Експертната общност вече обсъжда активно възможните сценарии за развитието и приключването на президентската кампания през 2020 в САЩ. Както е известно, западната (и, в частност, американската) информационно-аналитична среда се отличава с изключително идеологизирания си подход, като повечето автори градят своята аргументация въз основа на личните си симпатии към конкретен политик или партия. На свой ред, руските анализатори обикновено концентрират вниманието си върху биографичните данни на потенциалните кандидати и техните позиции по отношение на Москва.
По този начин обаче, не се отделя необходимото внимание на редица изключително важни фактори, влияещи върху разположението на вътрешнопартийните сили. Затова в рамките на настоящата статия ще се опитам да очертая сложната и многопластова тематика на поведението на различните елитарни групи в навечерието на най-важния електорален цикъл в САЩ. В случая, като елитарни групи определям организираните малцинство, разполагащи със съществени качествени и количествени ресурси, позволяващи им да влияят върху процеса на формулирането и вземането на стратегическите и тактическите политически решения. Тези групи могат да бъдат разделени на множество условни подгрупи, обединени от тесните си политически, икономически, религиозни, идеологически и професионални интереси. На първо място, следва да анализираме състоянието на традиционните лобисти, борбата между които до голяма степен определя вътрешното самочувствие на американската държавност.
Финансовият елит
Разходи за лобистка дейност: финансовият сегмент
Най-влиятелната лобистка група са т.нар. "финансисти", включващи такива направления като инвестициите, банките, застрахователната дейност и недвижимите имоти. От 1990 до днес, представителите на този сектор са изразходвали за политически лобизъм 6 млрд. долара, 56% от които се падат на републиканците и 44% - на демократите. При това, само през последните четири години сумарните разходи са били 2,23 млрд. долара, от които 1,8 млрд. са били насочени директно към партийните фондове и отделни чиновници. Като един от най-прагматичните слоеве на организираното малцинство, "финансистите" се стремят да поддържат баланс между двете големи партии.
Подобна стратегия е донякъде оправдана, предвид редица особености на американската държавна система: конкуренцията между изпълнителната (Белият дом) и законодателната (Конгресът) власти, сблъсъците между различните групировки в президентската администрация, съперничеството и ревността между двете палати на Капитолия (Камарата на представителите и Сенатът), междупартийната борба, фракциите вътре в самите партии, т.нар. caucus (т.е. събранията на членовете на политическите партии) и т.н. През 2010 обаче, след като Барак Обама подписа Закона "Дод-Франк", везните се наклониха към републиканците. Ще напомня, че този закон въведе нови механизми за увеличаване на прозрачността на финансовата система с цел данъкоплатците да бъдат защитени от недобросъвестни действия на финансовите компании. Освен това, приемайки този закон, администрацията на Обама и неговите съпартийци в Конгреса се стремяха да освободят държавата от необходимостта да спасява в кризисни ситуации големите финансови гиганти (по принципа «too big to fail») и да се откажат от извънборсовата търговия (включително със скъпоценни метали и валута).
Днес гръбнакът на финансовото лоби подкрепя "Голямата Стара Партия" (GOP, т.е. републиканците), която последователно се опитва да анулиза въпросния закон. Най-щедрите клиенти на републиканците са глобалната организация «Citadel LLC» (19 млн през 2017–2018), инвестиционната група «Blackstone Group» (15 млн през 2017–2018) и компанията за управление на инвестициите «Elliott Management» (6 млн през 2017–2018). Освен това «Citadel» и «Blackstone» действат като лобисти на инвестиционната банка «Goldman Sachs», а «Elliott» изпълнява същата функция по отношение на нейния конкурент «Morgan Stanley». В администрацията на Тръмп балансът между тези гиганти и техните условни "съюзници" се поддържа от борбата между групите на финансовия министър Стивън Мнучин, който навремето беше вицепрезидент на «Goldman Sachs», и на неговия заместник Джъстин Музинич - бивш ръководител на специалната група на «Morgan Stanley» по сливанията и поглъщанията. В привилегирована позиция се намира хедж фондът «Renaissance Technologies», чиито интереси се защитават от Джаред Кушнер - старши съветник и зет на президента. В избирателната кампания през 2016 «Renaissance» беше най-големия донор на Тръмп и най-вероятно ще влезе в първата тройка на водещите спонсори на републиканците и през 2020. Тази конфигурация дава възможност на различни групи за влияние да се конкурират помежду си, което пък позволява на Доналд Тръмп да разчита на подкрепата на основните играчи в този сектор.
