Бежанската криза и Балканите 2015-2016 (съставители Александър Костов, Ирина Огнянова и Бисер Банчев), 361 стр., София, Парадигма, 2018.
Колективната монография „Бежанската криза и Балканите 2015-2016” предлага политико-исторически и геополитически анализ на позицията на държавите от Балканския полуостров спрямо мигрантската криза от 2015-2016, която породи силен отзвук в Европейския съюз.
Именно тя се оказа най-голямата опасност за идеята за обединена Европа, а не дълговата криза, конфликтът в Украйна или влошаването на отношенията Изток-Запад. Авторският колектив маркира основните последици от кризата – възходът на дяснопопулистките партии, очертаващата се разломна линия между Западна и Източна Европа и страхът от ислямизацията, който е пряко свързан и с опасността от тероризъм. Към това трябва да се прибавят и надделяващите инстинкти за суверенитет и национална държава. Докато в Европа през по-голямата част на XX век хората се преселват в рамките на континента като смятат държавите, които ги приемат, за своя родина (процес характерен за края на Първата и Втора световна война), сега към Стария континент прииждат хора от други континенти, които религиозно, културно и по начин на живот се различават от европейските народи. Ако през 2014 по данни на международни организации в Европа са влезли близо 280 000 души, през 2015 те вече са над един милион. Случващото се безспорно е най-голямото предизвикателство пред демографията, културата и икономиката на Стария континент от края на Втората световна война насам. На този фон думите на бившия американски президент Барак Обама от 2011, че „сегашния век ще бъде столетие на зараждането на нови нации” звучат стряскащо.
Геополитически последици за Европа.
Мирът в региона на Бизкия Изток все повече се очертава като утопия заради многото политически и икономически интереси там. Кризата от 2015-2016 е част от международните миграционни процеси от последните 20-30 години, които включват постоянно увеличаване на броя, както на икономическите имигранти, така и на бежанците, търсещи убежище в Европа. Мигрантската/бежанска криза не дойде съвсем неочаквано, тя беше логично следствие от събарянето на относително стабилните, макар и с известни условности, „светски” режими в Северна Африка и Близкия Изток в резултат на „Арабската пролет”, което ускори процесите на миграция, започнали с войните в Афганистан и Ирак. Безспорно, незатихващият граждански конфликт в Сирия оказва голямо влияние върху тези процеси, като засилва мигрантския натиск по Източносредиземноморския маршрут, но сирийските бежанци бягащи от войната съставляват само около 30-35% от миграционния поток към Европа, докато останалата част са икономически мигранти на възраст между 20-45 години предимно от Ирак, Афганистан, Пакистан и др. Именно тази част от човешкия поток заплашва да разруши социалните системи на по-развитите европейски държави, защото новопристигналите не бързат да станат част от местния трудов пазар. Освен това не е сигурно доколко позитивен ще бъде ефектът върху европейските икономики, защото, въпреки че мигрантите представляват източник на евтина работна ръка, икономическата полза от тях се оказва нищожна на фона на щетите, които причиняват.
Монографията засяга и един особено актуален проблем свързан с демографията на европейските държави. Базираните на статистически данни очаквания са Евросредиземноморската миграция да оказва дълготрайно въздействие чак до 2100, особено след като населението в Африка и Южна Азия ще нараства рязко, докато това на Европа няма да надхвърли 650 млн. души. Което ще създаде нови геополитически реалности и вероятна демографска маргинализация на Европа. Събитията в Близкия Изток и по-конкретно сирийската гражданска война само доказват безпомощността на Европа – тя е по скоро наблюдател и потърпевш от последствията. Макар човешкият поток да е спрян, това което започна като хуманитарна катастрофа се превърна в политическа криза и криза в сигурността, защото Европа загуби контрола върху границите си, а серията от терористични атаки в Париж на 14 ноември 2015, последвани от подобни нападения в Берлин и сексуалните посегателства над жени в Кьолн и на много други места, засилват евроскептицизма наред с позициите на националистическите и антиимигрантски партии. В голяма степен тези процеси доведоха и до положителния резултат в референдума за Брекзит.
