Пълзящата африканизация на Европа

В края на миналата 2018 авторитетното френско издателство Grasset публикува книгата на известния американски експерт по проблемите на Африка Стивън Смит "Бягството към Европа: младата Африка на път към Стария континент". Появата и беше посрещната с голям интерес в Западна Европа. През пролетта на 2019 тя беше издадена на английски език от кембриджкото издатетелство Polity, а след това и в Германия и Испания. Междувременно, книгата получи наградата Бриен за геополитическо изследване, както и литературната награда на авторитетното френско списание Revue des Deux Mondes (основано през 1829).

Смит, който е професор в Университета Дюк в Северна Каролина, дълги године е кореспондент на агенциите France-Presse и Reuters в Централна и Западна Африка, ръководи африканските отдели на френските издания Libération и Le Monde и работи като анализатор на ООН по проблемите на Черния континент.

Тезата, която той развива в последната си книга е проста. Според него: "Докато Европа остарява и се разпада, Африка нараства и се препълва с млади хора. Днес 40% от жителите на Черния континент са на възраст под 15 години. Към този демографски взрив следва да добавим и това, че Африка започва да излиза от зоната на абсолютната бедност. Което означава, че все повече африканци са в състояние да си платят за да стигнат от Стария континент, търсейки по-добро бъдеще".

През 30-те години на миналия век, населението на Африка е било около 150 милиона души. За един континент, който е цели шест пъти по-голям от Европа, това е крайно нисък показател. През следващите трийсет години населението на Черния континент се удвоява. Днес, благодарание на подобрената хигиена и здравеопазване, населението на Африка е вече 1,3 милиарда души, а до средата на ХХІ век ще достигне 2,4 милиарда. В книгата си Смит твърди, че основната причина за това е бързата смяна на поколенията - половината от жителите на Черния континент се възпроизвеждат достигайки едва 18-годишна възраст или дори преди това.

Американският професор не се съмнява, че "бързото нарастване на населението и изключителната младост на африканския континент ще провокират масова миграция към Европа. В момента, в който младите африканци се сдобият със средства за да си платят пътуването, те ще напуснат Африка". След тази констатация, авторът се опитва да докаже, че прогнозираната от него "африканизация на Европа", сама по себе си, не е чак толкова страшна перспектива, както изглежда на пръв поглед. Стивън Смит смята, че с помощта на "свежата кръв" от юг, държавите от Европейския съюз, изправени пред предизвикателството на своето прогресивно застаряващо население, ще могат да решат проблема с осигуряването на нарастващия брой пенсионери: напливът на мигранти от Африка ще позволи създаването на голямо количество нови работни места, което пък ще доведе до това, че на един европейски пенсионер ще се падат по трима-четирима работещи, чиито вноски в пенсионните фондове ще се окажат достатъчни не само за издръжката на възрастните хора, но и за натрупването на необходимия запас от средства за бъдещето.

Няколко опасни заблуди

Твърденията на Смит пораждат редица закономерни въпроси, като това се отнася най-вече за прогнозата му, че "ще бъдат създадени нови работни места". Както е известно, тези работни места не се създават с оглед на броя на регистрираните на трудовата борса, а в зависимост от потребностите на предприятията. В съвременната епоха, когато цифровизацията и роботизацията водят до съкращаване на хората, заети с дейности, които не изисква никаква квалификация, изглежда много съмнително, че в Европа внезапно ще бъдат разкрити множество нови работни места за пристигащите на континента млади африканци. Впрочем, според самия Смит, в Европа бягат най-вече образовани африканци, които разполагат с известни средства и са сравнително добре подготвени в професионално отношение. В книгата си той пише следното: "Склонни сме да смятаме, че от Черния континент бягат "най-бедните измежду бедните", които се опитват да заменят африканския "ад" с европейския "рай", но това не е така. Онзи, който тръгва от Африка на юг от Сахара би трябвало да разполага с поне 2500 евро за да може да стигне до Европа. Което означава, че емигрират не най-бедните, а представителите на зараждащата се африканска средна класа, т.е. най-образованвите африканци. С изключение на онези държави, които са в състояние на екзистенциална криза, каквито са Сомалия или Южен Судан, повечето мигранти идват от страни, за които се смята, че имат добро бъдеще: Сенегал, Кот д'Ивоар, Гана, Нигерия, Кения, Южна Африка. Най-общо казано, за да се прехвърлиш от Африка в Европа са необходими само диплома, пари и малко решителност".

Истината обаче е, че измежду трите споменати по-горе условия, сегашните африкански мигранти покриват само последното, т.е. готови са на всичко за да стигнат до Стария континент. Тезата на Смит за "формиращата се средна класа" и за "наличието на определени финансови средства" е просто опит желаното да се представи за действителност. Доказателство за това са изнесените от известният френски експерт по проблемите на Африка Жан Гийман данни, според които: "В много африкански държави, БВП на глава от населението не достига и 1000 евро годишно. Ето защо, за да изпрати някой свой член в Европа, цялото голяма семейство е принудено дълго време да събира пари. При това, избраният да мигрира "пратеник" на фамилията, която предвид голямата и численост е по-правилно да наречем "племе", не се преселва в Европа за да развива европейската наука, техника и култура, а само за да изпраща у дома, в родината си, спечеленото в същия този "рай", към който толкова отчаяно се стреми. Веднага след като поредният имигрант получи легален статут, той моментално подава молба за  "съединяване" на семейството и прехвърля всички при себе си. Което обаче води до повишаване на финансовото бреме на държавата-приемник, под формата на изплащаните от нея социални помощи".

