В края на април 2019 американският президент Доналд Тръмп изпрати за ратификация в Сената протокола за присъединяването на Северна Македония към НАТО. В писмото си до сенаторите по този повод, той подчертава, че "Северна Македония е твърд партньор на САЩ в сферата на сигурността и нейното членство в НАТО ще бъде от значение за стратегическите интереси на САЩ и Алианса". Както е известно, протоколът за членство на Северна Македония в НАТО беше подписан от страните членки на Алианса на 6 февруари 2019 и предстои да бъде ратифициран от техните парламенти.
Междувременно, еврокомисарят по разширяването и политиката на съседство Йоханес Хан изрази увереност, че в края на май 2019 Европейската комисия ще препоръча започването на преговори със Северна Македония и Албания (макар че, според Хан, последната ще трябва да се справи с проблемите си с корупцията и организираната престъпност). В интервю за немския „Ханделсблат“ Хан подчертава, че тази препоръка ще бъде направена въз основа на критерии, договорени съвместно от страните в ЕС. Затова решението ще бъде предадено на самите членки. Според него, Скопие и Тирана заслужават започването на преговорите, които бяха отложени през юни 2018: „Историческият Договор за прекратяване на спора за името с Гърция и Договорът за добросъседство с България са окуражаващи сигнали за целия регион, че са възможни решения на дългогодишните спорове. Северна Македония също отбеляза добър напредък по отношение на вътрешните реформи. Страната заслужава зелена светлина за започване на преговорите за присъединяване възможно най-скоро, т.е още преди лятната ваканция“
На свой ред, на 18 април, Върховният представител на ЕС по външната политика и политиката за сигурност Федерика Могерини заяви на заседание на Комисията по външна политика на Европейския парламент, че тези преговори ще започнат през юни 2019, подчертавайки, че ако провежда обмислена и последователна политика, Съюзът ще може да си гарантира максимално влияние в региона на Западните Балканите.
Ще напомня, че през миналата 2018 Европейската комисия официално препоръча да започнат преговори за приемането на Албания и (Северна)Македония в ЕС. Преди това пък, в Брюксел беше одобрена Стратегия за разширяването на Съюза, предвиждаща включването на него на шест балкански държави, сред които са и Сърбия и Черна гора (за които беше очертан срок за присъединяване до 2025), както и Босна и Херцеговина (която подаде заявление за членство още през 2016 но все още няма статут на кандидат) и Косово (по отношение на което беше обещана възможност "да постигне прогрес по своя европейски път").
В същото време, не бива да забравяме, че през 2018 Франция и Холандия ясно дадоха да се разбере, че са против присъединяването на Северна Македония към ЕС, мотивирайки позицията си с това, че в момента Съюзът следва да се занимава с далеч по важни проблеми. От друга страна обаче, нито Париж, нито Амстердам са против македонското членство в НАТО.
Причините за форсираното присъединяване на Македония към НАТО
Както посочва чешкият анализатор Петер Зволенски във Vaše věc: "Трийсет години след началото на кървавото разпадане на Титова Югославия Балканите (при това не само територията на бившата СФРЮ) отново се "пукат по шевовете". Именно затова в последно време Европа и САЩ активизираха усилията си да поставят региона под пълен контрол. Причината е "проникването" на Русия и Китай на Балканите, както и усилията на Турция за тяхната "неоосманизация". Учудващо е, че дори и трийсет години по-късно Западът не си е извлякъл никаква поука от случилото се в региона. Той продължава да изглежда неспособен да разбере движещите сили на Балканите и техните мотиви. При това, западните държави смятат за основен източник на всички балкански проблеми не собствената си политика, а тази на техните съперници извън региона".