На свой ред, през последните две години либералните сили, и най-вече Демократическата партия, са получили сериозни суми от корпорациите «Bloomberg» (95 млн. долара), инвестиционната група «Paloma Partners» (25 млн) и компанията «Soros Fund Management» (18 млн). След неочакваното поражение на Хилари Клинтън "продемократичният" финансов сектор усилено търси нов кандидат. Сред основните претенденти е бившият вицепрезидент Джоузеф Байдън, който е принципен противник на каквито и да било сделки с "финансистите", което създава определени проблеми на последните. Към аналогична позиция се придържа и сенатор Бърни Сандърс, който вече стартира пропагандната си кампания за изборите през 2020. За първи път от 1992 насам, "продемократичните финансисти" не могат да намерят подходящ системен политически кандидат и са принудени да лансират на преден план кандидати от собствените си среди. В момента например, активно се обсъжда възможността в президентската надпревара през 2020 да се включи милиардерът Майкъл Блумбърг, който наскоро декларира, че е тотов да изразходва поне 500 млн. долара за да не позволи на Тръмп да спечели втори мандат. При това Блумбърг подчерта, че ако не бъде издигната собствената му кандидатура, тези средства ще отидат за победителя от първичните избори в Демократическата партия. Половин милиард долара са сериозна сума и Блумбърг, който е опитен политик и прагматичен финансист, предприе подобен демарш, разчитайки, че ще получи подкрепа от Байдън, тъй като издигането на милиардер за кандидат-президент на демократите би означавало гарантирано поражение на Демократическата партия и ще е най-добрия подарък на републиканците.
Военно-индустриалният комплекс и генералското лоби
Втората група се представлява от военно-индустриалния комплекс и специалните служби. Тези елити имат по-сложна структура и система на взаимоотношения. На най-ниско равнище, елитите се борят за преференции при изготвянето и приемането на бюджета, затова Пентагонът и разузнавателната общност използват като лобисти представители и на двете партии. На по-високо ниво се наблюдава конкуренция между вътрешните групировки: департаментите на Министерството на отбраната, от една страна, и отделни структури на специалните служби (ФБР, ЦРУ, АНС) - от друга. На третото ниво, т.е. след като бюджетите на военните и на специалните служби преминат през всички етапи на своето утвърждаване, в процеса се включват най-големите корпорации, стремящи се да си гарантира изгодни държавни поръчки. Основните играчи на това ниво са компаниите «Lockheed Martin», «Boeing», «Northrop Grumman» и «Raytheon». В сегашната администрация за интересите на «Lockheed Martin» лобира групата на вицепрезидента Майк Пенс, който наложи за министър на отбраната друг "стар кадър" на въпросната корпорация - генерал Джеймс Матис. Но свой ред, последният препоръча на Тръмп колегите си Хърбърт Макмастър и Джон Кели, които станаха, съответно, съветник по националната сигурност и ръководител на апарата на президента. По този начин лобистите на «Lockheed Martin» временно си осигуриха почти монополно влияние в силовия блок на Белия дом и в Пентагона. Първоначално, беше направен опит за гарантиране на баланса по отношение на военно-индустриалния комплекс чрез назначаването на Майк Помпео (лобист на Boeing) за държавен секретар. В същото време, представителите на «Northrop Grumman» и «Raytheon» запазваха влиянието си посредством политиците от "втората линия" (заместници, шефове на департаменти и т.н.).