Балканските измерения
Следвайки географията на придвижването от Турция към Европа, изследването показва, че мигрантският поток всъщност следва едно основно трасе: Гърция-Македония-Сърбия-Хърватия-Словения (т. нар. Западнобалкански маршрут). Именно проблемите на посочените балкански държави са в центъра на монографията, като се анализира основната насока, по която балканските държави реагират на бежанската криза, защото точно през територията на тези страни за периода 2015-2016 преминават близо един милион мигранти. С изместването на мигрантския натиск държавите от Балканите се оказват на предната линия на това цивилизационно предизвикателство. Сигурността и опасността от неконтролиран приток на мюсюлмани се оказват ключови за разбирането на тези общества, което налага те да се спасяват чрез изолационистки инструменти и политики, а това създава опасност от влошаване на междудържавните отношения в рамките на ЕС. Подобни случаи се наблюдават при австро-гръцките, сърбо-хърватските и румънско-унгарските отношения, което веднага повдига въпроса за кохезията на Съюза. Все повече започва да нараства ролята на Турция при управлението на бежанските потоци. Всичко това дава възможност на Анкара (което никога не се е случвало досега) да оказва натиск върху Европейския съюз, използвайки бежанския лост. Извън спазването на споразумението между ЕС и Турция, Брюксел няма резервен план за действие за справяне с кризата.
В по-голямата си част източноевропейските държави са малки или средноголеми по територия, като в почти всички се наблюдават негативни демографски тенденции и обезлюдяване на селските райони, което предизвиква негативни нагласи спрямо прииждащите хора с чужда етническа, религиозна и културна принадлежност, затова и тези общества реагират остро на всяка промяна в етнорелигиозната област. Примерът на Македония е достатъчно показателен. Човешкия наплив през гръцко-македонската граница заплашва да нанесе сериозен удар върху деликатния етнически и религиозен баланс в страната. Скопие дори отказва финансови средства от Брюксел, за да не приема нова вълна от мигранти и евентуалното изграждане на бежански лагери. От Турция до словенската граница всяка балканскя държава, в една или друга степен, страда от периодична вътрешна нестабилност и нито една от тях не иска да бъде превърната в „депо”, „буферна зона” или „паркинг” за мигранти, особено след като Словения и Унгария, с подкрепата на Виена, въвеждат засилен контрол по границите си, строят огради и започват да връщат нелегалните имигранти.
В близкото минало повечето балканските общества бяха част от съветската орбита, където се утвърждават моделите на затворените общества. Затова днес тези страни, дори и членуващите в ЕС, са значително по-хомогенни етнически от западноевропейските държави, които са натрупали опит като колониални сили, а след падането на Желязната завеса приемат сериозно количество икономически имигранти. Всъщност, в лицето на мигрантската криза от 2015-2016 балканските държави виждат сериозна опасност, тъй като в тях вече са се развили процеси на емиграция. Тези страни са изправени пред необходимостта от вземане на мерки в тази насока, но те не желаят това да става чрез заселването на бежанци. Това може би е и причината балканските държави-членки на ЕС да приемат като по-близък модела на Вишеградската група, който набляга и защитава „националното”. Показателно в тази връзка е изявлението на словенския вътрешен министър според, който „Словения няма капацитет да действа като гореща точка и няма демографски нужди за да води политика на отворени врати”. В същото време, въпреки че Австрия/Унгария и Германия са двата водещи центъра по отношение на мигрантската криза, балканските държави гравитират около Берлин и, независимо от нежеланието си, една по една приемат инициативата за „квотно разпределение”, включително и Сърбия (която не е член на ЕС).
Въпреки, че мигрантския поток от 2015-2016 беше овладян, опасността от „втора вълна” е напълно реална. Кризата ясно показа, че ЕС не може да влияе върху събитията в Близкия Изток, дори когато е застрашена собствената му сигурност. Мигрантският поток попадна върху най-нестабилната част от Европейския съюз – Западните Балкани, които само преди двайсет години бяха сцена на регионални конфликти.
* Докторант в Института за балканистика с център по тракология при БАН