Според мнозина, основната причина за нестабилността на Балканите е, че съвременното устройство на региона очевидно е нефункционално. Т. нар. Западни Балкани са раздробени на малки национални държави, част от които, от икономическа гледна точка, са практически нежизнеспособни. Освен това, в региона се запазват старите исторически вражди и взаимната подозрителност, което окончателно вкарва развитието на ситуацията в задънена улица. Потвърждават го в частност сложните отношения между бившите югорепублики. Същността на проблема обаче е, че нефункциониращото сегашно устройство на региона е "политическа рожба" именно на Запада, както и, че всичко говори за това, че тя е "мъртвородена".
Напоследък става все по-ясно, че глобалната система на международните отношения, изградена от САЩ след разпадането на съветския блок и основаваща се на доминацията на Вашингтон, прогресивно се разпада. Затова, съвсем закономерно започват да се разпадат и регионалните подсистеми, създадени преди няколко десетилетия от Запада, начело със САЩ. А Балканите са сред най-типичните примери за това западно "геополитическо инженерство". Впрочем, разширяването на НАТО и ЕС е част от същия този процес.
В Брюксел и Вашингтон смятат, че сегашните трудности на Балканите имат временен характер и, както вече споменах по-горе, са провокирани от активността на Русия, Китай и Турция в региона. Затова, според западните стратези, те могат да бъдат преодолени с пълното възстановяване на западния контрол над региона и изтласкването от него на всички останали играчи. Както посочи в тази връзка Върховният представител на ЕС по въпросите на външните работи и политиката за сигурност Федерика Могерини, Балканите са част от сферата на интереси на Съюза и Русия няма работа там (впрочем, когато руският министър Лавров поиска от нея да уточни, какво точно е имала предвид, тя предпочете да се измъкне с твърдението, че е била "разбрана погрешно"). Истината обаче е, че думите и просто отразяват схващането на ръководствата на ЕС и НАТО, че след като вече са изтласкали Русия от Централна Европа, сега следва да направят същото и на Балканите и, най-вече в Сърбия и сръбската част на Босна и Херцеговина.
В Брюксел обаче очевидно не са наясно, че ситуацията изисква радикална ревизия на западната геополитика по отношение на Балканите (а вероятно и по отношение на целия европейски проект). Всъщност, там просто не са готови за нещо подобно.
На този фон, големият въпрос за (Западните) Балкани е, дали промените в устройството на региона ще се окажат еднократни и ще настъпят също толкова внезапно, както стана на границата на 80-те и 90-те години на миналия век? А също, как точно ще се случат? Възможно е също възникването на продължителни и предимно субрегионални конфликти с използване на военна сила. Подобен сценарий отново би поставил Балканите във фокуса на глобалната политика. Тук е мястото да отбележа, че събитията в света и в Европа от 2000-та насам, доведоха до появата на Балканите (паралелно със задълбочаващите се вътрешни проблеми) на три нови важни елемента, които допълнително повишават значението на региона за глобалната геополитика.
На първо място, Балканите се превърнаха в генератор на международен тероризъм, чието "ядро" се намира в мюсюлманската част на Босна и Херцеговина, както и на цялата албанска етническа територия (Косово, Албания и Северна Македония). На второ място, Балканите се превърнаха във важен европейски енергиен коридор, където следва да се реализират такива важни проекти като газопровода "Турски поток" или Трансадриатическия газопровод (който е продължение на ТАНАП) например. На трето място, Балканите се оказаха един от основните транзитни маршрути за бежанците и мигрантите от Големия Близък Изток към Централна и Северна Европа.
Впрочем, когато се анализира ситуацията на Балканите, едно от малкото неща, които не пораждат съмнение, е усилващата се роля на Русия и Китай в бъдещето развитие на региона. В този смисъл, всички опити да им се пречи, или пък да бъдат напълно изтласкани от него, могат само да задълбочат вече очерталата се криза.
Именно "руската заплаха" накара НАТО светкавично (т.е. в рамките на само няколко месеца) да реши проточилия се три десетилетия спор между Атина и Скопие, свързан с името на Македония. Макар че провелият се по този повод през септември 2018 референдум за новото име на страната (а по-същество, за нейното членство в НАТО) се провали, това не разтревожи особено Запада и още на 6 февруари 2019 посланиците на страните членки на пакта в Скопие подписаха протокола за присъединяване на Северна Македония към НАТО.