Алиансът между лобистите на «Lockheed Martin» и энергетийното лоби на «Exxon Mobil» обаче промени баланса на силите, в резултат от което Тръмп реши да избере Рекс Тилърсън (който в онзи момент беше директор на въпросната енергийна корпорация) за държавен секретар. Помпео пък беше назначен за директор на ЦРУ, макар че от гледна точка на реалните бюджетни дивиденти за "Boeing" тази структура има много по-малко значение, отколкото Пентагона или Държавния департамент. Помпео обаче съумя да вземе реванш, подкрепяйки Джаред Кушнер в битката му със Стивън Банън - вторият старши съветник и главният архитекст на победата на републиканците. Оставката на Банън отслаби позициите на групата на Пенс, което - в резултат от ефекта на доминото - доведе до освобождаването от президентската администрация на Макмастър, Матис и Кели. В същото време усилията на условния "троен съюз" на Кушнер с компаниите «Chevron», «Energy Transfer Partners» (Рик Пери е министър на енергетиката) и «Boeing», доведоха до капитулацията на Тилърсън и назначаването на Помпео за държавен секретар на САЩ. В лицето на Помпео и новия военен министър Патрик Шенахан (който от 1986 работеше в Boeing) корпорацията успя да възстанови влиянието си. Освен това, позицията на държавния секретар също е важна за "Boeing", тъй като и дава възможност да прокарва гражданската си продукция на международния пазар, където основен конкурент на американската корпорация е европейският авиопроизводител "Аirbus".
На свой ред, «Lockheed Martin» беше компенсирана за загубата на Матис, Макмастър и Кели с назначаването на Джон Болтън за съветник по националната сигурност на президента и с оставката на постоянния представител на САЩ в ООН Ники Хейли, която вече официално беше представена като кандидат за Съвета на директорите на "Boeing".
Позицията началник на апарата на Белия дом пък беше заета от Мик Малвейни - лобист на корпорацията «Raytheon». По този начин, вътрешните войни между различните елитарни групировки, довели до многобройни кадрови промени, способстваха за формирането на баланс на силите между гигантите от военно-индустриалния комплекс. Така, в бюджета си за 2019, Пентагонът е заложил средства за закупуването на само 77 изтребители F-35 (през 2018 беше одобрена поръчката на 99 такива самолета). "Boeing" пък си гарантира солидни поъчки не само в сферата на отбраната. Лобирането на президентската администрация за редица големи сделки на компанията в гражданския сектор, донякъде се компенсира от големия обем военни поръчки на «Lockheed Martin». При последното посещение на Тръмп във Виетнам бяха подписани договори за покупката на 100 самолета "Boeing" за местните авиолинии на обща стойност 20 млрд. долара (победа над "Аirbus"). На свой ред, корпорацията «Northrop Grumman» ще получи поръчката за подмяна на навигационната система на американските ВВС, което означава успех на лобистите и в прокарването на скъпоструващата програма за модернизация на изтребителите F-22 и палубните самолети за далечно радиолокационно откриване «Grumman Hawkeye». Като цяло, администрацията съумя да постигне последователно увеличаване на военния бюджет и да балансира влиянието на лобистите в този сектор, което също е повод за оптимизъм за Тръмп. С други думи, подкрепата на военно-индустриалния комплекс за втори мандат изглежда гарантирана.
Доста по-сложно се развиват обаче отношенията между Тръмп и "класическите" генерали, както и с редица влиятелни групи в разузнавателните структури. Обединеният комитет на началник щабовете (ОКНЩ), смятан за локомотива на "генералското лоби", начело с Джоузеф Данфорд, е разделен на няколко условни елитарни "клубове". Първият клуб се формира на основата на "етно-религиознвия произход" на членовете му. Днес с най-голямо влияние се ползва "католическата келтска група", обединяваща генерали от ирландски, шотландски и уелски произход. Седмият президент на САЩ Андрю Джаксън, който формулира основните принципи на "джаксънианската" философия в американската политика, е роден в ирландско-шотландско семейство и, в качеството си на професионален военен, е смятал, че представителите на келтските народни са най-подходящи за офицерския корпус на страната. Действително, от Войната за независимост до последните американски кампании в Афганистан и Ирак, представителите именно на тези етноси в армията на САЩ се отличават с качествата на отлични стратези. Последните трима ръководители на ОКНЩ - Майк Малън, Мартин Демпси и Джоузеф Данфорд, са с ирландски произход и са католици. Сплотеността на тази група се гарантира от тясната взаимозависимост между членовете и, чиито израз е прокарването им на висши позиции във военната сфера.
