията му вероятна е необходимо да съвпаднат твърде много фактори (както вътрешно-, така и външнополитически). От друга страна обаче, историята ни учи, че на Балканите няма такава фантазия или умозрителна конструкция, която да не може при определени обстоятелства да се превърне в реалност.

* Доцент в Руския държавен хуманитарен университет

** Доцент в Националния изследователски университет - Висша школа за икономика

*** Ст. н.с. в Института по славянознания на Руската академия на науките

**** Директор на Фондацията за прогресивна политика