Фактът, че Западът реши толкова бързо да включи югозападната ни съседка в пакта очевидно не е свързан със загрижеността му за нейната сигурност. Още повече, че единствените македонски съседи, които могат да представляват заплаха за териториалната цялост и сигурността на Северна Македония, са Албания (която е член на НАТО от десет години) и Косово (където е разположена най-голямата американска военна база извън територията на САЩ). Тоест, ускореното присъединяване на Македония към НАТО е насочено изключително против Сърбия и Русия. Целта е Белград да осъзнае, че мястото му също е в Северноатлантическия алианс, където той - по съвсем разбираеми причини - не би искал да членува. Както е известно, Сърбия официално се смята за "военно неутрална" държава. Белград обаче няма как да не се съобрази с факта, че страната вече отвсякъде е заобиколена от членове на НАТО, като единственото изключение е Босна и Херцеговина (която, по всеобщо признание, не е истинска държава), основна пречка за чието присъединяване към пакта са местните сърби (т.е. Република Сръбска). Впрочем, макар че Косово също не е член на НАТО, както вече споменах, на територията му присъстват американски военни и има голяма военна база на САЩ.
В Брюксел разчитат, че с присъединяването на Северна Македония към НАТО в Москва "най-сетне" ще осъзнаят и ще се примирят с факта, че алиансът ще продължи да действа както намери за добре, без да се съобразява с руските интереси или сфери на влияние. Очевидното нежелание на ЕС и НАТО да сътрудничат с Русия на Балканите, както и фактът, че те не са готови да използват това сътрудничество за стабилизирането на този постоянно нестабилен регион е основната причина за неспокойната ситуация на полуострова и най-вече в т.нар. Западни Балкани. Впрочем, на този фон трудно може да се разчита и, че в обозримо бъдеще регионът може да постигне сериозно ниво на сигурност и просперитет. По-вероятно е кризата в Югоизточна Европа да продължи да се задълбочава, а конфликтът между Запада и Изтока в региона, тепърва ще ескалира.
Каква ще е ползата от членството на Македония в НАТОКакто е известно, провалът на референдума през септември 2018 по въпроса "Подкрепяте ли членство в ЕС и НАТО с приемане на Договора между Република Македония и Република Гърция?", не попречи на премиера Заев да прокара решението за ратификацията на Преспанския договор в парламента на страната, където той беше подкрепен с гласовете на 2/3 от депутатите, въпреки, че опозиционната ВМРО-ДПМНЕ официално разпологаше с 51 от общо 120-те народни представители. Според официалната версия, Заев си е гарантирал необходимия брой гласове, обещавайки амнистия за опозиционните политици, взели участие в стълкновенията в Парламента през април 2017. По-различна обаче е версията на вече бившия гръцки министър на отбраната Панос Каменос, според който правителството в Скопие е изразходвало два милиона евро за да убеди македонските депутати да гласуват "правилно".
Така или иначе, но това разкри пред Скопие перспективата за бързо присъединяване към НАТО. Разбира се, самата процедура изисква известно време, тъй като в съответствие с чл.10 на Северноатлантическия договор, протоколът за присъединяването на Северна Македония следва да бъде ратифициран от всичките 29 членове на организацията. Въпреки това, в Скопие са оптимисти и разчитат, че това ще се случи още преди края на 2019.
Както се посочва в коментар на Bloomberg: "В случая със Северна Македония, аргументите, че спешното и присъединяване към НАТО се налага с цел да бъде ограничено руското влияние в региона, не изглеждат основателни. Действително, Москва възразяваше против приемането на страната в НАТО, но истината е, че в Северна Македония няма политически сили, които еднозначно да се стремят към алианс с Русия. Дори опозиционната днес партия ВМРО-ДПМНЕ, която отвреме на време се заиграваше с Москва, дълго време подкрепяше идеята за членство в НАТО и ЕС. За разлика от Черна гора например, в Северна Македония живее крайно малобройна руска диаспора, а обемът на руските инвестиции в страната е нищожен.