С тази група се конкурира условният "германско-холандски протестантски клуб". По традиция членовете му са силно представени във висшето командване на военновъздушните сили. Най-успешни в това отношение са генералите Лимън Лемницър и Ричард Майърс, оглавявали Обединения комитет на началник щабовете, съответно, през 1960-1962 и 2001-2005. По време на студената война битката между тези два лагера беше напълно равнопоставена, въпреки че първият шеф на ОКНЩ - флотският адмирал Уйлям Лехи - формира създадената с указ на президента Франклин Рузвелт (част от "американско-холандския елит" на фамилията Ван Розенфелд) институция именно на основата на келтския принцип на "джаксонианството". Балансът обаче беше нарушене след 2005 (т.е. с оттеглянето на Майърс) и в момента сме свидетели на тотална доминация на първата група (клуб). Въпреки вътрешната конкуренция обаче, и двете групировки симпатизират на Републиканската пратия, като "ирландският военен елит" изключително рядко подкрепя политическите инициативи на условния "светски ирландски елит", ориентиран към Демократическата партия. Отношението към самия Тръмп е, от една страна, положително заради предпочетения от него "джаксониански" курс, но от друга - и двете групи реагираха негативно на уволнението от президентската администрация на собствените им представители там - съветника по националната сигурност Хърбърт Макмаскър (генерал, шотландец-католик) и шефа на апарата на Белия дом Джон Кели (генерал, ирландец-католик).
Тези кадрови решения породиха сериозни проблеми за Тръмп, провокирайки криза не само в отношенията му с "ирландския военен блок" в ОКНЩ и Пентагона, но и с малобройния "келтски републикански caucus", начело с лидера на републиканското мнозинство в Сената Мич Макконъл и шефа на комисията по международните отношения Джеймс Риш. Ролята на посредник за разрешаване на кризата беше поета от вицепрезидента Майк Пенс (ирландец, и католик по рождение, който след брака си става протестант). В крайна сметка беше намерено компромисно решение между всички играчи (включително корпорацията "Boeing") за назначаването на ирландеца-католик Патрик Шанахан за изпълняващ длъжността министър на отбраната през февруари 2019.
Допълнителен бонус от страна на Тръмп за консервативната келтска група беше назначаването на друг ирландец и католик - Брет Кавано за Върховен съдия. Подобно разпределяне на постовете позволява да бъдат минимизирани рисковете, че ядрото на въпросния елит ще подкрепи друг кандидат на изборите през 2020 (макар че все още е налице заплахата за частично разцепление, ако бъде издигната кандидатурата на един от лидерите на "ирландския елит" Джоузеф Байдън, обявил, че ще участва в предварителните избори на демократите).
Вторият клуб обединява генерали, въз основата на принадлежността им към един или друг род войски. Девет шефове на ОКНЩ представляват "сушата" (т.е. армията), петима - "морето" (т.е. флота), включително адмирал Лехи, четирима са от "въздушния елит" (ВВС), а двама - от морската пехота. Всяка от тези групировки лобира за собствените си интереси, стремейки се да получи по-големи бюджетни преференции.