В подобна ситуация да се твърди, че "пришълците" ще спечелят достатъчно за да изхранват местните пенсионери, означава че просто нямаш никакво понятие за приходните и разходните пера в държавния бюджет. Защото сумите на отчисленията от заплатите на мигрантите в пенсионния фонд ще се окажат многократно по-малки, отколкото тези за социалните помоши за неработещите членове на техните семейства.

Според Гийман, Франция "изразходва за издръжката на един непълнолетен "бежанец", който живее без родители, до 50 хиляди евро годишно, а африканците, които идват да учат в нашите университети, чиито брой е около 60 хиляди души, не се връщат в родината си след като се дипломират за да повишат нивото на местната икономика, предпочитайки вместо това да останат във Франция. 90% от мигрантите пък не притежават каквато и да било диплома и квалификация и не идват в Европа с някакви знания, а разчитайки единствено на онази "манна небесна", каквато са социалните помощи, отпускани от държавата". Пак по негови данни, само 5% от пристигналите през 2015 в Германия над един милион мигранти са си намерили работа. Тоест, в книгата си Стивън Смит или съзнателно изкривява картината на "африканското бъдеще на ЕС”, или просто демонстрира смайваща за човек с неговия опит некомпетентност.

Сбърканата мигрантска политика

Както посочва Жан Гийман: "В доклада на ООН, озаглавен "Алтернативната миграция - изход за застаряващото население?", се посочва, че "за да реши проблема с недостига на млади хора, на ЕС ще се наложи да приема не по-малко от един милион имигранти годишно". Либералните икономисти са сигурни, че това ще реши проблема за съхраняването на системата за пенсионно осигуряване. Те обаче въобще не се замислят, че едно толкова мощно африканско нашествие ще провокира на първо място културен сблъсък, а след това ще доведе до постепенното изчезване на европейската култура, под натиска на културата на пришълците.

На свой ред, Стивън Смит посочва в книгата си, че "в момента в Европа живеят около 9 милиона африканци, но след двайсетина години само броят на африканците в Испания ще надхвърли тази цифра".

Сред множеството исторически прецеденти, които той анализира в последната си книга, е мексиканската имиграция в Съединените щати през периода от 1975 до 2014: 12 милиона мексиканци са се преселили в САЩ, заедно с децата си, в резултат от което числеността на мексиканската общност е достигнала 30 млн. души, т.е. почти 10% от цялото неселение на страната.

Според Смит, ако приемем, че днес Африка е на път да достигне нивото на развитие на Мексико от 1975, следва да очакваме, че имигрантският поток към Стария континент ще доведе до появата на 150-200-милионна африканска общност в Европа през 2050.

За да може да бъде ограничено това масово преселение на африканците в Европа, авторът предлага "европейците да инвестират повече в развитието на африканските икономики, тъй като континентът е богат на най-различни суровини и в това отношение представлява своеобразна "златна мина", но въпреки това страда от невъобразима бедност". Да се разчита обаче, че развитието на Африка, т.е. подобряването на благосъстоянието на населението на африканските държави, само по себе си, ще спре миграцията към Европа, изглежда най-малкото нелогично. Та нали самият Смит твърди в книгата си, че веднага след като се сдобият с необходимите средства, младите африканци се насочват към Стария свят, готови на всичко за да стигнат до там. Тоест, ръстът на доходите само би увеличил броя на потенциалните мигранти.

Разбира се, не може да се отрече, че за европейците е икономически изгодно да инвестират в Африка. Само че в случая е необходимо те да възприемат комплексен подход - за да се защитят от очертаващото се нашествие и да избегнат опасността да бъдат "разтворени" сред десетките милиони пришълци, държавите от ЕС са просто длъжни да затворят вратите си за нелегалната имиграция. Тоест, да реализират на практика всички онези проекти за пресичане на нелегалния трафик на мигранти, чрез блокиране на корабите на трафикантите още при излизането им от териториалните води на африканските и близкоизточните държави от Средиземноморския регион. Засега патрулирането в тези води не носи очакваните резултати, защото военните кораби се правят, че не ги забелязват, а многобройните яхти и гемии на различни неправителствени и "хуманитарни" организации, които дежурят по маршрутите на бягството към Европа, събират мигрантите и ги предават в пристанищата на Гърция, Франция или Малта, като "спасени в морето", на които няма как да бъде отказана помощ.

Много е трудно да повярваме, че държавите от ЕС все пак ще се решат да предприемат една толкова решителна стъпка - най-малкото, защото моментално ще бъдат подложени на критики, че действат в разрез с европейските ценности. Италия, която реши за затвори пристанищата си за мигрантите, е ярък пример в това отношение. Впрочем, държавите от Вишеградската група (Унгария, Полша, Словакия и Чехия), които отказват за приемат мигранти, съобразно опрелените от Брюксел "квоти", също са обект на остри критики от страна на т.нар. "еврократи".

Както посочва в тази връзка, споменатият по-горе Жан Гийман, "от една страна, Европа се опасява, че може да загуби душата си, предприемайки твърди мерки по отношение на мигрантите, но - от друга, ако иска да избегне разтварянето си, т.е. своята гибел, ще и се наложи да пожертва имиджа си".

* Българско геополитическо дружество