В същото време е доста трудно или почти невъзможно да се формулират сериозни геостратегически аргументи в полза на приемането на Северна Македония в НАТО. Тази страна не изигра никаква значима роля в сблъсъците на Балканите при разпадането на Югославия, освен това тя е малка, лишена от излаз на море и бедна на ресурси".
Всъщност, правителството на Заев дори не се стараеше особено да аргументира сериозно необходимостта от членството на страната в НАТО, тъй като е заинтересовано от това не толкова като гаранция за сигурността на Северна Македония, колкото като задължително предварително условие за присъединяването и към ЕС. Както е известно, всички посткомунистически държави, които влязоха в Съюза, преди това станаха членки на НАТО. Северна Македония очевидно се стреми да следва тази традиция, тъй като икономическото и бъдеще зависи от това, колко бързо ще се движи по пътя към ЕС.
Според цитираните по-горе експерти на Bloomberg: "От гледната точка на САЩ, които на практика гарантират сигурността на всички останали членове на НАТО, Северна Македония е просто поредния "храненик". През 2019 нейните разходи за отбрана ще достигнат 1,19% от националния БВП, т.е. колкото и на Германия, която Тръмп неколкократно критикува заради нейния "пацифизъм". В абсолютни цифри обаче, това са просто жалки трохи - едва 153 млн. долара за македонските въоръжени сили, които наброяват 8 хиляди души. Тоест, на НАТО ще се наложи допълнително да разшири своят "чадър на сигурност", без да получи нищо в замяна". Тук възниква и въпросът, доколко има смисъл пактът да кани нови държави, просто защото Русия не иска те да влязат в него, защото - както е добре известно - Кремъл принципно възразява против каквото и да било разширяване на НАТО. Както е известно, САЩ действително биха искали техните европейски партньори да започнат да харчат повече за отбрана (поне 2% от своя БВП), но това просто няма как да се случи, ако те продължат да приемат в НАТО държави, като Северна Македония или Черна гора например, които с нищо не допринасят за общата отбрана а са чисти "консуматори на сигурност".
Има ли заговор срещу Заев?
Според някои анализатори, включителн и местни, президентските избори в Северна Македония, чиито втори тур се проведe на 5 май 2019, могат да провокират смяна на правителството на страната. Твърди се, че редица високопоставени функционери на управляващата партия СДСМ настояват за смяна на нейния лидер и премиер на страната Зоран Заев. Както е известно, докато беше кмет на Струмица, Заев си беше създал негативен имидж на политик, чиито личен бизнес е свързан с различни албански групировки, включително и сенчести. Още тогава се твърдеше и, че е склонен да гради алианси с албанските лидери в Македония, работещи за създаването на т.нар. "Велика Албания". От друга страна обаче, поне в момента Заев очевидно не е готов за осъществяването под някаква форма на фактическа териториална подябла на Северна Македония, както настояват въпросните лидери.
Според някои членове на партийното ръководство, за да се случи това, т.е. за да може СДСМ да си гарантира безпроблемното управление на страната с албанска подкрепа, партията се нуждае от нов лидер. Те смятат, че Заев вече е изпълнил задачата си, като след свалянето на правителството на Груевски е успял да подпише ключовите за страната договори с България (Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, подписан на 1 август 2017 и влязъл в сила на 14 февруари 2018) и Гърция (т.нар. Преспанско споразумение, подписано на 17 юни 2018 и ратифицирано от двата парламента, съответно, на 20 юни 2018 и 25 януари 2019). Сред реалните кандидати за негов наследник е сегашният вицепремиер и министър на отбраната Радмила Шекеринска, която работи изключително активно за повишаване на престижа си както вътре в страната, така и извън нея. В тази връзка ще напомня за участието на Шекеринска на организираната от Центъра "Джордж Маршал" дискусия за усилията на страната и за присъединяване към НАТО в началото на март 2019, както и, че тя беше първият македонски министър на отбраната участвал в срещата на военните министри на държавите от Алианса, провела се в Брюксел през февруари 2019. Тоест, тя едва ли би пропуснала всяка открила се пред нея възможност да стане първо лидер на СДСМ, а след това и премиер на страната.