В момента, генералите от сухопътните сили са недоволни от увеличаващото се финансиране на ВМФ и ВВС за сметка на съкращаване на разходите за пехотата. Началникът на щаба на армията на САЩ Марк Майли не е съгласен и с политиката за съкращаване на военните контингенти в Ирак и Афганистан. Тази група обаче твърдо подкрепя тезата на Тръмп за необходимостта американските съюзници от НАТО да плащат много по-големи вноски за издръжката на пакта (планира се, че част от икономисаните от американците средства ще отидат именно за нуждите на собствената им армия). На свой ред, демократите традиционно залагат на вътрешните противоречия във военните елити, опитвайки се да извлекат максимални дивиденти от тях. На Демократическата партия най-силно симпатизират елитите на Националната гвардия и Бреговата охрана, на които републиканците не отделят нужното внимание.
Енергийното лоби
През миналата 2018 енергийният сектор е изразходвал за лобизъм 138 млн. долара, което е много по-малко, отколкото по времето на демократа Барак Обама. Мерките на последния за борба с климатичните промени и последователното съкращаване на държавните субсидии за основните петролно-газови играчи доведоха до формирането на широк алианс в подкрепа на Републиканската партия през 2016. Въпреки че Тръмп не беше основния им фаворит (те залагаха по-скоро на тексаския сенатор Тед Круз), усилията му за излизането на САЩ от Парижкото споразумение за климата, одобряването на изграждането на канадско-американския тръбопровод «Keystone» и възстановяването на субсидиите бяха възприети с въодушевление. Важно е и, че през 2014 Америка се превърна в глобален лидер по добив на петрол, изпреварвайки Саудитска Арабия и Русия. По данни на ОПЕК, през 2016 САЩ са станали лидер и по добива на природен газ, изпреварвайки Русия и Иран. Тази статистика вече влияе върху външнополитическото поведение на Вашингтон по близкоизточното направление (ще припомня, че до 2014 именно Близкият Изток покриваше енергийните потребности на американците), което става по-предпазливо и прагматично. В момента основната битка се води вътре в сектора, а основните играчи са компаниите «Exxon Mobil», «Koch Industries», «Chevron», «Energy Transfer Partners» и «Occidental Petroleum». Победата на Тилърсън над Помпео в битката за мястото на държавния секретар, постигната с подкрепата на военните лобисти на «Lockheed Martin», за известно време породи илюзията за привилегированото положение на «Exxon Mobil» в президентската администрация.
Външните интереси на тази компания обаче касаят и Русия, където тя от дълго време насам реализира, съвместно с Роснефт, мултимилиардни проекти. "Ястребите" от сенатската комисия по международни отношения сериозно се опасяваха, че бившият директор на петролния гигант ще лобира за отмяна на санкциите срещу Москва, използвайки Държавния департамент като инструмент за прокарване корпоративните интереси на някогашната си компания. Най-негативно към Тилърсън беше настроен сенаторът Марко Рубио - един от водещите лобисти на «Koch Industries», която притежава 4000 мили тръбопроводи по цялата територия на страната, както и преработвателни мощности, покриващи 5% от ежедневните нужди на американците от гориво. За братята Чарлз и Дейвид Кох, чието общо богатство се оценява на 120 млрд. долара (т.е. с 8 млрд. повече от това на Джеф Безос), «Exxon» се явява конкурент в сферата на нефтохимическата индустрия и основен противник в битката за преференции за изграждането на тръбопровода «Keystone» на територията на САЩ. Лобистите на фамилията Кох (предимно сенатори от т.нар. "Чаена партия") загубиха първия рунд в тази битка, но в крайна сметка алиансът с «Chevron» и «Boeing» гарантира успеха в нея. В момента ролята на първа цигулка в администрацията на Тръмп играе министърът на енергетиката Рик Пери, защитаващ интересите на «Chevron» (и най-вече на нейните чуждестранни активи в Канада, Азия и Африка) и на тексаският транзитьор на природен газ «Energy Transfer Partners».