Според някои анализатори, Шекеринска (за разлика от Заев) е склонна да постигне някакво споразумение с албанците, което да им предостави още по-голяма автономия, (т.е. да се стигне до фактическата подялба на Северна Македония), за да си гарантира подкрепата на албанските партии. Както е известно, на първия кръг на президентските избори, тъкмо албанските общини осигуриха крехката преднина от 0,5% на Пендаровски пред кандидат-президента на ВМРО-ДПМНЕ Гордана Силяновска-Давкова. Става дума, в частност за общините Чаир, Център, Сарай (в Скопие), Струмица и Тетово, населени предимно с албанци, в които Пендаровски има най-голяма преднина пред Силяновска-Давкова.
Впрочем, и победата на Пендаровски на втория тур стана факт именно благодарение на консолидираната подкрепа на албанските избиратели в Сарай, Гостивар, Липково, Тетово, Куманово, Струга и т.н. В същото време, голяма част от общините с преобладаващо македонско население гласуваха за Силяновска-Давкова. На този фон е съвсем нормално, че резултатите от президентските избори в Северна Македония породиха по-голямо ликуване сред албанската общност, отколкото сред привържениците на СДСМ. Както е известно, в навечерието на втория кръг на изборите, над крепостт на българския цар Самуил в Охрид беше издигнато петнайсетметрово албанско знаме. Според един от организаторите на тази провокация, някогашната столица на Първата българска държава е "албанска земя". Впрочем, за реалните мащаби на албанското влияние в Северна Македония при управлението на Заев и Пендаровски говори реакцията на случилото се, демонстрирана от вицепремиера на страната Буяр Османи (етнически албанец), който призова сънародниците си по една от местните телевизии: "издигайте албанското знаме там, където поискате, защото вече няма да имате никакви проблеми с това". Много показателно е също, че една от първите стъпки на Пендаровски след избирането му за президент беше да заплаши ЕС, че ако не ускори преговорите за присъединяването на Северна Македония, страната може да отвори границата си с Гърция за мигрансктие поток към Европа. Впрочем, според съобщения на македонски медии, новият президент се готви да наеме известната мюсюлманска активистка Мерсиха Смайлович, която е сред най-яростните лобисти за отварянето на македонската граница за мигрантите.
При подобно развитие обаче, се очертава възможността Северна Македония да стане още по-малко "българска" и още повече "мюсюлманско-албанска".
Тук е мястото да напомня, че непосредствено след първия тур на президентските избори, премиерът Заев обеща сериозна чистка във властта след окончателното им приключване: „Посланието е, че има недоволство към служителите от централната и от местната власт. Ще има чистка сред тях. След изборите ще настъпят промени. Искам да изпратя посланието си до онези, които са останали у дома: държавата е под въпрос. Вие изпратихте посланието си, но не наказвайте държавата заради местното или централното управление". Действително, само две седмици след изборите Заев уволни всичките 78 общински ръководители на СДСМ. Тоест, напълно възможно е, премиерът да е наясно с настроенията срещу него в собствената му партия и да се опита да действа изпреварващо за да елиминира недоволните, особено онези, които заемат ключови държавни постове.
Междувременно, президентът Пендаровски назначи за директор на Службата за разузнаване етническия албанец Ерол Муслиу, което със сигурност ще го конфронтира с Демократичния съюз за интеграция на Али Ахмети. В тази връзка опозиционният вестник „Вечер“ коментира, че фракцията на албанското малцинство е загубила влиянието си в президентството за разлика от времето на Георге Иванов.
Отдалечава ли се Скопие от София?
В началото на април 2019 председателят от българска страна на Българско-македонската експертна комисия проф. Ангел Димитров съобщи, че София и Скопие не са постигнали почти никакъв напредък в преговорите по спорните моменти от съвместната история: “Спокойно мога да кажа, че това не се случва за първи път, не постигнахме съгласие около личността на Гоце Делчев, предложеният от нас проект на текст, който да бъде изпратен до двете правителства, не беше приет от нашите колеги. Оказа се, че дори античността създава някои проблеми при достигането на бързи решения за това, как да бъдат променени онези моменти в интерпретацията на това време в учебниците, които не задоволяват едната или другата страна“.
Спор е предизвикал и неточният начин, по който в македонските учебници се интерпретира пристигането на апостол Павел на Балканите и посланието му към първите християнски общини във Филипи и Солун. Според проф. Димитров, София е изказала възражения и за липсата на прецизност при употребата на исторически географски карти в македонските учебници.
На свой ред евродепутатът Андрей Ковачев също разкритикува Скопие за липсата на напредък в преговорите със София по спорните моменти от общата история, като ключов елемент на Договора за добросъседство. Според него, след като София е дала кредит на доверие на правителството на Зоран Заев и подкрепа на Скопие за НАТО и ЕС, президентските избори в страната не може да са оправдание да бъдат бавени решения по спорни исторически моменти.
Всъщност, истината е, че в течение на първите две години след подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония, почти никой у нас не се опита да направи трезва оценка, как се развиват нещата в западната ни съседка и, дали между двете страни действително се очертава някакво реално сближаване. Сред малкото изключения в това отношение беше негативният коментар на евродепутата от ВМРО Ангел Джамбазки по повод първото изявление на македонския премиер Заев в Европейския парламент, през септември 2018. Причина беше, че според Джамбазки, в него Заев е приписал основната заслуга за преодоляване на досегашната изолация на Македония на Гърция, а не на България.
След като в резултат от Преспанското споразумение, Скопие беше принудено да се откаже от конституционното име на страната, големият въпрос е, какви алтернативи има пред него оттук нататък. Макар в София да смятат, че македонците са част от българския народ, засега не виждаме ясна визия относно "македонската политика" на страната ни в краткосрочен и средносрочен период. За разлика от България, която поне досега не показва, че е в състояние да извлече някаква практическа полза от Договора за добросъседство със Скопие, чрез Преспанското споразумение Гърция не само премахна всички македонски претенции към древната и история (на чиято основа, при определени условия биха могли да възникнат и други, включително териториални претенции), но и създаде отлични условия за възобновяване на икономическата експанзия на гръцките компании в Северна Македония.
В същото време, развитието на събитията по време на двата тура на президентските избори в Северна Македония потвърди съвсем реалната опасност от постепенната и албанизация и ислямизация. При това не по "българския модел", а чрез пълзящата федерализация на страната. Както е извество, албанците вече разполагат с гарантирано представителство във всички държавни органи, а от януари 2018 албанският е втори официален език в Македония. Тоест, нищо чудно, само след няколко години, вместо приятелска и населена предимно с етнически българи съседна държава, България да получи за съсед "Велика Албания".
Неслучайно някои политически анализатори от региона смятат, че с подписването на Преспанското споразумение, Македония на практика е предадена в ръцете на "американските играчи на Балканите" - т.е. на албанците. Според тях, това е било премислен ход, с който Вашингтон за пореден път е наградил най-верния си съюзник в региона, съумявайки паралелно с това да тушира и конфликта между Гърция и Македония. Благодарение на тази стъпка САЩ са укрепили позициите си на Балканите, при това до голяма степен за сметка на влиянието на Германия в него. Освен това, американските действия в Македония са своеобразен отговор и на руско-турския проект за изграждането на газопровода "Турски поток", както и на китайските опити за икономическо проникване в Европа през Западните Балкани.