За разлика от много други компании, приоритет за «Koch Industries» е Конгреса, а не Белия дом. Това е свързано с факта, че значителна част от техните бизнес-интереси е в компетенцията на профилните комисии в Камарата на представителите, затова братята прагматично се стремят да повлияят върху разположението на силите именно в законодателната власт. В същото време обаче, те активно финансират републиканските кандидати от различни фракции, както и независими кандидати, за да не допуснат победа на демократите. По-сложна е конфигурацията на интересите на компанията «Occidental Petroleum», която е в сферата на влияние на фамилията Хамър. И двата клона на фамилията - калифорнийският и онзи от Тенеси - традиционно балансираха между републиканците и демократите. Нейният основател Арманд Хамър, финансираше кампаниите на калифорнийските консерватори Ричард Никсън и Роналд Рейгън и дори беше един от участниците в скандала "Уотъргейт" (подслушването на предизборния щаб на демократите от хора на Никсън). Паралелно с това обаче, фамилията установи приятелски отношения със сенатора от Тенеси Албърт Гор-старши, превърнал се в лобист на федералната енергоснабдяваща компания Tennessee Valley Authority. Оттогава насам членовете на семейство Хамър подкрепят клана Гор, включително Албърт Гор-младши, който пое по стъпките на баща си, като стана сенатор а след това и вицепрезидент на САЩ в администрацията на Клинтън.
Дългогодишната война между "калифорнийския петролен клан" Хамър (двойката Гор - Либерман) и коалицията на "тексаския клан" (Exxon, Chevron и Halliburton) приключи по време на президентската кампания през 2000-та с победата на последния, в лицето на Буш-младши (Exxon) и Чейни (Halliburton). В предстоящата през 2020 надпревара Тръмп ще разчита на подкрепата на «Chevron», «Energy Transfer Partners» и «Koch Industries», а противниците му - на «Exxon Mobil» и «Occidental Petroleum». Важно е да отбележа обаче, че става дума именно за личността на Тръмп, а не за промяна на партийната ориентация. Така, петролногазовото лоби в Конгреса неизменно подкрепя републиканците и това едва ли ще се промени в близко бъдеще. Впрочем, вероятен изглежда и един друг сценарий, в чиито рамки вторият мандат на републиканците (ако Тръмп бъде преизбран) ще бъде ознаменуван от радикална промяна в баланса на силите.
Идеологическите елити
Като идеологически елити обикновено се разглеждат групите, обединени на основата на общите си морално-етични и религиозни възгледи за вътрешната и външната политика. Най-популярните теми в американското общество са тези за абортите, свободното притежаване на оръжие, екологията и международната политика. През последните две години представителите на тези сектори са изразходвали за лобизъм 644 млн. долара, 60% които са получили демократите, а 39,7% - републиканците. На най-ниското ниво върви противопоставянето между десните и левите сили. Интересите на консервативния елит се защитават от няколко влиятелни организации, сред които са "Американската мрежа за действия", "Американската асоциация на губернаторите" и "Една нация". Целта на тези групи е да пропагандират традиционните семейни ценности, финансирането на консервативни политици и защитата на американския модел капитализъм. Техните фондации набират средства както директно в средите на Републиканската партия, така и от отделни нейни членове. Осъществяват се мащабни кампании сред младите хора, финансира се дейността на "консервативните" университети (като Йейлския например) и медии. Левият и либерален дневен ред пък се защитава от "Демократичната асоциация на губернаторите", организацията "Америка гласува" и фондацията "Американски мост на ХХІ век". За разлика от консерваторите, либерална Америка разполага с по-сериозен медиен инструментариум и се опира на широки слоеве от населението, включително милионите нелегални имигранти. При това, вътре във всеки от тези елити (консервативният и либералният) действат отделни обединения и групировки, които се конкурират помежду си.