Впрочем, ако в София бяха обърнали по-голямо внимание на появилия се през ноември 2017 доклад на Атлантическия съвет, озаглавен "Напред Балкани: новата стратегия на САЩ за региона", едва ли щяха да разчитат толкова на договора за приятелство с Македония. Както е известно, Съветът се смята за основния мозъчен център на НАТО, който оказва голямо влияние върху формулирането на неговата идеология и стратегия, както впрочем и върху стратегията на самите Съединени щати. В него, освен всичко друго, се посочва, че САЩ следва да се опитат да постигнат "историческо помирение" със Сърбия. Според доклада, Белград може и трябва да стане близък партньор и съюзник на Америка в региона, но това може да се случи само, ако Сърбия бъде "откъсната" от Русия. Освен това се препоръчва на Вашингтон да възстанови имиджа си на "сериозен и честен посредник", като американската дипломация положи допълнителни усилия за да подготви Атина и Скопие за бъдещ алианс (както помежду им, така и със САЩ). Накрая, Съединените щати трябва да обединят усилията си с ЕС за да подкрепят и ускорят преговорите между Белград и Прищина и да съдействат за по-бързото им успешно приключване.
Видно е, че през изминалата вече година и половина от появата на въпросния доклад, събитията в Западните Балкани се развиват в рамките на очертания в него сценарий. Лошото е, че в доклада на практика се говори за формиране на "проамериканска ос" между Гърция и Македония, както и за "помирение" със Сърбия, но нищо не се споменава за законните интереси на България в региона. Истината е, че с договора от Преспа бяха удовлетворени повечето гръцки претенции към Скопие, особени онези, свързани с т.нар. Антична Македония, докато (както окончателно стана ясно през последните седмици) договорът за приятелство с България, не решава нито въпроса за "македонския език", нито за "общата история", нито дори гарантира решителното пресичане на антибългарските прояви от страна на македонските власти (въпреки че днес в Скопие управлява "демократично" правителство, за разлика от предишното - обявено за "авторитарно").
През последните над сто години България е жертвала прекалено много за Македония - включително излаза си на Бяло море и стратегическите територии в Източна Тракия, признати за част от българската държава с Лондонския мирен договор от 1913. Както е известно, според този договор, границата между България и Турция е трябвало да минава по линията Енос-Мидия, т.е. не много далеч от днешните индустриални предградия на Истанбул.
Сега пък сме на път да изтървем уникалния шанс да поправим поне частично грешките от миналото, при това без да ни се налага отново да воюваме за Македония. За да го постигнем обаче, се налага много сериозно да преразгледаме сегашната си "македонска политика". Просто, защото резултатите от нея силно се разминават със собствените ни очаквания. Само един пример: въпреки наличието на почти 200 хиляди македонци с български паспорти, това не се отразява нито на резултатите от изборите в тази страна, да не говорим пък за някаква сериозна промяна в политиката на нейното ръководство по отношение на България. Което, разбира се, не означава, че за това е виновна единствено Агенцията за българите в чужбина и тя трябва да се закрие, както предлагат някои. Всъщност, това би била поредната погрешна стъпка от страна на София.
Очевидно е необходима радикална промяна в самата концепция за отношенията ни със Скопие, като занапред започнем да залагаме не само на своята "мека сила" (т.е. на културното проникване в Македония и възстановяване на историческата истина за създаването на македонската държава и изкуствения характер на "македонската нация"), но и на "твърдата сила" (т.е. на икономическото влияние, както и на правото ни на вето при приемането на Македония в НАТО и ЕС). Както е известно, американският стратег Джоузеф Най, определя комбинацията в приложението на двете стратегии като използване на „интелигентна (умна) сила” (smart power). Именно от такава "умна сила" се нуждае днес и "македонската политика" на България.
* Център за мониторинг и превенция на конфликтите