В консервативното крило действат няколко условни подгрупи: традиционалистите (последователи на линията Голдуотър - Рейган), умерените ("мекият консерватизъм" на Буш-старши) и хибридните сили от типа на неоконсерваторите и "Чаената партия". В сегашната администрация са представени всички тези фракции, което позволява на Тръмп да разчита, че десните сили ще се обединят около неговата кандидатура за нов президентски мандат. Демократическата партия също преживява трансформация, като в момента в нея върви вътрешна борба между стария елит (чиито представител е "ирландската група" Байдън-Кери) и "социалистите", в лицето на сенатор Бърни Сандърс и младата звезда на демократите Александриа Окасио-Кортес. Първата група все още не е наясно със своя кандидат, макар че нейната основна фигура - бившият вицепрезидент Джоузеф Байдън, обяви в края на април, че ще се включе в предварителните избори. На теория, той е в състояние да излезе срещу републиканците, но са налице редица фактори, които вдъхват определен песимизъм относно реалните му шансове за краен успех. На първо място сред тях е напредналата му възраст (през март 2020 Байдън ще е на 78). На второ място е неговото католическо вероизповедание - в американската история само един католик е успял да стане президент и това е Джон Кенеди. На трето място е твърдата му позиция по отношение на редица финансови групи, подкрепящи Демократическата партия (и, най-вече, Bloomberg). На свой ред, "социалистите" вече подкрепиха Сандърс, който активно пропагандира собствената си кандидатура. Тоест, като най-интересни в бъдещата кампания се очертават именно предварителните избори при демократите, които ще бъдат последния шанс за двамата "старци".
На второто ниво се сблъскват интересите на отделни елементи, вътре в елитите. Така, евангелисткото лоби, в лицето на вицепрезидента Майк Пенс, се обявява против легализирането на абортите и за безусловна подкрепа на Израел. Евангелистите аплодираха решението на Тръмп да назначи убедения противник на абортите - протестанта Нийл Горсъч, за член на Върховния съд и да прехвърли посолството на САЩ от Тел Авив в Йерусалим. Единственото направление, по което те не съумяха да постигнат успех, са еднополовите бракове. Първоначално техните лобисти успяха да убедят президента да стартира процедура за анулиране на федералния закон за легализиране на еднополовите бракове, но широката кампания на либералните елити, подкрепена от Джаред Кушнер и Иванка Тръмп, доведе до замразяването на процеса. Основният конкурент на тази група е консервативно-католическоко лоби. По въпроса за забраната на абортите, то е съюзник на евангелистите, но не споделя визията им за международната политика и в частност прекалената подкрепа за Израел. В основата на въшнополитическата му идеология са заложени принципите да бъде подкрепяна Ирландия, като естествен съюзник на САЩ, да бъде задълбочен диалогът с Ватикана и да бъдат укрепени връзките с католическа Палша, възприемана като преден пост в сдържането на имперските амбиции на православната Русия. Във вътрешната политика групата изповядва философията на "джаксънианството" (за която споменах по-горе). Тръмп спечели симпатиите на този сегмент от елита, заради назначените от него кадри, включително Брет Кавано - католик-ирландец, който стана член на Върховния съд (за да балансира назначаването на протестанта Горсъч).
Други влиятелни "приятели" на консервативната група са кубинската и полската общности. Кубинският елит се смята за най-организирания, богат и влиятелен в рамките на испаноезичната общност («Hispanic America»). Достатъчно е да напомня, че двамата основни противници на Тръмп на предварителните избори в Републиканската партия бяха сенаторите от кубински произход Марко Рубио (Флорида, католик) и Тед Круз (Тексас, преминал от католицизма към протестантството). Те се обявяват против какъвто и да било диалог между Вашингтон и властите в Хавана преди окончателното сваляне на комунистическия режим в историческата им родина (в това отношение с тях са солидарни и кубинците-демократи в лицето на сенатор Робърт Менендес). Освен това, те лобират за изграждането на стена по границата с Мексико. За кубинците, превърнали се в част от републиканския елит, другите латиноамериканци (особено мексиканците) са потенциални политически, икономически и електорални конкуренти. Накрая, нежеланието на повечето латиноетноси да се интегрират в американското общество формира сред "белите групи" своеобпазен антирейтинг, който автоматично се прехвърля и върху кубинците. Затова не е учудващо, че при преброяванията на населението повечето от тях се идентифицират като «White Americans», а не като «Hispanic». Същите съображения бяха и в основата на решението Тръмп да бъде подкрепен във Флорида (смятана за "колебаещ се щат").
На свой ред, полската републиканска групировка следва откровено антируски курс и играе една от основните роли в санкционната политика, лобира за укрепване и разширяване на американската военна инфраструктура в Източна Европа и подкрепя инициативите за оказване на военно-техническа помощ на Украйна. Съюзници на демократите пък са либералните ирландски елити (Масачузетс и Ню Йорк), реформистките еврейски групи за влияние (Ню Йорк), арменските организации (Калифорния) и латиноамриканските асоциации. Задачата на повечето от тях е да не допуснат осъществяването на имиграционната реформа и да подкрепят налагането на допълнителни данъци на най-състоятелните слоеве от населението. По правило, техни външнополитическки ориентири са "уилсънианските идеи" (създаването на глобален либерален ред и осъществяването на външна политика, базирана на "моралните ценности"). Арменското лоби например не участва във формирането и укрепването на отношенията между САЩ и Армения, а лобира най-вече за признаването, на федерално равнище, на арменския геноцид от 1915-1923 и осъществяване на диалога с Турция, като страна, която отрича едно престъпление срещу човечеството. На свой ред, реформистките еврейски елити настояват Вашингтон да упражни натиск върху десните сили в Израел, чиято политика, според тях, не способства за мира и стабилността в региона. Прогресивните арабски елити пък се обявяват за прекъсване на дипломатическите отношения със Саудитска Арабия и други държави от региона, където се нарушават човешките права. Практиката показва, че лидерите на демократите използват "уилсънианската" реторика за да си гарантира повече гласове, но в същото време действат в рамките на "реалната политика", защото и досега не е постигнато нито признаването на арменския геноцид, нито пък се осъществява някакъв сериозен натиск върху Израел и авторитарните режими в арабските страни.
Тръмп ще бъде подкрепен и от оръжейното лоби, в лицето на Националната стрелкова асоциация (НСА). За консервативния елит е жизненоважно да запази без промени Втората Поправка и да не позволи на демократите да наложат някакви регулиращи механизми в тази сфера. През 2016 НСА прехвърли 20 млн. долара на структурите, водещи пропаганда против Хилари Клинтън, която подкрепя налагането на ограничения върху свободното носене на оръжие. В това отношение позицията на сегашния президент е еднозначна: Втората Поправка не може да бъде ревизирана, а правото на свободно носене на оръжие е част от американската идентичност. Освен това, той смята за необходимо приемането на закон, позволяващ на учителите в училищата и университетските преподаватели да разполагат с оръжие по време работа, сред като преминат съответната подготовка. С други думи, Тръмп активно прокарва една от основните идеи на НСА за преразглеждане статута на т.нар. "специални зони", свободни от каквото и да било оръжие. За обратния процес, т.е. за формирането на механизми за контрол, се обявява фондацията «Everytown». Привържениците на контрола върху личното оръжие подкрепят Демократическата паритя, оказвайки съществена финансова помощ на нейните кандидати на местно и федерално равнище. Основните им фаворити са сенаторите Тим Кейн (кандидат за вицепрезидент в кампанията на Хилари Клинтън) и Елизабет Уорън, която вече обяви, че ще се включи в надпреварата през 2020.
Заключение
Разположението на силите на основните елитарни групи показва, че ако не възникнат някакви извънредни обстоятелства (свързани например с дейността на Комисията на Мюлер) Доналд Тръмп едва ли ще се сблъска със сериозни пречки по пътя към преизбирането си за президент на САЩ. Нещо повече, Демократическата партия, която получи мнозинство в Камарата на представителите, все още не се е оправила напълно от шока след поражението на Хилари Клинтън на предишните избори. Най-интересен ще бъде именно етапът на предварителните партийни избори, в чиито ход може да бъде променен балансът на силите от смятаните за фаворити кандидати към откровени аутсайдери. Америка, нейните елити и политически институции се променят с всеки електорален цикъл и предстоящият едва ли ще бъде изключение.
* Авторът е експерт на Руския съвет за международни отношения
